Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (31)

Глава трийсет и първа
Изпитите

Радостта на Рон, че е помогнал на „Грифиндор“ да спечели първенството, беше безкрайна и на другия ден направо не го свърташе на едно място. Единственото, което искаше, беше да обсъжда отново и отново мача и на Хари и Хърмаяни им бе много трудно да намерят пролука и да споменат за Гроп. Не че полагаха особени усилия: и на двамата не им се щеше именно те да връщат по такъв жесток начин Рон към действителността. Тъй като и този ден беше хубав и топъл, те го убедиха да дойде с тях да учат под бука край езерото, където бе по-малко вероятно да ги подслушват, отколкото в общата стая. В началото Рон не изгаряше от желание да излиза, беше му приятно всеки грифиндорец, минал покрай стола му, да го потупва по гърба, радваше се и на „Уизли, ти си нашият цар!“, което екваше от време на време, ала след малко се съгласи, че чистият въздух сигурно ще му се отрази добре.

Наслагаха учебниците в сянката на бука и след като седнаха, Рон се впусна да им разказва вероятно за десети път как е спасил първия гол в мача.

— Вече бях пропуснал онзи, дето ми го вкара Дейвис, и изобщо не се чувствах уверен, но не знам, когато Брадли ми налетя изневиделица, си казах — този вече мога да го спася! Имах около секунда да реша в коя посока да се стрелна с метлата, понеже той като че се целеше в десния голов стълб… моя десен, де, на него му се падаше левият… после обаче, кой знае защо, ми се стори, че финтира, рискувах и се хвърлих наляво… неговото дясно… и… и след това видяхте какво стана — заключи той скромно и отметна съвсем ненужно коса назад, така че сега тя щръкна много интересно, сякаш е разрошена от вятъра, сетне се огледа да провери дали са го чули хората най-близо, цяла група клюкарещи третокурсници от „Хафълпаф“. — А после, след около пет минути, когато Чембърс се насочи към мен… Какво? — попита Рон, забелязал изражението на Хари, и млъкна насред изречението. — Защо се хилиш?

— Не се хиля — побърза да каже Хари, като погледна надолу към записките си по трансфигурация и се опита да си придаде сериозен вид. Истината беше, че покрай Рон се беше сетил неволно за друг грифиндорец, играл куидич, който някога бе разрошвал косата си под същото дърво. — Просто се радвам, че сме победили, само това.

— Да, победихме — бавно потвърди Рон, наслаждавайки се на думите. — Видя ли лицето на Чан, когато Джини улови снича точно под носа й?

— Сигурно се е разплакала — рече горчиво Хари.

— Да… ама по-скоро от яд… — Рон се понавъси. — Нали забеляза как, след като се спусна на земята, запокити метлата?

— Ами…

— Не, Рон… не сме забелязали — въздъхна тежко Хърмаяни, като остави учебника и го погледна така, сякаш се извинява. — Всъщност единственото, което ние с Хари видяхме от мача, беше първият гол на Дейвис.

Старателно разрошената коса на Рон сякаш клюмна от разочарование.

— Не сте гледали мача ли? — пророни той и премести поглед от единия към другия. — Не сте видели как спасявам всичките тези голове?

— Ами… не — призна си момичето и му протегна умиротворително ръка. — Но ние, Рон, не сме си тръгнали по свое желание… наложи се.

— Моля? — възкликна той и лицето му поруменя. — Как така?

— Заради Хагрид — обясни Хари. — Реши да ни каже защо, откакто се е върнал от планините на великаните, е целият в рани. Настоя да отидем с него в гората, нямахме друг избор, знаеш го какъв е. А и…

Разказът отне пет минути, в края на които възмущението на Рон бе изместено от пълно неверие.

— Довел е великан и го е скрил в гората?

— Да — потвърди мрачно Хари.

— Не — отсече Рон, сякаш така щеше да го превърне в неистина. — Невъзможно е.

— Да, но го е направил — заяви твърдо Хърмаяни. — Гроп е висок към пет метра, обича да изкоренява шестметрови борове и ме познава като Хърми — изсумтя тя.

Рон се засмя нервно.

— И Хагрид иска да…

— Точно така, да му даваме уроци… — намеси се пак Хари.

— Той се е побъркал — заключи почти стреснат Рон.

— Да — съгласи се подразнена Хърмаяни, после обърна страницата в „Ръководството по трансфигурация за средно напреднали“ и се загледа в няколкото картинки, на които беше показано как сова се превръща в театрален бинокъл. — Да, и аз започвам да си мисля, че е полудял. Но за беда ни накара с Хари да му обещаем.

— Е, налага се просто да не си изпълните обещанието — тросна се Рон. — В смисъл… предстоят ни изпити, изключването ни се размина ей с толкова — доближи той палец и показалец и те почти се допряха. — А и помните ли… Норбърт? Помните ли Арагог? Какво добро сме видели от общуването с чудовищата, с които се сприятелява Хагрид?

— Знам, знам, но… обещахме — напомни унило Хърмаяни.

Рон пак приглади коса, изглеждаше погълнат от мислите си.

— Какво пък — въздъхна той, — още не са уволнили Хагрид, нали? Дотук се задържа, може да се задържи и до края на срока, тогава няма да ни се налага и да припарваме до Гроп.

 

 

Паркът на замъка грееше на слънчевата светлина, сякаш беше току-що боядисан, небето без нито едно облаче по него се усмихваше само на себе си в гладкото проблясващо езеро, от време на време зелените атлазени морави се гънеха от лекия ветрец. Беше дошъл юни, но за петокурсниците това означаваше само едно: най-после започваха изпитите за СОВА.

Учителите вече не им даваха домашни, часовете бяха посветени на преговора на темите, които според тях най-вероятно щяха да се паднат. В тази трескава, тягостна обстановка Хари забрави почти за всичко освен за СОВА, макар че в часовете по отвари понякога се питаше дали Лупин изобщо е казал на Снейп, че трябва да продължи да го обучава на оклумантика. Ако му беше казал, Снейп явно не му беше обърнал внимание, както сега не обръщаше и на Хари. Толкова по-добре. И без допълнителни часове при Снейп му беше напрегнато и притеснено, а и напоследък Хърмаяни бе прекалено заета, за да му натяква за оклумантиката: почти през цялото време си мърмореше нещо под нос и от дни не бе оставяла никакви дрехи за домашни духчета.

С неумолимото наближаване на изпитите за СОВА не само Хърмаяни се държеше странно. Ърни Макмилан си беше създал дразнещия навик да разпитва всеки как преговарял.

— Я кажи… по колко часа на ден учиш? — попита той настойчиво, с безумен блясък в очите Хари и Рон, докато чакаха пред оранжериите да започне часът по билкология.

— Не знам — отвърна Рон. — По няколко.

— Повече или по-малко от осем?

— Сигурно по-малко — стресна се леко другото момче.

— А аз уча по осем — похвали се Ърни и се изпъчи. — По осем-девет. Всеки ден преди закуска си заделям по един час. Уча средно по осем часа. При повече късмет в края на седмицата стигам и до десет. В понеделник учих девет и половина. Е, във вторник постижението ми е по-скромно, само седем часа и петнайсет минути. После в сряда…

Хари беше много благодарен, че точно тогава професор Спраут ги вкара в трета оранжерия и принуди Ърни да прекъсне декламацията.

Междувременно Драко Малфой бе открил друг начин да всява паника.

— Най-важно е, разбира се, не какво знаеш, а кого познаваш — чуха го да обяснява на висок глас няколко дни преди изпитите, докато чакаше с Краб и Гойл в подземието на Снейп. — Баща ми от години е приятел с шефката на управление „Магьоснически изпити“, старата Гризелда Марчбанкс, канили сме я на вечеря и така нататък…

— Как мислиш, дали е вярно? — прошепна разтревожена Хърмаяни на Хари и Рон.

— И да е вярно, не можем да направим нищо — отвърна оклюмал Рон.

— Според мен не е вярно — рече тихо зад тях Невил. — Гризелда Марчбанкс е приятелка на баба, никога не е споменавала семейство Малфой.

— Що за човек е тя, Невил? — попита веднага Хърмаяни. — Строга ли е?

— Всъщност прилича мъничко на баба — отвърна приглушено той.

— Но това, че я познаваш, все ще ти помогне, нали? — опита се да го насърчи Рон.

— О, мисля, че няма никакво значение — заяви още по-нещастен Невил. — Баба постоянно повтаря на професор Марчбанкс, че не съм толкова добър, както татко… Е, нали я видяхте в „Свети Мънго“.

Невил заби очи в пода. Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но не се сетиха какво да кажат. Приятелят им за пръв път признаваше, че са се срещнали в магьосническата болница.

Междувременно сред петокурсниците и седмокурсниците процъфтяваше търговията на черно с всякакви средства за концентрация, пъргав ум и бодрост. Хари и Рон бяха силно изкушени от стъкленицата с еликсир „Бистра мисъл“ на Баруфио, предложена им от Еди Кармайкъл, шестокурсник от „Рейвънклоу“, който се кълнеше, че именно благодарение на еликсира е изкарал предното лято на изпитите за СОВА девет оценки „Изключителен“, и им предлагаше половинка литър само за дванайсет галеона. Рон обеща на Хари да му върне половината пари веднага щом завърши „Хогуортс“ и си намери работа, но още преди да са сключили сделката, Хърмаяни конфискува от Кармайкъл стъкленицата и изля съдържанието в тоалетната.

— Смятахме да я купим, Хърмаяни! — ревна Рон.

— Не ставай глупав — изръмжа му тя. — Със същия успех можеш да се спазариш с Харолд Дингъл да ти даде стрит на прах змейски нокът.

— Дингъл има стрит на прах змейски нокът! — зарадва се той.

— Вече няма — каза Хърмаяни. — Конфискувах и него. Тия неща не помагат.

— Змийският нокът помага! — възропта Рон. — Разправят, че действал страхотно, направо ти напомпвал мозъка и няколко часа той работел на пълни обороти… Хърмаяни, нека взема поне една щипка, нищо няма да ми стане…

— Точно от този ще ти стане — увери го свъсена Хърмаяни. — Поразгледах го, всъщност е изсушен тор на омайници.

Тази новина попари из корен желанието на Хари и Рон да прибягват до стимуланти за мозъчна дейност.

В следващия час по трансфигурация си получиха графика на изпитите за СОВА заедно с подробности как точно ще се проведат.

— Както виждате — обясни професор Макгонъгол, докато класът преписваше от дъската датите и часовете на изпитите, — те ще се състоят в две последователни седмици. Сутрин ще се явявате на писмена работа по теория, а следобед — на практика. Практическият изпит по астрономия ще се проведе, разбира се, вечерта. Нека ви предупредя, че на писмените ви работи ще бъдат направени най-строгите магии против преписване. В залата, където ще бъдат изпитите, е забранено да внасяте всезнаещи пачи пера, всепомничета, преписващи маншети и самопоправящо се мастило. Колкото и неприятно да ми е да го кажа, всяка година се намира поне по един ученик или ученичка, въобразили си, че могат да заобиколят правилника на управление „Магьоснически изпити“. Все пак се надявам това да не е някой от „Грифиндор“. Новата ни… директорка… — професор Макгонъгол произнесе думата със същото изражение, с каквото леля Петуния гледаше особено неприятните петна — помоли ръководителите на домовете да предадат на учениците, че преписването ще се наказва най-строго… тъй като оценките от изпитите ще бъдат показателни за новия ред, въведен от директорката в училището… — Професор Макгонъгол въздъхна едва чуто и Хари видя как ноздрите на острия й нос се издуват. — И все пак това не е причина да не се представите по възможно най-добрия начин. Трябва да мислите и за бъдещето си.

— Може ли, госпожо — вдигна ръка Хърмаяни, — кога ще си научим оценките?

— През юли ще ви бъде пратена сова — отговори професор Макгонъгол.

— Жестоко! — пошушна Дийн Томас така, че го чуха всички. — Чак до ваканцията няма да се притесняваме за това.

Хари си представи как след месец и половина седи в стаята си на „Привит Драйв“ и чака оценките. Помисли си, че ако не друго, то това лято със сигурност ще получи поне едно писмо.

Първият им изпит — теория на вълшебството, беше насрочен за понеделник сутрин. След обяда в неделя Хари се съгласи да препита Хърмаяни, но съжали почти веднага: тя беше много развълнувана и постоянно му изтръгваше учебника от ръцете, за да проверяла дали отговорът й е напълно верен, и накрая го удари силно по носа с острия ръб на „Върхови постижения във вълшебството“.

— Защо не се изпитваш сама? — отсече той и й върна с навлажнени очи учебника.

Междувременно, запушил с пръсти уши, Рон четеше записките по вълшебство от последните две години, като мърдаше беззвучно устни, Шеймъс Финиган се беше излегнал по гръб на пода и повтаряше определението за магия за овеществяване, докато Дийн го проверяваше по „Класически заклинания за пети курс“, а Парвати и Лавендър упражняваха основните магии за придвижване и затова кутиите им за моливи се надбягваха по ръба на масата.

По време на вечерята всички бяха притихнали. Хари и Рон не говореха много, затова пък нагъваха лакомо, понеже цял ден бяха учили усърдно. Хърмаяни пък постоянно оставяше ножа и вилицата и се пъхаше под масата да издърпа от чантата някой учебник и да провери един или друг факт или чертеж. Рон тъкмо й обясняваше, че трябва да се нахрани добре, ако не иска да будува цяла нощ, когато вилицата се изплъзна от отмалелите й пръсти и се приземи със силно дрънчене върху чинията.

— Майко мила — пророни тя, загледана във Входната зала. — Това те ли са? Членовете на изпитната комисия?

Хари и Рон се завъртяха рязко на пейката. През вратата на Голямата зала видяха, че Ъмбридж стои с малка групичка престарели вещици и магьосници. Хари установи със злорадство, че директорката изглежда притеснена.

— Дали да не погледнем по-отблизо? — предложи Рон.

Хари и Хърмаяни кимнаха и тримата забързаха към двойната врата, водеща към Входната зала. На прага позабавиха крачка и минаха кротко покрай членовете на изпитната комисия. Хари реши, че професор Марчбанкс сигурно е дребната прегърбена магьосница с лице, толкова набръчкано, че сякаш е покрито с паяжини, на която Ъмбридж говореше почтително. Професор Марчбанкс явно недочуваше, защото й отвръщаше много високо, макар да бяха само на крачка разстояние една от друга.

— Пътувахме добре, пътувахме добре, идвали сме толкова пъти досега! — рече тя припряно. — Напоследък не съм чувала нищо за Дъмбълдор — добави старицата и огледа залата, сякаш се надява той да се появи най-неочаквано от някой килер за метли. — Вероятно нямате представа къде е.

— Никаква — потвърди Ъмбридж и стрелна със злобен поглед Хари, Рон и Хърмаяни, които сега се навъртаха в долния край на стълбището, уж Рон си завързва връзката на обувката. — Но смея да заявя, че не след дълго Министерството на магията ще го издири.

— Съмнявам се — извика дребничката професор Марчбанкс, — освен ако самият Дъмбълдор не иска да бъде намерен! Аз ли не знам… лично съм го изпитвала по трансфигурация и вълшебство, когато си взимаше изпитите за ТРИТОН… правеше с магическата пръчка неща, каквито не бях виждала дотогава.

— Е… да… — каза професор Ъмбридж, а Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха, колкото се осмелиха по-бавно, нагоре по мраморното стълбище, — нека ви заведа в учителската стая. След пътуването вероятно няма да откажете по чаша чай.

Вечерта не беше една от най-приятните. Всички се опитваха да преговорят нещо в последния момент, ала никой не напредваше особено. Хари си легна рано, но лежа буден сякаш часове наред. Спомни си професионалната консултация и как Макгонъгол заяви яростно, че ще му помогне да стане аврор, дори и това да е последното, което ще направи. Сега, когато бе дошло времето на изпитите, Хари съжали, че не е изразил по-постижимо желание… Знаеше, че не само той не спи, но никой в помещението не проговаряше и накрая един по един се унесоха.

На другия ден по време на закуска петокурсниците пак не говореха много: Парвати си повтаряше под нос заклинания, а солницата отпред потреперваше, Хърмаяни четеше за кой ли път „Върхови постижения във вълшебството“ толкова бързо, че очите й се стрелкаха напред-назад и почти се сливаха, Невил непрекъснато изпускаше ножа и вилицата и преобръщаше сладкото.

След закуска петокурсниците и седмокурсниците се струпаха във Входната зала, а другите влязоха в час, после, в девет и половина, започнаха да ги викат клас по клас отново в Голямата зала, пренаредена точно както Хари я беше видял в мислоема, когато баща му, Сириус и Снейп се бяха явявали на изпитите за СОВА: масите на четирите дома бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили множество чинове за по един човек, всички обърнати към учителската маса в дъното, където професор Макгонъгол стоеше с лице към тях. След като всички седнаха и притихнаха, тя оповести:

— Можете да започвате.

После преобърна огромния пясъчен часовник на катедрата до нея, върху която имаше и резервни пера, мастилници и пергаментови свитъци.

Хари отвори с разтуптяно сърце въпросите… Вдясно от него, през три редици и четири чина по-напред, Хърмаяни вече пишеше бързо… Той сведе очи към първия: „Посочете заклинанието и опишете движението на магическата пръчка, с каквито омагьосваме предметите да летят“.

За миг Хари си спомни някак между другото сопата, която се издига високо във въздуха и се приземява с трясък върху дебелата глава на един трол… Подсмихна се, наведе се над листа и започна да пише.

 

 

— Е, не беше чак толкова страшно, нали? — попита притеснена Хърмаяни два часа по-късно във Входната зала. Още стискаше в ръка въпросите за изпита. — Не съм сигурна, че съм се представила добре на развеселителните магии, просто не ми стигна времето. Вие включихте ли противодействащата магия при хълцане? Не знаех дали искат и нея и реших да не се престаравам… а на двайсет и трети въпрос…

— Досега сме се занимавали с това, Хърмаяни — прекъсна я сурово Рон, — няма да повтаряме всеки изпит, стига ни и по веднъж да се явяваме.

Петокурсниците обядваха заедно с цялото училище (за обяд четирите маси на домовете отново се бяха появили), после се сместиха в стаичката до Голямата зала, където трябваше да изчакат да ги повикат на малки групи по азбучен ред за практическите изпити. Онези, които оставаха в стаята, преговаряха тихо заклинания и движения с пръчките, като от време на време неволно се удряха с тях един-друг по гърбовете или си бръкваха в очите.

Извикаха името на Хърмаяни. Разтреперана, тя излезе от помещението заедно с Грегъри Гойл, Антъни Голдстайн и Дафни Гринграс. Вече явилите се на изпита не се връщаха на същото място, така че Хари и Рон не знаеха как се е представила приятелката им.

— Справила се е, помниш ли как на един от изпитите по вълшебство получи сто и дванайсет процента? — рече Рон.

След десет минути професор Флитуик извика:

— Паркинсън, Панси… Патил, Падма… Патил, Парвати… Потър, Хари.

— Успех! — пожела му тихо Рон.

Хари влезе в Голямата зала, стиснал магическата пръчка толкова силно, че чак ръката му трепереше.

— Професор Тофти е свободен, Потър — изписка професор Флитуик, който стоеше точно зад вратата.

Той посочи един от членовете на изпитната комисия, вероятно най-стария и най-плешивия. Седеше при масичка в ъгъла в другия край, недалеч от професор Марчбанкс, която изпитваше Драко Малфой.

— Потър, нали? — попита професор Тофти, като провери в бележките си, сетне погледна над пенснето Хари, докато той се приближаваше към него. — Прочутият Потър?

С крайчеца на около Хари видя съвсем ясно, че Малфой му хвърля изпепеляващ поглед, а винската чаша, която той трябваше да накара да лети, падна на пода и се счупи. Хари не се стърпя и се ухили, професор Тофти също му се усмихна насърчително.

— Ето така — рече той с треперлив старчески глас, — излишно е да се притесняваш. А сега, ако обичаш, вземи тази чашка за яйце и я накарай да направи няколко пъти кълбо напред.

Хари смяташе, че като цяло се е представил доста добре. Заклинанието му за левитация със сигурност бе много по-успешно, отколкото на Малфой, макар че Хари се ядосваше, задето е объркал магията за промяна на цвета със заклинанието за растеж, така че плъхът, който трябваше да оцвети в оранжево, се изду притеснително и още преди Хари да е успял да поправи грешката, придоби размерите на язовец. Радваше се, че Хърмаяни не е била в залата, и после пропусна да го спомене пред нея. Но на Рон можеше да каже: приятелят му пък бе направил така, че една чиния да мутира в голяма гъба, без да знае как се е получило.

Вечерта нямаха време за почивка. След като се нахраниха, отидоха право в общата стая и се хвърлиха да преговарят за изпита по трансфигурация на другия ден, а когато Хари си легна, главата му бръмчеше от сложните примери и теории за едно или друго заклинание.

На писмения изпит сутринта забрави определението за заменящо заклинание, но бе на мнение, че на изпита по практика е могъл да се представи далеч по-зле. Поне успя да направи магията за изчезване на цялата игуана, докато на съседната маса клетата Хана Абът съвсем се стъписа и кой знае как, превърна своя пор в цяло ято фламинги, та се наложи да прекъснат за десет минути изпита, докато хванат птиците и ги изнесат от залата.

В сряда беше изпитът по билкология (Хари смяташе, че се е представил, общо взето, добре, ако не се брои лекото ухапване на едно зъбато мушкато), после, в четвъртък — по защита срещу Черните изкуства. Тук за пръв път Хари беше сигурен, че не са го скъсали. Не се затрудни с никой от писмените въпроси, а на изпита по практика правеше с изключително задоволство всички противодействащи и защитни магии направо през очите на Ъмбридж, която беше застанала недалеч от вратата на Входната зала и наблюдаваше равнодушно.

— О, браво! — викна професор Тофти, който отново изпитваше Хари, когато той показа съвършено заклинание за прогонване на богърти. — Наистина много добре! Е, приключихме, Потър, освен ако… — Тофти се понаведе. — Чух от скъпия си приятел Тибериус Огдън, че знаеш да призоваваш покровител. За още по-висока оценка…?

Хари вдигна магическата пръчка, погледна право към Ъмбридж и си представи как я уволняват.

— Експекто патронум!

Неговият сребърен елен изскочи от върха на пръчката и се понесе в лек галоп през залата. Всички от изпитната комисия се извърнаха да му се полюбуват и когато той се стопи в сребърна мъглица, професор Тофти изръкопляска въодушевено с възлести, набраздени от жилки ръце.

— Отлично! — възкликна. — Много добре, Потър, свободен си!

Докато той подминаваше на вратата Ъмбридж, очите им се срещнаха. Върху широката й увиснала уста играеше злобна усмивка, ала Хари нехаеше. Освен ако се заблуждаваше дълбоко (за всеки случай нямаше намерение да го споделя с никого), току-що бе получил „Изключителен“ на един от изпитите за СОВА.

В петък Хари и Рон имаха свободен ден, а Хърмаяни трябваше да се яви на изпита по древни руни и понеже разполагаха с цялата събота и неделя, си позволиха малка почивка от ученето. Седнаха да поиграят магьоснически шах, протягаха се и се прозяваха пред отворения прозорец, откъдето подухваше топъл летен ветрец. Хари забеляза в далечината Хагрид, който имаше час край гората. Опита се да познае какви създания разглеждат, като че ли бяха еднорози, защото момчетата стояха малко по-назад, и точно тогава дупката зад портрета се отвори и Хърмаяни се прекатери през нея с доста кисело изражение.

— Как минаха руните? — попита Рон, като се протягаше с прозявка.

— Сгреших превода на „ехваз“ — оплака се вбесена тя. — Означава не „отбрана“, а „сътрудничество“. Сбърках го с „ейхваз“.

— Е, чудо голямо — рече лениво Рон, — само една грешка, пак ще…

— О, млъквай! — тросна се сърдита Хърмаяни. — Може да ме скъсат и заради една грешка. И не само това, някой пак е пуснал в кабинета на Ъмбридж душко. Не знам как са проникнали през новата врата, но тъкмо минавах оттам, когато Ъмбридж се разпищя… ако се съди от крясъците, душкото явно се беше опитал да отхапе парче от крака й…

— Браво на него — казаха в един глас Хари и Рон.

— Браво ли? — кипна момичето. — Забравихте ли, тя смята, че ги пуска Хагрид! А ние не искаме да го уволняват.

— В момента Хагрид има час, Ъмбридж не може да стовари вината върху него — отбеляза Хари и махна към прозореца.

— О, Хари, понякога си толкова лековерен. Нима наистина мислиш, че Ъмбридж ще тръгне да търси доказателства? — рече Хърмаяни, която явно бе решила да бъде в отвратително настроение, и след като затръшна след себе си вратата, се понесе към момичешките спални.

— Мило момиче с благ характер — подметна много тихо Рон и премести напред царицата, за да вземе един от конете на Хари.

Лошото настроение на Хърмаяни упорито я преследваше почти през цялата събота и неделя, но на Хари и Рон не им беше никак трудно да не й обръщат внимание, защото посветиха двата дни, кажи-речи, изцяло на преговора по отвари за понеделник — изпита, който Хари очакваше най-малко и който, той беше сигурен, щеше да попари мечтите му да стане аврор. Писмената работа наистина го затрудни, макар той да смяташе, че се е представил добре на въпроса за многоликовата отвара, която тайно бе погълнал във втори курс и затова описа точно въздействието й.

Практическият изпит следобед не бе чак толкова страшен, колкото Хари беше очаквал. Снейп не присъстваше и той усети, че при приготвянето на отварите е много по-спокоен от обикновено. Невил, който седеше съвсем наблизо, също изглеждаше по-доволен от когато и да било в часовете по отвари. По едно време професор Марчбанкс рече:

— Отдръпнете се, ако обичате, от котлите, изпитът приключи.

Хари сложи запушалката върху стъкленицата, чувстваше, че и да не получи висока оценка, при повече късмет няма да го скъсат.

— Остават само четири изпита — отбеляза уморено Парвати Патил, когато се отправиха към общата стая на грифиндорци.

— Само! — тросна се Хърмаяни. — Аз имам и изпит по аритмантика, вероятно най-трудния предмет!

Никой не прояви глупостта да се заяжда с нея и тя не успя да си излее злобата, затова се ограничи да се скара на няколко първокурсници, задето се смеели прекалено високо в общата стая.

Хари беше решил да се представи добре на изпита по грижа за магически създания във вторник, за да не провали Хагрид. Изпитът по практика се състоя следобед на моравата край Забранената гора, където им възложиха да разпознаят бодливеца, скрит сред десетина таралежа (номерът беше да дадеш на всички малко мляко: бодливците, чиито бодли имаха най-различни вълшебни свойства, бяха изключително мнителни и обикновено освирепяваха от млякото, понеже мислеха, че се опитваш да ги отровиш), после да покажат как трябва да се отнасят със съчковците, да нахранят и да почистят огнен рак, без той да ги изгори, и от няколко храни да изберат какво да дадат за ядене на болен еднорог.

Хари забеляза, че Хагрид ги наблюдава притеснен от прозореца на колибата си. Когато жената от изпитната комисия, този път пълничка ниска магьосница, се усмихна на Хари и му каза, че е свободен, той първо вдигна палци по посока на Хагрид и чак тогава се отправи назад към замъка.

Писмената: работа по теория на астрономията в сряда мина сравнително добре. Хари не беше сигурен, че е написал правилно имената на всички луни на Юпитер, но поне бе убеден, че никоя от тях не е покрита с мед. За практическия изпит по астрономия трябваше да изчакат до вечерта, а следобеда посветиха на пророкуването.

Дори по занижените критерии на Хари изпитът по пророкуване протече много зле. Можеше да се опита да гледа филм върху чина със същия успех, както във вироглавото празно кристално кълбо, а при гадаенето на чай: съвсем се стъписа и заяви, че според него в скоро време професор Марчбанкс щяла да срещне тантурест мургав подгизнал до кости непознат, и затвърди пълния си провал, като сбърка върху дланта й линията на живота с линията на главата и уведоми жената, че е трябвало да умре миналия вторник.

— Е, при всички положения щяха да ни скъсат — отсъди мрачно Рон, докато се качваха по мраморното стълбище.

Благодарение на Рон Хари току-що се бе почувствал малко по-добре, защото той му бе разказал как описал най-подробно на изпитващия някакъв грозник с брадавица върху носа, когото виждал в кристалното кълбо, а после вдигнал очи и разбрал, че това всъщност било отражението на самия изпитващ.

— Изобщо не трябваше да се захващаме с този гаден предмет — заяви Хари.

— Е, сега поне можем да се откажем от него.

— Да — съгласи се Хари. — И да не се преструваме, че ни вълнува какво ще стане, ако Юпитер е настроен прекалено приятелски към Уран.

— Оттук нататък вече не ме интересува дали в чаените ми листенца пише: „Умри, Рон, умри“. Хвърлям ги на боклука, където им е мястото, й толкоз.

Хари се засмя точно когато отзад при тях дотича Хърмаяни. Той веднага замълча, да не би да я ядоса.

— Е, мисля, че се представих добре по аритмантика — заяви тя и Хари й Рон въздъхнаха от облекчение. — Тъкмо имаме време да прегледаме набързо преди вечеря звездните карти, после…

Когато в единайсет часа се качиха на върха на астрономическата обсерватория, видяха нощ точно като за звездобройство, безоблачна и тиха. Паркът беше окъпан в сребриста лунна светлина, във въздуха се долавяше лек хлад. Щом професор Марчбанкс им даде знак, всички настроиха телескопите и се заеха да попълват празните звездни карти, които им бяха раздали.

Професор Марчбанкс и професор Тофти се разхождаха между тях и ги гледаха как вписват точното разположение на звездите и планетите, който наблюдаваха. Беше тихо, чуваха се само шумоленето на пергаментите, от време на време поскърцването на някой телескоп, наместван върху стойката, и драскането на многото пера. Мина половин, после и един час, квадратчетата отразена златна светлина, потрепващи по земята, започнаха да угасват едно след друго заедно с осветлението по прозорците в замъка.

Но когато Хари приключи с нанасянето на съзвездието Орион върху картата, входната врата, намираща се точно под парапета, зад който стоеше той, се отвори и по каменните стъпала се плисна светлина към моравата. Докато нагласяше леко телескопа, Хари погледна надолу и видя пет-шест издължени фигури, които тръгнаха по ярко осветената трева, после вратата се затвори и моравата пак се превърна в море от тъмнина.

Хари доближи отново око до телескопа и го намести на фокус, за да се взре във Венера. Сведе очи към картата да нанесе планетата, но нещо отклони вниманието му. Той застина с перо, вдигнато над пергамента, вгледа се надолу към сумрачния парк и различи шест сенки, които вървяха през тревата. Ако не се движеха и лунната светлина не позлатяваше главите им отгоре, щяха да се слеят с тъмния парк. Дори отдалеч Хари изпита странното усещане, че е разпознал походката на най-набитата фигура, която очевидно предвождаше останалите.

Не проумяваше за какво й е на Ъмбридж да се разхожда след полунощ, и то придружавана от още петима. Някой зад него се изкашля и той си спомни, че е на изпит. Съвсем беше забравил разположението на Венера. Долепи око до телескопа, провери го отново и тъкмо да го впише в картата, когато, наострил уши за всеки необичаен звук, чу в далечината тропане, което прокънтя през пустия парк и веднага беше последвано от приглушения лай на голямо куче.

Хари погледна с разтуптяно сърце. Прозорците на Хагрид светеха, сега на фона им се открояваха силуетите на хората, които той беше забелязал да прекосяват моравата. Вратата се отвори и Хари съвсем ясно видя шест добре очертани фигури, които прекрачиха прага. Вратата се затвори отново, спусна се тишина.

Хари се притесни много. Извърна се да провери дали Рон и Хърмаяни са забелязали нещо, но точно тогава отзад застана професор Марчбанкс и понеже Хари не искаше тя да си помисли, че надзърта в чужда писмена работа, побърза да се наведе над звездната си карта, уж да впише нещо, макар че всъщност попоглеждаше скришом над парапета към колибата на Хагрид. Сега в прозорците на къщурката се мяркаха силуети, които от време на време затулваха светлината.

Хари усети, че професор Марчбанкс се е вторачила в тила му, затова отново долепи око до телескопа и се взря в Луната, макар че беше отбелязал преди цял час разположението й, ала точно когато престарялата магьосница продължи нататък, момчето чу как от колибата в далечината се разнася рев, който прокънтя в мрака чак до върха на астрономическата обсерватория. Доста от учениците наоколо се отлепиха от телескопите и се извърнаха към къщурката на Хагрид.

Професор Тофти се покашля сухо.

— Опитайте да се съсредоточите, момчета и момичета! — рече той тихо.

Повечето ученици отново се обърнаха към телескопите. Хари погледна наляво. Хърмаяни се беше втренчила като омагьосана в колибата на Хагрид.

— Хм… остават двайсет минути — съобщи професор Тофти.

Хърмаяни подскочи и веднага се зае отново със звездната карта, а Хари погледна своята и видя, че вместо Венера е написал Марс. Наведе се да го поправи.

Откъм парка се чу силно ТРЯС. Мнозина извикаха „Ох!“, понеже в бързината да видят какво става долу си бяха блъснали лицата в телескопите.

Вратата на Хагрид се беше отворила рязко и в светлината, бликнала от къщурката, те го видяха съвсем ясно: едър силует, който крещеше и размахваше юмруци, заобиколен от шестима души. Ако се съди от насочените към него тънки нишки червена светлина, те се опитваха да го зашеметят със заклинания.

— Не! — извика Хърмаяни.

— Това, миличка, е изпит! — възнегодува професор Тофти.

Но никой вече не обръщаше и най-малко внимание на звездните карти. Около колибата още прелитаха струи червена светлина, които обаче сякаш отскачаха от Хагрид, а той продължаваше да стои прав и доколкото Хари можеше да види, да се съпротивлява. Паркът се огласяше от викове и крясъци, мъжки глас изрева:

— Вразуми се, Хагрид!

Хагрид изръмжа:

— Друг път ще се вразумя, няма да ме хванеш току-така, Долиш!

Хари забеляза дребния силует на Фанг, който се мъчеше да защити господаря си и постоянно налиташе на обкръжилите го магьосници, докато накрая не го застигна зашеметяващо заклинание, от което той се свлече повален на земята: Хагрид ревна от ярост, вдигна злосторника във въздуха и го метна, а мъжът отхвръкна поне на три метра и не се изправи повече. Хърмаяни ахна, закрила уста и с двете си ръце, Хари се извърна към Рон и видя, че и той изглежда уплашен. Дотогава никой от тях не беше виждал Хагрид наистина разярен.

— Погледнете! — изписка Парвати.

Беше се надвесила над перилата и сочеше долу към входната врата на замъка, която отново се беше отворила, а по тъмната морава пак се плисна светлина и през тревата се плъзна самотна дълга черна сянка.

— Хайде! Остават ви само шестнайсет минути! — подкани разтревожен професор Тофти.

Никой обаче не му обърна внимание: всички гледаха човека, завтекъл се към битката при колибата на Хагрид.

— Как смеете! — изкрещя, както тичаше, сянката. — Как смеете!

— Макгонъгол! — прошепна Хърмаяни.

— Оставете го на мира! Оставете го, ви казвам! — екна в тъмнината гласът на професор Макгонъгол. — На какво основание го нападате? Той не е направил нищо, нищо, с което да заслужи такава…

Хърмаяни, Парвати и Лавендър изпискаха едновременно. Силуетите около колибата бяха изстреляли към професор Макгонъгол най-малко четири червени зашеметяващи лъча. Някъде по средата на пътя между колибата и замъка те се удариха в нея и за миг тя сякаш засия отвътре със зловеща червена светлина, после изхвърча във въздуха и се строполи на земята, където се просна и не помръдна.

— Всемогъщи горгони! — извика професор Тофти, който също беше забравил напълно за изпита. — Дори не я предупредиха. Възмутително поведение.

— СТРАХЛИВЦИ! — ревна Хагрид и гласът му долетя съвсем ясно до върха на обсерваторията, а вътре в замъка отново примигаха светлини. — ПРОКЛЕТИ СТРАХЛИВЦИ! НА ВИ… НА ВИ…

— Майчице! — простена Хърмаяни.

Хагрид замахна два пъти с широко движение към най-близките нападатели и те веднага се свлякоха, от което можеше да се съди, че са изпаднали в безсъзнание. Хари видя как Хагрид се превива одве и си помисли, че най-после някое от заклинанията го е покосило. Но за всеобща изненада след миг Хагрид отново се изправи с нещо като чувал на гръб й Хари се досети, че е метнал през раменете си безжизненото тяло на Фанг.

— Заловете го, заловете го! — изпищя Ъмбридж, но единственият й оцелял помагач очевидно не изгаряше от желание да влиза в обсега на юмруците на Хагрид и дори заотстъпва назад толкова бързо, че се препъна в един от припадналите си колеги и също се просна на земята.

Хагрид се обърна и както носеше около врата си Фанг, хукна да бяга. Ъмбридж запрати по него последно зашеметяващо заклинание, ала не улучи, а Хагрид, който тичаше презглава към портата в далечината, се скри в мрака.

Настъпи трепетно мълчание, продължило цяла минута, всички гледаха с отворени уста към парка. Сетне прозвуча тихият глас на професор Тофти:

— Хм… остават ви пет минути.

Макар че Хари беше запълнил само две трети от картата си, му се прииска отчаяно изпитът да приключи. Когато накрая дойде този миг, тримата с Рон и Хърмаяни натикаха набързо телескопите в калъфите и се втурнаха надолу по витата стълба. Никой от учениците не си легна, всички обсъждаха развълнувани един през друг в долния край на стълбището онова, на което току-що бяха станали свидетели.

— Зла жена! — рече задъхана Хърмаяни, която беше толкова вбесена, че едвам говореше. — Да се опита да издебне Хагрид посред нощ!

— Очевидно е искала да избегне още една сцена като тази с Трелони — отбеляза дълбокомислено Ърни Макмилан, който се беше промушил през насъбралите се, за да дойде при тях.

— Хагрид им натри носовете, а! — възкликна Рон, но по-скоро разтревожен, отколкото възхитен. — Защо ли всички заклинания отскачаха от него?

— Заради великанската кръв — отговори с треперещ глас Хърмаяни. — Не е никак просто да зашеметиш със заклинание великан, и те като троловете са много издръжливи… Но клетата професор Макгонъгол… четири зашеметяващи лъча право в гърдите, а тя не е много млада, нали?

— Ужас, ужас! — завайка се Ърни и заклати тежко глава. — Е, аз ще си лягам. Лека нощ на всички.

Хората наоколо се разотиваха, като продължаваха да обсъждат развълнувано онова, което току-що бяха видели.

— Поне не заловиха Хагрид и не го пратиха в Азкабан — отбеляза Рон. — Подозирам, че е отишъл при Дъмбълдор.

— Сигурно — съгласи се Хърмаяни, която беше на път да се разплаче. — О, наистина е ужасно, мислех, че Дъмбълдор ще се завърне скоро, а вместо това сега изгубихме и Хагрид.

Прибраха се посърнали в общата стая на „Грифиндор“ и я намериха пълна. Суматохата долу в парка беше събудила мнозина, побързали да вдигнат от сън и приятелите си. Шеймъс и Дийн, които бяха дошли преди Хари, Рон и Хърмаяни, разказваха на всички какво са видели и чули от върха на астрономическата обсерватория.

— Но защо ще уволнява точно сега Хагрид? — попита Анджелина Джонсън и поклати глава. — Той не е като Трелони, тази година преподава много по-добре!

— Ъмбридж мрази получовеците — отвърна горчиво Хърмаяни, като се свлече на едно от креслата. — Още от самото начало се опитва да отстрани Хагрид.

— И смяташе, че точно той и подхвърля душковци в кабинета — намеси се и Кейти Бел.

— О, не! — възкликна Лий Джордан и закри устата си с длан. — Аз й ги пусках душковците. Фред и Джордж ми оставиха два-три, вкарвах ги с левитация през прозореца.

— И без душковци щеше да го уволни — отбеляза Дийн. — Той беше много близък с Дъмбълдор.

— Така си е — потвърди Хари и се отпусна на креслото до Хърмаяни.

— Надявам се само професор Макгонъгол да не е пострадала — рече през сълзи Лавендър.

— Пренесоха я в замъка, видяхме през прозореца в спалното помещение — съобщи Колин Крийви. — Не изглеждаше много добре.

— Мадам Помфри ще я вдигне на крака — отсече Алиша Спинет. — Винаги досега се е справяла.

Наближаваше четири призори, когато общата стая се опразни. На Хари изобщо не му се спеше, преследваше го образът на Хагрид, който бе хукнал в мрака. Беше толкова ядосан на Ъмбридж, че не се сещаше за наказание, което да е достатъчно тежко, макар че предложението на Рон да нахранят с нея касетка прегладнели раконоги огнемети си имаше своите достойнства. Унесе се с мисълта за какви ли не страховити отмъщения и когато три часа по-късно стана от леглото, определено не се чувстваше отпочинал.

Последният им изпит — по история на магията, — щеше да се състой чак следобед. На Хари много му се искаше след закуска да си легне отново, но беше разчитал на сутринта, за да си преговори за последен път, ето защо седна при прозореца в общата стая и подпрял с ръце главата си, хвърли всички усилия да не задреме, докато четеше някои от записките във високата близо метър купчина, с които Хърмаяни му беше услужила.

В два следобед петокурсниците влязоха в Голямата зала и заеха местата си пред въпросите за изпита, захлупени върху чиновете. Хари се чувстваше изтощен. Искаше всичко това да приключи и той да се наспи. На другия ден смятаха с Рон да отидат на игрището по куидич, за да се насладят на освобождението от изпитите и той да направи едно-две кръгчета с метлата на приятеля си.

— Обърнете листовете с въпросите — прикани от предната част на залата професор Марчбанкс и завъртя огромния пясъчен часовник. — Можете да започвате.

Хари се вторачи в първия въпрос. Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че не е разбрал и дума от него. При един от високите прозорци жужеше оса, която го разсейваше. Най-сетне той започна да пише мъчително бавно отговора.

Установи, че му е много трудно да си спомни имената и че постоянно бърка датите. Направо пропусна четвъртия въпрос („Как според вас законите за магическите пръчки са допринесли за потушаването и ограничаването на бунтовете на таласъмите през осемнайсети век?“) с мисълта, че накрая, ако му остане време, ще се върне на него. Опита да отговори на петия въпрос („Как Указът за секретност е бил нарушен през 1749 година и какви мерки са били взети това да се предотврати в бъдеще?“), но го загриза досадното съмнение, че е пропуснал доста важни неща — имаше чувството, че някъде в цялата история се появяват и вампири.

Затърси нататък въпрос, на който със сигурност може да отговори, и очите му светнаха при вида на десетия: „Опишете обстоятелствата, довели до учредяването на Международната конфедерация на магьосниците, и обяснете защо магьосниците от Лихтенщайн са отказали да се присъединят към нея“.

„Това го знам“, помисли Хари, макар че умът му беше вял и муден. Представяше си заглавието, написано с почерка на Хърмаяни: „Учредяване на Международната конфедерация на магьосниците…“ тъкмо сутринта беше чел записките й.

Започна да пише, като от време на време вдигаше глава да погледне големия пясъчен часовник върху катедрата до професор Марчбанкс. Седеше точно зад Парвати Патил, чиято дълга черна коса се спускаше чак под облегалката на стола. Един-два пъти се усети, че се е загледал в златистите светлинки, проблясващи по косата всеки път, щом момичето преместеше леко глава. Хари също тръскаше глава, за да се съсредоточи.

„Пръв върховен магьосник в Международната конфедерация на магьосниците е Пиер Бонакор, но назначаването му е оспорено от магьосниците в Лихтенщайн, защото…“

Перата дращеха по пергаментите наоколо като плъхове, които сноват и ровят дупка. Слънцето бе напекло тила на Хари. Какво ли беше направил Бонакор, че да разсърди магьосниците от Лихтенщайн? На Хари му се струваше, че е нещо, свързано с троловете… Той отново погледна невиждащо главата на Парвати. Ако можеше да приложи легилимантика и да отвори отзад на тила й прозорче, за да види какво толкова са направили троловете, за да скарат Пиер Бонакор е лихтенщайнци…

Затвори очи и зарови лице в дланите си, пламтящо червеното на клепачите му стана тъмно и хладно… точно така, Бонакор е искал да спре лова на тролове и да им даде права… но Лихтенщайн си е имал неприятности с племе особено кръвожадни планински тролове…

Отвори очи и при вида на ослепително белия пергамент те засмъдиха и се насълзиха. Хари написа бавно два реда за троловете, после прочете какво се е получило дотук. Не му се стори много изчерпателно и подробно, а той беше сигурен, че Хърмаяни е изписала страници и страници за конфедерацията.

Пак затвори очи в опит да ги види и да си спомни… първото заседание на конфедерацията се е състояло във Франция, да, това вече го беше написал…

Таласъмите са се опитали да присъстват, но са били прогонени… беше написал и това…

И никой от Лихтенщайн не бе пожелал да отиде…

„Мисли“, каза си Хари, както държеше лице между дланите си, а перата наоколо пишеха шеметно сякаш безкрайни отговори, докато пясъкът изтичаше на тънка струйка в часовника отпред…

Хари отново вървеше по студения тъмен коридор, водещ към отдел „Мистерии“, стъпваше с твърда целеустремена крачка, от време на време се затичваше, решен най-после да стигне закъдето е тръгнал… както обикновено, черната врата отпред се отвори широко и той се озова в кръглата стая с многото врати…

Мина по каменния под, влезе през втората врата… петна танцуваща светлина по стените и долу по земята, странен механичен шум, но Хари няма време да ги разглежда, трябва да бърза…

Притича последните няколко крачки до третата врата, и тя като другите се разтвори…

Той отново се озова в помещението, голямо като катедрала, пълно с рафтове и със стъклени кълба… сега сърцето му биеше много бързо… този път щеше да стигне… излезе при номер деветдесет и седми, зави наляво и забърза по пътеката между две редици…

Но на пода чак в дъното се мержелееше нещо, черен силует, мърдащ долу като ранен звяр… Стомахът на Хари се сви от страх… и вълнение…

От устата му се разнесе глас, пронизителен и студен, глас, лишен от всякаква човешка доброта…

— Вземи го и ми го донеси… свали го, хайде… аз не мога да го докосвам… но ти можеш…

Черният силует на пода се пораздвижи. Хари видя бяла ръка с дълги пръсти, която стискаше насочена магическа пръчка — своята ръка… чу пронизителния студен глас, който изрече:

— Круцио!

Мъжът на пода нададе болезнен писък, опита да се изправи, но пак се свлече и се загърчи. Хари се смееше. Вдигна пръчката, проклятието бе развалено, фигурата простена и остана да лежи неподвижно.

— Лорд Волдемор чака…

Много бавно, с треперещи ръце, мъжът на земята поизправи на няколко сантиметра рамене и вдигна глава. Лицето му беше окървавено и изпито, изкривено от болка, но въпреки това сурово и предизвикателно…

— Ще се наложи да ме убиеш — пророни Сириус.

— Накрая безспорно ще направя и това — отвърна студеният глас. — Но първо ще ми го донесеш, Блек… смяташ, че досега си изпитвал болка? Помисли отново… разполагаме с доста часове, никой не може да чуе писъците ти…

Някой обаче изпищя, когато Волдемор пак насочи магическата пръчка… някой изкрещя, люшна се настрани от топлия чин и падна на студения каменен под. Хари се удари в земята и се събуди все така с викове, белегът му пламтеше, а Голямата зала наоколо направо се взриви.