Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава тринайсета
Наказанието

По време на вечеря в Голямата зала същия ден Хари се чувстваше ужасно. Новината, че са си разменили викове с Ъмбридж, беше плъзнала, дори според представите в „Хогуортс“, светкавично. Докато седеше между Рон и Хърмаяни и се хранеше, той чуваше как всички наоколо шушукат. Най-странното бе, че шушукащите нямаха нищо против той да чува какво си говорят за него. Обратното, сякаш се надяваха Хари да избухне и пак да се разкрещи, та да чуят разказа му от първа ръка.

— Разправя, че бил видял с очите си как убиват Седрик Дигъри…

— Твърди, че бил влязъл в схватка с Ти-знаеш-кого…

— Не мога да повярвам…

— На друг да ги говори тия…

— Дрън-дрън…

— Едно не проумявам — процеди с разтреперан глас Хари и остави ножа и вилицата (не можеше да ги държи, защото ръцете му трепереха също тъй силно), — защо преди два месеца, когато им го каза Дъмбълдор, всички повярваха…

— Точно там е работата, Хари, не съм сигурна, че са повярвали — предположи мрачно Хърмаяни. — О, я да се махаме оттук.

Остави с трясък вилицата и ножа, а Рон погледна тъжно недоядения си ябълков сладкиш, но ги последва. Докато излизаха от Голямата зала, всички се бяха втренчили в тях.

— Как така не си сигурна, че са повярвали на Дъмбълдор? — обърна се Хари към Хърмаяни, когато се качиха на първия етаж.

— Не можеш да си представиш какво беше, след като се случи онова — отвърна тихо Хърмаяни. — Ти се появи на тревата… беше се вкопчил в трупа на Седрик… никой от нас не бе видял какво се е разиграло вътре в лабиринта… Дъмбълдор ни каза само, че Ти-знаеш-кой се е върнал, убил е Седрик и е влязъл в схватка с теб.

— Това си е самата истина! — викна Хари.

— Знам, Хари, затова, ако обичаш, престани да ми се нахвърляш! — рече уморено Хърмаяни. — Лошото е, че преди да проумеят истината, всички се разотидоха за ваканцията и цели два месеца четоха как ти си превъртял, а Дъмбълдор е изкуфял.

Докато се връщаха по безлюдните коридори в кулата на „Грифиндор“, по прозорците трополеше дъжд. Хари имаше чувството, че първият учебен ден се е проточил цяла седмица, но преди да си легне, трябваше да напише куп домашни. Около дясното му око се бе появила тъпа туптяща болка. Тъкмо да завият по коридора към портрета на Дебелата дама, и той погледна през мокрия от дъжда прозорец към потъналия в тъмнина парк. В колибата на Хагрид пак не светеше.

Кактус тарикатикус — каза Хърмаяни, без Дебелата дама да е успяла да ги подкани.

Портретът се отмести, зад него се показа дупката и тримата се прехвърлиха през нея.

Общата стая бе празна, почти всички още вечеряха. Крукшанкс се надигна от стола и тръгна бавно, с провлачено мъркане да ги посрещне, а когато Хари, Рон и Хърмаяни се разположиха на любимите си кресла край камината, котаракът скочи лекичко върху скута на момичето и като се сви на кравай, заприлича на пухкава червеникава възглавница. Хари се вторачи в пламъците, чувстваше се крайно изтощен.

Как Дъмбълдор го е допуснал? — извика ненадейно Хърмаяни, при което Хари и Рон подскочиха като ужилени, а Крукшанкс рипна с дълбоко наскърбен вид. Тя заблъска ядно по страничните облегалки на креслото, от дупките на фъндъци се показа ватата на пълнежа. — Как е допуснал да ни преподава тази отвратителна жена? И то в годината на СОВА!

— Е, никога не сме имали свестни преподаватели по защита срещу Черните изкуства — напомни Хари. — Нали помниш какво подхвърли веднъж Хагрид… че никой не искал да заеме длъжността, всички я смятали за урочасана!

— Да, но да назначи човек, който всъщност ни забранява да правим магии! Какво ли може да цели Дъмбълдор?

— На всичкото отгоре ни кара да ставаме доносници! — вметна мрачно Рон. — Така де… да сме ходели да й казваме, ако чуем някой да твърди, че Вие-знаете-кой се е завърнал.

— Тя самата е дошла, за да ни шпионира, ясно е… иначе защо Фъдж ще я праща тук? — изсъска Хърмаяни.

— Само не започвайте отново да се карате — рече уморено Хари точно когато Рон отвори уста да възрази. — Не може ли просто… не може ли да си подготвим домашните, да ни се махнат от главата…

Взеха от ъгъла, където ги бяха оставили, ученическите си чанти и се върнаха при креслата край огъня. Сега вече и другите започнаха да се връщат от вечеря. Хари се стараеше да не се извръща към дупката зад портрета, но пак усещаше как привлича погледите.

— Дали първо да не си напишем съчинението за Снейп? — предложи Рон и топна перото в мастилото. — „Свойствата… на лунния камък… и приложението му… в направата на отвари…“ — засрича той, докато изписваше думите в горния край на пергамента. — Готово. — Подчерта заглавието и погледна в очакване към Хърмаяни. — Е, и какви са свойствата на лунния камък и приложението му в направата на отвари?

Хърмаяни обаче не го слушаше — присвила очи, се взираше към отсрещния ъгъл, където Фред, Джордж и Лий Джордан се бяха разположили насред цяла тумба първокурсници с невинни изражения, които до един дъвчеха нещо, явно извадено от голямата книжна кесия в ръцете на Фред.

— О, не, много съжалявам, но те вече минаха границата! — изрече тя разярено и се изправи. — Хайде, Рон!

— Ама аз… какво? — попита той колкото да печели време. — А, не, Хърмаяни, зарежи тая работа… не можем да им правим забележка, задето черпят с бонбони.

— Знаеш не по-зле от мен, че това там са дражета „Кръв от нослето“ или бонбони „Блъв-блъв“, или…

— Или може би дропс „Припадокс“ — предположи тихо Хари.

Сякаш ударени по главата с невидим чук, първокурсниците се свлякоха един по един в несвяст: някои изпопадаха направо на пода, а други, изплезили езици, се отпуснаха безжизнено върху страничните облегалки на креслата. Повечето зяпачи се запревиваха от смях, Хърмаяни обаче вдигна високо глава и тръгна право към Фред и Джордж, които, стиснали в ръцете си тефтери, не изпускаха от очи припадналите първокурсници. Рон се поизправи, поколеба се и прошепна на Хари:

— Хърмаяни овладя положението.

После се сниши в креслото, доколкото изобщо позволяваше длъгнестото му тяло.

— Прекалихте! — скара се Хърмаяни на Фред и Джордж, които я погледнаха някак изненадани.

— Ами да, права си — кимна Джордж, — дозата си е силничка.

— Сутринта ви предупредих, не можете да използвате ученици за опитите си.

— Ама ние им плащаме — възропта Фред.

— Не ме интересува! Може да е опасно.

— Дрън-дрън, можело да е опасно — промърмори Фред.

— Успокой се, Хърмаяни, нищо им няма — увери я Лий, докато обикаляше от първокурсник на първокурсник и им пъхаше в зейналите уста морави бонбонки.

— Ето на, свестяват се — съобщи Джордж.

Двама-трима от първокурсниците наистина се размърдаха. Някои бяха толкова стъписани, че са се проснали на пода или са увиснали от креслата, та Хари бе повече от сигурен — Фред и Джордж не ги бяха предупредили как ще им подействат бонбоните.

— Добре ли си? — попита мило Джордж чернокосото момиченце, опънало се в краката му.

— Амиии… май да — отвърна с разтреперан гласец то.

— Чудесно — зарадва се Фред, след миг обаче Хърмаяни му изтръгна от ръцете тефтера заедно с книжната кесия, натъпкана с дропс „Припадокс“.

— Изобщо НЕ Е чудесно!

— Как така да не е, ето, живи са — ядоса се Фред.

— Няма да правите повече това, ами ако някой се разболее сериозно?

— Не бой се, няма да ги поболяваме, вече изпробвахме лъготийките върху себе си, сега само проверяваме дали действат еднакво на всички…

— Ако не престанете, ще…

— Какво ще направиш, ще ни накажеш ли? — подметна Фред така, все едно казваше: „Хайде, опитай, де!“

— Или ще ни накараш да преписваме учебника? — подсмихна се и Джордж.

Зяпачите из цялото помещение се заливаха от смях. Хърмаяни се изправи в целия си ръст — беше присвила очи, а бухналата й коса сякаш пукаше от електричество.

— Не — каза тя с разтреперан от гняв глас, — но ще пиша на майка ви.

— Няма да го направиш! — ужаси се Джордж и отстъпи крачка назад.

— О, ще го направя, ще видиш — закани се мрачно Хърмаяни. — Не мога да ви спра да се тъпчете с тия гадории, но няма да допусна да ги давате и на първокурсниците.

Фред и Джордж се вцепениха. Беше ясно, че приемат думите на Хърмаяни като удар под пояса. С последен заплашителен поглед тя тикна в ръцете на Фред тефтера и книжната кесия с дропса и се върна при креслото край огъня.

Рон беше така потънал във фотьойла, че носът му се намираше на едно равнище с коленете.

— Благодаря ти за подкрепата, Рон — рече му кисело Хърмаяни.

— И сама се справи прекрасно — смънка той в отговор.

Тя погледа миг-два празния пергамент и рече сърдито:

— Ох, няма никакъв смисъл, не мога да се съсредоточа. Ще си лягам.

Отвори рязко ученическата чанта и Хари помисли, че ще си прибере учебниците, ала вместо това Хърмаяни извади две безформени вълнени нещица, сложи ги внимателно на масата при камината, покри ги с няколко парченца смачкан пергамент и с прекършено перо и се отдръпна, за да хвърли един поглед.

— Какви ги вършиш, да го вземе Мерлин дано? — викна Рон, който я зяпаше така, сякаш се притеснява да не си е изгубила разума.

— Това са шапки за домашни духчета — побърза да обясни Хърмаяни, която вече се бе заела да си прибира книгите в чантата. — Изплетох ги през лятото. Е, без магия не ми спори много, но сега, когато отново съм в училище, ще успея да наплета повечко.

— Какво? Оставяш шапки на домашните духчета ли? — провлече Рон. — И ги криеш под тия боклуци?

— Да — потвърди предизвикателно тя и метна със замах чантата на гръб.

— Не е редно! — ядоса се момчето. — Опитваш се да ги прилъжеш да вземат шапките. Даваш им свобода, въпреки че те може и да не искат да са свободни.

— Как може да не искат? Разбира се, че искат да са свободни! — викна веднага Хърмаяни, макар че бе поруменяла. — Само да си посмял, Рон, да пипаш шапките!

Тя се обърна и си тръгна. Рон я изчака да се скрие зад вратата към спалните помещения на момичетата, после махна боклучетата по вълнените шапки.

— Поне да видят какво взимат — отсече той. — При всички положения… — Рон нави пергамента, върху който бе написал заглавието на съчинението, зададено от Снейп. — Няма смисъл да се опитвам да го довърша, така и така не мога да го съчиня без Хърмаяни, нямам си и понятие какво се прави с тия лунни камъни, а ти?

Хари поклати глава и усети, че болката в дясното му слепоочие се е усилила. Помисли си за дългото съчинение, което имаше да пише за Великанските войни, и болката го прониза като с нож. Макар да знаеше, че на сутринта ще съжалява горчиво, задето не си е написал домашните, си събра учебниците и ги пъхна в чантата.

— И аз си лягам.

Докато вървеше към вратата, подмина Шеймъс, но не го погледна. За миг му се стори, че той понечва да каже нещо, ала забърза нататък и стигна витата каменна стълба с нейното утешително спокойствие, без да му се налага да търпи още предизвикателства.

 

 

На другата заран денят започна също тъй оловен и дъждовен, както предният. На закуска Хагрид пак го нямаше на масата за преподавателите.

— Но ако погледнем нещата откъм добрата им страна, днес нямаме и час при Снейп — отбеляза жизнерадостно Рон.

Хърмаяни се прозина широко и си наля кафе. Изглеждаше доволна и когато Рон я попита за причината, тя отвърна простичко:

— Шапките са изчезнали. Както личи, домашните духчета все пак искат да са свободни.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен — сряза я Рон. — Шапките може и да не се броят за дрехи. Лично на мен ми приличат не на шапки, а на вълнени мехури.

Хърмаяни не му проговори цяла сутрин.

След двойния час по вълшебство имаха двоен по трансфигурация. През първите петнайсетина минути и професор Флитуик, и професор Макгонъгол им говориха за важността на СОВА.

— Помнете — прикани пискливо професор Флитуик, както винаги кацнал върху цяла камара учебници, за да вижда над писалището, — тези изпити могат да повлияят върху бъдещето ви за години напред! Ако още не сте се замисляли сериозно на какво поприще искате да се посветите, сега е моментът да го сторите. Междувременно се опасявам, че ще трябва работим по-усърдно от всякога, за да покажете на какво сте способни!

После близо час преговаряха призоваващите магии, които според професор Флитуик сто на сто щели да се паднат на изпита за СОВА, а накрая той им даде най-голямото досега домашно по вълшебство.

В часа по трансфигурация беше същото, ако не и по-лошо.

— Няма да вземете изпита за СОВА — закани се мрачно професор Макгонъгол, — ако не учите, не сте прилежни и не се упражнявате. Не виждам причина някой в класа да не издържи изпита за СОВА по трансфигурация, стига да се труди, разбира се. — Невил изцъка тъжно и невярващо. — Да, да, и ти, Лонгботъм — заяви професор Макгонъгол. — Работиш добре, само ти липсва самочувствие. И така, днес ще започнем със заклинанията за изчезване. Те са по-лесни от заклинанията за измагьосване, които обикновено се правят на равнище ТРИТОН, но въпреки това са сред най-трудните магии, които могат да се паднат на изпита за СОВА.

Преподавателката се оказа съвсем права: Хари установи, че заклинанията за изчезване са неописуемо трудни. В края на двойния час нито той, нито Рон бяха успели да направят така, че охлювите, с които се упражняваха, да изчезнат, макар и Рон да отбеляза обнадеждено, че неговият май е побледнял. Затова пък охлювът на Хърмаяни изчезна още на третия й опит, за което тя беше поощрена с десет точки, отпуснати от професор Макгонъгол за дом „Грифиндор“. Единствена Хърмаяни не получи домашно, а на всички останали учителката нареди да упражняват заклинанието цяла вечер, та на другия ден следобед отново да го приложат на охлювите.

Уплашени от количеството домашни, които имат да подготвят, Хари и Рон прекараха едночасовата обедна почивка в библиотеката, където търсеха да прочетат нещо за лунните камъни и как те се използват в направата на отвари. Хърмаяни не дойде с тях, още се сърдеше на Рон заради подмятанията му за вълнените шапчици. Следобед, когато се явиха в часа по грижа за магически създания, Хари пак имаше главоболие.

Беше станало хладно и ветровито и докато вървяха по полегатата морава към колибата в края на Забранената гора, по лицата им от време на време падаха капчици дъжд. Пред професор Гръбли-Планк, която чакаше класа на десетина метра пред портата на Хагрид, имаше дълга сгъваема маса, отрупана със сухи вейки. Тъкмо Хари и Рон да отидат при нея, когато зад тях екна гръмогласен смях — те се обърнаха и видяха, че се задава Драко Малфой, наобиколен от обичайната тумба слидеринци. Явно току-що бе казал нещо много смешно, защото Краб, Гойл, Панси Паркинсън и останалите се кикотеха неудържимо. Щом наобиколиха масата и започнаха да го попоглеждат, Хари тутакси се досети, че обект на подигравките е бил именно той.

— Всички ли са тук? — провикна се професор Гръбли-Планк, след като пристигнаха и слидеринци, и грифиндорци. — Тогава да започваме. Знае ли някой как се казват тези неща?

Тя посочи наръча клонки пред себе си. Хърмаяни вдигна бързо ръка. Зад нея Малфой долепи два пръста отстрани на устата си, все едно са бивни, и заподскача нагоре-надолу, да покаже как Хърмаяни не я свърта да отговори на въпроса. Панси Паркинсън нададе писклив смях, преминал почти веднага в крясък, защото вейките по масата се разлетяха във въздуха. Оказа се, че били мънички дървени духчета, с чворести кафяви ръце и крака, с по два клечести пръста и със странни лица, плоски и грапави като дървесна кора, върху които проблясваха бръмбаровокафявите им очи.

— Аууууу! — изпищяха Парвати и Лавендър, с което страшно подразниха Хари.

Човек би си помислил, че Хагрид не им е показвал нито едно впечатляващо същество: пихтиестите червеи наистина си бяха скучновати, затова пък саламандрите и хипогрифите бяха доста интересни, а раконогите огнемети — дори прекалено интересни.

— По-тихо, момичета! — скара се професор Гръбли-Планк и метна шепа нещо като кафяв ориз на клечестите създания, които тутакси се нахвърлиха на зърната. — И така, някой знае ли как се казват тези същества? Госпожице Грейнджър?

— Съчковци — отговори Хърмаяни. — Те са дървесни пазители, обикновено живеят сред клоните на дървета, от които се правят магически пръчки.

— Пет точки за „Грифиндор“ — оповести професор Гръбли-Планк. — Точно така, това са съчковци и както госпожица Грейнджър отбеляза правилно, обикновено живеят сред дървета, от чиято дървесина се майсторят магически пръчки. Някой знае ли с какво се хранят?

— С мокрици — отвърна на мига Хърмаяни и това обясни защо зрънцата, които Хари бе взел за кафяв ориз, помръдват. — Но и с яйца на феи, стига да намерят.

— Браво, моето момиче, още пет точки. И така, ако ви трябват листа или дървесина от дърво, където живеят съчковци, не е зле да носите като подарък малко мокрици: за да отклоните вниманието им или да ги умилостивите. Може и да ви се струват безобидни, но ако ги ядосате, ще се опитат да ви избодат очите с пръстите си, а те, както виждате, са много остри и е най-добре да стоят далеч от лицата ви. И така, елате, ако обичате, насам, вземете по няколко мокрици и един съчко — пада се по един на трима ученици, — и ги разгледайте по-отблизо. До края на часа ги нарисувайте и напишете имената на всичките части на тялото им.

Класът се струпа около сгъваемата маса. Хари нарочно заобиколи отзад и накрая се озова точно до професор Гръбли-Планк.

— Къде е Хагрид? — попита я, докато останалите си избираха съчко.

— Това не те засяга — отговори преподавателката дръпнато, както му беше отвърнала и предишния път, когато най-неочаквано се беше появила в час вместо Хагрид.

Драко Малфой, който беше изкривил издълженото си лице в ехидна усмивка, се пресегна през Хари и сграбчи най-големия съчко.

— Нищо чудно онзи тъпанар, великанът, да се е набутал между шамарите и да е получил тежки наранявания — подметна той полугласно, така че само Хари да го чуе.

— Нищо чудно и ти да получиш наранявания, ако не си държиш езика зад зъбите — изсъска тихо Хари.

— Нищо чудно да се е забъркал в нещо, което не е лъжица за неговата уста, нали се сещаш, а?

Малфой се ухили през рамо на Хари и се отдалечи, а той усети как му призлява. Дали пък Малфой не знаеше нещо? Нали баща му беше смъртожаден, възможно бе да разполага със сведения за съдбата на Хагрид, които още не бяха достигнали до членовете на Ордена? Той побърза отново да заобиколи масата и отиде при Рон и Хърмаяни, които бяха приклекнали по-встрани на тревата и се мъчеха да убедят един съчко да не шава поне за малко, та да го нарисуват. Хари извади пергамент и перо, наведе се до тях и им предаде шепнешком какво е намекнал току-що Малфой.

— Дъмбълдор все щеше да знае, ако Хагрид е бил сполетян от беда — отсече веднага Хърмаяни. — Ако се притесняваме, само ще позволим на Малфой да злорадства и да разбере, че не сме наясно какво точно става. Няма да му обръщаме внимание, Хари. Я подръж съчкото, искам да му нарисувам личицето…

— Ами да — чу се ясно провлаченият глас на Малфой, застанал сред групичката най-близо до тях, — да ви кажа, преди ден-два татко е разговарял с министъра и доколкото разбрах, министерството е решило да се пребори веднъж завинаги с некадърните преподаватели тук. Дори и онзи малоумник, великанът, да цъфне отново, сто на сто още същия ден ще му покажат вратата.

— ООООХ!

Хари бе стиснал съчкото толкова здраво, че за малко да го прекърши, затова в отговор съществото бе замахнало с все сила по ръката на Хари, оставяйки с острите си пръстчета две дълги и дълбоки драскотини. Момчето го пусна. Краб и Гойл, които вече се заливаха от смях при мисълта, че Хагрид ще бъде уволнен, се запревиваха още повече при вида на съчкото, който се завтече презглава към Забранената гора: мъничко мърдащо клечесто човече, хлътнало сред коренищата на дърветата. Когато някъде от другия край на парка проехтя звънецът, Хари нави на фуния оцапаната с кръв рисунка на съчкото и превързал ръката си с носната кърпа на Хърмаяни, се отправи за часа по билкология, а подигравателният смях на Малфой кънтеше в ушите му.

— Само да нарече още веднъж Хагрид малоумник, ще го… — изръмжа той.

— Хари, не си търси белята с Малфой! Не забравяй, че сега той е префект, като нищо ще ти почерни живота…

— Виж ти, пък аз не знаех какво е да ти почернят живота — подметна жлъчно той.

Рон се засмя, а Хърмаяни само се свъси. Тримата уморено повлякоха нозе през зеленчуковите лехи. Небето все още не можеше да реши дали му се вали.

— Просто ми се иска Хагрид по-бързо да се върне — прошепна Хари, когато стигнаха до оранжериите. — И само да си посмяла да ми разправяш, че тая Гръбли-Планк преподавала по-добре! — закани се той.

— И през ум не ми е минавало — отвърна спокойно Хърмаяни.

— Тя не може да стъпи и на малкия пръст на Хагрид — отсече твърдо Хари, макар да знаеше прекрасно, че току-що е присъствал на образцов урок по грижа за магически създания, и бе подразнен доста от това.

Вратата на най-близката оранжерия се отвори и оттам се изсипаха цял рояк четвъртокурсници, сред които и Джини.

— Здравейте! — рече тя весело, докато се разминаваха.

След миг се показа и Луна Лъвгуд, която се тътреше след класа: на носа й се мъдреше кално петно, косата й беше намотана на кок точно отгоре на темето. Още щом зърна Хари, изпъкналите й очи блеснаха развълнувано и тя се насочи право към него. Доста от съучениците му се обърнаха и ги зяпнаха удивени. Луна си пое дълбоко въздух и без да го поздрави дори, заяви:

— Вярвам ти, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал, вярвам и че ти си се възправил срещу него и си успял да избягаш.

— Хммм… така си е — измърмори Хари.

Вместо обици Луна си беше сложила нещо като оранжеви репички и Парвати и Лавендър очевидно ги бяха забелязали, понеже и двете сочеха ушите й и се превиваха от смях.

— Смейте се колкото си искате — подвикна Луна, явно останала с впечатлението, че Парвати и Лавендър се кикотят на думите й, а не на репичките, — навремето хората са вярвали, че няма такива работи като блеещи асове и нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци!

— Защото всъщност няма, нали? — подметна нетърпеливо Хърмаяни. — Наистина няма такива работи като блеещи асове и нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.

Луна я прониза с изпепеляващ поглед и заподскача нататък, при което репичките се залюляха лудешки. Сега вече не само Парвати и Лавендър се заливаха от смях.

— Ще престанеш ли да обиждаш единствените хора, които ми вярват? — заяде се Хари с Хърмаяни, докато влизаха в час.

— О, стига, Хари, до Луна ли си опрял! — отвърна Хърмаяни. — Джини ми е разказала всичко за нея, вярва само в неща, за които няма никакви доказателства. Е, какво може да се очаква от дъщерята на главния редактор на „Дрънкало“!

Хари се сети за зловещите крилати коне, които бе видял вечерта на пристигането, и как Луна каза, че и тя ги виждала. Поумърлуши се. Дали Луна лъжеше? Ала преди да продължи с размишленията по въпроса, към него се приближи Ърни Макмилан.

— Искам да знаеш, Потър, че те подкрепят не само откачалките — заяви на всеослушание. — Лично аз ти вярвам напълно. Семейството ми винаги е стояло непоколебимо за Дъмбълдор, същото важи и за мен.

— Ъъъ, много благодаря, Ърни — смотолеви Хари, постъписан, но и зарадван.

Ърни може и да говореше високопарно в случаи като този, ала Хари се чувстваше дълбоко признателен за доверието, проявено към него от всеки, върху чиито уши не се поклащат репички. Думите на Ърни очевидно бяха заличили усмивката от лицето на Лавендър Браун, а когато се извърна към Рон и Хърмаяни, Хари забеляза и изражението на Шеймъс, който го гледаше едновременно объркано и предизвикателно.

Никой не се изненада, когато професор Спраут започна часа с пространно обяснение за важността на СОВА. На Хари му се прииска преподавателите да престанат да им натякват едно и също. Вече усещаше как го присвива под лъжичката при мисълта за купищата домашни, които има да подготвя, и това усещане се изостри още повече в края на часа, когато професор Спраут им зададе поредното съчинение. Когато уморени и вмирисани на змейски изпражнения, любимия тор на професор Спраут, грифиндорци се понесоха вкупом към замъка след поредния тежък ден, всички се бяха умълчали.

Хари умираше от глад и понеже в пет часа беше първата му извънкласна работа при Ъмбридж, побърза да отиде право на вечеря, без да си оставя чантата в Грифиндорската кула, та да хапне надве-натри, преди да изтърпи наказанието. Но тъкмо бе стигнал вратата на Голямата зала, когато някой го повика сърдито:

— Ей, Потър!

— Какво има сега… — пророни Хари уморено и се извърна, за да се изправи пред очевидно вбесената Анджелина Джонсън.

— Ще видиш ти какво има! — натърти тя, след което дойде право при него и забоде с все сила пръст в гърдите му. — Как си успял да си навлечеш наказание точно в петък от пет часа?

— Моля? — възкликна Хари. — А, да… ще избираме пазач!

— А, сети се най-после! — озъби се Анджелина. — Нали те предупредих, че на пробите държа да присъства целият отбор, та да намерим човек, който да се сработи с всички? Нали те предупредих, че съм запазила игрището? А ти си решил да не идваш!

— Не съм решавал такова нещо! — отвърна Хари, жегнат от несправедливите й думи. — Оная Ъмбридж ме наказа само защото й казах в очите истината за Ти-знаеш-кого.

— Тогава върви при нея и я помоли да те освободи в петък — разпореди се ядно Анджелина, — изобщо не ме интересува как ще го направиш. Твоя работа, ако искаш, й кажи, че това за Ти-знаеш-кого си го измислил, но се постарай да бъдеш на пробите!

Тя излезе с гръм и трясък.

— Знаете ли какво? — рече Хари на Рон и Хърмаяни, след като двамата пристигнаха в Голямата зала. — Я да питаме в „Пъдълмиър Юнайтед“ дали Оливър Ууд не е загинал по време на тренировка. Както гледам, духът му май се е вселил в тая Анджелина.

— Как мислиш, има ли вероятност Ъмбридж да те пусне в петък? — попита не особено обнадежден Рон, след като седнаха на масата на „Грифиндор“.

— По-малка от никаква — отвърна свъсен Хари, след което си сложи от агнешките котлети в чинията и започна да се храни. — Но от опит не боли, нали така? Ще й предложа да ме накаже още два дни, нещо от този род, и аз не знам… — Той преглътна картофите и добави: — Дано не ме държи до късно. Само като си помисля, че имаме да пишем цели три съчинения, да упражняваме заклинанието за изчезване, което ни зададе Макгонъгол, за Флитуик да измислим противодействаща магия, да довършим рисунката на съчкото и да започнем онзи тъп дневник със сънищата, дето ни го иска Трелони!

Рон простена и кой знае защо, погледна тавана.

— На всичкото отгоре май ще завали.

— Какво общо има това с домашните? — вдигна вежди Хърмаяни.

— Нищо — побърза да каже Рон и ушите му почервеняха.

В пет без пет Хари се раздели с приятелите си и се отправи към кабинета на Ъмбридж на третия етаж. След като почука, преподавателката се провикна с престорения си мазен глас:

— Влез.

Той надзърна вътре предпазливо.

Помнеше кабинета и при предишните му трима обитатели. По времето, когато тук се бе разпореждал Гилдрой Локхарт, цялото помещение беше облепено с ухилените му портрети. При Лупин, ако някой се отбиеше насам, имаше голяма вероятност да се натъкне на някое чудновато Тъмно създание в кафез или стъкленица. В дните на мнимия Муди кабинетът бе задръстен с какви ли не инструменти и приспособления за откриване на злодейства и измами.

Сега обаче помещението бе направо неузнаваемо. Всички повърхности бяха застлани с дантелки и покривки. Навсякъде се мъдреха вази със сухи цветя, всяка поставена върху отделна салфетчица, върху една от стените пък имаше цяла сбирка декоративни чинии с картинки на големи шарени котета, накипрени с различна на цвят панделка. Бяха толкова отвратителни, че Хари ги зяпна като омагьосан, докато професор Ъмбридж не се обади отново:

— Добър вечер, господин Потър.

Хари трепна и се огледа. Отпърво не я беше забелязал, защото тя бе облечена в мантия на крещящи цветя, направо сливаща се с покривката върху писалището отзад.

— Добър вечер, професор Ъмбридж — поздрави сковано момчето.

— Е, сядайте — прикани преподавателката и посочи застланата с дантелки масичка, до която бе приготвила обикновен стол с права облегалка.

На масата имаше парче чист пергамент, което очевидно го чакаше.

— Ъъъ — започна Хари, без да се помръдва. — Професор Ъмбридж. Аз… преди да сме започнали, бих искал… бих искал да ви помоля за една услуга.

Изпъкналите й очи се присвиха.

— И каква е тя?

— Ами… ами аз съм в отбора по куидич на „Грифиндор“. В петък в пет часа трябва да участвам в пробите за нов пазач и… и се питах дали този ден мога да пропусна извънкласната работа и да я направя друг път…

Още преди да е стигнал края на изречението, разбра, че нищо няма да излезе.

— А, не — рече Ъмбридж и се ухили много широко, като че е лапнала особено сочна муха. — Не, не и не. Наказан сте, Потър, задето разпространявате злотворни, отвратителни небивалици, само и само да сте център на вниманието, освен това, щом налагаме наказания, ние не се съобразяваме кога им е удобно на провинилите се. Не, утре, вдругиден и в петък ще дойдете в пет часа и ще си изтърпите наказанието, както е предвидено. Всъщност смятам, че е добре, дето ще пропуснете нещо, което много ви се прави. Тъкмо ще усвоите по-бързо поуката, която искам да ви дам.

Хари усети как кръвта му се вдига към главата и чу, че ушите му тътнат. Така значи, разпространявал „злотворни, отвратителни небивалици, само и само да е център на вниманието“!

Понавела на една страна глава, Ъмбридж продължаваше да го наблюдава и да се хили, сякаш знаеше какво точно си мисли и чакаше да види дали пак ще се разкрещи. Хари положи огромни усилия, за да отмести поглед, после пусна ученическата чанта до стола и седна на него.

— Това вече е друго! — рече мазно Ъмбридж. — Владеем се малко по-добре, нали? А сега, Потър, ще пишете едно и също изречение. Не, не с вашето перо — спря го тя, когато Хари се наведе да отвори чантата. — Ще вземете моето, то е по-особено. Заповядайте. — Връчи му дълго и тънко черно перо с изключително остър връх. — Пишете „Няма да лъжа“ — нареди му преподавателката.

— Колко пъти? — попита Хари с доста убедителна вежливост.

— О, докато думите се запечатат добре! — отвърна със сладникавия си глас Ъмбридж. — Започвайте.

Отиде при бюрото, седна и се наведе над купчинка пергаменти — явно съчинения за проверка. Хари вдигна острото черно перо и видя, че му липсва нещо.

— Не сте ми дали мастило — отбеляза той.

— А, не ви трябва мастило — отвърна професор Ъмбридж и в гласа й като че прозвуча едва доловим присмех.

Хари долепи върха на перото до пергамента и написа: „Няма да лъжа“.

Простена от болка. Думите изникнаха върху пергамента, написани с нещо като лъскаво червено мастило. Същевременно те се появиха и отгоре върху дясната му ръка, изрязани сякаш със скалпел по кожата, ала още щом той погледна лъщящата рана, кожата зарасна и отново стана съвсем гладка, макар и мястото да се червенееше леко.

Хари се извърна към Ъмбридж. Тя го наблюдаваше с голяма жабешка уста, зейнала в усмивка.

— Какво има?

— А, нищо — отвърна едва чуто Хари.

Пак погледна пергамента, отново доближи перото, написа „Няма да лъжа“ и повторно усети отгоре върху ръката си пронизващата болка: и този път думите бяха прорязани върху кожата, и този път раната зарасна за секунди.

Отново и отново Хари пишеше думите върху пергамента с нещо, което, както бързо разбра, бе не мастило, а собствената му кръв. Отново и отново те биваха издълбавани отгоре по ръката му, после заздравяваха и пак се появяваха веднага щом момчето започнеше да драска с перото по пергамента.

Зад прозореца на Ъмбридж се мръкна. Хари така и не попита кога ще му разреши да спре. Дори не си погледна часовника. Знаеше, че преподавателката само това и чака — той да се покаже слаб, — но дори и да се наложеше да седи тук до сутринта и да дълбае с това перо собствената си ръка, Хари нямаше намерение да проявява малодушие…

— Елате насам — подкани Ъмбридж сякаш след цяла вечност.

Хари стана от стола. Болеше го неописуемо. Той погледна и видя, че раната е зараснала, но кожата е кървавочервена.

— Ръката — разпореди се преподавателката.

Той протегна ръка. Ъмбридж я пое. Докато го докосваше с месести къси пръсти, окичени с грозни старовремски пръстени, Хари едва се сдържа да не потрепери.

— Цъ-цъ-цъ, не виждам засега да съм ви направила някакво впечатление — ухили се учителката. — Е, ще се наложи да продължим утре вечер, нали така? Свободен сте.

Без да казва и дума, Хари излезе от кабинета. Училището беше съвсем безлюдно, сигурно отдавна бе минало полунощ. Той тръгна бавно по коридора, после, след като сви зад ъгъла и беше сигурен, че Ъмбридж няма да го чуе, хукна презглава.

 

 

Не му беше останало време да упражнява заклинанието за изчезване, не беше описал в дневника и един-едничък сън, не бе довършил рисунката на съчкото, нито беше подготвил съчиненията. На другата заран пропусна закуската, та за пророкуването, първия им час, да нахвърли набързо два-три измислени съня, и с изненада видя, че компания му прави и Рон, който дори не се беше сресал.

— Ама как така не си си написал домашното снощи? — възкликна Хари, докато Рон се озърташе трескаво и търсеше вдъхновение някъде по стените на общата стая.

Предната вечер, когато Хари се беше прибрал в спалното помещение, приятелят му бе потънал в непробуден сън, а сега отговори, че бил имал друга работа, надвеси се над пергамента и драсна няколко думи.

— Е, стига толкова — оповести Рон и затвори с трясък дневника. — Написах, че съм сънувал как си купувам нов чифт обувки, от това Трелони надали ще ми направи някакво страшно предсказание, нали?

Забързаха заедно към Северната кула.

— Как беше извънкласната работа с Ъмбридж? Какво те накара да правиш?

Хари се поколеба само за миг и отговори:

— Да пиша едно изречение много пъти.

— Е, не е чак толкова страшно — отсъди другото момче.

— Не е — съгласи се Хари.

— Ох, забравих… пусна ли те в петък?

— Не.

Рон простена състрадателно.

И този ден се оказа лош за Хари — той се представи много зле в часа по трансфигурация, понеже изобщо не беше упражнявал заклинанието за изчезване. Наложи се да пропусне и обедната почивка, за да довърши рисунката на съчкото, междувременно обаче професор Макгонъгол, професор Гръбли-Планк и професор Синистра им бяха дали други домашни, които той не можеше и да се надява да подготви вечерта, понеже пак трябваше да се яви за извънкласна работа при Ъмбридж. На всичко отгоре Анджелина Джонсън отново го издебна по време на вечеря и след като разбра, че не може да отиде в петък, когато щяха да избират нов пазач, се разфуча, че не била във възторг от отношението му и че очаквала играчите, които искат да останат в отбора, да поставят тренировките на първо място, пред всички други задължения.

— Наказан съм! — провикна се подир нея Хари, докато тя се отдалечаваше наперено. — Нима наистина мислиш, че предпочитам да стоя затворен в една стая с оная дърта жаба, вместо да играя куидич?

— Пак добре, че те е накарала само да пишеш — взе да го утешава Хърмаяни, след като Хари се отпусна тежко на пейката и погледна вече без апетит пая с месо и бъбреци. — Така де, не е някакво страшно наказание…

Хари понечи да каже нещо, но затвори уста и само кимна. Всъщност и той не знаеше защо не споделя с Рон и Хърмаяни какво точно се случва в кабинета на Ъмбридж. Знаеше само, че не му се гледат ужасените им лица — така щеше да се почувства още по-зле и да се справи по-трудно. Пък и усещаше смътно, че това засяга само него и Ъмбридж, че е сблъсък между волите им, и той нямаше намерение да й доставя удоволствието да разбере, че се е оплаквал.

— Направо не мога да повярвам, че имаме толкова много домашни — завайка се сломен Рон.

— Защо не ги написа снощи? — укори го Хърмаяни. — Всъщност къде беше?

— Ами… прииска ми се да се поразходя — взе да увърта Рон.

Хари остана с впечатлението, че не само той крие нещо.

 

 

Втората вечер на наказанието беше точно толкова ужасна, колкото и първата. Сега кожата на ръката на Хари се раздразни по-скоро и не след дълго почервеня и се възпали. Той не вярваше, че раната ще продължи да зараства така бързо. След малко щеше да му остане белег и тогава Ъмбридж сигурно вече щеше да бъде доволна. Въпреки това Хари се сдържа и не простена от болка — от мига, в който влезе в кабината, чак докато си тръгна, и този път след полунощ, не каза друго освен „добър вечер“ и „лека нощ“.

Сега вече положението с домашните си беше отчайващо и щом се върна в общата стая на „Грифиндор“, не отиде да си легне, макар да беше капнал от умора, а разлисти учебниците и се зае със съчинението за лунния камък, възложено от Снейп. Когато приключи, вече бе два и половина. Знаеше, че не се е справил блестящо, но нямаше друг избор — налагаше се да предаде съчинението в този вид, ако не искаше и Снейп да му наложи някакво наказание. След това отговори набързо на въпросите, зададени им от професор Макгонъгол, написа нещичко и за правилното отношение към съчковците, за да се яви с домашно и при професор Гръбли-Планк, и едва докрета до леглото — свлече се, както беше с дрехите, и моментално заспа.

 

 

Четвъртък сякаш бе забулен в мъглата на умората. И Рон изглеждаше много сънен, макар че Хари не проумяваше защо. Третата вечер от наказанието му мина по същия начин, както и предишните, с тази разлика, че след първите два часа думите „Няма да лъжа“ вече не се заличаваха от ръката му, стояха си там като издълбани с длето и от тях се процеждаха капчици кръв. Когато острото перо спря да дращи, професор Ъмбридж вдигна очи.

— О! — възкликна тя тихо, после заобиколи писалището и сама дойде да огледа ръката. — Чудесно. Нека ви е за урок. За днес сте свободен.

— И утре ли трябва да идвам? — попита Хари и вдигна ученическата чанта с лявата ръка, понеже дясната го болеше непоносимо.

— О, да — усмихна се както винаги широко професор Ъмбридж. — Да, смятам, че можем да поработим още една вечер, за да вдълбаем думите още по-дълбоко.

На Хари и през ум не му беше минавало, че е възможно някъде по широкия свят да се намери учител, когото той да ненавижда повече и от Снейп, но докато се връщаше към кулата на „Грифиндор“, трябваше да признае, че учителят по отвари вече има силен съперник. „Тя е изверг — помисли си, докато се качваше на седмия етаж, — тя е изверг, чудовище, тази шантава дърта…“

— Рон!

Беше се качил по стълбите и тъкмо зави надясно, когато за малко да се блъсне в Рон, който, стиснал дръжката на метлата си, се спотайваше зад статуята на Локлан Върлината. Щом видя Хари, той подскочи като ужилен и се опита да скрие зад гърба си новичката „Чистометка единайсет“.

— Какво правиш?

— А… нищо. Ами ти?

Хари се свъси срещу него.

— Хайде, кажи, де! Защо се криеш тук?

— Ами… щом толкова искаш да знаеш, крия се от Фред и Джордж — отвърна Рон. — Току-що минаха оттук с цял рояк първокурсници, готов съм да се обзаложа, че пак си правят опити с тях. Сега вече не могат в общата стая, нали там бди Хърмаяни.

Говореше трескаво, забързано.

— Но за какво ти е метлата, да не си летял? — полюбопитства Хари.

— Ами… добре, де, ще ти кажа, само няма да ми се смееш, чу ли? — взе да се оправдава Рон, който от минута на минута се изчервяваше все повече. — Аз такова… реших да се пробвам за пазач на „Грифиндор“, все пак вече имам прилична метла. Хайде, смей се, де!

— Не ти се смея — увери го Хари, а Рон примига. — Хубаво си се сетил! Наистина ще бъде страхотно, ако влезеш в отбора. Не съм те виждал да играеш като пазач, добър ли си?

— Справям се — отвърна Рон, явно облекчен, че Хари е посрещнал така новината. — Докато тренираха през ваканциите, Чарли, Фред и Джордж винаги ме караха да пазя.

— Значи и днес си тренирал?

— Всяка вечер от вторник насам… ама самичък. Опитвах се да омагьосам куофъла, та да лети към мен, но не е никак лесно и се съмнявам, че ще има някаква полза — оплака се притеснен и разтревожен Рон. — Когато се явя на пробите, Фред и Джордж ще се пръснат от смях. Откакто станах префект, само ме взимат на подбив.

— Де да можех и аз да съм там! — рече горчиво Хари, след като се отправиха към общата стая.

— Да, толкова ми се искаше, Хари… Я, какво ти е това на ръката?

Хари, който тъкмо си беше почесал носа със свободната дясна ръка, се помъчи да я скрие, но със същия успех, който Рон бе имал със своята „Чистометка“.

— А, нищо… дреболия, порязах се.

Ала Рон го беше сграбчил за китката и бе доближил ръката му до очите си. Настана мълчание, през което той зачете думите, издълбани върху кожата, сетне пусна приятеля си.

— Нали каза, че те е накарала да пишеш? — възкликна с вид, сякаш му е призляло.

Хари се подвоуми, но в края на краищата Рон бе откровен с него, затова му каза истината за часовете, които прекарваше в кабинета на Ъмбридж.

— Ах, тая дърта вещица! — изсъска отвратен Рон точно когато спряха пред Дебелата дама, която си дремеше кротичко, отпуснала глава върху рамката. — Тая не е наред! Върви при Макгонъгол, кажи нещо!

— И дума да не става — отсече веднага Хари. — Няма да й доставя това удоволствие да си мисли, че ми е направила нещо.

— Как да не ти е направила? Не бива да допускаш да й се размине току-така.

— Не знам доколко Макгонъгол има някаква власт над нея — сподели Хари.

— Тогава кажи на Дъмбълдор!

— А, не — отсече Хари.

— Ама защо?

— Той си има достатъчно неприятности — рече Хари, макар че причината беше друга.

Не искаше да търси помощ от директора, след като той от юни насам не му беше казал нито дума.

— Мен ако питаш, трябва… — подхвана Рон, но бе прекъснат от Дебелата дама, която ги гледаше сънено и по едно време избухна:

— Ще ми кажете ли най-после паролата, или цяла нощ трябва да будувам тук и да ви чакам да се наговорите?

 

 

Петък започна свъсен и дъждовен, както останалите дни от седмицата. Когато влезе в Голямата зала, Хари погледна неволно към масата на преподавателите, макар че всъщност не се и надяваше да види Хагрид, после насочи мислите си към по-неотложните си проблеми, като купчината домашни, които му предстоеше да подготвя, и оставащото наказание при Ъмбридж.

Този ден го крепяха две неща. Първото бе мисълта, че наближава краят на седмицата, а второто, че колкото и ужасно да бъде последното наказание при Ъмбридж, от прозореца в кабинета й се виждаше игрището за куидич в далечината и при повечко късмет Хари можеше да погледа как се представя Рон. Вярно, тези лъчи светлинка бяха твърде мъждиви, ала Хари бе признателен за всичко, което разсейваше поне малко мрака, спуснал се над него — не помнеше да е имал по-ужасна първа седмица на учебната година в „Хогуортс“.

Когато в пет следобед почука на вратата в кабинета на професор Ъмбридж с надеждата, че му е за последен път, го поканиха да влезе. Празният пергамент го чакаше на застланата с дантелки маса, до него бе оставено острото перо.

— Знаете какво да правите, Потър — усмихна се мазно Ъмбридж.

Хари взе перото и погледна през прозореца. Ако можеше да премести стола три-четири сантиметра надясно, все едно, за да е по-близо до масата… готово! Сега вече виждаше как отборът по куидич на „Грифиндор“ се извисява и се снишава над игрището в далечината, при трите високи голови стълба се чернееха петима-шестима души, явно чакаха да им дойде редът да пазят. От такова разстояние бе трудно да се различи Рон.

„Няма да лъжа“, написа Хари. Раната върху ръката му се отвори и по нея пак изби кръв.

„Няма да лъжа.“ Раната започна да смъди и да го боли.

„Няма да лъжа.“ По китката му се застича кръв.

Той се престраши още веднъж да погледне през прозореца. Който стоеше пред головите стълбове, се справяше ужасно зле. Хари не посмя да гледа повече от няколко секунди, но през това време Кейти Бел пак успя да вкара два пъти куофъла. Със силната надежда, че пазач не е Рон, Хари сведе отново поглед към пергамента, напръскан с кръв.

„Няма да лъжа.“

„Няма да лъжа.“

Поглеждаше всеки път, щом решеше, че няма да е много опасно — ако чуеше, че Ъмбридж дращи с перото или отваря чекмедже. Третият играч, застанал пред стълбовете, се справяше горе-долу добре, четвъртият беше много слаб, петият отби блъджъра изключително вещо, после обаче не успя да спаси елементарен удар. Небето притъмняваше и Хари се съмняваше, че ще успее да види шестия и седмия кандидат.

„Няма да лъжа.“

„Няма да лъжа.“

Сега пергаментът лъщеше от капките кръв, паднали от ръката му, която вече го болеше непоносимо. Когато Хари вдигна отново очи, се беше мръкнало и игрището за куидич не се виждаше.

— Я да проверим дали сте си взели поука — оповести половин час по-късно с мазния си глас Ъмбридж.

Приближи се и протегна късите си, окичени с пръстени пръстчета. Точно когато го докосна, за да огледа думите, врязали се в кожата му, го проряза болка, но не в ръката, а в белега върху челото. В същия миг Хари усети нещо твърде странно някъде при диафрагмата си.

Дръпна ръката си, скочи на крака и се вторачи в преподавателката. Тя също се взря в него и върху увисналата й широка уста заигра усмивка.

— Боли, нали? — попита тихо Ъмбридж.

Хари не отговори. Сърцето му биеше учестено. За ръката ли го питаше Ъмбридж, или знаеше какво е усетил току-що на челото си?

— Е, мисля, че ви дадох добър урок, Потър. Свободен сте.

Той вдигна ученическата чанта и излезе възможно най-бързо.

„Спокойно — заповтаря си, докато тичаше нагоре по стълбището. — Само спокойно, това не означава непременно каквото си мислиш…“

Кактус тарикатикус! — изрече със сетни сили и Дебелата дама отново се дръпна напред.

Посрещна го страшен рев. Рон сияеше, завтече се към него и разплиска бирения шейк в бокала, който стискаше в ръка.

— Успях, Хари, взеха ме, вече съм пазач!

— Моля? О, супер! — възкликна Хари и се помъчи да се усмихне уж естествено, макар че сърцето му продължаваше да бие като обезумяло, а ръката го болеше и кървеше.

— Я пийни един бирен шейк! — бутна му Рон бутилка. — Направо не мога да повярвам… къде се е запиляла Хърмаяни?

— Ей там е — отвърна Фред, който също пиеше бирен шейк, и посочи едно от креслата край огъня.

Хърмаяни се беше унесла, а нейното питие застрашително се беше наклонило в ръката й.

— Когато й съобщих, каза, че се радвала много — поясни леко подразнен Рон.

— Нека си поспи — бързо предложи Джордж, няколко мига преди Хари да забележи, че на доста от първокурсниците, струпали се около тях, доскоро им е текла кръв от носа.

— Я ела насам, Рон, да видим дали старата мантия на Оливър ще ти стане — провикна се Кейти Бел, — можем да махнем неговото име и да сложим твоето.

Рон се отдалечи, а към Хари се приближи Анджелина.

— Извинявай за сутринта, Потър, държах се грубичко — рече ненадейно тя. — Да ти призная, голям стрес е да си ръководител, вече си мисля, че понякога на Ууд не му е било никак лесно. — Понавъсена, тя погледна над бокала Рон. — Знам, че ти е най-добрият приятел, но не бих казала, че е неотразим — заяви без недомлъвки Анджелина. — Според мен обаче с малко тренировки ще влезе във форма. Произхожда от семейство на добри играчи по куидич. Откровено казано, надявам се да се окаже, че има по-голяма дарба, отколкото прояви днес. Тази вечер и Вики Фробишър, и Джефри Хупър летяха по-добре, но Хупър е страшен глезльо, вечно се оплаква, Вики пък участва в какви ли не клубове. Сама си призна, че ако тренировките съвпадат със занятията в клуба по вълшебство, тя ще предпочете клуба. Но както и да е, утре в два имаме тренировка, гледай да присъстваш. И бъди така любезен, помогни с каквото можеш на Рон, чу ли?

Той кимна, а Анджелина се върна при Алиша Спинет. Хари отиде да седне при Хърмаяни и когато остави чантата, тя трепна и се събуди.

— А, ти ли си, Хари… с Рон се получи прекрасно, нали? — отбеляза сънено момичето. — Ох… капнала съм от умора — прозина се. — До един след полунощ съм плела шапчици. Грабят ги като топъл хляб.

Разбира се, щом се огледа, Хари забеляза вълнени шапчици, поприкрити навред из помещението, така че без да подозират какво им се готви, домашните духчета да ги вземат.

— Страхотно! — отбеляза той разтревожено, щеше да се пръсне, ако в скоро време не кажеше на някого. — Знаеш ли, Хърмаяни, току-що бях горе в кабинета на Ъмбридж и тя ме докосна по ръката…

Хърмаяни заслуша внимателно. Когато Хари приключи с разказа си, тя изрече бавно:

— Боиш се, че Ти-знаеш-кой я е подчинил, както бе подчинил Куиръл ли?

— Не е изключено, нали? — отбеляза тихо той.

— Не е — съгласи се Хърмаяни, макар че май не бе особено убедена. — Лично аз обаче се съмнявам да я е обсебил по същия начин като Куиръл… все пак сега той е жив, има си собствено тяло, не му трябва чуждо. Но е възможно да е приложил на Ъмбридж проклятието Империус…

Хари погледа известно време как Фред, Джордж и Лий Джордан жонглират с празни бутилки от бирен шейк. После Хърмаяни каза:

— Миналата година обаче белегът те болеше и без да го докосва някой, а Дъмбълдор обясни, че било свързано с чувствата на Ти-знаеш-кого в момента. Може пък да няма нищо общо с Ъмбридж и да е чисто съвпадение, че се е случило, докато си бил при нея?

— Тя е изверг — отсече Хари. — Шантава е.

— Да, ужасна е, но… Според мен, Хари, е редно да кажеш на Дъмбълдор, че белегът те боли.

За втори път през последните два дни го съветваха да иде при Дъмбълдор и той отговори на Хърмаяни така, както бе отвърнал и на Рон.

— Няма да го занимавам с това. Нали самата ти каза, че не е кой знае какво. Цяло лято белегът ме пробожда, тази вечер болката просто бе малко по-силна…

— Сигурна съм, Хари, че Дъмбълдор иска да го занимаваш с това…

— Така си е — изтърва се Хари, — това… белегът, де, е единственото у мен, от което Дъмбълдор се интересува.

— Не говори така, не е вярно!

— Ще взема да пиша на Сириус, да видя той какво мисли…

— Хари, не бива да споменаваш в писмо такива неща! — напомни разтревожена Хърмаяни. — Забрави ли, Муди ни предупреди да внимаваме много какво пишем! Вече не можем да бъдем сигурни, че совите няма да бъдат прихванати!

— Добре, добре, няма да му пиша — подразни се Хари и се изправи. — Лягам си. Ще кажеш на Рон вместо мен, нали?

— О, не — възрази Хърмаяни с облекчение, — щом ти си тръгваш, ще си тръгна и аз, без да изглежда грубо от моя страна. Останала съм без капчица сили, а утре смятам да изплета още шапчици. Ако искаш, можеш да ми помогнеш, страшно забавно е, а и ставам все по-добра, вече зная да правя шарки, помпони и други украси.

Хари се взря в лицето й, засияло от радост, и се постара да покаже поне слаб интерес към предложението й.

— А, не… не ми се плете — отвърна той. — Тоест… не утре. Имам цяла купчина домашни…

И затътри крака към стълбището за момчешките спални помещения, оставяйки Хърмаяни леко разочарована.