Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (4)

Глава четвърта
Площад „Гримолд“ номер дванайсет

— Какъв е този Орден на… — подхвана Хари.

— Не тук, момче! — ревна Муди. — Чакай първо да влезем.

Дръпна от ръката на Хари пергамента и с връхчето на магическата пръчка го подпали. Листчето се нави на фуния, лумна и се понесе към земята, а Хари пак огледа къщите наоколо. Стояха пред номер единайсет, той се извърна наляво и видя номер десет, вдясно обаче беше номер тринайсет.

— Но къде е…?

— Спомни си дума по дума това, което наизусти току-що — прошепна му Лупин.

Хари започна да реди наум думите и тъкмо стигна до „площад «Гримолд» номер дванайсет“, когато между сградите на номер единайсет и номер тринайсет сякаш от вдън земя изникна очукана врата, последвана веднага от мръсни стени и прашни прозорци. Все едно някой бе вмъкнал тук надуваема къща, като първо бе разбутал другите, за да й направи място. Хари я зяпна изумен. Стереоуредбата на номер единайсет продължаваше да си тътне. Мъгълите вътре явно не бяха усетили нищо.

— Хайде, побързай! — сгълча Муди момчето и го смушка в гърба.

Хари изкачи изтърканите каменни стъпала, без да сваля очи от вратата, току-що изникнала пред него. Черната боя беше олющена и издрана. Сребърното чукало се виеше като змия. Нямаше ключалка, нито пощенска кутия.

Лупин извади магическата пръчка и потропа с нея по вратата. Хари чу силно метално дрънчене, сякаш някой отмества тежка верига. Вратата изскърца и се отвори.

— Влизай бързо, Хари — прошепна Лупин, — но не се отдалечавай навътре и не пипай нищо.

Момчето прекрачи прага и се озова сред почти непрогледната тъма във вестибюла. Долови мирис на влага и на прахоляк, сладникава смрад на гнилоч и изпита чувството, че е попаднал в необитаема сграда. Погледна през рамо и видя, че другите влизат един по един след него, Лупин и Тонкс носеха куфара му и кафеза на Хедуиг. Застанал отвън на най-горното стъпало, Муди освобождаваше кълбата светлина, които бе откраднал със Загасителя от уличните лампи — те литнаха към крушките и площадът в миг се озари в оранжево, а Муди закуцука, влезе и затвори входната врата, така че вътре стана тъмно като в рог.

— Така…

Тупна Хари по темето с магическата пръчка — този път момчето усети как по гърба му се стича нещо топло и разбра, че аврорът явно е развалил хамелеонизиращата магия.

— А сега никой да не мърда, ще пусна малко светлина — пошушна Муди.

От сподавените гласове на другите Хари, кой знае защо, бе обзет от лошо предчувствие, сякаш току-що бяха влезли в дома на човек на смъртен одър. Долови тихо съскане, после пращене и по стените замигаха старовремски газеници, които хвърлиха трепкащ мъждив светлик по разлепените тапети, по протрития килим в дългия мрачен коридор с обвит в паяжини полилей и по потъмнелите от времето килнати портрети. Хари чу как нещо се шмугва под перваза на дъсчения под. И полилеят, и огромният свещник върху разнебитената маса наблизо бяха във форма на змия.

Екнаха забързани стъпки и от вратата в дъното на коридора се появи майката на Рон, госпожа Уизли. Цяла грейнала в гостоприемна усмивка, се втурна към тях, но на Хари му направи впечатление, че в сравнение с последния път, когато я бе видял, е поотслабнала и по-бледа.

— О, Хари, колко се радвам! — прошушна тя и го притисна толкова силно, че за малко да му изпотроши ребрата, после го поотдалечи на една ръка от себе си и го огледа от глава до пети. — Виждаш ми се слабичък, трябва да те нахраним като хората, но се опасявам, че ще се наложи да почакаш, докато стане време за вечеря. — Извърна се към тумбата магьосници зад него и изшушука припряно: — Пристигна току-що, заседанието започна…

Магьосниците зад Хари заговориха развълнувано един през друг и се отправиха към вратата, откъдето бе дошла госпожа Уизли. Хари понечи да последва Лупин, но майката на Рон го задържа.

— Не, Хари, заседанието е само за членове на Ордена. Рон и Хърмаяни са горе, можеш да изчакаш с тях, докато приключим, после ще вечеряме. И недей да говориш високо в коридора — допълни тя през припрян шепот.

— Ама защо?

— За да не разбудиш някого.

— Ама…

— После ще ти обясня, сега бързам, трябва да съм на заседанието… чакай само да ти покажа къде ще спиш.

Долепи пръст до устните си и го поведе тихомълком покрай две проядени от молците дълги завеси, където вероятно имаше друга врата, и след като заобиколиха голяма поставка за чадъри, наподобяваща отсечен крак на трол, тръгнаха да изкачват тъмно стълбище, на стената край което бяха окачени съсухрени глави на дървени поставки. Хари се взря и видя, че са на домашни духчета. Всичките бяха със зурлести носове.

Стъпало след стъпало, Хари се изумяваше все повече. Какво ли търсеха в къща, която изглеждаше така, сякаш в нея живее най-жестокият сред всички Черни магьосници?

— Ама защо, госпожо Уизли…?

— Рон и Хърмаяни ще ти обяснят всичко, момчето ми, аз бързам — прошепна му тя смутено. — Ето тук… — вече бяха стигнали до втория етаж. — Ти си в стаята вдясно. Ще ви извикам, щом приключим.

И забърза надолу по стълбището.

Хари прекоси сумрачната площадка, натисна бравата, и тя с форма на змийска глава, и отвори вратата.

За миг зърна мрачно помещение с висок таван и две еднакви легла, сетне се чу силен цвъркот, последван от още по-силен писък, и зрението му бе напълно запречено от огромен облак много гъста и къдрава коса. Хърмаяни се бе хвърлила да го прегръща и насмалко да го повали на земята, а мъничката сова на Рон Пигуиджън запърха превъзбудено над главите им.

— ХАРИ! Рон, Хари е тук, ето го! Не сме чули кога си пристигнал! О, как си? Добре ли си? Много ли ни се сърдиш? Сигурна съм, че ни се сърдиш, знам, писмата ни бяха съвсем безполезни, но не можехме да ти разкажем нищо. Дъмбълдор ни накара да се закълнем, че няма да ти кажем, о, имаме да ти разправяме толкова много, ти също ще ни разказваш… за дименторите! Когато научихме… и това заседание в министерството, направо нечувано, проверих всичко, не могат да те изключат, просто не могат, в Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни има член, където се разглежда прилагането на магия в случаи, застрашаващи живота…

— Остави го да си поеме дъх, Хърмаяни — спря я ухилен Рон и затвори вратата след Хари.

През месеца, откакто не се бяха виждали, беше пораснал с още половин педя и сега изглеждаше по-висок и върлинест от всякога, макар че дългият нос, огненочервената коса и луничките си бяха същите.

Все така грейнала, Хърмаяни пусна Хари, но още преди да е казала и думица, се чу тихо свистене и от черния дрешник политна нещо бяло, което се приземи меко върху рамото на Хари.

— Хедуиг!

Полярната сова щракна с клюн и го клъвна с обич по ухото, а той я загали по перушината.

— Направо се беше разбесняла — оплака се Рон. — След като донесе последните ти писма, ни накълва едва ли не до смърт, виж, моля ти се…

Той показа на Хари десния си показалец, върху който личеше позарасла, но несъмнено дълбока рана.

— А, да — рече Хари. — Извинявайте, ама исках да получа отговори…

— Смятахме да ти пишем, приятелю — възкликна Рон. — Хърмаяни се изпопритесни, все повтаряше, че ако стоиш там затворен без никакви вести, ще вземеш да направиш някоя щуротия, но Дъмбълдор ни накара да…

— Да се закълнете да не ми казвате — продължи Хари. — Хърмаяни вече го спомена.

Топлото сияние, озарило го отвътре при срещата с двамата му най-добри приятели, малко по малко помръкна — измести го нещо ледено, надигнало се в стомаха му. Цял месец бе мечтал да ги види, а сега изведнъж му се прииска те да го оставят сам.

Настана тягостно мълчание, Хари продължаваше да милва неволно Хедуиг, без да поглежда Рон и Хърмаяни.

— Смяташе, че е за добро — обади се някак задъхана Хърмаяни. — Дъмбълдор, искам да кажа.

— Ясно — рече Хари.

Забеляза, че и по нейните ръце има следи от човката на Хедуиг, и установи, че изобщо не му е мъчно.

— Според мен вярваше, че при мъгълите си в най-голяма безопасност… — намеси се и Рон.

— Виж ти! — вдигна вежди Хари. — Случайно това лято някой от вас да е бил нападнат от диментори?

— Е, не… но точно затова той прати хора от Ордена на феникса да те държат под око през цялото време…

Хари усети как го присвива под лъжичката, сякаш е слизал по стълба и е пропуснал стъпало. Значи всички освен самия него са знаели, че го следят.

— Ама и от това нямаше полза, а? — подметна Хари, като се мъчеше да не повишава тон. — Накрая се наложи сам да се погрижа за себе си.

— Толкова се ядоса — сподели едва ли не със страхопочитание Хърмаяни. — Дъмбълдор. Видяхме го с очите си. Когато разбра, че Мъндънгус си е тръгнал преди края на дежурството. Беше страховит.

— Аз пък съм доволен, че си е тръгнал — отсече ледено Хари. — Ако не беше, нямаше да направя магия и Дъмбълдор вероятно щеше да ме остави цяло лято на „Привит Драйв“.

— Не се ли… не се ли притесняваш от заседанието в Министерството на магията? — тихо попита Хърмаяни.

— Ни най-малко — излъга безочливо Хари.

С Хедуиг, сгушила се блажено на рамото му, той се поотдалечи и се огледа, но стаята изобщо нямаше с какво да го ободри. Беше усойна и тъмна. Върху голите олющени стени се мъдреше само празно платно в натруфена рамка и докато Хари го подминаваше, му се стори, че е чул хихикането на някой, който се спотайва отзад.

— Та защо Дъмбълдор настоява да ме държи в пълно неведение? — възкликна уж нехайно. — Направихте ли си труда да… да го попитате?

Вдигна глава тъкмо когато приятелите му се спогледаха, от което разбра: опасявали са се, че ще се държи именно така. Но от това настроението му ни най-малко не се подобри.

— Обяснихме на Дъмбълдор, че искаме да ти разкажем какво става — заоправдава се Рон. — Наистина, приятелю. Но е затънал до гуша в работа, откакто сме дошли тук, сме го виждали всичко на всичко два пъти и той не разполагаше с много време, само ни накара да се закълнем, че когато ти пишем, няма да съобщаваме нищо важно, понеже някой можел да прихване совите.

— Стига да е искал, пак е могъл да ме държи в течение — възрази Хари. — Само не ми казвайте, че не знае начини да праща съобщения и без сови.

Хърмаяни погледна Рон и каза:

— И на мен ми хрумна. Той обаче не искаше да узнаваш нищичко.

— Вероятно смята, че на мен не може да се разчита — отсъди Хари, загледан в лицата им.

— Не изглупявай — рече Рон, изглеждаше страшно объркан и смутен.

— Или че не мога сам да се пазя.

— Разбира се, че не смята подобни неща! — възкликна притеснена Хърмаяни.

— И как стана така, че аз трябваше да стоя у семейство Дърсли, а вие двамата сте тук и участвате във всичко? — изрече бързо Хари, като от дума на дума все повече повишаваше тон. — Как се стана така, че на вас ви е разрешено да знаете всичко, което се случва?

— Не ни е разрешено! — прекъсна го Рон. — Мама не дава и да припарим до заседанията, били сме още малки…

Но още преди да се усети, Хари се разкрещя:

— ЧУДО ГОЛЯМО, КАТО НЕ СТЕ ПРИСЪСТВАЛИ НА ЗАСЕДАНИЯТА! ПАК СТЕ БИЛИ ТУК, НАЛИ? ПАК СТЕ БИЛИ ЗАЕДНО! А АЗ ЦЯЛ МЕСЕЦ ТРЯБВАШЕ ДА ГИ ТЪРПЯ ОНИЯ ДЪРСЛИ! СПРАВИЛ СЪМ СЕ С ПОВЕЧЕ ИЗПИТАНИЯ, ОТКОЛКОТО ВИЕ ДВАМАТА, ВЗЕТИ ЗАЕДНО, И ДЪМБЪЛДОР ГО ЗНАЕ: КОЙ СПАСИ ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК, А? КОЙ РАЗКАРА РИДДЪЛ? КОЙ ВИ ОТЪРВА КОЖИТЕ ОТ ДИМЕНТОРИТЕ?

Хари си изля цялата обида и негодувание, трупали се през последния месец — отчаянието, че няма никакви новини, болката, че всички са били заедно, а него са го зарязали, гнева, че без да му казват, са го следили. Всички чувства, от които почти се срамуваше, най-сетне преляха и се плиснаха навън. Стресната от врявата, Хедуиг политна и пак кацна на дрешника, а Пигуиджън зацвърча тревожно и се застрелка още по-бързо над главите им.

— НА КОГО ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА МУ СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ПРЕБОРВА СЪС ЗМЕЙОВЕ, СФИНКСОВЕ И КАКВИ ЛИ НЕ ДРУГИ ЧУДОВИЩА, А? КОЙ ГО ВИДЯ ДА СЕ ВРЪЩА? КОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБЯГА ОТ НЕГО? АЗ!

Изгубил ума и дума, Рон го зяпаше вцепенен, Хърмаяни бе на път да се разплаче.

— ТАКА ДЕ, КАКВО МИ ВЛИЗА В РАБОТАТА ДАЛИ СТАВА НЕЩО? ЗАЩО НЯКОЙ ДА СИ ПРАВИ ТРУДА ДА МЕ ИЗВЕСТЯВА ЗА ОНОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧВА?

— Искахме да ти кажем, Хари, наистина… — подзе Хърмаяни.

— КАК НЕ, ЩОМ ТОЛКОВА СТЕ ИСКАЛИ, ЗАЩО НЕ МИ ПРАТИХТЕ НЯКОЯ СОВА… А, ДА, ДЪМБЪЛДОР ВИ Е НАКАРАЛ ДА СЕ ЗАКЪЛНЕТЕ…

— Но той наистина…

— ЦЕЛИ ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ НЕ СЪМ МЪРДАЛ ОТ „ПРИВИТ ДРАЙВ“, НАЛОЖИ СЕ ДА РОВЯ ИЗ БОКЛУКЧИЙСКИТЕ КОФИ И ДА ТЪРСЯ ВЕСТНИЦИ, ТА ДА РАЗБЕРА КАКВО СТАВА…

— Смятахме да…

— СИГУРНО ДОБРЕ СТЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАЛИ. ЛЕСНО ВИ Е БИЛО НА ВАС ВСИЧКИТЕ ТУК, ЗАЕДНО…

— Не, честна дума…

— Наистина съжаляваме, Хари — рече отчаяна Хърмаяни вече с блеснали от сълзите очи. — Напълно прав си, Хари… на твое място и аз щях да се сърдя!

Все така запъхтян, Хари я изгледа разярен, после пак им обърна гръб и заснова напред-назад из стаята. Хедуиг закряска мрачно от дрешника. Настана дълго мълчание, нарушавано само от жалното поскърцване на дъските под краката на Хари.

— Та каква е тая къща тук? — тросна се той на Рон и Хърмаяни.

— Щабквартирата на Ордена на феникса — отвърна начаса Рон.

— Някой ще си направи ли труда най-после да ми обясни какъв е този Орден на феникса…?

— Тайно братство — отговори Хърмаяни. — Оглавява го Дъмбълдор, пак той го е създал. Обединява хората, опълчили се предишния път срещу Ти-знаеш-кого.

— И кои са тези хора? — полюбопитства Хари, след като спря на едно място и пъхна ръце в джобовете си.

— А, доста са…

— Виждали сме двайсетина — обясни Рон, — но според нас са повечко.

Хари ги изгледа вторачено.

— Е, и? — рече и премести очи от единия към другия.

— Какво „е, и“? — не го разбра Рон.

— Волдемор! — викна ядосан Хари, а Рон и Хърмаяни трепнаха. — Какво става? Какво е намислил сега? Къде е? Какво правим, за да го възпрем?

— Нали ти обяснихме вече, не ни пускат на заседанията на Ордена — каза припряно Хърмаяни. — Не знаем подробности, но, общо взето, имаме представа — побърза да допълни тя, забелязала изражението на Хари.

— Фред и Джордж изобретиха разтегателни уши — рече Рон. — Наистина вършат страхотна работа.

— Какви уши…?

— Разтегателни. Но напоследък гледаме да не ги използваме, защото мама разбра и се разфуча. Наложи се Фред и Джордж да ги изпокрият до последния чифт, иначе мама като нищо щеше да ги хвърли в кофата за боклук. Но преди тя да се усети каква е работата, понаучихме едно-друго. Разбрахме, че някои членове на Ордена са по дирите на хора, за които се знае, че са смъртожадни, и ги държат под око…

— Други привличат в Ордена още и още привърженици… — намеси се и Хърмаяни.

— Трети пък охраняват нещо — добави Рон. — На заседанията вечно уточняват дежурствата.

— Това едва ли съм аз… мен не ме опазиха, нали? — подметна злъчно Хари.

— А, не — рече Рон и по лицето му пролича, че се е досетил за какво говори приятелят му.

Хари изсумтя. Пак тръгна да обикаля стаята, като се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и към Рон и Хърмаяни.

— Щом не ви пускат на заседанията, вие двамата какво правите? — попита той. — Споменахте, че сте били много заети.

— Ами да — побърза да потвърди Хърмаяни. — Обеззаразяваме къщата, пустее от цяла вечност и са се навъдили какви ли не твари. Успяхме да прочистим кухнята и повечето стаи, а утре май ще се заемем с всекидневната…

ПУК!

Чуха се два силни пукота и насред стаята изникнаха близнаците Фред и Джордж, по-големи братя на Рон. Пигуиджън зацвърча обезумяло и се стрелна горе на дрешника при Хедуиг.

— Престанете с това — подвикна уплашена Хърмаяни на близнаците, които като Рон бяха с огненочервена коса, но за разлика от него бяха по-набити и малко по-ниски.

— Здрасти, Хари! — поздрави Джордж и грейна цял. — Стори ни се, че дочуваме сладкия ти благ гласец.

— Точно така, Хари, човек не бива да потиска гнева си, трябва да му дава воля — отбеляза Фред, и той засиял. — На около стотина километра сигурно ще се намерят двама-трима, които да не са те чули.

— Значи сте си взели изпита по магипортиране? — подкачи го Хари.

— И още как, с отличие! — похвали се Фред, който държеше нещо като много дълга връв с телесен цвят.

— Ако бяхте слезли по стълбището, щяхте да се забавите само трийсетина секунди — отбеляза Рон.

— Времето е галеони, братле — напомни Фред. — Пък и ти, Хари, ни смущаваш сигнала. Разтегателни уши — допълни той в отговор на вдигнатите вежди на Хари и му показа връвта, която се точеше и отвън на стълбищната площадка. — Опитваме се да чуем какво става долу.

— Ей, внимавайте! — подвикна Рон, загледан в разтегателното ухо. — Зле ви се пише, ако мама ги види пак…

— Струва си патроните, днес заседанието е много важно — обясни Фред.

Вратата се отвори и в стаята се появи дълга червена грива.

— О, Хари, здравей! — изчурулика Джини, по-малката сестра на Рон. — Стори ми се, че чувам гласа ти. — Извърна се към близнаците и оповести: — И с разтегателни уши, и без тях няма да чуете нищичко, мама е направила на кухненската врата магия за непробиваемост.

— Ти пък откъде знаеш? — възкликна покрусен Джордж.

— Тонкс ми обясни как да разбера — отвърна Джини. — Мяташ нещо по вратата и ако то не се удари в нея, значи й е направена магия за непробиваемост. Хвърлих от горния край на стълбището няколко торови бомбички, а те, моля ви се, отскачат като топчета, изключено е да промушите през процепа отдолу разтегателните уши.

Фред въздъхна тежко.

— Жалко! Бях решил да правя, да струвам, но да разбера какво е наумил старият ни познайник Снейп.

— Снейп ли! — ахна веднага Хари. — И той ли е тук?

— Ами да — потвърди Джордж, след което затвори предпазливо вратата и се разположи на едно от леглата, до него седнаха Фред и Джини. — Чете отчет. Свръхповерителен.

— Ах, гаднярът му с гадняр! — рече някак между другото Фред.

— Сега е на наша страна — укори го Хърмаяни.

Рон изсумтя презрително.

— Това не му пречи да е гадняр. Само да знаеш как ни гледа, като ни срещне!

— И Бил не го харесва — оповести Джини така, сякаш това решава въпроса.

Хари не бе сигурен, че гневът му се е поуталожил, ала жаждата за новини надделя над желанието му да крещи. Той се отпусна на леглото срещу останалите.

— И Бил ли е тук? — попита. — Нали беше на работа в Египет?

— Кандидатства за чиновническа служба, за да се прибере и да помага в Ордена — обясни Фред. — Оплаква се, че гробниците му липсвали, но… — Той се подсмихна. — Но е възнаграден прещедро.

— В смисъл?

— Помниш ли хубавицата Фльор Делакор? — попита Джордж. — Вредила се е на работа в „Гринготс“, за да си подобррряла пррроизношението…

— И Бил често-често й дава частни уроци — изкиска се Фред.

— Чарли също е член на Ордена — продължи Джордж, — макар че още е в Румъния. Дъмбълдор държи да привлече възможно най-много магьосници от чужбина и в почивните дни Чарли обикаля да завързва връзки.

— Не можеше ли да го направи Пърси? — учуди се Хари.

Последното, което знаеше за третия брат Уизли, бе, че работи в отдел „Международно магьосническо сътрудничество“ в Министерството на магията.

При тези думи на Хари всички от семейство Уизли и Хърмаяни се спогледаха мрачно и многозначително.

— Каквото и да правиш, само не споменавай пред мама и тате името на Пърси — предупреди някак напрегнато Рон.

— Защо?

— Защото, чуят ли го, тате изпуска и чупи каквото държи, а мама го удря на плач — допълни Фред.

— Ужас, не е за разправяне! — отбеляза натъжена Джини.

— Всички сме отвратени от него — възкликна Джордж и като никога лицето му се разкриви злобно.

— Какво е станало? — изненада се Хари.

— Пърси и татко се изпокараха — обясни Фред. — За пръв път виждам татко да се разправя с някого толкова разпалено. Обикновено крещи мама.

— Беше първата седмица, след като свърши училището — продължи Рон. — Тъкмо се канехме да се присъединим към Ордена. Пърси се прибра и оповести, че го били повишили.

— Шегуваш се! — отбеляза Хари.

Знаеше прекрасно, че Пърси е истински службогонец, но беше останал с впечатлението, че той не се справя особено добре с първата си работа в Министерството на магията. Беше допуснал голям пропуск, като не бе забелязал, че шефът му е под влиянието на Волдемор и прави каквото му нареди той (не че в министерството повярваха на това — там смятаха, че господин Крауч просто е полудял).

— Да, всички бяхме изненадани — потвърди Джордж, — защото Пърси си изпати много заради Крауч, имаше разследване и така нататък. Обвиниха го, задето не е усетил, че Крауч е превъртял, и не е уведомил някой шеф. Но нали го знаеш Пърси, като го остави Крауч да се разпорежда в отдела, къде ти ще ходи да се оплаква.

— И как е станало така, че са го повишили?

— Е, и ние недоумявахме — призна Рон, който си бе възвърнал словоохотливостта, откакто Хари бе престанал да крещи. — Прибра се, значи, много нафукан, по-нафукан от друг път, ако това изобщо е възможно, и каза на татко, че са го прехвърлили не другаде, а в кабинета на самия Фъдж. Ето на това му се вика повишение! Младши сътрудник на министъра само година, след като е завършил „Хогуортс“. Пърси май очакваше баща ми да хлъцне от възхищение.

— Да де, но татко не изпадна в див възторг — намеси се мрачно Фред.

— Защо? — попита Хари.

— Ами защото, както изглежда, Фъдж се развихрил и тръгнал да проверява дали някой в Министерството не поддържа връзка с Дъмбълдор — каза Джордж.

— Напоследък Дъмбълдор е трън в очите на ония в министерството — поясни Фред. — Според тях нарочно разправя, че Ти-знаеш-кой се е завърнал, колкото да сее смут.

— А според татко Фъдж дал да се разбере как който подкрепя Дъмбълдор, може да бъде сигурен, че мястото му в министерството ще изстине — допълни Джордж.

— Лошото е, че Фъдж подозира татко, задето е приятел на Дъмбълдор, пък и открай време го е смятал за смахнат заради слабостта му към мъгълите.

— Но какво общо има това с Пърси? — попита объркан Хари.

— Ще стигна и до там. Татко е на мнение, че Фъдж е прехвърлил при себе си Пърси колкото да го използва за съгледвач в дома ни… и при Дъмбълдор.

Хари подсвирна тихо.

— Е, на Пърси сто на сто му е харесало.

Рон се засмя някак глухо.

— Само как побесня, да знаеш. Наговори… наговори куп ужасии. Още откакто бил постъпил в министерството, трябвало да се бори и да се доказва заради лошата слава на татко, на всичкото отгоре баща ни не бил амбициозен, затова винаги сме били… е, знаеш, нямали сме пари…

— Моля? — възкликна невярващо Хари, а Джини изсъска като разлютена котка.

— Лоша работа — продължи умислено Рон. — И не само това. Пърси заяви, че татко нямал капчица мозък в главата си, щом се е хванал с Дъмбълдор, че Дъмбълдор имало да пати и баща ни също щял да загази не на шега заради него, че той — Пърси, де, — знаел на кого трябва да остане верен: на министерството. И ако мама и татко смятали да предадат министерството, Пърси щял да се постарае всички да разберат, че няма нищо общо с нашето семейство. Още същата вечер си стегна багажа и се изнесе. Сега живее някъде тук, в Лондон.

Хари изруга едва чуто. Пърси му бе най-несимпатичен от братята на Рон, но и през ум не му беше минавало, че той ще вземе да наговори такива дивотии на господин Уизли.

— Мама място не може да си намери — сподели Рон. — Често си поплаква и така нататък. Вдигна се и дойде чак в Лондон да поговори с Пърси, а той, моля ти се, да й захлопне вратата в лицето! Не знам как постъпва, ако се засече с татко в службата — сигурно се прави, че не го познава.

— Но Пърси със сигурност знае, че Волдемор се е върнал! — бавно изрече Хари. — Той не е глупав! Наясно е, че майка ви и баща ви няма да рискуват всичко, ако не разполагат с доказателства.

— Е, докато се караха, споменаха и теб — поясни Рон и стрелна плахо с поглед Хари. — Пърси твърди, че единствените доказателства били твоите думи… и аз не знам… според него не можело да се разчита само на това.

— Пърси вярва на „Пророчески вести“ — отбеляза кисело Хърмаяни, а останалите закимаха.

— За какво говорите? — учуди се Хари и ги огледа един по един.

Всички го наблюдаваха изпод вежди.

— Ама ти… ти не получаваш ли „Пророчески вести“? — попита притеснена Хърмаяни.

— Как да не го получавам! — отвърна Хари.

— А внимателно ли го четеш? — попита още по-притеснено момичето.

— Е, не чак от първата до последната буква — взе да се оправдава Хари. — Ако имаха да съобщават нещо за Волдемор, щяха да го сложат на първата страница, нали така?

Щом чуха името, всички трепнаха. Хърмаяни побърза да допълни:

— Е, за да разбереш за какво ти говоря, е трябвало да го четеш буква по буква… обаче те… споменават те по два-три пъти на седмица.

— Все щях да видя…

— Не, нямало е да видиш, ако си четял само първата страница — поклати глава момичето. — Не ти говоря за някакви предълги статии. Само подхвърлят разни неща за теб… един вид, всички са наясно за какво става въпрос.

— Какви неща?

— Гнусотии — отвърна Хърмаяни уж спокойно. — Просто се хващат за драсканиците на Рита.

— Но нали тя вече не пише в тоя вестник?

— А, не, удържа си на думата… не че има друг избор — допълни със задоволство Хърмаяни. — Затова пък добре им постла за онова, което се опитват да направят сега.

— И какво се опитват да направят? — подкани припряно Хари.

— Е, знаеш какви ги беше написала, че постоянно си изпадал в несвяст и че белегът те болял.

— Аха, помня — рече Хари, който надали щеше да забрави скоро злословията на Рита Скийтър по негов адрес.

— Та пишат за теб така, сякаш си умопобъркан, който иска да е център на вниманието и се прави на велик трагичен герой — рече на скоропоговорка Хърмаяни, сякаш на Хари нямаше да му докривее чак толкова, ако чуеше фактите набързо. — Току пуснат някое ехидно подмятане за теб. Ако се появи небивалица, казват нещо от рода на „история, достойна за Хари Потър“, ако ли пък някой пострада при необичайна злополука, злобеят: „Дано не се сдобие и той с белег на челото, че току-виж също поискал да му се кланяме…“

— Не искам да ми се кланя никой! — избухна Хари.

— Знам, знам — побърза да го увери Хърмаяни, стресната. — Аз знам, Хари. Но виждаш ли ги какво правят? Изкарват те такъв, на когото никой няма да повярва. Обзалагам се, че зад това стои Фъдж! Целта им е обикновените магьосници да решат, че си някакъв малоумник и фукльо, дето разправя опашати лъжи, колкото да се прочуе.

— Да не съм го искал, да не съм молил… Волдемор уби майка ми и баща ми! — изпелтечи Хари. — Прочух се, защото той унищожи семейството ми, а мен не успя да убие! Кой би поискал да се прочува с такова нещо? Не мислят ли, че сто пъти бих предпочел… Никога да не бях…

— Знаем, Хари — намеси се свъсена и Джини.

— И, разбира се, даже и не споменаха, че си бил нападнат от диментори — продължи Хърмаяни. — Някой им е наредил да си траят. А щеше да бъде истинска сензация… да вилнеят диментори! Не съобщиха дори че си нарушил Международния указ за секретност… Очаквахме, че ще го направят, допълва чудесно образа, който искат да ти лепнат: на нафукан глупчо. Според нас изчакват, докато те изключат от училище, после вече ще вдигнат врява до небесата… е, ако изобщо те изключат, разбира се — допълни тя припряно. — А не би трябвало да го правят, ако спазват законите, които сами са си написали.

Пак бяха стигнали до заседанието в министерството, а на Хари не му се мислеше за това. Помъчи се да се сети с какво да смени темата, но усилието му беше спестено, защото откъм стълбището екнаха стъпки.

— Ами сега!

Фред дръпна с все сила разтегателното ухо, чу се поредното пук! и двамата с Джордж изчезнаха. След миг на прага се появи госпожа Уизли.

— Заседанието приключи, можете да слезете и да вечеряте. Всички, Хари, изгарят от нетърпение да те видят. И кой е оставил пред вратата на кухнята торови бомбички?

— Крукшанкс — оповести невъзмутимо Джини. — Обича да си играе с тях.

— А, той ли! — възкликна госпожа Уизли. — Пък аз си мислех, че е Крийчър^[1], бива го само щуротии да прави. Ей, и да не забравите, в коридора ще мълчите! Ръцете ти, Джини, са мръсни, какво си правила? Преди вечеря да се измиеш. Тръгвай, чу ли?

Джини направи кисела физиономия и излезе с майка си от стаята, оставяйки Хари насаме с Рон и Хърмаяни. Двамата го загледаха със свито сърце, сякаш се опасяваха, че сега, след като другите са си тръгнали, той пак ще им се разкрещи. Като ги видя такива притеснени, той чак се позасрами от себе си.

— Слушайте — измънка, ала Рон поклати глава, а Хърмаяни рече тихичко:

— Знаехме, Хари, че ще ни се сърдиш, наистина не те виним, но и ти ни разбери, постарахме се да убедим Дъмбълдор…

— Добре — прекъсна ги той.

Затърси тема, която да не е свързана с директора на училището, защото само при мисълта за Дъмбълдор в душата му отново започваше да се надига гняв.

— Кой е тоя Крийчър? — попита Хари.

— Домашен дух, живее в къщата — уточни Рон. — Голям перко. Не съм виждал втори като него.

Хърмаяни се свъси.

— Не е перко, Рон.

— Мечтата на живота му е да го обезглавят и да окачат и неговата глава до тази на майка му — подразни се Рон. — Това според теб нормално ли е, Хърмаяни?

— Е, да, особняк си е, но какво е виновен той!

Рон завъртя очи и погледна Хари.

— Хърмаяни още не се е отказала от СМРАД.

— Не е СМРАД — тросна се момичето, — а Сдружение на магьосниците за равноправие и авторитет на духчетата… Пък не само аз, и Дъмбълдор казва, че трябва да сме добри с Крийчър.

— Представи си — вдигна ръце Рон. — Хайде да вървим, че умирам от глад.

Следван от Хари и Хърмаяни, тръгна да излиза, но преди да стигнат стълбището…

— Я чакайте! — изрече едва чуто и вдигна ръка да спре приятелите си. — Още са в коридора, може и да разберем нещичко.

Тримата надзърнаха предпазливо иззад перилата. Мрачният коридор долу беше пълен с магьосници, сред които и конвоят на Хари. Бяха долепили глави и си шушукаха. Точно в средата Хари различи черната мазна коса и гърбавия нос на учителя в „Хогуортс“, който му бе най-омразен: професор Снейп. Наведе се още малко над парапета. Виж ти, какво ли правеше Снейп в Ордена на феникса…

Точно пред очите на Хари се заспуска тъничка връвчица с телесен цвят. Той погледна и видя на стълбищната площадка горе Фред и Джордж — смъкваха предпазливо разтегателното ухо към хората в мрака. След миг обаче всички се отправиха към входа и се скриха от поглед.

— Дявол да го вземе! — чу Хари как Фред ругае през шепот, докато издърпва нагоре изобретението си.

Входната врата се отвори, после се затвори.

— Снейп не се храни тук — обясни тихичко Рон на Хари. — И толкова по-добре. Хайде да вървим.

— И не забравяй, в коридора не бива да повишаваме глас, Хари — предупреди шепнешком Хърмаяни.

Докато минаваха покрай редичката глави на домашни духчета върху стената, зърнаха при входната врата Лупин, госпожа Уизли и Тонкс, които тъкмо бяха изпроводили другите и заключваха с магия множеството резета и ключалки.

— Ще слезем да хапнем в кухнята — прошепна госпожа Уизли в долния край на стълбището, където ги пресрещна. — Хари, миличък, мини на пръсти по коридора, ей оная врата там…

ТРЯЯЯС!

— Тонкс! — изкрещя отчаяна госпожа Уизли, след като се обърна.

— Извинявайте! — изхленчи Тонкс, която се беше проснала на пода. — Ама че гадна поставка за чадъри, за втори път се спъвам в нея…

Ала краят на изречението така и не се чу, заглушен от ужасен, оглушителен, смразяващ писък.

Проядените от молци плюшени завеси, които Хари бе подминал преди малко, се бяха разтворили с гръм и трясък, зад тях обаче нямаше врата. За миг на момчето му се стори, че гледа през прозорец — прозорец, зад който старица с черна капела пищеше, все едно я изтезават, но после Хари си даде сметка, че това е само портрет в цял ръст, ала най-реалистичният и най-отблъскващият, който той бе виждал някога през живота си.

От устата на бабата се точеха лиги, тя въртеше очи, жлътналата се кожа по лицето й се бе изопнала, старицата продължаваше да крещи, сякаш я дерат, а другите портрети по стените на коридора се събудиха и също се разпищяха, така че накрая Хари се видя принуден да зажуми и да си запуши ушите.

Лупин и госпожа Уизли се стрелнаха напред и се помъчиха да дръпнат завесите, та да скрият старицата, но така и не успяха, а тя се разкрещя по-силно от всякога и размаха ръце с остри като на граблива птица нокти — аха, и да им изподере лицата.

— Отрепки! Боклуци! Мръсни гнусни гадини! Мелези… мутанти, изчадия с изчадия, махайте се оттук! Как дръзвате да скверните дома на предците миии!

Тонкс се опитваше да изправи огромния тежък тролски крак и продължаваше да сипе извинения, госпожа Уизли заряза опитите да издърпа завесите и се завтече напред-назад по коридора, като правеше с магическата си пръчка зашеметяващи заклинания, дано усмири другите портрети, и точно в този миг от вратата срещу Хари се втурна мъж с дълга черна коса.

— Млъквай, проклета вещице, МЛЪК! — ревна той и сграбчи завесите, с които госпожа Уизли не бе успяла да се пребори.

Старицата пребледня като тебешир.

— Ти лииииии! — изписка тя, а очите й още малко и щяха да изскочат от орбитите. — Изменник, да предадеш родната си кръв, да ме посрамиш така!

— Казах вече — МЛЪК! — кресна мъжът и със сетни сили издърпа заедно с Лупин завесите.

Писъците на старицата заглъхнаха, спусна се кънтяща тишина.

Задъхан, Сириус, кръстникът на Хари, отмахна дългите кичури коса, които му падаха в очите, и се извърна към момчето.

— Здравей, Хари — рече свъсен. — Както виждам, вече си се запознал с майка ми.