Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава десета
Луна Лъвгуд

През нощта Хари спа неспокойно. Майка му и баща му ту изникваха, ту пак изчезваха от неговите сънища, без да промълвят и думица, госпожа Уизли ридаеше над трупа на Крийчър, а Рон и Хърмаяни, с корони на главите, я наблюдаваха, после за кой ли път Хари тръгваше по коридор, завършващ със заключена врата. Събуди се рязко, с белег, който го наболяваше, и видя, че Рон вече се е облякъл и му говори нещо.

— Хайде, побързай, че мама се е разфучала, само повтаря, че сме щели да изпуснем влака…

В къщата цареше страшна суматоха. Докато се обличаше възможно най-бързо, Хари научи, че Фред и Джордж си омагьосали куфарите да слязат с летене долу, та да не ги мъкнат, ала те се блъснали право в Джини, повалили я и тя се търкаляла презглава цял етаж, чак до вестибюла, затова сега госпожа Блек и госпожа Уизли крещяха колкото им глас държи:

— МАЛОУМНИЦИ ТАКИВА, АМИ АКО Я БЯХТЕ ОСАКАТИЛИ…

— ГАДНИ МЕЛЕЗИ, ДА СКВЕРНЯТ ДОМА НА МОИТЕ ПРЕДЦИ…

Хърмаяни влетя развълнувана в стаята точно когато Хари си обуваше кецовете. Хедуиг беше кацнала на рамото й, а в ръцете си тя носеше и наежения Крукшанкс.

— Нашите току-що върнаха Хедуиг. — Совата услужливо политна нагоре и кацна върху кафеза си. — Готов ли си?

— Ей сега. Джини добре ли е? — попита Хари и си сложи припряно очилата.

— Госпожа Уизли я позакърпи — обясни Хърмаяни. — Сега обаче Лудоокия е надал вой, че не можело да тръгнем, докато не се появял Стърджис Подмор, конвоят не бил пълен, липсвал един човек.

— Какъв конвой? — учуди се Хари. — Нима ще ходим и до гара Кингс Крос под конвой?

— Не ние, а ти трябва да се движиш под конвой — поправи го момичето.

— Но защо? — подвикна подразнен Хари. — Нали Волдемор се спотайвал? Да не искаш да ми кажеш, че ще изскочи иззад някоя боклукчийска кофа, за да ме ликвидира?

— Не знам, само ти предавам думите на Лудоокия — отвърна разсеяно Хърмаяни и си погледна часовника, — но ако не тръгнем, наистина ще изпуснем влака…

— ЕЙ ВИЕ, СЛИЗАЙТЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДОЛУ, АКО ОБИЧАТЕ! — ревна госпожа Уизли, а Хърмаяни скочи като ужилена и излезе тичешком от стаята.

Хари сграбчи Хедуиг, пъхна я най-безцеремонно в кафеза и като тътреше куфара, заслиза след Хърмаяни по стълбите.

Госпожа Блек се дереше злостно от портрета, но на никого не му беше до това да дърпа завесите — шумотевицата във вестибюла така и така щеше да я събуди отново.

— Ти, Хари, ще дойдеш с мен и Тонкс — извика госпожа Уизли с надеждата да надкрещи писъците:

— МЪТНОРОДИ! ОТРЕПКИ! МРЪСНИ ИЗЧАДИЯ!…

— Остави куфара и совата, Аластор ще има грижа за багажа… Олеле, Сириус, нали Дъмбълдор ти каза „не“!

До Хари, който тръгна да прескача куфарите, задръстили вестибюла, за да стигне при госпожа Уизли, бе изникнало черно куче с вид на мечок.

— Ама наистина… — възкликна отчаяна госпожа Уизли. — Добре де, ти ще си носиш последиците.

Отвори с рязко движение вратата и излезе навън, под мъждивото септемврийско слънце. Хари и кучето я последваха. Вратата се затръшна и крясъците на госпожа Блек тутакси заглъхнаха.

— Къде е Тонкс? — учуди се Хари и се огледа, докато слизаха по каменното стълбище пред номер дванайсет, което изчезна веднага щом стъпиха на тротоара.

— Чака ни ей там — отговори сковано госпожа Уизли и извърна очи от черното куче, подтичващо до Хари.

На ъгъла ги пресрещна стара жена. Имаше ситно накъдрена побеляла коса и си беше нахлупила морава капела с огромна периферия.

— Здрасти, Хари! — намигна му тя. — Я да побързаме, а, Моли? — добави бабката и си погледна часовника.

— Знам, знам — простена госпожа Уизли и ускори крачка, — но Лудоокия настоя да сме изчакали Стърджис… Жалко, че Артър не успя и този път да издейства коли от министерството… но сега Фъдж не му дава и празна мастилница да вземе от там… Как ли мъгълите се придвижват без магия…

Едрото черно куче току джафкаше радостно, припкаше около тях, погваше гълъбите или си гонеше опашката. Хари не се сдържа и прихна. Сириус беше живял доста време в къщата като затворник. Госпожа Уизли нацупи устни почти като леля Петуния.

За двайсетина минути стигнаха пеша до гара Кингс Крос, като по пътя не се беше случило нищо интересно, освен че за огромна радост на Хари Сириус уплаши до смърт две-три котки. Влязоха в гарата и започнаха да се разхождат при бариерата между девети и десети перон. Изчакаха наоколо да няма много хора, после един по един небрежно се облягаха на бариерата и с лекота се прехвърляха на перон Девет и три четвърти, където експрес „Хогуортс“ бълваше сажди и пушек и където гъмжеше от ученици и техни близки. Хари вдъхна от познатата миризма и усети как се ободрява… Наистина се връщаше в училището…

— Дано другите не се забавят — притесни се пак госпожа Уизли и се извърна назад, към арката от ковано желязо над перона, откъдето влизаха новодошлите.

— Хубаво куче, Хари! — провикна се високо момче с коса, наплетена на ситни плитчици.

— Благодаря ти, Лий — отвърна ухилен той, а Сириус замаха неистово с опашка.

— О, най-после — възкликна с облекчение госпожа Уизли, — ето го и Аластор с багажа, вижте го само…

Нахлупил ниско над различните си очи фуражка на носач, Муди мина с куцукане под арката, като буташе количка, на която бяха накамарени куфарите им.

— Всичко е наред — прошепна той на госпожа Уизли и Тонкс, — мисля, че не ни следят…

След броени секунди на перона се появи и господин Уизли заедно с Рон и Хърмаяни. Почти бяха разтоварили багажа от количката на Муди, когато дойдоха и Фред, Джордж и Джини, придружавани от Лупин.

— Някакви спънки? — избоботи Муди.

— Не — отвърна Лупин.

— Въпреки всичко ще се оплача на Дъмбълдор от Стърджис — закани се Муди, — за втори път тази седмица не се явява. Вече и на него не може да се разчита, не само на Мъндънгус.

— Е, пазете се — рече Лупин и се ръкува поред с всички. Най-накрая стигна до Хари и го потупа по рамото. — Ти също, Хари. И да внимаваш.

— Не си търси белята и си отваряй очите на четири — заръча и Муди, след като също се ръкува с него. — И не забравяйте всички… мислете много какво пишете. Ако имате някакво съмнение, не го споделяйте в писмо.

— Беше ми страшно приятно да се запозная с вас — изчурулика Тонкс и прегърна Хърмаяни и Джини. — Надявам се да се видим скоро.

Екна предупредителна свирка и учениците, които още стояха по перона, се втурнаха към влака.

— Бързо, бързо — заподканя уплашена госпожа Уизли, като прегръщаше който й се изпречи пред очите, а Хари притисна два пъти до себе си. — Пишете… не правете щуротии… ако сте забравили нещо, ще ви го пратим… сега се качвайте на влака… по-бързо…

Едрото черно куче се изправи за миг на задни лапи и опря предните о раменете на Хари, ала госпожа Уизли изтика момчето към вратата на вагона и изсъска:

— Ох, Сириус, дръж се поне малко като куче!

— Чао! — провикна се Хари през отворения прозорец, след като влакът потегли, а Рон, Хърмаяни и Джини, които стояха до него, замахаха.

Фигурите на Тонкс, Лупин, Муди, госпожа и господин Уизли се смалиха бързо, ала черното куче беше хукнало покрай прозореца, като въртеше опашка. Хората, размазани силуети по перона, се превиваха от смях, докато го гледаха как гони композицията, после тя навлезе в завой и Сириус се скри.

— Не биваше да идва с нас — каза разтревожена Хърмаяни.

— Недей да правиш от мухата слон — укори я Рон. — От доста месеци не е виждал дневна светлина, клетият!

— Е, не можем цял ден да стоим тук и да си бъбрим — плесна с ръце Фред, — имаме да обсъждаме с Лий важни дела. Чао!

Двамата с Джордж се изгубиха надясно по коридора.

Влакът се движеше все по-бързо, къщите се стрелкаха покрай стъклата, пътниците се полюшваха, както си стояха прави.

— Ами… да си потърсим купе вече? — предложи Хари.

Рон и Хърмаяни се спогледаха.

— Ами… — поколеба се Рон.

— Ние с Рон трябва да отидем във вагона за префекти — намеси се притеснена Хърмаяни.

Рон не гледаше към Хари, неочаквано се беше съсредоточил върху ноктите на лявата си ръка.

— А, така ли! — възкликна Хари. — Хубаво.

— Едва ли ще се наложи да стоим там през целия път — побърза да добави Хърмаяни. — В писмата пишеше, че трябва да получим от двамата Отличници указания и после от време на време да патрулираме по коридорите.

— Добре, де — повтори Хари. — Значи… може би по-късно ще се видим.

— Да, определено — обеща Рон и стрелна предпазливо с очи приятеля си. — Хич не ми се ходи там, предпочитам да… но няма как, налага се, само да не си помислите, че ми е приятно, аз да не съм Пърси — заключи предизвикателно.

— Знам, че не си — увери го Хари и той се усмихна.

Но докато Хърмаяни и Рон влачеха по посока на локомотива куфарите заедно с Крукшанкс и Пигуиджън в кафеза, на Хари му се стори, че е изгубил нещо. Никога досега не бе пътувал без Рон в експрес „Хогуортс“.

— Хайде, ела — подкани Джини, — ако се поразмърдаме, може би ще успеем да им запазим места.

— Добре — съгласи се Хари и грабна в едната ръка кафеза на Хедуиг, а в другата — дръжката на куфара.

Запроправяха си път по коридора, като надзъртаха през остъклените врати в купетата, всичките вече пълни. Хари нямаше как да не забележи, че мнозина го зяпат заинтригувано, а не един и двама побутват съседите си и им го сочат. След като се натъкна на такова отношение в пет поредни вагона, той се сети, че цяло лято статиите в „Пророчески вести“ го бяха представяли като лъжец и самохвалко. Запита се посърнал дали тези, които сега го заглеждат и си шушукат, са повярвали на измислиците.

В най-крайния вагон се натъкнаха на Невил Лонгботъм, съученик на Хари, и той като него петокурсник от „Грифиндор“ — кръглото му лице бе плувнало в пот, понеже момчето се мъчеше едновременно да тътри куфара си и да удържи жабата Тревър, която непрекъснато се дърпаше.

— Здрасти, Хари! — поздрави го задъхано. — Здравей, Джини… навсякъде е заето… не мога да си намеря място…

— Как така е заето? — възкликна Джини, която се беше промушила зад Невил и бе надзърнала в следващото купе. — Тук има място, вътре е само Луда Лъвгуд…

Невил изпелтечи нещо от рода, че не искал да притеснява никого.

— Я не се занасяй — прихна Джини, — какво толкова ще я притесниш!

Плъзна вратата и издърпа куфара вътре в купето. След нея влязоха Хари и Невил.

— Здрасти, Луна — рече Джини, — нали нямаш нищо против да седнем тук?

Момичето до прозореца вдигна очи. Беше с чорлава мръсноруса коса чак до кръста, съвсем белезникави вежди и изпъкнали очи, придаващи й вечно учуден вид. Хари тутакси разбра защо Невил е предпочел да подмине купето. Момичето си изглеждаше доста чалнато… вероятно защото беше заболо магическата пръчка зад ухото си — да не я изгуби, или защото се бе окичило с наниз коркови тапи от бирен шейк, или пък защото четеше наопаки някакво списание. Луна плъзна поглед покрай Невил и се взря в Хари. Кимна.

— Благодаря — усмихна й се Джини.

Хари и Невил наблъскаха върху поставката за багажа трите куфара и кафеза на Хедуиг и седнаха. Луна ги зяпна над преобърнатото списание — то се казваше „Дрънкало“. За разлика от другите човеци на нея явно не й се налагаше да мига толкова често. Не откъсваше поглед от Хари, който бе седнал точно срещу нея и вече горчиво съжаляваше.

— Добре ли изкара лятото, Луна? — попита Джини.

— Да — отвърна отнесено другото момиче, без да откъсва очи от Хари. — Да, прекарах си много хубаво. Ти си Хари Потър — допълни то.

— Знам — рече Хари.

Невил прихна. Луна насочи светлите си очи към него.

— А теб не те знам кой си.

— Никой не съм — побърза да каже Невил.

— Не е вярно! — подвикна Джини. — Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд. Луна е в моя курс, само че е от „Рейвънклоу“.

„Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?“ — изрецитира напевно Луна.

Вдигна списанието, за да скрие лицето си, и се умълча. Хари и Невил се спогледаха учудено. Джини едва се сдържа да не се засмее.

Експрес „Хогуортс“ продължаваше да трополи и вече препускаше с пълна пара из голото поле. Денят бе странен, неустановен. Вагонът уж бе окъпан в слънчева светлина, а след миг над влака надвисваха зловещи сиви облаци.

— Познайте какво ми подариха за рождения ден! — обади се Невил.

— Още едно всепомниче ли? — рече Хари, сетил се за чуднотийката с вид на стъклено топче, която бабата на Невил му бе пратила в усилията си да подобри пословично слабата му памет.

— Не — каза Невил. — Не че не ми трябва, понеже онова го изгубих още преди сто години… Я вижте…

С ръката, в която не стискаше с все сила Тревър, бръкна в ученическата чанта, порови из нея и извади някакво подобие на сиво кактусче в саксийка, ала вместо с бодли, беше покрито с нещо като циреи.

Кактус тарикатикус — оповести той с безпределна гордост.

Хари зяпна нещото. То туптеше леко и имаше зловещия вид на поразен от болест вътрешен орган.

— Голяма рядкост — поясни грейнал Невил. — Не знам дали го има дори в училищните оранжерии. Изгарям от нетърпение да го покажа на професор Спраут. Чичо Алджи ми го донесе от Асирия. Ще видя дали мога да взема разсад от него.

Хари знаеше, че любимият предмет на Невил е билкологията, но наистина не проумяваше за какво му е притрябвало това недоразвито растение.

— Прави ли… нещо? — попита той.

— Прави какво ли не! — увери го гордо Невил. — Притежава изумителен защитен механизъм. Я подръж за малко Тревър…

Стовари жабата върху коленете на Хари и извади от ученическата чанта паче перо. Изпъкналите очи на Луна Лъвгуд отново изникнаха над преобърнатото списание, за да проверят какво прави Невил. Той вдигна кактуса тарикатикус на една линия с очите си, прехапа език, избра си местенце и боцна растението с острия връх на перото.

От всичките му цирейчета на тънки смрадливи струйки шурна тъмнозелена течност, която опръска тавана, прозорците и цялото списание на Луна Лъвгуд. Джини успя да вдигне навреме длани към лицето си и се сдоби само с нещо като слузеста зелена шапка, Хари обаче държеше Тревър да не избяга и не можа да се предпази. Течността вонеше на оборски тор.

Невил, който също бе напръскан целият, тръсна глава, за да махне слузта поне от очите си.

— Из… извинявайте — запелтечи той. — Опитвам за пръв път… и през ум не ми е минавало, че смрадливият сок е толкова… но вие не се бойте, не е отровен — допълни той притеснен, когато Хари се изплю на пода… цялата му уста бе пълна с течността.

Точно тогава вратата на купето се плъзна и се отвори.

— О… здравей, Хари — изрече нервно някой. — Хммм, май моментът е неподходящ.

С ръката, в която не държеше Тревър, Хари си избърса стъклата на очилата. На вратата стоеше красиво момиче с дълга лъскава черна коса, което му се усмихваше: Чо Чан, търсачката от отбора по куидич на „Рейвънклоу“.

— О… здравей — рече Хари безизразно.

— Ами аз… — подхвана Чо. — Минавах само да ви кажа здрасти… Хайде, чао.

Поруменяла, затвори вратата и си замина. Хари се отпусна върху седалката и простена. Би предпочел Чо да го беше заварила в компанията на страхотни веселяци, превиващи се на шегата, която току-що е пуснал, а не с Невил, с тая Луда Лъвгуд и с жабата в ръце, още по-малко покрит със смрадливия сок, който се стичаше от него.

— Няма страшно! — викна бодро Джини. — Вижте, за нула време ще се отървем от тая гадост. — Тя извади магическата пръчка. — Очисти!

Смрадливият сок изчезна.

— Извинявайте! — повтори тихо Невил.

Рон и Хърмаяни не се появиха цял час, през това време количката със закуските вече беше отминала. Хари, Джини и Невил си бяха изяли тиквените пасти и тъкмо си разменяха картички от шоколадови жаби, когато вратата на купето пак се плъзна и при тях влязоха двамата им приятели, понесли Крукшанкс и Пигуиджън, който писукаше в кафеза си.

— Умирам от глад — оповести Рон, след което сложи совата си до клетката на Хедуиг, грабна от Хари една от шоколадовите жаби и се хвърли на мястото до него.

Махна припряно обвивката, отхапа главата на жабата и затворил очи, се облегна, сякаш е капнал от умора.

— Всеки дом си има по двама префекти петокурсници — обясни много недоволна Хърмаяни и седна. — По едно момче и едно момиче.

— Да видим ще познаете ли кой е префект на „Слидерин“! — възкликна Рон, без да отваря очи.

— Малфой — отвърна начаса Хари, убеден, че и най-големите му страхове са се сбъднали.

— Ами да! — рече горчиво Рон, след което лапна и останалата част от шоколадовата жаба и си взе друга.

— И оная смотана крава Панси Паркинсън — допълни злостно Хърмаяни. — Умът ми не го побира как е станала префект, при положение че е по-тъпа и от смачкан трол…

— А кои са префекти на „Хафълпаф“? — полюбопитства Хари.

— Ърни Макмилан и Хана Абът — побърза да каже Рон.

— И Антъни Голдстайн и Падма Патил — на „Рейвънклоу“ — уточни Хърмаяни.

— Беше с Падма Патил на Коледния бал — намеси се тих гласец.

Всички се извърнаха към Луна Лъвгуд, втренчила се немигащо над своето „Дрънкало“ в Рон. Той преглътна шоколадовата жаба.

— Да, знам — рече някак изненадан.

— Ама на нея не й е харесало — уведоми го Луна. — Разправя, че не си се държал особено кавалерски, изобщо не си я канил да танцувате. Лично аз мога да мина и без танци — допълни тя замислено. — Не си падам по тях.

Пак се скри зад своето списание. Рон се загледа с отворена уста в корицата, сетне се извърна към Джини с надеждата да получи от нея някакво обяснение, ала сестра му бе захапала кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в смях. Озадачен, Рон поклати глава и си погледна часовника.

— От време на време трябва да патрулираме по коридорите — обясни той на Хари и Невил, — ако някой върши бели, можем да го наказваме. Ох, само да ми паднат в ръчичките Краб и Гойл…

— Не бива да злоупотребяваш с положението си, Рон! — отсече Хърмаяни.

— Да, как ли не, иди го кажи това на Малфой — подметна ехидно той.

— Нима ще паднеш толкова ниско като него?

— Не, само ще се постарая да натрия носовете на приятелчетата му, преди той да е сторил нещо на моите.

— Внимавай, Рон…

— Ще накарам Гойл да преписва нещо, ще се пръсне от яд, страшно мрази да пише — закани се доволен Рон. Направи кисела физиономия, все едно му е много трудно да се съсредоточи, вдигна ръка, за да се престори, че пише, и снишил глас, избоботи като Гойл: — „Не е хубаво… да приличам… на маймунски… задник.“

Всички прихнаха, но най-гръмогласно се засмя Луна Лъвгуд. Изписка толкова шумно, че Хедуиг се събуди и плесна възмутено с криле, а Крукшанкс изсъска и се метна на рафта за багажа. Луна се запревива така, че списанието падна от ръцете й, плъзна се по краката й и тупна на пода.

— Ама че смешно!

Изпъкналите й очи плувнаха в сълзи, тя едвам си поемаше дъх и не сваляше поглед от Рон. Крайно смутен, той се извърна към другите, които вече се смееха на неговото изражение и на продължилия прекалено дълго кикот на Луна Лъвгуд — хванала се за корема, тя се клатушкаше напред-назад.

— Какво толкова му е смешното? — свъси се Рон.

— Маймунски… задник! — повтори момичето все така с ръце там, където са ребрата й.

Докато всички зяпаха Луна, която се заливаше от смях, Хари погледна списанието на пода и забеляза нещо, което го накара да се наведе и да го вдигне. Когато беше преобърнато наопаки, не можеше да разбере какво е нарисувано на корицата, сега обаче забеляза, че на нея има доста нескопосана карикатура на Корнелиус Фъдж — Хари го позна само заради отровножълтото бомбе. В едната си ръка Фъдж стискаше торба злато, с другата душеше таласъм. Под карикатурата пишеше: „Докъде ще стигне Фъдж, за да се докопа до «Гринготс»?“

Отдолу се мъдреха темите и на другите статии в списанието:

Корупция в Лигата по куидич
Как „Тътшил Торнадос“ се изкачват в класирането
Разбулени са тайните на древните руни
Сириус Блек: злодей или жертва?

— Мога ли да хвърля едно око? — попита заинтригуван Хари Луна.

Тя кимна, без да сваля очи от Рон — още не можеше да си поеме дъх.

Хари разлисти книжката и погледна съдържанието. Съвсем беше забравил списанието, което Кингзли бе дал на господин Уизли, за да го занесе на Сириус, но явно бе същият брой на „Дрънкало“.

Намери страницата и, развълнуван, отгърна на статията.

И към нея имаше доста слаба карикатура — ако не беше текстът, Хари така и нямаше да се досети, че това е Сириус. На нея той бе застанал с извадена магическа пръчка върху купчина човешки кости. Материалът беше озаглавен така:

СИРИУС — НАИСТИНА ЛИ Е ТОЛКОВА ЧЕРЕН, КОЛКОТО ГО ИЗКАРВАТ?
Жесток сериен убиец или невинна рок звезда?

Наложи се Хари да прочете няколко пъти подзаглавието, докато се увери, че го е разбрал правилно. Откога ли Сириус беше рок звезда?

Вече четиринайсет години се смята, че Сириус Блек е масов убиец, изтребил дванайсет невинни мъгъли и един магьосник. Преди две години, след дръзкото му бягство от Азкабан, Министерството на магията предприе най-широкомащабното издирване в своята история. Никой от нас не се и съмняваше, че той трябва да бъде заловен и върнат при дименторите.

НО ДАЛИ НАИСТИНА Е ТАКА?

Преди известно време на бял свят излязоха стъписващи нови доказателства, че Блек може и да не е извършител на престъпленията, заради които е бил изпратен в Азкабан. Според Дорис Пъркис, която живее на „Акантия Уей“ номер осемнайсет в Литъл Нортън, Блек вероятно дори не е присъствал на местопрестъплението.

„Хората всъщност не знаят, че Сириус Блек е артистичен псевдоним — заяви госпожа Пъркис. — Истинското му име е Стъби Бордман, вокалист на нашумялата група «Караконджовците» оттеглил се от сцената преди близо петнайсет години, когато на концерт в църквата на Литъл Нортън го удариха с ряпа по ухото. Познах го веднага щом видях снимката във вестника. Стъби няма как да е извършил тези престъпления, защото въпросната вечер двамата с него имахме романтична вечеря на свещи. Писах на министъра на магията и очаквам той всеки момент да оневини напълно Стъби, известен още и като Сириус.“

Хари дочете статията и загледа невярващо страницата. Реши, че може би е някаква шега и че сигурно списанието често отпечатва пародии. Разлисти нататък книжката и намери материала за Фъдж.

Министърът на магията Корнелиус Фъдж отрича, че преди пет години, когато е бил избран да оглави Министерството на магията, е възнамерявал да поеме управлението и на магьосническата банка „Гринготс“. Винаги е твърдял, че не иска нищо друго, освен да си „сътрудничи в дух на разбирателство“ с пазителите на нашето злато.

НО ДАЛИ НАИСТИНА Е ТАКА?

Неотдавна източници, близки до министър Фъдж, разкриха, че най-съкровеното му желание било да сложи ръка върху запасите от злато на таласъмите и че ако се налагало, нямало да се поколебае да прибегне и до сила.

„Няма да му е за пръв път — довери човек от министерството. — Приятелите му го наричат Душманина на таласъми. Само да го чуете какви ги приказва, когато смята, че не го слушат чужди хора: не може да се нахвали колко таласъми бил наредил да изтребят, колко да издавят, колко да бутнат от някоя сграда, колко да изтровят и накълцат на салата…“

Хари се отказа да чете повече. Фъдж си имаше много недостатъци, но чак пък да заповядва да кълцат таласъмите на салата! Прелисти нататък списанието. През няколко страници се зачиташе: обвинение, че „Тътшил Торнадос“ ще спечелят първото място в Лигата по куидич с изнудване, изтезания и незаконни промени в размерите на метлите… интервю с магьосник, който се кълнеше, че бил стигнал с „Чистометка шест“ чак до Луната и като доказателство бил донесъл оттам цял чувал лунни жаби… статия за древните руни, която ако не друго, обясняваше защо Луна чете „Дрънкало“ наобратно. Според списанието, ако гледаш наобратно руните, си щял да разчетеш заклинание, с което да превръщаш ушите на враговете си в зелеви листа. На фона на всички небивалици в „Дрънкало“ твърдението, че Сириус бил вокалист на „Караконджовците“, си звучеше направо достоверно.

— Има ли нещо интересно? — попита Рон, след като Хари затвори списанието.

— Как ще има! — отсече Хърмаяни още преди Хари да е успял да отвори уста. — Всички знаят, че в „Дрънкало“ човек ще прочете само глупости.

— Извинете, но баща ми е главен редактор на списанието — обади се Луна, с вече не чак толкова замечтан глас.

— Ама аз… исках… — смути се Хърмаяни. — Е, срещат се и интересни неща… В смисъл че…

— Върни ми го, ако обичаш — обърна се ледено Луна към Хари и след като се наведе, издърпа списанието от ръцете му.

Разлисти го на петдесет и седма страница, преобърна го решително и се скри зад него точно когато вратата на купето се отвори за трети път.

Хари се обърна — беше очаквал този момент, но от това не му стана по-леко да види Драко Малфой, който стоеше между приятелчетата си Краб и Гойл и му се хилеше.

— Какво има? — тросна се войнствено Хари още преди Малфой да е отворил уста.

— Дръж се прилично, Потър, или ще те накажа! — провлече Малфой, който с пригладената си руса коса и издадената си брадичка много приличаше на баща си. — Нали знаеш, за разлика от теб ме направиха префект, което ще рече, че пак за разлика от теб имам право да налагам наказания.

— Така си е — потвърди Хари, — но пак за разлика от мен си гадняр, затова се разкарай оттук и ни остави на мира.

Рон, Хърмаяни, Джини и Невил прихнаха. Малфой сви устни.

— Я кажи, Потър, как се чувстваш, след като те пренебрегнаха заради Уизли? — попита той.

— Млъквай, Малфой! — озъби се Хърмаяни.

— Както гледам, май бръкнах право в раната — пак се ухили той. — Е, Потър, внимавай в картинката, защото ще вървя след теб като куче, докато не те спипам в нарушение.

— Вън! — кресна Хърмаяни и се изправи.

Все така ухилен, Малфой хвърли още един злобен поглед към Хари и излезе, следван по петите от Краб и Гойл. Хърмаяни затръшна подире им вратата на купето и се извърна към Хари, който веднага долови, че и тя като него е разбрала за какво намеква Малфой и се е ядосала.

— Я дай по още една шоколадова жаба — подкани Рон, който очевидно не бе забелязал нищо.

Хари не можеше да му обясни пред Невил и Луна. Пак си размени разтревожен поглед с Хърмаяни и впери очи в прозореца.

Преди му се струваше, че е забавно Сириус да го изпрати до гарата, сега обаче най-неочаквано осъзна колко безразсъдно и направо опасно е… Хърмаяни се беше оказала права… Сириус не биваше да идва. Ами ако господин Малфой беше забелязал черното куче и бе казал на Драко? Ами ако се беше досетил, че семейство Уизли, Лупин, Тонкс и Муди знаят къде се укрива Сириус? Или си беше чисто съвпадение, че Малфой подметна как щял да върви след него като куче?

Движеха се все по на север, а денят беше все така неустановен. Дъждът току започваше да потропва по прозорците, но някак нерешително и колебливо, сетне слънцето надникваше плахо иззад облаците, колкото отново да се скрие зад тях. Когато се спусна мрак и фенерите по купетата светнаха, Луна сви на руло своето „Дрънкало“, прибра го старателно в чантата си и започна да оглежда спътниците си един по един.

Хари бе долепил чело до прозореца и се опитваше да зърне в далечината „Хогуортс“, ала нощта беше безлунна и прашното стъкло бе цялото в дъждовни капки.

— Време е да се преобличаме! — подкани ги Хърмаяни.

Двамата с Рон си закачиха старателно върху гърдите значките на префекти. Хари видя как Рон си гледа отражението в стъклото.

Най-после влакът забави ход и се чу обичайната гълчава, когато всички се спуснаха да си събират багажа и домашните любимци, за да са готови за слизане. Рон и Хърмаяни бяха длъжни да наглеждат учениците, затова повериха Крукшанкс и Пигуиджън на Хари и останалите и отново изчезнаха от купето.

— Ако искаш, мога аз да нося тази сова — предложи Луна на Хари и се пресегна да вземе кафеза на Пигуиджън, а Невил пъхна внимателно Тревър във вътрешния си джоб.

— О… благодаря — рече Хари и след като й връчи едната клетка, стисна по-здраво кафеза на Хедуиг.

Излязоха от купето и усетили върху лицата си първия повей на щипещия вечерен вятър, се сляха с навалицата в коридора. Запъплиха бавно към изхода. Хари долови мириса на боровете покрай пътеката, водеща към езерото. Слезе на перона, огледа се и нададе ухо да чуе познатите викове: „Първокурсниците насам… първокурсниците…“

Вместо това обаче непознат женски глас се провикна жизнерадостно:

— Първокурсниците да се строят в редица ето тук! Всички първокурсници при мен!

Към Хари се зададе поклащащ се фенер и той видя в светлината му издадената брадичка и строгата прическа на професор Гръбли-Планк, магьосницата, която миналата година бе замествала за известно време Хагрид в часовете по грижа за магически създания.

— Къде е Хагрид? — попита той на висок глас.

— Нямам представа — отвърна Джини, — но я да се дръпнем, препречили сме пътя.

— А, да…

После потокът от ученици ги раздели и всеки продължи нататък сам по перона и през гарата. Понесен от тълпата, Хари присви очи в мрака с надеждата да зърне Хагрид — той трябваше да е някъде наблизо, на момчето му се искаше огромният му приятел да е тук, толкова си беше мечтало да го види. Но от него нямаше и следа.

„Не може да е напуснал — повтаряше си Хари, докато заедно с всички останали минаваше бавно през тясната врата, за да излезе на пътя. — Сигурно е настинал…“

Затърси с очи Рон и Хърмаяни, за да ги пита какво мислят за повторната поява на професор Гръбли-Планк, тях обаче ги нямаше наоколо и той се остави множеството да го понесе по умития от дъжда тъмен път пред гарата в Хогсмийд.

Там чакаха стотината файтони без коне, които откарваха до замъка всички ученици без първокурсниците. Хари им хвърли бегъл поглед, обърна се, за да потърси с очи Рон и Хърмаяни, а сетне отново впери очи във файтоните.

Вече не бяха без коне. В тях бяха впрегнати някакви странни същества. Ако трябваше да им даде име, Хари вероятно би ги нарекъл коне, макар че наподобяваха смътно и влечуго. Бяха ужасно мършави, черната им козина се крепеше само на скелета, от който се виждаше и най-дребната костица. Имаха змейски глави, а очите им без зеници бяха бели и облещени. От гърбовете им стърчаха криле — огромни, черни и кожести, като на гигантски прилепи. Застинали в мрака, съществата изглеждаха призрачни и злокобни. Хари недоумяваше защо тези страховити коне са впрегнати във файтоните, които можеха да се движат и сами.

— Къде е Пиги? — разнесе се гласът на Рон точно отзад.

— Взе го онова момиче, Луна — отвърна Хари и се обърна рязко, нетърпелив да попита приятеля си за Хагрид. — Къде според теб е…

— Хагрид ли? Не знам — отвърна разтревожен Рон. — Дано да е добре…

Малко по-нататък Драко Малфой и неколцина от малобройната му банда, сред които Краб, Гойл и Панси Паркинсън, изблъскаха групичка наплашени второкурсници, за да се качат сами във файтон. След миг от навалицата изскочи и Хърмаяни, като едва си поемаше дъх.

— Малфой тероризираше един от първокурсниците. Ще се оплача от него, няма да му се размине току-така, носи значка на префект от някакви си три минути и вече тормози всички… къде е Крукшанкс?

— У Джини — отговори Хари. — Ето я и нея.

Джини се бе отскубнала от множеството и носеше наежения Крукшанкс.

— Благодаря — рече Хърмаяни и си взе котарака. — Хайде да се качваме заедно, че файтоните ще се напълнят…

— Още не съм си прибрал Пиги! — завайка се Рон, ала Хърмаяни вече се бе втурнала към най-близкия свободен файтон.

Хари остана с Рон.

— Какви са тия същества, как мислиш? — попита го и кимна към страховитите коне, докато другите ученици тичаха покрай тях.

— Какви същества?

— Как какви, конете…

Отнейде изникна Луна, понесла в ръце кафеза на Пигуиджън, който, както винаги, писукаше превъзбудено.

— Заповядай — каза тя. — Много е сладичък, нали?

— Е… да… бива си го… — смотолеви Рон. — Хайде да се качваме… Какво ми обясняваше, Хари?

— Питах те какви са тия странни коне — повтори той, след като тримата с Рон и Луна се запътиха към файтона, където Хърмаяни и Джини вече се бяха разположили.

— Какви коне?

— Тия, които са впрегнати във файтоните — поясни нетърпеливо Хари.

Бяха стигнали на не повече от метър до най-близкия жребец, който се беше втренчил в тях с празните си белезникави очи. Рон обаче изгледа неразбиращо приятеля си.

— За какви коне ми говориш?

— Не виждаш ли?

Хари сграбчи Рон за ръката и го завъртя с лице съм крилатия кон. Момчето се огледа и пак се обърна към Хари.

Какво очакваш да видя?

— Там, пред файтона! Впрегнат е в него! Ще ти извади очите…

Рон обаче продължи да гледа все така недоумяващо и на Хари му хрумна странна мисъл.

— Не… не ги ли виждаш?

— Да виждам какво?

— Не виждаш ли какво тегли файтоните?

Сега вече Рон се разтревожи.

— Добре ли си, Хари?

— Аз… да, добре съм…

Хари беше съвсем объркан. Конят бе точно пред тях: проблясваше на мъждивата светлина, процеждаща се през прозорците на гарата отзад, от ноздрите му в леденостудения вечерен въздух се виеше пара. Но явно Рон, освен ако не си правеше шега — доста недодялана при това, — изобщо не го виждаше.

— Е, ще се качваме ли? — попита колебливо червенокосото момче и погледна разтревожено Хари.

— Да, да, хайде да се качваме — рече той.

— Не се притеснявай — долетя до него замечтан глас, след като Рон изчезна вътре в тъмния файтон. — Нищо ти няма, не полудяваш. И аз ги виждам.

— Така ли? — възкликна развълнуван Хари и се извърна към Луна.

В големите й сребристи очи видя отражението на конете с прилепови криле.

— О, да! — потвърди момичето. — Видях ги още първия път. Винаги са теглели файтоните. Не се притеснявай. Ти си точно толкова нормален, колкото съм и аз.

Тя се усмихна лекичко и се качи подир Рон във файтона, където миришеше на застояло. Хари я последва, все така озадачен.