Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 197 гласа)

Глава трийсет и шеста
Единственият, от когото някога се е страхувал

— Не си е отишъл! — изкрещя Хари.

Не можеше да повярва, не искаше да повярва и продължаваше да се дърпа с всички сили от Лупин. Лупин не разбираше, хората просто се криеха зад завесата, първия път, когато беше влязъл тук, Хари ги беше чул да си нашепват. Сириус се криеше, просто се беше спотаил далеч от погледите…

— СИРИУС! — извика момчето. — СИРИУС!

— Не може да се върне, Хари — рече задавен Лупин и пак се опита да го удържи. — Не може да се върне, защото е…

— ТОЙ… НЕ… Е… МЪРТЪВ! — кресна Хари. — СИРИУС!

Около тях пак имаше движение, напразна суетня, проблясващи заклинания. За Хари това бе безсмислен шум, него не го интересуваха отклонените проклятия, свистящи наоколо, интересуваше го единствено това Лупин да престане да се преструва, че Сириус — който стоеше едва на няколко крачки от тях зад старата завеса — няма само след миг да се появи отново, да отметне черна коса и пак да се впусне разпалено в бой.

Лупин изтегли Хари от подиума. Момчето още не откъсваше очи от арката, яд го беше, че Сириус го кара да чака…

Но още докато се мъчеше да се откопчи от Лупин, дълбоко в себе си осъзна, че Сириус никога не го е карал да чака… винаги е рискувал всичко, само и само да види Хари, да му помогне… щом не се появяваше иззад арката дори когато момчето крещеше така, сякаш от това зависи животът му, единственото възможно обяснение бе, че наистина не може да се върне… че наистина е…

Дъмбълдор беше събрал повечето смъртожадни в средата на помещението и те сякаш бяха обездвижени от невидими въжета, Лудоокия Муди бе допълзял до мястото, където лежеше Тонкс, и се опитваше да я съживи, иззад подиума още проблясваха светлини, чуваха се викове и стонове… Кингзли бе изтичал да продължи дуела на Сириус с Белатрикс.

— Хари!

Невил беше припълзял до него по каменните пейки. Хари вече не се съпротивляваше на Лупин, който въпреки това го държеше за ръката — за всеки случай.

— Хари… наиштина шъжалявам… — подхвана Невил. Краката му още танцуваха необуздано. — Този човех… Шириус Блек… приятел ли ти беше?

Другото момче кимна.

— Чакай малко — намеси се тихо Лупин и след като насочи магическата пръчка към краката на Невил, изрече: — Фините! — Проклятието беше отменено, краката на момчето се отпуснаха на пода и застинаха. Лупин беше пребледнял. — Хайде… елате да намерим другите. Къде са те, Невил?

Докато говореше, се обърна с гръб към арката. Всяка дума сякаш му причиняваше болка.

— Вшички ша ей там — отговори Невил. — Един мозък нападна Рон, но шпоред мен той е добре… а Хърмаяни е в безшъзнание, ние обаче напипахме пулш…

Иззад подиума прокънтя тътен, чу се крясък. Хари видя как с вик на болка Кингзли се свлича на земята: Белатрикс Лестранж се завъртя като пумпал и хукна. Точно тогава се обърна и Дъмбълдор. Насочи към нея заклинание, тя обаче го отклони, вече се бе качила до средата на стъпалата…

— Хари… недей! — извика Лупин, но момчето беше изтръгнало ръката си от разхлабената му хватка.

— ТЯ УБИ СИРИУС! — ревна Хари. — ТЯ ГО УБИ… СЕГА АЗ ЩЕ УБИЯ НЕЯ!

Отскубна се и се завтече нагоре по каменните пейки, другите крещяха подире му, той обаче и не забелязваше. Полите на мантията на Белатрикс се завъртяха шеметно и се скриха от поглед, после двамата отново се озоваха в стаята с плаващите мозъци…

Белатрикс насочи през рамо проклятие. Огромната стъкленица се издигна във въздуха и се преобърна. Хари беше залят от смрадливата отвара вътре, мозъците се изсипаха и се захлъзгаха по него, като гънеха дълги цветни пипала, той обаче извика:

Уингардиум Левиоза!

Пипалата отхвърчаха във въздуха. Като се плъзгаше и залиташе, момчето се устреми към вратата, прескочи стенещата на пода Луна, подмина и Джини, която попита:

— Хари… какво…?

След това и Рон, който пак се хилеше, и Хърмаяни, все още в безсъзнание. Дръпна рязко вратата, нахълта в кръглата черна зала и видя, че Белатрикс изчезва през изхода към коридора, който водеше към асансьорите.

Хари се завтече подире й, тя обаче беше затръшнала вратата и стените вече се въртяха. Той отново бе заобиколен от ивици синя светлина, които идваха от движещите се в кръг свещници.

— Къде е изходът? — извика Хари отчаян точно когато стената изтрещя и пак спря. — Как да изляза оттук?

Стаята сякаш само чакаше той да попита. Вратата точно зад него зейна и отпред изникна дългият коридор, отвеждащ към асансьорите, пуст и осветен от факлите. Хари хукна…

Чуваше как някъде потраква асансьор и се затича по коридора, после зави зад ъгъла и удари с юмрук копчето, за да повика друг асансьор. Той задрънча и заблъска все по-близо и по-близо, решетката се плъзна и се отвори и след като нахлу вътре, Хари натисна с все сила копчето с надпис „Атриум“. Вратите се затвориха плавно и момчето се понесе нагоре…

Изскочи от асансьора още преди решетката да се е дръпнала докрай, и се огледа. Белатрикс беше само на крачка от телефонната будка асансьор в дъното на помещението, но когато Хари се втурна към смъртожадната, тя се обърна и насочи поредното проклятие. Момчето се шмугна зад Шадравана на магическото братство: проклятието просвистя покрай него и се удари в златната порта в другия край на атриума, която иззвънтя като множество камбанки. Вече не се чуваха стъпки. Белатрикс не тичаше. Хари се сви зад статуите и се ослуша.

Излез, излез, малък Хари! — провикна се жената с престорения си лигав глас, който отекна в лъскавия дървен под. — Защо ме гонеше, а? Пък аз си мислех, че си дошъл да отмъстиш за драгия ми братовчед!

— Точно за това съм дошъл! — изкрещя момчето и цял хор от призрачни Хариевци сякаш повтори из помещението: „… съм дошъл, съм дошъл, съм дошъл.“

— Ааааах!… Обичаше ли го, мъничък Потър?

У Хари се надигна ненавист, каквато не бе изпитвал никога дотогава, той изскочи иззад шадравана и викна:

Круцио!

Белатрикс изпищя, проклятието я беше съборило на земята, за разлика от Невил обаче тя не се загърчи и не зави от болка, изправи се задъхана, но вече не се смееше. Хари пак се сниши зад златния шадраван. Контрапроклятието на Белатрикс уцели главата на магьосника красавец, която отхвърча и се приземи на шест метра, оставяйки подире си дълги драскотини по дървения под.

— Никога досега не си прибягвал до непростимо проклятие, нали, момче? — изкрещя Белатрикс. Беше се отказала от престорения си глас. — Трябва наистина да искаш да го направиш, Потър! Трябва наистина да искаш да причиниш болка… да й се наслаждаваш… праведният гняв няма да ме нарани за дълго… ще ти покажа как става, искаш ли? Ще ти дам един урок…

Хари тъкмо се промъкваше от другата страна на шадравана, когато жената изпищя:

Круцио!

Беше принуден отново да се сниши, защото ръката на кентавъра с лъка се откърши и се приземи с трясък на пода недалеч от главата на златния магьосник.

— Не можеш да ме победиш, Потър! — ревна Белатрикс.

Хари я чу как се придвижва надясно, за да го вижда по-добре. Той заобиколи статуята, за да е по-далеч, и се наведе зад краката на кентавъра, като главата му беше на едно равнище с главата на домашното духче.

— Бях и си оставам най-преданата последователка на Черния лорд. Усвоих от него Черните изкуства, знам мощни проклятия, каквито ти, жалко хлапе, не можеш и да мечтаеш да правиш…

Вцепени се! — изкрещя Хари.

Беше се промъкнал при таласъма, който беше втренчен във вече безглавия магьосник, и се прицели в гърба на Белатрикс, щом тя надникна иззад шадравана. Беше толкова бърза, че Хари едвам успя да се сниши.

Протего!

Струята червена светлина на собственото му зашеметяващо заклинание рикошира и се насочи обратно към него. Хари се свлече зад шадравана, а едно от ушите на таласъма политна към другия край на помещението.

— Ще ти предоставя само една възможност, Потър! — кресна Белатрикс. — Дай ми пророчеството… търкулни го към мен… и може би ще ти пощадя живота!

— Е, ще се наложи да ме убиеш, пророчество вече няма! — ревна Хари и още преди да го е извикал, в челото го прониза остра болка. Белегът му отново пламна и той усети как го залива мощна вълна от ярост, която нямаше нищо общо с гнева му. — И той го знае! — заяви Хари със смях, безумен точно колкото смеха на Белатрикс. — Старият ти скъп приятел Волдемор знае, че вече няма пророчество! Няма да бъде много доволен от теб, нали?

— Какво? Как така няма пророчество? — изкрещя Белатрикс и за пръв път в гласа й прозвуча страх.

— Счупи се, докато се опитвах да кача Невил по стъпалата! Как мислиш, какво ли ще каже Волдемор, а?

Белегът го прорязваше непоносимо и пламтеше… от болка в очите му бликнаха сълзи…

— ЛЪЖЕЦ! — изписка Белатрикс, ала сега Хари долови в гласа й не само яд, но и ужас. — ПРОРОЧЕСТВОТО Е У ТЕБ, ПОТЪР, И ТИ ЩЕ МИ ГО ДАДЕШ! Акцио пророчество! АКЦИО ПРОРОЧЕСТВО!

Хари пак се засмя, за да я вбеси, а болката в главата му стана толкова силна, та той си помисли, че черепът му ще се пръсне. Размаха иззад едноухия таласъм празна длан и бързо я дръпна, защото Белатрикс запрати по него поредната струя зелена светлина.

— Тук няма нищо! — извика момчето. — Колкото и да викаш, пророчеството го няма. Счупи се и никой не чу какво съобщи, кажи това на своя господар!

— Не! — изпищя жената. — Не е вярно, лъжеш! ГОСПОДАРЮ, ОПИТАХ, НАИСТИНА ОПИТАХ… НЕ МЕ НАКАЗВАЙТЕ…

— Не си хаби думите! — ревна Хари и зажумя от болката в белега, по-ужасна отвсякога. — Оттук той не може да те чуе!

— Не мога ли, Потър? — рече пронизителен студен глас.

Хари отвори очи.

Висок, слаб и забулен с черна качулка, с ужасно змийско лице, бледо и изпито, с алени втренчени очи с резки вместо зеници… Насред залата стоеше Лорд Волдемор с магическа пръчка, насочена към Хари, който се беше вледенил и не можеше да се помръдне.

— Така значи, счупил си ми пророчеството? — рече тихо Волдемор и впи в него безпощадни червени очи. — Не, Бела, не лъже… Виждам как истината ме гледа от безполезния му ум… месеци на подготовка, месеци на усилия… и моите смъртожадни отново допуснаха Хари Потър да ми попречи…

— Съжалявам, господарю, нямах представа, сражавах се със зоомага Блек! — проплака Белатрикс и се хвърли в краката на Волдемор, който се приближаваше бавно. — Господарю, трябва да знаете…

— Млъкни, Бела — рече зловещо Волдемор. — След малко ще се заема с теб. Нима смяташ, че съм влязъл в Министерството на магията, за да слушам сълзливите ти извинения?

— Но, господарю… той е тук… долу…

Волдемор не й обърна внимание.

— Нямам какво повече да ти кажа, Потър — пророни тихо. — Дразниш ме твърде често и от твърде отдавна. АВАДА КЕДАВРА!

Хари дори не отвори уста да се съпротивлява, мозъкът му беше пуст, отпуснатата му магическа пръчка сочеше към пода.

Ала безглавата златна статуя на магьосника от шадравана беше оживяла, скочи с трясък от постамента на пода и се приземи между Хари и Волдемор. Проклятието само се плъзна по гърдите й, когато тя протегна ръце да защити Хари.

— Какво?… — ревна Волдемор и се огледа. Сетне рече тихо: — Дъмбълдор!

Хари се извърна с разтуптяно сърце. Дъмбълдор стоеше пред златната порта.

Волдемор вдигна пръчката и запрати нов сноп зелена светлина към Дъмбълдор, който се завъртя с развято наметало и се скри от поглед. След миг изникна отново зад Волдемор и замахна с пръчката си към останките от шадравана. Оживяха и другите статуи. Фигурата на магьосницата се затича към Белатрикс, тя изпищя и запрати безплодни проклятия, отскачащи от гърдите на статуята, която се хвърли върху нея и я притисна към пода. През това време таласъмът и домашният дух се завтекоха към камините покрай стената, а едноръкият кентавър препусна към Волдемор, който изчезна и се появи отново при езерцето в подножието на шадравана. Безглавата статуя изтласка Хари назад, по-далеч от сражението, после Дъмбълдор пристъпи към Волдемор, а златният кентавър закръжи около тях.

— Беше глупаво, Том, да идваш тази нощ тук — рече спокойно Дъмбълдор. — Аврорите вече са се запътили насам…

— Докато дойдат, ще съм си тръгнал, а ти ще си мъртъв! — избълва Волдемор.

Насочи поредното смъртоносно проклятие към Дъмбълдор, но вместо да го покоси, то се удари в гишето на охраната, което лумна.

Дъмбълдор замахна с магическата пръчка: силата на заклинанието, излязло от нея, беше такава, че макар и скрит зад златния си пазител, Хари усети как косата му настръхва, докато то профучаваше покрай него. Този път Волдемор се видя принуден да измагьоса бляскав сребърен щит, с който да го отблъсне. Каквото и да беше, заклинанието не повреди видимо щита, но той звънна силно като гонг, със странно смразяващ звук.

— Не искаш да ме убиеш, нали, Дъмбълдор? — провикна се Волдемор, присвил алени очи над щита. — Ти стоиш над такава жестокост, нали?

— И двамата, Том, знаем, че има и други начини да унищожиш човек — отвърна все така спокойно Дъмбълдор и продължи да върви към Волдемор, сякаш не знаеше що е страх, сякаш не се е случило нищо, което да прекъсне разходката му из помещението. — Признавам, няма да съм доволен, ако само ти отнема живота…

— Няма нищо по-страшно от смъртта, Дъмбълдор! — изръмжа Волдемор.

— Дълбоко се заблуждаваш — заяви другият мъж и продължи да се приближава към Волдемор.

Говореше така, сякаш са седнали да го обсъдят на чашка.

Хари се уплаши, докато го наблюдаваше как върви незащитен, неприкрит от щит: искаше му се да изкрещи и да го предупреди, ала безглавият му пазител продължаваше да го притиска към стената и да осуетява всеки негов опит да се отскубне.

— Всъщност най-голямата ти слабост винаги е била, че не разбираш: има неща, много по-страшни от смъртта…

Иззад сребърния щит излетя поредната струя зелена светлина. Този път проклятието застигна едноръкия кентавър, който препускаше пред Дъмбълдор, и той се натроши на стотици парчета, но още преди те да са се посипали по пода, Дъмбълдор отново замахна с магическата пръчка, все едно върти камшик. От върха й излезе дълъг тънък пламък, който се усука около Волдемор и щита му. За миг Дъмбълдор сякаш бе надделял, после обаче огненото въже се превърна в змия, която веднага пусна Волдемор от хватката си и се извърна със съскане към другия мъж.

Волдемор изчезна, змията се надигна от пода, готова да нападне…

Точно когато Волдемор изникна отново, застанал на постамента в средата на езерцето, където преди се бяха извисявали петте статуи, във въздуха над Дъмбълдор блесна огън.

Внимавайте! — извика Хари.

Но още докато крещеше, от магическата пръчка на Волдемор политна поредният лъч зелена светлина и змията се стрелна настървено към Дъмбълдор…

Пред него внезапно се появи Фоукс, който разтвори широко човка и погълна целия сноп зелена светлина, сетне запламтя и се свлече на пода — малък, сбръчкан, без пера. В същия миг Дъмбълдор размаха пръчката си дълго и плавно. Змията, която тъкмо се канеше да забие зъби в него, полетя високо във въздуха и се стопи в струйка тъмен дим, а водата в езерцето се надигна и обви Волдемор като в пашкул от разтопено стъкло.

Известно време той се виждаше само като тъмна, нагъната безлика фигура върху постамента, трепкаща и неясна, очевидно се бореше да отмести задушаващата грамада…

Сетне изчезна, а водата се свлече с трясък обратно в езерцето, разплиска се и заля лъскавия под.

— ГОСПОДАРЮ! — изпищя Белатрикс.

Със сигурност всичко беше приключило, със сигурност Волдемор бе решил да побегне и Хари понечи да изтича иззад статуята, която продължаваше да го пази, ала Дъмбълдор ревна:

— Не мърдай оттам, Хари!

За пръв път прозвуча уплашен. Хари недоумяваше защо: в помещението нямаше никого освен самите тях, хлипащата Белатрикс, още затисната под статуята на магьосницата, и мъничкия Фоукс, който писукаше жално на пода…

После белегът на Хари се разтвори и той разбра, че е мъртъв: болката беше невъобразима, непоносима…

Вече не се намираше в помещението, бе впримчен в хватката на усукана около него твар с червени очи, впила се така, че Хари не знаеше къде свършва неговото тяло и къде започва нейното, бяха се слели, свързани от болката, спасение нямаше…

А когато заговори, съществото използва устата на момчето и то усети в предсмъртни мъки как челюстта му мърда…

Убий ме сега, Дъмбълдор…

Всяка частица от тялото му крещеше за избавление, заслепен и издъхващ, Хари усети, че съществото пак го използва…

Щом смъртта не значи нищо, Дъмбълдор, убий момчето…

„Дано болката спре — помисли Хари, — дано той ни убие… и сложи край… смъртта, Дъмбълдор, е нищо в сравнение с това… И аз ще видя отново Сириус…“

Точно когато сърцето му се преизпълни с чувство, съществото разхлаби хватката и болката изчезна. Хари се беше проснал ничком върху пода с отхвръкнали очила и трепереше, сякаш под него има не дърво, а лед…

Из залата кънтяха гласове, повече гласове, отколкото би трябвало да има… Хари отвори очи, видя очилата си в подножието на безглавата статуя, която го бе заслонила и сега лежеше по гръб, напукана и неподвижна. Момчето си сложи очилата и понадигна глава колкото да забележи на сантиметри от себе си гърбавия нос на Дъмбълдор.

— Добре ли си, Хари?

— Да — отвърна той. Тресеше се толкова силно, че не можеше да задържи поне малко главата си. — Да, аз… къде е Волдемор, къде… кои са тези тук… какво…

Атриумът беше пълен с хора, по пода се отразяваха изумруденозелените пламъци, разгорели се в камините по стената, от тях на цели върволици изникваха магьосници и вещици. След като Дъмбълдор му помогна да се изправи, Хари видя, че мъничките златни статуи на домашния дух и на таласъма водят към тях зашеметения Корнелиус Фъдж.

— Той беше там! — извика мъж с алена мантия и вързана на опашка коса и засочи купчината златни отломки в другия край на залата, където допреди няколко мига беше лежала Белатрикс, затисната от скулптурата. — Видях го, господин Фъдж, кълна се, наистина беше Вие-знаете-кой, грабна една жена и се магипортира!

— Знам, Уилямсън, знам, и аз го видях! — задърдори Фъдж, който под раираното наметало беше по пижама и едва си поемаше дъх, сякаш е тичал километри. — Да го вземе Мерлин дано… тук… тук… в Министерството на магията! — о, велики небеса… струва ми се невероятно… честна дума… как е възможно?…

— Ако слезете долу, в отдел „Мистерии“, Корнелиус — обади се Дъмбълдор, очевидно доволен, че Хари е добре, и тръгна към новодошлите, които чак сега забелязаха присъствието му (някои вдигнаха магическите пръчки, други просто изглеждаха изумени, статуите на домашното духче и на таласъма изръкопляскаха, а Фъдж подскочи толкова високо, че краката му се отлепиха ведно с пантофите от пода), — ще заварите неколцина избягали смъртожадни, които сега са затворени в Стаята на смъртта, приковани от заклинание срещу магипортиране, и чакат какво ще решите за по-нататъшната им съдба.

— Дъмбълдор! — ахна Фъдж страшно изумен. — Вие… тук… аз… аз…

Погледна като обезумял към аврорите, които беше довел със себе си, и бе повече от ясно, че му иде да изкрещи: „Заловете го!“

— Готов съм, Корнелиус, да се сражавам с хората ви… и отново да победя! — заяви с гръмовен глас Дъмбълдор. — Но преди няколко минути видяхте с очите си доказателства, че от една година ви казвам истината. Лорд Волдемор се е завърнал, вече дванайсет месеца вие преследвате не когото трябва и е крайно време да се вслушате в здравия разум!

— Аз не… добре, де… — разфуча се Фъдж, като се огледа сякаш с надеждата някой да му каже какво да прави. Когато никой не го стори, той заяви: — Добре тогава… Долиш! Уилямсън! Слезте в отдел „Мистерии“ и вижте… вие, Дъмбълдор, трябва… трябва да ми обясните… Шадраванът на магическото братство… какво се е случило? — добави той почти с хленч и огледа пода, осеян с останките от статуите на магьосницата, магьосника и кентавъра.

— Можем да го обсъдим, след като изпратя Хари обратно в „Хогуортс“ — рече Дъмбълдор.

— Хари… Хари Потър ли?

Фъдж извъртя и се втренчи в момчето, което още стоеше при стената, до падналата статуя, пазила го по време на дуела между Дъмбълдор и Волдемор.

— Той… т-тук? — изпелтечи Фъдж. — Защо… за какво става въпрос?

— Ще ви обясня всичко — повтори Дъмбълдор, — когато Хари се върне в училището.

От езерцето на шадравана той отиде там, където лежеше главата на златния магьосник. Насочи към нея магическата пръчка и промълви:

Портус!

Главата светна в синьо и потрепери шумно върху дървения под, после пак застина.

— Вижте какво, Дъмбълдор! — викна Фъдж, когато Дъмбълдор вдигна главата и тръгна с нея към Хари. — Нямате разрешение за този летекод! Не можете да правите такива неща пред самия министър на магията, вие… вие…

Гласът му трепна и заглъхна, понеже Дъмбълдор го изгледа властно над очилата с рамки като полумесеци.

— Ще издадете заповед за отстраняването на Долорес Ъмбридж от „Хогуортс“ — заяви той. — Ще наредите на аврорите си да прекратят издирването на моя учител по грижа за магически създания, за да се върне на работа. Тази нощ ще ви отпусна… — тук Дъмбълдор извади от джоба си часовник с дванайсет стрелки и го погледна — … половин час от времето си и той според мен ще е предостатъчен, за да се спрем на най-важното от това, което се случи. После трябва да се върна в своето училище. Ако се нуждаете допълнително от помощта ми, винаги можете да се свържете с мен в „Хогуортс“. Писмата, адресирани до директора, ще ме намерят.

Фъдж се ококори, още по-смаян и от преди, отвори уста и кръглото му лице под разрошената прошарена коса порозовя.

— Аз… вие…

Дъмбълдор му обърна гръб.

— Вземи летекода, Хари.

Подаде му златната глава на статуята и Хари сложи длан върху нея, вече не го интересуваше какво ще прави оттук нататък и къде ще отиде.

— Ще се видим след половин час — обеща тихо Дъмбълдор. — Едно… две… три…

Хари усети познатото чувство, сякаш са го дръпнали рязко с кукичка някъде зад пъпа. Лъскавият дървен под изчезна под краката му, а заедно с него и атриумът, Фъдж и Дъмбълдор, и той политна напред във вихрушка от цветове и звуци…