Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (37)

Глава трийсет и седма
Изгубеното пророчества

Краката му се удариха в пода, коленете му се подкосиха леко и главата на златния магьосник тупна с кънтящо „троп“. Хари се огледа и видя, че е пристигнал в кабинета на Дъмбълдор.

В отсъствието на директора всичко изглежда се беше поправило само. Крехките сребърни уреди отново бяха по масичките с вретенообразни крака и изпускаха с ведро жужене клъбца дим. Портретите на директорите похъркваха в рамките, прислонили глави на креслата или в края на картините. Хари погледна през прозореца. По хоризонта се мержелееше ивица бледозелена светлина: зазоряваше се.

Тишината и спокойствието, нарушавани от време на време само от сумтенето и мърморенето на някой заспал портрет, му се сториха непоносими. Ако обстановката можеше да отрази чувствата му, картините щяха да пищят от болка. Като дишаше учестено, Хари тръгна да обикаля притихналия прекрасен кабинет, опитваше се да не мисли. Но трябваше да мисли… нямаше как да избяга от това…

Именно той, Хари, беше виновен за смъртта на Сириус, само той. Ако не беше толкова глупав да се хване в клопката на Волдемор, ако не бе тъй убеден, че онова, което е видял в съня, е истина, ако поне бе разтворил съзнанието си за възможността Волдемор, както беше казала и Хърмаяни, да залага на склонността на Хари да се прави на герой…

Беше непоносимо, не биваше да мисли за това, нямаше да издържи… вътре в него беше зейнала ужасна празнота, която той не искаше да усеща и да изследва, тъмна дупка там, където преди бе Сириус, където Сириус беше хлътнал, и Хари не искаше да остава сам с това огромно тихо пространство, нямаше да издържи…

Една от картините зад гърба му изхърка особено силно и невъзмутим глас каза:

— А… Хари Потър…

Финиъс Нигелус се прозина широко, протегна се и загледа Хари с проницателните си присвити очи.

— Какво те води насам в такъв ранен утринен час? — попита накрая Финиъс. — Кабинетът трябва да е запечатан за всички освен за законния директор. Или те е пратил Дъмбълдор? О, не ми казвай… — Той пак се прозина и потрепери. — Поредното послание за онзи негодник, моя праправнук?

Хари не намери сили да проговори. Финиъс Нигелус не знаеше за смъртта на Сириус, но момчето не можеше да му каже. Изречеше ли го на глас, значеше да потвърди нейната окончателност, необратимост, безвъзвратност.

Още някои от портретите се раздвижиха. Ужасен да не започнат да го разпитват, Хари прекоси решително стаята и хвана кръглата дръжка на вратата.

Тя не помръдна. Беше залостен вътре.

— Надявам се, това означава, че скоро Дъмбълдор ще бъде отново сред нас — заяви шишкавият магьосник с червендалест нос, окачен върху стената зад писалището на Дъмбълдор.

Хари се обърна. Магьосникът го оглеждаше с голямо любопитство. Момчето кимна. Пак подръпна дръжката на вратата зад гърба си, тя обаче си остана неподвижна.

— О, чудесно — отбеляза магьосникът. — Без него беше много скучно, наистина много скучно. — Разположи се в креслото си като престол, на което беше нарисуван, и се усмихна добродушно на Хари. — Вероятно знаеш, че Дъмбълдор има много високо мнение за теб — рече той окуражително. — О, да. Много те уважава.

Вината, изпълнила като чудовищен тежък паразит гърдите на Хари, се загърчи и заизвива. Той не издържаше всичко това, вече не понасяше да бъде самият себе си… никога досега не се беше чувствал до такава степен пленник на собствената си глава и тяло, никога не бе копнял толкова силно да е някой друг, всеки друг, който и да е друг…

В празната камина лумна изумруденозелен огън, Хари отскочи от вратата и загледа мъжа, който се въртеше зад предпазната решетка. Високата фигура на Дъмбълдор се разгъна и излезе от огъня, а магьосниците и вещиците по стените наоколо трепнаха и се събудиха, мнозина нададоха възгласи за „добре дошъл“.

— Добре заварили — отвърна тихо Дъмбълдор.

Отпърво не погледна Хари. Отиде към вратата и извади от вътрешния джоб на мантията мъничкия грозноват Фоукс без пера, за да го положи внимателно върху подноса с мека пепел под златната пръчка, където обикновено кацаше порасналият Фоукс.

— Е, Хари — подхвана Дъмбълдор, след като най-после откъсна очи от пиленцето, — сигурно ще се радваш да узнаеш, че никой от приятелите ти не е пострадал тежко от събитията, разиграли се нощес.

Хари се опита да каже „добре“, но от устата му не излезе и звук. Стори му се, че Дъмбълдор му напомня за огромните поражения, които е причинил, и не намери сили да срещне очите му, макар че този път той най-сетне го гледаше право в лицето с изражение, в което се долавяше по-скоро доброта, отколкото укор.

— Мадам Помфри се е заела да цери всички — съобщи Дъмбълдор. — Вероятно ще се наложи Нимфадора Тонкс да полежи малко в „Свети Мънго“, но както личи, ще се възстанови напълно.

Хари можа само да кимне на килима, който изсветляваше все повече, докато небето навън ставаше по-бледо и по-бледо. Момчето беше сигурно, че портретите из стаята не пропускат и дума от онова, което казва Дъмбълдор, и се питат къде са били двамата с Хари и защо е имало пострадали.

— Знам как се чувстваш, Хари — пророни Дъмбълдор.

— Не, не знаете — възрази Хари с глас, изведнъж станал силен и ясен.

Обзе го нажежен до бяло гняв: Дъмбълдор не знаеше нищо за чувствата му.

— Видя ли, Дъмбълдор? — подметна присмехулно Финиъс Нигелус. — Никога не се опитвай да разбереш учениците. Те мразят това. Предпочитат да са трагично неразбрани и да се давят от самосъжаление, да се пържат в…

— Достатъчно, Финиъс — прекъсна го Дъмбълдор.

Хари му обърна гръб и загледа решително през прозореца. Видя в далечината стадиона за куидич. Веднъж Сириус се бе появил там, преобразен на рунтаво черно куче, за да погледа как Хари играе… вероятно е искал да види дали е добър колкото Джеймс навремето… Хари така и не беше попитал…

— Няма нищо срамно в чувствата ти, Хари — рече гласът на Дъмбълдор. — Обратното… твоята най-голяма сила е способността ти да изпитваш такава болка.

Хари усети как гневът го изяжда отвътре, как пламти в ужасната празнота, как го изпълва с желанието да нарани Дъмбълдор заради спокойствието и кухите му думи.

— Моята най-голяма сила ли? — възкликна с разтреперан глас той, без да откъсва невиждащи очи от стадиона по куидич. — Нямате и представа… не знаете…

— Какво не знам? — прекъсна го кротко Дъмбълдор.

Това вече бе прекалено. Хари се обърна, тресеше се от ярост.

— Не желая да говоря как се чувствам, разбрахте ли!

— Хари, такова страдание доказва, че още си човек! Тази болка е част от човешкото…

— В… ТАКЪВ… СЛУЧАЙ… НЕ… ИСКАМ… ДА… СЪМ… ЧОВЕК! — ревна момчето, после грабна крехкия сребърен уред от масичката до себе си и го запрати в другия край на стаята, където той се удари в стената и се натроши на стотици парченца.

Доста от картините извикаха гневно и уплашено, портретът на Армандо Дипит възкликна:

— Виж ти!

— НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! — разкрещя им се Хари, след което хвана един луноскоп и го запокити към камината. — ДОТЕГНА МИ, НАГЛЕДАХ СЕ, ИСКАМ ДА СЕ МАХНА, ИСКАМ ВСИЧКО ТОВА ДА СВЪРШИ, НИЩО ВЕЧЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА…

Вдигна и масичката, където бе стоял сребърният уред, и хвърли и нея. Тя се строши и краката се затъркаляха в различни посоки по пода.

— Интересува те — каза Дъмбълдор. Не беше и трепнал, дори не бе посегнал да спре Хари, докато той опустошаваше кабинета. Лицето му беше спокойно, почти безизразно. — Толкова много те интересува, та имаш чувството, че ще умреш от болка.

— НЕ Е… ВЯРНО! — извика момчето и му се стори, че гръклянът му ще се скъса.

За миг му се прииска да се хвърли върху Дъмбълдор и да натроши и него, да начупи това старо спокойно лице, да го разтърси, да го нарани, да го накара да почувства малка частица от неговия ужас.

— О, вярно е — рече още по-спокойно Дъмбълдор. — Изгуби майка си, баща си, а сега и човека, който ти беше като роден баща. Разбира се, че те интересува.

— ИЗОБЩО НЕ ЗНАЕТЕ КАКВО МИ Е! — ревна Хари. — СТОИТЕ СИ… ТАМ…

Ала думите вече не бяха достатъчни, вече не му помагаше да руши всичко наред, искаше му се да хукне, искаше му се да тича, без изобщо да се обръща назад, искаше му се да бъде някъде, където да не вижда ведрите сини очи, вперени в него, това омразно спокойно старо лице. Завтече се към вратата, пак грабна кръглата дръжка и я дръпна с все сила.

Но вратата не се отваряше.

Хари се извърна назад към Дъмбълдор.

— Пуснете ме — заяви.

Трепереше от глава до пети.

— Няма — рече просто Дъмбълдор.

Известно време се гледаха.

— Пуснете ме — каза пак Хари.

— Няма — повтори Дъмбълдор.

— Ако не го направите… ако ме държите тук… ако не ме пуснете…

— Ти със сигурност ще продължиш да унищожаваш вещите ми — довърши невъзмутимо Дъмбълдор. — И без това са станали прекалено много.

Заобиколи писалището и седна зад него, без да сваля очи от Хари.

— Пуснете ме — настоя отново момчето с глас, студен и почти толкова спокоен, колкото и на Дъмбълдор.

— Ще те пусна чак след като чуеш каквото имам да ти казвам — отсече мъжът.

— Нима… нима мислите, че ми се слуша… нима мислите, че… ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ИМАТЕ ДА МИ КАЗВАТЕ! — разфуча се Хари. — Не искам да чувам нищо!

— Ще ме изслушаш — заяви твърдо Дъмбълдор. — Защото не си ми ядосан, колкото заслужавам. Щом ще ме нападаш, а аз знам, че си на крачка от това, бих искал да съм го заслужил напълно.

— Какво говорите?…

— Аз съм виновен за смъртта на Сириус — изрече ясно Дъмбълдор. — По-скоро, почти изцяло аз… не бих проявил безочието да твърдя, че вината е само моя. Сириус беше храбър, умен и деен, а такива хора обикновено не се примиряват да си стоят у дома и да се крият, когато според тях някой е в опасност. Въпреки това не е бивало да вярваш и за миг, че снощи се е налагало да ходиш в отдел „Мистерии“. Ако бях открит с теб, Хари, а аз трябваше да бъда, отдавна щеше да знаеш, че Волдемор вероятно ще се опита да те примами в отдел „Мистерии“, и тогава ти нямаше да се поддадеш и да отидеш там. И нямаше да се налага Сириус да идва да те търси. Виновен съм аз, само аз и никой друг.

Хари още стоеше с ръка върху дръжката на вратата, без да го забелязва. Беше се вторачил в Дъмбълдор, слушаше със затаен дъх, макар че почти не разбираше онова, което чуваше.

— Седни, ако обичаш — рече Дъмбълдор.

Прозвуча не като заповед, а като молба.

Хари се поколеба, после прекоси бавно стаята, осеяна със сребърни пружинки и с трески, и седна срещу писалището на Дъмбълдор.

— Да разбирам ли — провлече Финиъс Нигелус отляво на Хари, — че праправнукът ми… последният от рода Блек… е мъртъв?

— Да, Финиъс — потвърди Дъмбълдор.

— Не мога да повярвам — отсече рязко Финиъс.

Хари извърна глава точно навреме, за да види как Финиъс излиза от портрета — знаеше, че е отишъл да посети картината си на площад „Гримолд“. Вероятно щеше да тръгне от портрет на портрет и да вика Сириус из цялата къща…

— Дължа ти обяснение, Хари — каза Дъмбълдор. — Обяснение за грешките на един старец. Сега вече виждам, че онова, което съм направил и не съм направил спрямо теб, е белязано с всички недостатъци на възрастта. Младите не могат да знаят какво мисли и чувства един стар човек. Ала старите хора носят вина, ако забравят какво е да си млад… а аз напоследък май съм забравил…

Слънцето вече се извисяваше, над планините се виждаше ослепителен оранжев кант, а горе небето беше безцветно и ясно. Светлината падаше върху Дъмбълдор, върху сребристите му вежди и брада, върху бръчките, прорязали дълбоко лицето му.

— Преди петнайсет години — продължи той, — когато видях белега върху челото ти, предположих какво би могъл да означава той. Досетих се, че вероятно е знак за връзка, изкована между теб и Волдемор.

— Вече сте ми го казвали, професор Дъмбълдор — рече безцеремонно Хари.

Не го интересуваше, че е груб. Вече не го интересуваше нищо.

— Да — потвърди Дъмбълдор, все едно се извинява. — Но сам разбираш… налага се да започна от белега. Защото скоро след като ти дойде в света на магьосниците, стана ясно, че съм бил прав и белегът наистина те предупреждава, ако Волдемор е наблизо или изпитва силни чувства.

— Знам — рече уморено Хари.

— И тази твоя способност — да усещаш присъствието на Волдемор дори когато той се е преобразил, и да знаеш какво чувства, когато е развълнуван, — се проявява все по-силно, откакто Волдемор си е възвърнал собственото тяло и пълната си мощ.

Момчето не си направи труда да кима. Вече знаеше всичко това.

— Напоследък — продължи Дъмбълдор — започнах да се притеснявам да не би Волдемор да се досети, че съществува такава връзка между вас. И се оказах прав: дойде време, когато ти проникна в съзнанието и мислите му толкова надълбоко, че той долови присъствието ти. Говоря, естествено, за нощта, когато ти стана свидетел на нападението срещу господин Уизли.

— Да, Снейп ми каза — промърмори момчето.

— Професор Снейп, Хари — поправи го тихо Дъмбълдор. — Но не си ли се питал защо не съм ти го обяснил аз? Защо не съм ти преподавал аз оклумантика? Защо от месеци дори не съм те поглеждал?

Хари вдигна очи. Видя, че Дъмбълдор изглежда тъжен и уморен.

— Да — смотолеви момчето. — Да, питал съм се.

— Бях убеден — продължи Дъмбълдор, — че не след дълго Волдемор ще се опита да нахлуе в съзнанието ти, да влияе на мислите ти и да ги насочва в погрешна посока, и не исках да му давам допълнителни причини да го прави. Бях сигурен: ако той разбере, че отношенията ни с теб не са — никога не са били — просто като между директор и ученик, ще побърза да те използва, за да ме шпионира. Страхувах се да не злоупотреби с теб, а също и че е възможно да се опита да те обсеби. Според мен, Хари, бях прав да се опасявам, че Волдемор ще те използва по този начин. Струва ми се, че в редките случаи, когато сме общували отблизо, съм виждал в очите ти неговата сянка…

Хари си спомни как в миговете, в които двамата с Дъмбълдор са се поглеждали в очите, той е изпитвал усещането, че вътре у него се надига дремеща змия, готова да нападне.

— Както Волдемор показа и нощес, той иска да те обсеби, за да унищожи не мен. Иска да унищожи теб. Когато преди малко се всели за кратко в теб, се надяваше, че ще те жертвам, за да опитам да убия него. Както виждаш, Хари, се отдалечих от теб единствено в опит да те предпазя. Старческа грешка…

Той въздъхна тежко. Хари оставяше думите да го заливат. Преди няколко месеца сигурно щеше да му бъде много любопитно да научи всичко това, сега обаче то бе лишено от всякакъв смисъл заради бездната, зейнала вътре у него след загубата на Сириус. То вече нямаше никакво значение…

— Сириус ми каза, че същата нощ, когато си видял нападението над Артър Уизли, си усетил, че Волдемор се събужда у теб. Тогава разбрах, че са се оправдали най-големите ми страхове: Волдемор се е досетил, че може да те използва. В опит да те въоръжа срещу набезите му в твоето съзнание уредих професор Снейп да ти дава уроци по оклумантика.

Той замълча. Хари загледа как слънчевата светлина, която се плъзгаше бавно по лъскавата повърхност на писалището, озарява сребърната мастилница и красивото алено перо. Долавяше, че портретите наоколо са будни и слушат съсредоточено обяснението на Дъмбълдор, от време на време чуваше шумолене на мантии, покашляне. Финиъс Нигелус още не се беше върнал…

— Професор Снейп установи — подхвана пак Дъмбълдор, — че от месеци сънуваш вратата на отдел „Мистерии“. Откакто отново се завърна в своето тяло, Волдемор, разбира се, беше обсебен от възможността да чуе пророчеството и беше насочил вниманието си към тази врата, точно както и ти, макар че ти не знаеше какво означава това. После видя насън как Рукууд, който преди задържането си работеше в отдел „Мистерии“, казва на Волдемор нещо, което ние знаехме през цялото време: че съхраняваните там пророчества имат мощна защита. Само човекът, за когото са направени, може да ги вдигне от лавиците, без да полудее. При това положение щеше да се наложи или Волдемор да проникне сам в Министерството на магията и да рискува най-после да се разкрие, или ти да вземеш пророчеството вместо него. Стана още по-важно да усвоиш оклумантиката.

— Но аз не я усвоих — пророни Хари. Каза го на глас в опит да облекчи смазващото бреме на вината вътре у себе си: ако си признаеше, вероятно щеше да поохлаби ужасното напрежение, притиснало сърцето му. — Не се упражнявах, не се стараех, а съм могъл да сложа край на сънищата, Хърмаяни все ми повтаряше да го правя, ако бях престанал да ги сънувам, Волдемор нямаше да е в състояние да ми внуши къде да отида и… Сириус нямаше… Сириус нямаше… — Нещо в главата му се взриви, някаква потребност да си намери оправдание, да обясни… — Опитах се да проверя дали той наистина е заловил Сириус, отидох в кабинета на Ъмбридж, разговарях от огъня с Крийчър и той каза, че Сириус го нямало, бил излязъл.

— Крийчър е излъгал — рече спокойно Дъмбълдор. — Ти не си му господар, могъл е да не ти каже истината, без дори да се налага да се самонаказва. Искал е да отидеш в Министерството на магията.

— Той… той ме е пратил там нарочно?

— О, да. Опасявам се, че от месеци е служел на повече от един господар.

— Как? — рече озадачен Хари. — От години не е излизал от дома на площад „Гримолд“.

— Малко преди Коледа се е възползвал от открилата се възможност — поясни Дъмбълдор, — доколкото разбрах, Сириус му е изкрещял „вън“. Той го е изтълкувал буквално, като заповед да напусне къщата. Отишъл е у единственото семейство от рода Блек, което все още е уважавал… У братовчедката на Блек Нарциса, сестра на Белатрикс и съпруга на Луциус Малфой.

— Откъде знаете всичко това? — учуди се Хари.

Сърцето му биеше много бързо. Гадеше му се. Спомни си как се е разтревожил заради странното отсъствие на Крийчър по Коледа, спомни си и как той се е появил отново на тавана…

— Снощи ми го каза самият Крийчър — отвърна Дъмбълдор. — Когато си изрекъл пред професор Снейп онова загадъчно предупреждение, той е разбрал, че си получил видение как държат Сириус в подземията на отдел „Мистерии“. Подобно на теб, и професор Снейп се е опитал да се свърже незабавно със Сириус. Трябва да знаеш, че ние, членовете на Ордена на феникса, имаме по-надеждни начини да се свързваме помежду си, отколкото е огънят в кабинета на Долорес Ъмбридж. Професор Снейп установил, че Сириус е жив и здрав и се намира на площад „Гримолд“. Когато обаче ти не си се върнал от разходката си с Долорес Ъмбридж в гората, професор Снейп се притеснил, че все още смяташ Сириус за пленник на Лорд Волдемор. Веднага предупредил някои членове на Ордена. — Дъмбълдор въздъхна тежко и продължи: — Аластор Муди, Нимфадора Тонкс, Кингзли Шакълболт и Ремус Лупин били в щаба, когато той се свързал. Всички били единодушни, че трябва незабавно да ти се притекат на помощ. Професор Снейп помолил Сириус да не тръгва с тях, за да остане в щаба и да ме предупреди какво се е случило, тъй като са очаквали да отида всеки момент там. Междувременно самият професор Снейп възнамерявал да тръгне да те търси в гората. Ала Сириус отказал да си стои у дома, докато другите те издирват. Възложил на Крийчър да ми каже какво се е случило. И така, всички се отправили към министерството и малко след това, когато пристигнах на площад „Гримолд“, домашният дух, заливайки се от смях, ми съобщи къде е отишъл Сириус.

— Крийчър се е смял? — попита глухо момчето.

— О, да — потвърди Дъмбълдор. — Но не е успял да ни предаде докрай. Той не е Пазител на тайната на Ордена, не е могъл да каже на семейство Малфой къде точно се намираме и да издаде поверителните планове на Ордена, които му бе забранено да разкрива. По силата на магията, тегнеща над неговото племе, няма право да не се подчини на пряка заповед на своя господар, Сириус. Въпреки това е съобщил на Нарциса сведения, които за Волдемор са изключително ценни, но които Сириус явно е смятал за твърде безобидни, та да забранява на домашния дух да ги повтаря.

— Какви например? — попита момчето.

— Например че човекът, когото Сириус обича най-силно на този свят, си ти — пророни тихо Дъмбълдор. — Или това, че ти постепенно си започнал да гледаш на Сириус като на нещо средно между баща и брат. Волдемор естествено вече е бил наясно, че Сириус е в Ордена и че ти знаеш къде се намира… ала от сведенията на Крийчър той е разбрал, че ако има човек, за когото ще направиш всичко, за да го спасиш, то това е Сириус Блек.

Устните на Хари бяха студени и изтръпнали.

— И така… когато снощи съм попитал Крийчър дали Сириус е там…

— След като си получил видението как изтезават Сириус, съпрузите Малфой — безспорно по нареждане на Волдемор — са накарали Крийчър да намери начин да го отстрани. Така, ако си решил да провериш дали Сириус си е у дома, Крийчър е щял да се престори, че господаря му го няма. Вчера домашният дух е наранил хипогрифа Бъкбийк и когато ти си се появил в огъня, Сириус е бил горе и се е грижел за него.

В белите дробове на Хари сякаш беше останало съвсем малко въздух, той дишаше учестено и трудно.

— И Крийчър ви е разказал всичко това… през смях? — едва изрече момчето.

— Не искаше да ми казва — отвърна Дъмбълдор. — Но самият аз съм доста добър в легилимантиката и разбирам кога ме лъжат… така че го убедих да ми разкаже всичко от начало до край, преди да поема към отдел „Мистерии“.

— А Хърмаяни все ни повтаряше да бъдем мили с него… — пророни момчето, стиснало студени юмруци върху коленете си.

— Била е напълно права, Хари — заяви Дъмбълдор. — Когато решихме щабът ни да е на площад „Гримолд“ номер дванайсет, предупредих Сириус, че трябва да се отнасяме към Крийчър с доброта и уважение. Казах му и че той може да бъде опасен за нас. Мисля, че Сириус не е погледнал сериозно на предупреждението и че никога не е смятал Крийчър за същество с чувства, не по-малко силни от човешките…

— Недейте да стоварвате вината… недейте… да говорите… така за Сириус… — Хари дишаше трудно, едвам изричаше думите, ала гневът му, който за кратко се бе поуталожил, припламна с нова сила: нямаше да допусне Дъмбълдор да отправя нападки към Сириус. — Крийчър е лъжец… и подлец… заслужил си е…

— Крийчър, Хари, е такъв, какъвто са го направили магьосниците — прекъсна го Дъмбълдор. — Да, достоен е за съжаление. Животът му е точно толкова окаян, както на твоя приятел Доби. Беше принуден да изпълнява заповедите на Сириус, понеже той бе последният представител на рода, поробил Крийчър, но дълбоко в себе си не му е бил предан. И каквито и да са недостатъците и грешките на Крийчър, трябва да признаем, че Сириус не направи нищо да облекчи съдбата му…

— НЕ ГОВОРЕТЕ ТАКА ЗА СИРИУС! — кресна Хари.

Вбесен, пак беше скочил на крака и бе готов да се нахвърли на Дъмбълдор, който очевидно изобщо не разбираше Сириус, не разбираше колко смел е бил той, колко е страдал…

— Ами Снейп? — избълва Хари. — За него не отваряте и дума, нали? Когато му казах, че Волдемор е заловил Сириус, той само се изхили ехидно, както винаги…

— Знаеш, Хари, професор Снейп не е имал друг избор, освен да се преструва пред Долорес Ъмбридж, че не те възприема сериозно — отсече Дъмбълдор. — Но както вече ти обясних, именно той съобщи незабавно на Ордена какво си казал. Именно той се досети къде си отишъл, когато не си се върнал от гората. Именно той даде на професор Ъмбридж фалшив веритасерум, когато тя се опитваше да те накара насила да издадеш къде се крие Сириус.

Хари не обърна внимание на думите му. Изпитваше свирепа наслада да стоварва вината върху Снейп, така като че ли се притъпяваха собствените му ужасни угризения на съвестта, искаше му се да чуе как Дъмбълдор се съгласява с него.

— Снейп… Снейп се… се з-заяждаше със Сириус, задето е останал в къщата… изкарваше го с-с-трахливец…

— Сириус беше прекалено зрял и умен, за да допусне да го наранят такива дребнави подмятания — рече Дъмбълдор.

— Снейп престана да ми дава уроци по оклумантика! — изръмжа момчето. — Изхвърли ме от кабинета си!

— Известно ми е — въздъхна унило Дъмбълдор. — Вече ти казах, беше грешка да не те обучавам самият аз, но тогава бях убеден, че няма нищо по-опасно от това да разтварям в свое присъствие още повече съзнанието ти за Волдемор…

— Снейп само влошаваше положението, след уроците при него белегът винаги ме болеше още по-силно… — Хари си спомни опасенията на Рон и продължи дръзко: — Откъде сте толкова сигурен, че не се е опитвал да ме превърне в лесна плячка за Волдемор и да му помогне да проникне вътре в…

— Вярвам на Сивиръс Снейп — заяви просто Дъмбълдор. — Но бях забравил — поредната старческа грешка, — че някои рани са прекалено дълбоки, за да заздравеят. Смятах, че професор Снейп ще превъзмогне чувствата си към баща ти… и сбърках.

— Но това го приемате, така ли? — изкрещя Хари, без да обръща внимание на възмутените лица и неодобрителното мърморене на портретите по стените. — Няма нищо осъдително Снейп да ненавижда баща ми, а е осъдително Сириус да мрази Крийчър.

— Сириус не мразеше Крийчър — възрази Дъмбълдор. — Смяташе го за слуга, недостоен да му се обръща внимание и да бъде забелязан. Безразличието и пренебрежението често нанасят много по-големи вреди от откритата неприязън… Шадраванът, който нощес разрушихме, съдържа лъжа. Ние, магьосниците, прекалено дълго сме се отнасяли зле към нашите събратя и сме ги обиждали, а сега жънем каквото сме посели.

— ЗНАЧИ СИРИУС СИ Е ЗАСЛУЖАВАЛ СЪДБАТА, ТАКА ЛИ? — изкрещя Хари.

— Не съм казвал и никога няма да ме чуеш да казвам подобно нещо — отвърна тихо Дъмбълдор. — Сириус не беше жесток и обикновено се отнасяше добре с домашните духчета. Не обичаше Крийчър, понеже той постоянно му напомняше за семейството, което Сириус ненавиждаше.

— Точно така, ненавиждаше го! — подвикна с пресипнал глас Хари, като обърна гръб на Дъмбълдор и се отдалечи. Сега слънцето осветяваше ярко стаята и очите на всички портрети следяха момчето, докато то вървеше, без да осъзнава какво прави, без изобщо да вижда нищо около себе си. — Накарахте го да стои затворен в онази къща и му беше дотегнало, ето защо снощи е решил да излезе…

— Опитвах се да опазя Сириус жив — промълви Дъмбълдор.

— Никой не обича да го държат под ключ! — нахвърли му се вбесен Хари. — И с мен постъпихте така миналото лято…

Дъмбълдор затвори очи и зарови лице в ръцете си с дълги пръсти. Хари го загледа, но този неприсъщ за директора признак на изтощение или на тъга, или на каквото и да е негово състояние не го умилостиви. Обратното, момчето се ядоса още повече, задето Дъмбълдор проявява слабост. Нямаше право да е слаб точно когато на Хари му идеше да фучи и да крещи.

Дъмбълдор свали ръце и се взря съсредоточено в него през очилата с рамки като полумесеци.

— Време е, Хари, да узнаеш онова, което трябваше да ти обясня още преди пет години — поде той. — Моля те, седни. Ще ти разкажа всичко от начало до край. Но прояви малко търпение. Щом приключа, ще имаш възможност да ми крещиш… да правиш каквото решиш. Няма да те спирам.

Известно време Хари го гледа, после отново се свлече на стола срещу него и зачака.

Дъмбълдор се взря в слънчевия парк зад прозореца, сетне отново премести очи към Хари и каза:

— Преди пет години, Хари, ти дойде в „Хогуортс“ здрав и невредим, точно както бях предвидил и бях желал. Е… не съвсем невредим. Беше страдал. Знаех, че това няма да ти бъде спестено, когато те оставих пред прага на леля ти и вуйчо ти. Знаех, че те обричам на десет тъжни трудни години. — Той замълча. Хари не каза нищо. — Сигурно ще попиташ — и с основание — защо е трябвало да стане така. Толкова ли не е могло да те вземе някое магьосническо семейство? Много биха го сторили на драго сърце, биха се радвали и биха смятали за чест да те отгледат като роден син. Отговорът ми е, че за мен най-важно бе да те опазя жив. Може би повече от всички други съзнавах, че си в опасност. Броени часове преди това Волдемор беше победен, но поддръжниците му — а мнозина от тях са почти толкова ужасни, колкото и той, — все още бяха на свобода, гневни, отчаяни и жестоки. Трябваше да взема решение за години напред. Бях ли убеден, че Волдемор си е отишъл завинаги? Не. Не знаех кога точно ще се завърне, дали след десет, след двайсет или след петдесет години, но бях сигурен, че рано или късно ще успее, и понеже го познавах добре, бях сигурен и че няма да се успокои, докато не те убие. Знаех, че Волдемор има познания за магията, по-всеобхватни, отколкото всеки друг жив магьосник. Бях наясно и че и най-сложните и могъщи защитни магии, които владея, едва ли ще останат непреодолими, ако Волдемор си възвърне пълната мощ. Знаех обаче и къде е неговата слабост. И така взех решение. Щеше да те закриля прастара магия, за която Волдемор знаеше и която презираше, затова и открай време я подценяваше — за своя сметка. Говоря ти, разбира се, за това, че майка ти е загинала, за да те спаси. С това ти е дала трайна защита, каквато Волдемор изобщо не е очаквал, защита, която тече в жилите ти и до ден-днешен. Ето защо реших да се уповавам на кръвта на майка ти. Занесох те при сестра й, единствената й жива роднина.

— Тя не ме обича — рече веднага Хари. — Изобщо не я интересува…

— Но те подслони — прекъсна го Дъмбълдор. — Може да го е сторила против волята си, без желание, с огорчение и гняв, но все пак те подслони и с това скрепи магията, която направих. Саможертвата на майка ти превърна кръвната връзка в най-мощния щит, който можех да ти дам.

— Но аз не…

— Докато наричаш свой дом мястото, където тече кръвта на майка ти, там Волдемор не може да те достигне и да ти навреди. Той проля кръвта на майка ти, тя обаче продължава да е жива в теб и в сестра й. Нейната кръв се превърна в твое убежище. Трябва да се връщаш там само веднъж в годината, но докато можеш да го наричаш свой „дом“, докато си там, Волдемор не може да ти причини нищо. Леля ти го знае. Обясних й какво съм направил в писмото, което оставих заедно с теб на прага. Тя знае, че през последните петнайсет години си останал жив именно защото ти е дала подслон.

— Почакайте — рече Хари. — Почакайте малко. — Той изправи гръб на стола, без да откъсва очи от Дъмбълдор. — Значи вие сте й пратили конското. Вие сте й казали да не забравя… значи това е бил вашият глас…

— Реших — понаведе глава Дъмбълдор, — че може би не е зле да й напомня какъв договор е сключила, когато те е подслонила. Подозирах, че нападението на дименторите я е подсетило на какви опасности се е изложила, като те е взела за син.

— Така си беше — промълви тихо Хари. — Подсети по-скоро вуйчо ми, отколкото нея. Той искаше да ме изгони, но след като пристигна конското, леля… леля каза, че се налагало да остана. — Хари погледа известно време пода, сетне попита: — Но какво общо има това със…

Нямаше сили да изрече името на Сириус.

— И така, преди пет години — продължи Дъмбълдор, сякаш изобщо не е прекъсвал разказа си, — ти дойде в „Хогуортс“, нито толкова щастлив, нито толкова сит, както вероятно ми се е искало, затова пък жив и здрав. Не беше някакъв малък разглезен принц, а нормално момче, доколкото можех да се надявам при тези обстоятелства. Дотук всичко вървеше според моя план. После… е, вероятно помниш не по-зле от мен събитията от първата си година в „Хогуортс“. Ти се справи великолепно със сериозното предизвикателство, пред което се оказа, и по-скоро — много по-скоро, отколкото очаквах, — се озова лице в лице с Волдемор. И този път оживя. Нещо повече, ти отдалечи във времето мига, когато той щеше да се завърне и да се сдобие с пълната си мощ и сила. Би се като истински мъж. Не мога… да ти опиша колко се гордеех с теб. После в този мой прекрасен план се появи пукнатина — заяви Дъмбълдор. — Очевиден недостатък… още тогава аз знаех, че той може да разруши всичко. Но понеже съзнавах колко е важно планът ми да успее, си казах, че няма да позволя този недостатък да го провали. Само аз можех да го предотвратя, затова само аз трябваше да бъда силен. И тогава, докато ти лежеше в болничното крило, омаломощен от битката с Волдемор, аз трябваше да премина през първото си изпитание.

— Не разбирам за какво ми говорите — обади се Хари.

— Не помниш ли как, докато лежеше в болничното крило, ми зададе въпроса защо Волдемор се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?

Момчето кимна.

— Дали тогава трябваше да ти кажа?

Хари се взря в сините очи, но продължи да мълчи, сърцето му обаче отново заби лудешки.

— Още ли не схващаш какъв е недостатъкът в плана ми? Не… вероятно не. Е, както знаеш, тогава не ти отговорих. Рекох си — на единайсет години е прекалено малък да научава. Никога не съм възнамерявал да ти казвам, когато си на единайсет. Подобно познание щеше да бъде непосилно бреме за такава крехка възраст. Ала още тогава трябваше да доловя признаците на надвисналата опасност. Трябваше да се запитам защо не съм се притеснил повече, задето вече си ми задал въпроса, на който, знаех, че един ден ще бъда принуден да дам ужасния отговор. Трябваше да си призная, че съм бил прекалено щастлив, че не ми се налага да го правя точно в онзи ден… ти беше прекалено малък, наистина прекалено малък. И така, навлязохме във втората ти година в „Хогуортс“. И ти отново застана пред предизвикателства, каквито не са преодолявали дори възрастни магьосници, отново се справи така, както не си бях представял и в най-дръзките си мечти. Но този път не ме попита защо Волдемор те е белязал със знака. О, да, говорихме за белега ти… стигнахме много, много близо до въпроса. Защо не ти казах всичко? Е, стори ми се, че в края на краищата дванайсет години си е почти същото, както единайсет, за да те обременявам с такава информация. Позволих ти да се отделиш от мен — окървавен, изтощен, но радостен — и дори да ме жегна притеснението, че може би е трябвало още тогава да ти кажа, то бързо бе заглушено. Още беше съвсем малък, а и сърце не ми даде онази вечер да ти развалям щастието от победата. Разбираш ли, Хари? Сега разбираш ли какъв е недостатъкът на блестящия ми план? Бях се хванал в капана, който бях предвидил, но за който си бях внушил, че мога, че трябва да избегна.

— Пак не…

— Обичах те прекалено силно — рече просто Дъмбълдор. — Държах по-скоро да си щастлив, отколкото да знаеш истината, исках повече от всичко да имаш душевно спокойствие, а не да осъществя плана си, интересуваше ме повече ти да си жив, а не да оцелеят онези, които можеше да бъдат жертвани, ако планът ми се провалеше. С други думи, постъпвах точно така, както Волдемор очаква да постъпваме ние, глупаците, които сме способни да обичаме. Мога ли да се защитя с нещо? Съмнявам се някой, който те е наблюдавал така, както съм те наблюдавал аз — а аз, уверявам те, съм те наблюдавал по-внимателно, отколкото си представяш, — да не поиска да ти спести нови болки, и без това вече беше понесъл достатъчно. Нехаех дали в необозримото бъдеще ще бъдат избити безброй безименни, безлики хора и същества, за мен беше важно сега и тук ти да си жив, да си добре, да си щастлив. И през ум не ми е минавало, че ще се нагърбя с отговорността за такъв човек. Навлязохме в третата ти година. Наблюдавах отдалеч как се бориш да отблъснеш дименторите, как откриваш Сириус, как научаваш кой всъщност е той и го спасяваш. Трябваше ли да ти кажа тогава, в мига, когато победоносно бе изтръгнал кръстника си от лапите на министерството? Тогава обаче, когато беше на тринайсет години, оправданията ми вече се изчерпваха. Колкото и малък да беше, ти вече беше доказал, че си изключителен. Съвестта ми, Хари, не беше спокойна. Знаех, че скоро ще дойде времето… Миналата година ти излезе от лабиринта, след като бе видял как Седрик Дигъри загива, след като самият ти се бе разминал на косъм със смъртта… аз пак не ти казах, макар да знаех, че щом Волдемор се е завърнал, не бива да отлагам дълго. А сега, след тази нощ, разбирам, че отдавна си бил готов за познанието, което толкова време съм криел, защото ти доказа, че много по-рано е трябвало да стоваря върху теб тази тегоба. Единственото ми оправдание е това: бях видял как си поел върху себе си бреме, с каквото не се е нагърбвал никой ученик, минал през училището, и не намирах сили да те товаря с още една тежест — най-голямата.

Хари изчака, но Дъмбълдор продължи да мълчи.

— Пак не разбирам.

— Когато си бил невръстен, Волдемор се е опитал да те убие заради пророчество, направено малко преди раждането ти. Той е знаел за пророчеството, но не е бил запознат с цялото му съдържание. Решил е да те убие още докато си бил съвсем малко дете, с убеждението, че така изпълнява условията в пророчеството. На собствен гръб установи, че е допуснал грешка, когато проклятието, изречено, за да те погуби, се обърна срещу него. И така, откакто си е възвърнал тялото и особено след като миналата година ти му се изплъзна по такъв невероятен начин, Волдемор е решен да чуе цялото пророчество отначало докрай. Ето какво е оръжието, до което той се домогва толкова упорито, откакто се е завърнал: познанието как да те погуби.

Слънцето беше изгряло, кабинетът на Дъмбълдор беше окъпан в светлина. Витрината, където се пазеше мечът на Годрик Грифиндор, проблясваше, бяла и матова, парчетата от уредите, които Хари бе нахвърлял по пода, блещукаха като капки дъжд, а в гнездото от пепел отзад невръстният Фоукс писукаше тихо.

— Пророчеството се счупи — рече равнодушно Хари. — Теглех Невил нагоре по пейките в… в стаята с арката, раздрах му мантията и то падна…

— Онова, което се е счупило, е само записът на пророчеството, който се пази в архива на отдел „Мистерии“. Самото пророчество обаче е било изречено пред някого и този някой има начин да си го припомни до последната дума.

— Кой го е чул? — попита Хари, макар да му се стори, че вече знае отговора.

— Аз — каза Дъмбълдор. — През една студена влажна вечер преди шестнайсет години в стая над пивницата в странноприемница „Свинската глава“. Отидох там, за да се срещна с жена, която искаше да я назнача за преподавателка по пророкуване, макар че вече бях склонен да премахна изобщо този предмет. Кандидатката обаче беше праправнучка на много прочута, много способна ясновидка и реших просто от любезност да се видя с нея. Бях разочарован. Стори ми се, че самата тя няма и капчица дарба. Казах й — надявам се, вежливо, — че според мен не е подходяща за длъжността. Обърнах се да си вървя.

Дъмбълдор се изправи, мина покрай Хари и отиде при черния шкаф до пръчката на Фоукс. Наведе се, плъзна райбера и извади отвътре плиткия каменен съд с изсечени по ръбовете му руни, в който Хари беше видял как баща му измъчва Снейп. Дъмбълдор се върна при писалището, остави мислоема и доближи магическата пръчка до слепоочието си. Извади от него сребристи, тънки като паяжина снопчета мисли, които се закачиха за пръчката, и ги сложи в съда. Отново седна зад писалището и загледа как мислите се вихрят в мислоема. После вдигна с въздишка магическата пръчка и боцна с върха й сребристото вещество.

От него се извиси фигура на загърната в шалове жена с неимоверно уголемени от очилата очи, която, стъпила в съда, започна да се върти бавно. Но когато Сибила Трелони заговори, гласът й не беше, както обикновено, тайнствен и пресеклив, а груб и дрезгав, с какъвто Хари я беше чувал да говори само веднъж.

— Приближава се онзи, който притежава силата да победи Черния лорд… дете на хора, трижди опълчвали се срещу него, родено, когато умира седмият месец… и Черния лорд ще го бележи като свой равен, ала той ще притежава сила, каквато Черния лорд не познава… и единият ще бъде погубен от ръката на другия, защото докато единият е жив, другият не може да оцелее… когато умира седмият месец, ще се роди онзи, който ще притежава силата да победи Черния лорд…

Бавно въртящата се професор Трелони хлътна обратно в сребърната повърхност и изчезна.

В кабинета се възцари пълна тишина. Никой не издаваше и звук: нито Дъмбълдор, нито Хари, нито портретите. Дори Фоукс се беше умълчал.

— Професор Дъмбълдор! — рече много тихо Хари, ала Дъмбълдор, който още гледаше мислоема, явно бе погълнат изцяло от мислите си. — Дали… какво… какво означава това?

— Означава — отвърна Дъмбълдор, — че човекът, който единствен има шанс да победи завинаги Лорд Волдемор, е роден преди около шестнайсет години в края на юли. Родителите на това момче три пъти са се опълчвали срещу Волдемор.

Хари имаше чувството, че нещо го похлупва. Пак му беше трудно да диша.

— Значи… това съм аз?

Дъмбълдор въздъхна дълбоко.

— Странното, Хари, е — каза тихо Дъмбълдор, — че пророчеството на Сибила е могло и да не бъде за теб. То е могло да се отнася за две момчета магьосници, и двете родени в края на юли онази година, и двете с родители в Ордена на феникса, които на три пъти са се спасявали на косъм от Волдемор. Едното момче, разбира се, си ти. Другото е Невил Лонгботъм.

— Но тогава… но тогава защо върху пророчеството беше написано моето име, а не името на Невил?

— Надписът върху записа в архива е бил сменен, след като Волдемор те е нападнал, когато си бил малък — поясни Дъмбълдор. — Пазителят на Залата с пророчествата е сметнал, че щом Волдемор се е опитал да те убие, значи е знаел, че Сибила е говорела именно за теб.

— Тогава… може и да не съм аз? — рече Хари.

— Опасявам се… извън всякакво съмнение е, че си ти — отговори Дъмбълдор бавно, сякаш всяка дума му струваше огромно усилие.

— Но нали казахте… Невил също е роден в края на юли… и неговите майка и баща…

— Забравяш следващата част от пророчеството, последната отличителна черта на момчето, което може да победи Волдемор… Волдемор сам ще го бележи като свой равен. И той го направи, Хари. Избра теб, а не Невил. Даде ти белега, който се оказа и благословия, и проклятие.

— Но може да е направил погрешен избор! — рече Хари. — Може да е белязал не когото трябва!

— Избрал е момчето, което според него най-вероятно го застрашава — обясни Дъмбълдор. — И обърни внимание, Хари: избрал е не чистокръвния (въпреки че според собствените му идеи си заслужава да бъдеш само чистокръвен и да общуваш единствено с такива магьосници), а онзи, който като него е нечистокръвен. Още преди да те е зърнал, е видял у теб себе си и като те е откроил с белега, вместо, както е смятал, да те погуби, ти е дал бъдеще, вдъхнал ти е сили, благодарение на които досега си му се изплъзвал не веднъж, а цели четири пъти — нещо, което не са постигнали нито твоите родители, нито родителите на Невил.

— Защо тогава го е направил? — попита Хари, който се чувстваше премръзнал и вцепенен. — Защо се е опитал да ме убие, когато съм бил малък? По-логично е било да изчака, докато ние с Невил пораснем, да види кой от двамата изглежда по-опасен и чак тогава да се опита да го убие…

— Да, наистина е по-логично — съгласи се Дъмбълдор, — с тази малка подробност, че сведенията на Волдемор за пророчеството са били непълни. Странноприемница „Свинската глава“, където Сибила е предпочела да отседне заради по-ниската цена, открай време е привличала, така да се каже, по-любопитни посетители, отколкото „Трите метли“. Както и вие с приятелите ти се убедихте на собствен гръб, а онази вечер и аз — на свой, това е място, където никога не е безопасно да решаваш, че не те подслушват. Когато тръгнах за срещата със Сибила Трелони, изобщо не допусках, разбира се, че ще чуя нещо, което си заслужава да се подслушва. Все пак на мен… на нас ни провървя в едно: подслушвачът беше разкрит още в началото на пророчеството и беше изхвърлен от сградата.

— Значи е чул само…?

— Чул е само началото, частта, в която се предсказва, че през юли ще се роди момче, чиито родители на три пъти са се опълчвали срещу Волдемор. Тоест, не е могъл да предупреди господаря си, че нападне ли те, се изправя пред опасността да ти предаде сила и да те бележи като свой равен. Така Волдемор не е узнал, че не е безопасно да те напада и е по-разумно да изчака, за да научи повече. Не е подозирал, че ти ще притежаваш сила, каквато Черния лорд не познава…

— Но аз не притежавам такава сила! — рече задавено Хари. — Изобщо не притежавам сила, каквато има Волдемор, не мога да се бия, както той се би нощес, не мога да обсебвам или… или да убивам хора…

— В отдел „Мистерии“ има стая — прекъсна го Дъмбълдор, — която винаги е заключена. В нея се пази сила, по-прекрасна, но и по-ужасна от смъртта, от човешкия разум, от природните стихии. Тя вероятно е и най-тайнственият от множеството предмети там, които могат да се изучават. Ти притежаваш в огромно количество тъкмо силата, пазена в тази стая — а Волдемор няма и капчица от нея. Именно тази сила те отведе снощи да спасяваш Сириус. Пак тя те избави от това Волдемор да те обсеби, защото за него е непоносимо да се всели в тяло, преизпълнено от силата, която ненавижда. В крайна сметка нямаше значение, че не знаеш да затваряш съзнанието си. Спаси те твоето сърце.

Хари стисна очи. Ако не беше отишъл да спасява Сириус, той нямаше да умре… По-скоро за да отдалечи мига, когато щеше да му се наложи да помисли отново за кръстника си, Хари попита, без да отдава голямо значение на отговора:

— Краят на пророчеството… в него се казваше нещо от рода на… че докато единият е жив…

— … другият не може да оцелее — довърши Дъмбълдор.

— Това — рече Хари, изтръгвайки думите сякаш от дълбок кладенец на отчаяние вътре у себе си, — това означава ли, че… че накрая единият от двамата… трябва да убие другия?

— Да — потвърди Дъмбълдор.

Двамата мълчаха дълго. Някъде далеч извън стените на кабинета Хари чу гласове… ученици, вероятно тръгнали на закуска в Голямата зала. Стори му се невероятно, че по света има хора, на които още им се яде, които се смеят, които не знаят и нехаят, че Сириус Блек си е отишъл завинаги. Сириус сякаш вече беше на милион километри оттук, ала и сега дълбоко в себе си Хари вярваше, че само ако е дръпнел завесата, е щял да види как Сириус го гледа, как може би го поздравява със своя смях като лай…

— Чувствам, че ти дължа още едно обяснение, Хари — каза колебливо Дъмбълдор. — Сигурно си се питал защо не съм те избрал за префект. Да ти призная… си помислих, че вече си се нагърбил с достатъчно отговорности.

Хари вдигна очи и видя една сълза, която се стичаше по лицето на Дъмбълдор към дългата му сребриста брада.