Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (11)

Глава единайсета
Новата песен на Разпределителната шапка

На Хари не му се искаше да споделя с другите, че с Луна имат еднакви видения — ако това изобщо бяха видения, — ето защо, щом се качи във файтона и захлопна зад себе си вратата, не отвори дума за конете. Въпреки това обаче не можеше да откъсне очи от очертанията им зад прозореца.

— Всички ли видяхте Гръбли-Планк? — попита Джини. — Какво търси пак тук? Хагрид едва ли е напуснал, нали?

— Щях да се радвам, ако беше напуснал — подметна Луна. — Не става за учител.

— Как така да не става! — викнаха в хор Хари, Рон и Джини.

Хари изгледа многозначително Хърмаяни. Тя се прокашля и побърза да заяви:

— Ами… преподава много добре.

— Пък ние в „Рейвънклоу“ сме на мнение, че той е голям майтап — рече невъзмутимо Луна.

— Значи имате шантаво чувство за хумор — сопна се Рон точно когато колелата под тях изскърцаха и се завъртяха.

Луна ни най-малко не се стресна от грубостта на Рон — точно обратното, втренчи се в него така, сякаш гледа интересно телевизионно предаване.

Като се поклащаха и потракваха, файтоните се понесоха на дълга върволица по пътя. Щом минаха през портата на училищния парк с високите каменни стълбове, увенчани с крилати глигани от двете страни, Хари се наведе напред и се помъчи да види дали в къщурката на Хагрид край Забранената гора свети, ала паркът тънеше в непрогледен мрак. В замъка „Хогуортс“ обаче, който се извисяваше над тях като черна грамада с множество кули, тук-там проблясваха ярко осветени прозорци.

Файтоните издрънчаха и спряха пред каменното стълбище, водещо към дъбовата входна врата, и Хари слезе пръв. Пак се извърна да провери дали прозорците в края на Забранената гора светят, ала в колибата на Хагрид със сигурност нямаше никакви признаци на живот. Хари едва ли не се беше надявал чудатите скелетоподобни страшилища да са изчезнали, но когато се извърна неволно към тях, видя, че те си стоят като вкаменени, с блеснали празни бели очи, в леденостудената вечер.

Веднъж вече му се беше случвало да зърне нещо, което Рон не може да види, тогава обаче бе съзрял само отражение в огледало, далеч по-безплътно от стотината жребци, достатъчно яки, че да теглят цял керван файтони. Ако се вярваше на Луна, макар и невидими, зверовете винаги са си били тук. Защо тогава Хари най-неочаквано ги бе видял, а Рон пак не ги забелязваше?

— Идваш ли? — попита Рон, който бе застанал до него.

— А, да… — побърза да отвърне Хари и двамата се сляха с тълпата, устремила се нагоре по стълбището към замъка.

Във Входната зала, силноосветена от ярки факли, се вдигаше страшна врява — учениците се спуснаха по покрития с каменни плочи под към двойната врата вдясно, която водеше към Голямата зала и пиршеството по случай началото на учебната година.

Четирите дълги маси на домовете се пълнеха под черния таван без нито една звездица, досущ като небето, което се виждаше през високите прозорци. Във въздуха покрай масите се рееха свещи, озарили сребристите духове бродници, мяркащи се тук-там из залата, и лицата на учениците, които си бъбреха оживено, разказваха си кой как е прекарал ваканцията, поздравяваха с възгласи приятелите си от другите домове, разглеждаха си новите прически и мантии. Докато вървеше, Хари пак забеляза, че съучениците му долепят глави и си шушукат, и стиснал зъби, се постара да се държи така, сякаш нито ги забелязва, нито се интересува.

Луна се отдели от тях и се понесе към масата на „Рейвънклоу“. Веднага щом спряха при грифиндорската маса, неколцина от курса на Джини я поздравиха и тя отиде да седне при тях, а Хари, Рон, Хърмаяни и Невил намериха свободни места по-нататък, между Почтибезглавия Ник, духа бродник на дом „Грифиндор“, и Парвати Патил и Лавендър Браун. Двете поздравиха някак весело и прекалено дружелюбно Хари, от което той разбра, че допреди миг са го одумвали. Ала него го тревожеха по-важни неща: опита се да разгледа над главите на съучениците си масата за учители в дъното на залата.

— Няма го.

Рон и Хърмаяни също огледаха преподавателската маса, макар и да не се налагаше — благодарение на ръста си Хагрид веднага се забелязваше, сред колкото и хора да застанеше.

— Не ми се вярва да е напуснал — рече леко притеснен Рон.

— Разбира се, че не е напуснал — отсече твърдо Хари.

— Нали не мислите, че… че може да е… пострадал? — намеси се и Хърмаяни, не по-малко разтревожена.

— А, не — отвърна начаса Хари.

— Къде е тогава?

Настъпи кратко мълчание, после Хари пошушна, така че Невил, Парвати и Лавендър да не го чуят:

— Може би още не се е върнал. От важната задача, която Дъмбълдор го изпрати да върши през лятото.

— Ами да… сигурно затова го няма — възкликна уж поуспокоен Рон, Хърмаяни обаче прехапа устна и пак огледа преподавателската маса от единия до другия край, сякаш за да намери някакво убедително обяснение за отсъствието на Хагрид.

— А тази коя е? — възкликна тя и посочи средата на масата за преподаватели.

Хари се извърна натам. Отначало погледът му грейна при вида на професор Дъмбълдор — в осеяна със сребърни звезди тъмнопурпурна мантия и шапка от същия плат — който се бе разположил в златния си стол с висока облегалка точно в средата на масата. Беше се понавел към жената до себе си, която му шепнеше нещо в ухото. Хари си помисли, че прилича на нечия леля, останала вечна стара мома: тантуреста, с къса, миша на цвят къдрава коса, която беше украсила с ужасна розова панделка в тон с мъхеста розова жилетка, навлечена върху мантията. Когато тя се поизвърна, за да отпие от бокала, момчето с ужас съгледа мъртвешки бледото й жабешко лице и изпъкналите очи с торбички отдолу и веднага я позна.

— Това е оная Ъмбридж!

— Коя, коя? — попита Хърмаяни.

— Беше на заседанието в Министерството на магията, човек на Фъдж е.

— Хубава жилетчица — подсмихна се Рон.

— Човек на Фъдж ли? — попита свъсена Хърмаяни. — Какво ли тогава търси тук тогава… какво…

— Нямам представа…

Присвила очи, Хърмаяни огледа отново преподавателската маса.

— Не — пророни тя, — не ми се вярва…

Хари не разбра какво му говори, но и не попита, понеже вниманието му бе привлечено от професор Гръбли-Планк, която току-що се бе появила на масата за учителите — запроправя си път чак към края и се разположи там, където трябваше да седи Хагрид. Това означаваше, че първокурсниците вече са прекосили езерото и са пристигнали в замъка, и наистина след броени секунди вратата на Голямата зала се отвори. Един след друг вътре се занизаха изплашените първокурсници, водени от професор Макгонъгол, която носеше ниско четирикрако столче — върху него имаше опърпана магьосническа шапка, цялата в кръпки и с голяма цепка близо до протритата периферия.

Гълчавата в Голямата зала утихна. Първокурсниците се строиха с лице към другите ученици точно пред масата за преподавателите, а професор Макгонъгол внимателно постави столчето пред тях и се отдръпна.

Лицата на първокурсниците проблясваха под светлината на свещите. Един дребосък насред редицата направо трепереше като лист. Някак мимоходом Хари си припомни колко ужасен е бил самият той, докато е стоял в същата тази редичка и е очаквал неизвестното изпитание, което да определи в кой дом ще бъде разпределен.

Затаило дъх, цялото училище зачака. После цепката се отвори широко като уста и Разпределителната шапка запя:

Щом нова бях, във време давно,

магьосници велики четирима

сградиха тук училище преславно,

уверени, че имат дружба несломима.

Споделяха те цел едничка,

напред ги водеше една идея —

да бъде школата им най-добра от всички

и с „Хогуортс“ те да се гордеят.

Да градят и преподават заедно —

основателите тъй си обещаха.

Дори и знак не се яви да предвещае

на тяхното единство краха.

Че приятели най-верни бяха

Слидерин и Грифиндор.

До тях достойно се редяха

Хафълпаф и Рейвънклоу.

Но защо тогава се прекърши

тази дружба и защо се разруши?

Бях там и видях как всичко свърши,

за историята тъжна отворете вий уши:

„Децата с чиста кръв ще обучавам“,

тъй Слидерин реши и тъй отсече.

„На умните деца ще преподавам“,

пък Рейвънклоу изрече.

„Ще уча аз сърцата смели“,

така се Грифиндор зарече.

„Ще взема всички, без да ги отделям“,

самата Хафълпаф предрече.

В началото това не вся раздор,

че бяха разногласията леки

и основателите имаха простор

да разполагат с дом, където

да вземат всеки, що поискат.

Така избра си Слидерин

магьосниците с кръв най-чиста,

изкусни като него до един.

Които с ум най-бистър бяха,

отидоха при Рейвънклоу,

а тез, що с дързостта блестяха —

при смелия и храбър Грифиндор.

Добрата Хафълпаф под свойта стряха

останалите взе, със знания дари.

И основатели, и домове живяха

задружно, в отношения добри.

Изкарахме тъй в мир, сговорно,

щастливи няколко години.

Но после страховете ни злотворно

несъгласие родиха, което победи ни.

И домовете, досущ колони здрави,

що „Хогуортс“ някога крепяха,

едни се против други те изправиха,

разединени, и за власт ламтяха.

Училището — виждаха го всички —

клонеше към печален край,

че все кавги, двубои, битки

между другари бяха обичай.

Така се стигна до онази заран,

когато Слидерин оттук замина.

И вече другите не бяха скарани,

ала без вяра се оказахме мнозина.

Щом основателите намаляха,

откак останаха те само трима,

сплотени домовете никога не бяха

като в началните години.

И ето, Разпределителната шапка е пред вас

и предстои ни занимание —

дома на всеки точно ще посоча аз,

това е моето призвание.

Но този път ще сторя още нещо

и искам да ме чуете добре сега.

Макар че винаги ви разпределям вещо,

се чудя правилно ли е това.

При все дългът че ме зове

на четири да ви деля,

се питам няма ли това да доведе

до онзи край, от който се боя.

Заплахите открийте, знаменията вижте,

историята така ни дава знак —

в опасност днес е нашето училище

от смъртен външен враг.

Ако тук, вътре, не се сплотим,

от вън ще ни сломят.

След туй, което да ви кажа имах,

на разпределянето идва му редът.

Шапката отново застина, гръмнаха бурни ръкопляскания, обаче Хари не помнеше друг път в този миг да се е чувал и трескав шепот. Учениците из цялата зала започнаха да обсъждат със съседите си нещо и Хари, който също ръкопляскаше, знаеше какво.

— Тази година каза повече от обикновено, нали? — вдигна вежди Рон.

— И още как! — съгласи се Хари.

Разпределителната шапка обикновено се ограничаваше с описание на качествата, които трябва да притежаваш, за да попаднеш в един или друг от четирите дома в „Хогуортс“, и със своята роля в разпределянето на учениците. Хари не помнеше тя някога и да е опитвала да дава съвети на училището.

— А дали и друг път е отправяла предупреждения? — притесни се и Хърмаяни.

— Случвало се е — намеси се всезнаещо Почтибезглавия Ник, след като се надвеси към нея през Невил (той се начумери — никак не е приятно през теб да се надвесва дух). — Шапката смята за свой дълг да отправи към училището предупреждение, стига да реши, че…

Ала професор Макгонъгол, която чакаше да изчете списъка с имената на първокурсниците, стрелна шушукащите с поглед, който бе в състояние да те изпепели. Почтибезглавия Ник долепи до устните си прозрачен пръст и седна примерно точно когато шепотът в миг утихна. Свъсена, професор Макгонъгол огледа за последно масите на четирите дома, сведе очи към дългия пергаментов свитък и извика първото име:

— Абъркръмби, Юън.

Ужасеното хлапе, което Хари вече бе забелязал, излезе плахо напред и си нахлупи Разпределителната шапка — добре че беше с щръкнали уши, иначе тя щеше да му падне чак до раменете. Шапката се замисли, сетне цепката отново зейна и тя се провикна:

— „Грифиндор“!

Хари заръкопляска силно ведно с другите грифиндорци и Юън Абъркръмби се запрепъва към тяхната маса, а когато седна, изглеждаше така, сякаш иска да се скрие вдън земя.

Дългата редица от първокурсници лека-полека изтъня. В миговете тишина, докато Разпределителната шапка размишляваше върху имената, Хари чуваше как шумно къркори стомахът на Рон. Накрая „Целър, Роуз“ бе разпределена в „Хафълпаф“, професор Макгонъгол грабна шапката и столчето и ги отнесе, а професор Дъмбълдор се изправи.

Въпреки огорчението, което бе изпитвал доскоро към директора, Хари почувства облекчение, когато го видя да застава пред всички тях. Отсъствието на Хагрид и присъствието на онези змееподобни коне му бяха подсказали, че дългоочакваното му завръщане в „Хогуортс“ е белязано с какви ли не изненади, коя от коя по-неприятни, наподобяващи фалшиви нотки насред позната песен. Но поне това си беше както обикновено: преди пиршеството по случай началото на новата учебна година директорът да стане, за да ги поздрави.

— На новите ученици ще кажа — рече с кънтящ глас Дъмбълдор, след което засия в усмивка и разпери широко ръце, — добре дошли! На старите — добре сте се завърнали! Има време за речи, но то още не е дошло. Нападайте яденето!

Разнесоха се признателен смях и гръмки овации, при което Дъмбълдор си седна скромно на мястото и заметна дългата си брада през рамо, за да не му влиза в чинията. Изведнъж се появи толкова много храна, че петте огромни маси направо се огънаха под печените бутове, тортите, чиниите със зеленчуци, хляба, сосовете и гарафите с тиквен сок.

— Това вече е друго! — възкликна Рон и простена блажено, след което грабна най-близкия поднос с пържоли и под скръбния поглед на Почтибезглавия Ник взе да ги трупа в чинията си.

— Та какво ни обясняваше преди разпределянето на новите ученици? — попита Хърмаяни духа бродник. — Нещо за шапката и за предупрежденията й.

— А, да — сети се Ник, зарадван на повода да обърне гръб на Рон, който с почти неприлична настървеност лапаше печени картофи. — Чувал съм я да отправя предупреждения и друг път, когато се задава време на голяма опасност за училището. И то се знае, съветът й винаги е един и същ: бъдете сплотени, заедно сте силни.

— О’де ня’аква си ’апка ’е знае ’ога се зада’а опаснос’? — изпелтечи Рон.

Устата му бе толкова пълна, та Хари си помисли, че е истинско постижение, задето приятелят му е издал някакъв звук, пък бил той и нечленоразделен.

— Моля? — попита вежливо Почтибезглавия Ник, а Хърмаяни изглеждаше възмутена.

Рон преглътна всичко наведнъж и след това повтори:

— Откъде някаква си шапка ще знае кога се задава опасност?

— Нямам представа — отвърна духът бродник. — Но все пак живее в кабинета на Дъмбълдор, сигурно подочува някои работи.

— Иска да сме приятели с всички домове ли? — намеси се и Хари и хвърли един поглед към масата на слидеринци, където Драко Малфой отново бе център на вниманието като владетел, заобиколен от царедворците си. — Тази няма да я бъде!

— Що за отношение е това! — укори го Ник. — Мирно сътрудничество, ето къде е разковничето. Например ние, духовете бродници, макар и да се числим към различни домове, поддържаме приятелски връзки. Въпреки съперничеството между „Грифиндор“ и „Слидерин“ и през ум не би ми минало да влизам в спор с Кървавия барон.

— Само защото се боиш ужасно от него — отбеляза Рон.

Почтибезглавия Ник се почувства изключително засегнат.

— Да се боя от него ли? Надявам се, че аз, сър Николас де Мимси-Порпингтън, не мога да бъда обвинен в малодушие, каквото не съм проявявал никога през живота си. Синята кръв, която тече в жилите ми…

— Каква… кръв? — викна Рон. — Че ти имаш ли кръв…

— Образно казано — уточни Почтибезглавия Ник, който вече бе толкова сърдит, че главата му се тресеше зловещо върху отчасти съсечения врат. — Предполагам, че все още имам право да употребявам които думи реша, макар и да съм лишен от насладата да се храня и да си пийвам. Но бъдете сигурни, свикнал съм учениците да си правят шеги със смъртта ми.

— Ник, той не ти се присмиваше! — заоправдава Хърмаяни Рон и го изгледа разярено.

За беда устата на момчето отново бе пълна до пръсване и то успя само да изфъфли:

— Ня’а тако’а не’о.

Ала Ник едва ли прие това за убедително извинение. Той се извиси във въздуха, пооправи шапката си с перо и се понесе към другия край на масата, за да се настани между братята Колин и Денис Крийви.

— Браво на теб, Рон — тросна се Хърмаяни.

— Какво толкова? — викна възмутен той, след като най-после успя да преглътне храната. — Не мога ли да задам най-обикновен въпрос?

— Няма значение — отвърна раздразнена Хърмаяни и до края на пиршеството двамата мълчаха нацупено.

Хари, който им беше свикнал на дрязгите, не се захвана да ги помирява — реши, че ще оползотвори времето по-добре, ако си изяде пая с месо и бъбреци, а после и пълна чиния от любимия си сиропиран сладкиш.

Щом учениците се нахраниха и врявата в Голямата зала започна отново да се усилва, Дъмбълдор се изправи повторно. Всички млъкнаха начаса и се извърнаха към директора. Хари вече бе налегнат от сладка дрямка. Леглото с балдахина го зовеше някъде горе, мекичко и топло…

— Сега, когато храносмиламе поредната превкусна гощавка, ви моля за няколко мига внимание, за да направя обичайните за началото на учебната година съобщения — подхвана Дъмбълдор. — Първокурсниците трябва да знаят, че влизането в гората в училищния парк е забранено за всички ученици, а не е зле най-после да научат това и някои от по-горните курсове. — Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха и се подсмихнаха. — Пазачът господин Филч ме помоли — както твърди, за четиристотин шейсет и втори път, — да напомня на всички, че не е разрешено в междучасията да правите по коридорите магии, както и доста други неща… с всички тях можете да се запознаете от твърде подробния списък, закачен върху вратата на стаята на господин Филч. Тази година има две промени в преподавателския състав. Много се радваме да посрещнем отново сред нас професор Гръбли-Планк, която ще поеме часовете по грижа за магически създания. Имаме щастието да ви представим и професор Ъмбридж, новата преподавателка по защита срещу Черните изкуства.

Учениците и учителите пак изръкопляскаха любезно, но не особено радушно, а през това време Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха донякъде уплашено — Дъмбълдор не бе уточнил докога ще им преподава Гръбли-Планк.

Директорът продължи:

— Пробите за попълването на отборите по куидич ще се състоят на…

Той млъкна насред изречението и погледна въпросително професор Ъмбридж. Тъй като и права тя беше висока горе-долу колкото и седнала, отначало никой не разбра защо Дъмбълдор не е продължил да говори, ала когато професор Ъмбридж се прокашля с „кхъ-кхъ“, стана ясно, че тя е станала на крака и възнамерява да произнесе слово.

Директорът се посмути само за миг, сетне побърза да седне и се вторачи в професор Ъмбридж така, сякаш изгаря от нетърпение да чуе думите й. Другите преподаватели не успяха да прикрият чак толкова успешно изненадата си. Веждите на професор Спраут се бяха скрили в бухналата й коса, а Хари не помнеше да е виждал някога устните на професор Макгонъгол чак толкова тънки. Никога досега нов учител не бе прекъсвал Дъмбълдор. Доста от учениците се подсмихваха: новодошлата, изглежда, не беше наясно с правилата в „Хогуортс“.

— Благодаря ви, господин директоре, за топлите думи, с които ме посрещнахте — избъбри с глуповата усмивка професор Ъмбридж.

Гласът й беше писклив, тя говореше задъхано и превзето като момиченце и Хари, кой знае защо, почувства силна неприязън към новата учителка: той мразеше всичко у нея, като се почне от гласчето й и се стигне до мъхестата розова жилетка. Ъмбридж се прокашля отново („кхъ-кхъ“) и продължи:

— Е, трябва да отбележа, че наистина ми е драго да се завърна отново в „Хогуортс“. — Тя се усмихна и оголи много остри зъбки. — И да видя толкова щастливи личица, извърнати към мен!

Хари се огледа. Поне той не виждаше нито едно-единствено щастливо личице. Обратното, всичките му съученици сякаш недоумяваха защо учителката им говори като на петгодишни дечица.

— Очаквам с нетърпение да ви опозная всички и съм сигурна, че ще станем много добри приятели.

Учениците се спогледаха, някои дори без да прикриват подигравателните си усмивки.

— Готова съм да й стана приятелка, само да не трябва да нося гадната й жилетка — прошепна Парвати на Лавендър и двете се запревиваха в безмълвен смях.

Професор Ъмбридж се прокашля за кой ли път („кхъ-кхъ“), ала когато продължи, гласът й вече не бе така задъхан. Сега тя говореше много по-делово и думите й звучаха изтъркано, сякаш ги е назубрила.

— Министерството на магията винаги е смятало, че обучението на младите магьосници е от изключителна важност. Рядката дарба, с която сте се родили, може да се притъпи и да закърнее, ако не бъде подхранвана и направлявана с вещи напътствия. Древните умения, каквито ще срещнете единствено сред общността на магьосниците, трябва да се предават от поколение на поколение, ако не искаме да ги изгубим завинаги. Съкровищницата от магически познания, натрупана от предците ни, трябва да бъде зорко пазена, обогатявана и усъвършенствана от хората с призвание за благородното преподавателско поприще.

На това място професор Ъмбридж замълча и се поклони лекичко на своите колеги, учителите, обаче никой не й отвърна със същото. Професор Макгонъгол бе сключила черните си вежди така, че бе заприличала на ястреб, а Хари забеляза как тя се споглежда многозначително с професор Спраут точно когато Ъмбридж пак се прокашля („кхъ-кхъ“) и продължи речта си:

— Всеки директор в „Хогуортс“ е привнесъл нещо ново в тежката задача да ръководи обвеяното с историческа слава училище и така трябва да бъде, защото без прогрес ще настанат застой и упадък. Но ние сме длъжни да осуетяваме всеки опит за прогрес заради самия прогрес, понеже е недопустимо да си правим излишни експерименти с устоялите на времето изпитани традиции. Ето защо трябва да се стремим да съчетаваме хармонично старото и новото, традициите и промените, класиката и новаторството…

Хари усети, че му е трудно да се съсредоточи, все едно съзнанието му блуждае и ту се настройва на думите на преподавателката, ту оглушава за тях. Тишината, спускаща се в Голямата зала при всяка реч на Дъмбълдор, бе нарушена от шушукането и сподавения смях на учениците, много от които бяха доближили глави. На масата на „Рейвънклоу“ Чо Чан бъбреше оживено с приятелките си. Няколко места по-нататък Луна Лъвгуд бе извадила броя на „Дрънкало“. Ърни Макмилан, който седеше на масата на хафълпафци, бе сред малцината, зяпнали професор Ъмбридж, но Хари забеляза, че очите му са изцъклени, и заподозря, че Ърни само се преструва на захласнат по речта на преподавателката, та да е на висотата на новата значка на префект, блеснала върху гърдите му.

Професор Ъмбридж сякаш изобщо не забелязваше нетърпението в залата. На Хари му се струваше, че и бунт да избухне под носа й, тя ще продължи да си бърбори. Учителите обаче я слушаха много внимателно, а Хърмаяни попиваше всяка думичка, изречена от Ъмбридж, макар че, ако се съди от изражението й, тези думи никак не бяха по вкуса й.

— … Защото някои промени ще бъдат само от полза, докато други, както ще покаже времето, ще излязат погрешни. Междувременно едни стари навици ще се запазят, както си му е редът, а други, остарели и вече ненужни, трябва да се забравят. И така, нека вървим напред, към нова ера на откритост, високи постижения и отговорност, нека бъдем непоколебими в решимостта си да съхраним каквото заслужава да се съхрани, да усъвършенстваме каквото се нуждае от усъвършенстване и да премахнем всичко, което трябва да се забрани.

Ъмбридж си седна на мястото. Дъмбълдор изръкопляска. Другите преподаватели последваха примера му, макар и Хари да забеляза, че неколцина го правят съвсем неохотно. Двама-трима от учениците също изръкопляскаха, повечето обаче така и не бяха усетили, че речта е свършила, понеже бяха чули всичко на всичко десетина думи. Директорът отново се изправи.

— Признателен съм ви, професор Ъмбридж, словото ви бе изключително поучително — рече той и се поклони лекичко. — И така, както казах, подборът на нови състезатели по куидич ще се състои…

— Да, със сигурност беше поучително — прошепна Хърмаяни.

— Само не ми казвай, че ти е било интересно — рече тихичко Рон и погледна я смаян. — Не съм чувал по-скучна реч, и то при положение че съм израсъл с Пърси.

— Казах поучителна, а не интересна — напомни Хърмаяни. — Обяснява много работи.

— Виж ти! — изненада се и Хари. — Мен ако питаш, си бяха празни приказки.

— Сред празните приказки прозвучаха и важни неща — отсъди мрачно Хърмаяни.

— Какви важни неща? — попита Рон, още по-изумен.

— Ами например „ние сме длъжни да осуетяваме всеки опит за прогрес заради самия прогрес“. Или „да премахнем всичко, което трябва да се забрани“.

— И какво означава това? — попита припряно Рон.

— Ще ти кажа какво означава — процеди зловещо Хърмаяни. — Означава, че министерството се намесва в работите на „Хогуортс“.

Наоколо цареше голяма олелия, Дъмбълдор явно току-що бе освободил учениците, защото всички се бяха изправили, готови да напуснат Голямата зала. Хърмаяни скочи на крака и се разбърза.

— Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!

— А, да — рече момчето, очевидно забравило. — Ей, вие там, дребосъците!

— Рон!

— Ама виж ги какви са фъстъци!

— Каквито е да са, не бива да ги наричаш „дребосъци“… Първокурсниците, ако обичате! — провикна се тя заповеднически над масата. — Насам, моля!

Неколцина от новите ученици минаха плахо между масите на грифиндорци и хафълпафци — всички се стремяха да се скрият зад нечий гръб. Наистина изглеждаха съвсем дребнички и Хари беше сигурен, че когато е дошъл за пръв път тук, не е бил чак такъв малък. Той ги озари с усмивка. Русолявото хлапе до Юън Абъркръмби бе направо вцепенено — сръчка Юън и му изшушука нещо на ухото. Юън Абъркръмби изглеждаше не по-малко уплашен и хвърли ужасен поглед към Хари, който усети как усмивката изчезва от лицето му, сякаш е смрадлив сок.

— Хайде, до скоро — рече той на Рон и Хърмаяни и тръгна да излиза сам от Голямата зала: стараеше се да не обръща внимание на учениците, които си шушукаха, докато минаваше, вторачваха се в него и го сочеха.

Проправи си път през навалицата във Входната зала, заковал поглед право напред, сетне забърза нагоре по мраморното стълбище, мина напряко през няколко тайни прохода и не след дълго остави зад себе си тълпите.

Помисли си ядно, че е бил голям глупак да не го предвиди, и продължи нататък, по далеч по-безлюдните коридори горе. То оставаше да не го зяпат: два месеца по-рано бе излязъл от Тримагическия лабиринт, понесъл мъртвия си съученик с твърдението, че е видял как Лорд Волдемор си е възвърнал мощта. В края на миналата учебна година не бе имал време да обясни какво е станало и после всички се бяха разотишли за ваканцията, макар че на него много му се искаше да разкаже най-подробно пред цялото училище за страховитите събития на гробището.

Стигна дъното на коридора, водещ към общата стая на „Грифиндор“, спря пред портрета на Дебелата дама и чак тогава се сети, че не знае новата парола.

— Ъъъ… — подхвана свъсен, без да откъсва очи от Дебелата дама, която поприглади копринената си розова рокля и го изгледа изпод вежди.

— Който не каже паролата, няма да влезе! — отсече тя високомерно.

— Аз я знам, Хари! — извика запъхтян някой зад него, той се обърна и видя Невил, който тичаше презглава. — Познай, моля ти се, каква е! И аз веднъж да я запомня… — Той размаха уродливото кактусче, което им беше показал във влака. — Кактус тарикатикус!

— Точно така — оповести Дебелата дама, след което портретът й се отмести и в стената отзад зейна обла дупка, през която Хари и Невил се покатериха.

Общата стая на „Грифиндор“ — уютно кръгло помещение, задръстено с меки кресла и разнебитени стари маси, изглеждаше, както винаги, гостоприемно. В камината игриво припукваше огън, на който няколко ученици си грееха ръцете, преди да се приберат по спалните помещения, а Фред и Джордж Уизли пък закачаха нещо на дъската за обяви в дъното. Хари им махна за „лека нощ“ и се запъти право към вратата, отвеждаща към момчешките спални, защото не беше в настроение за разговори. Невил го последва.

Дийн Томас и Шеймъс Финиган вече бяха в спалното помещение и се бяха заели да покриват стените над леглата си с плакати и снимки. Когато Хари бутна вратата и я отвори, двамата си приказваха нещо, но млъкнаха веднага щом го видяха. Хари се запита дали са го одумвали, или той е прекалено мнителен.

— Здравейте — поздрави ги, после отиде при куфара си и го отвори.

— Здрасти, Хари — отвърна Дийн, който си обличаше пижамата в цветовете на „Уест Хам“. — Добре ли изкара ваканцията?

— Не мога да се оплача — смънка Хари, защото, ако захванеше да им разказва, нямаше да му стигне цялата нощ. — А ти?

— И аз — усмихна се другото момче. — При всички положения по-добре от Шеймъс, той тъкмо ми разправяше.

— Защо, какво се е случило, Шеймъс? — поинтересува се Невил, докато слагаше нежно кактуса тарикатикус на нощното си шкафче.

Той не отговори веднага, сякаш беше много зает с плаката на куидичния отбор „Кенмеър Кестрелс“^[1], който все се кривеше. После, все така застанал с гръб към Хари, заяви:

— Майка ми не искаше да се връщам тук.

— Моля? — застина Хари, който тъкмо си събличаше мантията.

— Не искаше да се връщам в „Хогуортс“.

Шеймъс остави плаката и пак без да поглежда Хари, извади от куфара пижамата си.

— Но… защо? — изуми се Хари.

Знаеше, че майката на Шеймъс е магьосница — защо ли изведнъж бе започнала да се държи като господин и госпожа Дърсли?

Шеймъс си закопча пижамата и чак тогава отговори:

— Ами… сигурно заради теб — процеди предпазливо.

— Как така заради мен? — попита веднага Хари.

Сърцето му заби бързо-бързо. Някак смътно той долови надвисналата опасност.

— Ами… всъщност тя… не само заради теб, но и заради Дъмбълдор — смотолеви съученикът му, все още без да го гледа в очите.

— Да не би да вярва на „Пророчески вести“? — ахна Хари. — И мен ме мисли за лъжец, а Дъмбълдор — за изкуфял старец?

Шеймъс вдигна поглед към него.

— Да, нещо такова.

Хари си замълча. Метна магическата пръчка на нощното шкафче, смъкна мантията, напъха я ядосан в куфара и си облече пижамата. Беше му дотегнало… беше му дотегнало през цялото време да го зяпат и да го одумват. Само да знаеха, да подозираха поне мъничко какво е да ти се случат всички тия ужасни неща… Тази глупачка госпожа Финиган си нямаше и понятие, помисли си разгневен той.

Легна си и понечи да дръпне балдахина около себе си, но точно тогава Шеймъс рече:

— Я кажи… какво всъщност се случи оная нощ, когато… е, сам знаеш… когато Седрик Дигъри и така нататък…

Явно беше притеснен, но го гризеше и любопитство. Дийн, който се беше надвесил над куфара си и напразно се опитваше да изтегли един пантоф, замръзна на мястото си и Хари се досети, че той е целият в слух.

— Защо питаш? — подвикна той. — Защо не вземеш като майка си да прочетеш „Пророчески вести“? Там пише всичко, което трябва да знаеш.

— Не си го изкарвай на майка ми — тросна се Шеймъс.

— Ще си го изкарвам на всеки, който ме нарича лъжец — заяви Хари.

— Не ми дръж такъв тон!

— Ще ти държа какъвто си искам тон! — подвикна Хари, толкова вбесен, че грабна от шкафчето магическата пръчка. — Щом ти е толкова неприятно да спиш в едно помещение с мен, иди и помоли Макгонъгол да те премести… тъкмо и скъпата ти майка няма да се безпокои…

— Не забърквай майка ми, Потър!

— Какво става тук?

На прага се беше появил Рон. Погледна с разширени очи Хари, който беше коленичил на леглото с магическа пръчка, насочена към Шеймъс, а после отмести очи и към самия Шеймъс, който стоеше с вдигнати пестници.

— Обижда майка ми! — ревна Шеймъс.

— Какво? — възкликна Рон. — Хари не би го направил, нали познаваме майка ти, много ни харесва…

— Но тогава още не вярваше на всяка дума, написана за мен в тоя парцал, в „Пророчески вести“ — изкрещя колкото му глас държи Хари.

— О, такава ли била работата… — въздъхна Рон и от луничавото му лице се видя, че е разбрал за какво става въпрос.

— Знаете ли? — подвикна разгорещен Шеймъс и изгледа на кръв Хари. — Прав е, не искам да спя занапред в едно помещение с него, той е луд.

— Ти не си наред, Шеймъс — отвърна Рон, чийто уши бяха почервенели, сигурен знак за надвиснала опасност.

— Кой, аз ли не съм наред? — ядоса се още повече Шеймъс, който за разлика от Рон ставаше все по-блед. — Вярваш на всички небивалици, дето ти ги разправя за Ти-знаеш-кого, смяташ, че казва истината, нали?

— Да — отсече гневно Рон.

— Тогава и ти си луд — оповести погнусен Шеймъс.

— А, така значи! Колкото и да ти е неприятно, мой човек, освен луд съм и префект! — озъби се Рон и забучи пръст в гърдите му. — Мери си думите, ако не искаш да те накажа.

Известно време Шеймъс изглеждаше така, сякаш е решил, че наказанието може и да си заслужава, стига да си каже всичко, което му се върти в главата. После обаче изсумтя презрително, завъртя се кръгом, метна се на леглото и дръпна балдахина толкова силно, че той се откачи и се свлече на прашна купчина върху пода. Рон прониза с изпепеляващ поглед Шеймъс и премести очи към Дийн и Невил.

— И вашите ли имат нещо против Хари? — попита той войнствено.

— Моите родители са мъгъли, приятелю — сви рамене Дийн. — Не знаят за никакви умрели в „Хогуортс“, не съм чак толкова смотан, че да им разправям.

— Не познавате майка ми, ще откопчи каквото си поиска от когото си поиска — подвикна му Шеймъс. — Пък и твоите родители не получават „Пророчески вести“. Нямат и представа, че директорът ни е бил изгонен от Магисъбора и от Международната конфедерация на магьосниците, защото вече му хлопа дъската…

— Баба пък твърди, че това са врели-некипели — намеси се и Невил. — Смята, че не Дъмбълдор, а ония в „Пророчески вести“ са превъртели. Отказа се от абонамента. Ние вярваме на Хари — оповести простичко той. Покатери се на леглото и придърпа чак до брадичката си завивките, откъдето погледна облещено Шеймъс. — Баба ми винаги е твърдяла, че рано или късно Ти-знаеш-кой ще се завърне. Според нея, щом Дъмбълдор е казал, че той се е върнал, значи наистина се е върнал.

Хари усети как го обзема чувство на благодарност към Невил. Останалите продължиха да мълчат. Шеймъс извади магическата пръчка, върна балдахина на мястото му и изчезна зад него. Дийн също си легна, претърколи се върху кревата и се умълча. Невил, който очевидно също нямаше какво да добави, загледа прехласнат своето кактусче, осветено от луната.

Рон заснова край леглото и се зае да си реди вещите, а Хари се отпусна върху възглавниците. Беше разтърсен от разправията с Шеймъс, когото винаги бе харесвал много. Колцина ли още щяха да подмятат, че лъже и е полудял?

Дали и Дъмбълдор беше страдал по същия начин цяло лято — първо го бяха изхвърлили от Магисъбора, а после и от Международната конфедерация на магьосниците. Дали толкова време не се беше свързал с Хари именно защото му беше ядосан? В края на краищата и двамата бяха в едно и също положение: Дъмбълдор беше повярвал на Хари и бе оповестил първо пред цялото училище, а после и пред всички магьосници неговата версия за случилото се. Който смяташе Хари за лъжец, щеше да обвини и Дъмбълдор, че също лъже или е изкуфял…

„Накрая ще разберат, че сме били прави“, помисли си сломен Хари, когато Рон също си легна и угаси последната запалена свещ в спалното помещение. Но докато това стане, колко ли още нападки като тези, отправени му от Шеймъс, щеше да понесе?