Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава двайсет и четвърта
Оклумантика

Оказа се, че Крийчър се криел на тавана. Сириус обясни, че го е намерил там, целия покрит с прах, май търсел още реликви на рода Блек, които да отнесе в своя килер. Тази история явно удовлетворяваше кръстника му, ала Хари се усъмни. След като се появи отново, Крийчър изглеждаше в по-добро настроение, мърмореше по-рядко и като че изпълняваше по-покорно заповедите, но на два-три пъти Хари забеляза, че го гледа стръвно. Усетеше ли, че момчето го е видяло, домашното духче бързаше да извърне очи.

Хари не спомена за смътните си подозрения пред Сириус, чието бодро настроение се изпаряваше бързо след Коледа. Наближаваше денят, когато щяха да се върнат в „Хогуортс“, и както се изрази госпожа Уизли, Сириус все по-често получаваше „пристъпи на цупене“ — умълчаваше се, беше раздразнителен и често се затваряше с часове в стаята на Бъкбийк. Тъгата му сякаш се просмукваше в цялата къща, процеждаше се като злотворен газ под вратите и всички се заразиха от нея.

Хари не искаше да оставя Сириус отново сам в компанията на Крийчър и всъщност за пръв път в живота си не изгаряше от желание да се върне в „Хогуортс“. Отидеше ли там, пак щеше да попадне под гнета на Долорес Ъмбридж, която в тяхно отсъствие безспорно бе успяла да прокара още десетина указа. Откакто му бяха наложили забраната, той вече нямаше и утехата на куидича, с наближаването на изпитите бремето на домашните вероятно щеше да става още по-голямо, а Дъмбълдор беше все така отчужден, както и преди. Ако не беше ВОДА, Хари сигурно щеше да се примоли на Сириус да му разреши да напусне „Хогуортс“ и да остане на площад „Гримолд“.

После, съвсем в последния ден от ваканцията, се случи нещо, което накара Хари да се ужаси от връщането в училището.

— Хари, миличък — рече госпожа Уизли, надзърнала в стаята на Рон и Хари, където под погледите на Хърмаяни, Джини и Крукшанкс двамата играеха магьоснически шах, — можеш ли да слезеш в кухнята? Професор Снейп иска да поговори с теб.

Хари не разбра веднага какво му казва: един от топовете му беше влязъл в люта схватка с пешка на Рон и той го насъскваше въодушевено.

— Смачкай я, смачкай я, ах, глупчо такъв, да се уплашиш от някаква пешка! Извинявайте, госпожо Уизли, какво казахте?

— Професор Снейп, миличък. В кухнята е. Иска да поговорите.

Хари зяпна ужасен. Извърна се към Рон, Хърмаяни и Джини, които се бяха облещили срещу него. Крукшанкс, когото Хърмаяни едвам удържаше от четвърт час, скочи радостно върху шахматната дъска, фигурите се разпищяха оглушително и се разбягаха коя накъдето види.

— Снейп ли? — попита Хари.

Професор Снейп, миличък — напомни с укор госпожа Уизли. — Хайде, побързай, каза, че не можел да остане дълго.

— Защо те вика? — попита раздразнен Рон, щом майка му излезе от стаята. — Не си направил нищо, нали?

— Не съм! — възкликна възмутено Хари и се замисли какво ли наистина е сторил, та Снейп е дошъл да го търси чак на площад „Гримолд“.

Дали не беше изкарал „Т“ на последното домашно?

След няколко минути отвори вратата на кухнята и завари вътре Сириус и Снейп, които седяха на масата и гледаха в противоположни посоки. Мълчанието бе заредено с взаимна неприязън. На масата пред Сириус имаше отворено писмо.

— Хм — обади се Хари, за да оповести присъствието си.

Снейп извърна лице, от двете страни на което се спускаше като завеса мазната му черна коса.

— Сядай, Потър.

— Знаеш ли, Снейп — рече на висок глас Сириус и загледан в тавана, наклони стола на задни крака, — предпочитам да не се разпореждаш тук. Това е моят дом.

По бледите страни на Снейп плъзна грозна червенина. Хари седна срещу Снейп, на свободния стол до Сириус.

— Трябваше да те видя сам, Потър — рече той с познатата подигравателна усмивка, — но Блек…

— Аз съм му кръстник — напомни Сириус още по-високо.

— А аз съм тук по заповед на Дъмбълдор — рече Снейп, чийто глас пък ставаше все по-тих и ехиден, — но остани и ти, Сириус, знам, че обичаш да се чувстваш… съпричастен.

— Какво искаш да кажеш? — попита другият мъж и пусна предните крака на стола, които изтрополиха силно.

— Просто съм сигурен, че вероятно… ъъъ… ти е криво, задето не можеш да направиш нищо полезно — натърти леко Снейп на последната дума — за Ордена.

Беше ред на Сириус да пламне. Снейп се подсмихна ликуващо и се обърна към Хари.

— Директорът ме е пратил да ти предам, Потър, че иска този срок да изучаваш оклумантика[1].

— Да изучавам какво? — не го разбра момчето.

Усмивката на Снейп стана още по-ехидна.

— Оклумантика, Потър. Магическа защита на ума срещу външно проникване. Слабо познат дял от магията, който обаче е изключително ценен.

Сърцето на Хари се разтуптя много бързо. Защита срещу външно проникване ли? Но той не беше обсебен, всички се бяха съгласили с това…

— Защо се налага да изучавам т-тая оклу… мания? — заекна момчето.

— Защото според директора ще ти бъде от полза — отвърна спокойно Снейп. — Веднъж седмично ще взимаш частни уроци, но няма да казваш на никого, най-малко на Долорес Ъмбридж. Разбра ли?

— Разбрах — потвърди Хари. — Кой ще ми преподава?

Снейп вдигна вежда.

— Аз — каза той.

Хари изпита ужасното чувство, че всичко в него се стопява. Допълнителни уроци със Снейп — какво толкова беше направил, за да заслужи това? Извърна се бързо за подкрепа към Сириус.

— Защо не му преподава Дъмбълдор? — попита войнствено Сириус. — Защо точно ти?

— Предполагам, защото директорът има привилегията да прехвърля на друг по-неприятните задачи — поясни мазно Снейп. — Уверявам те, не съм ходил да го моля аз да водя уроците. — Той се изправи. — Чакам те, Потър, в шест вечерта в понеделник. В моя кабинет. Ако някой те попита, взимаш допълнителни уроци по отвари. Който те е виждал в часовете ми, няма да отрече, че се нуждаеш от тях.

Обърна се и пътното му наметало се изду, когато понечи да излезе.

— Чакай малко — спря го Сириус и изправи гръб.

Изкривил устни в подигравателна усмивка, Снейп пак се извърна към тях.

— Бързам, Блек. За разлика от теб не разполагам с неограничено свободно време.

— Тогава направо на въпроса — стана и Сириус. Беше по-висок от Снейп, който, както забеляза Хари, беше стиснал юмрук в джоба на наметалото, явно държеше здраво магическата пръчка. — Само ако разбера, че на тези уроци по оклумантика тормозиш Хари, ще отговаряш пред мен.

— Колко трогателно — подсмихна се другият мъж. — Но ти безспорно си забелязал, че Потър прилича много на баща си.

— Да, забелязал съм — отвърна гордо Сириус.

— Е, тогава знаеш, че е прекалено нагъл, него критика не го лови — рече мазно Снейп.

Сириус блъсна стола встрани, заобиколи масата и се отправи към другия мъж, като пътем извади магическата пръчка. С рязко движение Снейп стори същото. Застанаха един срещу друг, готови за схватка: Сириус изглеждаше вбесен, Снейп явно преценяваше обстановката, защото премести бързо очи от пръчката на Сириус към лицето му.

— Сириус! — извика Хари, той обаче сякаш не го чу.

— Предупредих те, Свиниръс — рече Сириус, който стоеше само на крачка от Снейп. — Изобщо не ме интересува дали Дъмбълдор смята, че си станал нов човек, мен не можеш да заблудиш…

— Виж ти, защо тогава не му го кажеш? — изсъска Снейп. — Или може би се страхуваш, че няма да погледне сериозно на съвета от някого, който от половин година се укрива в къщата на майка си?

— Я кажи, как е напоследък Луциус Малфой? Сигурно е много доволен, че вярното му кученце е на работа в „Хогуортс“.

— Понеже стана дума за кучета — пророни едва чуто Снейп, — знаеш ли, че Луциус Малфой те е познал последния път, когато си се престрашил да излезеш на малка разходка? Добре си го измислил, Блек, да те забележат на безопасен гаров перон… сега вече имаш желязно оправдание да не мърдаш от скривалището си.

Сириус вдигна магическата пръчка.

— НЕ! — изкрещя Хари и след като прескочи масата, се опита да застане между двамата. — Недей, Сириус!

— В малодушие ли ме обвиняваш? — ревна Сириус и се помъчи да изтика момчето от пътя си, то обаче не се помръдна.

— Да, нещо такова — потвърди Снейп.

— Хари… ти… не… се… меси! — изръмжа кръстникът му и го избута със свободната ръка.

Вратата се отвори и в кухнята влязоха всички от семейство Уизли заедно с Хърмаяни, които изглеждаха много щастливи, а сред тях гордо пристъпваше и господин Уизли в раирана пижама под мушамата.

— Излекуван съм! — оповести бодро напосоки. — Напълно излекуван!

И той, и всички останали замръзнаха на прага, вперили поглед в сцената пред себе си, и тя застинала: с насочени към лицето на другия магически пръчки Сириус и Снейп гледаха към вратата, а Хари се беше вцепенил между тях и бе протегнал ръце към двамата в опит да ги разтърве.

— Да го вземе Мерлин дано! — възкликна господин Уизли и усмивката изчезна от лицето му. — Какво става тук?

И Сириус, и Снейп свалиха пръчките. Хари погледна първо единия, после другия. Върху лицата и на двамата се беше изписало дълбоко презрение, ала неочакваната поява на толкова много свидетели като че ли ги беше вразумила. Снейп прибра магическата пръчка в джоба си, профуча забързано през кухнята и без да казва и дума, подмина семейство Уизли. На вратата се обърна.

— В шест вечерта в понеделник, Потър.

После си тръгна. Сириус, който държеше пръчката отстрани до крака си, го изпрати с поглед.

— Какво става? — попита още веднъж господин Уизли.

— Нищо, Артър — отговори Сириус задъхан, сякаш е дотичал много отдалеч. — Приятелско бъбрене между двама някогашни съученици. — Той се усмихна, явно с огромно усилие. — Значи… си излекуван? Страхотна новина, наистина!

— Нали? — намеси се и госпожа Уизли и поведе мъжа си към един от столовете. — Накрая лечителят Сметуик направи магията, изнамери с какво да обезвреди отровата от зъбите на змията, а Артър получи добър урок и повече няма да си играе с разни мъгълски лекове, нали, миличък? — допълни тя доста застрашително.

— Да, скъпа Моли — отвърна покорно мъжът й.

Онзи ден вечерята трябваше да е весела, все пак господин Уизли отново беше сред тях. Хари виждаше, че Сириус се мъчи да поддържа настроението, но когато не се насилваше да се смее на шегите на Фред и Джордж или не предлагаше от храната, той отново ставаше замислен и тъжен. Между него и Хари седяха Мъндънгус и Лудоокия, отбили се да поздравят господин Уизли. На Хари му се искаше да поговори със Сириус и да му каже да не вярва и на дума от онова, което му е наприказвал Снейп, защото той само се заяжда и никой от останалите не смята, че Сириус проявява малодушие, като по нареждане на Дъмбълдор стои на площад „Гримолд“. Но така и не му се удаде случай и докато гледаше страховитото изражение върху лицето на Сириус, Хари понякога се питаше дали е щял да се престраши да му го каже, дори и да е имал възможност. Вместо това сподели тихо с Рон и Хърмаяни, че му се налага да взима при Снейп уроци по оклумантика.

— Дъмбълдор иска да сложи край на тези твои сънища за Волдемор — рече на мига Хърмаяни. — Няма да съжаляваш за тях, нали?

— Допълнителни уроци при Снейп ли? — ахна ужасен Рон. — Предпочитам да си сънувам кошмари.

На другия ден трябваше да се приберат в „Хогуортс“ с автобус „Среднощния рицар“, отново придружавани от Тонкс и Лупин. Хари, Рон и Хърмаяни ги завариха да закусват, щом слязоха в кухнята. Когато Хари отвори вратата, възрастните явно обсъждаха шепнешком нещо, защото всички веднага отклониха погледи и млъкнаха.

Хапнаха набързо и си сложиха якета й шалове, тъй като сивата януарска утрин беше мразовита. Хари усещаше в гърдите си тежест — не му се искаше да се сбогува със Сириус. Имаше лошо предчувствие за раздялата им, не знаеше кога ще се видят отново, а и смяташе за свой дълг да му каже нещо, с което да го възпре, за да не извърши някоя глупост: притесняваше се, че кръстникът му е бил жегнат от обвинението на Снейп в малодушие, и вероятно вече замисля някакво неразумно пътуване извън къщата на площад „Гримолд“. Но още преди да си е наумил какво да каже, Сириус го повика при себе си.

— Вземи — рече тихо и му пъхна в ръцете небрежно увит пакет с размерите на малка книга.

— Какво е това? — попита Хари.

— Начин да ми съобщаваш, ако Снейп те тормози. Не, не го отваряй тук! — спря го Сириус и погледна притеснен госпожа Уизли, която убеждаваше близнаците да си сложат изплетените от нея ръкавици с един пръст. — Моли едва ли ще одобри, но ако ти трябвам, го използвай, чу ли?

— Добре — отвърна Хари и пъхна пакета във вътрешния джоб на якето си, макар да знаеше, че никога няма да прибегне до увитото в него, каквото и да беше то.

Точно той, Хари, не би накарал Сириус да напуска убежището си, колкото и зле да се държеше с него Снейп на уроците по оклумантика.

— Е, да тръгваме — подкани Сириус и с мрачна усмивка потупа Хари по рамото.

Още преди той да успее да каже нещо, заедно със семейство Уизли се отправиха към входната врата, която беше залостена с тежки вериги и резета.

— Хайде, Хари, и да се пазиш — заръча госпожа Уизли, докато го прегръщаше.

— Довиждане, Хари, и внимавай да не ме нападне пак някоя змия! — рече сърдечно господин Уизли и му стисна ръката.

— Да, да… — промърмори смутен той.

Сега беше последната възможност да помоли Сириус да е предпазлив, затова се обърна, взря се в лицето на кръстника си и понечи да отвори уста, ала Сириус го изпревари, прегърна го набързо с една ръка и рече свъсено:

— И умната, Хари!

След миг момчето усети, че го изтикват в мразовития зимен въздух и Тонкс (преобразена до неузнаваемост в снажна спортно облечена жена със стоманеносива коса) го побутна надолу по стълбите пред входа.

Вратата се затръшна подире им. Заслизаха след Лупин. На улицата Хари се огледа. Къщата на номер дванайсет се смали бързо, а сградите от двете страни й се разшириха, притиснаха я и тя се скри от поглед. Само едно примигване, и нея вече я нямаше.

— Тръгвайте, колкото по-бързо се качим на автобуса, толкова по-добре — подкани Тонкс и на Хари му се стори, че тя гледа с безпокойство към площада.

Лупин вдигна дясната си ръка.

ТРЯС!

Пред тях изневиделица се появи яркопурпурен триетажен автобус и се размина на косъм с най-близката улична лампа, която се дръпна рязко да му стори път.

От него на тротоара изскочи слаб пъпчив младеж с големи щръкнали уши и пурпурна униформа, който каза:

— Заповядайте в…

— Да, да, знаем, благодаря — прекъсна го Тонкс. — Хайде, качвайте се…

Изтика Хари напред към стъпалата и докато той минаваше, кондукторът го зяпна.

— Я… Хари…!

— Ако пак изкрещиш името, ще ти направя магия за забрава — закани се тихо Тонкс и затика напред Джини и Хърмаяни.

— Винаги съм си мечтал да се повозя на тая чудесия — оповести щастлив Рон, след като се качи при Хари и се огледа.

Предишния път, когато Хари бе пътувал със „Среднощния рицар“, беше вечер и трите етажа на автобуса бяха запълнени с месингови кревати. Сега, в ранната утрин, те бяха задръстени с най-различни на вид столове, наслагани по няколко при прозорците. Някои явно бяха изпопадали, когато автобусът бе заковал спирачки на площад „Гримолд“, та седелите на тях вещици и магьосници още се изправяха с мърморене, а нечий пазарски плик се беше плъзнал чак в другия край и навсякъде по пода се бяха разпилели жабешки хайвер, хлебарки и яйчни кремове.

— Май се налага да се разделим — рече веднага Тонкс и затърси с поглед свободни столове. — Фред, Джордж и Джини, вие седнете там отзад… С вас ще дойде Ремус.

Заедно с Хари, Рон и Хърмаяни тя отиде чак на последния етаж, където имаше две незаети места най-отпред и още две — отзад. Кондукторът Стан Шънпайк последва нетърпеливо Хари и Рон. Докато Хари прекосяваше автобуса, го заглеждаха, а щом седна, видя, че всички отново са се обърнали напред.

Хари и Рон връчиха на Стан по единайсет сикли и автобусът потегли отново със зловещо клатушкане. Обиколи с трясък площад „Гримолд“, като ту се качваше, ту слизаше от тротоара, после с още едно страхотно ТРЯС всички бяха отхвърлени назад, столът на Рон направо се преобърна и Пигуиджън, който беше в скута му, изскочи от кафеза и с необуздан цвъркот захвърча към предната част на „Среднощния рицар“, където кацна на рамото на Хърмаяни. Хари се вкопчи в поставката със свещта и след като едвам се удържа да не падне, погледна през прозореца: препускаха с бясна скорост по нещо като магистрала.

— На хвърлей от Бирмингам сме — съобщи щастлив Стан в отговор на незададения въпрос на Хари, докато Рон се изправяше от пода. — Здраво ли се държиш, а, Хари? Цяло лято ти гледам името по вестника, ама не пишеше хич хубаво. Викам му, значи, на Ърн, абе, не ми се видя чак смахнат, все щеше да му проличи, нали?

Връчи им билетите и продължи да гледа захласнат Хари. Явно не се притесняваше дали някой е смахнат, важното беше да е достатъчно прочут, за да го пишат по вестниците. „Среднощния рицар“ пак се люшна застрашително, докато изпреварваше цяла колона автомобили. Хари погледна към предната част на автобуса и видя, че Хърмаяни е затулила очи с длани, а Пигуиджън се поклаща щастлив върху рамото й.

ТРЯС.

Столовете отново се плъзнаха назад и „Среднощния рицар“ скочи от бирмингамската магистрала на спокоен провинциален път с множество остри завои. От време на време се покатерваше на банкета и живите плетове отстрани отскачаха назад. Сетне пое по главната улица в центъра на оживен град, оттам по виадукт, заобиколен от хълмове, след това излязоха на ветровит път между високи равнини и всеки пък това беше съпроводено с мощно ТРЯС.

— Размислих — промърмори Рон, след като за шести път се надигна от пода. — Никога повече не искам да се возя на тая чудесия.

— Ей, вие, следващата спирка е „Хогуортс“ — съобщи жизнерадостно Стан и залитна към тях. — Оная жена отпред, дето пътува с вас и все се разпорежда, ни даде малко бакшиш да ви сложим по-напреде в опашката. Ама първо ще свалим Мадам Марш… — От долу се чу как някой повръща, после плюе. — Не се чувства хич добре.

След няколко минути „Среднощния рицар“ изскърца и спря пред пивничка, която отскочи от пътя, за да не се сблъскат. Чуха как Стан помага на злочестата Мадам Марш да слезе от автобуса и сподавените възгласи на облекчение от спътниците й на втория етаж. Автобусът продължи нататък и набра скорост, докато…

ТРЯС.

Профучаваха през заснежения Хогсмийд. Хари зърна в пресечката „Свинската глава“, табелата с отсечената глава на глигана поскърцваше на зимния вятър. По голямото предно стъкло на автобуса се сипеха снежинки. Най-сетне спряха през портата на „Хогуортс“.

Лупин и Тонкс им помогнаха да свалят багажа, после слязоха да се сбогуват. Хари се извърна нагоре към трите етажа на „Среднощния рицар“ и видя, че всички пътници ги зяпат с носове, долепени на стъклото.

— В училищния парк вече ще бъдете в безопасност — рече Тонкс и хвърли бдителен поглед към безлюдния път. — Успех през този срок.

— Пазете се — предупреди Лупин и се ръкува с всички, накрая и с Хари. — Виж какво… — сниши глас, докато останалите се сбогуваха за последно с Тонкс, — знам, Хари, не харесваш Снейп, но той е превъзходен оклумант, а всички ние, включително и Сириус, искаме да се научиш да се пазиш, затова работи усърдно, чу ли?

— Да, добре — обеща посърнал Хари и се вгледа в преждевременно набръчканото лице на Лупин. — Хайде, довиждане.

Шестимата поеха по хлъзгавата алея към замъка, като влачеха куфарите. Хърмаяни вече се канеше преди лягане да изплете няколко шапчици за домашни духчета. Щом стигнаха до входната дъбова врата, Хари се обърна назад — „Среднощния рицар“ вече бе отпрашил нататък и при мисълта какво го чака на другия ден вечерта той съжали, че все още не се вози в него.

 

 

На другия ден не правеше почти нищо, освен да мисли със страх за вечерта. Двойният час по отвари сутринта изобщо не разсея тревогата му, Снейп се държеше както винаги отвратително. Хари съвсем се умърлуши, когато в междучасията членовете на ВОДА започнаха да идват един по един при него в коридора и да го питат с надежда дали вечерта ще имат сбирка.

— Ще ви съобщя по обичайния начин кога е следващата — повтаряше той отново и отново, — но довечера не мога, трябва да ходя на… ъъъ… на допълнителни уроци по отвари.

Допълнителни уроци по отвари ли? — рече презрително Закарайъс Смит, който след обяда бе причакал Хари във Входната зала. — Леле, сигурно си много зле. Снейп обикновено не обучава извънредно, нали?

Рон изпроводи с гневен поглед Смит, който се отдалечи с дразнещо напета походка.

— Да му направя ли една магийка? Оттук още ще го хване — попита той, след което вдигна магическата пръчка и я насочи между плешките на Смит.

— Остави го — спря го оклюмал Хари. — Всички ще си помислят точно това. Че съм страшно глу…

— Здравей, Хари — поздрави някой зад тях.

Той се обърна и видя Чо.

— О! — възкликна и го присви под лъжичката. — Здрасти.

— Ние ще бъдем в библиотеката, Хари — отсече Хърмаяни, после сграбчи Рон над лакътя и го задърпа към мраморното стълбище.

— Добре ли прекара по Коледа? — попита Чо.

— Да, не беше зле — отвърна Хари.

— При мен беше доста спокойно — обясни момичето. Кой знае защо, изглеждаше някак смутено. — Хм… следващия месец пак има посещение в Хогсмийд, видя ли съобщението?

— Какво? А, не, откакто съм се върнал, не съм гледал таблото.

— Ами да, на Свети Валентин…

— Хубаво — каза Хари, учуден защо ли му го казва. — Е, вероятно искаш да…

— Само ако и ти искаш! — възкликна Чо нетърпеливо.

Хари я погледна озадачено. Бе понечил да я попита:

„Сигурно искаш да разбереш кога е следващата сбирка на ВОДА?“, но отговорът й не подхождаше на този въпрос.

— Аз… ъъъ… — смотолеви той.

— О, не се притеснявай, ако не желаеш — рече унило Чо. — Е… ще се видим.

Тя се отдалечи. Хари я изпрати с поглед, мозъкът му работеше трескаво. Изведнъж му просветна.

— Чо! Ей… ЧО!

Затича се след нея и я настигна по средата на мраморното стълбище.

— Ъъъ… искаш ли да дойдеш на Свети Валентин с мен в Хогсмийд?

— Оооо, да! — пламна момичето и го озари с усмивка.

— Добре тогава… разбрахме се — рече Хари и с чувството, че в крайна сметка денят не е съвсем пропилян, направо заподскача към библиотеката, за да вземе Рон и Хърмаяни за следобедните часове.

Ала в шест вечерта дори този бляскав успех — че е успял да покани на среща Чо Чан, — не беше разсеял зловещите чувства, засилващи се с всяка стъпка, която Хари правеше към кабинета на Снейп.

Поспря пред вратата — искаше му се да бъде навсякъде другаде, само не и тук, сетне си пое дълбоко въздух, почука и влезе.

Покрай стените в сумрачната стая имаше рафтове със стотици стъкленици, където в различни на цвят отвари бяха накиснати слузести части от какви ли не животни и растения. В ъгъла имаше шкаф, пълен с всякакви съставки — веднъж Снейп бе обвинил Хари, не напълно без основание, че крадял оттам. Вниманието на момчето обаче беше привлечено към писалището, където в езерцето светлина, хвърляна от горящата свещ, беше поставен плитък каменен съд с изсечени по него руни и знаци. Хари го позна веднага: беше мислоемът на Дъмбълдор. Тъкмо се питаше какво ли прави тук, когато дочу в здрача студения глас на Снейп, и подскочи.

— Затвори след себе си, Потър.

Хари се подчини с ужасното чувство, че сам се затваря в тъмница. Извърна се отново с лице към стаята, Снейп бе излязъл на светло и сочеше мълком стола точно срещу бюрото. Хари седна, Снейп също и вторачи в него немигащи студени черни очи, във всяка бръчица по лицето му сякаш се бе загнездила неприязън.

— Е, Потър, знаеш защо си тук — подхвана той. — Директорът помоли да ти преподавам оклумантика. Мога само да се надявам, че тук ще се представиш по-добре, отколкото с отварите.

— Да — отвърна кратко Хари.

— Тези уроци може и да не са като всички останали, Потър — продължи Снейп, присвил злобно очи, — но аз си оставам твой учител и ще се обръщаш към мен с „господине“ или с „професор Снейп“.

— Да… професор Снейп — рече Хари.

— И така, оклумантиката. Както ти обясних още в кухнята на скъпия ти кръстник, този дял от магията запечатва ума и го предпазва от магическо въздействие и нападение.

— А защо, професор Снейп, Дъмбълдор смята, че имам нужда от това? — попита Хари и погледна право в очите учителя.

Как ли щеше да му отговори?

Той също го гледа известно време и подметна презрително:

— Със сигурност дори ти би трябвало вече да си се досетил, Потър. Черния лорд е изключително вещ в легилимантиката[2]

— Какво е това? Професор Снейп…

— Умението да изтръгваш от съзнанието на друг неговите чувства и спомени…

— Може да чете мисли ли? — попита бързо момчето.

Бяха се потвърдили най-големите му страхове.

— Никак не си прозорлив, Потър — схока го Снейп с блесналите си черни очи. — Не долавяш тънките разлики. Ето един от недостатъците ти, заради които си толкова слаб с отварите. — Известно време Снейп мълча, очевидно за да се наслади на обидата, която е нанесъл на Хари, сетне продължи: — Само мъгълите говорят за „четене на мисли“. Умът не е книга, че да го отваряш, когато поискаш, и да го разглеждаш на воля. Мислите не са издълбани вътре в черепа ни, за да ги чете всеки, проникнал в съзнанието ни. Умът е сложен и многопластов, Потър… поне повечето умове. — Той се подсмихна. — Вярно е обаче, че който владее легилимантиката, при определени условия може да проникне в ума на своите жертви и да разчита правилно онова, което е открил там. Черния лорд например почти винаги знае дали някой го лъже. Само който е усвоил оклумантиката, умее да запечата чувствата и спомените, които издават лъжата, и е в състояние да изрича пред него неверни неща, без да бъде изобличен.

Каквото и да говореше Снейп, на Хари легилимантиката си му звучеше като четене на мисли и това никак не му харесваше.

— Значи той може да разбере какво си мислим и сега… професор Снейп?

— Черния лорд е много далеч, а стените и паркът на „Хогуортс“ са защитени с множество древни магии и заклинания, които предпазват физическото и душевното здраве на живеещите тук — обясни Снейп. — Времето и пространството са важни в магията, Потър. В легилимантиката зрителният контакт често пъти е от огромно значение.

— Защо тогава трябва да усвоявам оклумантиката?

Снейп се взря в Хари и прокара дълъг тънък пръст по устните си.

— Обичайните правила явно не важат за теб, Потър. Проклятието, което не е успяло да те погуби, очевидно е създало някаква връзка между теб и Черния лорд. Фактите, с които разполагаме, ни карат да смятаме, че понякога, когато съзнанието ти е най-отпуснато и уязвимо — например когато спиш, — споделяш мислите и чувствата на Черния лорд. Според директора не е препоръчително това да продължава и занапред. Той настоя да те науча да затваряш ума си за Черния лорд.

Сърцето на Хари пак се разтуптя. Той не разбираше нищо.

— Защо професор Дъмбълдор иска да спре това? — попита той внезапно. — И на мен не ми харесва, но е полезно. В смисъл че… че видях как змията напада господин Уизли и ако не бях видял, професор Дъмбълдор нямаше да го спаси. Нали, професор Снейп?

Преподавателят погледа известно време Хари, като продължаваше да прокарва пръст по устните си. Когато заговори отново, изричаше всяка дума бавно и отчетливо, сякаш я претегляше.

— Съвсем доскоро Черния лорд изглежда не е знаел за връзката между вас двамата. Досега ти си усещал чувствата му и си имал същите мисли, а той не е и подозирал. Ала видението, което си получил малко преди Коледа…

— Онова със змията и господин Уизли ли?

— Не ме прекъсвай, Потър — рече страховито Снейп. — Та както споменах, видението, което си получил малко преди Коледа, представлява такова мощно нахлуване в мислите на Черния лорд…

— Ама аз бях вътре в главата на змията, не в неговата!

— Нали току-що ти казах да не ме прекъсваш, Потър!

Ала Хари не се интересуваше особено, че Снейп се е ядосал, най-после бяха заговорили по същество. Без да усети, се беше преместил напред върху стола, беше седнал чак на ръба, напрегнат като за битка.

— Щом имам същите мисли като Волдемор, как е станало така, че гледах през очите на змията?

Не изричай името на Черния лорд! — ревна Снейп.

Настъпи тягостно мълчание. Двамата се загледаха свирепо над мислоема.

— Професор Дъмбълдор изрича неговото име — напомни тихо Хари.

— Дъмбълдор е изключително могъщ магьосник — промърмори Снейп. — Той се чувства достатъчно сигурен, за да употребява името… докато ние, останалите…

Снейп потърка ръката над китката си, явно несъзнателно, точно там, където, както Хари знаеше, е бил прогорен Черния знак.

— Просто исках да разбера — поде пак Хари, като си наложи да бъде любезен, — защо…

— Както личи, си проникнал в мозъка на змията, защото в онзи миг там е бил и Черния лорд — изсъска Снейп. — Вселил се е в змията, а ти си сънувал, че също си вътре в нея.

— А Волде… той разбрал ли е, че съм там?

— Явно да — потвърди хладно Снейп.

— Вие откъде знаете? — не се стърпя Хари. — Професор Дъмбълдор само предполага, или…?

— Вече ти казах да ме наричаш „професор Снейп“ — тросна се Снейп, който седеше сковано на стола с очи, превърнали се в резки.

— Да, професор Снейп — рече припряно Хари, — но откъде знаете…?

— Достатъчно е, че знаем — прекъсна го сурово учителят. — Важното в случая е, че сега вече Черния лорд е наясно: ти имаш достъп до мислите и чувствата му. Освен това се е досетил, че сигурно е възможно и обратното, тоест, разбрал е, че и той може да проникне в твоите мисли и чувства…

— И да се опита да ме накара да правя разни неща? — попита Хари и побърза да добави: — Професор Снейп?

— Възможно е — рече студено и безразлично Снейп. — А това ни връща към оклумантиката.

Преподавателят извади от вътрешния джоб на мантията магическата си пръчка и Хари се напрегна на стола, но Снейп просто насочи пръчката към слепоочието си и допря върха й до мазните корени на косата си. Когато го отдалечи, между слепоочието му и пръчката се появи сребристо вещество, нещо като плътна паяжина, която, още щом Снейп отдалечи пръчката, се откъсна, падна леко в мислоема и — нито газ, нито течност — се завъртя в сребристобял вихър. Още на два пъти Снейп вдигна пръчката към слепоочието си и положи в каменния съд сребристото вещество, сетне, без да дава обяснение какво точно прави, хвана внимателно мислоема, качи го на една от полиците, за да не им пречи, и приготвил магическата пръчка, се върна при Хари.

— Стани и извади пръчката, Потър.

Хари се изправи, беше притеснен. Двамата застанаха с лице един към друг, делеше ги само писалището.

— Можеш да използваш пръчката и да се опиташ да ме обезоръжиш или да се защитиш по какъвто начин се сетиш — обясни Снейп.

— А вие какво ще правите? — погледна поуплашен той пръчката му.

— Ще се помъча да проникна в съзнанието ти — промълви преподавателят. — Ще проверим дали умееш да се съпротивляваш. Казаха ми, че успяваш да противодействаш на проклятието Империус. Ще се убедиш, че и за това се искат сходни умения… хайде, приготви се. Легилименс!

Снейп бе изрекъл проклятието още преди момчето да се е приготвило, още преди да е впрегнало поне мъничко съпротивителните си сили. Кабинетът се люшна пред очите му и изчезна, през съзнанието му препуснаха образ след образ като трепкащ филм, толкова ярък, че го заслепи за всичко наоколо.

Той беше на пет години и гледаше как Дъдли кара нов червен велосипед, сърцето го болеше от завист… после бе на девет и булдогът Рипър го гонеше, докато той не се покатери на едно дърво… а долу на моравата цялото семейство Дърсли се заливаше от смях… седеше под Разпределителната шапка и тя му обясняваше, че ще може да се отличи в „Слидерин“… Хърмаяни лежеше в болничното крило с лице, обрасло с гъста черна козина… при тъмното езеро сто диментори стесняваха обръча около него… Чо Чан се приближаваше под имела…

„Не — обади се някакъв глас вътре в главата на Хари, когато споменът за Чо стана по-ясен, — няма да гледаш това, няма, то е лично…“

Усети остра болка в коляното. Кабинетът на Снейп отново бе изникнал пред погледа му и Хари видя, че е паднал на пода, беше си ударил едното коляно в крака на писалището и сега го болеше. Погледна преподавателя, който бе свалил магическата пръчка и разтъркваше ръката над китката си. Там се мержелееше разлютена рана като от дамга.

— Да не би да искаше да ме покосиш с жилеща магия? — попита невъзмутимо Снейп.

— А, не — каза горчиво Хари и стана от пода.

— Така си и знаех — подметна Снейп и го изгледа презрително. — Допусна да проникна прекалено надълбоко. Престана да се владееш.

— Какво видяхте… всичко, каквото и аз ли? — поинтересува се момчето, макар и да не беше сигурно, че иска да чува отговора.

— Откъслеци — рече мъжът и се подсмихна ехидно. — На кого беше кучето?

— На леля Мардж — смотолеви Хари с омраза към Снейп.

— Е, като за пръв опит можеше да е и по-зле — отбеляза Снейп и пак вдигна магическата пръчка. — Накрая успя да ме спреш, макар че изхаби за крясъци доста време и сили. Не бива да се разсейваш. Отблъсни ме с ума си и тогава няма да ти се налага да прибягваш до пръчката.

— Старая се — подвикна ядосан Хари, — но вие не ми обяснявате как!

— Не ми дръж такъв език, Потър — озъби се заплашително Снейп. — А сега затвори очи.

Хари го изгледа ядно, после се подчини. Никак не му се щеше да стои зажумял срещу Снейп, когато той е насочил магическа пръчка към него.

— Изчисти съзнанието си, Потър — чу се студеният глас на мъжа. — Отърси се от всички чувства…

Но гневът на Хари към Снейп продължи да бумти като отрова в жилите му. Да се отърси от гнева си ли? Със същия успех би могъл да си откачи краката…

— Не го правиш, Потър… трябва ти повече дисциплина… хайде, съсредоточи се…

Хари се помъчи да опразни съзнанието си, да не мисли, да не помни, да не чувства…

— Хайде още веднъж… броя до три… едно, две, три… Легилименс!

Към него се бе устремил огромен черен змей… майка му и баща му махаха от вълшебно огледало… Седрик Дигъри се беше проснал на земята и го гледаше с изцъклени очи…

— НЕЕЕЕЕЕЕ!

Хари отново беше коленичил и бе заровил лице в ръцете си, мозъкът го болеше, сякаш някой се опитва да го изтръгне от черепа му.

— Стани! — подвикна рязко Снейп. — Ставай! Не се стараеш, не полагаш никакви усилия. Допускаш ме до спомени, от които се страхуваш, даваш ми оръжие!

Хари се изправи повторно, сърцето му думкаше лудешки, все едно той наистина е видял току-що на гробището мъртвия Седрик. Снейп изглеждаше по-блед от обикновено, а и по-разгневен, макар и не колкото самия Хари.

— Полагам… усилия — пророни той през зъби.

— Казах ти да се освободиш от чувствата!

— Така ли? В момента ми е трудно — гневно отвърна Хари.

— Тогава ще се превърнеш в лесна плячка за Черния лорд! — каза яростно Снейп. — Който е глупав да излага гордо на показ чувствата си, който не знае да се владее, който се оставя да затъне в тъжни спомени и допуска да го предизвикат толкова лесно — с други думи, слабакът, — няма никакъв шанс да устои на мощта на Черния лорд! Той, Потър, ще проникне със смехотворна лекота в съзнанието ти!

— Не съм слабак — заяви тихо Хари.

Беше толкова разярен, че всеки момент можеше да се нахвърли на Снейп.

— Тогава го докажи! Не губи самообладание! — изсъска преподавателят. — Не давай воля на гнева, владей ума си! Ще опитаме още веднъж! Хайде, приготви се! Легилименс!

Той загледа как вуйчо Върнън заковава пощенската кутия… към него през езерото в парка се носеха сто диментори… той тичаше заедно с господин Уизли по коридор без прозорци… приближаваха все повече черната врата в дъното… очакваше да влезе през нея… ала господин Уизли го поведе наляво и двамата заслизаха по каменни стъпала…

— РАЗБРАХ! РАЗБРАХ!

Отново бе застанал на четири крака насред кабинета на Снейп, болката в белега го пронизваше дразнещо, но гласът, току-що изтръгнал се от устата му, прозвуча победоносно. Като се изправи, установи, че Снейп го наблюдава с насочена магическа пръчка. На Хари му се стори, че този път преподавателят е развалил магията още преди той дори да е опитал да й противодейства.

— Какво се случи, Потър? — погледна го Снейп напрегнато.

— Видях… спомних си — отвърна запъхтян Хари. — Едва сега проумях…

— Проумя какво? — попита рязко учителят.

Хари не отговори веднага, разтърка чело и продължи да се наслаждава на ослепителното прозрение…

От месеци сънуваше коридор без прозорци и със заключена врата в дъното, а не се беше досетил, че това е съществуващо място. Сега, след като беше видял отново спомена, бе проумял, че през цялото време е сънувал коридора, по който на дванайсети август е тичал заедно с господин Уизли към съдебната зала в министерството. Беше коридорът на отдел „Мистерии“ и господин Уизли е бил там и в нощта, когато го е нападнала змията на Волдемор.

Хари вдигна очи към Снейп.

— Какво има в отдел „Мистерии“?

— Моля? — попита тихо преподавателят и Хари забеляза с огромно задоволство, че той е притеснен.

— Попитах ви какво има в отдел „Мистерии“, професор Снейп? — повтори момчето.

— Защо питаш? — проточи мъжът.

— Защото — поде Хари, без да изпуска от очи Снейп, за да види реакцията му, — коридорът, който току-що съгледах… сънувам го от няколко месеца… едва сега го познах… води към отдел „Мистерии“… според мен Волдемор иска нещо от…

Казах ти да не изричаш името на Черния лорд!

Загледаха се злобно един друг. Хари усети как в белега отново го пробожда пареща болка, но не й обърна внимание. Снейп беше развълнуван, ала когато заговори отново, явно се постара да изглежда невъзмутим и безразличен.

— В отдел „Мистерии“, Потър, има много неща, но повечето от тях са неразбираеми за теб, а нито едно не ти влиза в работата. Ясно ли се изразих?

— Да — потвърди Хари.

Още разтъркваше белега, а болката в него се беше засилила.

— Искам те отново тук в сряда по същото време. Тогава ще продължим.

— Добре — промълви момчето.

Изгаряше от желание да се махне от кабинета на Снейп и да намери Рон и Хърмаяни.

— Всяка вечер преди сън трябва да прочистваш съзнанието си от всякакви чувства, то трябва да е празно и спокойно, разбра ли?

— Да — рече Хари, макар че почти не слушаше.

— И те предупреждавам, Потър… ще разбера, ако не си се упражнявал…

— Добре — измънка момчето.

Взе ученическата чанта, метна я на рамо и забърза към вратата на кабинета. Отвори я и се извърна към Снейп, той обаче стоеше с гръб към него, с върха на магическата пръчка вадеше мислите си от мислоема и отново ги прибираше внимателно в главата си. Без да казва и дума повече, Хари си тръгна, като затвори полека вратата след себе си, а белегът му туптеше болезнено.

Откри Рон и Хърмаяни в библиотеката, заети с поредната грамада домашни, дадени от Ъмбридж. По околните маси със запалени светилници бяха насядали и други ученици, почти всички петокурсници, и забили носове в книгите, драскаха ли, драскаха трескаво с перата, а небето зад двукрилите прозорци ставаше все по-черно. Единственият друг звук идваше от поскърцващите обувки на библиотекарката Мадам Пинс, което обикаляше застрашително по пътеките между масите и дишаше във вратовете на осмелилите се да докоснат безценните й книги.

Хари трепереше, белегът още го болеше, струваше му се, че всеки момент ще го втресе. Седна срещу Рон и Хърмаяни и се видя в прозореца отсреща: беше много блед и белегът му като че личеше повече от обикновено.

— Как мина? — прошепна Хърмаяни, а после добави угрижено: — Добре ли си, Хари?

— Да… добре… не знам — отвърна припряно той и се свъси, отново прорязан от болката в белега. — Вижте… току-що осъзнах нещо…

И им разказа какво е видял и проумял преди малко.

— Значи… значи твърдиш — каза тихо Рон точно когато Мадам Пинс мина с леко поскърцване покрай тях, — че оръжието, онова, което Ти-знаеш-кой търси, е в Министерството на магията?

— Би трябвало да е в отдел „Мистерии“ — уточни също тихо Хари. — Видях тази врата, докато баща ти ме водеше към съдебната зала за заседанието, и тя със сигурност е същата, която той охраняваше, когато го ухапа змията.

Хърмаяни въздъхна тежко.

— Точно така — рече тя едва чуто.

— Точно така какво? — попита нетърпеливо Рон.

— Помисли само… Стърджис Подмор се е опитвал да мине през някаква врата в Министерството на магията… би трябвало да е същата, не ми се вярва да е съвпадение!

— От къде на къде Стърджис ще се опитва да проникне с взлом, нали е на наша страна? — напомни Рон.

— Е, не знам — призна си момичето. — Невероятно е, но…

— Какво толкова има в този отдел „Мистерии“? — попита Хари Рон. — Баща ти споменавал ли е?

— Знам, че наричат хората, които работят там, „непродумващи“ — свъси се Рон. — Никой всъщност не знае с какво се занимават… Странно място да държиш оръжие.

— Изобщо не е странно, всичко е съвсем логично — възрази Хърмаяни. — Предполагам, че министерството разработва нещо, което е строго поверително… Сигурен ли си, Хари, че си добре?

Той току-що бе притиснал с все сила длани до челото си, сякаш го гладеше с ютия.

— Да… добре съм — отвърна и свали ръцете си, които трепереха. — Само се чувствам малко… Никак не ми е приятна тая оклумантика.

— Всеки ще трепери, ако постоянно му нападат съзнанието — отбеляза състрадателно Хърмаяни. — Виж какво, хайде да отидем в общата стая, там ще ни е малко по-уютно.

Ала общата стая беше претъпкана с народ и се тресеше от развълнувани писъци и смях, защото Фред и Джордж тъкмо показваха най-новия артикул от своята шегобийница.

— Обезглавяващи шапки! — викна Джордж, а Фред размаха пред зяпналите ученици островърха шапка, окичена с бухлато розово перо. — Два галеона едната… а сега вижте Фред!

Той си я нахлупи, грейнал, на главата. За миг просто изглеждаше доста смешно, после изчезнаха и шапката, и главата му.

Няколко момичета се разпищяха, останалите обаче се запревиваха от смях.

— Хайде сега! — извика Джордж, а ръката на Фред затърси опипом сякаш празното пространство над рамото му, сетне главата му отново се появи и той свали с широко движение розовоперестата шапка.

— Как ли го правят? — попита Хърмаяни, която бе зарязала домашното и наблюдаваше близнаците. — Очевидно е някаква разновидност на заклинанието за невидимост, но са се сетили да разширят обхвата й и извън омагьосания предмет… Според мен обаче действието на заклинанието е съвсем краткотрайно.

Хари не отговори, беше му зле.

— Ще се наложи да оставя това за утре — промърмори той и бутна обратно в чантата книгите, които тъкмо беше извадил оттам.

— Запиши си в календара за домашните! — подкани насърчително Хърмаяни. — Така няма да забравиш.

Хари се спогледа с Рон, след което бръкна в чантата, извади бележника и го отвори предпазливо.

— Който често изостава, вечно втори си остава! — схока го дневникът, докато Хари си вписваше в него домашното, дадено от Ъмбридж.

Хърмаяни направо засия.

— Мисля да си лягам — оповести Хари и пак напъха в чантата календара за домашните, като си напомни при първа възможност да го хвърли в огъня.

Тръгна през общата стая, заобикаляйки Джордж, който се опитваше да си сложи Обезглавяващата шапка, и излезе на хладното спокойно стълбище за спалните на момчетата. Пак се чувстваше зле, както вечерта, когато бе получил видението със змията, но се надяваше, че ще му мине, като полежи.

Отвори вратата на спалнята и точно когато пристъпи вътре, го прободе свирепа болка, сякаш някой е забил нож отгоре в главата му. Не знаеше къде се намира, дали стои прав или лежи, не си знаеше дори името.

В ушите му кънтеше налудничав смях… от много отдавна не се беше чувствал така щастлив… ликуваше победоносно, преливаше от възторг… беше се случило нещо прекрасно, наистина прекрасно…

— Хари! ХАРИ!

Някой го беше ударил по лицето. Безумният смях бе прекъснат от вик на болка. Щастието изтече капка по капка от него, ала смехът продължи да кънти…

Отвори очи и в същия миг си даде сметка, че необузданият смях излиза от собствената му уста. Още щом го проумя, и смехът утихна — Хари лежеше запъхтян на пода и гледаше втренчено тавана, а болката в челото туптеше непоносимо. Над него се бе надвесил Рон, изглеждаше много разтревожен.

— Какво става? — попита той.

— Не знам… — простена Хари и седна. — Той е наистина щастлив… много щастлив…

— Ти-знаеш-кой ли?

— Случило се е нещо хубаво — смотолеви Хари. Тресеше се както онзи път, когато бе видял змията да напада господин Уизли, гадеше му се. — Нещо, на което той се е надявал.

Точно както и в съблекалнята на грифиндорския отбор, думите прозвучаха така, сякаш друг ги е изрекъл чрез устата на Хари, той обаче знаеше, че са истина. Задиша дълбоко, за да не повърне отново върху Рон. Поне този път Дийн и Шеймъс не бяха тук, за да го гледат.

— Хърмаяни ме прати да проверя как си — прошепна Рон и помогна на приятеля си да се изправи. — Разправя, че сега съпротивителните ти сили били отслабени, понеже Снейп бил бъркал в съзнанието ти… но в края на краищата ще ти бъде от полза, нали?

Погледна подозрително Хари и му помогна да стигне при леглото. Хари кимна, без да е убеден, и се свлече върху възглавниците — тази вечер бе падал толкова пъти на пода, че го болеше цялото тяло, пронизваше го и белегът. Неволно си помисли, че този пръв сблъсък с оклумантиката е подкопал съпротивата на ума му, вместо да я засили, и много обезпокоен, се запита какво ли се е случило, та Лорд Волдемор е щастлив, както никога през последните четиринайсет години.

Бележки

[1] Оклумантика — от „occludo“ — „затварям“, и „mens“ — „ум, разум, разсъдък“ (лат.). — Бел.прев.

[2] Легилимантика — от „lego“ — „чета“, „limen“ — „вход, врата“, и „mens“ — „ум, разум, разсъдък“ (лат.). — Бел.прев.