Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 197 гласа)

Глава девета
Злочестините на госпожа Уизли

Дъмбълдор си тръгна толкова внезапно, че Хари бе направо стъписан. Продължи да седи на стола с веригите, като се мъчеше да се пребори с изумлението и облекчението. Членовете на Магисъбора ставаха от местата си, говореха помежду си, събираха си книжата и ги слагаха по чантите. Хари също се изправи. Никой не го и забелязваше, освен жабестата магьосница отдясно на Фъдж, която след излизането на Дъмбълдор бе зяпнала момчето. Без да й обръща внимание, Хари се постара да привлече погледа на Фъдж или на Мадам Боунс, та да попита дали е свободен, ала Фъдж явно бе решен да се преструва, че не го вижда, а Мадам Боунс беше заета с чантата си, затова той направи няколко плахи стъпки и понеже никой не му извика да спре, забърза към изхода.

Последните няколко крачки взе на бегом, отвори с все сила вратата и за малко да се сблъска с господин Уизли, който, блед и притеснен, стоеше точно отпред.

— Дъмбълдор не ми каза…

— Оправдаха ме! — възкликна Хари и затвори вратата след себе си. — По всички обвинения!

Господин Уизли грейна и стисна момчето за раменете.

— Това е чудесно! Е, не можеха да те обявят за виновен, не и въз основа на доказателства, но въпреки това защо да си кривя душата, не бях съвсем…

Ала господин Уизли млъкна насред изречението, защото вратата на съдебната зала тъкмо се беше отворила. Отвътре един по един започнаха да излизат членовете на Магисъбора.

— В името на Мерлин! — възкликна озадачен господин Уизли и придърпа Хари встрани, за да им сторят път. — Нима делото е гледано в пълен състав?

— Май да — потвърди тихо момчето.

Докато ги подминаваха, един-двама магьосници кимнаха на Хари, а неколцина, сред които и Мадам Боунс, поздравиха господин Уизли. Повечето обаче извръщаха очи. Едва ли не последни от подземието излязоха Корнелиус Фъдж и жабестата магьосница. Фъдж се държеше така, сякаш господин Уизли и Хари са част от стената, ала магьосницата и този път огледа пътем момчето от горе до долу, все едно го оценява. Най-накрая се появи Пърси. И той като Фъдж се направи, че не вижда баща си и Хари — подмина ги, опънат като струна, навирил нос и понесъл в ръцете си голям пергаментов свитък и цяла връзка резервни пера. Бръчките около устата на господин Уизли станаха малко по-дълбоки, но иначе той не показа с нищо, че е срещнал третия си син.

— Ще те заведа право у дома, да съобщиш и на останалите радостната новина — рече той и поведе Хари точно когато Пърси забърза нагоре по стълбището към деветия етаж. — Ще те оставя на път за оная тоалетна в Бетнъл Грийн. Хайде…

— И какво ще правите с тоалетната? — ухили се момчето.

Сега най-неочаквано всичко му се струваше пет пъти по-смешно отпреди. Хари започваше да осъзнава: бяха го обявили за невинен, връщаше се в „Хогуортс“!

— А, най-обикновено заклинание против урочасване! — отвърна господин Уизли, докато се качваха по стълбището. — Но важни са не щетите, Хари, а отношението, породило такъв вандализъм. Някои магьосници явно се забавляват до припадък да тормозят мъгълите, това обаче издава нещо много по-дълбоко и отблъскващо и лично аз…

Господин Уизли млъкна насред изречението. Току-що бяха излезли в коридора на деветия етаж, където само на няколко крачки Корнелиус Фъдж разговаряше тихо с висок мъж с мазна руса коса и бледо лице с остри черти.

Дочул стъпките им, вторият човек се обърна. И той не се доизказа, само присви студените си сиви очи и се вторачи в Хари.

— Виж ти… Потър с покровителя — рече хладно Луциус Малфой.

Хари остана без дъх, сякаш току-що се бе блъснал в непробиваема стена. За последен път бе видял тези студени сиви очи през цепките в качулката на смъртожаден, за последен път беше чул гласа на този мъж да се киска, докато Лорд Волдемор изтезаваше самия него на тъмното гробище. Хари не можеше да повярва, че Луциус Малфой го гледа право в очите, нито че е дошъл тук, в Министерството на магията, и Корнелиус Фъдж разговаря с него — нали само преди няколко седмици Хари бе предупредил Фъдж, че Малфой е смъртожаден!

— Министърът тъкмо ми разказва, Потър, как си се отървал на косъм — провлече господин Малфой. — Направо изумително! Постоянно успяваш да се изплъзнеш… същинска змия!

Господин Уизли стисна с все сила Хари за рамото, за да го възпре.

— Да — заяви момчето, — много ме бива да се измъквам.

Луциус Малфой вдигна очи към господин Уизли.

— Я, и Артър Уизли! Какво търсиш тук, Артър?

— Работя тук — сухо отвърна другият мъж.

— Е, не точно тук, нали? — вдигна вежди господин Малфой и погледна през рамото на Уизли към вратата. — Мислех, че си на втория етаж… С какво се занимаваше, да отмъкваш мъгълски вещи и после да ги омагьосваш у вас, нали?

— Не — отсече господин Уизли и впи още по-дълбоко пръсти в рамото на Хари.

— А вие какво търсите тук? — обърна се Хари към Луциус Малфой.

— Не смятам, че личните ми дела с министъра ти влизат в работата, Потър — сопна се Малфой и си приглади отпред мантията. Момчето ясно чу тих звънтеж като от пълен със злато джоб. — Не си мисли, че щом си любимецът на Дъмбълдор, всички останали ще се отнасят снизходително към теб… Ще се качим ли в кабинета ви, господин министре?

— Разбира се, да вървим — отговори Фъдж и обърна гръб на Хари и господин Уизли.

Докато се отдалечаваха, продължиха да си шушукат. Чак когато те влязоха в асансьора, господин Уизли пусна рамото на момчето.

— Щом имат общи дела, защо Малфой не чака Фъдж пред кабинета му? — избухна Хари. — Какво търси тук долу?

— Мен ако питаш, се е опитвал да се промъкне край съдебната зала — отвърна крайно възбуден господин Уизли и погледна през рамо, сякаш за да се увери, че не го подслушва никой. — Искал е да разбере дали са те изключили от училище. Като мина да те оставя вкъщи, ще драсна една бележка на Дъмбълдор, да знае, че Малфой отново е разговарял с Фъдж.

— Пък и какви ли са тези техни лични дела?

— Злато, какво друго? — възкликна ядно господин Уизли. — Вече от доста години Малфой от щедро по-щедро раздава пари за какво ли не… Така се сближава с когото трябва… и после иска услуги… например да се отложи приемането на някой закон… О, Луциус Малфой има дебели връзки.

Дойде асансьорът — беше празен, ако се изключи ятото докладни записки. Щом господин Уизли натисна копчето за атриума и вратата се затвори, те запърхаха около главата му, а той ги разпъди подразнено с ръка.

— Господин Уизли — рече замислено Хари, — щом Фъдж се среща със смъртожадни като Малфой… щом се срещат насаме, откъде да сме сигурни, че не са го подчинили с проклятието Империус?

— Не мисли, Хари, че не ни е хрумвало — увери го тихо господин Уизли. — Но Дъмбълдор е на мнение, че Фъдж съзнава напълно какво върши, което, както се изразява самият Дъмбълдор, не е кой знае каква утеха. Но по-добре да не говорим за това точно сега, момчето ми.

Вратата се отвори и двамата слязоха в почти безлюдния атриум. Магигардът Ерик отново се бе скрил зад „Пророчески вести“. Тъкмо подминаха златния шадраван, когато Хари се сети.

— Чакайте… — рече той на господин Уизли и след като извади от джоба си кесийката, се върна при шадравана.

Взря се в лицето на красивия магьосник, но отблизо той му се стори доста слабохарактерен и празноглав. Магьосницата пък си беше лепнала глуповата усмивка, все едно ще се явява на конкурс за красота, а доколкото Хари знаеше нещо за таласъмите и кентаврите, те никога не биха гледали така прехласнато човешки същества, пък били те и най-големите красавци. Само мазнишкото угодничество на домашното духче му се видя правдоподобно. Подсмихна се при мисълта какво ли би казала Хърмаяни, ако зърнеше отнякъде статуята на духчето, преобърна кесийката и изсипа във водата не десет галеона, а всичките пари, които носеше.

 

 

— Знаех си аз! — викна Рон и заби няколко крошета във въздуха. — На теб винаги ти се разминава.

— Беше невъзможно да не те оправдаят — отсъди Хърмаяни, която, преди Хари да се появи в кухнята, от притеснение беше на ръба на припадъка и сега бе затулила с трепереща ръка очите си, — нямаше в какво да те обвинят, наистина нямаше.

— Щом всички сте знаели, че ще ми се размине, защо сега се радвате толкова? — усмихна се Хари.

Госпожа Уизли си бършеше лицето с престилката, а Фред, Джордж и Джини се бяха впуснали в нещо като вихрен боен танц, като си припяваха:

Отърва се, отърва се, отърва се…

— Престанете! Мирясайте най-после! — скара се господин Уизли, макар че и той се усмихваше. — Знаеш ли, Сириус, в министерството беше и Луциус Малфой…

— Какво? — сепна се другият мъж.

Отърва се, отърва се, отърва се…

— Ей, вие тримата, млъквайте! Видяхме го на деветия етаж, разговаряше с Фъдж, после двамата се качиха заедно в кабинета на Фъдж. Дъмбълдор трябва да знае.

— Да, ще му кажем непременно — обеща Сириус.

— Е, да тръгвам, че в Бетнъл Грийн ме чака тоалетна бълвачка. Моли, ще закъснея, поемам дежурството на Тонкс, но Кингзли сигурно ще намине за вечеря…

Отърва се, отърва се, отърва се…

— Фред… Джордж, Джини, престанете! — викна майка им, а баща им излезе от кухнята. — Хари, ела, миличък, да си хапнеш, че на закуска не сложи почти нищо в уста.

Рон и Хърмаяни се разположиха срещу него — откакто бяха дошли на площад „Гримолд“, не се бяха чувствали толкова щастливи… а главозамайващото облекчение, донейде попарено след срещата с Луциус Малфой, отново завладя Хари. Най-неочаквано мрачната къща му се видя по-топла и гостоприемна, дори Крийчър, пъхнал зурлестия си нос в кухнята да провери откъде идва тази гълчава, сега не му се стори чак такъв грозник.

— Е, да, след като Дъмбълдор се е застъпил за теб, просто е било невъзможно да те осъдят — отбеляза щастлив Рон, който трупаше по чиниите на всички цели камари картофено пюре.

— Да, благодарение на него везните се наклониха в моя полза — съгласи се Хари.

Реши, че ще бъде черна неблагодарност, пък и детинщина да добави: „Жалко само, че не си поприказва с мен. Дори не ме погледна“.

Още щом си го помисли, и белегът върху челото го парна толкова силно, че той долепи длан до него.

— Какво има? — притесни се Хърмаяни.

— Белегът — измънка Хари. — Е, няма значение… напоследък се обажда през цялото време.

Другите дори и не забелязаха — всички си похапваха сладко и тържествуваха, задето Хари се е измъкнал на косъм, а Фред, Джордж и Джини още продължаваха да пеят. Хърмаяни бе разтревожена, но преди да е изрекла и дума, Рон възкликна щастлив:

— На бас, че довечера Дъмбълдор ще дойде да го отпразнуваме!

— Надали ще успее — възрази майка му, която тъкмо слагаше пред Хари огромна чиния с печено пиле. — Точно сега е много зает.

ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ…

— МЛЪК! — кресна госпожа Уизли.

 

 

През следващите няколко дни Хари не можеше да не забележи, че на площад „Гримолд“ номер дванайсет все пак има някой, който не прелива от щастие, задето той ще се върне в „Хогуортс“. Щом чу новината, Сириус се бе престорил на безкрайно зарадван — стисна с все сила ръката на Хари и засия като останалите. Не след дълго обаче стана по-навъсен и тъжен и отпреди. Говореше по-рядко с всички, дори с Хари, и прекарваше все повече време затворен горе в стаята на майка си заедно с Бъкбийк.

— Не трябва да се чувстваш виновен — рече угрижено Хърмаяни, след като няколко дни по-късно Хари сподели чувствата си с нея и Рон. Тримата търкаха един мухлясал долап на третия етаж. — Мястото ти е в „Хогуортс“ и Сириус го знае. Мен ако питаш, се държи себично.

— Не го съди толкова строго — укори я Рон и смръщено се замъчи да махне мухълчето, лепнало се за пръста му, — и на теб няма да ти е много приятно, ако те затворят сам-самичка в тая къща.

— Той не е сам! — възрази момичето. — Та нали тук е щабквартирата на Ордена на феникса? Сириус просто се надяваше Хари да дойде да живее с него.

— Не е вярно — намеси се и Хари и изстиска парцала. — Когато го попитах направо, не ми отговори нищо.

— Защото не е искал да подклажда излишно надеждите си — поясни мъдро Хърмаяни. — Вероятно и той се е чувствал малко виновен… според мен дълбоко в себе си наистина е искал да те изключат от училище. Тогава и двамата щяхте да сте откъснати от света.

— Я стига! — ревнаха в един глас Хари и Рон, но момичето само сви рамене.

— Както искате. Но понякога си мисля, че майката на Рон наистина е права и Сириус не знае кой стои пред него: ти ли, Хари, или баща ти.

— Значи смяташ, че е изперкал? — разгорещи се Хари.

— Не, просто смятам, че прекалено дълго е бил самотен — отвърна кротко Хърмаяни.

Точно тогава в стаята влезе госпожа Уизли.

— Ама още ли не сте готови? — възкликна тя, след като пъхна глава в долапа.

— Пък аз си мислех, че ще ни подканиш да си починем — укори я Рон. — Знаеш ли колко мухъл сме изчегъртали, откакто сме тук?

— Нали уж изгаряхте от желание да помогнете на Ордена! — напомни майка му. — Хайде сега, дайте своя принос да направим щабквартирата обитаема.

— Чувствам се като домашно духче — запротестира Рон.

— Е, щом си наясно колко непосилен е животът им, може би ще бъдеш по-деен в СМРАД! — рече обнадеждена Хърмаяни, след като госпожа Уизли отново ги остави сами. — Вероятно няма да е зле да покажем на всички колко е ужасно да чистиш непрекъснато… Бихме могли да обявим почистване на общата стая на „Грифиндор“ с благотворителна цел — за набиране на средства, които да вложим в СМРАД… така ще повишим хем съзнателността, хем средствата.

— Ще ти дам аз на теб една благотворителност! Я престани да ни надуваш главите с тази СМРАД! — тросна се подразнен Рон, така че да го чуе само Хари.

 

 

Хари усети, че сега, когато наближава краят на ваканцията, си мечтае все по-често за „Хогуортс“: изгаряше от нетърпение да види отново Хагрид, да играе куидич, дори да се поразходи сред зеленчуковите лехи на път за оранжериите, където бяха часовете по билкология. Макар че Хари внимаваше да не се оплаква в присъствието на Сириус, вече не го свърташе в тази потънала в прахоляк и мухъл къща, където половината долапи още бяха залостени и Крийчър бълваше от сумрака какви ли не обиди по адрес на всеки, минал покрай него.

Това, че живее в щабквартирата на братството, опълчило се срещу Волдемор, вече не му се струваше чак толкова интересно и вълнуващо, колкото преди. Наистина, членуващите в Ордена на феникса редовно наминаваха насам, понякога оставаха и за вечеря, друг път просто си прошепваха набързо нещо, но госпожа Уизли имаше грижата гостите да не са в обсега на ушите (разтегателни и неразтегателни) на Хари и останалите, а никой, дори Сириус, не смяташе, че Хари трябва да знае нещо повече от онова, което бе научил вечерта след пристигането си.

В последния ден от ваканцията Хари събираше от горната част на дрешника курешките на Хедуиг, когато в стаята влезе Рон, понесъл два плика.

— Пристигнаха списъците с новите учебници — оповести той и метна единия плик на Хари, който беше стъпил на стола. — Крайно време беше, вече си мислех, че са забравили, друг път ги пращат много по-рано…

Хари пъхна последните курешки в торбичка и я хвърли над главата на Рон в кошчето за боклук в ъгъла, което я погълна и се оригна звучно. После си отвори писмото. Съдържаше два пергаментови листа: с единия, както винаги, напомняха, че учебната година започва на първи септември, а върху втория бяха изброени учебниците за следващия курс.

— Има само два нови — отбеляза той, докато четеше списъка. — „Класически заклинания за пети курс“ на Миранда Гошоук и „Теория на отбранителната магия“ на Уилбърт Слинкхард[1].

Пук!

Фред и Джордж се магипортираха точно до Хари. Той вече им беше свикнал и дори не падна от стола.

— Питахме се кой ли е сложил в списъка книгата на Слинкхард? — подхвана разговор Фред.

— Това означава, че Дъмбълдор е намерил нов преподавател по защита срещу Черните изкуства — отбеляза Джордж.

— Крайно време беше — допълни близнакът му.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари и скочи долу при тях.

— Преди няколко седмици подслушахме с разтегателните уши един разговор на нашите — обясни Фред — и подразбрахме, че Дъмбълдор бил страшно затруднен, понеже тази година изобщо не можел да намери човек за предмета.

— Е, не е изненадващо, всички знаем какво сполетя последните четирима учители — отсъди Джордж.

— Един изгонен, един мъртъв, един поразен от магия за забрава и един заключен в сандък цели девет месеца — преброи на пръсти Хари. — Да, сега те разбрах.

— Какво ти става, Рон? — попита Фред.

Брат му не отговори. Хари се обърна. Рон стоеше вцепенен и гледаше с отворени уста писмото от „Хогуортс“.

— Какво има? — подвикна припряно Фред и след като застана зад Рон, надзърна през рамото му.

Той също зяпна от учудване.

— Префект ли! — възкликна, втренчен невярващо в писмото. — Префект?

Джордж се завтече, грабна от ръката на Рон плика и го обърна обратно. Хари видя как в дланта на близнака тупва нещо златистоалено.

— Не може да бъде! — прошепна Джордж.

— Станала е някаква грешка — отсъди Фред, след което изтръгна писмото от ръката на Рон и го вдигна срещу светлината, все едно го проверява за воден знак. — Кой нормален човек ще вземе да направи Рон префект! — Близнаците извърнаха едновременно глави към Хари и го зяпнаха. — Бяхме повече от сигурни, че ще изберат теб! — възкликна Фред така, сякаш Хари ги е измамил.

— Мислехме, че Дъмбълдор няма как да не те посочи! — възмути се и Джордж.

— Нали ти спечели Тримагическия турнир и така нататък — добави Фред.

— Явно цялото това безумие около магиите е натежало против него — сподели Джордж с близнака си.

— Ами да — проточи Фред. — Доста бели забърка, мой човек. Е, поне единият от вас двамата знае кое е най-важното в живота.

Отиде при Хари и го потупа по гърба, а Рон стрелна с изпепеляващ поглед.

Префект, моля ви се… на мама Роненцето — префект!

— Олеле, мама ще полудее от радост! — простена Джордж и метна значката на префект обратно на Рон, сякаш тя може да го зарази.

Рон, който не бе проронил и дума, пое значката, погледа я и я подаде на Хари, все едно негласно го молеше да потвърди, че е истинска. Хари я взе. Върху грифиндорския лъв бе изписано голямо „П“. В първия си ден като ученик в „Хогуортс“ беше видял съвсем същата значка върху гърдите на Пърси.

Вратата зейна широко. В стаята влетя Хърмаяни, поруменяла и разрошена. Държеше плик.

— Пристигнаха ли… пристигнаха ли вашите… — Зърна значката в ръката на Хари и нададе писък. — Знаех си! — възкликна развълнувана и размаха писмото си. — И аз, Хари, и аз!

— Не — побърза да каже момчето и бутна значката в ръката на Рон. — Не е моя, на Рон е.

— Какво… каза?

— Рон е станал префект, не аз — обясни Хари.

Рон ли? — ахна Хърмаяни от учудване. — Ама… сигурен ли си? Тоест…

Тя пламна като рак, когато Рон я изгледа предизвикателно.

— Върху плика е написано моето име — рече той.

— Аз… аз… — запелтечи тя, съвсем озадачена. — Ама… аз… Страхотно! Браво на теб, Рон! Наистина си е…

— Неочаквано — кимна Джордж.

— Не, защо… — изчерви се още повече Хърмаяни, — Рон е направил толкова… той наистина…

Вратата зад тях се отвори още по-широко и госпожа Уизли, която я беше бутнала с гръб, влезе заднишком, натоварена с цяла камара току-що изпрани и изгладени мантии.

— Джини ми каза, че списъците с учебниците най-после са пристигнали — рече тя и огледа един по един пликовете, докато вървеше към леглото, където се зае да реди мантиите на две купчинки. — Дайте ми ги, следобед ще отскоча до „Диагон-али“ да ви купя учебниците, а през това време вие ще си стегнете багажа. Ще се наложи, Рон, да ти взема нова пижамка, тази тук ти е омаляла най-малко с половин педя, направо не мога да повярвам, че растеш толкова бързо… Какъв цвят предпочиташ?

— Купи му червенка със златно, да му отива на значката — подсмихна се Джордж.

— На какво да му отива? — попита разсеяно майка му, докато сгъваше чифт кафяви чорапи и ги слагаше върху купчинката на Рон.

— На значката — повтори Фред с изражение на човек, който бърза час по-скоро да съобщи най-лошото. — На новичката му лъскава значка на префект.

Госпожа Уизли се бе улисала с пижамата и трябваше да минат миг-два, докато осмисли казаното от Фред.

— Новичката му какво… ама как така… Рон, да не би да…

Той й показа значката.

Подобно на Хърмаяни, и госпожа Уизли нададе писък.

— Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! О, Рон, браво на теб! Префект! Като всички в семейството!

— Ние с Фред какви сме, отрочета на съседите ли? — възмути се Джордж, но майка му само го изтика встрани и прегърна най-малкия си син.

— Ох, чакай само да разбере баща ти! Много се гордея с теб, Рон, каква прекрасна новина, нищо чудно накрая да станеш и Отличник като Бил и Пърси, това е първата стъпка. Олеле, каква радост насред всичките тревоги, не мога да ти опиша колко съм щастлива, о, мило Роненце…

Фред и Джордж издаваха зад гърба й силни звуци, все едно се скъсват да повръщат, но тя изобщо не ги чуваше, притискаше Рон в обятията си и обсипваше с целувки лицето му, станало по-червено и от значката.

— Мамо… недей… мамо, моля ти се — мърмореше той и се мъчеше да я отблъсне.

Тя го пусна и изрече запъхтяно:

— Е, какво да бъде? На Пърси купихме сова, но ти, разбира се, вече си имаш.

— Какво искаш да кажеш? — не повярва на ушите си момчето.

— Заслужаваш награда! — оповести с много обич майка му. — Какво ще кажеш за комплект новички официални мантии?

— С Джордж вече му купихме — обади се кисело Фред и погледна така, сякаш искрено съжалява за проявената щедрост.

— Или нов котел, старият на Чарли е хванал ръжда и се е продънил, или пък нов плъх, само как си го обичаше Скабърс…

— А не може ли метла, мамо? — попита обнадежден Рон.

Госпожа Уизли се поумърлуши — метлите си бяха скъпички.

— Е, не последен модел — побърза да добави момчето. — Но поне… поне да е нова… за разнообразие…

Госпожа Уизли се подвоуми и се усмихна.

— Ама, разбира се, че ще получиш метла… но я да вървя, щом ще купувам и нея. Хайде, до скоро… мъничкият ми Рон… префект! И да не забравите да си подредите багажа… префект… ох, олеле, съвсем се обърках!

Млясна още веднъж Рон по бузата, подсмръкна звучно и излетя като хала от стаята.

Фред и Джордж се спогледаха.

— Нали няма да се сърдиш, ако не те цункаме, а, Рон? — попита уж притеснен Фред.

— Но ако искаш, ще ти направим по един реверанс — подметна Джордж.

— О, я млъквайте — озъби се брат им.

— Или какво? — попита Фред и се ухили злобничко. — Ще ни накажеш след часовете ли?

— Ще се радвам да видя това — прихна и Джордж.

— Като нищо ще ви накаже, ако не внимавате! — намеси се ядосана Хърмаяни.

Близнаците се запревиваха от смях, а Рон промърмори:

— Остави ги, Хърмаяни.

— Трябва да внимаваме в картинката, Джордж — рече уж разтреперан Фред, — че с тия двама началници…

— О, да, по всичко личи, че окончателно е свършено с дните, когато нарушавахме законите — поклати глава Джордж.

И с поредното отчетливо пук! близнаците отново се магипортираха.

— Ах, тези двамата! — вбеси се Хърмаяни и се вторачи в тавана, понеже от горния етаж долиташе кикотът на Фред и Джордж. — Не им обръщай внимание, Рон, ще се пръснат от завист.

— А, едва ли — усъмни се Рон, също зяпнал нагоре. — Винаги повтарят, че префекти ставали само тъпанарите и натегачите… И все пак — добави той малко по-радостно — никога не са имали нови метли! Жалко, че не отидох с мама да си избера… е, не й е по джоба да ми купи „Нимбус“, но нали излезе нов модел „Чистометка“… би било супер… точно така, ще ида за всеки случай да й кажа, че харесвам чистометките…

Той изхвърча от стаята, оставяйки Хари и Хърмаяни сами.

Кой знае защо, Хари нямаше никакво желание да среща погледа й. Извърна се към леглото, взе купчинката чисти мантии, които госпожа Уизли беше оставила, прекоси стаята и отиде при куфара си.

— Хари! — повика го плахо Хърмаяни.

— Браво на теб! — поздрави я той толкова сърдечно, че прозвуча съвсем превзето, сетне добави, все така без да я поглежда: — Блестящо! Префект! Страхотно!

— Благодаря ти — отвърна Хърмаяни. — Аз… Ще ми услужиш ли с Хедуиг, да съобщя на нашите? Ще се зарадват много — ако не друго, поне знаят какво е „префект“.

— Да, разбира се, иска ли питане — възкликна Хари със същия ужасно превзет глас, който сякаш не беше негов. — Взимай я!

Надвеси се над куфара, сложи на дъното му мантиите и затършува из него, все едно, че търси нещо, а Хърмаяни прекоси стаята и повика Хедуиг да слезе от дрешника. Мина известно време. Хари чу как вратата се затваря, но продължи да рови из куфара и само се ослуша: единствените звуци идваха от празната картина върху стената, която отново хихикаше, и кошчето за боклук в ъгъла, задавило се с курешките на совата.

Изправи се и погледна зад себе си. Хърмаяни беше излязла, нямаше я и Хедуиг. Хари се върна бавно при леглото, отпусна се на него и се загледа невиждащо към долния край на дрешника.

Съвсем беше забравил това, че в пети курс се избират префекти. Уплашен до смърт да не го изключат от училище, въобще не се бе сетил, че значките вече пътуват към един или друг. Но ако все пак си беше спомнил… ако все пак си беше помислил… какво ли щеше да очаква?

„Е, не точно това“, искрено пошушна тихият му вътрешен глас.

Хари се смръщи и захлупи лице върху дланите си. Защо да си криви душата: ако знаеше, че значките вече са разпратени, щеше да очаква една от тях да пристигне при него, а не при Рон. Дали това не значеше, че е нагъл като Драко Малфой? Дали и той не се смяташе за нещо повече от останалите? Дали наистина бе убеден, че е по-достоен от Рон?

„Не“, отвърна предизвикателно гласчето.

„Наистина ли е така?“, запита се Хари в отчаян опит да си изясни чувствата.

„Аз съм по-добър в куидич — отбеляза гласецът. — Но не и в другите неща.“

Точно така си беше, Хари не беше по-добър в уроците. Но нали имаше и уроци извън училището? Имаше и премеждия, които те тримата с Рон и Хърмаяни бяха изживели заедно още от първите си дни в „Хогуортс“ и с които понякога се бяха излагали на далеч по-голяма опасност от това да ги изключат…

„Е, Рон и Хърмаяни бяха с мен почти през цялото време“, напомни вътрешният гласец на Хари.

„Точно така, почти — взе да спори той сам със себе си. — Нали не бяха с мен, когато се борих с Куиръл… Не бяха с мен, когато победих Риддъл и базилиска. Не бяха с мен и когато отблъснах дименторите в нощта, преди Сириус да избяга. Не бяха с мен и на гробището онази нощ, когато Волдемор се завърна…“

Както и вечерта, когато бе пристигнал тук, го обзе чувството, че е недооценен. „Определено съм направил повече! — възмути се той. — Направил съм повече и от двамата.“

„Ами ако… ако Дъмбълдор не избира префектите въз основа на това, че са се изложили на какви ли не опасности? — отбеляза искрено вътрешният му гласец. — Ако се ръководи от други съображения… Рон очевидно притежава нещо, което ти нямаш…“

Хари отвори очи, загледа се през пръстите си в крачката на дрешника, наподобяващи краката на граблива птица, и си спомни думите на Фред: „Кой нормален човек ще вземе да направи Рон префект…“

Засмя се презрително. След миг се отврати от самия себе си.

Рон не беше молил Дъмбълдор да му дава значка на префект. Нямаше никаква вина. Нима той, Хари, най-добрият му приятел, ще се сърди като малко дете само защото не е получил значка, ще се присмива на Рон зад гърба му заедно с близнаците, ще му развали радостта, когато за пръв път той го е изпреварил в нещо?

В същия миг Хари чу стъпките на Рон, който се качваше по стълбите. Стана от леглото, намести очилата и се насили да се усмихне точно когато приятелят му влезе тичешком в стаята.

— Настигнах я в последния момент! — оповести той радостно. — Обеща, ако може, да ми купи „Чистометка“.

— Страхотно! — възкликна Хари и с облекчение установи, че гласът му вече не звучи толкова престорено. — Виж какво, Рон… браво на теб, приятелю.

Усмивката върху лицето на Рон помръкна.

— И през ум не ми е минавало, че ще дадат значката на мен! — поклати той глава. — Все си мислех, че ти ще станеш префект.

— Не, не… аз забърках доста бели! — повтори Хари думите на Фред.

— Вярно си е — съгласи се Рон. — Ами… дали да не си приготвим багажа, а?

Не можеха да се начудят как вещите им се бяха разпрострели навсякъде. Почти цял следобед събираха книгите, учебниците и другите неща, пръснати из цялата къща, и ги редяха обратно в куфарите. На Хари му направи впечатление, че Рон непрекъснато мести значката си на префект — първо я остави върху нощното шкафче, сетне я пъхна в джоба на джинсите си, след това пак я извади и я сложи върху сгънатите мантии, сякаш за да провери как червеното ще стои върху черното. Едва след като в стаята се отбиха Джордж и Фред, които предложиха да му я закрепят на челото с магия за трайно залепване, Рон я уви грижовно в кафявите чорапи и я заключи в куфара.

Към шест вечерта от „Диагон-али“ се завърна госпожа Уизли, понесла цяла камара книги и дълъг пакет, увит в дебела амбалажна хартия, който Рон пое от нея с въжделена въздишка.

— Не си играй да я разопаковаш сега, хората вече идват за вечеря, всички слизайте долу! — разпореди се тя, ала още щом обърна гръб, Рон разкъса трескаво хартията и огледа прехласнат новата метла от горе до долу.

Над отрупаната трапеза в подземната кухня госпожа Уизли бе окачила ален плакат, на който пишеше:

ЧЕСТИТО НА НОВИТЕ ПРЕФЕКТИ РОН И ХЪРМАЯНИ!

За пръв път тази ваканция Хари я виждаше в такова добро настроение.

— Рекох си, вместо обикновена вечеря да си направим малко празненство — обясни тя на Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Джини, след като слязоха долу при нея. — Баща ти и Бил вече са тръгнали насам, Рон. Пратих им и на двамата по една сова, много са щастливи — допълни майка му, грейнала.

Фред завъртя очи.

Сириус, Лупин, Тонкс и Кингзли Шакълболт вече бяха там, а малко след като Хари си взе един бирен шейк, пристигна с потропване и Лудоокия Муди.

— Я, Аластор! Радвам се, че си тук — викна весело госпожа Уизли, след като Лудоокия си свали наметалото. — Откога се каним да те помолим… Ще надзърнеш ли в писалището във всекидневната да видиш какво се спотайва вътре? Не искахме да го отваряме, да не е някоя гадория.

— Дадено, Моли…

Яркосиньото око на Муди се завъртя нагоре и се втренчи през тавана на кухнята.

— Във всекидневната, значи… — промърмори той, а гледецът се присви. — Писалището в ъгъла ли? А, да, ето го… точно така, богърт… да се кача ли да го разкарам оттам, Моли?

— Не, не, ще се оправя сама по-късно — дари го с щастлива усмивка госпожа Уизли. — А сега си пийни нещо. Имаме малко празненство… — Тя посочи аления плакат. — Четвърти префект в семейството — обясни разнежено госпожа Уизли и разроши косата на Рон.

— Префект, значи? — ревна Муди, като нормалното му око беше насочено към Рон, а магическото пак се врътна, за да огледа главата му отстрани.

Хари изпита твърде неприятното чувство, че окото се впива в него, и се приближи към Сириус и Лупин.

— Е, моите поздравления! — възкликна Муди, който продължаваше да гледа с нормалното око Рон, — хората, облечени във власт, винаги си навличат неприятности, но Дъмбълдор сигурно смята, че можеш да устоиш на повечето заклинания, в противен случай нямаше да те издигне…

Рон не се беше замислял за това и се поуплаши, точно тогава обаче пристигнаха баща му и Бил и това му спести усилието да отговаря на Муди. Госпожа Уизли беше толкова весела, че дори не възропта, задето водят със себе си и Мъндънгус. Той беше облечен в дълъг балтон, странно издут на най-невероятни места, но отказа да го съблече и да го сложи при наметалото на Муди.

— Е, време е за наздравица! — оповести господин Уизли, след като всички получиха по нещо за пиене. Той вдигна бокала си. — За Рон и Хърмаяни, новите префекти на „Грифиндор“!

Рон и Хърмаяни засияха, когато всички пиха за тяхно здраве и после им изръкопляскаха.

— Аз пък не съм била префект — рече бодро Тонкс иззад Хари, а останалите отидоха до масата да си вземат от храната. С доматеночервената си коса, дълга чак до кръста, Тонкс изглеждаше като по-голяма сестра на Джини. — Ръководителят на моя дом заяви, че ми липсвали някои задължителни качества.

— Какви например? — попита Джини, която си избираше печени картофи.

— Например умението да се държа прилично — отвърна магьосницата.

Джини прихна, Хърмаяни погледна така, сякаш не знае дали да се смее, и накрая се измъкна от положението, като отпи голяма глътка бирен шейк и се задави.

— Ами ти, Сириус? — полюбопитства Джини, след като потупа Хърмаяни по гърба.

Застанал точно до Хари, Сириус избухна в своя гръмък смях, подобен на кучешки лай.

— Кой ще ме направи мен префект, постоянно ни наказваха с Джеймс. Виж, Лупин беше послушно момче и си заслужи значката.

— Предполагам, че Дъмбълдор се е надявал да повлияя поне мъничко на най-добрите си приятели — отбеляза Лупин. — Излишно е да ви казвам, че се провалих с гръм и трясък.

Най-неочаквано настроението на Хари се подобри. Ето, и баща му не е бил префект! Празненството тутакси му се видя много по-весело и забавно, той напълни чинията си с храна и усети прилив на обич към всички в кухнята.

Рон се беше впуснал да превъзнася в захлас новата си метла пред всеки, готов да го слуша.

— За нула време вдига сто километра в час, бива си я, нали? Като си помисля, „Комета двеста и деветдесет“ лети с осемдесет, и то, според „Летящи метли“, само при силен попътен вятър!

Хърмаяни вглъбено излагаше пред Лупин възгледите си за правата на домашните духчета.

— Искам да кажа, че е като сегрегацията на върколаците! И всичко идва от това, че магьосниците са си въобразили как превъзхождат всички останали…

Госпожа Уизли беше подхванала с Бил поредната разправия за косата му.

— Погледни се, не можеш да я срешеш, а на красивото ти лице ще отива далеч по-добре къса коса, нали, Хари?

— О, не знам — отвърна Хари, донякъде притеснен, че му искат мнението, и се отправи към Фред и Джордж, които се бяха усамотили заедно с Мъндънгус в един ъгъл.

Старецът млъкна, щом зърна момчето, обаче Фред намигна на Хари и му махна да се приближи.

— Не се притеснявай — рече той на Мъндънгус, — Хари е наш човек, финансира начинанията ни.

— Виж какво ни е донесъл Дънг — възкликна Джордж и протегна длан към Хари.

Беше пълна с нещо като спаружени черни шушулки. Макар да бяха напълно неподвижни, отвътре се чуваше лекичко потракване.

— Семена от отровна пипакула — оповести Джордж. — Трябват ни за лъготийките, но са включени в Списъка със забранени за масова търговия вещества, клас В, та се оказа ужасно трудно да се сдобием с тях.

— И така, Дънг, десет галеона за всичките — предложи Фред.

— Я не се занасяй, знаеш ли колко се намъчих, докато ги спипам! — възропта Мъндънгус и разшири още повече кървясалите си очи с увиснали под тях торбички. — Да ме прощавате, момчета, ама им искам двайсет галеона и нито кнут по-малко.

— Ей, голям майтапчия е този Дънг! — обърна се Фред към Хари.

— Най-голямата му шега досега беше да ни поиска цели шест сикли за торбичка с игли от бодливец.

— Внимавайте — предупреди ги тихо Хари.

— Че защо? — учуди се Фред. — Няма никаква опасност, мама още си е заплесната по нашия префект Рон.

— Да, но Муди може да е насочил окото си към вас — отбеляза Хари.

Мъндънгус погледна притеснен през рамо.

— Ами да, колко му е да ни гледа — изсумтя той. — Добре, момчета, нека бъде вашата, десет галеона, ако ги вземете веднага.

— Браво, Хари! — провикна се въодушевен Фред, след като Мъндънгус си изпразни джобовете в протегнатите ръце на близнаците и повлече нозе към масата. — Я да ги занесем горе…

Хари ги проследи с поглед, изведнъж го обхвана леко безпокойство. Току-що му беше хрумнало, че рано или късно господин и госпожа Уизли все ще научат за шегобийницата и могат да попитат откъде Фред и Джордж са взели пари. Неотдавна му се беше сторило лесно да подари на близнаците наградата си от Тримагическия турнир, но какво ли щеше да стане, ако това доведеше до поредната семейна разправия и се повтореше историята с Пърси? Дали госпожа Уизли пак щеше да чувства Хари като роден син и след като разбереше, че той е отговорен Фред и Джордж да се впуснат в поприще, според нея неподходящо за децата й?

Хари още стоеше там, където го бяха оставили близнаците, без да усеща друго, освен странна гузна тежест в стомаха си, когато чу някой да говори за него. Гласът на Кингзли Шакълболт бе толкова гърлен и силен, че надвика олелията в помещението.

— … защо Дъмбълдор не е направил Хари префект? — попита той.

— Сигурно си има причини — отвърна Лупин.

— Но това щеше да е проява на доверие. Лично аз така бих постъпил — настоя Кингзли, — особено пък при положение че в „Пророчески вести“ се заяждат през ден с него…

Хари не се обърна — не искаше Лупин и Кингзли да разберат, че ги е чул. Изобщо не беше гладен, но последва Мъндънгус към масата с ястия. Радостта му от празненството се изпари точно толкова бързо, както се бе и появила, и вече му се прииска да се качи горе и да си легне.

С онова, което беше останало от носа му, Лудоокия Муди подуши пилешката кълка и след като се увери, че не е посипана с отрова, отхапа голямо парче.

— Дръжката е от испански дъб, подсилена е с лак против уроки и има вградено противовибрационно устройство — обясняваше Рон на Тонкс.

Госпожа Уизли се прозина широко.

— Е, ще ида да се оправя с оня богърт и ще си лягам… Артър, гледай да не се заседават, чу ли? Лека нощ, Хари, миличък.

Тя излезе от кухнята. Хари остави чинията и се зачуди дали може да последва примера й, без да привлече внимание.

— Добре ли си, Потър? — избоботи Муди.

— Да, добре съм — излъга той.

Муди отпи глътка от шишенцето, което носеше винаги у себе си, и погледна косо с яркосиньото си око Хари.

— Я ела насам, имам нещо, което сигурно ще ти се види интересно — повика го той.

Извади от вътрешния джоб на мантията си стара изпомачкана магьосническа снимка.

— Първият Орден на феникса — изръмжа Муди. — Намерих я снощи, докато си търсех резервната мантия невидимка, понеже Подмор така и не ми върна най-хубавата, какво да се прави, липсва му възпитание… Та си рекох, сигурно всички ще искат да я видят.

Хари пое снимката. От нея го гледаха няколко души — някои му махаха, други си слагаха очилата.

— Ето ме и мен — посочи Муди, макар да беше излишно. Нямаше как да не го разпознае, въпреки че на снимката косата му още не бе побеляла и носът му си беше цял-целеничък. — Тези до мен са Дъмбълдор и от другата страна Дедалус Дигъл… това тук е Марлин Маккинън, убиха я половин месец след като се щракнахме на снимката, изтребиха цялото й семейство. А тези тук са Франк и Алис Лонгботъм…

Хари го присви под лъжичката, когато погледна Алис Лонгботъм: макар да не я беше виждал, кръглото й добродушно лице му беше много познато, понеже синът й Невил бе истинско копие на майка си.

— Клетите те — простена Муди. — По-добре да бяха умрели, отколкото това… ето я и Емелин Ванс, вече се запозна с нея, а това тук, както сам виждаш, е Лупин… Бенджи Фенуик, и той си отиде, горкият, намерихме само късчета от него… я се мръднете — добави Лудоокия, взрян в снимката, и човечетата по нея се отдръпнаха встрани, та отпред да излязат онези, които не се виждаха добре. — Това тук е Едгар Боунс… брат на Амилия Боунс, избиха заедно с него и семейството му, беше велик магьосник… Стърджис Подмор… колко младичък изглежда… Карадок Дирборн, половин година по-късно изчезна безследно, дори не намерихме трупа му… Хагрид, разбира се, си е все същият… Елфиъс Дож, вече го познаваш, съвсем бях забравил, че навремето се подвизаваше с тая смешна шапка… Гидиън Прюет, петима смъртожадни едва успяха да надвият него и брат му Фейбиън… двамата загинаха като истински герои… хайде, дръпнете се, де… — Фигурките върху фотографията се посбутаха и скритите отзад излязоха на преден план. — Това тук е братът на Дъмбълдор — Абърфорт, срещал съм го един-единствен път, странна птица е той… ето я и Доркас Медоус, Волдемор я уби собственоръчно… Сириус, още с къса коса… и… и… ето, мислех си, че това тук сигурно ще ти е интересно.

Сърцето на Хари подскочи. От снимката го гледаха засмени майка му и баща му… седяха от двете страни на дребничък мъж с воднисти очички, когото момчето веднага позна: беше Опаш, предателят, издал на Волдемор къде се намират родителите на Хари и допринесъл за гибелта им.

— Е? — попита Муди.

Хари се взря в покритото му с белези и вдлъбнатини лице. Муди явно смяташе, че му е направил страхотна услуга.

— Да — рече той и се помъчи да се усмихне. — Ама… знаете ли, току-що се сетих, че съм забравил да сложа в багажа…

Не му се наложи да измисля какво точно е забравил, защото Сириус се обади:

— Какво е онова там, Лудоокия?

Муди се обърна към него.

Хари това и чакаше: излезе крадешком и забърза нагоре по стълбите, преди някой да се е усетил.

И той не знаеше защо се е стъписал толкова, та нали беше виждал и друг път майка си и баща си на снимка, пък и познаваше Опаш… Сега обаче те изникнаха пред него точно когато ги очакваше най-малко… На никого няма да му е приятно, помисли си гневно…

А и на снимката бяха заобиколени от толкова много щастливи лица… Бенджи Фенуик, разкъсан на парчета, и Гидиън Прюет, загинал като герой, и съпрузите Лонгботъм, обезумели по време на изтезанията… всички те махаха радостни от снимката, без и да подозират, че са обречени… е, на Муди това можеше и да му се струва интересно… но на Хари му беше свило сърцето.

Доволен, че отново е сам, се качваше по стълбището, покрай стената с препарираните глави на домашни духчета, ала малко преди да стигне до първия етаж, дочу шум. Във всекидневната някой ридаеше безутешно.

— Кой е там? — провикна се Хари.

Не му отговориха, но и риданията не заглъхнаха. Той изкачи по две наведнъж останалите стъпала, прекоси площадката и отвори вратата на всекидневната.

Една женска фигура се бе свила с магическата пръчка в ръка до стената, тънеща в мрак, и хлипаше ли, хлипаше. В петното лунна светлина върху мръсния протрит килим се беше проснал Рон… мъртъв.

Хари остана без дъх. Стори му се, че подът се е продънил и той е хлътнал надолу, мозъкът му се вледени… Рон — мъртъв, не, беше невъзможно…

Не… не можеше да е мъртъв… та нали беше долу в кухнята!

— Госпожо Уизли? — повика я прегракнало Хари.

Р-ридикулус! — проплака госпожа Уизли и насочи треперещата пръчка към трупа на Рон.

Прас!

Той се превърна в тялото на Бил, с широко отворени изцъклени очи, проснат по гръб с разперени ръце. Госпожа Уизли се разрида още по-неудържимо.

Р-ридикулус! — простена тя отново.

Прас!

Там, където допреди малко бе трупът на Бил, изникна мъртвият господин Уизли — очилата му бяха отхвръкнали на една страна, по лицето му се стичаше струйка кръв.

— Не! — извика госпожа Уизли. — Не… Ридикулус! Ридикулус! РИДИКУЛУС!

Прас! Мъртвите близнаци. Прас! Мъртвият Пърси. Прас! Мъртвият Хари…

— Махнете се оттам, госпожо Уизли! — изкрещя момчето, загледано в собствения си труп на земята. — Нека някой друг…

— Какво става?

В стаята тичешком влетя Лупин, следван по петите от Сириус, зад тях трополеше тежко и Муди. Лупин премести поглед от госпожа Уизли към мъртвия Хари на пода и тутакси осъзна какво става. Извади пръчката и изрече твърдо и отчетливо:

Ридикулус!

Тялото на Хари изчезна. Над мястото, където бе лежало, увисна сребристо кълбо. Лупин замахна повторно с пръчката и кълбото се изгуби в облаче дим.

— Ох… ох… ох!… — опита да си поеме въздух госпожа Уизли, после ревна на глас и захлупи лице върху дланите си.

— Моли! — заговори мрачно Лупин, след като отиде при нея. — Моли, недей…

След миг тя прислони глава върху рамото му и продължи да хлипа.

— Беше някакъв си богърт, Моли — взе да я утешава той и да я потупва по рамото. — Някакъв нахален богърт…

— Виждам ги м-мъртви през цялото време — простена на рамото му госпожа Уизли. — През цялото в-време! С-сънувам ги…

Сириус се взря в мястото върху килима, където беше лежал богъртът, превъплътил се в мъртвия Хари. Муди пък се беше извърнал към момчето, което избягваше погледа му. Имаше странното усещане, че откакто е излязъл от кухнята, той го е следил през цялото време с магическото си око.

— Н-не казвайте на Артър — примоли се, хлипайки, госпожа Уизли и взе да бърше трескаво с ръкав очите си. — Не… не… не искам да узнава… бива ли да съм толкова глупава…

Лупин й подаде носна кърпа, в която тя се изсекна.

— Ужасно съжалявам, Хари! Какво ли си помислил за мен? — рече тя с пресеклив глас. — За нищо не ставам, не мога да се отърва от някакъв си богърт…

— Не говорете така — Хари се помъчи да се усмихне.

— Т-толкова с-съм притеснена — сподели госпожа Уизли и от очите й пак рукнаха сълзи. — Половината семейство е в Ордена, ще… ще… ще бъде истинско чудо, ако минем през това изпитание здрави и невредими… а и П-пърси не ни говори… ами ако се случи н-нещо ужасно и така и не се помирим с него? Какво ще стане, ако ни убият нас с Артър, кой ще… ще… ще се грижи за Рон и Джини?

— Престани, Моли! — скара й се Лупин. — Сега не е като предишния път. Орденът е по-подготвен, имаме преднина, наясно сме какво е намислил Волдемор…

Щом чу името, госпожа Уизли изписка уплашено.

— Стига, Моли, крайно време е да свикнеш с това име… виж какво, не мога да ти обещая, че няма да пострадаме, никой не може да ти обещае подобно нещо, но сега сме в много по-голяма безопасност от миналия път. Тогава ти не беше в Ордена, не разбираш. Миналия път съотношението беше едно към двайсет в полза на смъртожадните и те ни изтребваха наред…

Хари отново се сети за снимката, за сияещите лица на майка си и баща си. Знаеше, че Муди още го наблюдава.

— Не се притеснявай за Пърси — намеси се най-неочаквано Сириус. — Ще се опомни, ще видиш. Въпрос е само на време Волдемор да започне да действа открито, а стори ли го, цялото министерство ще се втурне да ни моли за прошка. Ама не съм сигурен, че ще им я дам — допълни той с горчивина.

— Колкото до това кой ще се грижи за Рон и Джини, ако вие с Артър случайно загинете — допълни с едва доловима усмивка Лупин, — ти какво си мислиш, че ще ги оставим да умрат от глад ли?

Госпожа Уизли се усмихна през сълзи.

— Ама че съм глупава! — пророни тя отново и си избърса очите.

Но когато след десетина минути затвори вратата на стаята след себе си, Хари не смяташе, че госпожа Уизли е глупава. Още виждаше майка си и баща си, грейнали в усмивка срещу него от старата измачкана снимка, без дори да подозират, че и техният живот, и животът на мнозина други е към своя край. Пред очите му отново и отново изникваше богъртът, който се превъплътяваше ту в един, ту в друг от семейство Уизли и се преструваше на умрял.

В белега върху челото внезапно го проряза остра болка, а стомахът му се сви на топка.

— Я стига! — строго каза Хари и разтърка белега, докато болката отслабваше.

— Първият признак на лудостта е да си говориш сам — обади се лукав гласец от празната картина върху стената.

Хари не му обърна внимание. Никога в живота си не се беше чувствал толкова стар — стори му се направо невероятно, че само допреди час се е притеснявал за някаква си шегобийница и се е ядосвал за това кой е получил значка на префект.

Бележки

[1] Слинкхард — от „страхливец“ и „твърд“, „суров“ (англ.). — Бел.прев.