Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава трета
Авангардът

„Току-що ме нападнаха диментори, нищо чудно да ме изключат от «Хогуортс». Искам да знам какво става и кога най-после ще се махна оттук.“

Веднага щом се добра до бюрото в тъмната стая, Хари преписа тези думи върху три отделни парчета пергамент. Адресира първото до Сириус, второто до Рон и третото до Хърмаяни. Совата му Хедуиг беше отишла да половува, кафезът й стоеше празен върху писалището. Докато чакаше Хедуиг да се прибере, Хари заснова напред-назад из стаята, главата му бумтеше, мозъкът му бе прекалено напрегнат за сън, макар че очите му смъдяха и се слепваха от умора. Гърбът го болеше заради Дъдли, когото Хари бе довлачил до къщи, двете цицини върху главата му, останали от удара в прозореца и крошето на братовчед му, туптяха болезнено.

Хари кръстосваше и кръстосваше, разкъсван от гняв и отчаяние, стискаше зъби и пестници и всеки път, щом минеше край прозореца, хвърляше сърдити погледи към обсипаното със звезди пусто небе. Диментори, пратени да го нападнат, госпожа Фиг и Мъндънгус Флечър, които го пазят, после това отстраняване от „Хогуортс“ и заседанието в Министерството на магията — и въпреки всичко никой не благоволяваше да му каже какво става.

И за какво, за какво ли беше конското? Чий ужасен глас беше гръмнал толкова заплашително в кухнята?

Защо го държаха още тук като в клетка и не му съобщаваха нищо? Защо всички се отнасяха с него като с немирен хлапак? „Не прави повече магии… да не си мръднал от къщата…“

Докато минаваше покрай куфара с нещата за училище, го изрита с все сила, но вместо да му олекне, той се почувства още по-зле: към болката на други места по тялото му се прибави и острата болка в палеца.

Точно когато Хари закуцука покрай прозореца, през него с тихо шумолене на крилете влетя Хедуиг, досущ бяло призраче.

— Крайно време беше! — смъмри Хари совата, след като тя кацна върху кафеза. — Я остави това, имам работа за теб!

Хедуиг, която стискаше в човката мъртва жаба, го погледна укорно с големите си кръгли кехлибарени очи.

— Ела насам! — подкани момчето, после взе трите малки пергаментови свитъка и ги прихвана с кожена връвчица за люспестото краче на совата. — Занеси ги право на Сириус, Рон и Хърмаяни и да не се връщаш без хубави дълги отговори. Ако се наложи, накълви ги, но да ми напишат прилични писма, чу ли!

Хедуиг изписука тихо, без да пуска жабата от човката си.

— Хайде, тръгвай! — подкани Хари.

Тя излетя незабавно. Още щом се скри, Хари се хвърли направо с дрехите на леглото и се втренчи в тъмния таван. Не стига че се чувстваше толкова зле, ами сега го налегнаха и угризения на съвестта, задето си е изпуснал нервите пред Хедуиг — на „Привит Драйв“ номер четири тя беше единственият му приятел. Реши да я възнагради, щом совата се върне с отговорите на Сириус, Рон и Хърмаяни.

Със сигурност щяха да му пишат веднага — едва ли можеха да не обърнат внимание на нападението на дименторите. На следващата сутрин Хари вероятно щеше да се събуди и да намери три писма, пълни със съчувствие и с планове как да се прехвърли незабавно в „Хралупата“. При тази утешителна мисъл сънят започна да го надвива и да заличава всички тревоги.

 

 

Но на другата заран Хедуиг не се върна. Хари прекара деня в стаята, излизаше колкото да отиде до тоалетната. Три пъти леля Петуния му пъхна храна през процепа, който вуйчо Върнън беше направил във вратата преди три лета. Още щом я чуеше да се приближава, Хари пак започваше да я подпитва за конското, но със същия успех можеше да разговаря и с дръжката на вратата, защото отговор не получи. Иначе семейство Дърсли не смееше и да припари до стаята му. Хари не виждаше причина да им натрапва компанията си — ако избухнеше още една караница, той нямаше да постигне нищо, освен може би да се вбеси дотолкова, че да направи поредната незаконна магия.

Това продължи цели три дни. Хари ту се преизпълваше с неуморна енергия, от която не го свърташе на едно място — обикаляше напред-назад из стаята, ядосан на всички, задето са го зарязали на произвола на съдбата да се оправя сам с цялата тази каша, — ту изпадаше във вцепенение, толкова сковаващо, че лежеше по цял час в леглото, зяпаше невиждащо някъде пред себе си и се гърчеше от уплаха какво ли го чака на заседанието в министерството.

Ами ако всички гласуваха против него? Ами ако все пак го изключеха и му прекършеха на две магическата пръчка? Какво щеше да прави тогава, къде щеше да иде? И дума не можеше да става да се върне за постоянно при семейство Дърсли, особено пък сега, когато бе опознал другия свят, където всъщност му беше мястото. Дали щеше да уреди да се пренесе у Сириус, както самият той му бе предложил миналата година, преди да се види принуден да се укрива от министерството? Дали щяха да му разрешат да живее там сам — все пак още беше непълнолетен. Или някой друг щеше да реши къде да отиде оттук нататък? Дали бе нарушил Международния указ за секретност толкова непростимо, че да го тикнат зад решетките в Азкабан? Още щом му хрумнеше тази мисъл, Хари скачаше от леглото и отново тръгваше да снове напред-назад.

На четвъртата вечер, след като Хедуиг бе отлетяла, Хари лежеше, повален от поредния пристъп на вялост, с изтощен от напрежението мозък, и гледаше тавана, когато в стаята влезе вуйчо му. Момчето се извърна бавно. Вуйчо Върнън се беше издокарал с най-хубавия си костюм и с изражение на неописуемо самодоволство.

— Излизаме — оповести той.

— Моля?

— Ние… аз, леля ти и Дъдли, излизаме.

— Добре — отвърна безизразно Хари и пак се вторачи в тавана.

— Докато ни няма, да не мърдаш от стаята, чу ли?

— Чух.

— Няма да пипаш телевизора, стереото, никоя от вещите ни.

— Няма.

— Няма да задигаш храна от хладилника.

— Добре.

— Ще заключа вратата на стаята ти.

— Заключи я.

Вуйчо Върнън изгледа Хари — недоумяваше защо ли момчето не роптае, — после излезе тромаво и затвори след себе си вратата. Хари чу как ключът се врътва в ключалката, сетне и тежките стъпки на вуйчо си по стълбите. След малко се треснаха врати на автомобил, забоботи двигател, колата отпраши по алеята.

На Хари му беше все тая дали семейство Дърсли ще излизат, дали ще бъдат в къщата, или ще отсъстват. Не намери сили дори да стане и да щракне лампата. В стаята ставаше все по-тъмно, Хари лежеше и слушаше нощните звуци, долитащи през прозореца, който той държеше отворен през цялото време: чакаше блажения миг, когато Хедуиг щеше да се върне.

Празната къща заскърца. Тръбите загъргориха. Хари продължи да лежи като вцепенен — не мислеше за нищо, беше хлътнал в несретата си.

После чу съвсем ясен трясък долу в кухнята.

Скочи, седна в леглото и нададе ухо. Беше изключено семейство Дърсли да са се върнали, нали бяха излезли току-що, пък и не беше чул колата.

За кратко се възцари тишина, сетне екнаха гласове.

„Крадци“, помисли си Хари и стана безшумно от леглото, след миг обаче му хрумна, че ако са престъпници, ще се спотайват, а онзи, който се движеше из кухнята, хич и не си правеше труда да не вдига шум.

Хари грабна от нощното шкафче магическата пръчка, застана с лице към вратата и наостри уши. Подскочи като ужилен: ключалката изтрака силно и вратата зейна широко.

Момчето продължи да стои като истукан и да се взира към потъналата в мрак стълбищна площадка — пак се ослуша, ала не чу нищо. Поколеба се миг-два и излезе забързано в горния край на стълбата.

Сърцето му заби лудешката и заседна на гърлото му. В сумрачното антре долу стояха някакви хора, откроили се на светлината от уличните лампи, която се процеждаше през стъклената врата — бяха осмина-деветима и доколкото Хари можеше да прецени, всичките до един го гледаха.

— Свали пръчката, момче, че ще извадиш окото на някого — рече гърлен тътнещ глас.

Сърцето на Хари щеше да изхвръкне от гърдите му. Макар да познаваше гласа, не му се подчини и не свали магическата пръчка.

— Професор Муди? — попита плахо.

— Не съм много сигурен, че съм професор — ревна гласът, — не съм преподавал кой знае колко. Я слез при нас, да те огледаме хубаво.

Хари свали малко пръчката, но нито разхлаби хватката, нито се помръдна. Имаше всички основания да бъде нащрек. Цели девет месеца беше прекарал в близост до някого, когото смяташе за Лудоокия Муди, колкото да разбере не само че той не е Муди, а самозванец, и при това — самозванец, опитал се, преди да бъде изобличен, да убие самия Хари.

Момчето още не беше решило как да постъпи, когато до него долетя втори глас, попресипнал.

— Не бой се, Хари. Дошли сме да те отведем.

Сърцето на момчето подскочи. Хари познаваше и този глас, макар че не го беше чувал от близо година.

— П-професор Лупин! — възкликна невярващо. — Вие ли сте?

— Защо стоим на тъмно? — намеси се трети глас, съвсем непознат, женски. — Лумос!

Припламна магическа пръчка, озарила с вълшебна светлина антрето. Хари примига. Хората се бяха струпали в долния край на стълбата и се бяха втренчили в него, някои дори бяха поизвили глава — да го виждат по-добре.

Най-отпред стоеше Ремус Лупин. Макар и все още млад, изглеждаше уморен и болнав и сега беше по-прошарен в сравнение с последния път, когато Хари се бе сбогувал с него, а мантията му, цялата в кръпки, бе по-опърпана от всякога. Въпреки това той дари с усмивка Хари, който, макар и стъписан, се опита да му отвърне със същото.

— Аха, той изглежда точно както очаквах — отбеляза магьосницата, хванала високо светещата магическа пръчка. Беше най-младичка от всички, имаше бяло сърцевидно лице, блеснали черни очи и къса клечеста коса, която се лилавееше. — Здрасти, Хари!

— Даа, чак сега разбирам какво имаш предвид, Ремус — обади се и плешивият чернокож магьосник, застанал най-отзад, който говореше бавно и гърлено и беше със златна халка на едното ухо, — одрал е кожата на Джеймс.

— Но без очите — възрази с хрипкав глас беловласият магьосник в дъното. — Очите са на Лили.

С дълга прошарена коса и нос, от който липсваше голямо парче, Лудоокия Муди се бе вторачил подозрително в Хари с различните си очи. Едното беше мъничко, тъмно и лъскаво като мънисто, другото — голямо, топчесто и яркосиньо, магическо око, което виждаше през стени, врати и дори зад тила на самия си притежател.

— Сигурен ли си, Лупин, че е той? — ревна Муди. — Голяма издънка ще стане, ако заведем някой смъртожаден, приел неговия облик. Я да го питаме нещо, което знае само истинският Потър! Освен ако някой не носи малко веритасерум, отварата на истината.

— Какъв вид приема твоят покровител, Хари? — рече Лупин.

— На елен — отговори уплашено момчето.

— Той е, той е — обърна се Лупин към Лудоокия.

Притеснен, че всички са се втренчили в него, Хари слезе по стълбите, като пътем пъхна магическата пръчка в задния джоб на джинсите.

— Не я слагай там, момче! — избоботи Муди. — Ами ако се запали? И по-опитни от теб магьосници са оставали без задник, така да знаеш!

— Кой е останал без задник? — наостри уши жената с виолетовата коса.

— Няма значение кой. Извади пръчката от задния си джоб и без повече приказки! — кресна Лудоокия. — Елементарни правила за безопасност при боравене с пръчки, ама кой да ги спазва! — Той се устреми с тежка стъпка към кухнята. — Виждал съм и това — подметна подразнено, а жената завъртя очи и погледна към тавана.

Лупин се пресегна и се здрависа с Хари.

— Как си? — попита го и се взря отблизо в него.

— Д-добре…

Направо не му се вярваше, че не сънува. Цял месец — нищо, и най-дребният намек, че обмислят как да го измъкнат от „Привит Драйв“, а сега като гръм от ясно небе се беше изсипала цяла група магьосници, които се разхождаха най-спокойно из къщата, сякаш са отдавна чакани гости. Хари погледна хората около Лупин — те още го зяпаха ненаситно. Засрами се, че не се е ресал от четири дни.

— Голям късмет извадих… извадихте… семейство Дърсли ги няма — изпелтечи той.

— Какъв ти късмет! — викна лилавокосата. — Примамих ги да се махнат оттук, за да не се пречкат. Пратих им по мъгълската поща писмо, че са се класирали за финала на конкурса „Най-добре поддържана морава в предградията на цяла Англия“. Отидоха на раздаването на наградите… поне така си мислят, де.

Хари си представи за миг разпенената физиономия на вуйчо Върнън, щом той разбере, че изобщо няма конкурс „Най-добре поддържана морава в предградията на цяла Англия“.

— Тръгваме, нали? — попита той. — Скоро ли?

— Всеки момент — обеща Лупин, — чакаме само знак, че е чисто.

— Къде отиваме? В „Хралупата“ ли? — възкликна той обнадежден.

— А, не, не в „Хралупата“ — уточни Лупин и поведе Хари към кухнята. Магьосниците, които още оглеждаха момчето от глава до пети, ги последваха. — Прекалено опасно е. Направили сме щаба на място, където да бъдем неоткриваеми. Доста време ни отне…

Лудоокия Муди бе седнал при кухненската маса и отпиваше от плоското шишенце, което винаги носеше у себе си, а магическото му око се въртеше във всички посоки и оглеждаше домашните потреби, които пестят труда на домакинята и с които бе задръстена кухнята на семейство Дърсли.

— Това, Хари, е Аластор Муди — посочи Лупин.

— Да, знам — отвърна притеснен Хари.

Странна работа — да го представят на човек, когото е смятал, че познава от цяла година.

— А това тук е Нимфадора[1]

— Не ме наричай Нимфадора, Ремус — сви рамене младичката магьосница, — предпочитам Тонкс.

— Нимфадора Тонкс, която държи да се обръщаме към нея само на презиме — довърши Лупин.

— И ти щеше да държиш, ако майка ти е имала глупостта да те кръсти Нимфадора — сопна се Тонкс.

— А това тук е Кингзли Шакълболт[2] — кимна той към високия чернокож магьосник, който се поклони лекичко. — Елфиъс Дож[3]. — Магьосникът с хрипливия глас кимна. — Дедалус Дигъл…

— Вече се познаваме — изписка Дигъл, който се вълнуваше и за най-малкото нещо, и си изтърва виолетовия цилиндър.

— Емелин Ванс. — Снажната магьосница с изумруденозеления шал понаведе глава. — Стърджис Подмор. — Магьосникът с квадратна брадичка и гъста сламеноруса коса му намигна. — И Хестия[4] Джоунс — представи накрая Лупин румената чернокоса магьосница, застанала при тостера, и тя махна на момчето.

Хари свеждаше със страхопочитание глава всеки път, щом Лупин изречеше някое име. Притесняваше се до смърт, задето всички продължават да го зяпат, все едно изневиделица се е озовал насред сцена. А защо ли бяха пристигнали толкова много магьосници?

— Изненадващо много хора изявиха желание да дойдат да те вземат — отбеляза Лупин, сякаш прочел мислите на момчето, и крайчетата на устните му потрепнаха.

— Колкото повече, толкова по-добре — намеси се мрачно Муди. — Ние ще ти бъдем конвой, Потър.

— Чакаме само знак, че е безопасно да потегляме — продължи Лупин и надзърна през кухненския прозорец. — Остава още към четвърт час.

— Бре, големи чистофайници били тия мъгъли! — ахна магьосницата на име Тонкс и продължи да разглежда донемайкъде заинтригувано кухнята. — Баща ми уж е мъгълокръвен, пък е страшен мърляч. Явно и при мъгълите, както и при магьосниците, си зависи от човека.

— Ами… сигурно — смотолеви Хари. — Вижте… — обърна се той към Лупин. — Какво става, нямам вести от никого, къде е Вол…

Неколцина от магьосниците зашъткаха, Дедалус Дигъл пак си изтърва цилиндъра, а Муди ревна:

Млък!

— Моля? — изуми се Хари.

— Тук няма да обсъждаме нищо, прекалено опасно е — уточни Муди, след като извърна към Хари нормалното си око. Магическото продължи да гледа тавана. — Ох, да го вземат мътните — изруга той гневно и се хвана за магическото око, — пак дава засечки… повредило се е нещо, откакто оная отрепка ми го задигна.

После извади окото от очната ямка с гаден жвакащ звук, сякаш някой е махнал запушалката на пълна с вода мивка.

— Ей, Лудоокия, с теб човек може да си изповръща червата — укори го свойски Тонкс.

— Хари, я ми донеси, ако обичаш, чаша вода — помоли Муди.

Момчето отиде при машината за миене на съдове, извади чиста чаша и под захласнатите погледи на всички магьосници я напълни с вода от крана. Вече му лазеха по нервите с това неуморно зяпане.

— Браво на теб! — викна Муди, след като Хари му занесе чашата. Пусна във водата магическото око и го разклати нагоре-надолу, при което то се понесе шеметно и огледа един по един всички. — На връщане искам да имам видимост от триста и шейсет градуса.

— С какво ще пътуваме… където и да отиваме? — престраши се да попита Хари.

— Как с какво, с метли! — възкликна Лупин. — Твърде малък си, за да се магипортираш, пудролиниите са под наблюдение, а използваме ли нерегистриран летекод, излагаме на опасност не само живота си.

— Ако се вярва на Ремус, си знаел да летиш много добре — отбеляза с гърлен глас Кингзли Шакълболт.

— Няма равен — потвърди Лупин и си погледна часовника. — Я върви да си стегнеш багажа, Хари, трябва да сме готови, щом дадат знака.

— Ще дойда да ти помогна — предложи бодро-бодро Тонкс.

Излезе заедно с Хари в антрето и се качи по стълбите, като се озърташе — явно си умираше от любопитство.

— Ама че къща! — възкликна тя. — Прекалено чисто е, направо неестествено. А, тук вече е по-добре — добави Тонкс, след като влязоха в стаята на Хари и той щракна лампата.

Тя определено беше много по-разхвърляна. Хари бе стоял като затворник в стаята цели четири дни, при това в лошо настроение, и хич не му беше до подреждане. Повечето му книги бяха намятани по пода, там, където ги беше зарязал, след като безуспешно се бе опитвал да се поразведри, кафезът на Хедуиг плачеше за почистване и вече понамирисваше, куфарът му лежеше отворен и от него се подаваха цяла камара намачкани мъгълски дрехи и магьоснически мантии, прелели и върху пода наоколо.

Хари се спусна да събира книгите и да ги хвърля припряно в куфара. Тонкс поспря при отворения дрешник и огледа изпитателно от глава до пети отражението си в огледалото от вътрешната страна на вратата.

— Знаеш ли, не съм убедена, че виолетовото ми отива — отбеляза замислено и подръпна един от кичурите клечеста коса. — Не ти ли се струва, че ме прави твърде кльощава?

— Ами… — изпелтечи Хари и я погледна над книгата „Отборите по куидич във Великобритания и Ирландия“.

— Точно така, не ми отива — отсече решително Тонкс.

Завъртя очи и изопна лице, все едно се мъчи да се сети нещо. След миг косата й стана бонбоненорозова.

— Как го правите? — възкликна Хари и я зяпна.

— Аз съм метаморфмаг — оповести тя, след като отвори отново очи и пак се взря в отражението си, дори поизвърна глава, та да си види косата от всички страни. — Стига да поискам, мога да си променям външния вид — поясни жената, забелязала в огледалото зад себе си озадаченото изражение на Хари. — Така съм си се родила. Докато учех за аврорка, получавах най-високите оценки по дегизировка и предрешаване, и то без да отварям учебник, беше супер!

— Ама вие аврорка ли сте? — ахна възхитен Хари.

След като завършеше „Хогуортс“, мечтаеше само за едно — да стане аврор, ловец на Черни магьосници.

— Да — потвърди гордо-гордо Тонкс. — И Кингзли е аврор, но е по-старши от мен. Завършила съм преди, има-няма, година. За малко да ме скъсат на изпита по укриване и проследяване. Много непохватна съм, ще знаеш, чу ли как, след като пристигнахме долу, счупих една чиния?

— Човек може ли да се изучи за метаморфмаг? — попита Хари и се изправи, като съвсем му изхвърча от главата, че е дошъл да си прибира багажа.

Тонкс прихна.

— Обзалагам се, че от време на време ти се иска да поприкриеш тоя белег, нали?

Очите й бяха намерили мълниевидния белег върху челото на момчето.

— Иска ми се — смотолеви Хари и се извърна.

Много мразеше да се вторачват в белега му.

— Е, няма да ти е никак лесно, така да знаеш — натърти жената. — Метаморфмагове се срещат наистина много рядко и дарбата им е вродена, а не придобита. За да се преобразят, повечето магьосници трябва да прибягват до магическа пръчка или отвари. Я да побързаме, Хари, трябва да ти стегнем багажа — подкани гузно жената и огледа бъркотията по пода.

— А, да — рече Хари и грабна още няколко книги.

— Не изглупявай, нека аз, ще стане по-бързо: опаковай! — викна Тонкс и описа с магическата пръчка широка дъга над пода.

Книги, дрехи, телескоп и везни политнаха във въздуха и се понесоха като вихрушка към куфара.

— Е, не е много подредено — отбеляза жената, след като се надвеси над него и надзърна към камарата вещи, наблъскани как да е вътре. — Майка ми има дарбата да сгъва и да реди всичко идеално, знае дори как да накара чорапите да се събират сами по чифтове, но така и не проумявам как го прави: замахва… и готово!

Тонкс също замахна с пръчката. Един от чорапите на Хари направи жалък опит да се сгъне и тупна навръх разбърканата купчинка.

— Карай, няма да се престараваме — подвикна Тонкс и тресна капака на куфара, — ако не друго, то поне всичко е вътре. Няма да е зле да почистим малко и това тук. — Тя насочи пръчката към кафеза на Хедуиг. — Очисти! — Няколко перца и курешки изчезнаха като дим. — Е, сега вече е малко по-добре… никаква ме няма в тия къщни заклинания. Е, всичко ли взе? Котелът? Метлата? Бреее! „Светкавица“!

Очите й се разшириха при вида на метлата в дясната ръка на Хари. Тя беше неговата гордост и радост, подарък от Сириус… модел, който отговаряше на всички международни изисквания.

— А аз си летя на „Комета двеста и шейсет“ — подметна завистливо магьосницата. — Така… пръчката още ли е в джинсите ти? Дупето ти цяло ли е? Е, да тръгваме. Локомотор куфар!

Куфарът на Хари се извиси на няколко сантиметра във въздуха. Хванала пръчката, сякаш дирижира, Тонкс направи така, че той да се понесе из стаята и да излезе пред тях през вратата. Магьосницата държеше в лявата ръка кафеза на совата и Хари, стиснал метлата, заслиза след нея по стълбите.

В кухнята Муди бе наместил отново окото си, което след почистването се въртеше толкова бързо, че на Хари чак му се зави свят. Кингзли Шакълболт и Стърджис Подмор оглеждаха микровълновата печка, а Хестия Джоунс се превиваше от смях при вида на белачката за картофи, на която се бе натъкнала, докато ровичкаше из чекмеджетата. Лупин залепяше писмото, адресирано до семейство Дърсли.

— Браво на вас! — възкликна той, когато при тях влязоха Тонкс и Хари. — Струва ми се, че ни остава около минута. Дали да не излезем в градината — да сме готови? Написах, Хари, писмо на леля ти и вуйчо ти, да не се притесняват…

— Няма да се притесняват — увери го момчето.

— Че си в безопасност…

— Това само ще ги разстрои.

— И че ще те видят догодина през лятото.

— Налага ли се?

Лупин се усмихна, но не отговори.

— Ела насам, момче — повика го свъсен Муди с магическата пръчка. — Трябва да те хамелеонизирам.

— Да ми направите какво? — притесни се Хари.

— Хамелеонизираща магия — поясни мъжът и вдигна пръчката. — Лупин каза, че си имал мантия невидимка, но докато летим, тя надали ще се закрепи, с това ще се прикриеш по-добре. Ето така…

Той го тупна с пръчката по темето и Хари усети нещо странно, все едно Муди бе чукнал в главата му яйце — от мястото, където се бе опряла магическата пръчка, по тялото му сякаш рукнаха студени вадички.

— Бива си те, Лудоокия! — ахна възхитена Тонкс, вторачена в корема на Хари.

Момчето си погледна тялото, или по-скоро онова, което до преди миг бе тялото му, понеже от него вече нямаше и следа. Не че бе станало невидимо, просто бе възприело цветовете на кухненските шкафчета отзад. Хари се бе превърнал в нещо като човек хамелеон.

— Да тръгваме! — подкани Муди и отключи с магическата пръчка задната врата.

Всички се изсипаха отвън, на старателно поддържаната морава на вуйчо Върнън.

— Ясно е — изсумтя Муди и огледа с магическото си око небосвода. — Е, можеше да има някой и друг облак, колкото за прикритие. Слушай сега — ревна той към Хари, — ще летим в плътен боен ред. Тонкс ще бъде точно пред теб, не изоставай от нея. Лупин ще те покрива от долу. Аз пък ще бъда отзад. Останалите ще кръжат около нас. Никой няма да напуска строя, ясно? Ако убият някого…

— Има ли такава опасност? — стресна се Хари, но Муди не му обърна никакво внимание.

— … другите да продължават нататък, никой да не спира, никой да не напуска строя. Ако избият всички нас, а ти, Хари, оцелееш, веднага ще те поеме ариергардът, лети си на изток и те ще те настигнат.

— Стига с тия майтапи, Лудоокия… той ще вземе да си помисли, че се шегуваме — укори го Тонкс, докато привързваше с ремък към метлата си куфара на Хари и кафеза.

— Просто му излагам плана — сгълча я Муди. — Възложено ни е да го отведем здрав и невредим в щабквартирата и ако междувременно загинем…

— Никой няма да загива — намеси се Кингзли Шакълболт с успокояващия си гърлен глас.

— Яхвайте метлите, ето го и първия сигнал! — провикна се Лупин и засочи небето.

Високо, много високо над тях, сред звездите, лумна цял сноп яркочервени искри. Хари веднага позна, че са от магическа пръчка. Преметна десен крак, яхна „Светкавицата“, вкопчи се с все сила в дръжката и усети как тя потреперва лекичко, сякаш като него изгаря от нетърпение да се издигне отново във въздуха.

— Вторият сигнал, потегляме! — възкликна с цяло гърло Лупин, когато точно над тях блесна втори сноп искри, този път зелени.

Хари се изтласка с все сила от земята. Прохладният нощен въздух заигра в косата му, градините по „Привит Драйв“ — спретнати квадратчета — се смаляваха ли, смаляваха, докато не заприличаха на юрганче, съшито от тъмнозелени и черни парченца плат, и от главата на момчето изчезнаха всякакви мисли за заседанието в министерството, сякаш издухани от поривистия вятър. Хари имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от радост: той летеше, летеше отново, отдалечаваше се от „Привит Драйв“, както си бе мечтал цяло лято, прибираше се у дома… за няколко славни мига всичките му неприятности сякаш издребняха, заприличаха на прашинки в ширналото се, обсипано със звезди небе, стопиха се.

— Завой наляво, завой наляво, един мъгъл ни гледа! — провикна се зад него Муди. Тонкс зави, Хари я последва, вторачен в куфара си, който се клатушкаше като обезумял под метлата на магьосницата. — Налага се да покачим с още четиристотин-петстотин метра височината!

Извисиха се още по-нагоре и очите на Хари се насълзиха от студа, той вече не виждаше долу нищо друго освен мънички точици светлина: автомобилните фарове и уличните лампи. Две от тези светлинки вероятно бяха на колата на вуйчо Върнън… точно сега семейство Дърсли сигурно се прибираха към празната къща, вбесени, че няма никакъв конкурс за морави… и при тази мисъл Хари прихна, макар че гръмогласният му смях бе заглушен от плющящите мантии на другите, от поскръцването на ремъка, с който бяха привързани куфарът и кафезът, и свистенето на вятъра. От цял месец не се беше чувствал толкова преизпълнен с живот и толкова щастлив.

— Курс на юг! — кресна Лудоокия. — Пред нас — град!

Както се носеха шеметно, завиха надясно, за да не минават точно над блещукащата паяжина от светлинки долу.

— Курс на югоизток, продължавайте да се издигате! Отпред ниска облачност, можем да се изгубим — провикна се Муди.

— Няма да минаваме през облаците — ревна сърдито Тонкс, — ще станем вир-вода, Лудоокия!

При тези думи на Хари му поолекна — ръцете му върху „Светкавицата“ вече бяха вкочанени. Съжали, че не си е сложил връхна дреха, защото цял трепереше.

Често променяха курса според напътствията на Лудоокия. Хари бе присвил очи срещу ледения вятър, от който вече го наболяваха и ушите. Само веднъж помнеше да е изпитвал на метлата такъв студ, в трети курс, на мача по куидич срещу хафълпафци, състоял се по време на буря. Магьосниците от конвоя го наобикаляха постоянно като огромни грабливи птици. Хари загуби представа за времето. Колко ли бяха летели — със сигурност най-малко час.

— Курс на югозапад! — ревна Муди. — Не бива да прелитаме над магистралата.

Хари бе толкова премръзнал, че си мечтаеше за уютните сухи купета на автомобилите, които като поток се виеха долу, и още повече за пудролиниите: не беше кой знае колко приятно да се въртиш като пумпал из комините, но затова пък бе топличко в пламъците… Покрай него профуча Кингзли Шакълболт, голото му теме и обицата проблеснаха на лунната светлина… после отдясно мина и Емелин Ванс, която бе извадила магическата пръчка и от време на време се озърташе… сетне и тя отпраши нататък и на нейно място изникна Стърджис Подмор.

— Трябва да завием и да се отклоним леко от курса, за да сме сигурни, че не ни следят! — извика Муди.

— ТИ, ЛУДООКИЯ, ДА НЕ СИ ЛУД! — изпищя отпред Тонкс. — Ще станем на висулки по тия метли. Ако непрекъснато се отклоняваме от курса, няма да пристигнем и след седмица. Още повече че ни остава съвсем малко път.

— Крайно време е да се снишим! — екна и гласът на Лупин. — Следвай Тонкс, Хари!

Тя се гмурна надолу и момчето полетя след нея. Отправиха се към най-многото светлинки, които бе видял досега: бяха се разпрострели във всички посоки, пресичаха се и се кръстосваха, блещукаха на линии и мрежи, накъсани от петънца непрогледен мрак. Летяха все по-ниско и по-ниско, докато накрая Хари не различи отделни фарове и улични лампи, комини и телевизионни антени. Искаше му се час по-скоро да стъпи на земята, макар да бе сигурен, че ще се наложи някой да го размразява — беше се вледенил направо върху метлата.

— Готово! — провикна се Тонкс и след няколко мига вече се бе приземила.

Хари кацна точно зад нея и нагази в неподдържаната трева насред малък площад. Тонкс вече отвързваше куфара. Разтреперан, Хари се огледа. Мърлявите фасади на къщите наоколо не изглеждаха никак гостоприемно, някои бяха с изпочупени прозорци, които мъждукаха мътно в светлината на уличните лампи, боята по повечето врати се беше олющила, на много места пред стълбищата се мъдреха купчини боклук.

— Къде сме? — попита Хари, но Лупин му пошушна:

— Чакай малко.

Муди тършуваше с премръзнали вкочанени пръсти из наметалото си.

— Намерих го! — изсумтя накрая, после вдигна във въздуха нещо като сребърна запалка и я щракна.

Най-близката лампа изпука и угасна. Той продължи да щрака със Загасителя, докато не угаси една по една всички лампи по площада — сега единствената светлинка идваше от прозорците с дръпнати пердета и от лунния сърп горе в небето.

— Взех го на заем от Дъмбълдор — избоботи Муди и прибра в джоба си Загасителя. — Така мъгълите няма да ни шпионират от прозорците. А сега да побързаме.

Той хвана Хари за ръка, изведе го от тревата, прекоси улицата и стъпи на тротоара, след тях вървяха Лупин и Тонкс, понесли куфара на момчето, отстрани крачеха останалите от конвоя, всички извадили магическите пръчки.

От горните прозорци в най-близката къща долиташе приглушеният бумтеж на стереоуредба. От издутите до пръсване торби за отпадъци, струпани пред счупената порта, се разнасяше воня на развалено.

— Дръж — изпелтечи Муди, след което тикна в хамелеонизираната ръка на Хари парче пергамент и доближи магическата си пръчка със светещо връхче, за да освети написаното. — Прочети го бързо и го запомни дума по дума.

Хари погледна късчето хартия. Ситният почерк му се стори познат. Върху пергамента пишеше:

Ще намериш щабквартирата на Ордена на феникса на площад „Гримолд“ номер дванайсет в Лондон.

Бележки

[1] Нимфадора — букв. „дар от нимфите“, в древногръцката митология красиви девойки полубогини, олицетворение на животворните сили на природата. — Бел.прев.

[2] Шакълболт — от „shackle“ — „оковавам“, и „bolt“ — „светкавица“ (англ.). — Бел.прев.

[3] Дож — от „дож“, до XVIII в. глава на Венецианската и Генуезката република. — Бел.прев.

[4] Хестия — в древногръцката митология богиня на огъня и на домашното огнище. — Бел.прев.