Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 197 гласа)

Глава седемнайсета
Образователен указ номер двайсет и четири

От началото на учебната година Хари не се беше чувствал така щастлив, както тази събота и неделя. На другия ден след посещението в Хогсмийд двамата с Рон отново се заеха да наваксат с домашните — това не бе кой знае колко забавно, но понеже есенното слънце се позадържа, вместо да седят надвесени над масите в общата стая, двамата си изнесоха нещата навън и се разположиха в сянката на кичест бук край езерото. Хърмаяни, която, естествено, беше напълно готова с домашните, си взе прежда и направи магия на куките за плетене, та те проблясваха, потракваха сами до нея и бълваха още и още шапчици и шалчета.

Хари изпитваше огромно удовлетворение, че са предприели нещо, за да се противопоставят на Ъмбридж и на министерството и че той има ключово място в бунта. Отново и отново се връщаше наум към сбирката в събота: толкова много хора, стекли се, за да усвоят от него защитата срещу Черните изкуства… и израженията върху лицата им, щом узнаха за някои от нещата, които е направил… и Чо, похвалила го за доброто представяне на Тримагическия турнир… При мисълта, че всички те не го смятат за лъжец и откачен, а му се възхищават, той изпадна в такъв възторг, че беше бодър и весел и в понеделник сутрин, въпреки че му предстояха най-омразните предмети.

Докато слизаха от спалното помещение, двамата с Рон се впуснаха да обсъждат предложението на Анджелина на тренировката по куидич вечерта да усвоят ново движение — така нареченото бавно претъркулване, — и чак когато застанаха насред окъпаната в слънце обща стая, забелязаха нещо ново в нея, вече привлякло вниманието на неколцина от съучениците им.

Върху дъската за обяви на „Грифиндор“ беше окачено голямо съобщение, толкова голямо, че бе затулило всичко останало: обявите за продажба на използвани книги със заклинания, съобщенията, с които Аргус Филч редовно им напомняше правилата в училището, разписанието на тренировките по куидич, обявите за замяна на картички от шоколадови жаби, най-новите реклами, с които братята Уизли набираха доброволци за опитите си, датите, когато в края на седмицата щеше да има посещения в Хогсмийд, и обявите за изгубени и намерени вещи. Новото съобщение беше напечатано с големи черни букви, а в долния му край се мъдреха официален печат и четлив подпис с куп заврънкулки.

ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА „ХОГУОРТС“

С настоящата заповед, считано от днес, се разпускат всички ученически организации, дружества, отбори и клубове.

За ученическа организация, дружество, отбор и клуб се смята всяко сдружение от трима и повече ученици, които се събират редовно.

За повторното им учредяване трябва да се получи разрешение от великата инквизиторка (професор Ъмбридж).

Никоя ученическа организация, дружество, отбор и клуб не могат да развиват дейност без знанието и одобрението на великата инквизиторка.

Ученик, за когото се установи, че е учредил или е член на организация, дружество, отбор и клуб, неодобрен от великата инквизиторка, ще бъде изключен.

Гореизложеното в съответствие с Образователен указ номер двайсет и четири.

 

Подпис:

Долорес Джейн Ъмбридж, велика инквизиторка

Хари и Рон прочетоха съобщението над главите на неколцина притеснени второкурсници.

— Това означава ли, че ще ни закрият клуба на любителите на златни наплюващи топчета? — попита един от тях приятеля си.

— Едва ли ще ви закачат заради топчетата — рече свъсен Рон, с което стресна до смърт момчето. — Съмнявам се обаче, че ние ще извадим такъв късмет, нали? — попита той Хари, след като второкурсниците побързаха да се отдалечат.

Хари тъкмо четеше за втори път съобщението. От щастието, изпълващо го от събота насам, не остана и следа. Той се тресеше от гняв.

— Не е съвпадение — рече, стиснал пестници. — Тя знае.

— Няма откъде да знае — възрази тутакси Рон.

— В оная кръчма имаше хора, които ни подслушваха. Пък и погледни истината в очите, не знаем колко от дошлите заслужават доверието ни… всеки от тях е могъл да изтича при Ъмбридж и да ни натопи…

А той си беше въобразявал, че му вярват, че дори му се възхищават…

— Закарайъс Смит! — викна веднага Рон и заби юмрук в дланта на другата си ръка. — Или пък… стори ми се, че и на Майкъл Корнър не му е чиста работата…

— Дали Хърмаяни вече е видяла това? — попита Хари и се извърна към входа на момичешките спални.

— Да идем и да й кажем — предложи Рон.

Той се втурна към вратата, отвори я рязко и хукна по витата стълба.

Беше на шестото стъпало, когато екна пронизителен вой като от клаксон и стъпалата се превърнаха в дълъг гладък каменен улей, подобен на стръмна пързалка в увеселителен парк. За миг Рон се помъчи да продължи да тича, като замаха с ръце, заприличали на криле на вятърна мелница, но тупна по гръб, стрелна се надолу по новопоявилата се пързалка и се приземи възнак в краката на Хари.

— Май нямаме право да влизаме в спалните помещения на момичетата — отбеляза Хари, след което дръпна Рон да стане, като се стараеше да не се разсмее.

Покрай тях надолу по пързалката радостно профучаха две четвъртокурснички.

— Оооо, я да видим кой се опитва да се качи горе! — изкискаха се те весело, сетне скочиха на крака и се вторачиха в Хари и Рон.

— Аз — оповести Рон, все още с щръкнала във всички посоки коса. — Нямах и представа какво ме чака. Не е честно! — рече той на Хари, а момичетата се отправиха към дупката зад портрета, превивайки се от смях. — Хърмаяни си влиза преспокойно в нашето спално помещение, а на нас не ни е разрешено…

— Това е правило от едно време — обясни Хърмаяни, която се беше плъзнала до килимчето пред тях и вече се изправяше, — но в „История на «Хогуортс»“ се казва, че според основателите на училището на момичетата може да се разчита повече, отколкото на момчетата. Та защо се опитвахте да се промъкнете горе?

— За да дойдем при теб… я погледни! — отговори Рон и я затегли към дъската за обяви.

Хърмаяни плъзна бързо поглед по съобщението. Лицето й се вкамени.

— Явно някой ни е изпортил на оная! — подметна ядно Рон.

— Изключено — прошепна Хърмаяни.

— Как може да си толкова лековерна! — укори я той. — Мислиш си, че щом ти си честна и почтена…

— Нищо не си мисля. Не могат да ни изпортят, защото омагьосах пергамента, който всички подписахме — обясни свъсена Хърмаяни. — Не се съмнявай, че ако някой изприпка да ни натопи на Ъмбридж, ще разберем веднага и той горчиво ще съжалява.

— Какво ще го сполети? — попита въодушевен Рон.

— Какво ли? — повтори тя. — Да кажем, че младежките пъпки на Елоиз Миджън ще ти заприличат на две-три миловидни лунички. Хайде да слезем на закуска и да видим какво мислят другите… Дали са разлепили това тук по всички домове?

Още щом влязоха в Голямата зала, разбраха, че обявата на Ъмбридж е била окачена не само в Грифиндорската кула. В гълчавата, огласила помещението, се долавяше някакво напрежение, учениците сновяха повече от друг път напред-назад покрай масите и обсъждаха прочетеното. Хари, Рон и Хърмаяни тъкмо седнаха, когато върху тях връхлетяха Невил, Дийн, Фред, Джордж и Джини.

— Видяхте ли?

— Как мислите, дали оная знае?

— Ами сега?

Всички се бяха вторачили в Хари. Той се огледа, за да се увери, че наблизо няма учители.

— Каквото и да става, пак ще го направим, разбира се — отвърна едва чуто.

— Знаех си, че ще кажеш това — засия Джордж и го удари по ръката.

— Нима и префектите? — попита Фред и се вторачи въпросително в Рон и Хърмаяни.

— Разбира се — потвърди невъзмутимо Хърмаяни.

— Задават се Ърни и Хана Абът — съобщи Рон, хвърлил поглед през рамото. — И ония типове от „Рейвънклоу“, и Смит… никой не ми се вижда изприщен.

Хърмаяни изтръпна.

— Остави ги пришките… що за глупост… в никакъв случай не бива да идват насам, всички ще се усъмнят… сядайте! — каза тя беззвучно, само с устни, на Ърни и Хана и им замаха трескаво да се приберат на масата на „Хафълпаф“. — После! Ще… говорим… после!

— Ще кажа на Майкъл — вметна нетърпеливо Джини и се завъртя кръгом. — Ех, че е смотан, горкичкият! Ама наистина, вижте го колко е смотан…

Забърза към масата на „Рейвънклоу“, а Хари я проследи с поглед. Чо седеше недалеч и си приказваше с къдрокосата приятелка, която беше довела в „Свинската глава“. Дали нямаше да се стресне от заповедта на Ъмбридж и да не дойде на следващата сбирка?

Дадоха си обаче сметка колко страховити са последиците от съобщението чак когато станаха, за да излязат от Голямата зала за час по история на магията.

— Хари! Рон!

Оказа се, че ги вика Анджелина, която бързаше към тях — изглеждаше направо сломена.

— Няма страшно — прошепна й Хари, когато тя бе достатъчно близо, за да го чуе. — Пак ще…

— Не разбираш ли, че е включила и куидича? — прекъсна го Анджелина. — Сега, щем не щем, трябва да я молим за разрешение да съставим отново отбора на „Грифиндор“!

Какво? — изуми се Хари.

— Не може да бъде! — възмути се Рон.

— Чел си съобщението, там се споменават и отборите! Затова ме слушай хубаво, Хари… Моля те за последен път, не си изпускай отново нервите пред Ъмбридж, чу ли, че тя като нищо няма да ни разреши да играем повече!

— Чух, чух — увери я той, понеже очите на Анджелина вече се наливаха със сълзи. — Не се притеснявай, ще си меря думите…

— На бас, че Ъмбридж ще бъде в часа по история на магията! — намеси се свъсен Рон, когато тръгнаха към класната стая на Бинс. — Още не го е инспектирала… главата си залагам, че вече е цъфнала там…

Ала Рон не позна — когато влязоха в стаята, вътре имаше само един учител, Бинс, който, както обикновено, се рееше на около три-четири сантиметра от стола и се готвеше да продължи с монотонния разказ за Великанските войни. Този път Хари дори и не опита да го слуша — взе да си драска по пергамента, без да обръща внимание на Хърмаяни, която го попоглеждаше под вежди и го побутваше, докато накрая го смушка толкова силно в ребрата, че Хари я стрелна с яден поглед.

Какво има?

Тя посочи прозореца. Хари се извърна. На тъничкия перваз беше кацнала Хедуиг, която носеше привързано към крачето й писмо и гледаше Хари през дебелото стъкло. Той се сепна: не разбираше защо, след като току-що бяха станали от закуска, не му беше донесла писмото там? Доста от съучениците му също сочеха птицата един на друг.

— О, винаги съм харесвала тази сова, виж колко е красива! — чу Хари как Лавендър споделя през въздишка с Парвати.

Извърна се към професор Бинс, който продължаваше да си чете записките в блажено неведение, че класът му обръща по-малко внимание и от обикновено. Момчето стана безшумно от стола, сгърби се и забърза покрай редицата, после махна резето на прозореца и го отвори много бавно.

Очакваше Хедуиг да протегне краче, та той да свали писмото, после да политне към соварника, ала щом прозорецът се отвори достатъчно широко, тя се пъхна с жален крясък вътре. Хари затвори прозореца и погледна притеснен професор Бинс, после пак се наведе и понесъл на рамо Хедуиг, се върна почти тичешком на мястото си. Премести совата върху коленете си и понечи да вземе писмото, прикачено за крачето й.

Чак тогава забеляза, че Хедуиг е настръхнала цялата — някои от перата й се бяха обърнали, а едното й крило бе свито по необичаен начин.

— Ранена е! — пророни Хари и се надвеси над совата. Хърмаяни, която дори остави перото, и Рон също се наведоха по-близо. — Вижте… има й нещо на крилото.

Хедуиг трепереше като лист, а когато Хари се пресегна да я докосне по крилото, тя подскочи и се наежи, сякаш се напомпа с въздух, след което го погледна с укор.

— Професор Бинс — провикна се Хари и всички се извърнаха към него. — Не се чувствам добре.

Преподавателят вдигна очи от записките — както винаги, изглеждаше така, сякаш е изумен, че помещението пред него е пълно с хора.

— Не се чувстваш добре ли? — повтори разсеяно.

— Не, никак — заяви твърдо Хари и скрил зад гърба си Хедуиг, се надигна. — Май трябва да отида до болничното крило.

— Добре — рече крайно объркан професор Бинс. — Да… да… до болничното крило… добре, Пъркинс, върви…

След като излезе от стаята, Хари отново вдигна совата на рамото си, забърза по коридора и спря, за да помисли, чак когато вече не се виждаше от вратата на Бинс. Ако трябваше да избира кой да лекува Хедуиг, най-напред щеше да посочи, разбира се, Хагрид, но тъй като нямаше и представа къде е той, единственото, което можеше да стори, бе да потърси професор Гръбли-Планк с надеждата, че тя ще му помогне.

Надзърна през един прозорец към парка, над който бяха надвиснали буреносни облаци и духаше силен вятър. Гръбли-Планк не се виждаше при колибата на Хагрид, а щом нямаше часове, по всяка вероятност щеше да бъде в учителската стая. Хари тръгна надолу по стълбището и от движението на рамото му Хедуиг закряска тихо.

От двете страни на учителската стая на пост стояха две каменни грозилища, отблъскващи като неугледни водоливници. Когато Хари се приближи, едното изграчи:

— Защо не си в час, а, малкият?

— Спешно е — отсече той.

— Охооо, спешно било! — извряска второто грозилище. — Е, сега ни постави на място.

Хари почука. Чу стъпки, после вратата се отвори и той се озова лице в лице с професор Макгонъгол.

— Само не ми казвай, че отново си наказан! — заговори тя веднага и четвъртите й очила проблеснаха тревожно.

— Не, не съм, госпожо! — побърза да отговори Хари.

— Защо тогава не си в час?

Спешно било — намеси се жлъчно второто грозилище.

— Търся професор Гръбли-Планк — обясни Хари. — Заради совата ми, ранена е.

— Ранена сова ли?

Професор Гръбли-Планк се показа зад рамото на Макгонъгол — пушеше лула и държеше „Пророчески вести“.

— Да — потвърди Хари и вдигна предпазливо Хедуиг от рамото си, — появи се след другите пощенски сови и крилото й стърчи някак странно, вижте…

Професор Гръбли-Планк стисна лулата между зъби и под съсредоточения поглед на Макгонъгол пое Хедуиг.

— Виж ти… — промърмори тя, а лулата се полюшваше лекичко. — Май нещо я е нападнало. Но не се сещам какво. Е, да, тестролите посягат понякога на птици, но Хагрид е научил хогуортските да не пипат совите.

Хари си нямаше и представа какво е това тестрол, а и не желаеше да научава, искаше само да разбере дали Хедуиг ще се оправи. Но професор Макгонъгол го изгледа сурово и попита:

— Знаеш ли, Потър, откъде се връща совата?

— Ами… — смънка той, — сигурно от Лондон.

Срещна за миг очите й и по сключените й вежди заключи, че е изтълкувала „Лондон“ като „площад «Гримолд» номер дванайсет“.

Професор Гръбли-Планк извади някъде от гънките на мантията монокъл и го намести върху окото си, за да огледа хубавичко крилото на Хедуиг.

— Ако ми я оставиш, Потър, ще ти я излекувам — обеща тя, — при всички положения няколко дни не бива да лети надалеч.

— Ами… добре… благодаря — рече Хари точно когато звънецът би за междучасието.

— Няма за какво — отвърна рязко професор Гръбли-Планк, обърна се и тръгна да си влиза в учителската стая.

— Един момент, Уилхелмина! — спря я професор Макгонъгол. — Писмото на Потър!

— А, да! — възкликна Хари, за миг забравил свитъка, прикрепен за крачето на Хедуиг.

Професор Гръбли-Планк му го подаде и се скри в учителската стая, понесла Хедуиг, която гледаше Хари така, сякаш не може да повярва, че я е връчил с лека ръка на чужд човек. Със смътното чувство на вина той понечи да си тръгне, но професор Макгонъгол го повика.

— Потър!

— Да, госпожо!

Тя огледа от край до край коридора — и от двете посоки се задаваха ученици.

— Не забравяй — заръча му припряно и тихо с очи, впити в свитъка в ръката му, — че каналите за връзка от и за „Хогуортс“ може би са под наблюдение.

— Аз… — започна Хари, но приливната вълна от ученици, прииждаща по коридора, едва не го помете.

Професор Макгонъгол кимна рязко и се скри в учителската стая, оставяйки Хари да бъде понесен от навалицата чак до двора. Той зърна Рон и Хърмаяни в едно заслонено кътче — бяха вдигнали яките на наметалата, за да се предпазят от вятъра. Забърза към тях, като пътем отвори свитъка и съгледа върху него няколко думи, написани с почерка на Сириус:

Днес по същото време и на същото място.

— Хедуиг добре ли е? — попита разтревожена Хърмаяни още щом той се доближи достатъчно, за да я чува.

— Къде я занесе? — обади се и Рон.

— Оставих я при Гръбли-Планк — отговори Хари. — Срещнах и Макгонъгол… чуйте, какво…

И им разправи какво му е казала тя. За негова изненада двамата му приятели изобщо не се стъписаха. Обратното, спогледаха се многозначително.

— Ама вие какво? — възкликна Хари и премести очи от Рон към Хърмаяни и после пак към Рон.

— Тъкмо му казвах… ами ако някой се е опитал да хване Хедуиг? Никога досега не е пострадвала при полет, нали така?

— От кого всъщност е писмото? — полюбопитства Рон и взе от него бележката.

— От Смърки — пошушна Хари.

— „По същото време и на същото място“ ли? Това какво означава, огънят в общата стая ли?

— Очевидно — рече Хърмаяни, след като и тя прочете бележката. Изглеждаше притеснена. — Дано само не я е видял и друг…

— Но си беше запечатано — отбеляза Хари в опит да убеди колкото нея, толкова и себе си. — Пък и ако не знаят къде сме разговаряли предния път с него, няма да се досетят какво означават и тези думи.

— Не знам — сподели разтревожена Хърмаяни и тъй като звънецът удари, вдигна чантата си на рамо, — не е особено сложно свитъкът да се запечата повторно и с магия… а ако някой държи под наблюдение пудролиниите… но наистина не виждам как бихме могли да предупредим Сириус да не идва, защото нашето писмо със сигурност ще бъде прихванато.

Погълнати от мислите си, тримата заслизаха без капчица желание по каменните стъпала към подземието за часа по отвари, ала когато стигнаха последното стъпало, бяха изтръгнати от унеса от гласа на Драко Малфой, който се беше разположил точно пред кабинета на Снейп и размахваше официален на вид пергамент. Говореше много по-високо, отколкото бе необходимо, за да го чуят добре всички.

— Ето, Ъмбридж разреши на слидеринския отбор по куидич да възобнови още сега тренировките, тази сутрин първото, което направих, бе да отскоча при нея. Е, беше си чиста формалност, Ъмбридж се познава добре с баща ми, той е през ден в министерството… интересно дали и на грифиндорци ще им разрешат да играят занапред!

— Само спокойно — примоли се през шепот Хърмаяни на Хари и Рон, които наблюдаваха Малфой свъсени и със стиснати юмруци. — Точно това цели… да ви предизвика.

— Ако става въпрос за влияние в министерството — продължи той още по-високо и стрелна със злорад поглед Хари и Рон, — според мен те нямат почти никакъв шанс… доколкото подразбрах от татко, в министерството вече от доста години само чакат повод, за да уволнят Артър Уизли… а що се отнася за Потър… според баща ми било само въпрос на време да го тикнат в „Свети Мънго“… там си имало специално отделение за хора с разкашкан от магии мозък.

Малфой се опули и завъртя очи, устата му увисна. Както винаги, Краб и Гойл нададоха нещо средно между смях и грухтене, а Панси Паркинсън изпищя радостно.

Някой се блъсна с все сила в рамото на Хари и го запрати встрани. След миг той видя, че покрай него току-що е профучал Невил, който се е хвърлил право върху Малфой.

Недей, Невил!

Хари се стрелна и се вкопчи отзад в мантията на Невил, той се замята трескаво и размаха юмруци в отчаян опит да се добере до Малфой, който бе изумен.

— Помогни ми! — викна Хари на Рон, после успя да преметне ръка около врата на Невил и да го издърпа назад, по-далеч от слидеринци.

Краб и Гойл разкършиха ръце и излязоха пред Малфой, готови да се бият. Рон сграбчи Невил за китките и заедно с Хари успя да го изтегли зад редицата грифиндорци. Лицето на Невил бе станало мораво, а Хари го натискаше толкова силно по гръкляна, че той едвам изпелтечи:

— В „Мънго“ няма… нищо смешно… ще му дам аз да се разбере…

Вратата на подземието се отвори. На прага се показа Снейп. Той плъзна черни очи по учениците от „Грифиндор“, докато погледът му не стигна до мястото, където Хари и Рон се боричкаха с Невил.

— Биете се, а, Потър, Уизли, Лонгботъм? — рече хладно и присмехулно преподавателят. — Отнемам на „Грифиндор“ десет точки. Потър, пусни Лонгботъм, ако не искаш да бъдеш наказан. Влизайте всички.

Хари пусна Невил, който го изгледа гневно — едвам си поемаше въздух.

— Трябваше да те спра — обясни запъхтян Хари и вдигна чантата си. — Краб и Гойл щяха да те разкъсат на парченца.

Невил не отвърна нищо, само си взе чантата и влезе бавно в подземието.

— Защо, в името на Мерлин, той им се нахвърли така? — попита бавно Рон Хари, когато двамата тръгнаха след Невил.

Хари не отговори. Знаеше прекрасно защо Невил бе обезумял така при споменаването на хора, озовали се в „Свети Мънго“ заради душевно разстройство, причинено от магия, но се бе зарекъл пред Дъмбълдор да не издава тайната. Дори Невил не подозираше, че Хари знае.

Хари, Рон и Хърмаяни седнаха, както обикновено, в дъното на класната стая и извадиха пергамент, пера и „Хиляда магически билки и плесени“. Всички в класа обсъждаха шепнешком постъпката на Невил, но замълчаха веднага щом Снейп затръшна вратата на подземието.

— Ще забележите, че днес си имаме гостенка — подхвана с присмехулно съскане преподавателят.

Махна с ръка към сумрачния ъгъл на подземието и Хари видя, че професор Ъмбридж се е разположила там с тефтера върху коленете си. Вдигнал вежди, погледна с крайчеца на окото Рон и Хърмаяни. Снейп и Ъмбридж, двамата му най-омразни учители. И той не знаеше кой предпочита да надделее.

— Днес ще продължим с отварата за сила. Ще намерите разтворите, които сте забъркали, така, както сте ги оставили последния час. Стига да сте спазили указанията върху черната дъска — той пак замахна с магическата пръчка, — в събота и неделя те са узрели. Продължавайте.

През първия половин час професор Ъмбридж не правеше друго, освен да си кротува в ъгъла и да си води записки. Хари изгаряше от любопитство да я чуе как разпитва Снейп, и то до такава степен, че отново се разсея.

— Кръв от саламандър, Хари, а не сок от нар! — простена Хърмаяни и го сграбчи за китката, да не би той отново да обърка съставките.

— А, да — рече разсеяно Хари, след което остави стъкленичката и пак зяпна ъгъла. Ъмбридж тъкмо се беше надигнала. — Ха! — възкликна тихичко, когато тя се отправи между редиците към Снейп, надвесил се над котела на Дийн Томас.

— И така, класът ми се вижда доста напреднал за своето равнище — обяви Ъмбридж бодро зад гърба на Снейп. — Макар че лично аз бих оспорила дали е препоръчително да ги учите как се прави точно отвара за сила. Според мен в министерството биха предпочели тя да бъде свалена от учебната програма.

Снейп се изправи бавно и се извърна с лице към нея.

— Е… откога преподавате в „Хогуортс“? — попита Ъмбридж с перо, надвиснало над тефтера.

— От четиринайсет години — уточни Снейп.

Лицето му бе непроницаемо. Без да го изпуска от очи, Хари капна няколко капки в отварата, която изсъска застрашително и от тюркоазносиня стана оранжева.

— Ако не се лъжа, първоначално сте кандидатствали за длъжността преподавател по защита срещу Черните изкуства — попита го професор Ъмбридж.

— Да — потвърди той тихо.

— Но не са ви одобрили.

— Очевидно — подсмихна се Снейп.

Професор Ъмбридж си вписа нещо в бележника.

— И откакто сте постъпили на работа в училището, сте продължили да кандидатствате за преподавател по защита от Черните изкуства.

— Да — повтори Снейп почти без да движи устни.

Изглеждаше много ядосан.

— Имате ли представа защо Дъмбълдор непрекъснато е отхвърлял молбата ви? — полюбопитства Ъмбридж.

— Предлагам да питате него — сопна се Снейп.

— О, на всяка цена — отвърна с мазна усмивка професор Ъмбридж.

— Това от значение ли е? — попита с присвити черни очи Снейп.

— О, да — потвърди инспекторката, — министерството иска да е напълно наясно с… с миналото на учителите.

Тя се обърна, отиде при Панси Паркинсън и взе да я разпитва надълго и нашироко за часовете. Снейп съзря Хари, за миг погледите им се срещнаха. Момчето побърза да се вторачи в отварата си, която предателски се беше втвърдила и вонеше на прогорена гума.

— Пак не направи нищо, Потър — подметна злобно Снейп и с едно замахване на магическата пръчка изпразни котела на Хари. — Напиши съчинение за правилния състав на отварата и посочи какво си объркал, ще ми го предадеш следващия час, ясно ли е?

— Да — отговори вбесен Хари.

Снейп вече им беше дал друго домашно, вечерта имаха и тренировка по куидич, което означаваше още две-три безсънни нощи. Хари направо не можеше да повярва, че сутринта се е събудил толкова щастлив. Сега чувстваше само едно: пламенно желание денят най-после да свърши.

— Ще взема да избягам от пророкуването — съобщи той свъсен, докато стояха след обяда на двора и вятърът брулеше полите на мантиите им и перифериите на шапките. — Ще се престоря на болен и ще напиша съчинението на Снейп, така няма да будувам до среднощ.

— Не може да бягаш от пророкуването — отсече строго Хърмаяни.

— Я вижте кой е решил да ни поучава… нали се отписа от пророкуването и мразиш до смърт Трелони! — възмути се Рон.

Изобщо не я мразя — обясни високомерно Хърмаяни. — Просто я мисля за некадърна учителка и за стара измамница. Но Хари вече отсъства от история на магията, според мен днес не бива да пропуска още часове!

В думите й имаше прекалено много истина и Хари не можеше да ги подмине, затова половин час по-късно седна в задушния и лъхащ на сладникави благовония кабинет по пророкуване, като чувстваше, че е сърдит на целия свят. И този път професор Трелони тръгна да им раздава екземпляри от „Съновника“. Хари си помисли, че би използвал много по-добре това време, ако се беше заел да напише съчинението, с което го наказа Снейп, вместо да се мъчи да търси смисъл в изсмукани от пръстите сънища.

Но явно не само той в часа по пророкуване беше вбесен. Професор Трелони запокити на масата между него и Рон един от съновниците и нацупена, продължи като вихър нататък, метна следващия екземпляр на Шеймъс и Дийн и едва не уцели по главата Шеймъс, затова пък улучи с поредния екземпляр от наръчника Невил право по гърдите, и то с такава сила, че той се свлече от табуретката.

— Хайде, работете си — подвикна тя силно, пискливо и някак истерично, — знаете какво да правите! Или като преподавателка съм толкова некадърна, че още не сте се научили как се отваря учебник?

Учениците я зяпнаха озадачени, после се спогледаха. Хари обаче май знаеше защо е толкова вбесена. След като професор Трелони се отпусна тежко на стола с висока облегалка, очите й, уголемени от очилата, плувнаха в гневни сълзи, а Хари се надвеси още по-близо до Рон и изшушука:

— Според мен е получила резултата от инспекцията.

— Госпожо? — подхвана сподавено Парвати Патил (те с Лавендър открай време се възхищаваха от професор Трелони). — Случило ли се е нещо… госпожо?

— Дали се е случило нещо ли? — изкрещя прочувствено професор Трелони. — Нищо не се е случило! Е, да, бях обидена… по мой адрес бяха отправени гнусни нападки… и безпочвени обвинения… иначе не, не се е случило нищо! — Тя потрепери и си пое дълбоко въздух, после извърна очи от Парвати и изпод очилата й на струйки рукнаха ядни сълзи. — Няма да споменавам — задави се учителката — за шестнайсетте години всеотдайно служене… никой не се сеща за тях… но да ме обиждат… така да ме обиждат… не бива!

— Но кой ви обижда, госпожо? — попита плахо Парвати.

— Управляващата върхушка, ето кой! — възкликна театрално професор Трелони с дълбок разтреперан глас. — Да, онези, чиито очи са твърде замъглени от земното и преходното, та да Виждат, както Виждам аз, да Знаят нещата, които Знам аз… тъжна истина, открай време се страхуват от нас, Ясновидците, подлагат ни на гонения… такава — уви! — е горчивата ни орисия.

Тя преглътна, доближи края на шала до мокрите си от сълзите страни, после извади от ръкава си извезана кърпичка, в която се изсекна със същия звук, както Пийвс се плези.

Рон взе да се подхилква. Лавендър го изгледа възмутена.

— Госпожо — обади се пак Парвати, — ама кой… да не би професор Ъмбридж…?

— Не ми говори за тази жена! — викна професор Трелони и скочи като попарена, при което мънистата й издрънчаха, а очилата просветнаха гневно. — Бъдете така добри, работете си.

До края на часа продължи да обикаля из класната стая с очила, изпод които се търкаляха сълзи, и да сипе тихо някакви закани.

— Дали да не напусна… срам и позор… как може… да ме сложат на изпитателен срок… ще види тя… как смее…

— Вие с Ъмбридж имате и общи неща — прошепна Хари на Хърмаяни, когато се срещнаха отново в часа по защита срещу Черните изкуства. — И тя очевидно смята Трелони за стара измамница… доколкото подразбрах, я е сложила на изпитателен срок.

Тъкмо го каза, и в стаята влезе Ъмбридж, окичена с черната панделка и със самодоволно изражение.

— Добър ден, ученици.

— Добър ден, професор Ъмбридж — пропяха те жално.

— Приберете магическите пръчки.

Но този път не настана обичайната суетня, понеже никой не си бе направил труда да си приготвя пръчката.

— Отгърнете, ако обичате, на страница трийсет и четвърта в „Теория на отбранителната магия“ и прочетете Глава трета, озаглавена „Как да отбиваме безопасно магически нападения“. И никой…

— … да не говори — довършиха тихичко в хор Хари, Рон и Хърмаяни.

 

 

— Край на тренировките по куидич — оповести глухо Анджелина след вечерята, когато Хари, Рон и Хърмаяни влязоха в общата стая.

— Но аз не съм си изпускал нервите! — ужаси се Хари. — Не съм й казвал нищо, Анджелина, честна дума…

— Знам, знам — пророни съкрушено момичето. — Заяви ми, моля ти се, че й трябвало малко време да помисли.

— Какво толкова има да мисли? — тросна се ядно Рон. — Нали е разрешила на слидеринци, защо не разрешава и на нас?

Но Хари си представяше какво злорадство изпитва Ъмбридж да държи като меч над главите им заплахата, че грифиндорци няма да си имат отбор по куидич и едва ли би изпуснала лесно оръжие.

— Погледни го откъм добрата страна — подкани Хърмаяни, — поне сега ще имаш време да си напишеш съчинението за Снейп.

— На това добра страна ли му викаш? — кресна Хари, а Рон зяпна невярващо Хърмаяни. — Никакъв куидич, двойно домашно по отвари!

Той се свлече тежко в креслото, извади без всякакво желание от чантата съчинението по отвари и се залови за работа. Беше му страшно трудно да се съсредоточи. Знаеше, че Сириус трябва да се появи много по-късно в огъня, а неволно попоглеждаше през минута-две към пламъците — за всеки случай. Освен това помещението се огласяше от невероятна врява: Фред и Джордж явно бяха усъвършенствали една от лъготийките в своите кутийки и сега се редуваха да я демонстрират пред захласнатата тълпа, която ревеше от удоволствие.

Първо Фред отхапваше от оранжевия край на дъвчащия бонбон и пред погледите на всички се хвърляше да повръща в кофата, сложена пред него. Сетне преглъщаше някак моравия край на бонбончето, при което тутакси преставаше да повръща. От време на време Лий Джордан, който им помагаше в демонстрацията, лениво правеше на съдържанието в кофата същото заклинание за изчезване, с което Снейп унищожаваше отварите на Хари.

Хари нямаше как да не чува звуците от повръщане, радостните възгласи и подвикванията, с които Фред и Джордж приемаха от тълпата предварителни поръчки и затова му бе изключително трудно да се посвети на правилната последователност, в която се забърква отварата за сила. Хърмаяни не облекчаваше ни най-малко положението: бодрите крясъци и звуците на бълвоча, разплискващ се по дъното на кофата пред Фред и Джордж, бяха прекъсвани от неодобрителното силно сумтене на момичето, което, както Хари установи, го разсейваше още повече.

— Ами иди да ги спреш! — рече той подразнено, след като зачеркна за четвърти път грамажа на стритите на прах грифонови нокти, защото пак го беше сбъркал.

— Не мога… формално погледнато, не правят нищо лошо — процеди през зъби Хърмаяни. — Тяхно право е да ядат каквито си искат гадории, пък и не открих правило, което да забранява на останалите малоумници да им ги купуват, освен ако не се докаже, че по един или друг начин те са опасни, а, както виждам, случаят не е такъв.

Тримата с Хари и Рон загледаха как Джордж повръща в кофата, а после гълта остатъка от дъвчащия бонбон и грейнал, се изправя с разперени ръце под продължителните аплодисменти.

— Да ви призная, не проумявам как така Фред и Джордж са взели само три от изпитите за СОВА — учуди се Хари и загледа как двамата близнаци и Лий събират от възхитената тълпа златни монети. — Всичко си знаят от техните си неща…

— Ами, могат да правят само ефектни номера, които не вършат на никого работа — възрази пренебрежително Хърмаяни.

— Как така да не вършат работа? — възкликна завистливо Рон. — Хърмаяни, та вече са събрали цели двайсет и шест галеона!

Изнизаха се още часове, докато навалицата, струпала се около близнаците Уизли, се разотиде, после Фред, Лий и Джордж седнаха да броят постъпленията, което им отне доста време, така че, когато най-после Хари, Рон и Хърмаяни останаха сами в общата стая, отдавна бе минало полунощ. Накрая Фред затвори след себе си вратата за момчешките спални, подрънквайки с кутията с галеони — колкото да подразни Хърмаяни. Хари почти не напредваше със съчинението за отварите и реши да приключи за тази вечер. Докато той си прибираше учебниците, Рон, който се беше унесъл на креслото, изсумтя сподавено, събуди се и погледна сънено към огъня.

— Сириус! — ахна той.

Хари се обърна светкавично. Насред пламъците отново се мержелееше рошавата чернокоса глава на неговия кръстник.

— Здрасти! — поздрави той ухилен.

— Здравей — отвърнаха в хор Хари, Рон и Хърмаяни и коленичиха дружно на килимчето пред камината.

Крукшанкс измяука силно и като дойде при огъня, се опита въпреки горещината да доближи муцунка до Сириус.

— Как сте? — попита той.

— Не много добре — отговори Хари, а Хърмаяни дръпна Крукшанкс, та да не си опърли мустаците. — Министерството е приело нов указ, според който ни е забранено да имаме отбори по куидич…

— Както и тайни клубове за защита срещу Черните изкуства, а? — подсмихна се Сириус.

Настъпи кратко мълчание.

— Откъде знаеш? — изуми се Хари.

— Трябва да си подбирате по-внимателно местата, където се срещате — препоръча кръстникът му и се ухили още по-широко. — Бива ли да се срещате в „Свинската глава“?!

— По-добре там, отколкото в „Трите метли“! — взе да се оправдава Хърмаяни. — В „Трите метли“ винаги гъмжи от народ…

— Значи ще бъде по-трудно да ви подслушват — поясни Сириус. — Има още много да учиш, Хърмаяни.

— Кой ни е подслушвал? — попита Хари.

— Как кой, Мъндънгус — отговори Сириус и прихна, понеже всички го зяпнаха озадачено. — Тъкмо той е бил забулената магьосница.

— Това е бил Мъндънгус? — вцепени се Хари. — Какво е правел в „Свинската глава“?

— Какво според теб е могъл да прави? — рече нетърпеливо кръстникът му. — То се знае, че те е държал под око.

— Още ли ме следите? — ядоса се момчето.

— Да, още — потвърди Сириус, — и добре че го правим, щом първото, с което се залавяш през почивните дни, е да учредяваш нелегални отряди за защита.

Но не изглеждаше нито ядосан, нито притеснен. Обратното, взря се с неприкрита гордост в Хари.

— Защо пък Дънг се е криел от нас? — разочарова се Рон. — Щяхме да се радваме да го видим.

— Преди двайсет години му забраниха и да припарва до „Свинската глава“ — обясни Сириус, — а кръчмарят си е злопаметен. Когато арестуваха Стърджис, останахме без резервната мантия невидимка на Муди, та напоследък често-често се налага Дънг да се предрешава като магьосница… но няма значение… Рон, зарекох се най-напред да ти предам думите на майка ти.

— На майка ми ли? — уплаши се момчето.

— Да. Каза, каквото и да става, в никакъв случай да не участваш в тайни нелегални клубове за защита срещу Черните изкуства. Сто на сто щели да те изключат от училище и си щял да си съсипеш бъдещето. По-късно си щял да имаш предостатъчно време да се научиш да се отбраняваш и си бил твърде малък точно сега да се притесняваш за тези неща. Освен това — Сириус погледна другите двама — препоръча на Хари и Хърмаяни да не се занимават с този клуб, макар и да си призна, че няма никаква власт над вас и просто моли да помните, че ви мисли само доброто. Искала да ви напише всичко това в писмо, но ако прихванели совата, сте щели да загазите не на шега, а не ви предупреждава лично, защото тази нощ има дежурство.

— Какво дежурство? — попита веднага Рон.

— Не е твоя работа, свързано е с Ордена — рече Сириус. — Та именно на мен се падна да бъда вестоносецът, постарайте се да я уведомите, че съм ви предал всичко от начало до край, защото имам чувството, че тя не ми се доверява много-много.

Отново настана мълчание, през което Крукшанкс измяука и се помъчи да драсне с лапа Сириус по лицето, а Рон започна да си играе с една дупка върху килимчето пред камината.

— Значи искаш да обещая, че няма да участвам в клуба за защита? — изпелтечи накрая той.

— Аз да искам такова нещо? Разбира се, че не — изненада се Сириус. — Според мен хрумването ви е страхотно.

— Така ли? — Сърцето на Хари трепна радостно.

— Ами да! — потвърди кръстникът му. — Нима мислиш, че ние с баща ти щяхме да си траем и да слушаме оная дърта вещица Ъмбридж?

— Да… но миналата година единственото, което ми каза, беше да внимавам и да не се излагам излишно на опасности…

— Миналата година, Хари, имах всички основания да смятам, че някой вътре в „Хогуортс“ се опитва да те убие! — прекъсна го припряно Сириус. — Тази година знаем, че вече извън „Хогуортс“ има някой, който би искал да унищожи всички ни, затова смятам, че е чудесно да се понаучите да се отбранявате както трябва!

— Ами ако ни изключат? — попита озадачена Хърмаяни.

— Нали ти го предложи! — ококори се срещу нея Хари.

— Така е. Просто исках да разбера какво мисли Сириус — сви тя рамене.

— Е, по-добре да ви изключат, но да знаете как да се защитавате, отколкото да си седите мирно и кротко в училището и да тънете в невежество — отбеляза Сириус.

— Правилно, правилно! — викнаха разгорещено Хари и Рон.

— И така — продължи Сириус, — какво правите в клуба? Къде се събирате?

— Е, тук срещаме известни трудности — сподели Хари. — Не знам къде ще се събираме.

— Защо не опитате в Къщата на крясъците? — предложи Сириус.

— Вярно, защо не! — възкликна развълнуван Рон, Хърмаяни обаче зацъка неодобрително, при което Сириус се завъртя в огъня и тримата погледнаха момичето.

— Когато вие, Сириус, сте били ученици, сте се срещали в Къщата на крясъците всичко на всичко четирима души — напомни тя, — при това и четиримата сте били зоомагове и сте умеели да се преобразявате в животни, затова предполагам, че сте можели да се сместите всичките под една-единствена мантия невидимка. Докато ние сме двайсет и осем души и никой от нас не е зоомаг, така че ще ни трябва не мантия, а цяла палатка невидимка…

— Така си е — призна посърнал Сириус. — Е, сигурен съм, че все ще измислите нещо. Навремето зад голямото огледало на четвъртия етаж имаше просторен таен проход, с достатъчно място да си упражнявате заклинанията и магиите.

— Фред и Джордж са ми казвали, че се е срутил и сега е затворен — поклати глава Хари.

— А, такава ли била работата… — сбърчи чело кръстникът му. — Добре тогава, ще помисля и ще се…

Сириус млъкна насред изречението. Лицето му се изопна, върху него се изписа тревога. Той се извърна на една страна, явно се взираше в тухления зид на камината.

— Сириус! — повика го притеснен Хари.

Кръстникът му обаче бе изчезнал като дим. Хари продължи да се взира още известно време в пламъците, сетне се извърна към Рон и Хърмаяни.

— Защо ли…?

Без да сваля очи от огъня, Хърмаяни изпищя ужасена и се изправи.

Сред пламъците бе изникнала ръка, която опипваше и търсеше нещо — ръка с месести като кебапчета къси пръсти, отрупани с грозни старомодни пръстени.

Тримата скочиха и хукнаха презглава. При вратата на момчешките спални Хари погледна назад. Ръката още шаваше сред пламъците, сякаш Ъмбридж знае къде точно е била косата на Сириус и е решила да се вкопчи в нея.