Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава деветнайсета
Лъвът и змията

През следващия половин месец Хари имаше чувството, че носи в гърдите си нещо като талисман, искряща тайна, която го крепеше в часовете на Ъмбридж и дори му вдъхваше сили да се усмихва любезно, докато я гледа в ужасните изпъкнали очи. Той и ВОДА се бяха опълчили направо под носа й, правеха тъкмо онова, от което тя и министерството се страхуваха най-много, и в часовете й, вместо да чете книгата на Уилбърт Слинкхард, Хари се отдаваше на сладки спомени за последните им сбирки: как Невил е обезоръжил успешно Хърмаяни, как след три сбирки Колин Крийви най-сетне е усвоил с неимоверни усилия препречващата магия, как Парвати Патил е направила такова хубаво разрушително проклятие, че е превърнала в пепел рафта с опасноскопите.

Хари установи, че е почти невъзможно да определят ден в седмицата, когато ВОДА да се събира редовно, понеже трябваше да се съобразяват с тренировките по куидич на трите отбора, които заради лошото време често бяха насрочвани за друг път, той обаче не съжаляваше — струваше му се, че може би е по-добре времето на сбирките им да не е строго установено. Дори и някой да ги наблюдаваше, трудно щеше да долови закономерност.

Не след дълго Хърмаяни измисли много хитър начин да си съобщават в случай на промяна деня и мястото на следващата сбирка, защото щеше да изглежда подозрително, ако твърде често ученици от различни домове започнеха да сноват напред-назад из Голямата зала и да обсъждат нещо. Тя връчи на всеки от ВОДА фалшив галеон (първия път, щом зърна кошничката, Рон се развълнува много и дори реши, че Хърмаяни раздава истинско злато).

— Виждате ли цифрите по ръба на монетите? — попита Хърмаяни в края на четвъртата сбирка и вдигна жълтата лъскава паричка, за да я огледат всички. Тя проблесна в светлината на факлите. — Върху истинските галеони това е серийният номер, по него се вижда кой таласъм ги е сякъл. Върху фалшивите обаче цифрите ще се менят според деня и часа на следващата сбирка. В случай че променим деня, монетата ще се нагорещи и ако я носите в джоба си, ще усетите. Всеки ще вземе по един галеон и щом Хари избере деня на следващата сбирка, ще промени цифрите върху своята монета и на всички останали ще се изпише същото, понеже съм им направила Протеева[1] магия.

Думите й бяха посрещнати със стъписано мълчание. Хърмаяни се огледа, всички се бяха извърнали недоумяващо към нея.

— Е, стори ми се, че съм го измислила добре — рече тя разколебана, — в смисъл, дори и да ни нареди да извадим всичко от джобовете си, Ъмбридж едва ли ще се усъмни в някакъв си галеон, нали така? Но… ако не искате да ги използваме…

— Знаеш да правиш Протеева магия? — ахна Тери Бут.

— Да — потвърди Хърмаяни.

— Та това отговаря на ниво ТРИТОН! — простена той.

— О, да… може би — взе да скромничи момичето.

— Защо не си в „Рейвънклоу“? — изуми се Тери и я зяпна почти с преклонение. — С такъв ум!

— Разпределителната шапка мисли дълго дали наистина да не ме сложи в „Рейвънклоу“ — поясни бодро Хърмаяни, — накрая обаче реши все пак да ме прати в „Грифиндор“. Е, какво… ще използваме ли галеоните?

Всички зашепнаха одобрително и дойдоха да си вземат от кошничката по една монета. Хари погледна крадешком Хърмаяни.

— Знаеш ли какво ми напомнят?

— Не, какво?

— Белезите на смъртожадните. Волдемор докосва един и при всички се появява пареща болка… Така смъртожадните разбират, че трябва да се явят при него.

— Ами да… — съгласи се тихо момичето, — точно оттам взех идеята… но, както забелязваш, предпочетох да издълбая датата върху късчета метал, а не върху кожата на членовете на клуба.

— Да, твоят начин ми допада повече — ухили се Хари и пъхна галеона в джоба си. — Единствената опасност е да не го похарчим случайно.

— Няма начин! — възрази Рон, загледан тъжно в своята фалшива монета. — Не ми се намира и един-единствен истински галеон, нямам с какво да го сбъркам.

Наближаваше първата среща по куидич от първенството — „Грифиндор“ срещу „Слидерин“ — и временно прекратиха сбирките на ВОДА, защото Анджелина настояваше да тренират едва ли не всекидневно. Отдавна не бе имало шампионат по куидич и това изостри значително интереса и трепетите около мача: рейвънклоуци и хафълпафци се вълнуваха живо от изхода от двубоя, защото и на тях, разбира се, им предстоеше да се срещнат тази година и с двата отбора, а ръководителите на домовете бяха твърдо решени техният отбор да победи, колкото и да се опитваха да го представят под благовидната форма на спортсменския дух. Хари разбра колко много професор Макгонъгол държи да бият слидеринци, когато в седмицата преди мача тя се въздържа да им дава домашни.

— Според мен в момента си имате предостатъчно задължения — оповести многозначително преподавателката. Никой не повярва на ушите си, докато Макгонъгол не погледна право към Хари и Рон и не заяви много сериозно: — Свикнала съм, момчета, да виждам купата по куидич в кабинета си, никак не ми се иска да се налага да я връчвам на професор Снейп, ето защо използвайте допълнителното време да тренирате, ясно ли е?

Снейп, който очевидно също правеше всичко за своя отбор, бе запазил игрището за тренировките на „Слидерин“ за толкова дни напред, че грифиндорци почти не можеха да се вредят да поиграят. Правеше си и оглушки, ако му съобщяха, че слидеринци се опитват да омагьосват по коридорите играчи от „Грифиндор“. Когато Алиша Спинет се озова в болничното крило с вежди, които растяха толкова бързо и толкова буйно, че й запречваха очите и устата, Снейп упорстваше, че се била опитала да си направи сама магия за сгъстяване на косата, и отказа да изслуша твърденията на четиринайсет свидетели за това, че са видели с очите си как пазачът на слидеринци Майлс Блечли е издебнал в библиотеката Алиша в гръб и я е урочасал.

Хари живееше с надеждата, че „Грифиндор“ ще победи, все пак не бяха губили никога от отбора на Малфой. Вярно, Рон още беше далеч от класата на Ууд, но тренираше изключително усърдно, за да заиграе по-добре. Най-голямата му слабост беше, че след всяка грешка бе склонен да се отчайва: вкараха ли му гол, се притесняваше и започваше да пропуска още и още топки. От друга страна, Хари го беше виждал да отбива наистина неспасяеми удари, стига да беше във форма. На една незабравима тренировка увисна на ръката си от метлата и за да изчисти куофъла, го изрита толкова силно, че го запрати чак в другия край на игрището, право в средния голов обръч отсреща, та всички в отбора започнаха да го сравняват с Бари Райън, пазача на националния отбор на Ирландия, показал неотдавна подобна ловкост срещу най-добрия гончия на Полша — Ладислав Замойски. Дори Фред отбеляза, че накрая Рон щял да ги накара двамата с Джордж да се гордеят и че те не на шега мислели да признаят роднинските си връзки с него, нещо, което, както го увериха, се мъчели да отричат вече четири години.

Единственото, което безпокоеше Хари, бе доколко Рон ще позволи тактиката на слидеринците да го извади от релси още преди да са излезли на терена. Хари, разбира се, им търпеше подмятанията още от първи курс, така че заяждания от рода на: „Ей, Потър, подочух как Уорингтън се кълне, че в събота ще те събори от метлата“, не само не го смразяваха, а обратно, дори го разсмиваха.

— На Уорингтън му е толкова крив мерникът, че ще се уплаша по-скоро ако се цели в някого до мен — отвръщаше той, при което Рон и Хърмаяни се заливаха от смях, а ехидната усмивчица върху лицето на Панси Паркинсън помръкваше.

Ала Рон за първи път беше подлаган на такъв безпощаден тормоз, на толкова много обиди, присмех и закани. Случваше се слидеринци, някои от които вече в седми курс и значително по-яки от него, да му съскат, докато го подминават в коридора:

— Е, Уизли, запази ли си легло в болничното крило?

Той обаче, вместо да се засмее, направо позеленяваше.

Ако Драко Малфой покажеше как Рон изпуска куофъла (нещо, което той правеше винаги щом го зърнеше), ушите на новия пазач пламваха и ръцете му се разтреперваха дотолкова, че каквото и да държеше, той го изтърваваше.

Октомври отмина във вихър от виещи ветрове и проливен дъжд и дойде ноември, студен като замръзнало желязо, със скреж всяка сутрин и ледени течения, стръвно хапещи голите ръце и лица. Небето навън и таванът в Голямата зала избледняха и станаха седефенобели, планините край „Хогуортс“ нахлупиха снежни калпаци, в замъка бе толкова студено, че в междучасията доста от учениците си слагаха в коридорите дебели топли ръкавици от змейска кожа.

Заранта преди срещата по куидич беше ясна и мразовита. Хари се събуди, извърна се към леглото на Рон и видя, че приятелят му седи с изопнат гръб, обхванал с ръце коленете си и втренчен някъде в пространството.

— Добре ли си? — попита го Хари.

Рон кимна, но не каза нищо. Хари неволно си спомни онзи път, когато без да иска, Рон се беше покосил сам с магия за бълване на плужеци — сега той изглеждаше точно толкова блед и потен, а и явно не желаеше да си отваря устата.

— Просто трябва да закусиш — взе да го ободрява Хари. — Ела!

Когато влязоха в Голямата зала, тя вече се пълнеше бързо, всички говореха по-високо и бяха по-развълнувани от обикновено. Докато минаваха покрай масата на слидеринци, олелията стана още по-голяма. Хари се извърна и видя, че освен обичайните шалчета и шапки в сребристо и зелено слидеринци са си сложили и сребърни значки във форма на коронки. Кой знае защо, мнозина замахаха към Рон и се засмяха гръмогласно. Пътем Хари се опита да разчете какво пише по значките, но не успя, понеже трябваше бързо да преведе Рон до тяхната маса.

Грифиндорци, всички бяха облечени в червено и златно, ги посрещнаха с възторжени възгласи, но вместо да поободрят Рон, виковете сякаш изсмукаха до капка бойния му дух и той се свлече на най-близката пейка така, сякаш това му е последното ядене в живота.

— Трябва да съм откачен, за да направя това — прошепна той дрезгаво. — Наистина откачен.

— Не изглупявай — скастри го Хари и му подаде купа с овесени ядки, — ще се справиш, ще видиш. Нормално е да се притесняваш.

— За нищо не ставам — изграчи Рон. — Пълен левак съм. И да ме убият, не мога да играя добре. Къде ми е бил умът?

— Стегни се — рече строго Хари. — Завчера отби с крак неспасяема топка, дори Фред и Джордж признаха, че си се представил блестящо.

Рон извърна към него изтерзано лице.

— Стана случайно — прошепна сломен. — Направих го, без да искам. Никой от вас не гледаше, но се хлъзнах от метлата и докато се опитвах да я възседна отново, изритах случайно куофъла.

— Е, още няколко случайности като тази — рече Хари, след като се съвзе бързо от неприятната изненада, — и победата ни е в кърпа вързана.

Хърмаяни и Джини седяха точно срещу тях с червено-златни шалове, ръкавици и кречетала.

— Как се чувстваш? — попита Джини брат си, който гледаше остатъците от прясно мляко по дъното на купичката така, сякаш съвсем сериозно обмисля дали да не опита да се удави в тях.

— Притеснява се — отвърна вместо него Хари.

— Е, това е добър знак, винаги съм смятала, че се представям добре на изпитите именно когато съм леко притеснена — заяви чистосърдечно Хърмаяни.

— Здрасти — разнесе се зад тях отнесен, замечтан глас.

Хари вдигна поглед: откъм масата на „Рейвънклоу“ се беше приближила Луна Лъвгуд. Мнозина се бяха облещили срещу нея, някои дори се смееха и я сочеха. Тя се бе изхитрила да си сложи шапка във вид на лъвска глава в естествени размери, която едвам се крепеше.

— Аз съм за „Грифиндор“ — оповести момичето и си посочи шапката, макар че не се налагаше. — Вижте какво прави…

Пресегна се и я чукна с магическата пръчка. Лъвът отвори широко паст и ревна съвсем правдоподобно, при което всички наоколо подскочиха.

— Бива си го, а? — попита щастлива Луна. — Мислех да му сложа в устата змия, която да олицетворява „Слидерин“, все едно я е захапал, но не остана време. Нищо… е, успех, Роналд!

И се понесе нанякъде. Още не се бяха съвзели от шока покрай шапката на Луна и при тях дотича Анджелина, следвана от Кейти и Алиша — за щастие Мадам Помфри беше върнала на веждите й обичайния им вид.

— Щом сте готови — рече тя, — отиваме право на игрището, за да разузнаем обстановката и да се преоблечем.

— Идваме след малко — обеща Хари. — Рон трябва да закуси.

След десет минути обаче стана ясно, че Рон не може да сложи повече и залък в уста, затова Хари прецени, че е по-добре да го отведе в съблекалните. Когато се изправиха, от масата стана и Хърмаяни, която хвана Хари за ръка и го дръпна настрани.

— Не позволявай Рон да види какво пише по значките на слидеринците — прошепна притеснена тя.

Хари я погледна озадачен, ала Хърмаяни само поклати глава, за да го предупреди, защото към тях с вяла крачка се приближи Рон, съвсем сломен и отчаян.

— Успех, Рон — пожела Хърмаяни, после се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — И на теб, Хари…

Докато прекосяваха Голямата зала, Рон като че дойде на себе си. Пипна си в недоумение лицето там, където Хърмаяни го беше целунала, явно без да разбира какво точно се е случило. Бе прекалено разсеян, за да забелязва какво става около него, но докато минаваха покрай масата на „Слидерин“, Хари хвърли любопитен поглед към значките с форма на коронка и този път вече разчете думите, изписани върху тях:

Уизли, ти си нашият цар!

С тягостното чувство, че това не вещае нищо добро, поведе припряно Рон към Входната зала и каменното стълбище, за да излязат на ледения въздух навън.

Забързаха по полегатите морави към стадиона, заскрежената трева заскърца под краката им. Не подухваше вятър, небето от край до край беше седефенобяло, което означаваше, че видимостта ще е добра и слънцето няма да им свети право в очите. Докато вървяха, Хари сподели това с Рон, за да го окуражи, но не беше убеден, че приятелят му го слуша.

Когато влязоха, Анджелина вече се беше преоблякла и разговаряше с останалите от отбора. Хари и Рон си сложиха мантиите (няколко минути Рон се опитваше да навлече своята наобратно, докато Алиша не се смили над него и не отиде да му помогне), после седнаха да чуят напътствията преди мача, а гълчавата навън ставаше все по-оглушителна — от замъка към игрището се стичаше множество.

— И така, току-що научих окончателния състав на „Слидерин“ — рече Анджелина и погледна късче пергамент. — Миналогодишните биячи Дерик и Боул са завършили, но както личи, Монтагю ги е заменил с обичайните горили, а не с хора, които умеят да летят добре. Имената на двамата нови са Краб и Гойл, но не знам повече за тях…

— Ние знаем — казаха едновременно Хари и Рон.

— Поне на мен не ми се сториха особено умни, едва ли могат да различат единия край на метлата от другия — отбеляза Анджелина и си прибра в джоба пергамента. — Лично аз винаги съм се удивлявала как Дерик и Боул успяват да намерят без пътни знаци игрището.

— Краб и Гойл не са по-различни — увери я Хари.

Чуваха как стотици крака се качват по издигнатите високо трибуни на стадиона. Някои пееха, но Хари не можеше да чуе думите. Вече и той започваше да се тревожи, ала знаеше, че неговите душевни трепети са нищо в сравнение със страховете на Рон, който, пребледнял като платно, се държеше за корема, стискаше зъби и отново гледаше втренчено пред себе си.

— Време е — рече сподавено Анджелина, след като си погледна часовника. — Хайде, да тръгваме… и успех!

Всички се изправиха, нарамиха метлите и един по един излязоха от съблекалнята на ослепителното слънце. Посрещна ги оглушителен рев, сред който Хари пак долови пеене, макар и заглушено от насърчителните възгласи и освиркването.

Отборът на „Слидерин“ вече стоеше и ги чакаше. И играчите носеха сребърните значки коронки. Новият капитан Монтагю имаше телосложението на Дъдли Дърсли, а дебелите му ръце приличаха на космати пушени бутове. Зад него бяха застанали Краб и Гойл, и те почти толкова едри, размахваха нови бухалки на биячи и примигваха тъповато. Отстрани просветваше белезникаворусата коса на Малфой. Срещна очите на Хари и след като почука по значката като коронка върху гърдите си, се ухили.

— Капитаните да си стиснат ръце — разпореди се реферът Мадам Хууч, когато Анджелина и Монтагю се приближиха един към друг. Хари бе сигурен, че Монтагю се опитва да счупи пръстите на Анджелина, тя обаче и не трепна. — Яхнете метлите!

Мадам Хууч захапа свирката и я наду.

Топките бяха пуснати и четиринайсетте играчи се стрелнаха нагоре. Забелязал с крайчеца на окото, че Рон се понася към головите обръчи, Хари се извиси още по-нагоре, изплъзна се на един блъджър, описа над игрището широк кръг и се огледа с надеждата да зърне златисто проблясване. В другата половина на стадиона Драко Малфой правеше съвсем същото.

— Ето, Джонсън… с куофъла е Джонсън… как само играе това момиче, от години го повтарям, а тя все не иска да излезе с мен…

— ДЖОРДАН! — ревна професор Макгонъгол.

— Просто любопитен факт, госпожо, предизвиква интерес… и така, Джонсън се изплъзва на Уорингтън, изпреварва Монтагю… Ауууу… Краб я удря в гръб с блъджъра… Монтагю улавя куофъла, отправя се към другия край на терена, хубав блъджър на Джордж Уизли, насочва го към главата на Монтагю, той изпуска куофъла, хваща го Кейти Бел от „Грифиндор“, която подава на Алиша Спинет, а пък Алиша…

Гласът на Лий Джордан кънтеше по стадиона и Хари се мъчеше да следи коментара през свистящия в ушите му вятър и шума по трибуните, разтърсени от викове, дюдюкане и песни.

— … Алиша финтира Уорингтън, изплъзва се на косъм от един блъджър… опасно положение, Алиша… множеството го посреща възторжено, чуйте го само, какво ли пее?

Лий млъкна и се ослуша, а песента се извиси ясна и звучна над морето от зелено и сребристо в слидеринския сектор по трибуните:

За пазач нямаш никакъв дар,

все проспиваш куофъла стар,

затуй пее „Слидерин“ с жар —

Уизли, ти си нашият цар!

 

Израснал си в мръсен хамбар,

на провала си ти господар,

към успех водиш ни като фар,

Уизли, ти си нашият цар!

— Алиша подава обратно на Анджелина! — изкрещя Лий точно когато Хари направи завой, вбесен от песента, която току-що бе чул, но разбра, че Лий се опитва да заглуши текста й. — Хайде, Анджелина… доколкото виждам, й остава да преодолее само пазача!… ТЯ СТРЕЛЯ… ТЯ… уууу!

Пазачът на слидеринци Блечли беше спасил гола и метна куофъла на Уорингтън, който отпраши с него, лъкатушейки между Алиша и Кейти, а когато тръгна да се приближава все повече към Рон, песента долу екна още по-силно:

Уизли, ти си нашият цар,

Уизли, ти си нашият цар,

на провала си ти господар,

Уизли, ти си нашият цар!

Хари не се сдържа, отказа се да търси снича и обърна „Светкавицата“ към Рон, самотна фигурка в дъното на игрището, рееща се пред трите голови обръча, докато едрият като канара Уорингтън се носеше шеметно към него.

— … С куофъла е Уорингтън, той се отправя към стълбовете, далеч е от обсега на блъджърите, пред него е само пазачът…

От трибуните на слидеринците проеча мощно:

За пазач нямаш никакъв дар,

все проспиваш куофъла стар…

— … И така, това е първото изпитание на Уизли, новия пазач на „Грифиндор“ и брат на биячите Фред и Джордж, многообещаващ млад талант… хайде, Рон!

Но радостните писъци долетяха откъм местата на слидеринците: Рон се беше гмурнал трескаво с разперени ръце, куофълът беше просвистял точно между тях и беше влязъл в средния обръч.

— Гол за „Слидерин“ — чу се гласът на Лий, заглушен от дюдюкането и крясъците на тълпите долу, — десет на нула за „Слидерин“… лош късмет, Рон.

Слидеринците запяха още по-силно:

ИЗРАСНАЛ СИ В МРЪСЕН ХАМБАР,

НА ПРОВАЛА СИ ТИ ГОСПОДАР…

— Куофълът отново е у грифиндорци, Кейти Бел се устремява напред… — викна храбро Лий, макар че вече не бе в състояние да надкрещи оглушителните възгласи долу.

КЪМ УСПЕХ ВОДИШ НИ КАТО ФАР,

УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

— КАКВО ПРАВИШ, Хари? — изпищя Анджелина, после се извиси и се стрелна покрай него, за да не изостава от Кейти. — РАЗМЪРДАЙ СЕ, ХАЙДЕ!

Хари осъзна, че повече от минута стои на едно място във въздуха, напълно забравил за снича и погълнат от развоя на мача. Ужасен, се гмурна надолу и пак закръжи над игрището, като се озърташе и се опитваше да не обръща внимание на тътена, който се разнасяше над стадиона:

УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

Колкото и да се взираше, от снича нямаше и следа, а Малфой обикаляше точно като Хари над стадиона. Разминаха се някъде по средата на терена и се отправиха в противоположни посоки, Хари чу как слидеринецът пее високо:

ИЗРАСНАЛ СИ В МРЪСЕН ХАМБАР…

— … Отново Уорингтън — крещеше Лий, — подава на Пюси, който се изплъзва на Спинет, хайде, Анджелина, можеш да го настигнеш… не, оказва се, че не можеш… затова пък хубав блъджър от Фред Уизли, всъщност не от Фред, а от Джордж Уизли, няма значение, един от двамата, Уорингтън изпуска куофъла, а Кейти Бел… ъъъ… и тя го изпуска… сега с куофъла е Монтагю, капитанът на „Слидерин“ се извисява заедно с куофъла над игрището, хайде, грифиндорци, спрете го!

Хари си наложи да не гледа какво става при Рон и се понесе шеметно в другия край на стадиона, зад головите обръчи на слидеринци. Докато подминаваше техния пазач Блечли, го чу, че и той пее заедно с тълпата долу:

ЗА ПАЗАЧ НЯМАШ НИКАКЪВ ДАР…

— … Пюси отново успява да избяга на Алиша и се насочва право към головите стълбове, спри го, Рон!

Не беше нужно Хари да се обръща, за да види какво е станало: откъм трибуните на „Грифиндор“ се чу ужасен вопъл, придружен от възгласите и овациите на слидеринци, които бяха екнали с нова сила. Хари погледна надолу и забеляза точно пред трибуните кучешката физиономия на Панси Паркинсън, която с гръб към игрището даваше тон на запалянковците от „Слидерин“:

ЗАТУЙ ПЕЕ „СЛИДЕРИН“ С ЖАР

— УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

Но двайсет на нула все още не означаваше нищо, имаше време „Грифиндор“ да навакса в резултата или спечели точките от хващането на снича. Трябваха им само няколко гола, внушаваше си Хари, и както обикновено, щяха да водят. Понесе се и закриволичи между играчите, подгонил нещо бляскаво, което се оказа часовникът на Монтагю.

На Рон обаче му вкараха още два гола. Сега вече желанието на Хари да улови снича започваше да се превръща в паника. Да можеше да го открие и бързо да сложи край на мача!

— … Кейти Бел от „Грифиндор“ се изплъзва на Пюси, заобикаля Монтагю, хубав завой направи, Кейти… тя подава на Анджелина Джонсън, Джонсън взима куофъла, изпреварва Уорингтън, отправя се към головите стълбове, хайде, Анджелина… ГРИФИНДОРЦИ БЕЛЕЖАТ ГОЛ! Четирийсет на десет, четирийсет на десет за „Слидерин“, Пюси поема куофъла…

Сред възгласите на грифиндорци Хари чу и рева на нелепата лъвска шапка на Луна и се поободри — водеха им с някакви си трийсет точки, само трийсет, преспокойно можеха да догонят в резултата. Хари избегна блъджъра, който Краб бе запратил с все сила към него, и пак затърси трескаво над игрището снича, като не изпускаше от око Малфой, да не би той да го зърне пръв, но подобно на него и слидеринският търсач продължаваше да кръжи над стадиона и да се взира безплодно…

— … Пюси мята на Уорингтън, той подава на Монтагю, който отново намира Пюси… намесва се Джонсън, която хваща куофъла, Джонсън на Бел, нещата потръгват… всъщност не… Бел е уцелена от блъджъра, метнат от Гойл от отбора на „Слидерин“, отново Пюси овладява…

ИЗРАСНАЛ СИ В МРЪСЕН ХАМБАР,

НА ПРОВАЛА СИ ТИ ГОСПОДАР,

КЪМ УСПЕХ ВОДИШ НИ КАТО ФАР…

Но Хари най-сетне бе съгледал мъничкия крилат златен снич, увиснал на педи от игрището откъм страната на слидеринци.

Той политна рязко надолу…

След броени секунди Малфой се стрелна в небето отляво на Хари — размазано сребристозелено петно, долепено до метлата…

Сничът заобиколи в основата един от головите стълбове и захвърча към противоположните трибуни. Тази промяна в посоката бе добре дошла за Малфой, който се намираше по-близо, а Хари обърна „Светкавицата“ и двамата с търсача на „Слидерин“ бяха рамо до рамо…

На няколко крачки от земята Хари вдигна от метлата дясната си ръка и я протегна към снича… отдясно Малфой също се пресегна и затърси, заопипва…

Всичко приключи за две задъхани, трескави, вихрени секунди: Хари обви пръсти около пърхащата топчица, която се замъчи да се отскубне… Ноктите на Малфой задраскаха отчаяно по ръката му… без да изпуска трепкащата топка, Хари се извиси с метлата, запалянковците на „Грифиндор“ закрещяха одобрително…

Бяха спасени, нямаше значение, че Рон е изпуснал онези голове, нали „Грифиндор“ беше победил, никой нямаше и да си спомни…

ПРАС.

Един блъджър удари Хари точно по кръста и той отхвърча от метлата. За щастие беше само на метър и половина-два от земята — нали се беше снишил, за да хване снича, — въпреки това остана без въздух и се приземи по гръб на замръзналото игрище. Чу пронизителната свирка на Мадам Хууч, гълчавата по трибуните, в която се сливаха освиркване, гневни крясъци и дюдюкане, после — тъп звук, а след него — трескавия глас на Анджелина:

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — отвърна начумерен той, сетне пое ръката й и й позволи да го издърпа от земята.

Горе във въздуха Мадам Хууч се носеше като стрела към един от играчите на „Слидерин“, но отдолу Хари не успяваше да различи към кого точно.

— Удари те онзи подляр Краб — ядосано рече Анджелина, — запрати по теб блъджъра веднага щом видя, че си хванал снича… но ние победихме, Хари, победихме!

Хари, който още стискаше здраво снича, чу зад себе си презрително сумтене и се обърна: на хвърлей се бе приземил Драко Малфой. Пребледнял от ярост, той пак намираше сили да се хили.

— Спаси кожата на Уизли, а? — рече слидеринецът на Хари. — По-слаб пазач не съм виждал… ами да, израснал е в мръсен хамбар… хареса ли ти текста ми, Потър?

Хари не отговори. Извърна се да посрещне останалите от отбора, които се приземяваха един по един, крещяха от радост и забиваха ликуващо крошета във въздуха, нямаше го само Рон, който бе слязъл от метлата още при головите стълбове и беше тръгнал бавно, сам-самичък към съблекалните.

— Смятахме да напишем още един-два куплета — провикна се Малфой точно когато Кейти и Алиша прегърнаха Хари. — Но не знаехме с какво се римува „тлъста грозотия“… а само как ни се искаше да възпеем и майка му…

— Ще ми говори той за кисело грозде! — подметна Анджелина и изгледа отвратена Малфой.

— Чудехме се с какво да римуваме и „некадърен смотаняк“, за баща му…

Фред и Джордж вече бяха разбрали за кого говори. Тъкмо се бяха пресегнали да стиснат ръката на Хари, но застинаха като вкаменени и се извърнаха към Малфой.

— Недейте! — предупреди веднага Анджелина и хвана Фред за ръката. — Чу ли, Фред, недей, остави го да си крещи тоя дребен фукльо, къса се от яд, че са загубили…

— Но на теб, Потър, семейство Уизли ти е много симпатично, нали? — продължи да се хили Малфой. — Даже ходиш да си караш там ваканцията. Направо ти се чудя как я понасяш тая воня, но нали си отгледан от мъгъли, смрадта в бърлогата на Уизли сигурно не те притеснява…

Хари сграбчи Джордж. През това време Анджелина, Алиша и Кейти трябваше да обединят усилията си, за да възпрат Фред и той да не скочи върху слидеринеца, който продължаваше да се хили невъзмутимо. Хари се извърна и затърси с поглед Мадам Хууч, но тя още се караше на Краб, че е запратил непозволено блъджъра.

— Или може би, Потър, помниш как е воняло в къщата на майка ти — изсъска през кикот Малфой и отстъпи назад — и кочината на семейство Уизли ти напомня за…

Хари така и не усети кога е пуснал Джордж, единственото, което помнеше, бе, че след миг и двамата са се хвърлили към Малфой. Съвсем беше забравил, че ги гледат всички учители, искаше само да причини на Малфой възможно най-силната болка и понеже нямаше време да вади магическата пръчка, просто замахна с юмрука, в който стискаше снича, и го заби с все сила право в стомаха на слидеринеца…

— Хари! ХАРИ! ДЖОРДЖ! НЕДЕЙТЕ!

Чу момичешки писъци, врясъка на Малфой, ругатните на Джордж, надутата свирка, рева на тълпата наоколо, но му беше все едно. Чак когато някой край него изкрещя „Импедимента!“ и силното заклинание го повали назад, Хари се отказа от опитите да удря където свари Малфой.

— Какво правиш? — ревна Мадам Хууч, след като Хари скочи на крака.

Явно именно тя го беше покосила с препречващата магия: беше захвърлила на няколко метра метлата и в едната ръка държеше свирката, а в другата магическата пръчка. Малфой се бе свил на кълбо на земята, хленчеше и стенеше с окървавен нос, Джордж беше с издута устна, трите гончийки още удържаха насила Фред, а зад всички тях се подсмихваше Краб.

— Никога досега не съм виждала такова поведение! И двамата, марш обратно в замъка и да се явите незабавно при ръководителя на вашия дом. Тръгвайте! Веднага!

Без да си казват нищо, Хари и Джордж напуснаха задъхани игрището. Крясъците и присмехулните възгласи на тълпата ставаха все по-глухи, накрая момчетата влязоха във Входната зала, където не чуваха друго освен кънтенето на собствените си стъпки. Хари усети, че нещо мърда и се мъчи да се отскубне от дясната му ръка, кокалчетата на която бе натъртил при удара в челюстта на Малфой. Сведе поглед и видя сребристите крилца на снича, подали се между пръстите му — той се опитваше да излети на свобода.

Тъкмо стигнаха кабинета на професор Макгонъгол, и тя се зададе по коридора. Беше с шалче на „Грифиндор“, но докато вървеше към тях, го смъкна рязко с разтреперани ръце от врата си, изглеждаше побесняла.

— Вътре! — подвикна ядно и посочи вратата.

Хари и Джордж влязоха. Макгонъгол заобиколи писалището си, запрати шалчето на „Грифиндор“ на пода и както се тресеше от ярост, ги загледа.

Е? — възкликна. — Никога през живота си не съм присъствала на такъв позор. Двама срещу един! Чакам обяснение!

— Малфой ни предизвика — отвърна скован Хари.

— Малфой ви предизвикал! — ревна професор Макгонъгол и стовари върху бюрото юмрук, при което ламаринената кутия на шотландски карета се хлъзна, отвори се и от нея по пода се посипаха джинджифилови тритони. — Той току-що е загубил мача. Естествено, че ще ви предизвиква! И какво толкова ви е казал, което да оправдае…

— Обиди родителите ми — изръмжа Джордж. — И майката на Хари.

— Но вместо да оставите Мадам Хууч да се разправя с него, вие двамата решавате да ни покажете как се дуелират мъгълите! — продължи да фучи професор Макгонъгол. — Имате ли представа какво…?

Кхъ-кхъ.

Хари и Джордж се извърнаха рязко. На прага стоеше Долорес Ъмбридж, сгушена в зелено туидено наметало, с което още повече приличаше на гигантска жаба, и се хилеше по своя ужасен, гаден и зловещ начин, който Хари вече бе започнал да свързва с надвиснали беди.

— Мога ли да помогна с нещо, професор Макгонъгол? — попита професор Ъмбридж с най-отровното си мазно гласче.

В лицето на Макгонъгол нахлу кръв.

— Да помогнете ли? — повтори тя през зъби. — В какъв смисъл… да помогнете?

Професор Ъмбридж влезе в кабинета с все същата гадна усмивка.

— Е, мислех, че ще ми бъдете признателна, все пак имам малко повече пълномощия.

Хари нямаше да се изненада, ако видеше, че от ноздрите на професор Макгонъгол се разлетяват искри.

— Не, няма да ви бъда признателна — изсъска тя и обърна гръб на Ъмбридж. — А сега, вие двамата, ме чуйте добре! Не ме интересува, че Малфой ви е предизвикал, не ме интересува и да е обиждал всичките ви роднини до последния, държахте се отвратително и ви наказвам с по една седмица извънкласна работа след часовете. Не ме гледай така, Потър, заслужи си го! И ако някой от вас отново…

— Кхъ-кхъ…

Професор Макгонъгол затвори очи, все едно се молеше за търпение, и пак се извърна с лице към професор Ъмбридж.

Да?

— Мисля, че заслужават нещо повече от извънкласна работа — усмихна се още по-широко Ъмбридж.

Професор Макгонъгол отвори очи.

— За беда, Долорес — подавана тя и се опита да отвърне на усмивката, но челюстта й изглежда се беше сковала, — по-важно е какво мисля аз, защото съм ръководител на дома.

Всъщност, Минерва — вметна с изкуствена усмивка Ъмбридж, — ще се убедите, че е далеч по-важно какво мисля аз. Къде ли съм го сложила? Корнелиус… По-точно… — Докато бъркаше из дамската си чанта, тя пак се усмихна престорено. — По-точно, министърът тъкмо го прати и… а, ето го… — Извади пергаментов лист, който разгъна, после се прокашля превзето и зачете написаното върху него: — Кхъ-кхъ… „Образователен указ номер двайсет и пет“…

— Още един ли? О, не! — възкликна разярена професор Макгонъгол.

— О, да — продължи да се хили другата жена. — Всъщност, Минерва, тъкмо благодарение на вас си дадох сметка, че се нуждаем от още едно подобрение… помните как ми се наложихте, когато не пожелах да разреша повторното сформиране на куидичния отбор на „Грифиндор“? Отнесохте случая до Дъмбълдор и той настоя отборът да продължи да играе. Е, не можех да допусна подобно нещо. Свързах се незабавно с министъра и той се съгласи напълно с мен, че великата инквизиторка би трябвало да има право да лишава учениците от привилегии, в противен случай тя — тоест аз, — ще има по-малки пълномощия и от обикновените учители. Сега, Минерва, сама се убеждавате колко права съм била, когато се опитах да спра повторното сформиране на отбора на „Грифиндор“. Ужасно поведение… но както и да е, бях започнала да чета поправката… Кхъ-кхъ… „В бъдеще великата инквизиторка ще разполага с върховното право да налага наказания и санкции и да лишава от привилегии учениците в «Хогуортс», а също с правото да променя наказанията, санкциите и отнемането на привилегии, наложени от други членове на преподавателския състав. Подпис: Корнелиус Фъдж, министър на магията, носител на ордена «Мерлин» първа степен и така нататък…“ — Тя нави пергамента и все тъй усмихната, си го прибра в дамската чанта. — И така… според мен наистина се налага да забраня завинаги на тези двама ученици да играят куидич — заяви Ъмбридж и премести поглед от Хари към Джордж и обратно.

Хари усети как сничът се блъска като обезумял в ръката му.

— Да ни забраните да играем куидич ли? — повтори той с глас, който сякаш идва някъде от далеч. — Завинаги?

— Да, господин Потър, мисля, че една доживотна забрана ще свърши работа — рече Ъмбридж и с още по-широка усмивка загледа как момчето се опитва да проумее какво му е казала. — Вие и господин Уизли тук. За всеки случай по мое мнение трябва да бъде спрян и братът на младежа, убедена съм, че ако съотборниците му не го бяха удържали, и той щеше да се нахвърли на младия господин Малфой. Естествено, ще конфискувам метлите им и ще ги държа на сигурно място в кабинета си, за да сме спокойни, че забраната ми няма да бъде нарушавана. Но аз, професор Макгонъгол, не взимам неразумни мерки — продължи тя и се извърна към другата преподавателка, която стоеше като изсечена от лед. — Останалите от отбора могат да продължат да играят, не забелязах никой от тях да проявява признаци на насилие. Е… довиждане.

Тя си тръгна с възможно най-самодоволното изражение и остави след себе си ужасено мълчание.

 

 

— Забранили са ви да играете — рече глухо Анджелина по-късно същата вечер в общата стая. — Забранили са ви! Ами сега… какво ще правим без търсач и биячи…

Сякаш изобщо не бяха удържали победа. Накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше безутешни разгневени лица, всички от отбора се бяха струпали около огъня, нямаше го само Рон, когото не бяха виждали от края на мача.

— Не е честно — рече вцепенена Алиша. — Ами Краб и блъджърът, който той запрати вече след последната съдийска свирка? На него забранила ли му е?

— Не — отвърна покрусена Джини. Те с Хърмаяни седяха от двете страни на Хари. — Само са го наказали да преписва, чух как Монтагю му се присмиваше на вечеря.

— И да забранят на Фред, дето не е направил нищо! — разяри се и Алиша и заблъска с юмрук по коляното си.

— Не съм виновен аз, че не съм направил нищо — заяви Фред с доста страховито изражение. — Ако не бяхте вие трите да ме държите, щях да го направя оня малък гадняр на кюфте.

Сломен, Хари се взря в тъмния прозорец. Сипеше се сняг. Сничът, който бе уловил, се стрелкаше насам-натам из общата стая, всички го гледаха захласнати, а Крукшанкс скачаше и се опитваше да го хване.

— Отивам да си легна — рече Анджелина и се изправи бавно. — Може да се окаже, че е било кошмар… може утре да се събудя и да видя, че още изобщо не сме играли…

Не след дълго я последваха Алиша и Кейти. Малко по-късно към леглата закретаха Джордж и Фред: гледаха свирепо всеки, когото подминеха, Джини също си легна. При огъня останаха само Хари и Хърмаяни.

— Виждал ли си Рон? — попита тихо момичето.

Хари поклати глава.

— Според мен ни отбягва — отсъди Хърмаяни. — Как мислиш, къде ли е?…

Точно тогава зад тях се чу скърцане, Дебелата дама се завъртя напред и Рон се прехвърли през дупката зад портрета. Беше наистина много блед, по косата му имаше сняг. Видя Хари и Хърмаяни и застина като вцепенен.

— Къде беше? — попита разтревожена Хърмаяни и скочи на крака.

— Разхождах се — промърмори момчето.

Още беше с екипа за куидич.

— Изглеждаш премръзнал — възкликна Хърмаяни. — Ела да седнеш тук!

Рон отиде при камината и без да поглежда Хари, се свлече на креслото най-далеч от него. Откраднатият снич продължаваше да прехвърча над главите им.

— Съжалявам — изфъфли Рон и заби поглед в краката си.

— За какво? — учуди се Хари.

— Задето си бях въобразил, че мога да играя куидич — отвърна той. — Първото, което ще направя утре сутрин, е да се отпиша от отбора.

— Ако се отпишеш — избухна Хари, — ще останат само трима играчи. — Рон го погледна недоумяващо и той добави: — Забраниха ми да играя куидич, докато съм жив. На Фред и Джордж също.

— Какво? — викна Рон.

Хърмаяни му разказа всичко, Хари нямаше сили да го направи още веднъж. Щом тя приключи, Рон съвсем се умърлуши.

— Аз съм виновен…

— Не си ме карал да удрям Малфой! — викна ядосан Хари.

— Ако не играех толкова ужасно…

— Това няма нищо общо.

— Съвсем се гипсирах от оная песен…

— Всеки на твое място щеше да се притесни.

Хърмаяни стана и за да не слуша препирнята, отиде до прозореца и загледа как снегът се носи на вихрушка зад стъклото.

— Виж какво, престани, чу ли! — не се стърпя Хари. — И без да се виниш за всичко, положението не е никак розово.

Без да казва нищо, Рон продължи да гледа вторачено влажните поли на мантията си. След малко пророни глухо:

— Това е най-големият ужас, който съм изживявал през живота си.

— Добре дошъл в клуба — прошепна горчиво Хари.

— Е, сещам се за нещо, което ще ви поразвесели — рече с леко треперещ глас Хърмаяни.

— Виж ти! — подметна невярващо Хари.

— Да — настоя Хърмаяни и обърна гръб на черния прозорец, зад който прехвърчаха снежинки. Върху лицето й грееше широка усмивка. — Хагрид се е върнал.

Бележки

[1] От Протей — в древногръцката митология мъдър всезнаещ старец, притежаващ способността да се преобразява. — Бел.прев.