Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (35)

Глава трийсет и пета
Отвъд завесата

Изневиделица от всички страни изникнаха черни сенки, които препречиха пътя вляво и вдясно, през процепите в качулките забляскаха очи, върховете на десетина магически пръчки се насочиха право към сърцата им и Джини ахна ужасена.

— Дай го на мен, Потър — повтори провлаченият глас на Луциус Малфой, който протегна ръка.

Хари усети как всичко в него се надига и му призля. Бяха попаднали в клопка, а съотношението на силите беше две към едно не в тяхна полза.

— На мен — каза отново Малфой.

— Къде е Сириус? — попита Хари.

Неколцина от смъртожадните се изсмяха, някъде от здрача вляво от Хари се обади груб женски глас, който каза ликуващо:

— Черния лорд винаги знае!

— Винаги! — повтори тихо като ехо Малфой. — А сега, Потър, ми дай пророчеството.

— Искам да знам къде е Сириус!

— Искам да знам къде е Сириус! — повтори присмехулно жената вляво.

Тя и останалите смъртожадни бяха наобиколили Хари и приятелите му, бяха само на няколко крачки и светлината на магическите пръчки заслепи момчето.

— Заловили сте Сириус — каза Хари, без да обръща внимание на обземащата го паника и на страха, с който се бореше още откакто бяха тръгнали покрай ред деветдесет и седми. — Той е тук. Знам.

— Невръстното дете се събуди уплашено и започна да се бори със съня — рече жената с ужасен, престорено лигав глас.

Хари долови как Рон се размърдва до него.

— Не прави нищо — каза му едва чуто. — Засега…

Жената, повторила присмехулно думите му, се изкикоти дрезгаво.

— Чухте ли го? Чухте ли го? Дава нареждания на другите деца, все едно се кани да се бие с нас!

— О, Белатрикс, ти не познаваш Потър така, както го познавам аз — рече тихо Малфой. — Има голяма слабост към героичните дела и Черния лорд е наясно с това. А сега, Потър, ми дай пророчеството!

— Знам, че Сириус е тук — заяви Хари, макар че от паниката гърдите му се бяха сковали и той усещаше, че едвам си поема дъх. — Знам, че сте го заловили!

И други от смъртожадните се засмяха, въпреки че най-силно се смееше жената.

— Време е да научиш разликата между живот и сънища, Потър — натърти Малфой. — А сега ми дай пророчеството, или ще развъртим магическите пръчки.

— Хайде, направете го — подкани Хари и вдигна своята пръчка на равнището на гърдите си.

Заедно с неговата от двете му страни се вдигнаха и петте пръчки на Рон, Хърмаяни, Невил, Джини и Луна. Хари чувстваше, че на гърлото му е заседнала огромна буца. Ако Сириус наистина не беше тук, Хари беше обрекъл без причина приятелите си на смърт…

Но смъртожадните не ги нападнаха.

— Дай ми пророчеството и никой няма да пострада — заяви невъзмутимо Малфой.

Беше ред на Хари да се засмее.

— Как не! — подметна той. — Да ви дам това… пророчество било, значи. А вие ще ни пуснете да си идем у дома, така ли?

Още неизрекъл думите, и смъртожадната изпищя:

— Акцио прор…

Но Хари го очакваше, извика „Протего!“, преди тя да е довършила заклинанието, и макар че стъкленото кълбо се плъзна до върховете на пръстите му, успя да го задържи.

— О, този дребосък Потър знаел някои неща! — провикна се тя и през процепите в качулката се взря с безумни очи в него. — Добре тогава…

— КАЗАХ ТИ, НЕ! — ревна Луциус Малфой на жената. — Ако го счупиш…

Мозъкът на Хари работеше трескаво. Смъртожадните искаха прашното стъклено кълбо. Него то не го интересуваше. Той имаше само едно желание: да изведе всички живи, да направи всичко възможно приятелите му да не платят ужасна цена за неговата глупост…

Жената пристъпи напред, по-далеч от съучастниците си, и смъкна качулката. Лицето на Белатрикс Лестранж, което в Азкабан беше измършавяло и заприличало на череп, сега бе озарено от трескав фанатичен пламък.

— Още ли трябва да те убеждаваме? — рече тя, като дишаше на пресекулки. — Добре тогава… хванете най-малкото момиче — нареди Белатрикс на смъртожадните до себе си. — Нека той погледа как го изтезаваме. Аз ще го направя собственоръчно.

Хари усети как другите пристъпват в плътен обръч към Джини и като стисна пророчеството до гърдите си, се мръдна встрани и застана точно пред нея.

— Ако смятате да нападате някого от нас, ще се наложи да счупите това — заяви Хари на Белатрикс. — Не мисля, че главатарят ви ще остане особено доволен, ако се върнете без пророчеството.

Жената не се помръдна, само го изгледа и навлажни с върха на езика тънките си устни.

— И така — продължи Хари, — за какво пророчество всъщност става дума?

Не се сещаше какво друго да прави, освен да говори. Невил беше притиснал ръка до неговата и той долови, че приятелят му трепери, върху тила си усещаше и учестеното дишане на някого от приятелите си. Надяваше се, че всички мислят усърдно как да се измъкнат, защото неговият ум не раждаше нищо.

— Какво пророчество ли? — повтори Белатрикс и ехидната усмивка помръкна върху лицето й. — Ти, Хари Потър, се шегуваш.

— Не, не се шегувам — отсече той, като оглеждаше един по един смъртожадните с надеждата да открие слаба брънка, някаква пролука, през която да избягат. — И защо Волдемор го иска?

Някои от смъртожадните изсъскаха тихо.

— Как смееш да изричаш името му? — попита Белатрикс.

— Да, смея — сопна се Хари и продължи да стиска здраво стъклената топка, защото очакваше пак да се опитат да я изтръгнат от него с магия. — Да, не ме е страх да изричам Вол…

— Затваряй си устата! — изпищя Белатрикс. — Как смееш да изричаш името му с недостойните си уста, как смееш да го скверниш с мръсния си език на нечистокръвен, как смееш…

— А знаеш ли, че и той е нечистокръвен? — попита безразсъдно Хари. Хърмаяни простена тихо в ухото му. — Волдемор? Да, майка му е била вещица, но баща му си е бил мъгъл… или ви разправя, че е чистокръвен?

— ВЦЕПЕ…

— НЕ!

От върха на магическата пръчка в ръката на Белатрикс Лестранж беше излетяла струя червена светлина, но Малфой я беше отклонил, така че проклятието на жената се стовари върху лавицата на една крачка вляво от Хари и доста от стъклените кълба по нея се натрошиха.

От парчетата счупено стъкло по пода се разгънаха две сенки, седефенобели като призраци и подвижни като пушек, всяка от които заговори. Гласовете им сякаш се надпреварваха и през крясъците на Малфой и Белатрикс се чуха само откъслеци от онова, което казваха.

— По време на слънцестоенето ще дойде нов… — рече сянката на брадат старец.

— НЕ ГО НАПАДАЙ! ПРОРОЧЕСТВОТО НИ ТРЯБВА!

— Как смее… как смее… — разкрещя се несвързано Белатрикс, — застанал тук… мръсен нечистокръвен…

— ЧАКАЙ ПЪРВО ДА ВЗЕМЕМ ПРОРОЧЕСТВОТО! — ревна Малфой.

— … и след него не ще дойде никой… — заяви сянката на млада жена.

Двете сенки, изникнали от натрошените сфери, се бяха стопили. От тях и от доскорошните им обиталища не бе останало нищо освен парчета стъкло по пода. Покрай тях обаче на Хари му беше хрумнало нещо. Сега само трябваше да измисли как да го съобщи и на другите.

— Не ми обяснихте какво му е толкова ценното на пророчеството, което искате да ви дам — заяви той, за да печели време.

Плъзна бавно крак встрани и затърси опипом стъпалото на някого от приятелите си.

— Не ни разигравай, Потър — каза Малфой.

— Не ви разигравам — възрази Хари, но почти без да следи разговора, защото мислеше за крака си, който плъзгаше по пода.

Намери нечии пръсти и ги настъпи. От това, че някой отзад си пое рязко въздух, разбра, че са на Хърмаяни.

— Какво? — прошепна тя.

— Дъмбълдор никога ли не ти е споменавал, че причината да носиш този белег върху челото си е скрита в подземията на отдел „Мистерии“? — подсмихна се ехидно Малфой.

— Аз… какво? — рече Хари. За миг съвсем забрави плана си. — Какво за белега ми?

— Какво? — повтори по-настойчиво през шепот Хърмаяни зад него.

— Нима е възможно? — възкликна злорадо Малфой.

Някои от смъртожадните пак се изкискаха и под прикритието на смеха им Хари изсъска на Хърмаяни, като движеше възможно най-малко устни:

— Да съборим лавиците…

— Дъмбълдор никога ли не ти е споменавал? — повтори Малфой. — Е, това, Потър, обяснява защо не си дошъл по-рано, Черния лорд се питаше…

— … щом кажа „хайде“…

— … защо не си изтичал тук, когато ти е показал в сънищата къде е скрито. Мислеше, че с вроденото си любопитство ще поискаш да чуеш точните думи…

— Така ли! — рече Хари.

По-скоро усети, отколкото чу как зад него Хърмаяни съобщава за плана и на останалите и реши да продължи да говори, за да отклони вниманието на смъртожадните.

— Значи е искал да дойда и да взема пророчеството? Защо?

— Защо ли? — Малфой звучеше невероятно доволен. — Защото, Потър, можеш да вземеш от отдел „Мистерии“ пророчество само ако то е направено лично за теб, както Черния лорд се убеди, когато прати други да му го откраднат.

— И за какво му е да краде пророчество, направено за мен?

— За двама ви, Потър, за двама ви… никога ли не си се чудил защо Черния лорд се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?

Хари се взря в процепите, през които блестяха сивите очи на Малфой. Дали родителите му не бяха загинали именно заради това пророчество, дали именно заради него той не носеше мълниевидния белег? Дали сега не стискаше в ръка отговора на всичко това?

— Някой е направил пророчество за мен и Волдемор? — пророни той, вторачен в Луциус Малфой, и стисна още по-силно топлото стъклено кълбо в ръката си. Едва ли беше по-голямо и от снич и още бе грапаво от прахта. — И той ми е внушил да дойда и да го изнеса вместо него? Защо не е дошъл да си го вземе сам?

— Да си го вземе сам ли? — изпищя Белатрикс с безумен кикот. — Черния лорд да влезе в Министерството на магията, когато тук толкова любезно си затварят очите за това, че се е завърнал? Черния лорд да се разкрие пред аврорите, когато те си губят времето с драгия ми братовчед?

— Значи е пратил вас да му свършите мръсната работа? — възкликна Хари. — Точно както се опита да прати Стърджис… и Боуд да му откраднат пророчеството?

— Браво, Потър, браво… — провлече Малфой. — Но Черния лорд знае, че не си недосет…

— ХАЙДЕ! — извика Хари.

Пет различни гласа ревнаха зад него:

— РЕДУКТО!

Пет проклятия литнаха в пет различни посоки и когато се стовариха върху лавиците, те направо се взривиха: надвисналите над тях рафтове се люшнаха, стотици стъклени сфери се пръснаха, във въздуха се разгънаха седефенобели сенки, които се понесоха наоколо с гласове, екнали от прастаро минало сред пороя от счупено стъкло и нацепено на трески дърво, сипещи се като дъжд върху пода…

— БЯГАЙТЕ! — извика Хари, когато лавиците се наклониха застрашително и от горе западаха още стъклени сфери.

Той сграбчи Хърмаяни за мантията и я затегли напред, а с другата ръка си пазеше главата от падащите с трясък парчета от рафтове и късове стъкло. В облака от прах към тях се метна един от смъртожадните и Хари стовари лакътя си върху закритото от маската лице. Всички крещяха, чуваха се викове на болка, лавици с тътен се свличаха върху други лавици и в тях тайнствено отекваха откъслечните пророчества на ясновидци, освободили се от сферите…

Хари забеляза, че отпред е чисто, и видя покрай него да притичват Рон, Джини и Луна, които бяха закрили с ръце главите си. Отстрани по лицето го удари нещо тежко, но той само се сниши и продължи да бяга нататък, една ръка го сграбчи за рамото, ала точно тогава Хърмаяни извика:

— Вцепени се!

Ръката веднага го пусна…

Бяха в края на деветдесет и седмия ред, Хари се обърна надясно и хукна презглава. Чуваше току зад себе си стъпки и гласа на Хърмаяни, която подканяше Невил да побърза, точно отпред вратата, през която бяха влезли, зееше отворена и съгледал проблясващата светлина на камбаноподобния съд, той се завтече към него, като стискаше здраво в ръка пророчеството, после изчака и другите да влетят през прага и затръшна вратата подире им…

— Колопортус! — простена Хърмаяни и вратата се запечата със странен жвакащ звук.

— Къде… къде са другите? — попита задъхан Хари.

Мислеше, че Рон, Луна и Джини са пред тях и ги чакат в тази стая, в нея обаче нямаше никого.

— Сигурно са тръгнали в погрешна посока! — прошепна Хърмаяни с ужас върху лицето.

— Чуйте! — каза тихо Невил.

Иззад вратата, която току-що бяха запечатали, долитаха стъпки и викове, Хари долепи ухо до нея и чу как Луциус Малфой реве:

— Оставете Нот, оставете го, ви казах… Какво са за Черния лорд раните на Нот, ако изгубим пророчеството! Върни се, Джъгсън, трябва да се организираме! Ще се разделим по двама и ще тръгнем да претърсваме, и не забравяйте, бъдете мили с Потър, докато вземем пророчеството, ако се налага, другите можете и да ги убиете… Белатрикс, Родолфус, вие тръгвате наляво, Краб, Рабастан, вие надясно… Джъгсън, Долохов — вратата точно отсреща, Макнеър и Ейвъри — насам, Рукууд, ти отиваш ей там, ти, Мълсибър, ще дойдеш с мен!

— Какво ще правим? — попита Хърмаяни, която трепереше от глава до пети.

— Е, поне няма да стоим и да чакаме да ни намерят — отвърна Хари. — Да се махаме от тази врата.

Побягнаха възможно най-тихо покрай блещукащия стъклен съд, където пилето се излюпваше от мъничкото яйце и пак се прибираше в него, и се насочиха към входа на кръглата стая в дъното. Вече бяха на хвърлей от нея, когато Хари чу как нещо голямо и тежко се блъсва във вратата, която Хърмаяни бе запечатала със заклинание.

— Дръпнете се! — провикна се груб глас. — Алохомора!

Преди вратата да се разтвори, Хари, Хърмаяни и Невил се пъхнаха под писалищата. Виждаха долния край на мантиите на смъртожадните, които се приближаваха, краката им се движеха бързо.

— Може би са избягали направо в коридора — предположи грубият глас.

— Проверете под писалищата — разпореди се друг.

Хари забеляза как коленете на смъртожадните се присвиват, показа магическата пръчка изпод писалището и изкрещя:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Струята червена светлина улучи смъртожадния, който стоеше най-близо, той залитна назад и събори голям старовремски часовник с кутия, вторият смъртожаден обаче беше отскочил встрани, за да избегне заклинанието на Хари, и бе насочил магическата си пръчка към Хърмаяни, която изпълзя изпод писалището, за да се прицели по-добре.

— Авада…

Хари се метна и сграбчи смъртожадния през коленете, при което го повали и магията се отправи в друга посока. В желанието си да помогне Невил преобърна едно от писалищата и насочил трескаво пръчката към двамата, които се боричкаха, извика:

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Пръчките и на Хари, и на смъртожадния отхвърчаха от ръцете им и се стрелнаха назад към входа на Залата с пророчествата, двамата се изправиха на крака и се втурнаха подире им. Отпред тичаше смъртожадният, Хари го следваше по петите, а Невил търчеше най-отзад, очевидно ужасен от онова, което е сторил.

— Дръпни се, Хари! — изкрещя той, явно бе решил да поправи грешката.

Хари отскочи встрани, а Невил отново се прицели и викна:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Снопът червена светлина прелетя точно над рамото на смъртожадния и се заби в стъкления шкаф върху стената, пълен с пясъчни часовници в най-различна форма. Шкафът падна на пода, счупи се, във всички посоки се разлетя стъкло, после обаче пак отскочи и напълно здрав, се залепи за стената, сетне отново падна и се натроши…

Смъртожадният грабна магическата си пръчка, която се беше хлъзнала на пода при проблясващия стъклен съд с вид на камбана. Хари се сниши под друго писалище точно когато мъжът се обърна — маската му се беше смъкнала и той не виждаше нищо. Махна я рязко със свободната ръка и изкрещя:

— ВЦЕП…

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изпищя Хърмаяни, която тъкмо ги беше настигнала.

Лъчът червена светлина улучи смъртожадния точно в средата на гърдите, той застина с вдигнати ръце и се свлече заднишком към приличната на камбана стъкленица, а пръчката му изтрополи на пода. Хари очакваше да чуе „тряс“, мъжът да се удари в твърдото стъкло и да се плъзне на пода, ала вместо това главата му потъна през повърхността на стъкленицата, сякаш е сапунен мехур, и смъртожадният се вцепени по гръб върху масата с глава, все така потопена в съда с блещукащия вятър.

— Акцио пръчка! — викна Хърмаяни.

Магическата пръчка на Хари полетя от тъмния ъгъл към ръката на момичето и то му я метна.

— Благодаря — рече той. — Да се махаме оттук…

— Вижте! — рече ужасен Невил.

Беше се вторачил в главата на смъртожадния в стъкления съд.

И тримата вдигнаха отново магическите пръчки, но никой не направи заклинание: гледаха потресени, с отворени уста ставащото с главата на мъжа.

Тя се свиваше, смаляваше се много бързо, ставаше все по-плешива и по-плешива, черната коса и брада се прибираха навътре в черепа. Бузите се изгладиха, главата се закръгли и се покри с мъх като на праскова…

Сега върху дебелия мускулест врат на смъртожадния, който се мъчеше да се изправи отново, беше забучена гротескна глава на новородено, но още докато тримата я разглеждаха с разширени очи, главата започна да се издува до предишните си размери, по темето и брадичката пак поникнаха гъсти черни косми…

— Времето — рече с благоговеен страх Хърмаяни. — Времето…

Смъртожадният пак тръсна грозна глава, да я поизбистри, но още преди да се е съвзел, тя отново започна да се смалява и да става като на новородено…

Някъде от съседна стая екна вик, после трясък и писък.

— РОН? — изкрещя Хари и бързо обърна гръб на чудовищното преобразяване, на което бяха станали свидетели. — ДЖИНИ? ЛУНА?

— Хари! — изписка Хърмаяни.

Смъртожадният беше извадил глава от стъкления съд с вид на камбана. Изглеждаше изключително странно: мъничката бебешка глава се дереше, а дебелите ръце махаха заплашително във всички посоки и едва не удариха Хари, който успя да се наведе. Той вдигна магическата пръчка, ала за негово изумление Хърмаяни го сграбчи за ръката.

— Не бива да нараняваш новородено!

Нямаше за кога да спорят. Хари отново чу откъм Залата с пророчествата стъпки, които ставаха все по-силни, и твърде късно осъзна, че не е трябвало да крещи и да издава къде са.

— Елате! — подкани той и след като оставиха смъртожадния с грозната бебешка глава да залита зад тях, се завтекоха към вратата в другия край на помещението, която водеше към кръглия черен коридор и беше оставена да зее.

Бяха преполовили пътя, когато Хари видя през отворената врата още двама смъртожадни, които тичаха през черната стая към тях. Зави рязко наляво и тримата нахълтаха в задръстен с вещи тесен, тъмен кабинет, като затръшнаха подире си вратата.

— Коло… — подхвана Хърмаяни, но още преди да е изрекла заклинанието, вратата се отвори с трясък и вътре нахлуха двамата смъртожадни.

Те ревнаха победоносно:

— ИМПЕДИМЕНТА!

Хари, Хърмаяни и Невил залитнаха назад. Невил бе отхвърлен върху писалището и изчезна от поглед, Хърмаяни се блъсна в една библиотека и тутакси беше засипана с цял водопад от тежки книги, Хари си удари тила в каменната стена отзад, пред очите му заиграха мънички светлинки и за миг той бе прекалено зашеметен и стъписан, за да предприеме нещо.

— ЗАЛОВИХМЕ ГО! — извика смъртожадният най-близо до него. — В ЕДИН КАБИНЕТ ПРИ…

— Силенцио! — кресна Хърмаяни и гласът на мъжа заглъхна.

Той продължи да мърда устни зад дупката в маската, но не се чу никакъв звук. Беше изтикан встрани от своя съучастник, другия смъртожаден.

— Петрификус Тоталус! — ревна Хари, когато вторият смъртожаден вдигна магическата пръчка.

Ръцете и краката му се долепиха до тялото, той се вдърви като дъска, олюля се и падна по лице върху килима в краката на Хари.

— Браво, Ха…

Ала смъртожадният, на когото Хърмаяни току-що беше отнела гласа с магия, направи рязко свистящо движение с пръчката и точно през гърдите на момичето мина нещо като тъмночервен пламък. То простена тихо — „Ох!“, сякаш от изненада, и се свлече безжизнено на пода.

— ХЪРМАЯНИ!

Хари падна на колене до нея, а Невил изпълзя забързано с насочена отпред пръчка изпод писалището. Смъртожадният то изрита с все сила, като му строши пръчката на две и стовари крака си право върху лицето му. Невил изпищя от болка, сгърчи се и се хвана за устата и носа. Вдигнал високо магическата пръчка, Хари се завъртя и видя, че смъртожадният е смъкнал маската и е насочил пръчката си точно към него. Разпозна продълговатото, бледо изкривено лице от „Пророчески вести“ — беше Антонин Долохов, убиецът на братята Прюет.

Смъртожадният се ухили. Със свободната ръка посочи първо пророчеството, което Хари продължаваше да стиска, после себе си и накрая Хърмаяни. Макар и вече да не можеше да говори, посланието нямаше как да бъде по-ясно. „Дай ми пророчеството, за да не те сполети същото като нея…“

— Сякаш няма да ни убиете всички веднага щом го получите! — рече Хари.

Вътре в главата му кънтеше панически вой, който му пречеше да мисли. Той държеше с едната ръка Хърмаяни за рамото, което още беше топло, но не смееше да я погледне. „Дано не е мъртва, дано не е мъртва, ако е мъртва, аз ще съм виновен…“

— Хахвото и да прафиш, Хари, не му хо дафай — каза неистово изпод писалището Невил, който бе свалил длани от лицето си: носът му очевидно бе счупен, а надолу по устата и брадичката му се стичаше кръв.

От другата страна на вратата се чу трясък и Долохов погледна през рамо: на прага беше изникнал смъртожадният с бебешката глава, продължаваща да реве, и с огромни пестници, които още замахваха напосоки към всичко, изпречило се на пътя му. Хари се възползва от това.

— ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС!

Заклинанието застигна Долохов още преди той да е успял да го отклони. Залитна, строполи се върху поваления със същото заклинание смъртожаден и двамата останаха да лежат вкаменени.

— Хърмаяни — рече веднага Хари и я разтресе, а смъртожадният с бебешката глава пак тръгна опипом нанякъде и се скри от поглед. — Събуди се, Хърмаяни…

— Хахво й напрафи? — изфъфли Невил и след като изпълзя изпод писалището, коленичи от другата страна на момичето.

От носа му, който бързо се издуваше, още струеше кръв.

— Не знам…

Невил затърси китката на Хърмаяни.

— Има пулш, Хари, шигурен шъм.

Вълна на облекчение заля Хари — толкова мощна, че за миг му се зави свят.

— Жива ли е?

— Шпоред мен, да.

Замълчаха и Хари се ослуша дали не се задават стъпки, ала чу единствено хленча на смъртожадния с бебешката глава, който се луташе из съседната стая.

— Близо сме до изхода, Невил — прошепна той, — точно до онази кръгла стая сме… ако стигнем дотам и преди да са се появили още смъртожадни, намерим нужната врата, съм сигурен, че ще успееш да преведеш Хърмаяни по коридора и да я качиш на асансьора… после все ще намериш някого… ще вдигнеш тревога…

— А ти хахво ще прафиш? — свъси се Невил и си избърса в ръкава окървавения нос.

— Трябва да открия другите — обясни Хари.

— Тогафа и аз ще дойда да хи тършя ш теб — отсече приятелят му.

— А Хърмаяни…

— Ще я фземем ш наш — отговори все така категорично Невил. — Ще я ношя аз… ти ши по-добър от мен ф битките…

Изправи се, хвана едната ръка на Хърмаяни и погледна настойчиво Хари, който се поколеба, но после вдигна другата ръка на момичето и помогна на Невил да намести отпуснатото й тяло върху раменете си.

— Почакай — рече и след като грабна с рязко движение от пода магическата пръчка на Хърмаяни, я пъхна в ръката на Невил, — по-добре я вземи.

Невил изрита парчетата от своята счупена пръчка, сетне се отправиха бавно към вратата.

— Баба ще ме убие — изломоти момчето, задавено от кръвта, която струеше от носа му, — това беше штарата пръчка на баща ми.

Хари надзърна през вратата и се огледа предпазливо. Смъртожадният с бебешката глава пищеше и се блъскаше в едно или друго, събаряше големи часовници с кутии и преобръщаше писалища, ревеше объркан, а стъкленият шкаф, за който сега Хари подозираше, че е бил пълен с времевърти, продължаваше да пада, да се троши на парчета и сам да се поправя върху стената отзад.

— Този тук изобщо няма да ни забележи — прошепна Хари. — Хайде… върви плътно след мен…

Излязоха на пръсти и отново се отправиха към вратата на черния кръгъл коридор, който сега изглеждаше напълно безлюден. Пристъпиха няколко крачки напред, Невил залиташе леко под тежестта на Хърмаяни, а вратата в Стаята на времето се затвори подире им и стените за кой ли път се завъртяха. След удара в тила отпреди малко Хари се чувстваше неустойчив. Присви очи, като се олюляваше, докато стените пак не застинаха. Със свито сърце видя, че огнените кръстове на Хърмаяни върху вратите са се заличили.

— Накъде според теб…

Но още преди да са решили накъде да поемат, една врата вдясно зейна и през нея политнаха трима души.

— Рон! — изхриптя Хари и се спусна към тях. — Джини… добре ли?…

— Хари — прекъсна го Рон, който се подсмихваше, после се люшна напред, сграбчи мантията му и се втренчи в него разногледо, — ето те и теб… ха-ха-ха… изглеждаш странно, Хари… я какъв си размъкнат…

Лицето му беше бяло като платно, от ъгълчето на устата му се стичаше нещо тъмно. След миг краката му се подкосиха, но Рон продължи да се държи отпред за мантията на Хари, така че той приклекна като в поклон.

— Джини! — каза уплашен Хари. — Какво е станало?

Тя обаче поклати глава, свлече се покрай стената, седна и със стон се хвана за глезена.

— Мисля, че си е счупила глезена, чух как нещо изпуква — прошепна Луна, която се бе надвесила над нея. Само тя изглеждаше невредима. — Четирима от онези ни подгониха и ни вкараха в тъмна стая, пълна с планети — много странно място, известно време просто се носехме из тъмния…

— Хари, видяхме отблизо Уран — рече Рон, който продължаваше да се подсмихва. — Разбра ли, Хари? Видяхме Уран… ха-ха-ха…

Отстрани на устата му се изду кървав балон, който се пукна.

— Както и да е, един сграбчи Джини за крака, направих му разрушително проклятие и му запратих в лицето Плутон, но… — махна Луна безнадеждно към Джини, която беше притворила очи и дишаше много трудно.

— А Рон? — попита уплашен Хари, понеже приятелят му продължаваше да се подсмихва, както висеше отпред на мантията му.

— Не знам с какво са го поразили — отвърна тъжно Луна, — но започна да се държи малко необичайно, едвам го убедих да тръгне.

— Хари — обади се Рон и все така ухилен, притегли ухото му към устата си, — знаеш ли, Хари, кое е това момиче? Луда… Луда Лъвгуд… ха-ха-ха…

— Трябва да се махаме оттук — отсече Хари. — Ще помогнеш ли на Джини, Луна?

— Да — отговори тя и след като пъхна магическата пръчка зад ухото си, да е на сигурно място, прегърна през кръста Джини и я издърпа да стане.

— Мога и сама, глезенът ме боли съвсем малко — рече припряно другото момиче, след миг обаче се смъкна на една страна и се вкопчи за Луна, за да се закрепи.

Хари преметна ръката на Рон през рамото си, точно както преди доста месеци беше направил с Дъдли. Огледа се: вероятността да намерят изхода от първия път беше едно на дванайсет…

Помъкна Рон към една от вратите. Бяха само на няколко крачки от нея, когато друга врата отсреща се разтвори рязко и оттам се втурнаха трима смъртожадни, предвождани от Белатрикс Лестранж.

— Ето къде били! — изписка тя.

Из помещението засвистяха зашеметяващи заклинания, но Хари мина като хала през вратата отпред, избута най-безцеремонно Рон встрани и след като се сниши, се върна да помогне на Невил, който носеше Хърмаяни: прекрачиха прага тъкмо навреме, за да затръшнат вратата под носа на Белатрикс.

— Колопортус! — извика Хари и чу как от другата страна на вратата се стоварват три тела.

— Няма страшно! — каза мъжки глас. — Има и други начини да влезем… ПИПНАХМЕ ГИ, ТУК СА!

Хари се завъртя. Отново бяха в Стаята с мозъците, където, разбира се, стените бяха покрити от край до край с врати. В залата отзад чу още много стъпки, при първите смъртожадни бяха дотичали и други.

— Луна… Невил… помогнете ми!

Тримата хукнаха из помещението и започнаха да запечатват пътем вратите, в желанието си да не губи и миг Хари се блъсна в една маса и се претърколи върху нея.

— Колопортус!

Чуваше се как някой тича зад вратите, от време на време върху някоя от тях се хвърляше поредното тежко тяло и тя се разтрисаше със скърцане под тежестта му. Луна и Невил омагьосваха вратите по отсрещната страна, после, точно когато стигна горния край на помещението, Хари чу как Луна крещи:

— Коло… ааааааах…

Извърна се тъкмо навреме и видя как тя отхвърча във въздуха. През вратата, до която не бе успяла да стигне, в стаята бяха нахлули петима смъртожадни, Луна тупна върху едно от писалищата, плъзна се по повърхността му и оттам на пода от другата страна, където се просна безжизнено като Хърмаяни.

— Заловете Потър! — изпищя Белатрикс и се втурна към него, но той й се изплъзна и се върна на бегом в другия край на стаята, беше в безопасност, докато те внимаваха да не навредят на пророчеството…

— Ей! — провикна се Рон, който се бе изправил с олюляване и ухилен, сега креташе като пиян към Хари. — Ей, Хари, тук има мозъци, ха-ха-ха, странно, нали, Хари?

— Дръпни се, Рон, залегни…

Той обаче вече бе насочил магическата пръчка към огромната стъкленица.

— Честно, Хари, мозъци са… виж… Акцио мозък!

Всичко сякаш в миг застина. Хари, Джини и Невил, както и всички смъртожадни се обърнаха неволно и загледаха горния край на стъкленицата точно когато от зелената течност като риба излетя един мозък, който за малко като че увисна във въздуха, после се понесе с въртене към Рон и от него се разхвърча нещо като киноленти, размотали се досущ рулон с филм…

— Ха-ха-ха, Хари, погледни… — възкликна Рон и загледа как от мозъка изригва странно вещество. — Ела, Хари, да го пипнеш, ама че чудесия…

— НЕДЕЙ, РОН!

Хари не знаеше какво ще стане, ако приятелят му докосне пипалата мисъл, разлетели се зад мозъка, но беше сигурен, че това не вещае нищо добро. Втурна се към Рон, той обаче вече бе хванал с протегнати ръце мозъка.

Още щом се допряха до кожата на момчето, пипалата започнаха да се увиват като въжета около ръцете му.

— Виж какво става, Хари… Не, не… не ми е приятно… не, престанете… престанете…

Ала тънките ленти вече се усукваха около гърдите на Рон, той ги задърпа и се опита да ги разкъса, а мозъкът се бе впил в него като тялото на октопод.

— Дифиндо! — изкрещя Хари и се помъчи да издърпа израстъците, които пред очите му стягаха здраво Рон, те обаче не искаха и да помръднат.

Рон се строполи, като продължаваше да се мята, за да се освободи от впримчилите го пипала.

— Ще го удуши, Хари — изпищя Джини, която със счупения си глезен не можеше да мръдне от пода, после от магическата пръчка на един смъртожаден политна лъч червена светлина, която я улучи право в лицето.

Тя клюмна и изпадна в безсъзнание.

— ФСЕПЕНИ СЕ! — кресна Невил и с рязко завъртане размаха магическата пръчка на Хърмаяни към смъртожадния, който настъпваше към него. — ФСЕПЕНИ СЕ, ФСЕПЕНИ СЕ!

Но не се случи нищо.

Един от смъртожадните запрати също и по Невил зашеметяващо заклинание и за малко да го улучи. Сега само Хари и Невил продължаваха да се сражават с петимата смъртожадни. Двама изстреляха по тях цели потоци сребърна светлина като стрели, които не ги уцелиха, но оставиха по стената отзад вдлъбнатини. Хари се изплъзна, ала Белатрикс Лестранж се втурна право към него: хванал пророчеството високо над главата си, той се завтече обратно към другия край на стаята, защото единственото, което се сещаше да направи, бе да отдалечи смъртожадните от приятелите си.

Планът му като че ли успя. Подгониха го, като събаряха и хвърляха във въздуха столове и маси, но не смееха да го омагьосат, за да не повредят пророчеството, а той се стрелна през единствената врата, която все още беше отворена, — същата, откъдето бяха дошли смъртожадните, — и се замоли наум Невил да остане при Рон и да изнамери начин да го освободи. Беше изминал на бегом няколко крачки в новата стая, когато усети, че подът изчезва…

Хари се затъркаля по стръмни каменни стъпала: отскачаше и отскачаше от тях, докато накрая с удар, оставил го без въздух, се приземи по гръб в хлътналата яма, където на подиума се извисяваше каменната арка. Цялото помещение кънтеше от смеха на смъртожадните. Хари погледна нагоре и видя, че петимата, които е оставил в Стаята с мозъците, слизат, а от други врати изникват много повече, които тръгват да скачат от пейка на пейка към него. Той се изправи, макар и краката му да трепереха толкова силно, че едва го държаха. Пророчеството като по чудо още не се беше счупило, намираше се в лявата му ръка, а с дясната Хари стискаше здраво магическата пръчка. Отстъпи назад и се огледа, като се опита да не изпуска от поглед никого от смъртожадните. Отзад краката му се удариха в нещо твърдо: Хари се беше опрял в подиума, където се извисяваше арката. Качи се заднишком на него.

Всички смъртожадни спряха като заковани, без да свалят очи от него. Някои бяха не по-малко задъхани. На един му течеше силно кръв, Долохов се беше освободил от проклятието за пълно тяловкочанясване и се хилеше злобно, като сочеше с магическата пръчка право към лицето на Хари.

— Натича се, Потър — каза провлачено Луциус Малфой и смъкна маската, — а сега бъди послушен и ми дай пророчеството.

— Нека… нека другите излязат и тогава ще ти го дам — рече отчаян Хари.

Някои от смъртожадните се изсмяха.

— Не си в положение да се пазариш, Потър — отбеляза Луциус Малфой и бледото му лице пламна злорадо. — Както виждаш, ние сме десетима, а ти си сам… или Дъмбълдор не те е научил да броиш?

— Не е шам! — викна глас някъде над тях. — И аш още шъм тук с него.

Сърцето на Хари се сви: Невил заслиза припряно по каменните, пейки към тях, държеше в трепереща ръка магическата пръчка на Хърмаяни.

— Невил… недей… върни се при Рон…

— ФСЕПЕНИ СЕ! — викаше отново другото момче, като насочваше пръчката към всеки от смъртожадните поотделно. — ФСЕПЕНИ СЕ! ФСЕПЕ…

Един от най-едрите смъртожадни го сграбчи откъм гърба и долепи ръцете до хълбоците му. Невил се задърпа и зарита, някои от смъртожадните се изкискаха.

— Това е Лонгботъм, нали? — ухили се злобно Луциус Малфой. — Е, баба ти е свикнала да губи членове на семейството в името на нашата кауза… едва ли ще бъде потресена от смъртта ти.

— Лонгботъм ли? — повтори Белатрикс и изпитото й лице се изкриви в налудничава злостна усмивка. — Имах удоволствието да познавам родителите ти, момче.

— ШНАМ — ревна Невил и се замята толкова силно, за да се отскубне от стягащата хватка на смъртожадния, че той извика:

— Някой да му направи зашеметяващо заклинание!

— Не, не, не — рече Белатрикс. Изглеждаше въодушевена, беше се оживила от вълнението, докато гледаше Хари, а после отново Невил. — Нека видим колко ще издържи Лонгботъм, преди да откачи като родителите си… освен ако Потър не реши да ни даде пророчеството.

— НЕ ИМ ХО ДАФАЙ! — изкрещя Невил, който, вън от себе си от ярост, зарита и се загърчи, докато Белатрикс се приближаваше с вдигната магическа пръчка към него и към смъртожадния, който го държеше. — НЕ ИМ ХО ДАФАЙ, ХАРИ!

Белатрикс насочи пръчката.

— Круцио!

Невил изпищя и подви крака към гърдите си, така че смъртожадният, който го стискаше, вече го държеше във въздуха. Пусна го, той падна на пода и от болка се замята с писъци.

— Това беше само проба — оповести Белатрикс и пак насочи пръчката, а Невил спря да пищи и захлипа в краката й. Тя се извърна и се вторачи в Хари. — Е, Потър, или ни даваш пророчеството, или гледаш как малкото ти приятелче издъхва в адски мъки.

На Хари не му се наложи да мисли — нямаше избор. Пророчеството се бе нагорещило от топлата му длан, когато той го подаде. Малфой скочи напред да го вземе.

Точно тогава някъде високо над тях с трясък се отвориха други две врати и в помещението влетяха още петима души: Сириус, Лупин, Муди, Тонкс и Кингзли.

Малфой се обърна и насочи магическата пръчка, ала Тонкс вече беше запратила право по него зашеметяващо заклинание. Хари не изчака да види дали ще го порази и скочи от подиума, за да не пречи. Смъртожадните се стъписаха от появата на членовете на Ордена, които ги обсипаха с проклятия, докато слизаха тичешком от стъпало на стъпало към хлътналия под. Хари видя през стрелкащите се тела и светкавиците, че Невил пълзи. Избягна поредната струя червена светлина, метна се по корем на земята и отиде при приятеля си.

— Добре ли си? — извика му точно когато на сантиметри от главите им изсвистя поредното проклятие.

— Да — отвърна Невил и се опита да се надигне.

— А Рон?

— Шпоред мен и той е добре… кохато изляшох от там, още ше мъчеше да ше отшкубне от мошъка…

Каменният под между тях се взриви, ударен от заклинание, което остави кратер точно където допреди броени мигове беше лежала ръката на Невил, двете момчета се отдалечиха с пълзене от мястото, после най-неочаквано отнякъде се протегна дебела ръка, която грабна Хари през врата и го вдигна, така че пръстите на краката му едвам докосваха пода.

— Дай ми го — ревна глас в ухото му, — дай ми пророчеството…

Мъжът натискаше гръкляна му толкова силно, че той не можеше да диша. Видя с насълзени очи, че на десетина крачки Сириус се дуелира с един смъртожаден, Кингзли пък се сражаваше с двама наведнъж, Тонкс, която още стоеше по средата на наредените под наклон седалки, изстрелваше проклятия към Белатрикс: никой и не забелязваше, че Хари умира. Той обърна магическата пръчка назад, така че да сочи към хълбока на мъжа, ала не му достигна въздух да каже проклятието, докато смъртожадният търсеше опипом със свободната си ръка дланта, в която момчето стискаше пророчеството…

— АААААХ!

Най-неочаквано Невил се беше метнал напред и понеже не можеше да изрече заклинание, забучи с все сила магическата пръчка на Хърмаяни право в процепа за окото върху маската на смъртожадния. Мъжът веднага пусна Хари и ревна от болка. Хари се завъртя с лице към него и поемайки си въздух, изрече:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Смъртожадният залитна назад, маската му се смъкна. Беше Макнеър, който едва не бе убил Бъкбийк, едното му око беше издуто и кървясало.

— Благодаря! — рече Хари на Невил и го издърпа встрани точно когато покрай тях прелетяха Сириус и смъртожадния, които се дуелираха толкова настървено, че магическите им пръчки се бяха превърнали в размазани петна. После Хари настъпи нещо кръгло и твърдо и се подхлъзна.

За миг си помисли, че е изпуснал пророчеството, сетне обаче видя магическото око на Муди, което се отдалечаваше с шеметно въртене по пода.

Неговият собственик лежеше на една страна с кървяща глава, а нападателят му — Долохов — се беше устремил към Хари и Невил: продълговатото му бледо лице беше изкривено от злорадство.

— Таранталегра! — извика той и насочи магическата пръчка към Невил, чиито крака веднага замърдаха в нещо като трескав вихрен танц, той изгуби равновесие и отново се свлече на пода. — Е, Потър…

Направи с пръчката същото рязко свистящо движение, както и когато я беше насочил към Хърмаяни, ала точно тогава Хари ревна:

— Протего!

Усети как нещо го удря като с тъп нож по лицето, някаква сила го отхвърли встрани и той падна върху мърдащите крака на Невил, но защитното заклинание бе обезвредило до голяма степен проклятието.

Долохов отново вдигна магическата пръчка.

— Акцио прор…

Най-неочаквано отгоре му се нахвърли Сириус, който го блъсна с рамо и го запрати встрани. Пророчеството пак се плъзна до върховете на пръстите на Хари, той обаче го удържа. Сириус и Долохов се дуелираха с магическите пръчки, които проблясваха като мечове, от върховете им се разлетяха искри…

Долохов дръпна назад магическата си пръчка и пак замахна със свистене, точно както срещу Хари и Хърмаяни. Хари изкрещя:

— Петрификус Тоталус!

И този път ръцете и краката на Долохов се сковаха, той залитна назад и се строполи по гръб.

— Браво на теб! — викна Сириус и натисна надолу главата на Хари, понеже към тях се носеха две зашеметяващи заклинания. — А сега се махай оттук…

Пак се снишиха, точно покрай Сириус бе профучала струя зелена светлина. Хари видя как по-нататък в помещението Тонкс пада от средата на каменните стъпала и отпуснатото й тяло отскача от една седалка, после от втора и трета, а Белатрикс се завтича ликуващо към плячката.

— Хари, вземи пророчеството, грабвай Невил и бягайте! — извика Сириус и се втурна да пресрещне Белатрикс.

Хари не видя какво е станало по-нататък: в зрителното му поле се люшна Кингзли, сражаваше се със сипаничавия Рукууд, чиято маска се беше свлякла, над главата на момчето изсвистя поредната струя зелена светлина и то се хвърли към Невил…

— Можеш ли да се изправиш? — ревна в ухото му, понеже краката на приятеля му още се гърчеха и шаваха необуздано. — Прегърни ме през врата…

Невил се подчини… Хари го вдигна… нозете на Невил се стрелкаха във всички посоки и отказваха да го задържат, но точно тогава изневиделица им се нахвърли някакъв мъж и двамата паднаха назад. Краката на Невил замахаха неудържимо като на преобърната буболечка, а Хари вдигна във въздуха лявата си ръка в опит да спаси малкото стъклено кълбо.

— Пророчеството, дай ми пророчеството, Потър! — изръмжа в ухото му гласът на Луциус Малфой и Хари усети как върхът на магическата пръчка се забива между ребрата му.

— Не… махайте… се… от… мен… Невил, дръж го!

Метна пророчеството ниско над пода, Невил се завъртя по гръб и пое топката с гърдите си. Малфой вдигна пръчката си към него, ала Хари насочи рязко своята през рамо и кресна:

— Импедимента!

Малфой политна и се махна от гърба му. Докато се изправяше с усилие, Хари се извърна и видя, че Малфой се блъска в подиума, където се дуелираха Сириус и Белатрикс. Малфой отново насочи пръчката към двете момчета, ала още преди да си е поел дъх, за да ги порази, между тях бе скочил Лупин.

— Хари, събери останалите и ТРЪГВАЙТЕ!

Хари сграбчи Невил за рамото и го повдигна сам на първия ред каменни стъпала, но краката на приятеля му продължаваха да мърдат и да се гърчат, безсилни да го задържат, затова Хари го затегли с все сила, за да изкачат още едно стъпало…

Точно зад Хари каменната пейка бе поразена от заклинание и се натроши на парчета, а момчето се свлече на долното стъпало. Невил падна на земята с крака, които все така се тресяха и шаваха, и пъхна пророчеството в джоба си.

— Хайде! — подкани отчаян Хари и задърпа приятеля си за мантията. — Опитай само да се оттласнеш с крака…

Пак го вдигна със страшна сила и мантията на Невил се разпра по шева отляво, а малката стъклена топка се търкулна от джоба му и още преди някой от двамата да я е хванал, мърдащите във всички посоки крака на Невил я изритаха: тя политна надясно и след около три метра се натроши в стъпалото под тях. Двамата зяпнаха потресени мястото, където топката се беше счупила, а във въздуха се разгъна седефенобяла сянка с неимоверно увеличени очи. Не я забеляза никой освен тях. Хари видя, че устата й мърда, ала не чу и дума от пророчеството, толкова шумно бе наоколо от трясъците, писъците и виковете. Сянката престана да говори и се стопи.

— Шъжалявам, Хари — проплака Невил с измъчено лице, а краката му продължиха да се мятат във всички посоки. — Ужасно шъжалявам, Хари, без да ишкам…

— Не се притеснявай — извика Хари. — Само се опитай да се изправиш и да се махаме оттук…

— Дъфълдор — изфъфли Невил с възхитено, блеснало от потта лице, както гледаше през рамото на Хари.

— Какво?

— ДЪФЪЛДОР!

Хари се извърна и проследи погледа на приятеля си. Точно над тях, в рамката на вратата за Стаята с мозъците, стоеше Албус Дъмбълдор, който, пребледнял и яростен, беше вдигнал магическа пръчка. Хари усети как през всяка частица от тялото му преминава нещо като електрически заряд: бяха спасени.

Дъмбълдор се стрелна шеметно надолу по стъпалата, покрай Невил и Хари, който вече не мислеше да бяга. Дъмбълдор бе слязъл в подножието на пейките, когато смъртожадните най-близо го забелязаха и извикаха на останалите. Един от тях си плю на петите и се закатери трескаво като маймуна по каменните стъпала отсреща. Със своето заклинание Дъмбълдор го дръпна назад съвсем лесно, без усилия, сякаш го е закачил с кукичката на невидима въдица…

Само двама още се сражаваха, явно не бяха забелязали новопоявилия се. Хари видя как Сириус се снишава и избягва струята червена светлина на Белатрикс: смееше й се.

— Хайде, бива ли да се излагаш така! — викна той и гласът му прокънтя из приличното на пещера помещение.

Вторият лъч светлина го улучи право в гърдите.

Смехът още се четеше върху лицето му, ала очите му се разшириха от стъписване.

Хари не усети кога е пуснал Невил. Пак заподскача надолу по стъпалата и като извади магическата пръчка, се извърна заедно с Дъмбълдор към подиума.

Сириус сякаш пада цяла вечност: тялото му се изви на изящна дъга, докато той се свличаше назад през опърпаната завеса върху арката.

Хари забеляза полуизплашеното, полуизненадано изражение върху изтерзаното, но запазило следи от някогашна красота лице на кръстника си, докато той хлътваше през древната арка и изчезваше зад завесата. За миг тя се нагъна като от силен вятър и после пак застина на място.

Момчето чу победоносния писък на Белатрикс Лестранж, ала знаеше, че той не значи нищо. Сириус просто беше паднал през арката и след секунда щеше да се появи отново от другата страна…

Но Сириус не се появи.

— СИРИУС! — извика Хари. — СИРИУС!

Беше слязъл долу, дишаше на болезнени пресекулки. Сириус със сигурност беше точно зад завесата, той, Хари, щеше да го изтегли оттам…

Но тъкмо да се завтече към подиума, когато Лупин го сграбчи през гърдите и го дръпна назад.

— Не можеш да направиш нищо, Хари…

— Настигнете го, спасете го, той току-що мина отвъд завесата!

— Твърде късно е, Хари.

— Още можем да го настигнем… — замята се неистово и яростно Хари, но Лупин не го пускаше…

— Не можеш да направиш нищо, Хари… нищо… той си отиде…