Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава двайсет и пета
Хваната натясно

Въпросът на Хари получи отговор още на другата сутрин. Когато вестникът на Хърмаяни пристигна, тя го приглади, втренчи се в него и нададе писък, който накара всички наоколо да я зяпнат.

— Какво има? — попитаха едновременно Хари и Рон.

Вместо отговор Хърмаяни разгъна „Пророчески вести“ пред тях на масата и посочи десетимата магьосници, чиито черно-бели фотографии запълваха цялата първа страница — бяха деветима мъже и една жена. Някои от тях се подсмихваха мълком, други почукваха с пръст по рамките на снимките и гледаха нагло. Под всяка от фотографиите бяха написани името на магьосника и злодеянието, заради което е бил изпратен в Азкабан.

„Антонин Долохов — гласеше надписът под снимката на мъж с продълговато, бледо изкривено лице, който наблюдаваше присмехулно Хари, — осъден за жестокото убийство на Гидиън и Фейбиън Прюет.“

„Августус Рукууд — пишеше под сипаничав магьосник с мазна коса, облегнал се отегчено в единия край на снимката, — осъден за това, че е изнесъл от Министерството на магията тайни, които е предал на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.“

Ала погледът на Хари беше привлечен от фотографията на жената. Беше я забелязал още щом бе зърнал страницата. Беше с дълга черна коса, която на снимката изглеждаше сплъстена и чорлава, макар че момчето я беше виждало пригладена, гъста и лъскава. Жената го изгледа изпод подпухналите си клепачи, върху тънката й уста играеше презрителна нахална усмивка. Както при Сириус, и нейното лице носеше следи от минала красота, но нещо — най-вероятно Азкабан — я беше съсипало.

„Белатрикс Лестранж, осъдена за това, че е изтезавала Франк и Алис Лонгботъм и им е нанесла трайни увреждания.“

Хърмаяни побутна Хари и посочи заглавието над снимките: той се беше загледал в Белатрикс и още не го беше прочел.

МАСОВО БЯГСТВО ОТ АЗКАБАН
МИНИСТЕРСТВОТО СЕ ОПАСЯВА, ЧЕ ОКОЛО БЛЕК СЕ СЪБИРАТ НЯКОГАШНИТЕ СМЪРТОЖАДНИ

— Блек ли? — подвикна Хари. — Ама, нали?…

Шшшт! — прошепна настойчиво Хърмаяни. — Недей толкова високо… само чети!

Късно снощи от Министерството на магията съобщиха, че е имало масово бягство от Азкабан.

Министърът на магията Корнелиус Фъдж се срещна с репортери в своя кабинет и потвърди, че вчера привечер са избягали десетима строго охранявани затворници и той вече е уведомил министър-председателя на мъгълите колко опасни са въпросните лица.

„За огромно съжаление сме изпаднали в същото положение, както преди две години и половина, когато избяга убиецът Сириус Блек — заяви Фъдж. — Смятаме, че има връзка между двете бягства. Подобно дръзко деяние навежда на подозрението, че може да е оказана помощ отвън, още повече, че Блек е първият човек, избягал някога от Азкабан, и като такъв има прекрасната възможност да помогне и на други да последват примера му. Смятаме, че бегълците, сред които е и братовчедката на Блек Белатрикс Лестранж, са се обединили около Блек и той е техен главатар. Ние обаче правим всичко по силите си, за да издирим престъпниците, и призоваваме магьосниците към бдителност и предпазливост. В никакъв случай не бива да се общува с посочените лица.“

— Разбра ли сега, Хари? — попита Рон, изпълнен с изумление и ужас. — Ето защо снощи той е бил толкова щастлив.

— Не мога да повярвам — изръмжа Хари. — Фъдж стоварва вината за бягството върху Сириус?

— Какво друго му остава? — отбеляза горчиво Хърмаяни. — Не върви да каже: „Е, хора, извинявайте, Дъмбълдор ме предупреди, че това може да се случи и че надзирателите в Азкабан са се присъединили към Лорд Волдемор“… стига си мрънкал, Рон… „сега на свобода са излезли и най-заклетите поддръжници на Волдемор.“ Половин година не се умори да повтаря, че вие с Дъмбълдор сте лъжци.

Хърмаяни разлисти с рязко движение вестника и зачете дописката вътре, а Хари огледа Голямата зала. Не проумяваше защо съучениците му не изглеждат уплашени или поне не обсъждат ужасната вест от първата страница, но всъщност малцина четяха като Хърмаяни вестника всеки ден. Ето сега всички си говореха за домашни, за куидич и кой знае за какви още глупости, докато извън тези стени още десетима смъртожадни се бяха влели в редиците на Волдемор.

Хари вдигна очи към преподавателската маса. Там всичко беше съвсем различно: Дъмбълдор и професор Макгонъгол бяха погълнати от разговор, и двамата изглеждаха изключително угрижени. Професор Спраут беше подпряла „Пророчески вести“ на шишето с кетчупа и четеше първата страница толкова вглъбено, че не забелязваше как от застиналата във въздуха лъжичка в скута й капе жълтък. Междувременно в другия край на масата професор Ъмбридж нагъваше овесена каша. Както никога, изпъкналите й жабешки очи не оглеждаха Голямата зала от единия до другия край в търсене на провинили се ученици. Хранеше се свъсена и от време на време мяташе злобни погледи към мястото, където Дъмбълдор разговаряше толкова оживено с Макгонъгол.

— О, не! — възкликна от изненада Хърмаяни, без да откъсва очи от вестника.

— Сега какво? — побърза да каже Хари, който седеше като на тръни.

Ужасно е… — пророни покъртена Хърмаяни.

Сгъна вестника на десета страница и го връчи на Хари и Рон.

ТРАГИЧНА КОНЧИНА НА СЛУЖИТЕЛ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

В болница „Свети Мънго“ обещават да проведат пълно разследване, след като снощи четирийсет и девет годишният Бродерик Боуд, служител от Министерството на магията, беше намерен в леглото си удушен от саксийно растение. Лечителите, повикани по спешност, не успели да върнат към живот господин Боуд, който няколко седмици преди кончината си пострада при трудова злополука.

Лечителката Мириам Страут, която по време на злополуката е била дежурна по отделение, е временно отстранена от работа и е излязла в платен отпуск. Вчера тя не бе открита за коментар, но магьосникът говорител на болницата заяви: „Всички в «Свети Мънго» изказваме искрените си съболезнования за смъртта на господин Боуд, чието здраве преди злополуката бележеше стабилно подобрение. Имаме строги изисквания за украсата, разрешена в болничните стаи, но поради прекалена заетост около коледните празници лечителката Страут явно не е обърнала достатъчно внимание на опасностите, каквито е криело растението върху нощното шкафче на господин Боуд. Говорът и двигателните умения на пациента са се подобрявали и лечителката Страут го е насърчавала сам да се грижи за растението, без да отчита, че това е не някакво безобидно обичниче, а издънка на дяволска примка: когато възстановяващият се господин Боуд я е докоснал, тя тутакси го е удушила.“

„Ние в «Свети Мънго» все още нямаме обяснение за това как растението се е озовало в болничната стая и призоваваме всички магьосници, които разполагат с някакви сведения, да се обърнат към нас.“

— Боуд… — повтори Рон. — Боуд. Звучи ми познато…

— Видяхме го… — каза тихо Хърмаяни. — В „Свети Мънго“, не помниш ли? Беше на леглото точно срещу Локхарт, лежеше и не мърдаше, втренчен в тавана. Видяхме и как пристига дяволската примка. Тя… лечителката… каза, че било коледен подарък.

Хари погледна пак статията. На гърлото му като жлъч заседна ужас.

— Как така не сме разпознали дяволската примка? Виждали сме я и преди… могли сме да го предотвратим.

— Кой ти очаква в болницата да се появи дяволска примка, прикрита като саксийно растение? — възрази остро Рон. — Нямаме вина, виновен е, който я е изпратил! Ама че загубени хора, толкова ли не са проверили какво купуват?

— О, стига, Рон! — възкликна с треперещ глас Хърмаяни. — Кой ще сложи дяволска примка в саксия, без да осъзнава, че тя ще се опита да удуши всеки, който я докосне? Това… това си е чисто убийство… и то коварно… ако растението е било пратено анонимно, как ще открият чие дело е?

Хари не мислеше за дяволската примка. Беше си спомнил как в деня на заседанието в министерството, когато слизаха с асансьора до деветия етаж, на атриума се е качил блед като болник мъж.

— Срещал съм и друг път Боуд — замислено каза той. — Видяхме го заедно с баща ти в министерството.

Рон го зяпна.

— Чувал съм как татко говори у нас за него! Беше от непродумващите… работеше в отдел „Мистерии“!

Известно време се гледаха, после Хърмаяни пак притегли към себе си вестника, затвори го, взря се за миг в снимките на десетимата избягали смъртожадни отпред и скочи на крака.

— Къде отиваш? — сепна се Рон.

— Да пусна едно писмо — обясни момичето и метна чантата на рамо. — Всъщност… не знам дали… но си заслужава поне да опитам… а аз съм единствената, която може да го стори.

Мразя да прави така — изсумтя Рон, когато двамата с Хари също станаха от масата и без да бързат, тръгнаха да излизат от Голямата зала. — Нищо няма да й стане, ако поне веднъж ни каже какво е намислила. Ще загуби най-много десет секунди… Ей, Хагрид!

Той стоеше при вратата във Входната зала и изчакваше да отмине групичка ученици от „Рейвънклоу“. Пак беше насинен, както в деня, когато се бе завърнал от посещението си при великаните, но в горния край на носа му се червенееше и прясна рана.

— Хей, вие двамата! — извика Хагрид и се опита да се усмихне, но върху лицето му се появи само измъчена гримаса.

— Добре ли си, Хагрид? — попита Хари и тръгна след него, когато той закуцука тромаво след учениците от „Рейвънклоу“.

— Бива, бива — отвърна Хагрид с някакво бледо подобие на безгрижие, после махна с ръка и стреснатата професор Вектор, която тъкмо минаваше, отърва на косъм мозъчното сътресение. — Ама съм много зает, нали знаете, все си има работа, де… да подготвя уроците… а и на два-три саламандъра са им загнили люспите… Пък и дето съм на изпитателен срок — промърмори той.

На изпитателен срок ли? — повтори Рон много високо и доста от минаващите ученици се извърнаха любопитно. — Извинявай… в смисъл… наистина ли си на изпитателен срок? — прошепна той.

— Аха — потвърди Хагрид. — Да ви призная, си го очаквах. Вие може и да не сте усетили, ама оназ инспекция хич не мина по вода… — въздъхна той тежко. — Я да вървя да поръся опашките на саламандрите със стрита люта чушка, че ще ’земат да им окапят. Хайде, Хари… Рон…

И се отправи към входната врата, за да се спусне с тежка стъпка по каменното стълбище и да излезе във влажния парк. Хари го изпрати с поглед, като се питаше колко ли още лоши новини ще понесе.

 

 

През следващите няколко дни цялото училище разбра, че Хагрид е на изпитателен срок, и Хари бе възмутен — почти никой не го взимаше присърце, а, напротив, някои, и най-вече Драко Малфой, дори се радваха. Колкото до никому неизвестния чиновник от отдел „Мистерии“, издъхнал при загадъчни обстоятелства в „Свети Мънго“, Хари, Рон и Хърмаяни май бяха единствените, които знаеха и се интересуваха. Сега по коридорите се говореше само за едно: за десетимата избягали смъртожадни, слухът за тях най-сетне бе плъзнал из училището, благодарение на онези, които четяха вестници. Мълвеше се, че някои от осъдените престъпници били забелязани в Хогсмийд, че уж се укривали в Къщата на крясъците и точно както Сириус Блек бил направил веднъж, щели да проникнат в „Хогуортс“.

Който произлизаше от магьосническо семейство, бе чувал още от детството си имената на тези смъртожадни, изричани почти със същия страх, както името на Волдемор, а злодеянията, извършени от тях по време на неговия терор, бяха станали пословични. Сред учениците в „Хогуортс“ имаше роднини на жертвите и както си вървяха по коридорите, те неволно се оказваха обвити в злокобна отразена слава: в часа по билкология Сюзан Боунс, чийто чичо, леля и братовчеди бяха избити от един от десетимата, сподели съкрушена, че чак сега е разбрала какво му е на Хари.

— Чудя ти се как издържаш, ужасно е — заяви тя без заобикалки и сложи прекалено много змейска тор върху подноса с кълнове на крехкостеблени пискливци, при което те се спаружиха и се разпищяха от недоволство.

Напоследък отново одумваха и сочеха Хари по коридорите, на него обаче му се стори, че забелязва лека промяна в тона на шушукащите. Сега в гласовете им се долавяше по-скоро любопитство, отколкото враждебност, и той бе сигурен, че един-два пъти е дочул откъслечни разговори, от които се подразбираше, че учениците не са убедени във версията на „Пророчески вести“ как и защо десетимата смъртожадни са успели да се измъкнат от крепостта Азкабан. В объркването и уплахата си съмняващите се явно вече приемаха единственото обяснение, с което разполагаха: онова, което Хари и Дъмбълдор отстояваха още от предната година.

Беше се променило не само настроението на учениците. Беше нещо обичайно да се натъкнеш на двама-трима учители, които си шепнеха притеснени по коридорите и прекъсваха разговора веднага щом се приближат ученици.

— Очевидно вече не могат да говорят свободно в учителската стая — отбеляза тихо Хърмаяни, когато тримата с Хари и Рон подминаха веднъж пред класната стая по вълшебство професор Макгонъгол, Флитуик и Спраут, които бяха долепили глави. — Не и откакто там е и Ъмбридж.

— Как мислите, дали знаят нещо ново? — попита Рон и погледна през рамо тримата учители.

— И да знаят, ние няма да разберем — отвърна ядосан Хари. — Особено след Указ… до кой номер стигнахме?

Сутринта, след като се разчу за бягството от Азкабан, по дъските за обяви в домовете се появи ново съобщение:

ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА „ХОГУОРТС“

На учителите се забранява да предоставят на учениците сведения, несвързани с предметите, за които им се плаща да преподават.

Гореизложеното е в съответствие с Образователен указ номер двайсет и шест.

 

Подпис:

Долорес Джейн Ъмбридж, велика инквизиторка

Учениците си правеха какви ли не шеги с последния указ. Лий Джордан заяви на Ъмбридж, че според новото правило на нея не й е разрешено да прави забележки на Фред и Джордж, задето играят на последния чин на избухващи карти.

— Избухващите карти, госпожо, нямат нищо общо със защитата срещу Черните изкуства. Това не са сведения, свързани с вашия предмет!

Следващия път, когато Хари срещна Лий, ръката му кървеше обилно. Препоръча му настойка от мустачки на ракоядна видра.

Беше смятал, че покрай бягството от Азкабан Ъмбридж ще се поукроти и ще се стресне от бедствието, разиграло се направо под носа на безценния й Фъдж. Нищо подобно: то само разпали още повече яростното й желание да подчини напълно на властта си всичко в „Хогуортс“. Очевидно бе решила поне да уволни някого в скоро време и не се знаеше кой ще си замине пръв, дали професор Трелони, или Хагрид.

Сега всеки час по пророкуване и по грижа за магически създания преминаваше в присъствието на Ъмбридж и на тефтера й. Тя се разполагаше край огъня в изпълнената с благовония стая в кулата, прекъсваше все по-истеричния брътвеж на професор Трелони с трудни въпроси, например за орнитомантиката и хептомологията, искаше от нея да предсказва отговорите на учениците още преди те да са ги дали, и да покаже уменията си ту с кристалното кълбо, ту в гадаенето по чаени листенца, ту в разчитането на руни. Хари смяташе, че в скоро време професор Трелони сигурно ще рухне от напрежението. Когато на няколко пъти я срещаше по коридорите — което само по себе си бе твърде необичайно, тъй като тя рядко напускаше стаята си в кулата, — Трелони си мърмореше яростно нещо под нос, кършеше ръце и хвърляше ужасени погледи през рамо, а от нея вонеше на шери за готвене[1]. Ако не се тревожеше толкова за Хагрид, сигурно щеше да му домъчнее за Трелони, но щом един от двамата щеше неминуемо да си иде, то Хари изобщо не се колебаеше в избора си кой да остане.

За съжаление не забелязваше Хагрид да се представя по-добре от Трелони. При все, че се беше вслушал в съвета на Хърмаяни и от Коледа насам най-страшното, което им беше показвал, беше круп — създание, изглеждащо досущ като териер от породата на Джак Ръсел[2], с тази разлика, че опашката му е раздвоена, — май и неговите нерви не издържаха. В часовете беше необичайно разстроен и притеснен, направо си губеше нишката на мисълта, отговаряше погрешно на въпросите и през цялото време попоглеждаше тревожно към Ъмбридж. Освен това както никога беше твърде сдържан с Хари, Рон и Хърмаяни и изрично им бе забранил да го посещават по мръкнало.

— Спипа ли ви оная, ’сички ще има да теглим — беше им заявил право в очите и понеже не искаха да го излагат на допълнителни опасности, те се въздържаха да ходят вечер в колибата му.

Хари имаше чувството, че Ъмбридж малко по малко му отнема всичко, заради което си струваше да живее в „Хогуортс“: посещенията в къщурката на Хагрид, писмата от Сириус, неговата „Светкавица“ и куидича. Той й отмъщаваше по единствения възможен начин: като удвояваше усилията си във ВОДА.

С радост установи, че новината за още десетима смъртожадни, които се разхождат на свобода, е подтикнала всички, дори Закарайъс Смит, да работят по-усърдно от всякога, но напредъкът бе най-очевиден при Невил. Вестта за бягството на изтезателката на родителите му, предизвика странна, дори малко плашеща промяна у него. Той нито веднъж не отвори дума за срещата в затвореното отделение в „Свети Мънго“ и следвайки примера му, Хари, Рон и Хърмаяни също не я споменаваха. Невил не говореше и за бягството на Белатрикс и нейните съучастници, измъчвали майка му и баща му. Сега на сбирките на ВОДА той всъщност мълчеше почти през цялото време, затова пък усвояваше неуморно всички нови заклинания и противодействащи магии, които Хари им показваше: сбърчваше съсредоточено кръглото си лице, очевидно нехаеше за нараняванията и злополуките и се трудеше повече от всеки друг в помещението. Бележеше такъв бърз напредък, че останалите чак се дразнеха, а когато Хари им показа защитното заклинание — начин да отклоняваш по-безобидни магии и да ги насочваш обратно към нападателя, — само Хърмаяни го усвои преди Невил.

Хари много би се радвал да напредва в оклумантиката така, както Невил на сбирките на ВОДА. Изобщо не се представяше блестящо на уроците при Снейп, които и без това бяха започнали зле. Обратното, имаше чувството, че от урок на урок става все по-слаб.

Преди да се заеме с изучаването на оклумантиката, болката в белега го пронизваше само от време на време, обикновено нощем или при някой от странните проблясъци за мислите и настроението на Волдемор. Напоследък обаче белегът почти не спираше да го боли и Хари често получаваше пристъпи на раздразнителност или развеселеност, които не бяха свързани със случващото се наоколо и винаги бяха съпътствани с особено остри бодежи в белега. Той имаше ужасното чувство, че постепенно се превръща в нещо като антена, настроена да улавя и най-дребните колебания в настроението на Волдемор, и беше сигурен, че тази изострена чувствителност се е породила именно по време на първия урок по оклумантика при Снейп. И не само това — напоследък Хари сънуваше почти всяка нощ, че върви по коридора към входа на отдел „Мистерии“, — сънища, в края на които задължително заставаше с копнеж пред черната врата.

— Може би е нещо като болест — отсъди Хърмаяни и погледна угрижено Хари, когато той сподели с нея и с Рон. — Като треска. Непременно трябва да се влоши, преди да започне подобрението.

— Влошава се заради уроците при Снейп — отсече Хари. — Дотегна ми белегът да ме боли, втръсна ми всяка нощ да се разхождам по тоя коридор. — Той потърка разгневен челото си. — Иска ми се тази врата най-после да се отвори, омръзна ми да стоя и да я гледам…

— Никак не е смешно — подвикна рязко Хърмаяни. — Дъмбълдор не иска да сънуваш тези сънища с коридора, иначе нямаше да настоява Снейп да те учи на оклумантика. Ще се наложи просто да се стараеш повече на уроците.

— Старая се! — настръхна Хари. — Опитай някой път… Снейп ти прониква в съзнанието… хич няма да ти е до смях.

— Може би… — подхвана бавно Рон.

— Може би какво? — изпревари го дръпнато Хърмаяни.

— Може би Хари не е виновен, че не може да затвори съзнанието си — заяви свъсен Рон.

— Какво искаш да кажеш? — рече Хърмаяни.

— Може би Снейп изобщо не се опитва да му помогне…

Хари и Хърмаяни го зяпнаха. Той многозначително премести мрачен поглед от единия към другия.

— Може би — поде отново Рон, този път още по-тихо, — Снейп всъщност се опитва да отвори малко повече ума на Хари… но за да му е по-лесно на Вие-знаете…

— Млъквай, Рон — скастри го ядосана Хърмаяни. — Колко пъти досега си подозирал Снейп и кога си се оказвал прав? Дъмбълдор му вярва, той е член на Ордена, това би трябвало да е достатъчно.

— Навремето е бил смъртожаден — напомни вироглаво Рон. — И досега не сме видели доказателства, че наистина е преминал в другия лагер.

— Дъмбълдор му вярва — повтори Хърмаяни. — А ако не вярваме на Дъмбълдор, не можем да вярваме на никого.

 

 

При толкова много тревоги и работа — стряскащите количества домашни, заради които петокурсниците често оставаха да учат и след полунощ, тайните сбирки на ВОДА и допълнителните уроци при Снейп, — януари се изниза тревожно бързо. Още преди Хари да се е усетил, дойде февруари и донесе по-влажно и по-топло време, както и мисълта за второто посещение в Хогсмийд през тази учебна година. Откакто с Чо бяха решили да отидат заедно в селото, Хари почти не бе намирал време да поговори с нея, а ето че изведнъж му предстоеше да прекара Свети Валентин изцяло в нейната компания.

Сутринта на четиринайсети февруари се облече особено старателно. Двамата с Рон отидоха на закуска точно когато пристигнаха пощенските сови. Хедуиг я нямаше — Хари не я и очакваше, — затова пък, докато сядаха, Хърмаяни издърпа писмо от човката на непознат рибояден бухал.

— Крайно време беше! Ако не се беше получило и днес… — рече тя, после отвори нетърпеливо плика и извади отвътре парченце пергамент.

Очите й запрепускаха от ляво на дясно: докато тя четеше, по лицето й се мярна мрачно задоволство.

— Слушай, Хари — поде Хърмаяни и го погледна, — наистина е важно. Как мислиш, ще успееш ли към дванайсет часа да дойдеш в „Трите метли“?

— Ами… не знам — поколеба се той. — Чо може би очаква да прекарам целия ден с нея. Не сме се уговорили какво ще правим.

— Ако трябва, доведи и нея — настоя момичето. — Но ще дойдеш, нали?

— Ами… добре, обаче защо?

— Сега нямам време да ти обяснявам, трябва да отговоря бързо.

Стиснала в едната ръка писмото, а в другата — препечена филийка, тя изхвърча от Голямата зала.

— Идваш ли? — обърна се Хари към Рон, той обаче поклати свъсен глава.

— Изобщо няма да ходя в Хогсмийд, Анджелина настоя да тренираме цял ден. Сякаш това ще помогне, по-слаб отбор от нашия не съм виждал. Само да знаеш как играят Слоупър и Кърк, пълна скръб са, още по-зле и от мен. — От гърдите му се откърти тежка въздишка. — Чудя й се на Анджелина защо не ме пуска да се махна от отбора!

— Защото, ако си във форма, си добър — отговори с раздразнение Хари.

Беше му изключително трудно да съчувства на Рон в неговите терзания. Би дал едва ли не всичко, само и само да играе в предстоящата среща с хафълпафци. Рон явно бе забелязал тона му, защото, докато закусваха, не отвори повече дума за куидича, а малко след това се сбогуваха доста хладно. Рон пое към куидичното игрище, а Хари се опита да си поприглади косата, като се оглеждаше в обратната страна на чаената лъжичка, и после се отправи към Входната зала, за да се срещне с Чо. Беше притеснен до смърт и недоумяваше за какво изобщо ще си говорят.

Тя го чакаше малко встрани от дъбовата входна врата, изглеждаше много красива с вързаната на дълга опашка коса. Докато вървеше към нея, Хари изведнъж реши, че ходилата му са прекалено големи за тялото, и изпита ужасното чувство, че ръцете му се поклащат много глупаво отстрани.

— Здравей — поздрави леко задъхана Чо.

— Здрасти — отвърна Хари.

Миг-два се гледаха, после той каза:

— Е… ъъъ… ще тръгваме ли?

— О… да…

Наредиха се на опашката пред Филч, от време на време погледите им се срещаха и те се усмихваха плахо, без обаче да си казват нищо. На Хари му олекна, когато излязоха на чист въздух. Установи, че е по-лесно да вървят мълком, отколкото просто да стоят и да се гледат неловко. Денят беше свеж и ветровит, а докато минаваха покрай стадиона, Хари зърна за миг Рон и Джини, които се стрелкаха над трибуните, и му докривя ужасно, че не е с тях там горе.

— Липсва ти много, нали? — рече Чо.

Той се извърна и видя, че момичето го гледа.

— Да — въздъхна. — Липсва ми.

— Помниш ли как в трети курс играхме за пръв път един срещу друг? — попита го Чо.

— Помня — ухили се Хари. — Непрекъснато ми препречваше пътя.

— А Ууд ти каза да не се правиш на джентълмен и ако трябва, да ме събориш от метлата — усмихна се Чо, отдала се на спомените. — Доколкото разбрах, са го взели в „Прайд ъф Портрий“[3].

— Не, в „Пъдълмиър Юнайтед“, видях го миналата година на световното по куидич.

— О, и аз те видях там, помниш ли? Случихме се в един лагер. Беше много хубаво, нали?

Обсъждаха темата за Световното първенство по куидич през цялото време, докато вървяха по алеята към портата. Хари не можеше да повярва с каква лекота разговаря с Чо — все едно си приказваше с Рон или Хърмаяни — и тъкмо се почувства уверен и се развесели, когато ги настигна цяла тумба слидеринки начело с Панси Паркинсън.

— Потър и Чан! — изписка тя под съпровода на злобен кикот. — Пфу, а аз си мислех, Чан, че имаш вкус… Дигъри поне беше красавец!

Момичетата забързаха нататък, като си бъбреха, пищяха и нарочно се извръщаха да погледнат Хари и Чо, оставяйки подире си тягостно мълчание. Хари не се сещаше какво още да каже за куидича, а Чо се беше вторачила поруменяла в краката си.

— И така… къде искаш да отидем? — попита Хари, щом навлязоха в Хогсмийд.

Главната улица гъмжеше от ученици, които вървяха безцелно напред-назад, зяпаха витрините и си говореха по тротоарите.

— О… все едно — сви рамене Чо. — Хм… дали да не поразгледаме магазините?

Тръгнаха бавно към „Дервиш и Банджис“. На витрината бе лепната голяма обява и неколцина жители на селото я гледаха. Отдръпнаха се, когато към тях се приближиха Хари и Чо, и той отново се озова пред снимките на десетимата избягали смъртожадни. Най-отгоре пишеше „Заповед на Министерството на магията“ и после се съобщаваше, че е определена награда от хиляда галеона за всеки магьосник, предоставил сведения, които да доведат до залавянето на престъпниците от снимките.

— Странно, нали? — каза тихо Чо и се взря във фотографиите на смъртожадните. — Помниш ли, когато избяга Сириус Блек, из цял Хогсмийд бяха плъзнали диментори, които го издирваха. Сега на свобода са цели десетима смъртожадни, а диментори няма…

— Да — съгласи се Хари и след като откъсна очи от лицето на Белатрикс Лестранж, погледна главната улица първо в едната, сетне и в другата посока. — Да, странно си е.

Не че съжаляваше, задето наоколо няма диментори, но като се замислеше, отсъствието им наистина бе твърде показателно. Те не само бяха оставили смъртожадните да избягат, а и не си даваха труда да ги търсят… Министерството като че ли вече нямаше власт над тях.

Десетимата избягали смъртожадни ги гледаха от всяка витрина, която двамата с Чо подминаваха. При „Скривъншафт“ заваля и Хари усети по лицето и тила си студени тежки капки.

— Хм… пие ли ти се кафе? — попита плахо Чо, когато дъждът се усили.

— Да, разбира се — рече Хари и се огледа. — Къде?

— О, ей там има много хубава сладкарничка, никога ли не си ходил в „Мадам Пудифут“? — предложи тя оживено и го поведе по една от пресечките към сладкарница, която Хари никога не бе забелязвал.

Тясно и задушно, заведението беше препълнено и всичко в него бе украсено с всевъзможни панделки и джуфки. На Хари му стана неприятно, защото му напомни за кабинета на Ъмбридж.

— Страхотно е, нали? — попита щастлива Чо.

— Ами… да — излъга Хари.

— Виж, съдържателката е украсила за Свети Валентин! — възкликна момичето и засочи златните херувимчета, които бяха увиснали над всяка от малките кръгли маси и от време на време хвърляха върху посетителите розови конфети.

— Аааах…

Настаниха се до запотения прозорец, на последната свободна маса. Роджър Дейвис, капитан на отбора по куидич на „Рейвънклоу“, седеше само на около крачка и половина заедно с красиво русо момиче. Държаха се за ръце. Притеснен от тази гледка, Хари се огледа и видя, че сладкарничката е пълна само с влюбени двойки, които до последната се държат за ръце. Дали Чо не очакваше и той да хване ръката й?

— Какво да бъде за вас, сладурчета? — попита Мадам Пудифут, много едра жена с лъскав черен кок, която едвам се промуши между тяхната маса и масата на Роджър Дейвис.

— Две кафета, ако обичате — поръча Чо.

Докато им ги донесат, Роджър Дейвис и приятелката му започнаха да се целуват над захарницата. На Хари му причерня: Дейвис даваше пример, който Чо вероятно очакваше скоро да последва и той. Усети как лицето му пламва и се опита да погледне през прозореца, той обаче бе целият замъглен и улицата отвън не се виждаше. За да отложи мига, когато щеше да му се наложи да погледне Чо, Хари се вторачи в тавана, сякаш разглежда как е боядисан, а пърхащият над тяхната маса херувим го уцели с шепа конфети по лицето.

След още няколко мъчителни минути Чо спомена Ъмбридж. Хари подхвана с облекчение темата и те прекараха няколко щастливи мига, в които се подиграваха на преподавателката, ала на сбирките на ВОДА бяха разчепквали надълго и нашироко въпроса и той се изчерпа доста бързо. Отново се възцари мълчание. Хари чуваше съвсем ясно мляскането на съседната маса и затърси трескаво какво още да каже.

— Ъъъ… знаеш ли какво… искаш ли да дойдеш с мен по обед в „Трите метли“? Имам среща с Хърмаяни там.

Чо вдигна вежди.

— Имаш среща с Хърмаяни Грейнджър ли? Днес?

— Да. Тя ме помоли и трябва да отида. Искаш ли да дойдеш с мен? Хърмаяни каза, че нямала нищо против.

— А… добре… много мило от нейна страна.

Но от тона й изобщо не пролича, че го смята за много мило. Напротив, каза го студено и най-неочаквано стана някак неприветлива.

Още няколко минути минаха в пълно мълчание, Хари си пиеше кафето с такава бързина, че скоро щеше да се наложи да си поръча друго. До тях Роджър Дейвис и приятелката му бяха като със залепени устни.

Ръката на Чо лежеше на масата до чашата с кафе и Хари все повече се чувстваше длъжен да я хване. „Просто го направи — взе да си повтаря, а в гърдите му на мощна струя бликна паника, примесена с вълнение, — просто се пресегни и я стисни.“ Изумително… колко по-трудно му беше да се протегне само на една педя и да докосне ръката на Чо, отколкото да сграбчи носещия се във въздуха снич…

Но точно премести ръка… и Чо свали своята от масата. Тя наблюдаваше доста заинтригувано как Роджър Дейвис целува приятелката си.

— Знаеш ли, покани ме на среща — рече Чо едва чуто. — Преди около половин месец. Роджър… Но му отказах.

Хари, който бе грабнал захарницата, за да оправдае някак рязкото движение през масата, не разбра защо Чо му го съобщава. Ако е искала да седи на съседната маса и Роджър Дейвис да я целува ненаситно, защо бе приела да дойде с Хари?

Той не каза нищо. Тяхното херувимче им метна отгоре поредната шепа конфети и някои се приземиха в остатъка от студеното кафе, което Хари тъкмо се канеше да изпие.

— Миналата година идвах тук със Седрик — каза Чо.

Трябваше да минат секунда-две, докато Хари осъзнае думите й. Смрази се. Не можеше да повярва, че на Чо й се говори за Седрик точно сега, когато бяха заобиколени от целуващи се двойки и над главите им се рееше херувим.

След малко тя каза още по-високо:

— От сто години се каня да те питам… преди да загине, Седрик… той… с-спомена ли нещо за мен?

Това бе последното на този свят, което Хари искаше да обсъжда, най-малкото с Чо.

— Ами… не — отвърна тихо. — Той… той нямаше време да каже нищо. Хм… А през ваканцията… ти… често ли гледа куидич? От „Тътшил Торнадос“ си, нали?

Думите му прозвучаха неестествено бодро и весело. За свой ужас видя, че очите на Чо са плувнали в сълзи, точно както след последната сбирка на ВОДА преди Коледа.

— Виж какво — рече той отчаян, като се наведе, за да не ги подслушват, — хайде сега да не говорим за Седрик… хайде да говорим за друго.

Но се оказа, че именно това не е трябвало да изрича.

— А аз си м-мислех — проплака Чо и по масата закапаха сълзи, — мислех си, че точно т-ти ще… ще ме разбереш. Изпитвам потребност да г-говоря за това! Със сигурност и… и т-ти! Все пак е с-станало пред очите ти!

Всичко се беше объркало кошмарно, приятелката на Роджър Дейвис дори се бе отлепила от него и зяпаше разплаканата Чо.

— Ами… аз съм разговарял за това… — прошепна Хари, — с Рон и Хърмаяни, но…

— Така з-значи, говориш с Хърмаяни Грейнджър! — изписка Чо с лице, блеснало от сълзите. Още няколко от целуващите се двойки се бяха пуснали и ги гледаха. — А с мен не искаш! Д-дали не е най-добре… д-да платим и ти да си отидеш на срещата с Хърмаяни Г-Грейнджър, очевидно нямаш търпение!

Хари я зяпна направо изумен, а тя грабна салфетката с дантелка по края и си избърса с нея лъсналото лице.

— Чо! — повика я нерешително Хари.

Много му се искаше Роджър да сграбчи пак приятелката си и да започне да я целува, та тя да не се кокори срещу Чо.

— Хайде, тръгвай си! — подкани Чо и продължи да плаче вече в салфетката. — Не разбирам защо изобщо ми определи среща, щом си се уговорил веднага след мен да се видиш с други момичета… С колко още ще се срещнеш след Хърмаяни?

— Няма такова нещо — възрази Хари, който най-сетне беше разбрал с облекчение защо Чо му е толкова сърдита и се засмя, ала след миг осъзна, че отново е сбъркал.

Чо скочи на крака. Цялата сладкарница беше притихнала, всички ги наблюдаваха.

— Е, довиждане, Хари — заяви тя мелодраматично и с леко хълцукане се втурна към вратата.

Отвори я рязко и забърза в проливния дъжд.

— Чо! — извика след нея Хари, ала вратата вече се бе затворила с напевен звънтеж на камбанки.

В сладкарницата се бе възцарило пълно мълчание. Всички очи бяха впити в Хари. Той метна един галеон на масата, изтръска от косата си розовите конфети и излезе след Чо навън.

Валеше като из ведро, Чо не се виждаше никъде. Хари просто не разбираше какво е станало, само допреди половин час се разбираха така добре.

— Жени! — промърмори той гневно и с ръце в джобовете заджапа по плувналата в дъжд улица. — И защо държеше толкова да говорим за Седрик? Защо все я влекат теми, от които се превръща в жив маркуч?

Зави надясно, хукна, като разплискваше локвите, и след броени минути се озова пред „Трите метли“. Знаеше, че е подранил за срещата с Хърмаяни, но реши, че вътре все има някой, с когото да убие времето. Тръсна мократа си коса, която му беше влязла в очите, и се огледа. В ъгъла съзря Хагрид, сам и много свъсен.

— Здравей, Хагрид! — поздрави момчето, след като се промуши между пълните маси и притегли един стол.

Хагрид подскочи и го погледна отгоре така, сякаш едвам го е познал. Хари забеляза, че върху лицето му има две нови рани и няколко пресни синини.

— А, ти ли си, Хари? — рече Хагрид. — Как си, добре ли?

— Да, добре — излъга той, но си каза, че в сравнение с насинения и оклюмал Хагрид няма от какво толкова да се оплаква. — Ъъъ… А ти как си?

— Аз ли? — повтори Хагрид. — О, да, много съм си добре, Хари, много.

Взря се в дълбините на калаената халба с капаче и с размерите на голяма кофа и въздъхна тежко. Хари не знаеше какво да му каже. Известно време седяха в мълчание един до друг. После най-неочаквано Хагрид рече:

— Печем се на един огън, а? Ние с теб, де.

— Ъъъ… — измънка Хари.

— Ами да… и друг път съм го казвал… отритнати от ’сички — кимна дълбокомислено Хагрид. — И двамата, сираци. Да… сираци. — Той отпи голяма глътка от халбата. — Друго си е да имаш хубаво семейство — допълни. — Тате беше хубав човек. Майка ти и татко ти също. Да бяха живи, животът щеше да е различен, а?

— Да… сигурно — отвърна предпазливо Хари.

Хагрид изглежда бе изпаднал в твърде странно настроение.

— Семейството — натърти свъсен той. — К’вото и да разправят, кръвта вода не става.

Той избърса малко от въпросната кръв, потекла на вадичка от окото му.

— Кой ти ги нанася тези рани, Хагрид? — не се сдържа Хари и попита.

— А? — сепна се той. — К’ви рани?

— Ето тези тук! — посочи момчето лицето му.

— А, тия ли… най-обикновени цицинки и отоци — махна пренебрежително с ръка Хагрид. — Работата ми е тежка.

Пресуши до дъно халбата, остави я на масата и се изправи.

— Е, хайде… до скоро, Хари… и умната.

Закуцука несретен към изхода и се скри в поройния дъжд. Хари го изпрати с поглед, чувстваше се потиснат. Хагрид беше нещастен и криеше нещо, но явно бе решил да не приема помощ. Какво ли ставаше? Ала още преди Хари да се е замислил, някой го повика по име.

— Хари! Хари, насам!

От дъното на препълнената кръчма му махаше Хърмаяни. Той се изправи и се запровира към нея. Още ги деляха няколко маси, когато Хари забеляза, че приятелката му не е сама. Седеше на една маса с най-невероятните сътрапезници, които той можеше да си представи: Луна Лъвгуд и не друг, а бившата журналистка от „Пророчески вести“ Рита Скийтър, един от най-омразните за Хърмаяни хора в целия свят.

— Подранил си! — рече Хърмаяни и се посмести да му направи място. — Мислех, че си с Чо, очаквах ви най-рано след час!

— С Чо ли? — възкликна начаса Рита и след като се извърна на стола, зяпна захласнато Хари. — С момиче?

Дръпна дамската си чанта от крокодилска кожа и затърси нещо в нея.

— Не ви влиза в работата, дори и Хари да излиза със сто момичета — заяви й най-невъзмутимо Хърмаяни. — Така че го приберете незабавно.

Рита бе посегнала да извади от чантата отровнозелено перо. Погледна така, сякаш насила са й дали да глътне малко смрадлив сок, и пак щракна със закопчалката на чантата.

— Какво сте намислили? — попита Хари, след като седна и премести поглед от Рита към Луна, после и към Хърмаяни.

— Госпожичка Самото съвършенство тъкмо се канеше да ми обясни, когато се появи ти — отвърна Рита и си сръбна доста голяма глътка от питието. — Нали ми е разрешено да разговарям с него? — заяде се тя с Хърмаяни.

— Да речем, че да — рече с леден глас момичето.

На Рита безработицата не й понасяше добре. Косата й, навремето претенциозно оформена на букли, сега се спускаше права и занемарена покрай лицето. Аленият лак по петсантиметровите й нокти като на граблива птица се беше поолющил, две-три от фалшивите скъпоценни камъчета по рамката на очилата й бяха паднали. Тя отпи от питието си поредната голяма глътка и изшушука с крайчето на устата:

— Хубава е, нали, Хари?

— Още една дума за любовния му живот, и сделката се проваля, така да знаете — закани се подразнена Хърмаяни.

— Каква сделка? — възкликна Рита и избърса с длан устата си. — Още не сме обсъждали никаква сделка, Госпожице Сухарке, само ми каза да съм дойдела тук. О, в скоро време… — въздъхна тя треперливо.

— Да, да, в скоро време пак ще драскате ужасни неща за мен и Хари — подметна безразлично Хърмаяни. — Но си намерете някой, който да повярва.

— Тази година и без моя помощ написаха сума ти ужасни неща за Хари — отбеляза Рита, след което му хвърли поглед над чашата и добави с дрезгав шепот: — Как се почувства, Хари? Предаден? Сломен? Неразбран?

— Чувства се ядосан, ето как — отговори ясно и твърдо Хърмаяни. — Защото каза на министъра на магията истината, но министърът е празноглавец, не иска да му повярва.

— Значи още твърдиш, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал? — попита Рита, после свали чашата, подложи Хари на пронизващ поглед и плъзна с копнеж пръст към закопчалката на крокодилската чанта. — Потвърждаваш ли дрънканиците, които Дъмбълдор разправя на всеки срещнат, че Ти-знаеш-кой се бил завърнал и ти си бил единственият свидетел?

— Аз не съм единственият свидетел — изръмжа Хари. — Присъстваха и десетина смъртожадни. Искате ли да ви кажа имената им?

— О, на драго сърце — затаи дъх Рита, докато ровеше в чантата и гледаше Хари така, сякаш е най-прекрасното нещо, което е виждала някога. — Грамадно заглавие на първа страница: „Потър обвинява“… Подзаглавие: „Хари Потър посочва смъртожадните сред нас“. И отдолу твоя голяма хубава снимка: „Вчера петнайсетгодишният Хари Потър, изпаднал в смут, след като оцеля при нападението на Вие-знаете-кого, отприщи вълна от възмущение, обвинявайки изтъкнати уважавани представители на магьосническата общност, че са смъртожадни…“

Самопишещото перо вече беше в ръката й — още малко, и Рита да захапе върха му, — когато възторгът върху лицето й помръкна.

— Но нашата Госпожичка Самото съвършенство — заяви тя, след което свали перото и смрази с поглед Хърмаяни, — не иска да се появява такава статия.

— Всъщност — отвърна мило момичето — Госпожичка Самото съвършенство иска точно това.

Рита я зяпна. Хари също. Луна пък си затананика замечтано под нос „Уизли, ти си нашият цар!“ и разбърка питието си с клечката, на която беше забучено лукче за коктейли.

Искаш да напиша какво твърди той за Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? — попита приглушено журналистката.

— Да, искам — потвърди Хърмаяни. — Истината. Всички факти. Точно както ги излага Хари. Той ще ви каже всички подробности, ще ви изброи имената на неразкритите смъртожадни, които е видял там, ще ви опише как Волдемор изглежда сега… О, я се опомнете! — добави тя презрително и метна една салфетка през масата, защото от името на Волдемор Рита подскочи и разплиска върху себе си половината Огнено уиски в чашата.

Без да сваля очи от Хърмаяни, тя позабърса отпред мърлявия си шлифер. Сетне каза дръзко:

— В „Пророчески вести“ няма да го публикуват. В случай че не си забелязала, никой не се хваща на небивалиците на Хари. Всички смятат, че бълнува. Ако разрешите да изложа нещата от такъв ъгъл…

— Не ни трябва още една статия как на Хари му хлопа дъската! — кипна Хърмаяни. — Много благодаря, такива ги има достатъчно! Искам той да получи възможност да каже истината.

— Няма търсене за такива статии — сряза я хладно Рита.

— Искате да кажете, че в „Пророчески вести“ няма да го поместят, защото не им разрешава Фъдж, нали? — подметна раздразнена Хърмаяни.

Рита я изгледа строго. После се наведе към нея през масата и рече делово:

— Добре, Фъдж наистина разчита на „Пророчески вести“, но това не променя нещата. Няма да пуснат статия, в която Хари е показан в благоприятна светлина. Никой не желае да чете такива неща. Те са в разрез с обществените нагласи. Хората са много наплашени от последното бягство от Азкабан. Не искат да повярват, че Вие-знаете-кой се е завърнал.

— Значи „Пророчески вести“ съществуват, за да съобщават на хората онова, което те искат да чуят, така ли? — каза унищожително Хърмаяни.

Рита пак се изпъчи на стола, вдигна вежди и пресуши на един дъх чашата Огнено уиски.

— „Пророчески вести“ съществуват, за да се продават, глупаво момиче — заяви тя хладно.

— Според татко вестникът е ужасен — намеси се неочаквано и Луна, която облиза лукчето и ококори срещу Рита огромните си, изпъкнали, леко налудничави очи. — Той публикува важни материали за неща, които по негово мнение обществеността трябва да знае. Парите не го вълнуват.

Рита я погледна пренебрежително.

— Баща ти сигурно издава глупаво местно вестниче — отсече тя, — в което можеш да прочетеш нещо от рода на „Двайсет и пет начина за общуване с мъгъли“ и датите на следващите разпродажби на вещи втора ръка.

— Не — възрази Луна и пак топна клечката с лукчето в розовата вода, — той е главен редактор на „Дрънкало“.

Рита изсумтя толкова силно, че хората от съседните маси се извърнаха възмутени.

— Виж ти… „важни материали за неща, които по негово мнение обществеността трябва да знае“! — повтори тя с изпепеляващ тон. — Със съдържанието на този парцал мога да си наторявам градината.

— Сега тъкмо имате възможност да вдигнете качеството — отбеляза любезно Хърмаяни. — Луна твърди, че баща й с удоволствие ще помести интервю с Хари. Ето кой ще го публикува.

Рита ги погледа известно време с недоумение и прихна в гръмогласен смях.

— „Дрънкало“ ли? — изкикоти се тя. — Нима си въобразявате, че някой ще повярва на Хари, ако интервюто излезе в „Дрънкало“?

— Някои може и да не повярват — съгласи се с равен глас Хърмаяни. — Но в онова, което „Пророчески вести“ написаха за бягството от Азкабан, има очевидни празноти. Според мен мнозина се питат дали няма по-правдоподобно обяснение за случилото се, дали няма и друга, по-различна версия, дори и тя да се е появила в… — Тя погледна с крайчеца на окото Луна. — В… в по-особено списание… лично аз си мисля, че ще им бъде любопитно да я прочетат.

Известно време Рита мълча, но понавела глава, загледа с пронизващ поглед Хърмаяни.

— Добре, да предположим за миг, че го направя — рече внезапно тя. — Какъв хонорар ще получа?

— Не мисля, че татко плаща на хората, които пишат в списанието — поясни замечтана Луна. — Те го правят, защото е чест за тях и за да си видят името напечатано.

Когато се обърна към Хърмаяни, Рита Скийтър изглеждаше така, сякаш пак е усетила в устата си силния вкус на смрадлив сок.

— Нима очаквате да го направя ей тъй, без пари?

— Ами да — потвърди спокойно Хърмаяни и си отпи от питието. — В противен случай, както знаете прекрасно, ще уведомя властите, че сте нерегистриран зоомаг. Не се и съмнявам, от „Пророчески вести“ ще ви броят добри пари, за да опишете отвътре живота в Азкабан.

На Рита явно не й се искаше друго, освен да грабне хартиеното чадърче от чашата на Хърмаяни и да й го натика в носа.

— Май нямам избор — промълви с разтреперан глас.

За пореден път отвори крокодилската си чанта, извади парче пергамент и приготви Самопишещото перо.

— Тате ще се зарадва много — оживи се Луна.

По брадичката на Рита заигра мускул.

— Е, Хари! — извърна се към него Хърмаяни. — Готов ли си да кажеш на обществото истината?

— Мисля, че да — отвърна той и загледа как Рита наглася Самопишещото перо върху пергамента между тях.

— В такъв случай смело напред, Рита — подкани бодро Хърмаяни и извади черешката от дъното на чашата си.

Бележки

[1] Шери за готвене — слабоалкохолно шери, в което има сол и което се използва само в кулинарията. — Бел.прев.

[2] Порода кучета, създадена през XIX в. от свещеника Джак Ръсел. — Бел.прев.

[3] „Прайд ъф Портрий“, „Гордостта на Портрий“ (англ.). — Бел.прев.