Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава трийсета
Гроп

През следващите няколко дни разказът за полета на Фред и Джордж към свободата се предаваше толкова често от уста на уста, че според Хари много скоро щеше да се превърне в една от легендите на „Хогуортс“: след седмица дори свидетелите на случилото се бяха почти убедени, че са видели как, преди да изхвърчат през вратата, близнаците са пикирали с метлите над Ъмбридж и са я обстрелвали с торови бомбички. Непосредствено след заминаването им мнозина споделяха, че смятали да последват техния пример. Хари често чуваше как един или друг ученик заявява: „Да си призная, има дни, когато ми иде да се метна на метлата и да се махна от това място“, или: „Още един час като този и ще взема да направя като Уизли.“

Фред и Джордж се бяха постарали никой да не ги забрави бързо. Като начало, не бяха оставили указания как да се премахне мочурището, заляло коридора на петия етаж в източното крило. Ъмбридж и Филч бяха забелязани да опитват различни начини да го пресушат, но все безуспешно. Накрая районът беше отцепен, а на Филч, който поскърцваше яростно със зъби, му беше възложена задачата да прекарва с плоскодънна лодка учениците до класните стаи. Хари беше сигурен, че учители като Макгонъгол и Флитуик могат да премахнат за миг блатото, но както и в случая с „Щурия огън и тътен на братя Уизли“, явно предпочитаха да гледат как Ъмбридж се мъчи самичка.

Освен това върху вратата в кабинета на Ъмбридж зееха две големи дупки във формата на метли, през които чистометките на Фред и Джордж бяха профучали, за да отидат при господарите си. Филч смени вратата и премести „Светкавицата“ на Хари в подземието, където, ако се вярва на мълвата, Ъмбридж сложила да я пази въоръжен до зъби трол. Ала неприятностите на новата директорка далеч не приключиха с това.

Вдъхновени от постъпката на Фред и Джордж, доста ученици се опитваха да заемат току-що овакантените места на главни размирници. Въпреки новата врата някой бе успял да подхвърли в кабинета на Ъмбридж душко с издължена космата муцунка, който тутакси преобърна всичко с краката нагоре в търсене на лъскави предмети, скочи срещу Ъмбридж, когато тя влезе вътре, и се опита да й свали с гризане пръстените от дебелите пръсти. По коридорите толкова често избухваха торови бомбички и вонливи сачми, че сред учениците се появи нова мода: преди да излязат в междучасие, сами си правеха магия за балоноглавие, за да си набавят чист въздух, макар и да изглеждаха доста необичайно, сякаш са си надянали на главите преобърнати аквариуми за златни рибки.

Филч обикаляше коридорите с камшик в ръце и дебнеше да хване някой провинил се, те обаче бяха толкова много, че пазачът не знаеше накъде да се обърне. Отрядът за бързо реагиране се опитваше да му помогне, но членовете му постоянно биваха сполитани от странни неща. Уорингтън от слидеринския отбор по куидич се яви в болничното крило с ужасно кожно заболяване, от което изглеждаше така, сякаш по него са полепнали царевични пръчици, а за радост на Хърмаяни на другия ден Панси Паркинсън пък пропусна всички часове, защото й бяха поникнали еленови рога.

Междувременно се разбра, че преди да напуснат „Хогуортс“, Фред и Джордж са успели да пласират доста от своите „Кутийки с лъготийки“. Беше достатъчно Ъмбридж да влезе в класната стая, та учениците вътре да започнат да припадат, да повръщат, да вдигат опасно висока температура или от двете им ноздри да руква кръв. Тя крещеше от яд и отчаяние и се опитваше да открие източника на загадъчните симптоми, учениците обаче й повтаряха вироглаво, че страдали от „ъмбриджинит“. След като наказа последователно цели четири класа, но не успя да разкрие тайната, тя се видя принудена да отстъпи и да разрешава на окървавените, замаяни, потни и повръщащи ученици да напускат на цели тумби стаята.

Ала дори онези, които прибягваха до лъготийките, не можеха да се мерят с повелителя на хаоса Пийвс, който очевидно бе взел много присърце прощалните думи на Фред. Той се носеше с налудничав кикот из училището, преобръщаше маси, изскачаше изневиделица от черните дъски, събаряше статуи и вази и на два пъти затвори Госпожа Норис в едни рицарски доспехи, откъдето тя заврещя оглушително и беше спасена от разярения пазач. Полтъргайстът трошеше фенерите, духаше свещите, мяташе запалени факли над главите на пищящите ученици, буташе наредените на спретнати купчинки пергаменти в огъня или през прозорците. Веднъж дори пусна всички кранчета в тоалетните и наводни втория етаж, после по време на закуска метна цяла торба тарантули в средата на Голямата зала, а ако решеше да си отдъхне, с часове се рееше подир Ъмбридж и щом тя кажеше нещо, я обсипваше с шумни подигравки.

Ако не се брои Филч, никой от персонала не се и помръдваше да й помогне. Една седмица след заминаването на Фред и Джордж Хари дори видя с очите си как професор Макгонъгол минава точно покрай Пийвс, който решително разхлабваше кристалния полилей, и бе готов да се закълне как я е чул да обяснява с ъгълчето на устата на полтъргайста:

— Развинтва се в обратната посока.

Освен това Монтагю още не се бе възстановил от пребиваването си в тоалетната. Беше си все така зашеметен и объркан и един вторник сутринта родителите му бяха забелязани да крачат по алеята към входа, страшно ядосани.

— Дали да не кажем? — рече притеснена Хърмаяни и долепи буза до прозореца в кабинета по вълшебство, за да види как господин и госпожа Монтагю влизат вътре. — Какво му се е случило, де. Може би това ще помогне на Мадам Помфри да го изцери?

— И дума да не става, сам ще се оправи — отсече безразлично Рон.

— Пък и допълнителни неприятности за Ъмбридж, нали? — отбеляза злорадо Хари.

Двамата с Рон чукнаха с магическите пръчки чашите за чай, които трябваше да омагьосат. На чашата на Хари й поникнаха четири съвсем къси крачка, които не достигнаха чина и замърдаха безпомощно във въздуха. На чашата на Рон й пораснаха четири много тънки клечести крака и едвам я задържаха над чина. Потрепериха, потрепериха и се подкосиха, а съдинката се счупи на две.

Репаро — побърза да извика Хърмаяни и с един замах на пръчката залепи чашата на Рон. — Добре, но ако Монтагю е получил трайни увреждания?

— Чудо голямо — подразни се Рон, а чашата му пак се изправи като пияна, с тресящи се колене. — Да не се е опитвал да отнема точки на „Грифиндор“! Ако искаш да се притесняваш за нещо, Хърмаяни, притеснявай се за мен!

— За теб ли? — попита тя, като хвана своята чаша, чиито четири здрави крачета на сини шарки припкаха весело по чина, и отново я сложи пред себе си. — Защо да се притеснявам за теб?

— Ще загазя не на шега, когато следващото писмо на мама мине през проверката на Ъмбридж — отвърна той горчиво и хвана чашата, докато хилавите й крачета се мъчеха да задържат тежестта. — Няма да се изненадам и ако ми прати поредното конско.

— Но…

— Ще видиш, аз ще изляза виновен, че Фред и Джордж са напуснали училището — продължи начумерено момчето. — Мама ще каже, че е трябвало да ги вразумя, може би да се вкопча в края на метлите и да увисна на тях… да, аз ще изляза виновен.

— Ако майка ти наистина обвини теб, ще бъде много несправедливо, ти не можеше да сториш нищо! Но съм сигурна, че няма да го направи, защото ако наистина са отворили магазин на „Диагон-али“, значи са го обмисляли цяла вечност.

— Да, но това вече е друг въпрос… как така са наели магазин? — възкликна Рон и удари с магическата пръчка чашата за чай толкова силно, че краката й отново се подкосиха и тя се загърчи пред него. — Хич не е лесно. Само за наема на „Диагон-али“ им трябва цяла торба галеони. Мама ще попита какво са правили, за да се сдобият с толкова злато.

— Да, и на мен ми хрумна това — отбеляза Хърмаяни и остави чашата си да припка в кръгче около чашата на Хари, чиито дебели къси крака още не можеха да достигнат чина. — Чудех се дали Мъндънгус не ги е убедил да му пласират крадената стока или нещо друго?

— Не ги е убедил — намеси се лаконично Хари.

— А ти откъде знаеш? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.

— Ами знам… — Той се подвоуми, но явно най-после бе дошъл мигът на истината. Нямаше смисъл да мълчи и занапред, ако с това излагаше Фред и Джордж на опасността всички да ги мислят за престъпници. — Знам, защото взеха златото от мен. Дадох им всичко, което спечелих през юни от Тримагическия турнир.

Настъпи смаяно мълчание, след това чаената чаша на Хърмаяни притича до ръба на чина, тупна на пода и се счупи.

— О, Хари, не си го направил! — рече тя.

— Да, направих го — настоя Хари, вече разбунтуван. — И не съжалявам. Златото не ми трябваше, а близнаците са родени да въртят шегобийница.

— Но това е страхотно! — викна развълнуван Рон. — Ти си виновен, Хари… мама не може да обвини мен! Мога ли да й кажа?

— Да, по-добре й кажи — съгласи се умърлушен Хари, — особено ако и тя си мисли, че близнаците са продавали крадени котли.

До края на часа Хърмаяни мълча, но Хари имаше прозорливото съмнение, че не след дълго самоналоженото й въздържание ще се пропука. И се оказа прав: веднага щом излязоха за междучасието от замъка и застанаха на мъждивото майско слънце, тя се вторачи с блеснали очи в Хари и отвори решително уста.

Той обаче я прекъсна още преди да е казала нещо.

— Няма смисъл да ми опяваш, станалото станало — отсече момчето. — Фред и Джордж взеха златото и явно са изхарчили значителна част от него… не мога да си го получа обратно, а и не искам. Затова не си хаби гласа, Хърмаяни.

— Изобщо нямах намерение да говоря за Фред и Джордж! — обиди се тя.

Рон изсумтя невярващо и Хърмаяни го изгледа много злобно.

— Наистина! — подвикна момичето ядно. — Всъщност щях да питам Хари кога ще отиде при Снейп и ще го помоли да продължат с уроците по оклумантика!

Сърцето на Хари се сви. След като бяха изчерпали темата за зрелищното отлитане на Фред и Джордж, която определено бе погълнала доста часове, Рон и Хърмаяни бяха поискали да узнаят нещо за Сириус. Хари не им бе доверил защо всъщност е държал да говори с кръстника си и дълго умува какво да им каже. Накрая заяви, че Сириус настоява той да продължи уроците по оклумантика, което си беше самата истина. Оттогава съжаляваше горчиво: Хърмаяни отново и отново се връщаше на въпроса, и то когато Хари най-малко го очакваше.

— Не ми казвай, че вече не сънуваш странни сънища — рече му и сега тя, — Рон ми спомена, че нощес си бълнувал.

Хари стрелна приятеля си с гневен поглед. Той прояви благоприличието да си придаде засрамен вид.

— Само няколко думи — смотолеви, сякаш се извиняваше. — Нещо като… „още малко нататък“.

— Сънувах, че ви гледам как играете куидич — излъга най-безочливо Хари. — Опитвах се да те накарам да се протегнеш още малко, за да уловиш куофъла.

Ушите на Рон почервеняха. Хари изпита отмъстително злорадство — изобщо не бе сънувал такова нещо.

Предната нощ отново бе поел по коридора към отдел „Мистерии“. Беше прекосил кръглата стая, после и огласяното от механичен шум помещение с танцуващи светлини и накрая пак се беше озовал в стаята с вид на пещера, запълнена с рафтове, по които бяха наредени прашни стъклени кълба.

Беше забързал право към редица деветдесет и седма, беше завил наляво и се беше затичал покрай нея… сигурно точно тогава бе изрекъл на глас това… „още малко нататък“… защото бе усетил, че съзнателното му „Аз“ се мъчи да се събуди… и преди да стигне края на редицата, пак се беше озовал в леглото и гледаше балдахина.

Стараеш се да затваряш съзнанието си, нали? — попита Хърмаяни и го стрелна със святкащите си очи. — И напредваш с оклумантиката?

— Естествено — отвърна Хари така, все едно го е обидила с въпроса, но без да среща погледа й.

Истината беше, че го гризеше остро любопитство какво ли е скрито в стаята, пълна с прашни сфери, и му се искаше много сънищата да продължат.

За беда до изпитите оставаше по-малко от месец, всеки свободен миг бе посветен на преговора и съзнанието му беше задръстено с толкова много информация, че когато той си лягаше, му беше изключително трудно изобщо да заспи, а заспеше ли, пренапрегнатият му мозък почти всяка нощ му сервираше глупави сънища за изпитите. Хари подозираше и че сега част от съзнанието му — онази, която често говореше с гласа на Хърмаяни, — изпитва вина, задето се лута по коридора с черната врата в дъното, и се стреми да го събуди, преди той да е достигнал края на обиколката.

— Знаеш ли — рече Рон с уши, все още пламнали до червено, — ако до мача на „Слидерин“ с „Хафълпаф“ Монтагю не се възстанови, може би имаме шанс да станем шампиони.

— Май да — потвърди Хари, доволен, че са сменили темата.

— Имаме една победа и една загуба… ако в събота „Слидерин“ падне от „Хафълпаф“…

— Да, точно така — потвърди Хари, макар и да не беше съвсем наясно с какво се съгласява.

Чо Чан току-що бе прекосила двора решително, без изобщо да погледне към него.

 

 

Последният мач от тазгодишното първенство по куидич: „Грифиндор“ срещу „Рейвънклоу“, беше насрочен за края на последната седмица от май. „Хафълпаф“ бе успял, макар и много трудно, да бие „Слидерин“, но грифиндорци не смееха и да мечтаят за победа главно заради навика на Рон да пропуска много голове (въпреки че никой, разбира се, не му го натякваше). Той обаче явно бе намерил извор на оптимизъм.

— Не мога да се представя по-зле от това, нали? — заяви мрачно пред Хари и Хърмаяни на закуска в деня на мача. — Нямам какво да губя.

— Знаеш ли, мисля си, че сега, когато Фред и Джордж ги няма, Рон сигурно ще играе по-добре — сподели Хърмаяни с Хари, когато малко по-късно двамата вървяха заедно с развълнуваната тълпа към игрището. — Никога не са му вдъхнали увереност.

Настигна ги Луна Лъвгуд, закрепила на главата си нещо, което приличаше на жив орел.

— О, как можах да забравя! — възкликна Хърмаяни и загледа как орелът пляска с криле, докато Луна подминаваше най-невъзмутимо неколцина слидеринци, които я сочеха и се кикотеха. — Днес ще играе и Чо, нали?

Хари, който не беше забравил, само изсумтя.

Намериха си места чак на предпоследния ред на трибуните. Денят беше хубав и ясен, Рон не можеше и да си пожелае по-добро време и Хари усети, че напук на всичко се надява приятелят му да не даде основания на слидеринския хор да пее все по-силно „Уизли, ти си нашият цар!“.

Както обикновено, мача щеше да коментира Лий Джордан, който след напускането на Фред и Джордж беше много посърнал. Когато отборите изхвърчаха на игрището, той обяви имената на играчите, но не така въодушевено, както друг път.

— Брадли… Дейвис… Чан — съобщи Джордан и Хари усети как стомахът му изпълнява ако не задно салто, то плах скок назад, когато на терена излезе и Чо с нагъната от ветреца лъскава черна коса.

И той вече не знаеше какво иска да се случи, знаеше само, че няма да издържи на още кавги. Докато се готвеха да възседнат метлите, тя започна да си бъбри оживено с Роджър Дейвис, но дори при тази гледка го жегна само лека ревност.

— И така, те се понасят! — оповести Лий. — Дейвис веднага овладява куофъла, с куофъла е капитанът на „Рейвънклоу“ Дейвис, изплъзва се на Джонсън, после на Бел и Спинет… устремява се право към головите стълбове! Кани се да стреля… и… и… — Лий изруга много силно. — И бележи гол.

Хари и Хърмаяни простенаха заедно с останалите грифиндорци. Както можеше да се очаква, за техен ужас слидеринците подхванаха от другата страна на трибуните:

За пазач нямаш никакъв дар,

все проспиваш куофъла стар…

— Хари — каза пресипнало някой в ухото му. — Хърмаяни…

Той се обърна и видя, че между седалките се подава огромното брадато лице на Хагрид. Явно се беше промушил покрай целия заден ред, защото първокурсниците и второкурсниците, край които току-що бе минал, изглеждаха някак стреснати и угнетени. Кой знае защо, Хагрид се бе свил одве, сякаш не искаше да го видят, макар че пак стърчеше най-малко с метър и половина над всички останали.

— Слушайте — прошепна им, — ще дойдете ли с мен? Сега. Додето ’сички гледат мача.

— Ъъъ… не може ли да почака, Хагрид? — попита Хари. — Докато мачът свърши?

— Не — отсече Хагрид. — Не, Хари, трябвате ми сега… додето ’сички гледат в другата посока… моля те!

От носа му покапваше кръв. И двете му очи бяха насинени. Откакто се беше върнал в училището, Хари не го беше виждал толкова отблизо. Хагрид изглеждаше направо сломен.

— Разбира се — възкликна веднага той, — разбира се, че ще дойдем.

Двамата с Хърмаяни тръгнаха да излизат и отприщиха голям ропот, понеже се наложи учениците да стават, за да им направят път. Хората от реда на Хагрид обаче и не гъкнаха, само се постараха да се смалят възможно най-много.

— Много съм ви задължен и на двамата, наистина — рече Хагрид, щом излязоха при стълбите. Докато слизаха към моравата долу, непрекъснато се озърташе притеснено. — Дано само не ни забележи оная.

— Ъмбридж ли? — попита Хари. — Няма, събрала е около себе си целия Отряд за бързо реагиране, не видя ли? Сигурно очаква неприятности на мача.

— Е, толкоз по-добре — възкликна Хагрид и поспря да надникне иззад трибуните към моравата, за да се увери, че от игрището до колибата му няма никого. — Тъкмо ще разполагаме с повечко време.

— Какво има, Хагрид? — попита Хърмаяни и го погледна угрижено, докато бързаха през тревата към края на Забранената гора.

— Ъъъ… ще видиш ей сега — отговори той и надзърна през рамо, защото трибуните отзад ревнаха оглушително. — Я… дали някой не вкара гол?

— Сигурно „Рейвънклоу“ — отсъди потиснат Хари.

— Бива… бива… — каза разсеяно Хагрид.

Трябваше да подтичват, за да не изостават от него, докато той бързаше през моравата и през две-три крачки се обръщаше. Когато стигнаха колибата, Хърмаяни неволно тръгна наляво, към входната врата. Хагрид обаче отиде право в сянката на дърветата в самия край на гората, където вдигна арбалета, облегнат на един ствол. Чак тогава забеляза, че Хари и Хърмаяни не са с него, и се обърна.

— Отиваме ей там — кимна с чорлава глава зад себе си.

— В гората ли? — смая се Хърмаяни.

— Да — потвърди Хагрид. — Хайде, бързо, че ще ни видят.

Хари и Хърмаяни се спогледаха, после се гмурнаха в прикритието на дърветата след Хагрид, който с арбалета на рамо вече вървеше с широка крачка далеч напред, в зеления здрач. Хари и Хърмаяни изтичаха, за да го настигнат.

— Защо си въоръжен? — попита момчето.

— За ’секи случай — сви той огромни рамене.

— Онзи път, когато ни показа тестролите, не носеше арбалет — обади се плахо Хърмаяни.

— Е, тогаз не влязохме толкоз навътре — обясни Хагрид. — А и то беше, преди Фирензи да напусне гората.

— Какво значение има, че Фирензи го няма? — полюбопитства Хърмаяни.

— Туй, че сега другите кентаври са ми ядосани — пошушна Хагрид и се огледа. — Преди бяха… е, не чак приятелски настроени, ама криво-ляво се погаждахме. Те си гледаха техните си работи, но ако исках да им кажа нещо, веднага се появяваха. Сега не е тъй.

Той въздъхна тежко.

— Фирензи каза, че се сърдели, понеже е отишъл да работи за Дъмбълдор — рече Хари и загледан в профила на Хагрид, се спъна в един оголен корен.

— Да — потвърди Хагрид с мъка. — Малко е да се каже, че се сърдят. Направо са бесни. Ако не се бях намесил, щяха да ритат Фирензи до смърт…

— Нападнали ли са го? — стъписа се Хърмаяни.

— Да — рече свъсен Хагрид и си запроправя път през увисналите клони. — Нахвърли му се половината стадо.

— И ти ги спря ли? — попита изумен и възхитен Хари. — Сам?

— Спрях ги, я, ти к’во очакваш, да седя със скръстени ръце и да гледам как го убиват ли? — възкликна Хагрид. — Пак добре че, минавах оттам… Фирензи можеше да си го спомни, преди да ми праща разни глупави предупреждения — изведнъж добави разпалено той.

Стреснати, Хари и Хърмаяни се спогледаха, но Хагрид се смръщи и не каза нищо повече по въпроса.

— При ’сички положения — допълни още по-запъхтян — оттогаз другите кентаври са ми страшно ядосани, а имат голямо влияние в гората… те са най-умните същества тук.

— Заради това ли ни доведе? — попита Хърмаяни. — Заради кентаврите?

— А, не — поклати той решително глава, — не, не заради тях. Е, те могат, разбира се, да усложнят нещата… но ей сега ще видите за к’во става дума.

След това неразбираемо уточнение Хагрид замълча и поизбърза напред, като правеше една крачка на три техни и на тях им беше много трудно да не изостават.

Пътеката ставаше все по-тревясала, дърветата растяха толкова близо едно до друго, че след като навлязоха още по-навътре в гората, тримата се озоваха в сумрак, все едно се свечеряваше. Скоро се отдалечиха много от поляната, където Хагрид им беше показал тестролите, ала Хари не се страхуваше, докато Хагрид най-неочаквано не кривна от пътеката и не тръгна да криволичи между дърветата към тъмната сърцевина на гората.

— Хагрид! — извика момчето и се запровира през гъстия къпинак, който Хагрид бе прекрачил с лекота. Помнеше съвсем ясно какво го е сполетяло предишния път, когато се е отклонил от горската пътека. — Къде отиваме?

— Остава още малко — отговори през рамо Хагрид. — Хайде, Хари… сега вече не бива да се отделяме един от друг.

Беше голяма борба да не изостават. Хагрид преодоляваше клоните и бодливите храсталаци като на шега, сякаш са паяжини, те обаче се вкопчваха в мантиите на Хари и Хърмаяни и често ги оплитаха тъй здраво, че се налагаше двамата да спират и с минути да се мъчат да се отскубнат. Не след дълго ръцете и краката на Хари бяха покрити с ранички и драскотини. Бяха навлезли много навътре в гората и понякога единственото, което Хари виждаше от Хагрид, беше едрата му тъмна сянка отпред в здрача. В глухата тишина всеки звук изглеждаше страшен. И клонка да се прекършеше, пукотът отекваше надалеч, и при най-лекото движение, направено дори от безобиден врабец, Хари се взираше в сумрака и търсеше злосторника. Сети се, че никога досега не е навлизал толкова навътре в гората, без да срещне едно или друго създание, и отсъствието им му се стори доста зловещо.

— Хагрид, може ли да си светим с магическите пръчки? — пророни Хърмаяни.

— Ъъъ… може — отвърна през шепот той. — Всъщност…

Внезапно спря и се обърна, Хърмаяни се блъсна в него и бе повалена назад. Хари я хвана точно преди да падне на земята.

— Може би не е зле да поспрем малко, та да… да ви обясня — подкани Хагрид. — Преди да сме стигнали, де.

— Добре! — съгласи се Хърмаяни, след като Хари я закрепи на крака.

Двамата прошепнаха „Лумос!“ и върховете на магическите им пръчки заблестяха. Лицето на Хагрид изплава от здрача, осветено от двата трепкащи лъча, и Хари отново забеляза, че той изглежда притеснен и тъжен.

— Тъй — подхвана Хагрид. — Работата е там, че… — Той си пое дълбоко въздух. — Може още тия дни да ме изхвърлят.

Хари и Хърмаяни се спогледаха, после пак извърнаха очи към него.

— Но дотук ти се размина… — рече плахо момичето. — Какво те кара да мислиш, че…

— Ъмбридж смята, че аз съм й пуснал душкото в кабинета.

— А ти ли го направи? — не се сдържа Хари.

— Как аз, не съм аз! — възмути се Хагрид. — Щом е свързано с магически създания, и Ъмбридж тутакси решава, че имам пръст в цялата работа. Откак съм се върнал, само си търси повод да се отърве от мен. Не ми се напуска, разбира се, ама ако не беше… ако не бяха тия по-особени обстоятелства, дето смятам да ви обясня, още сега щях да се дигна и да се махна оттук, та Ъмбридж да не ме прави за смях пред цялото училище, както стана с Трелони.

И Хари, и Хърмаяни понечиха да възразят, но Хагрид ги спря, като махна с огромна ръка.

— Туй не е краят на света, щом се махна оттук, тъкмо ще помагам на Дъмбълдор, ще бъда полезен за Ордена. Пък вие ще си учите с Гръбли-Планк, ще си ’земете изпитите… — Гласът му потрепери и заглъхна. — Мен не ме мислете — побърза да добави Хагрид, защото Хърмаяни посегна да го потупа по ръката. Той извади от джоба на елека огромна мърлява кърпа и си избърса очите. — Вижте сега, нямаше да ви казвам ’сичко това, ако не се налагаше. Ако си тръгна… не мога да замина, без… без да кажа на някого… защото имам нужда от помощта на вас двамата. И на Рон, ако иска.

— Разбира се, че ще ти помогнем — викна веднага Хари. — Какво трябва да направим?

Хагрид подсмръкна звучно и без да казва нищо, потупа Хари по рамото толкова силно, че той отхвръкна настрана и се удари в едно дърво.

— Знаех си аз, че ще се съгласите — рече Хагрид в носната кърпа, — ама никога няма… няма да забравя… Хайде… още малко натам… Внимавайте, има коприва…

Вървяха мълком още четвърт час, по едно време Хари отвори уста да пита колко им остава, но точно тогава Хагрид вдигна рязко дясна ръка, за да им покаже да спрат.

— Сега полека — прошепна той. — Не дигайте шум…

Промъкнаха се още малко напред, Хари видя, че стоят пред голяма гладка пръстена могила, висока почти колкото Хагрид, и пронизан от страх, си помисли, че това сигурно е леговището на огромен звяр. От всички страни на могилата имаше изкоренени дървета и тя се издигаше на голо място, заобиколено от купчини дънери и клони, които образуваха нещо като ограда или барикада — Хари, Хърмаяни и Хагрид стояха зад нея.

— Спи — пророни Хагрид.

И наистина, Хари дочу далечен равномерен тътен, който звучеше като два огромни бели дроба в действие. Погледна с крайчеца на окото Хърмаяни, втренчила се с леко отворена уста в могилата. Изглеждаше направо вцепенена от ужас.

— Хагрид — попита тя през шепот, който едвам се чу от звука на заспалото същество, — кой е този тук?

На Хари този въпрос му се стори странен… Той бе смятал да попита „Какво е това тук?“.

— Но нали ни каза, Хагрид… — простена Хърмаяни, а магическата пръчка се бе разтреперила в ръката й. — Нали ни каза, че никой от тях не е пожелал да дойде!

Хари премести очи от нея към Хагрид, после разбра за какво става дума, пак се взря в могилата и ужасен, ахна.

Огромната купчина пръст, върху която те с Хърмаяни и Хагрид можеха сега да стоят, бавно се вдигаше и се спускаше в такт с дълбоко тежко дишане. Не беше никаква могила. Беше извитата гърбина очевидно на…

— Ами… той не искаше да идва — потвърди отчаян Хагрид. — Но се наложи да го доведа, Хърмаяни, наложи се!

— Защо? — попита момичето едва ли не през сълзи. — Защо… какво… о, Хагрид!

— Мислех, че ако успея да го докарам тук — отвърна Хагрид, и той на ръба на сълзите, — ако го науча на… малко обноски… ще мога да го изведа и да покажа на всички, че е безобиден!

— Безобиден ли! — изписка Хърмаяни, а Хагрид й замаха трескаво с ръце да мълчи точно когато огромното същество отпред изсумтя и се намести насън. — Той те е наранявал през цялото време, нали? Заради това си целият в синини!

— Не си знае силата — обясни угрижен Хагрид. — Но има напредък, вече не се бие толкова много…

— Ето защо, значи, си се прибирал два месеца! — заяви посърнало момичето. — О, Хагрид, защо си го довел против волята му? Нямаше ли да бъде по-щастлив при своите?

— Само го тормозеха, Хърмаяни, защото си е дребничък! — обясни Хагрид.

Дребничък ли? — повтори Хърмаяни. — Дребничък?

— Не можех да го зарежа току-тъй — проплака Хагрид и по израненото му лице към брадата се застичаха сълзи. — Той ми е… брат!

Хърмаяни само го зяпна.

— Как така ти е „брат“, Хагрид? — плахо се обади Хари.

— Ами… природен брат — поправи се Хагрид. — Оказа се, че след като зарязала баща ми, майка ми се хванала с някакъв великан и родила Гроп…

— Гроп ли? — възкликна Хърмаяни.

— Да… така поне звучи, когато той си казва името — сподели разтревожен Хагрид. — Не знае добре езика ни… опитвам се да го науча… но както личи, майка ми не го е обичала повече, отколкото мен. За великанките е важно да родят хубави едри деца, а за великан той си е нисък… само пет метра…

— О, да, съвсем нисък — подметна с истерична ирония момичето. — От най-дребните!

— Всички го подритваха… просто не можех да го оставя там…

— Мадам Максим беше ли съгласна да го вземете със себе си? — полюбопитства Хари.

— Тя… виждаше, че за мен е важно — закърши огромни ръце Хагрид. — Ама… ама, да ви призная, скоро й дотегна от него… та решихме всеки да си продължи сам по пътя… Но тя обеща да не казва на никого…

— Как все пак си го довел дотук, без да те забележат? — учуди се Хари.

— Ето заради това се позабавих — отвърна Хагрид. — Можех да пътувам само нощем, и то през пущинаците. Е, ако поиска, той върви бързо, ама все се дърпаше да се връща.

— О, Хагрид, защо не си го оставил да си върви! — укори го Хърмаяни, като се отпусна тежко върху едно от изтръгнатите дървета и зарови лице в дланите си. — И сега какво ще правиш с този великан побойник, който дори не иска да стои тук!

— Е, „побойник“ е силно казано — възрази Хагрид, който още кършеше развълнуван ръце. — Вярно, случва се да ме фрасне един-два пъти, ако не е в настроение, но сега се държи по-добре, много по-добре, посвикна.

— Тогава какви са тези въжета? — попита Хари.

Тъкмо беше забелязал дебелите колкото фиданки въжета, опънати от дънерите на най-големите дървета към мястото, където Гроп се беше свил с гръб към тях на земята.

— Налага ли се да го държиш вързан? — попита едва чуто момичето.

— Ами… налага се — отвърна разтревожен Хагрид. — Нали ви обясних вече… не си знае силата.

Чак сега Хари разбра защо в тази част на Забранената гора подозрително липсват всякакви други твари.

— И какво искаш да правим ние с Хари и Рон? — попита със свито сърце Хърмаяни.

— Ами да се грижите за него — пресипнало рече Хагрид. — След като си тръгна, де.

Хари и Хърмаяни се спогледаха умърлушени — момчето си спомни притеснено как вече е обещало на Хагрид да направи каквото той поиска.

— Какво… какво по-точно включва това? — поинтересува се Хърмаяни.

— Не да го храните и такива неща — рече с готовност Хагрид. — Той и сам си намира с какво да се храни, не се притеснявайте. Птици и дивеч… неща от този род… не, има нужда от компания. Ако зная, че някой продължава с опитите да му помогне поне малко… например да го обучава.

Хари не каза нищо, само се извърна към грамадата, заспала на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който приличаше просто на много едър човек, Гроп изглеждаше странно безформен. Чак сега Хари видя, че онова, което е помислил за обрасла с мъх скала вляво на огромната пръстена могила, всъщност е главата на Гроп. Като съотношение спрямо тялото беше много по-голяма от човешка глава, бе почти съвършено кръгла и беше покрита с гъста, много къдрава коса с цвят на орлова папрат. Както и при вуйчо Върнън, главата сякаш беше набучена направо върху раменете, почти без врат, и над нея се подаваше краят на едното ухо, голямо и месесто. Гърбът под дрехата, наподобяваща мърляв кафеникав халат от грубо съшити животински кожи, беше изключително широк и докато Гроп спеше, опъваше едва ли не до скъсване шевовете. Краката му бяха подгънати под тялото. Хари видя босите стъпала, мръсни и огромни като шейни, сложени едно върху друго направо върху горската пръст.

— Значи искаш да го обучаваме — рече глухо момчето.

Сега вече разбираше какво е означавало предупреждението на Фирензи. „Опитът му не е успешен. По-добре да се откаже.“ Другите създания, обитаващи гората, със сигурност бяха дочули напразните усилия на Хагрид да научи Гроп на човешка реч.

— Тъй, де… може просто да му говорите — потвърди обнадежден Хагрид. — Мен ако питате, знае ли да разговаря с хората, ще разбере, че наистина ’сички го харесваме и искаме да остане.

Хари погледна Хърмаяни, която надзърна през пръстите върху лицето си.

— Би предпочела Норбърт да се е върнал, нали? — каза той и Хърмаяни се засмя с треперещ глас.

— Е, значи… сте съгласни, а? — попита Хагрид, който явно не беше схванал какво е казал току-що Хари.

— Ами… — поде момчето. Не можеше да се отметне от дадената дума. — Ще опитаме, Хагрид.

— Знаех си аз, че мога да разчитам на вас, Хари — възкликна той засиял, почти с насълзени очи, и отново избърса лицето си с носната кърпа. — И не се престаравайте… знам, че си имате изпити… Ако може, отскачайте по веднъж на седмицата с мантията невидимка колкото да си поприказвате с него. Ще го събудя… да ви запозная…

— Какво… не! — подскочи Хърмаяни. — Недей, Хагрид, не го буди, наистина не е нужно…

Той обаче вече беше прекрачил огромния дънер отпред и се бе отправил към Гроп. Когато ги деляха три-четири метра, вдигна от земята дълъг откършен клон, усмихна се окуражително през рамо на Хари и Хърмаяни и сръга силно с върха на клона Гроп в гърба.

Великанът нададе рев, който отекна из притихналата гора, птиците по върхарите горе политнаха с цвъркот и се извисиха. През това време грамадният Гроп се надигна от земята пред Хари и Хърмаяни и тя потрепери, когато великанът се подпря с огромната длан, за да застане на колене. Извърна глава да види кой и какво го безпокои.

— Добре ли си, Гропи? — попита Хагрид уж весело и отстъпи назад, но без да сваля дългия клон, готов да сръчка отново Гроп. — Хубаво ли си поспа, а?

Хари и Хърмаяни се дръпнаха възможно най-далеч, без да изпускат от поглед великана. Гроп коленичи между две дървета, които още не бе изкоренил. Двамата се взряха в стряскащо огромното му лице, наподобяващо сива пълна месечина, която плава сред здрача над поляната. Чертите сякаш бяха изсечени върху голям кръгъл камък. Носът беше сплескан и безформен, устата — крива и пълна с грозни жълти зъби, грамадни колкото тухли, очите, малки за великан, бяха мътно зеленикавокафяви и сега почти се бяха слепнали от съня. Гроп вдигна към тях мръсните кокалчета на пръстите си, колкото топки за крикет, и ги разтърка яростно, после най-неочаквано се изправи удивително бързо и пъргаво.

— Майко мила! — чу Хари как Хърмаяни изписка ужасена. Дърветата, към които беше привързан другият край на въжетата около глезените и китките на Гроп, изскърцаха зловещо. Както им беше казал и Хагрид, великанът беше висок най-малко пет метра. Той се огледа със замъглен поглед, пресегна се с длан колкото плажен чадър към горните клони на извисил се бор, грабна едно гнездо и го преобърна с рев на видимо разочарование, понеже вътре нямаше птици, затова пък към земята като гранати изпопадаха яйца и Хагрид се хвана за главата, за да се предпази.

— Е, Гропи — провикна се той и пак погледна притеснен нагоре, да не би към него да летят още яйца, — водя ти едни приятели, да се запознаете. Нали помниш, че ти споменах? Дето ти казах, че може да се наложи да замина за малко и да ги оставя те да се грижат за теб? Помниш ли, а, Гропи?

Но Гроп само нададе поредния рев, не можеше да се разбере дали изобщо слуша Хагрид и му разбира нещо от звуците. Вкопчи се във върха на бора и го затегли към себе си явно колкото да се позабавлява и да види докъде ще се огъне, след като го пусне.

— Недей, Гропи, не го прави! — кресна Хагрид. — Точно така изкорени другите дървета…

И ето на: Хари видя как пръстта около коренището на бора е започнала да се напуква.

— Водя ти компания! — провикна се пак Хагрид. — Виж, компания! Погледни надолу, де, смешник такъв, водя ти приятели!

— О, недей, Хагрид — простена Хърмаяни, ала той пак беше вдигнал клона и сръга с все сила Гроп по коляното.

Великанът пусна върха на дървото, което се люшна заплашително и засипа Хагрид с дъжд от борови иглички, сетне погледна надолу.

— Това тук, Гроп — рече Хагрид и притича при Хари и Хърмаяни, — е Хари! Хари Потър! Ако зема да замина, може да отскочи да те посети, разбра ли?

Чак сега великанът забеляза Хари и Хърмаяни. Те загледаха примрели как Гроп навежда огромната си като скала глава и се взира със замъглен поглед в тях.

— А това е Хърмаяни, виждаш ли? Хър… — Хагрид се подвоуми. Извърна се към момичето и попита: — Нали, Хърмаяни, нямаш нищо против да ти вика Хърми? Ще му е трудно да запомни такова дълго име.

— Не, нямам — изписка тя.

— Това, Гроп, е Хърми! И тя ще идва, тъй да знаеш! Не е ли прекрасно? А? Двама приятели, дето да… НЕ, ГРОПИ!

Великанът бе замахнал изневиделица към Хърмаяни, ала Хари я сграбчи и я издърпа зад едно дърво, така че пестникът на Гроп одраска дънера, но не успя да сграбчи нищо.

— НЕМИРНИК ТАКЪВ, ГРОПИ! — чуха те как крещи Хагрид. Хърмаяни се бе долепила зад дървото до Хари, трепереше и проплакваше. — ГОЛЯМ НЕМИРНИК! ЕЙ, НЕ ПОСЯГАЙ… ОООХ!

Хари надзърна иззад ствола и видя, че Хагрид се е проснал по гръб на земята и се държи за носа. Гроп, очевидно загубил интерес, се беше изправил и пак си играеше да огъва възможно най-ниско върха на бора.

— Хубаво — рече пресипнало Хагрид и стана от земята, като с едната ръка си стискаше носа, от който шуртеше кръв, а с другата държеше арбалета, — е… готово… видяхте го… сега, кат’ се върнете, той ще ви познае… Да…

Погледна Гроп, който продължаваше да дърпа бора с нехайно доволство върху лицето, сякаш изсечено от огромен камък. Докато го теглеше от земята, корените заскърцаха.

— Е, за днес май стига — оповести Хагрид. — Ами… ъъъ… да се връщаме, к’во ще кажете?

Хари и Хърмаяни кимнаха. Хагрид пак нарами арбалета и като се държеше за носа, ги поведе назад през дърветата.

В началото никой не продума, продължиха да мълчат и когато чуха далечния трясък, от който разбраха, че Гроп най-после е изтръгнал бора. Лицето на Хърмаяни беше пребледняло и застинало. Хари не се сещаше какво да каже. Какво ли щеше да стане, ако някой разбереше, че Хагрид е скрил в Забранената гора Гроп? А той беше обещал, че заедно с Рон и Хърмаяни ще продължат с напълно безсмислените опити на Хагрид да очовечат великана. Хагрид имаше удивителната склонност да се заблуждава, че зъбести чудовища са мили и безобидни, но как беше възможно дори той да си въобрази, че Гроп ще бъде някога в състояние да общува с човеци?

— Я чакайте — рече внезапно Хагрид точно когато Хари и Хърмаяни се мъчеха да се проврат през гъстата пача трева.

Извади от препасания през рамото му колчан една стрела, която намести на арбалета. Хари и Хърмаяни вдигнаха магическите пръчки — вече бяха спрели и също чуха как наблизо мърда нещо.

— Олеле — пророни Хагрид.

— Мисля, че ти казах, Хагрид: вече не си добре дошъл по тези места — заяви гърлен мъжки глас.

За миг им се стори, че през нашарения със слънчеви петна зелен сумрак към тях се носи гол до кръста мъж, после обаче видяха, че надолу той има тяло на дорест кон. Този кентавър беше с гордо скулесто лице и дълга черна коса. И той като Хагрид беше въоръжен, носеше през рамо пълен със стрели колчан и голям лък.

— Как си, Магориан? — попита предпазливо Хагрид.

Дърветата отзад изшумолиха и се появиха още пет-шест кентавъра. Хари позна Бейн с неговата брада и черно тяло, беше го виждал преди около четири години, в същата нощ, когато срещна за първи път и Фирензи. Бейн не показа с нищо, че го е познал.

— И така — рече той със злобна извивка в гласа и веднага се обърна към Магориан. — Мисля, че се разбрахме какво ще правим, ако този човек отново си покаже лицето в гората.

— Аз ли съм „този човек“? — избухна Хагрид. — Само защото ви попречих да извършите убийство?

— Не биваше да се месиш, Хагрид — отсече Магориан. — Ние си имаме свои обичаи, свои закони, различни от вашите. Фирензи ни предаде и ни опозори.

— Това пък отде ви хрумна — подвикна нетърпеливо Хагрид. — Не е направил нищо, освен да помогне на Албус Дъмбълдор…

— Фирензи стана слуга на човеците — оповести сив кентавър с волево, прорязано от дълбоки бръчки лице.

— Бил станал слуга! — кипна Хагрид. — Прави услуга на Дъмбълдор, какво толкова…

— Разгласява сред човеците нашето познание и тайни — пророни Магориан. — Няма прошка за такова безчестие.

— Добре, щом казваш — сви рамене Хагрид, — ама аз мисля, че правите голяма грешка…

— Както и ти, човеко — прекъсна го Бейн, — защо се връщаш в нашата гора, след като те предупредихме…

— Вижте к’во — ядоса се Хагрид. — Я оставете тая работа, че гората била ваша. Но не вие решавате кой да влиза и да излиза от нея…

— Нито ти, Хагрид — рече сдържано Магориан. — Днес ще те пусна да минеш, защото си заедно с малките си…

— Те не са негови! — прекъсна го презрително Бейн. — Ученици са, Магориан, от училището! Вероятно вече са се възползвали от онова, на което ги е научил изменникът Фирензи.

— Въпреки това — отбеляза спокойно Магориан — е ужасно злодеяние да избиваш жребчета… ние не докосваме и с пръст невинните. Днес, Хагрид, ще минеш. Ала оттук нататък не припарвай до това място. Изгуби приятелството на кентаврите, когато помогна на изменника Фирензи да ни избяга.

— Как не, да позволя на някакво стадо дърти мулета да не ме пуска в гората — провикна се Хагрид.

— Хагрид! — изписка ужасена Хърмаяни, когато и Бейн, и сивият кентавър тропнаха с копита по земята. — Хайде да си ходим, моля те!

Хагрид тръгна, но още държеше арбалета вдигнат и не сваляше заканително очи от Магориан.

— Знаем какво държиш в гората, Хагрид! — провикна се подире му той, а кентаврите се скриха от поглед. — И търпението ни е на изчерпване!

Хагрид се обърна, сякаш смяташе да се върне право при Магориан.

— Ще го търпите, докато е тук, тая гора е точно толкова негова, колкото и ваша! — ревна той, а Хари и Хърмаяни го забутаха с все сила отзад по елека от къртичи кожи в опит да го накарат да продължи нататък.

Все така свъсен, той погледна надолу и като видя, че и двамата го тикат, върху лицето му се изписа лека изненада, явно изобщо не беше усетил.

— Я се успокойте — рече им и след като се обърна, закрачи нататък, а те затичаха запъхтени подире му. — Проклети мулета, а?

— Хагрид — поде задъхана Хърмаяни и заобиколи мястото с копривата, което бяха подминали на идване, — щом кентаврите не искат в гората човеци, ние с Хари едва ли ще успеем да…

— Нали ги чу какво казаха — прекъсна я той, — дето не посягали на жребчета… на деца, де. Тъй или иначе, не можем да допуснем да ни се разпореждат.

— Е, все пак опита — прошепна Хари на Хърмаяни, която изглеждаше съвсем сломена.

Най-сетне излязоха отново на пътеката, а след още десет минути дърветата започнаха да оредяват и тримата отново виждаха тук-там късчета ясно синьо небе и чуваха в далечината отчетливи викове и възгласи.

— Пак ли вкараха гол? — попита Хагрид и поспря в прикритието на дърветата, когато пред тях изникна куидичният стадион. — Или може би мачът е свършил?

— Не знам — отвърна унило Хърмаяни.

Хари забеляза, че тя изглежда направо ужасно: косата й беше пълна с клечки и листа, на доста места мантията й беше раздрана, по лицето и ръцете й имаше множество драскотини. Знаеше, че и той едва ли изглежда по-добре.

— Кат’ че ли е свършил вече — заяви Хагрид и продължи да се взира с присвити очи в стадиона. — Вижте… хората вече излизат… ако вие двамата побързате, ще успеете да се смесите с тълпата и никой няма да разбере, че не сте били там.

— Няма да е зле — рече Хари. — Е… хайде, до скоро, Хагрид.

— Не мога да повярвам — сподели с много треперещ глас Хърмаяни веднага щом Хагрид вече не ги чуваше. — Не мога да повярвам. Наистина не мога да повярвам.

— Успокой се — подкани я Хари.

— Да се успокоя ли?! — подвикна тя разпалено. — Великан! Великан в гората! И от нас се иска да му даваме уроци! Ако изобщо се доберем дотам и се върнем покрай цяло стадо кентаври убийци! Направо не мога да повярвам.

— Още не се налага да правим нищо — опита се да я поуспокои тихо Хари, когато се сляха с потока хафълпафци, които говореха един през друг и вървяха към замъка. — Хагрид не иска от нас да правим нищо, освен ако не го изхвърлят, а това може да не стане никога!

— О, не се заблуждавай, Хари! — кипна Хърмаяни и се закова на място, та се наложи хората отзад да я заобикалят, за да не я блъснат. — То се знае, че ще го изхвърлят, и съвсем честно казано, след онова, на което се нагледахме току-що, никой не може да вини Ъмбридж!

Настъпи мълчание, Хари се взря в нея и очите й бавно се напълниха със сълзи.

— Не го мислиш, нали? — попита я той тихо.

— Не… добре… Не го мисля — отвърна Хърмаяни и, сърдита, си избърса очите. — Но защо трябва да си усложнява толкова живота… и своя, и нашия?

— Не знам…

Уизли, ти си нашият цар,

Уизли, ти си нашият цар,

на куидича си ти господар,

Уизли, ти си нашият цар!

— Кога най-после ще престанат да пеят тази тъпа песен — простена посърнала Хърмаяни, — не се ли назлорадстваха?

По полегатата морава откъм игрището на мощна вълна прииждаха ученици.

— О, хайде да се прибираме, докато не сме срещнали слидеринци — подкани Хърмаяни.

За пазач имаш истински дар,

все отбиваш куофъла стар,

затуй пее „Грифиндор“ с жар —

Уизли, ти си нашият цар!

— Хърмаяни… — бавно поде Хари.

Песента се усилваше, но идваше не откъм тълпата облечени в зелено и сребристо слидеринци, а от множеството в червено и златисто, което се движеше бавно към замъка, понесло на рамене самотна фигура.

Уизли, ти си нашият цар,

Уизли, ти си нашият цар,

на куидича си ти господар,

Уизли, ти си нашият цар!

— Не? — пророни едва чуто Хърмаяни.

— ДА! — каза високо Хари.

— ХАРИ! ХЪРМАЯНИ! — провикна се Рон и размаха във въздуха сребърната куидична купа. Изглеждаше неописуемо щастлив. — УСПЯХМЕ! ПОБЕДИХМЕ!

Докато минаваше, те го озариха с усмивки. Пред входа на замъка се бяха струпали много хора и Рон си удари лошо главата в горния край на вратата, ала никой явно не искаше да го сваля долу. Все така с песен на уста множеството се промуши някак във Входната зала и се скри от погледите им. Засияли, Хари и Хърмаяни ги изпратиха с поглед, докато не заглъхна и последният кънтящ звук от „Уизли, ти си нашият цар!“. След това се спогледаха и усмивките им помръкнаха.

— Хайде да оставим новината за утре, искаш ли? — предложи Хари.

— Добре — съгласи се уморена Хърмаяни. — Аз не бързам.

Качиха се заедно по стъпалата. При входната врата и двамата погледнаха неволно назад към Забранената гора. Хари не беше сигурен дали не му се е сторило, но като че ли над върхарите в далечината внезапно политна малко ято птици, сякаш дървото, където е било гнездото им, е било изтръгнато из корен.