Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 197 гласа)

Глава трийсет и трета
Битка и бягство

Хари нямаше представа какво е намислила Хърмаяни и дали изобщо има някакъв план. След като излязоха в коридора пред кабинета на Ъмбридж, той тръгна половин крачка след приятелката си — щеше да изглежда твърде подозрително, ако се издаде, че не знае къде отиват. Не дръзваше и да се опита да заговори момичето. Ъмбридж крачеше толкова близо зад тях, че той я чуваше как диша на пресекулки.

Хърмаяни ги поведе надолу по стълбището към Входната зала. През двойната врата на Голямата зала се чуваха гълчава и потракване на прибори по чиниите. На Хари му се стори невероятно, че само на пет-шест метра има хора, които се наслаждават на вечерята и безгрижно ознаменуват края на изпитите…

Хърмаяни мина право през дъбовата входна врата и в дъхавия вечерен въздух заслиза по каменните стъпала. Слънцето се снишаваше над върхарите на дърветата в Забранената гора и когато Хърмаяни закрачи целеустремено през тревата — Ъмбридж подтичваше, за да не изостава, — дългите им тъмни сенки се заизвиваха като плащове отзад по моравата.

— Скрито е в къщата на Хагрид, нали? — рече нетърпеливо Ъмбридж в ухото на Хари.

— Разбира се, че не — отсече Хърмаяни. — Хагрид можеше да го задейства неволно.

— Ами да, могъл е — каза Ъмбридж, все по-развълнувана. — Какъвто е недодялан тоя мелез!

Тя се изсмя. Хари изпита силно желание да се обърне и да я сграбчи за гърлото, но се сдържа. Белегът го пробождаше в притихналия вечерен въздух, ала още не пареше като нажежено желязо, както щеше да стане, ако Волдемор посегнеше да убива.

— Къде е… тогава? — попита Ъмбридж със сянка на колебание, понеже Хърмаяни продължи да крачи към гората.

— Ето там, разбира се — отговори момичето и посочи тъмните дървета. — Трябва да е на място, където учениците няма да го намерят случайно.

— Естествено — съгласи се Ъмбридж, макар че сега в гласа й се долавяше и лека уплаха. — Естествено… добре тогава… вие двамата вървете пред мен.

— Щом ще бъдем отпред, може ли да вземем магическата ви пръчка? — попита я Хари.

— Не, не може, господин Потър — отвърна мазно Ъмбридж и го боцна с пръчката отзад по гърба. — Опасявам се, че министерството цени моя живот малко повече, отколкото вашия.

Навлязоха в хладната сянка на първите дървета и Хари се опита да привлече погледа на Хърмаяни. Струваше му се, че най-голямата глупост, която ще направят тази вечер, е да отидат без магически пръчки в гората. Тя обаче само стрелна презрително Ъмбридж с очи и се гмурна право сред дърветата. Движеше се с такава бързина, че Ъмбридж с нейните по-къси крака едвам успяваше да ги настигне.

— Много навътре в гората ли е? — попита тя, когато мантията й се закачи за една къпина и се разпра.

— О, да, скрито е добре — отвърна момичето.

Опасенията на Хари се засилиха. Хърмаяни тръгна не по пътеката, откъдето бяха минали, за да посетят Гроп, а по онази, по която преди три години той беше стигнал до бърлогата на чудовището Арагог. Тогава Хърмаяни не беше с него и сигурно и не подозираше каква опасност ги дебне в края й.

— Ъъъ… сигурна ли си, че това беше пътят? — натърти той.

— О, да — отвърна момичето със стоманеностуден глас и продължи напред през шубрака, като според Хари вдигаше напълно излишен шум.

Зад тях Ъмбридж се препъна в паднала фиданка, но никой от двамата не спря да й помогне. Хърмаяни продължи да крачи, само подвикна силно през рамо:

— Още малко!

— По-тихо, Хърмаяни — изсумтя Хари и забърза да я настигне. — Не се знае какво ни слуша тук…

— Нека ни чуват — отговори тя тихо, докато Ъмбридж подтичваше шумно подире им. — Ще видиш…

Вървяха, както им се стори, доста дълго и отново навлязоха толкова навътре в гората, че гъстият балдахин на дърветата затули изцяло светлината. Хари бе обзет от чувство, каквото беше изпитвал и друг път в гората: че ги наблюдават невидими очи.

— Колко още навътре? — попита ядосана Ъмбридж зад него.

— Още малко! — провикна се Хърмаяни, след като излязоха на мрачна усойна поляна. — Съвсем малко…

Във въздуха прелетя стрела, която се впи със застрашителен тъп звук в дървото точно над главата й. Изведнъж всичко наоколо се огласи от тропота на копита, Хари усети как земята под краката им трепери, а Ъмбридж нададе тих писък и го избута пред себе си, да й е като щит…

Той се отскубна и се обърна. От всички страни се появиха към петдесет кентавъра, които бяха вдигнали лъкове със стрели и ги бяха насочили към Хари, Хърмаяни и Ъмбридж. Те отстъпиха бавно към средата на поляната, Ъмбридж хленчеше от ужас. Хари погледна с крайчеца на окото Хърмаяни. Тя се усмихваше победоносно.

— Кои сте вие? — попита един глас.

Хари се извърна наляво. Към тях от обръча се беше насочил дорестият кентавър на име Магориан, и той като останалите беше вдигнал лък. Вдясно от Хари Ъмбридж продължаваше да циври и макар да бе насочила магическата пръчка към напредващия кентавър, тя се тресеше в ръката й.

— Попитах, човеко, кои сте? — рече грубо Магориан.

— Аз съм Долорес Ъмбридж — представи се тя пискливо и ужасено. — Първи заместник-министър на магията, директорка и велика инквизиторка на „Хогуортс“!

— Значи сте от Министерството на магията? — попита Магориан, а доста от кентаврите в кръга около тях се размърдаха неспокойно.

— Точно така — потвърди още по-пискливо Ъмбридж, — затова внимавайте много! Според законите, съставени от отдел „Регулация и контрол на магическите същества“, ако някой мелез като вас нападне човек…

Как ни нарекохте? — ревна необуздан на вид черен кентавър, когото Хари позна.

Беше Бейн. Около тях се чу гневен ропот, опънаха се тетиви.

— Не ги наричайте така! — подвикна вбесена Хърмаяни, но Ъмбридж очевидно не я чу.

Тя продължи с трепереща пръчка, насочена към Магориан:

— В алинея „б“ на Закон петнайсети е посочено съвсем ясно, че „всяко нападение, извършено от магическо същество, за което се смята, че има почти човешки разсъдък, а оттам и че носи отговорност за деянията си…“

— „Почти човешки разсъдък“ ли? — повтори Магориан, а Бейн и доста от другите кентаври се разфучаха гневно и заудряха с копита по земята. — За нас, човеко, това е тежка обида. За щастие разсъдъкът ни далеч надвишава вашия.

— Какво търсите в нашата гора? — ревна сивият кентавър със сурово лице, когото Хари и Хърмаяни бяха видели при последното си идване в гората. — Защо сте тук?

Вашата гора ли? — рече Ъмбридж, която сега се тресеше не само от страх, но явно и от възмущение. — Нека ви напомня, че живеете тук само защото от Министерството на магията са ви допуснали в някои участъци…

Една стрела изсвистя толкова близо до нея, че закачи мишата й коса. Ъмбридж нададе оглушителен писък и се хвана за главата, а някои от кентаврите ревнаха одобрително, други се изкискаха хрипливо. Смехът им, необуздан, примесен с цвилене, прокънтя над сумрачната поляна, а гледката на тропащите им копита бе крайно обезпокоителна.

— Е, чия е гората, човеко? — сопна се Бейн.

— Мръсни мелези! — изписка Ъмбридж, без да сваля ръце от главата си. — Зверове! Развилнели се добичета!

— Тихо! — извика Хърмаяни, ала твърде късно.

Ъмбридж насочи магическата пръчка към Магориан и изпищя:

Инкарцерус!

Във въздуха политнаха въжета като дебели змии, които се омотаха здраво около тялото на кентавъра и пристегнаха ръцете му, а той ревна от гняв и се вдигна на задни крака, като се опита да се освободи. Останалите кентаври се спуснаха напред.

Хари сграбчи Хърмаяни, повали я на земята и долепил лице до пръстта долу, изживя миг на ужас, когато край него задумкаха копита, ала кентаврите ги прескачаха и ги заобикаляха с гневни крясъци и рев.

— Нееееее! — чу той писъка на Ъмбридж. — Неееее… аз съм първи заместник-министър, не можете… пуснете ме, добичета… нееее!

Хари видя как блясва червена светлина и разбра, че Ъмбридж се е опитала да зашемети с магия един от кентаврите, а после тя нададе много силен вой. Момчето понадигна на няколко сантиметра глава: сграбчил директорката откъм гърба, Бейн я вдигна високо във въздуха, докато тя се гърчеше и пищеше от уплаха. Магическата пръчка падна от ръката й на земята и сърцето на Хари подскочи. Само ако можеше да я достигне…

Но докато се пресягаше към пръчката, копитото на един от кентаврите се стовари върху нея и я счупи точно на две.

— И така! — изръмжа в ухото му глас, изневиделица към него се протегна дебела космата ръка и го дръпна да стане. Хърмаяни също беше изправена на крака.

Над понеслите се разноцветни гърбове и глави на кентаврите Хари видя как Бейн отнася през дърветата Ъмбридж. Тя не спираше да пищи, ала гласът й заглъхваше все повече и повече, докато накрая вече не се чуваше през тропота на копитата край тях.

— А тези тук? — попита сивият кентавър със свирепо лице, който държеше Хърмаяни.

— Те са невръстни — отвърна провлачен тъжен глас някъде отзад. — Не нападаме жребчета.

— Точно те я доведоха, Ронън — възрази кентавърът, стиснал тъй силно Хари. — И не са чак толкова невръстни… този тук скоро ще стане мъж.

Той разтресе Хари за яката на мантията.

— Много ви моля — проплака тихо Хърмаяни, — много ви моля, не ни нападайте, ние не мислим като нея, не сме чиновници от Министерството на магията! Дойдохме само защото се надявахме да я прогоните.

От изражението на сивия кентавър, който държеше приятелката му, Хари веднага разбра, че с тези думи тя е допуснала ужасна грешка. Сивият кентавър отметна глава, тропна яростно със задни крака и ревна:

— Видя ли, Ронън? Вече са придобили наглостта на своето племе! Така значи, искали сте да ви свършим мръсната работа, нали, човешко момиче? Трябвало е да ви бъдем слуги, да отпъдим като покорни хрътки вашите врагове!

— Не! — изписка вцепенена Хърмаяни. — Много ви моля… не исках да кажа това! Просто се надявах, че… че ще ни помогнете…

Но с всяка нова дума като че влошаваше положението още повече.

— Ние не помагаме на човеци! — изръмжа кентавърът, който държеше Хари, и го стисна още по-здраво, като отстъпи малко назад, така че краката на момчето тутакси се отлепиха от земята. — Ние сме волно племе и се гордеем с това. Няма да допуснем да си тръгнете оттук, та после да се хвалите, че сме изпълнили заповедите ви!

— Изобщо няма да казваме такова нещо! — викна Хари. — Знаем, че го направихте не защото сме искали ние…

Като че ли обаче не го слушаше никой. Един брадат кентавър отзад изкрещя:

— Дошли са неканени, трябва да си понесат последиците!

Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев, а един сиво-кафяв кентавър заяви:

— Нека вървят при жената!

— Нали казахте, че не докосвате и с пръст невинните! — провикна се Хърмаяни, по чието лице вече се стичаха истински сълзи. — Не сме сторили нищо, за да ви нараним, не сме използвали магически пръчки и закани, искаме само да се върнем в училището, много ви моля, пуснете ни…

— Не всички сме като изменника Фирензи, човешко момиче! — кресна сивият кентавър под одобрителното цвилене на събратята си. — Може би сте си мислели, че сме някакви красиви говорещи коне! Ние сме древен народ, няма да търпим магьоснически набези и обиди! Не признаваме вашите закони, нито върховенството ви, ние сме…

Но така и не чуха какво още са кентаврите, защото точно тогава от края на поляната екна трясък, толкова силен, че се обърнаха всички: Хари, Хърмаяни и петдесетте кентавъра, запълнили пространството наоколо. Кентавърът, който държеше Хари, го пусна на земята, понеже ръцете му се стрелнаха към лъка и колчана със стрелите. Хърмаяни също бе оставена да се свлече и Хари забърза към нея точно когато два дебели дънера се раздалечиха зловещо и в пролуката между тях се появи чудовищното туловище на великана Гроп.

Кентаврите най-отпред се дръпнаха и се блъснаха в събратята си отзад, поляната се бе превърнала в гора от лъкове и стрели, които чакаха да бъдат изстреляни и сочеха до една нагоре, към огромното сивкаво лице, надвиснало над тях под балдахина на гъстите клони. Кривата уста на Гроп беше зейнала глупаво, в полумрака проблясваха жълтите му зъби, големи колкото тухли, мътните му очи с цвят на кал се бяха присвили — великанът се взираше в тварите в краката си. И от двата му глезена се влачеха разкъсани въжета.

Той отвори още по-широко уста.

— Хагър.

Хари не знаеше какво означава това „хагър“ и на какъв език е, а и не го вълнуваше — гледаше ходилата на Гроп, дълги почти колкото цялото тяло на момчето. Хърмаяни го стисна здраво за ръката, а кентаврите бяха притихнали и се бяха вторачили във великана, чиято огромна кръгла глава се клатеше насам-натам, докато той продължаваше да се взира сред тях, сякаш търси нещо, което си е изпуснал.

Хагър! — повтори по-настойчиво Гроп.

— Махай се оттук, великане! — провикна се Магориан. — Не си добре дошъл сред нас.

Тези думи явно не направиха никакво впечатление на Гроп. Той се понаведе (ръцете на кентаврите върху лъковете се изопнаха), после ревна:

— ХАГЪР!

Някои от кентаврите изглежда се притесниха. Хърмаяни обаче ахна.

— Хари! — прошепна тя. — Според мен той се опитва да каже „Хагрид“!

Точно в този миг Гроп ги зърна — единствените две човешки същества сред море от кентаври. Наведе с още две-три педи глава и се вторачи в тях. Хари усети как Хърмаяни се разтреперва, когато Гроп отново зейна и рече с гърлен тътнещ глас:

— Хърми.

— Майко мила — възкликна момичето и се вкопчи в ръката на Хари толкова силно, че тя започна да изтръпва. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. — Той… той ме помни!

— ХЪРМИ! — ревна пак Гроп. — КЪДЕ ХАГЪР?

— Не знам — изписка ужасена тя. — Съжалявам, Гроп, не знам!

— ГРОП ИСКА ХАГЪР!

Една от месестите ръце на великана посегна надолу. Хърмаяни нададе истински писък, изтича няколко крачки назад и падна. След като нямаше магическа пръчка, Хари се приготви да удря, да рита, да хапе, да прави каквото и да е, когато ръката замахна към него и повали един снежнобял кентавър.

Кентаврите сякаш бяха чакали само това: когато протегнатите пръсти на Гроп бяха на педя от Хари, във въздуха към великана се понесоха петдесет стрели, които се посипаха по огромното му лице. Той ревна от болка и гняв, изправи се и затърка с грамадни ръце лицето си, като чупеше стрелите, но забиваше още по-надълбоко върховете им. Виеше и тъпчеше с огромни ходила, а кентаврите се пръснаха кой накъдето види. По Хари се посипаха едри като камъчета капки великанска кръв, когато той издърпа Хърмаяни да стане и двамата хукнаха презглава към прикритието на дърветата. Щом се шмугнаха сред тях, погледнаха назад: с окървавено лице Гроп замахваше слепешката, за да хване кентаврите, които отстъпиха в безредие и препуснаха през дърветата в другия край на поляната. Хари и Хърмаяни гледаха как Гроп надава поредния яростен вик и се спуска да ги гони, като събаря по пътя си още и още дървета.

— О, не — простена Хърмаяни, която трепереше толкова силно, че чак й се подкосиха коленете. — Какъв ужас! Ще ги изтреби до крак.

— Да ти призная, това не ме вълнува особено — рече Хари с горчивина.

Тропотът на препусналите кентаври и пухтенето на великана, който вървеше опипом, заглъхваха все повече. Докато Хари ги слушаше, в белега отново го прониза туптяща болка и го заля вълна от ужас.

Бяха пропилели толкова много време, сега бяха по-далеч от това да спасят Сириус, дори отколкото в мига, когато Хари получи видението. Той не само беше останал без магическата си пръчка, но се оказаха хванати като в капан насред Забранената гора, лишени от всякакви средства за придвижване.

— Много умен план, няма що — озъби се той на Хърмаяни, за да си излее поне малко гнева. — Наистина умен план. И сега къде ще отидем?

— Трябва да се върнем в замъка — отвърна едва чуто момичето.

— Докато го направим, Сириус вероятно ще бъде мъртъв! — тросна се Хари и изрита ядно едно дърво наблизо.

Някъде горе се чу леко изпукване, момчето се извърна и видя вбесен съчко, който гънеше към него дългите си като вейки пръсти.

— Е, без магически пръчки не можем да направим нищо — отсъди безнадеждно Хърмаяни и се изправи със сетни сили. — Но, Хари, как точно смяташе да стигнем чак в Лондон?

— Да, и ние това се питаме — каза познат глас зад нея.

Хари и Хърмаяни се доближиха инстинктивно един до друг и надникнаха през дърветата.

Появи се Рон, зад него бързаха Джини, Невил и Луна. Всички изглеждаха ужасно: по бузата на Джини се червенееха няколко дълги драскотини, над дясното око на Невил се издуваше голяма морава цицина, устната на Рон кървеше обилно, ала всички явно бяха много доволни от себе си.

— Е — подхвана Рон и като подаваше магическата пръчка на Хари, отмести един увиснал ниско клон, — имате ли някакви предложения?

— Как се измъкнахте? — изуми се Хари и взе от Рон пръчката.

— Едно-две зашеметяващи заклинания, една магийка за обезоръжаване, Невил показа наистина прекрасна препречваща магия — отговори нехайно Рон и връчи и на Хърмаяни нейната магическа пръчка. — Но най-неотразима беше Джини, направи на Малфой проклятие за летящи сополи… Жестоко, цялото му лице се покри с огромни висящи гадории. Но както и да е. Видяхме през прозореца, че поемате към гората, и тръгнахме след вас. Какво направихте с Ъмбридж?

— Отнесоха я — обясни Хари. — Цяло стадо кентаври.

— А вас са ви оставили? — учуди се Джини.

— Не, тях пък ги подгони Гроп — уточни Хари.

— Кой е Гроп? — полюбопитства Луна.

— Братчето на Хагрид — побърза да отговори Рон. — Но все едно, сега това не е важно. Какво разбра в огъня, Хари? Ти-знаеш-кой наистина ли е заловил Сириус, или?…

— Наистина — рече Хари точно когато в белега пак го прободе болка, — и съм сигурен, че Сириус още е жив, само не виждам как ще стигнем до там, за да му помогнем.

Всички се умълчаха, изглеждаха доста уплашени: препятствието, изпречило се на пътя им, сякаш бе непреодолимо.

— Е, ще се наложи да летим — отбеляза Луна с възможно най-деловия тон, с който Хари някога я беше чувал да говори.

— Добре — рече той подразнен и се нахвърли върху нея. — Първо, ако включваш и себе си, „ние“ няма да правим нищо, и второ, само Рон има метла, дето не я пази въоръжен трол, така че…

— И аз имам метла! — обади се Джини.

— Да, но ти няма да идваш с нас — сряза я Рон.

— Извинявай, но и аз се тревожа не по-малко от теб за Сириус — отвърна момичето със стиснати зъби, така че изведнъж заприлича поразително на Фред и Джордж.

— Ти си още… — подхвана Хари, ала Джини го прекъсна разгорещено:

— Сега аз съм с три години по-голяма, отколкото беше ти, когато се изправи срещу Ти-знаеш-кого заради Философския камък, освен това благодарение именно на мен Малфой не може да мръдне от кабинета на Ъмбридж, понеже от всички посоки го нападат грамадни летящи сополи…

— Да, но…

— Всички бяхме заедно във ВОДА — намеси се тихо Невил. — Нали уж се готвехме да се сражаваме с Вие-знаете-кого? Сега за пръв път имаме възможност да направим нещо истинско… или е било само игра?

— Не, разбира се… — рече нетърпеливо Хари.

— Значи е редно да дойдем и ние — каза просто Невил. — Искаме да помогнем.

— Точно така — усмихна се щастлива Луна.

Хари срещна очите на Рон. Знаеше, че и той си мисли съвсем същото: ако можеше да избира кой от ВОДА да участва заедно с него, Рон и Хърмаяни в опита да спасят Сириус, не би посочил Джини, Невил и Луна.

— Всъщност е все едно — каза отчаян, — защото още не знаем как да се доберем дотам…

— Мисля, че го уточнихме — обади се влудяващо спокойно Луна. — С летене!

— Виж какво — отвърна Рон, който едвам сдържаше гнева си, — ти може и да знаеш да летиш без метла, но на нас, останалите, надали ще ни поникнат криле точно когато ни се иска…

— Има начини да летиш и без метла — възрази ведро момичето.

— Сигурно на гърба на квакащите шнорхеловци или както там се казваха? — подметна Рон.

— Нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци не могат да летят — отсече гордо Луна. — Затова пък тези тук могат, а и Хагрид спомена, че са много добри, ако трябва да намерят мястото, което ездачът търси.

Хари се обърна рязко. Между две дървета стояха два тестрола, които следяха с блеснали бели зловещи очи тихия разговор, сякаш разбират всяка дума.

— Да! — пророни той и пристъпи към тях.

Те тръснаха главите си като на влечуги, отметнаха назад дълги черни гриви, а Хари се пресегна обнадежден и потупа най-близкия по лъскавия врат. Как изобщо му беше хрумнало, че са грозни?

— Това онези шантави коне ли са? — поде плахо Рон, вторачен в точка, малко по-наляво от тестрола, който Хари галеше. — Дето ги виждаш само ако някой е умрял пред очите ти?

— Да — потвърди Хари.

— Колко са?

— Само два.

— Е, трябват ни три — заяви Хърмаяни, която още изглеждаше изплашена, но все така изпълнена с решимост.

— Четири, Хърмаяни — поправи я свъсена Джини.

— Според мен всъщност сме шестима — оповести спокойно Луна, докато броеше.

— Не ме разсмивай, не можем да отидем всички! — възрази сърдито Хари. — Вижте какво, вие тримата — посочи той Невил, Джини и Луна — нямате нищо общо с това, не сте…

Те пак започнаха да негодуват. Хари отново усети как в белега го пробожда болка, този път по-остра. Беше ценен всеки миг, сега не му бе до разправии.

— Добре, щом толкова искате — рече той накрая, — но ако не намерим още тестроли, няма как да…

— О, ще дойдат още — каза убедено Джини, и тя като Рон присвиваше очи в погрешна посока.

Вероятно се заблуждаваше, че гледа конете.

— Защо мислиш така?

— Защото, ако случайно не си забелязал, вие с Хърмаяни сте целите в кръв — отвърна Джини невъзмутимо, — а ние знаем, че Хагрид примамва тестролите със сурово месо. Тези двата вероятно се появиха именно заради това.

Точно тогава Хари усети как някой го подръпва леко за мантията и извърна поглед надолу — най-близкият тестрол го ближеше по ръкава, още влажен от кръвта на Гроп.

— Добре — рече той, беше му хрумнало нещо, — ние с Рон ще яхнем тези и ще тръгнем напред, а Хърмаяни ще остане с вас да привлече още тестроли…

— Няма да оставам — вбеси се тя.

— Не е и нужно — усмихна се Луна. — Вижте, идват още… вие двамата явно доста миришете…

Хари се извърна: през дърветата се промушваха най-малко шест-седем тестрола, които бяха притиснали плътно до телата си огромни кожести криле, очите им блестяха в мрака. Сега вече той нямаше оправдание.

— Добре — рече ядосано, — всеки да хваща по един и да го яхва.