Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (5)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 149 гласа)

Информация

Източник
Библиотеката на Александър Минковски (любителски превод)

Добавен превод в глава 11: goblin, 2007 (от „— Е, браво, Рон, — викна Хърмаяни.“ до „колко дълго ще бъде с тях професор Гръбли-Планк.“)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на липсващ текст в глава 11 от goblin
  3. — Добавяне

Глава 1. Дъдли побъркан

Наближаваше краят на най-горещия до този момент ден на лятото. Над големите, четвъртити къщи на Привит Драйв лежеше сънлива тишина. Колите, които обикновено блестяха, сега стояха прашни на паркингите, а ливадите, някога изумруденозелени, бяха прегорели и пожълтели, тъй като поливането беше забранено поради сушата. Лишени от обичайните си занимания да мият колите и да косят ливадите, обитателите на „Привит Драйв“ се бяха оттеглили в прохладните си къщи, разтворили широко прозорците им с надеждата да примамят вътре някакъв несъществуващ ветрец. Единственият останал отвън човек беше някакъв юноша, легнал по гръб в една цветна леха пред дом номер четири.

Той беше мършаво, чернокосо момче с очила, което имаше изпития и малко нездрав изглед на човек, който е израсъл много за кратко време. Джинсите му бяха окъсани и мръсни, тениската му — размъкната и избеляла, а подметките на маратонките му стърчаха отлепени. Външният вид на Хари Потър не го препоръчваше на съседите, които бяха от този вид хора, които считат, че мърлящината трябва да е наказуема от закона, но тази вечер той се беше скрил зад голям храст с хортензии и беше почти невидим за минувачите. Всъщност, единственият начин да бъде забелязан беше вуйчо му Върнън или леля му Петуния да подадат глави през прозореца на всекидневната и да погледнат право надолу към цветната леха под тях.

Хари си мислеше, че общо взето заслужава поздравления заради идеята си да се скрие тук. Не че му беше много удобно да лежи на горещата твърдата земя, но пък от друга страна никой не се взираше в него, не скърцаше със зъби така силно, че да не може да чува новините, нито пък го обсипваше с противни въпроси, както ставаше всеки път, когато се опиташе да седне във всекидневната, за да гледа телевизия с вуйчо си и леля си.

Сякаш мислите му бяха прехвръкнали през отворения прозорец, та Върнън Дърсли, вуйчото на Хари, внезапно заговори.

— Радвам се да видя, че момчето спря да се опитва да се вре. Всъщност, къде е той?

— Не знам — каза безразлично леля Петуния — Не е вкъщи.

Вуйчо Върнън изгрухтя.

— Ще ми гледа новините… — каза той язвително — Бих искал да знам, какво всъщност замисля. Като че ли едно нормално момче го е грижа, какво има в новините. Дъдли и хабер си няма, какво става; съмнително е, дали знае кой е министър-председателят! Както и да е, надали би имало нещо за неговите там в нашите новини…

— Върнън, шшт! — каза леля Петуния — Прозорецът е отворен!

— О, да… съжалявам, скъпа.

Семейство Дърсли млъкнаха. Хари слушаше дрънкането за зърнената закуска на фирма „Плодове и трици“, докато наблюдаваше как госпожа Фиг, смахната стара дама от близката улица „Уистириа уок“, любителка на котки, полека минаваше покрай него. Тя се мръщеше и си мърмореше сама. Хари беше много доволен, че е прикрит зад храста, понеже напоследък госпожа Фиг беше започнала да го кани на чай всеки път, когато го срещнеше на улицата. Тя беше вече завила зад ъгъла и изчезнала от погледа му, когато от прозореца отново се разнесе гласът на вуйчо Върнън.

— Дъденцето е навън на чай, нали?

— У семейство Полкис — каза нежно леля Петуния — Той има толкова много приятелчета, така е популярен…

Хари с усилие се сдържа да не прихне. Семейство Дърсли проявяваше удивителна глупост по отношение на сина им Дъдли. Бяха налапали всичките му плитко скроени лъжи за това, че всяка вечер през ваканцията ходи да пие чай у различен член на своята банда. Хари прекрасно знаеше, че Дъдли не ходи на никакъв чай; той и бандата му прекарваха всяка вечер, вандалствайки в парка, пушейки по ъглите и хвърляйки камъни по преминаващите коли и деца. Хари го беше виждал да прави това по време на вечерните си разходки из Литъл Уингинг; той бе прекарал повечето време от ваканцията в бродене по улиците, ровейки по пътя из кошчетата за боклук за вестници.

До ушите на Хари достигнаха началните звуци на мелодията, оповестяваща новините в седем часа и стомахът му се преобърна. Може би тази вечер — след един месец очакване — щеше да се окаже чаканата.

„Рекорден брой закъсали отпускари пълнят летищата, докато стачката на испанските служители по обработка на багажите навлиза във втората си седмица…“

— Бих им дал аз една доживотна сиеста — изръмжа вуйчо Върнън в края на изречението на говорителя, но това нямаше значение: отвън в цветната леха стомахът на Хари сякаш се поотпусна. Ако нещо се беше случило, със сигурност щеше да е първото в новините; смъртта и унищожението бяха по-важни от закъсалите отпускари.

Той въздъхна продължително и бавно и се взря в яркосиньото небе. Всички дни от това лято бяха едни и същи: напрежение, очакване, временно облекчение и после пак изострящо се напрежение… и ставащият все по-настойчив от ден на ден въпрос, защо още нищо не се случваше.

За всеки случай продължи да слуша за някакво загатнато указание за нещо, чиято истинска същност мъгълите не биха разпознали — може би някое необяснимо изчезване или странна злополука… но стачката на служителите по обработка на багажите беше последвана от новини за сушата в югоизточната част на страната („Надявам се съседът да слуша!“ — измуча вуйчо Върнън — „Той и пръскачките му, работещи в три през нощта!“), после как един хеликоптер почти се бил разбил на някаква нива в Съри, после за развода на някаква прочута актриса с прочутия и съпруг („Като че ни интересуват гнусните им истории“ — изсумтя леля Петуния, която с натрапчива упоритост бе следила случая във всички списания, които бе успяла да докопа с костеливите си ръце).

Хари притвори очи срещу пламналото вечерно небе, докато говорителят казваше: „… и накрая, папагалчето Бънджи изнамери нов начин да се разхлажда това лято. Бънджи, който живее в «Петте пера» в Барнсли, се е научил да кара водни ски! Мери Доркинс отиде там, за да научи повече.“

Хари отвори очи. Нямаше да има повече нищо, което да си струва слушането, след като бяха стигнали до каращи водни ски папагалчета. Той внимателно се претърколи по корем и се надигна на колене и лакти, готвейки се да изпълзи изпод прозореца.

Беше мръднал само с няколко сантиметра, когато в много бърза последователност се случиха няколко неща.

Силен, кънтящ пукот разцепи сънливата тишина подобно на топовен гърмеж; една котка се стрелна изпод една паркирана кола и изчезна от погледа му; писък, изкрещяна ругатня и звук на строшен порцелан долетяха от дневната на семейство Дърсли и сякаш чул сигнала, който беше очаквал, Хари скочи на крака, измъквайки в същото време от колана на джинсите си тънка дървена магическа пръчка, сякаш изваждаше от ножницата му меч — но преди да успее да се изправи в цял ръст, темето му се удари в отворения прозорец. Последвалият трясък накара леля Петуния да изпищи още по-силно.

Сякаш главата на Хари се разцепи на две. Той се олюля с помътнял поглед, опитвайки се да огледа улицата, за да зърне източника на шума, но едва беше успял да се изправи, залитайки, когато две големи червендалести ръце посегнаха през отворения прозорец и се сключиха здраво около шията му.

— Махни… я! — изръмжа вуйчо Върнън в ухото на Хари — Преди… някой… да… е… видял!

— Пусни… ме! — изпъшка Хари.

Няколко секунди те се боричкаха, като Хари дърпаше с лявата си ръка подобните на наденици пръсти на вуйчо си, стискайки здраво с дясната вдигнатата си пръчка. После болката в темето на Хари затуптя особено мъчително, а вуйчо Върнън изскимтя и го пусна, сякаш беше го ударил ток. Изглежда някаква невидима сила беше нахлула в неговия племенник, правейки невъзможно да го удържи.

Задъхвайки се, Хари падна върху храста хортензии, изправи се и се взря наоколо. Нямаше и помен от източника на силния пукот, но няколко лица надничаха от околните прозорци. Хари бързо пъхна пръчката си обратно в джинсите и се опита да гледа невинно.

— Каква хубава вечер! — извика вуйчо Върнън, махайки с ръка на госпожата от отсрещната къща номер седем, която се взираше иззад дантелените си завеси — Чухте ли как изгърмя тази кола ей сега? Така ни стресна с Петуния!

Той продължи да се хили по ужасяващ, налудничав начин, докато всичките любопитни съседи не изчезнаха от прозорците си. Тогава той махна мълчаливо на Хари да се приближи, а усмивката му се преобрази в гримаса на ярост.

Хари пристъпи няколко крачки по-наблизо, внимавайки да спре малко по-далеч от мястото, където протегнатите ръце на вуйчо Върнън биха могли да почнат да го душат отново.

— Какво по дяволите си решил с това, момче? — запита вуйчо Върнън с дрезгав глас, който трепереше от ярост.

— Да съм решил с какво? — студено попита Хари. Той продължаваше да се оглежда наляво и надясно по улицата, все още с надеждата да види човека, който бе предизвикал пукащия звук.

— С вдигането на врява като от стартов пистолет точно пред нашата…

— Аз не съм причината за този шум — каза твърдо Хари.

Слабото конско лице на леля Петуния се появи редом с широкото, зачервено лице на вуйчо Върнън. Тя изглеждаше смъртно бледна.

— Защо се криеше под прозореца ни?

— Да… да, добър въпрос, Петуния! Какво правеше под прозореца ни, момче?

— Слушах новините — каза Хари със смирен глас.

Леля му и вуйчо му си размениха гневни погледи.

— Слушал си новините! Пак?

— Ами нали разбирате, те се сменят всеки ден — каза Хари.

— Я да не ми се правиш на много умен, момче! Искам да зная, какво всъщност си наумил — и не ми пробутвай повече тези врели-некипели, че слушаш новините! Ти отлично знаеш, че твоята компания…

— Внимателно, Върнън! — задъха се леля Петуния и вуйчо Върнън понижи глас така, че Хари едва можеше да го чува: — … че твоята компания не се появява в нашите новини!

— Това е всичко, вие го знаете — каза Хари.

Семейство Дърсли няколко секунди се пулиха в него, а после леля Петуния каза: — Ти си един противен малък лъжец. Какво друго правят всичките тези… — тя също понижи глас така, че Хари трябваше да отгатне по устните и следващата дума — … сови, ако не да ти носят новини?

— Аха! — каза вуйчо Върнън с победоносен шепот — Хайде да те видя сега, момче! Сякаш не знаем, че ти получаваш всички ваши новини от тези зловредни птици!

Хари за момент се поколеба. Този път му беше трудно да каже истината, макар че леля му и вуйчо му навярно нямаше да разберат колко му е тежко да я приеме.

— Совите… не ми носят новини — каза той безизразно.

— Не вярвам — каза веднага леля Петуния.

— Аз пък още по-малко — убедително каза вуйчо Върнън.

— Знаем, че се стягаш за нещо нередно — каза леля Петуния.

— Знаеш, че не сме глупави — каза вуйчо Върнън.

— Я, това е нещо ново за мен — каза Хари, който започваше да се ядосва, и преди семейство Дърсли да успеят да го извикат обратно, той се беше обърнал, пресякъл ливадата пред къщата, прескочил ниската стена на градината и вече крачеше нагоре по улицата.

Сега си беше докарал белята и го знаеше. По-късно щеше да му се наложи да застане пред леля си и вуйчо си и да си плати за грубостта, но в този момент не го беше грижа особено; в ума си имаше далеч по-неотложни неща.

Хари беше сигурен, че пукащият звук бе предизвикан от някой, който се беше магипортирал от или на улицата. Беше същият звук, с който домашното духче Доби изчезваше. Възможно ли беше Доби да е тук, на „Привит Драйв“? Възможно ли бе точно сега Доби да върви след него? Като му хрумна тази мисъл, той се обърна и тръгна надолу по „Привит Драйв“, но улицата изглеждаше съвсем пуста, а Хари беше сигурен, че Доби не би могъл да стане невидим.

Той продължи да върви почти без да гледа, къде отива, тъй като напоследък обикаляше тези улици толкова често, че краката му го носеха автоматично към любимите му свърталища. На всеки няколко крачки поглеждаше назад през рамото си. Някой магьосник е бил близо до него, докато лежеше сред умиращите бегонии на леля Петуния, той беше сигурен в това. Защо не го бяха заговорили, защо не се бяха свързали с него, защо се криеха сега?

А после, когато чувството му на объркване достигна връхната си точка, сигурността му го напусна. Може би той така отчаяно се нуждаеше от най-мъничкия знак за връзка със света, на който принадлежеше, че просто реагираше прекомерно силно на съвършено обичайни шумове. Можеше ли да бъде сигурен, че не е било звук от счупването на нещо в някоя съседска къща?

Хари почувства тъпо усещане на прималяване в стомаха си и докато се усети, чувството на безнадеждност, което му беше вадило душата цяло лято, отново се стовари отгоре му.

Утре заран будилникът щеше да го събуди в пет часа, за да може да плати на совата, която му носеше „Пророчески вести“ — но нима имаше смисъл да продължава да го получава? Напоследък Хари само поглеждаше първата страница, преди да го захвърли встрани; когато идиотите, списващи вестника най-сетне разберяха, че Волдемор се е върнал, това щеше да е главна новина и тя беше единствената, за която Хари го беше грижа.

Ако имаше късмет, щеше да има също сови, носещи писма от най-добрите му приятели Рон и Хърмаяни, макар че всички надежди писмата им да му донесат новини отдавна бяха разбити.

„Очевидно, не можем да ти кажем много за Ти-знаеш-кой… Наредиха ни да не ти казваме нищо важно, че може писмата ни да се заблудят… Доста сме заети, но не мога да ти дам тук подробности… Случват се доста неща, ще ти кажем всичко, когато се видим…“

Но кога щяха да се видят? Изглежда никой не го беше много грижа да даде точна дата. Хърмаяни беше написала в картичката за рождения му ден: „Очаквам да те видим доста скоро“, но колко скоро? Доколкото Хари можа да разбере от неопределените намеци в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха на едно и също място — както можеше да се предположи, в къщата на родителите на Рон. Той не можеше да понесе мисълта, че те двамата се забавляват в „Хралупата“, докато той беше прикован на „Привит Драйв“. Всъщност той им беше толкова ядосан, че изхвърли неотворени две кутии с шоколадени лакомства, които му бяха изпратили за рождения му ден. Щеше да съжалява за това по-късно, след повяхналата салата, която леля Петуния даде за вечеря.

И с какво бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Не беше ли доказал, че може да се справи с много повече от тях? Нима всички бяха забравили, какво беше направил? Не беше ли той, който влезе в онова гробище и гледаше, как убиват Седрик, и беше вързан за онзи надгробен камък, и почти убит?

Не мисли за това, си каза строго Хари за стотен път това лято. Беше достатъчно лошо и това, дето той отново и отново се връщаше на гробищата в кошмарите си, че да пребивава там и когато бе буден.

Той зави зад ъгъла на „Магнолия кресънт“; пътьом мина покрай тясната уличка, спускаща се покрай един гараж, където за пръв път бе зърнал своя кръстник. Поне Сириус изглежда разбираше, как се чувства Хари. Неговите писма несъмнено бяха също толкова изпразнени от същински новини, както и тези на Рон и Хърмаяни, но поне съдържаха думи на предупреждение и съчувствие вместо измъчващи намеци:

„Зная, че това ще да е обезсърчаващо за теб… Не си търси белята и всичко ще е наред… Внимавай и не прави нищо прибързано…“

Добре, мислеше си Хари, докато пресичаше „Магнолия кресънт“, завиваше по „Магнолия роуд“ и се насочваше към притъмняващия парк, той се опитваше да прави така, както го съветваше Сириус. Най-малкото беше устоял на изкушението да върже сандъка си за метлата и да тръгне сам за „Хралупата“. Всъщност Хари намираше поведението си за много добро, като се вземеше пред вид колко обезсърчен и ядосан беше заради това, че беше прикован на „Привит Драйв“ толкова дълго, доведен дотам да се крие из цветните лехи с надеждата да чуе нещо, което би могло да подскаже, какво прави Лорд Волдемор. Въпреки това беше твърде оскърбително да му казва да не бъде прибързан човек, който беше лежал дванайсет години в магьосническия затвор Азкабан, беше избягал, първо се беше опитал да извърши убийството, за което бе осъден, а после беше избягал с един откраднат хипогриф.

Хари прескочи заключената порта на парка и тръгна през изсъхналата трева. Както и околните улици, паркът бе пуст. Когато стигна до люлките, той се отпусна в единствената, която Дъдли и приятелите му все още не бяха успели на счупят, уви едната си ръка около веригата и се взря мрачно в земята. Нямаше да може отново да се крие в лехата на семейство Дърсли. Утре щеше да му се наложи да измисля нов начин да слуша новините. Междувременно нямаше какво друго да очаква освен една неспокойна, смутна нощ, защото дори когато се измъкнеше от кошмарите за Седрик, идваха объркани сънища за дълги тъмни коридори, всичките завършващи без изход или със заключени врати, които според него имаха нещо общо с чувството за безизходица, което изпитваше наяве. Често усещаше неприятно пробождане в стария белег на челото си, но не се залъгваше, че Рон, Хърмаяни или Сириус вече биха сметнали това за много интересно. В миналото болката в белега го предупреждаваше, че Волдемор отново става по-силен, но сега, когато Волдемор се беше върнал, те вероятно биха му напомнили, че редовното му дразнене можеше да се очаква… нищо обезпокоително… нищо ново…

Несправедливостта на всичко това така го изпълни, че му се прииска да крещи от ярост. Ако не беше той, никой нямаше и да знае, че Волдемор се е върнал! А за награда трябваше да кисне в Литъл Уингинг цели четири седмици, напълно откъснат от магичния свят, докаран дотам да клечи сред вехнещите бегонии, за да може да слуша за папагалчета, каращи водни ски! Как Дъмбълдор го бе забравил така лесно? Защо Рон и Хърмаяни се бяха събрали, без да поканят и него? Колко още трябваше да търпи съветите на Сириус да си кротува и да бъде добро момче; или да устоява на изкушението да пише на глупавите „Пророчески вести“ и да им заяви, че Волдемор се е върнал? Тези гневни мисли се въртяха в главата му, а вътрешностите му се гърчеха от яд, докато около него се спускаше душна, кадифена нощ, въздухът беше пълен с мириса на топли, суха треви и единственият звук бе слабото бучене на колите по шосето отвъд оградата на парка.

Не знаеше, колко дълго бе седял на люлката, преди размишленията му да бъдат прекъснати от гласове. Той се огледа. Лампите от околните улици хвърляха мътна светлина, достатъчно силна, за да очертае силуетите на група хора, вървящи през парка. Един от тях пееше силно и грубо някаква песен. Останалите се смееха. Мек цъкащ звук долиташе от скъпите велосипеди, които те караха.

Хари знаеше, кои бяха тези хора. Без съмнение фигурата отпред бе неговият братовчед, Дъдли Дърсли, прибиращ се вкъщи, придружен от преданата си банда. Дъдли беше както винаги огромен, но едногодишната строга диета и откриването на нов талант бяха успяли да променят донякъде физиката му. Както вуйчо Върнън казваше възхитен на всеки, който искаше да слуша, Дъдли наскоро бе станал юношески междуучилищен шампион на Югоизтока по бокс в свръхтежка категория. „Благородният спорт“, както го наричаше вуйчо Върнън, беше направил Дъдли още по-страховит, отколкото Хари го помнеше от дните им в началното училище, когато той изпълняваше ролята на първата боксова круша на Дъдли. Хари вече ни най-малко не се страхуваше от братовчед си, но все пак не мислеше, че това, дето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно бе някакъв повод за възхвала. Децата от махалата се ужасяваха от него — ужасяваха се дори повече, отколкото от „онова момче Потър“, което, както ги предупреждаваха, беше закоравял хулиган и посещаваше Строго охранявания център за напоправими малолетни престъпници „Св. Брут“. Хари наблюдаваше тъмните фигури, пресичащи тревата и се чудеше, кого ли бяха били тази вечер. Огледайте се, усети се Хари да мисли, докато ги гледаше. Хайде… огледайте се… седя тук съвсем сам… елате и ми дайте да разбера… Ако приятелите на Дъдли го видеха, че седи тук, те със сигурност щяха да се насочат към него, и какво щеше да прави Дъдли тогава? Той не би искал да се изложи пред бандата, но би било ужас за него да предизвика Хари… би било страшно забавно да наблюдава дилемата на Дъдли, да го подразни, да погледа безсилието му да отвърне… а ако някой от останалите се опиташе да удари Хари, той беше готов — той носеше пръчката си. Нека се опитат… би бил щастлив да излее чувствата си върху момчетата, които някога правеха живота му ад.

Но те не се обърнаха, не го видяха, вече бяха почти до оградата. Хари потисна подтика да извика след тях… да предизвика сбиване не беше умен ход… не трябваше да прави магии… отново би рискувал да го изключат. Гласовете на бандата на Дъдли заглъхнаха; те вече не се виждаха, отминаха по „Магнолия роуд“.

Ето, Сириус, помисли потиснато Хари. Никакво безразсъдство. Не се наврях в неприятност. Точно обратното на това, което ти би направил.

Той стана и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън изглежда смятаха, че когато и да се прибереше Дъдли, тъкмо това беше времето за връщане вкъщи, а всяка минута след това беше вече много късно. Вуйчо Върнън беше заплашил Хари, че ще го заключи в бараката, ако още веднъж се прибере вкъщи след Дъдли, така че потискайки една прозявка и все още мръщейки се, Хари се запъти към портата на парка.

Подобно на „Привит Драйв“, „Магнолия роуд“ изобилстваше с големи, четвъртити къщи с безупречно окосени ливади, всичките притежавани от големи, четвъртити собственици, които караха много чисти коли, подобни на тази на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе нощния Литъл Уингинг, когато закритите със завеси прозорци очертаваха в тъмнината красиви, ярки цветни петна, а него не го грозеше опасността да чуе неодобрително мърморене относно „непристойния“ си външен вид, когато минаваше покрай стопаните. Той вървеше бързо и насред „Магнолия роуд“ бандата на Дъдли отново се появи пред него; те се сбогуваха на пресечката с „Магнолия кресънт“. Хари пристъпи в сянката на голямо люляково дърво и зачака.

— … квичеше като прасе, нали тъй? — казваше Малкъм сред силния смях на останалите.

— Хубаво дясно кроше, Голям Д — каза Пиърс.

— Утре по същото време, нали? — каза Дъдли.

— У нас, нашите няма да ги има — каза Гордън.

— Довиждане тогава — каза Дъдли.

— Чао, Дъд!

— Ще се видим, Голям Д.!

Хари изчака останалите от бандата да се махнат, преди да тръгне отново. Когато гласовете им отново заглъхнаха, той зави зад ъгъла по „Магнолия кресънт“ и с много бърз ход скоро настигна Дъдли, който вървеше бавно, тананикайки си фалшиво.

— Хей, Голям Д.!

Дъдли се обърна.

— О — изгрухтя той — ти ли си бил.

— Откога си „Големия Д.“? — каза Хари.

— Млъкни — озъби се Дъдли, обръщайки се.

— Готино име — каза Хари, усмихвайки се и вървейки в крак до братовчед си — Но за мен ти винаги ще бъдеш „Мъничкото Дъденце“.

— Казах, МЛЪКНИ! — каза Дъдли, чиито подобни на свински бутове ръце се бяха свили в юмруци.

— Не знаят ли момчетата, че мама те нарича така?

— Затвори си устата.

— На нея не и казваш да си затваря устата. Какво ще кажеш за „Дъдко“ и „Мъничък Дъделинчо“, тях мога ли да ги използвам?

Дъдли не каза нищо. Изглежда усилието да се сдържа да не удари Хари изискваше пълния му самоконтрол.

— И тъй, кого бихте тази вечер? — попита Хари и усмивката му се стопи — Някой друг десетгодишен? Знам, че ти преби Марк Евънз завчера…

— Той си го просеше — изръмжа Дъдли.

— О, нима?

— Държа се нагло с мен.

— Ами? Да не ти е казал, че приличаш на прасе, което го учат да ходи на задните си крака? Щото това не е наглост, Дъд, това е истина.

Един мускул потрепваше на челюстта на Дъдли. На Хари доставяше огромно удоволствие да съзнава, колко вбесява Дъдли; той се чувстваше така, сякаш част от собствения му яд се преливаше в братовчед му, който беше единствения отдушник, който имаше.

Те завиха надясно по тясната уличка, която свързваше напряко „Магнолия кресънт“ и „Уистириа уок“, където Хари за пръв път бе видял Сириус. Тя беше безлюдна и много по-тъмна от улиците, които свързваше, защото нямаше улични лампи. Стъпките им заглъхваха между стените на гаража от едната страна и високата ограда от другата.

— Мислиш се за голяма работа, като носиш това нещо, така ли? — каза Дъдли след няколко секунди.

— Кое нещо?

— Това — това нещо, дето го криеш.

Хари се ухили отново.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, а, Дъд? Но ако беше, предполагам, че нямаше да можеш едновременно да вървиш и да приказваш.

Хари извади пръчката си. Той видя, че Дъдли я гледаше изкосо.

— Не ти е позволено — каза бързо Дъдли — Знам, че не ти е. Ако го направиш, ще те изключат от онова идиотско училище.

— Откъде знаеш, че не са променили правилата, Голям Д.?

— Не са — каза Дъдли, но не изглеждаше напълно убеден.

Хари тихо се засмя.

— Ти не би дръзнал да се задяваш с мен без това нещо, нали? — озъби се Дъдли.

— От друга страна пък на теб ти трябват четирима от приятелчетата ти зад гърба ти, за да успееш да набиеш някой десетгодишен. Ами тази боксьорска титла, за която постоянно дрънкаш? На колко години беше противникът ти? На седем? На осем?

— Беше на шестнайсет, за твое сведение — изръмжа Дъдли — и лежа в безсъзнание двайсет минути, след като свърших с него, а беше два пъти по-тежък от тебе. Само почакай да кажа на татко, че си извадил това нещо…

— Сега ще бягаш при тати, нали? Да не би мъничкото му боксово шампионче да се плаши от гадната магическа пръчка на Хари?

— Не си толкова смел нощем, нали? — усмихна се подигравателно Дъдли.

— Сега е нощ, Дъденце. Така се казва, когато всичко стане съвсем тъмно като сега.

— Имам пред вид, когато си в леглото! — озъби се Дъдли.

Той беше спрял да върви. Хари също спря, взирайки се в братовчед си. От малкото, което можеше да види от голямото лице на Дъдли, той имаше странно победоносно изражение.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съм смел, когато съм в леглото? — каза Хари, напълно слисан — От какво да се плаша, от възглавниците ли, или какво?

— Чух те снощи — каза Дъдли съвсем тихо — Да бълнуваш. Да охкаш.

— Какво искаш да кажеш? — запита Хари отново, но в усети в стомаха си студ и присвиване. През последната нощ той отново се беше върнал в съня си на гробището.

— „Не убивай Седрик! Не убивай Седрик!“ Кой е Седрик — твоят приятел ли?

— Аз… ти лъжеш — изрече неволно Хари, но устата му пресъхна. Той знаеше, че Дъдли не лъжеше — как иначе би могъл да знае за Седрик?

— Татко! Татко, помощ! Той ще ме убие, татко! А-а-а-а!

— Млъкни — каза Хари тихо — Млъкни, Дъдли, предупреждавам те!

— Ела ми помогни, татко! Мамо, ела ми помогни! Той е убил Седрик! Татко, помощ! Той ще… Не насочвай това нещо към мен!

Дъдли се облегна на стената. Хари беше насочил пръчката си право в сърцето му. Можеше да усети как събираната четиринайсет години омраза към Дъдли тупти във жилите му — защо не можеше сега да удари, да омагьоса Дъдли така пълно, че да трябва да пълзи до дома си като насекомо, поразен, размахвайки пипала…

— Да не си проговорил отново за това — изръмжа Хари — Разбра ли ме?

— Насочи това нещо някъде другаде!

— Попитах, дали ме разбра?

— Насочи го някъде другаде!

— РАЗБРА ЛИ МЕ?

— МАХНИ ТОВА НЕЩО ОТ…

Дъдли ахна странно, разтреперан, сякаш го бяха потопили в ледена вода. Нещо се беше случило в нощта. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе внезапно бе станало съвсем черно и тъмно — звездите, луната и мътните улични лампи в двата края на уличката бяха изчезнали. Далечният тътен на колите и шепотът на дърветата вече ги нямаше. Благоуханната вечер внезапно бе станала пронизващо, остро студена. Бяха обградени от пълен, непроницаем, безмълвен мрак, сякаш някаква гигантска ръка бе хвърлила върху цялата уличка дебел, леден покров, заслепявайки ги. За миг Хари помисли, че неволно е направил магия, въпреки че се беше мъчил с всички сили да се сдържи, но после здравият му разум се върна — та той не би имал силите да изгаси звездите. Той въртеше глава от една страна на друга, опитвайки се да види нещо, но тъмнината тегнеше на очите му като безтегловно було.

Ужасеният глас на Дъдли прозвуча в ухото на Хари.

— К-какво п-правиш? П-престани!

— Не правя нищо! Млъкни и не мърдай!

— Не в-виждам! Аз о-ослепях! Аз…

— Казах да млъкнеш!

Хари замръзна неподвижен, въртейки невиждащите си очи наляво и надясно. Студът беше толкова пронизващ, че цял трепереше; кожата на ръцете му настръхна, а космите на тила му се изправиха. Той разтвори докрай очи, взирайки се напразно наоколо, без да вижда.

Това беше невъзможно… те не можеха да са тук… не и в Литъл Уингинг… той наостри уши… би ги чул преди да ги види…

— Ще к-кажа на татко! — захленчи Дъдли — К-къде си? Какво п-правиш?

— Ще млъкнеш ли? — изсъска Хари — Опитвам се да слу…

Но той млъкна. Беше чул тъкмо онова, от което се страхуваше.

Имаше нещо в уличката край тях, нещо, което си поемаше дъх бавно, с дрезгави гъргорещи звуци. Хари усети страховита тръпка на ужас, докато стоеше разтреперан в смразяващия въздух.

— С-спри! Престани да го правиш! Ще те у-ударя, кълна се!

— Дъдли, млъкни…

ФРАС.

Юмручният удар попадна отстрани в главата на Хари и го повдигна от земята. Малки бели звездички закръжиха пред очите му. За втори път този час Хари усети как сякаш главата му се разцепва на две; в следващия момент той падна тежко на земята, а пръчката излетя от ръката му.

— Дъдли, кретен такъв! — извика Хари с насълзени от болка очи, докато се надигаше на четири крака, опипвайки трескаво наоколо в чернотата. Той чу Дъдли да тръгва слепешката нанякъде, като се удряше в оградата и се препъваше.

— ДЪДЛИ, ВЪРНИ СЕ! ОТИВАШ ПРАВО КЪМ НЕГО!

Чу се ужасяващ писклив вой и стъпките на Дъдли спряха. В същият момент Хари усети вцепеняващ мраз изотзад, което можеше да означава само едно. Бяха повече от един.

— ДЪДЛИ, ДРЪЖ СИ УСТАТА ЗАТВОРЕНА! КАКВОТО И ДА СТАВА, ДРЪЖ СИ УСТАТА ЗАТВОРЕНА! Пръчката! — мърмореше Хари трескаво, а пръстите му шареха по земята като паяци — Къде е… пръчката… хайде… лумос!

Той изрече заклинанието несъзнателно, жадуващ за светлина, която да му помогне в търсенето — и невероятно, за негово облекчение светлината лумна на сантиметри от лявата му ръка — върхът на пръчката беше заблестял. Хари я сграбчи, изправи се на крака и се обърна.

Стомахът му се преобърна.

Една висока, качулата фигура се плъзгаше плавно срещу него, реейки се над земята, без да се виждат крака или лице под мантията, засмуквайки от нощта, докато приближаваше.

Препъвайки се назад, Хари вдигна пръчката си.

— Експекто патронум!

Сребристо облаче пара излетя от върха на пръчката му и дименторът забави ход, но магията не беше заработила, както трябва; препъвайки се, Хари заотстъпва, когато дименторът се устреми към него, а паника замъгли съзнанието му… концентрирай се…

Две сиви, слузести, разложени ръце се хлъзнаха изпод мантията на диментора, посягайки към него. Ушите на Хари запищяха.

— Експекто патронум!

Гласът му беше слаб и далечен. Още едно облаче от сребрист дим, по-слабо от предишното, се понесе от пръчката… той вече не можеше да го направи, не можеше да направи заклинанието.

В главата му проехтя смях, пронизителен, висок смях… той подуши вонящия, смъртно студен дъх на диментора, изпълващ собствените му дробове, давейки го… мисли… нещо щастливо…

Но в него нямаше никакво щастие… ледените пръсти на диментора приближаваха към гърлото му… високият смях ставаше все по-силен и по-силен, а един глас заговори в главата му: „Поклони се на смъртта, Хари… може даже да не боли… не зная… никога не съм умирал…“

Той никога нямаше да види отново Рон и Хърмаяни…

И, докато се бореше за въздух, техните лица ясно изплуваха в съзнанието му.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Огромен сребърен елен изригна от върха на пръчката на Хари; рогата му улучиха диментора там, където трябваше да е сърцето; той беше отхвърлен назад, безтегловен като тъмнината; еленът нападна пак и дименторът полетя назад, подобен на прилеп, победен.

— ТАКА! — викна Хари на елена. Обръщайки се назад, той хукна по уличката, вдигнал високо светещата си пръчка — ДЪДЛИ? ДЪДЛИ!

Едва пробяга десетина крачки и стигна до него: Дъдли се беше свил на земята, притиснал лицето си с ръце. Втори диментор се беше навел ниско над него, стиснал китките му в слузестите си ръце, разтваряйки ги със сила бавно, почти нежно и навеждащ скритата си под качулката глава към лицето на Дъдли, сякаш за да го целуне.

— ДРЪЖ ГО! — изкрещя Хари и сребърният елен, който беше измагьосал, прелетя в галоп с тропот и рев покрай него. Безокото лице на диментора беше едва на сантиметри от лицето на Дъдли, когато сребърните рога го улучиха; беше подхвърлен във въздуха и подобно на другия отлетя и бе погълнат от тъмнината; еленът препусна до края на уличката и се разпръсна като сребърна мъгла.

Луната, звездите и уличните лампи отново светеха. Топъл ветрец повя по уличката. Дърветата шумяха в околните градини и обичайният шум от колите по „Магнолия кресънт“ пак изпълни въздуха.

Хари стоеше съвсем неподвижен, всичките му сетива тръпнеха от рязкото връщане към обикновеното. След миг той забеляза, че тениската му беше залепнала за него; беше плувнал в пот.

Не можеше да повярва в това, което току-що се беше случило. Диментори тук, в Литъл Уингинг.

Дъдли лежеше свит на земята, хленчещ и треперещ. Хари се наведе да види, дали е в състояние да стане, когато чу зад себе си шумни, бягащи стъпки. Инстинктивно насочвайки отново пръчката си, той се завъртя на пети, за да посрещне новодошлия.

Госпожа Фиг, старата им смахната съседка, се появи задъхана. Прошарената и сива коса стърчеше изпод мрежичката, на китката и се мяташе потракваща пазарска мрежа, а краката и се подаваха наполовина от карираните и платнени чехли. Хари успя да скрие бързо пръчката си, но…

— Не я прибирай, идиотско момче! — изпищя тя — Ами ако има още от тях наоколо? О, ще убия Мъндънгус Флечър!