Серия
Хари Потър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Order of the Phoenix, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 198 гласа)

Глава трийсет и четвърта
Отдел „Мистерии“

Хари намота около ръката си гривата на най-близкия тестрол, стъпи с единия крак на пъна до него и се покатери тромаво върху свиления гръб на коня. Той не се възпротиви, само извърна рязко глава с оголени остри зъби и се опита пак да го близне лакомо по мантията.

Забелязал, че може да намести колене точно зад основата на крилете, Хари се почувства по-сигурен и погледна към другите. Невил се беше покачил на следващия тестрол и сега се мъчеше да преметне късия си крак през гърба му. Луна вече беше яхнала странично един от конете и си приглаждаше мантията така, сякаш го прави всеки ден. Рон, Хърмаяни и Джини обаче още стояха като заковани и се взираха с отворени уста.

— Какво има? — възкликна Хари.

— Как да се качим? — попита едва чуто Рон. — Ние не ги виждаме.

— О, лесно е — заяви Луна и след като се плъзна услужливо от гърба на своя тестрол, отиде при Рон, Хърмаяни и Джини. — Елате насам…

Дръпна ги при другите коне, които стояха наблизо, и им помогна един по един да ги яхнат. И тримата бяха изключително притеснени, докато Луна намотаваше около ръцете им гривите на жребците и им обясняваше да се държат здраво, после и тя се върна при своя тестрол.

— Това е лудост — промърмори Рон и плъзна предпазливо свободната си длан напред-назад по врата на коня. — Лудост… да можех поне да го видя…

— По-добре се надявай да си остане невидим — рече мрачно Хари. — Готови ли сме всички?

Останалите кимнаха и той видя как пет чифта колене се стягат под мантиите.

— Добре…

Погледна надолу към черната лъскава глава на тестрола и преглътна.

— Министерството на магията, входът за посетители, Лондон — рече неуверено. — Ъъъ… ако знаете… къде да отидете…

Миг-два неговият тестрол не направи нищо, сетне с широко стремително движение, с което едва не свали на земята ездача си, разпери криле, приклекна бавно и се изстреля толкова шеметно и рязко право нагоре, че се наложи Хари да притисне с все сила ръце и крака към тялото му, за да не се хлъзне към кокалестата му задница. Зажумя и долепи лице до копринената грива на коня, докато се извисяваха вихрено през най-горните клони на дърветата и се насочваха към кървавочервения залез.

Хари не помнеше да се е движил някога толкова бързо: почти без да размахва широки криле, тестролът прелетя над замъка. Хладният въздух шибаше момчето в лицето, то стисна очи срещу свистящия вятър, сетне погледна встрани и видя петимата си другари, които се носеха подире му, долепени възможно най-близо до врата на тестрола, за да се предпазят от попътната струя.

Бяха прелетели над парка в „Хогуортс“, бяха подминали Хогсмийд и Хари виждаше под тях планини и клисури. Когато започна да се свечерява, той забеляза и струпани на едно място светлинки — прелитаха над още и още села, — после и криволичещ път, по който самотна кола пъплеше ли, пъплеше през баирите към дома…

— Колко е странно! — чу той някъде отзад приглушения вик на Рон и си представи какво е да се носиш с шеметна скорост на такава височина, без да виждаш какво те крепи.

Спусна се здрач: небето стана сумрачно лилаво и по него заблещукаха сребърни звездици, а не след дълго ездачите вече се ориентираха само по светлините в мъгълските градове на каква височина се намират и колко бързо се движат. Хари беше обвил здраво ръце около врата на коня и го молеше наум да полети още по-бързо. Колко ли време беше минало, откакто беше видял Сириус да лежи на пода в отдел „Мистерии“? Колко още кръстникът му щеше да устои срещу Волдемор? Единственото, което Хари знаеше със сигурност, бе, че Сириус не е направил каквото Волдемор иска от него и че не е мъртъв. Беше убеден, че и в двата случая е щял да усети с тялото си ликуването на Волдемор или неговата ярост и в белега е щяла да го прободе остра болка точно както в нощта, когато беше нападнат господин Уизли.

Продължаваха да летят в сгъстяващия се мрак, лицето на Хари бе студено и изпръхнало, от силното притискане към хълбоците на тестрола краката му бяха изтръпнали, той обаче не смееше да се намести, за да не се плъзне… от тътнещото свистене на вятъра в ушите си не чуваше нищо, от студения нощен въздух устата му беше суха и премръзнала. Беше загубил всякаква представа колко далеч са стигнали, сега се уповаваше единствено на звяра под него, който продължаваше да се носи устремно нататък в нощта почти без да удря с криле.

Ако бяха закъснели…

„Той е жив, още се съпротивлява, усещам го…“

А ако Волдемор е решил, че Сириус няма да се прекърши…

„Щях да разбера…“

Присви го под лъжичката: главата на тестрола най-неочаквано се бе насочила към земята и Хари се хлъзна няколко сантиметра надолу по врата му. Най-после се снишаваха… Стори му се, че чува някъде зад себе си писък, и се изви опасно, но не видя падащо тяло… явно всички се бяха стъписали точно като него от смяната на посоката.

Сега отвсякъде блестяха яркооранжеви светлини, които се уголемяваха и ставаха по-заоблени, виждаха се покриви на сгради, реки от фарове като светещи очи на насекоми, квадрати от бледожълта светлина, които всъщност бяха прозорци. Изневиделица се спуснаха към паважа и Хари се вкопчи със сетни сили в тестрола, готов за внезапен удар, ала конят докосна тъмната земя леко като сянка, Хари се плъзна от гърба му и огледа улицата: на нея още си стояха препълненият догоре контейнер за отпадъци и на хвърлей от него очуканата телефонна кабина, останали сякаш без цвят под яркия оранжев блясък на уличните лампи.

Рон се приземи малко по-нататък и веднага тупна от тестрола на паважа.

— Никога повече — зарече се той, докато се изправяше. Понечи да се дръпне от коня, но понеже не го виждаше, се блъсна в задницата му и за малко да падне отново. — Никога, никога повече… това беше най-ужасното…

Хърмаяни и Джини кацнаха от двете му страни и се смъкнаха от жребците малко по-леко, отколкото Рон, макар и със същото облекчение, че отново са стъпили на земята, Невил скочи разтреперан, а Луна слезе съвсем плавно.

— Сега къде отиваме? — попита тя Хари учтиво и любопитно, сякаш са тръгнали на екскурзия.

— Ето там — отговори той. Потупа признателно тестрола, поведе забързано останалите към очуканата телефонна кабина и отвори вратата. — Влизайте! — подкани ги Хари, защото те се двоумяха.

Рон и Джини се пъхнаха покорно вътре, Хърмаяни, Невил и Луна се сместиха зад тях, Хари хвърли един поглед към тестролите, които ровеха за огризки в боклукчийската кофа, и се провря след Луна в кабината.

— Който е най-близо до апарата, да набере шест, две, четири, четири, две! — каза той.

Рон огъна странно ръка, за да достигне шайбата, и докато тя се връщаше с бръмчене на мястото си, в кабината прозвуча студеният женски глас.

— Добре дошли в Министерството на магията. Представете се, ако обичате, и кажете по какъв въпрос идвате.

— Хари Потър, Рон Уизли, Хърмаяни Грейнджър — заизрежда много бързо Хари, — Джини Уизли, Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд… дошли сме да спасим един човек, освен ако министерството не го направи преди нас!

— Благодаря — рече студеният женски глас. — Посетители, вземете, ако обичате, значките, и ги закачете отпред на мантиите си.

В металния улей, откъдето обикновено се връщат монетите, се плъзнаха шест значки. Хърмаяни ги грабна и през главата на Джини ги връчи мълком на Хари, а той погледна най-горната: „Хари Потър, спасителна операция“.

— Посетители, трябва да се явите на гише „Охрана“, където ще бъдете претърсени и ще предадете за регистрация магическите си пръчки. Гишето се намира в дъното на атриума.

— Добре! — каза на висок глас Хари точно когато болката отново го прониза в белега. — Можем ли да тръгваме?

Подът на телефонната кабина се разтресе, тротоарът зад стъклените й стени се надигна и се разстъпи, а тестролите, които ровеха из контейнера, се плъзнаха и се скриха от поглед. Обгърна ги непрогледен мрак и те заслизаха с глухо стържене към дълбините на Министерството на магията.

В краката им блесна лъч мека златиста светлина, който се разшири и се плъзна нагоре по телата им. Хари приклекна и доколкото беше възможно в тясното пространство, насочи магическата пръчка, като се взираше през стъклото да види дали някой ги чака в атриума, той обаче изглеждаше съвсем безлюден. Светлината беше по-слаба, отколкото през деня, в камините по стените не горяха огньове, но когато асансьорът се плъзна и спря плавно, Хари видя, че златните символи пак се гънат и се извиват върху тъмносиния таван.

— Министерството на магията ви пожелава приятна вечер — каза женският глас.

Вратата на телефонната кабина се отвори рязко, Хари изскочи от нея, следван от Невил и Луна. В атриума се чуваше единствено ромонът на водата в златния шадраван, където се стичаха струи, бликащи от пръчките на магьосницата и магьосника, от острието на стрелата, която държеше кентавърът, и от върховете на шапката на таласъма и на ушите на домашното духче.

— Да тръгваме — подкани тихо Хари и предвождани от него, шестимата хукнаха по коридора, покрай шадравана, към гишето, където беше седял магигардът, премерил магическата пръчка на Хари, и където сега нямаше никого.

Хари беше сигурен, че там би трябвало да има човек от охраната, беше сигурен, че отсъствието му е зловещ знак, и лошите му предчувствия се засилиха, когато шестимата минаха през златната порта към асансьорите. Той натисна най-близкото копче за надолу и почти веднага се появи асансьор, чиято златна решетка се плъзна със страшен трясък и дрънчене встрани и те се втурнаха вътре. Хари удари деветото копче, решетката пак издрънча и асансьорът заслиза със звънтене и тракане. В деня, когато беше идвал с господин Уизли, Хари не беше забелязал колко шумни са асансьорите. Беше сигурен, че грохотът ще вдигне на крак всеки от охраната в сградата, но когато асансьорът спря, студеният женски глас оповести:

— Отдел „Мистерии“.

Решетката се плъзна и се отвори. Те излязоха в коридора, където не се помръдваше нищо освен най-близките факли, трепнали от раздвижения въздух откъм асансьора.

Хари се извърна към черната врата. Беше я сънувал месеци и месеци наред, най-после стоеше пред нея.

— Да вървим — прошепна и поведе останалите по коридора, точно зад него вървеше Луна, която се озърташе с леко отворена уста. — И така, слушайте — рече Хари, след като спря на около шест крачки от вратата. — Най-добре… най-добре е двама да останат да пазят тук и…

— И как ще ти съобщим, ако се задава нещо? — попита Джини с вдигнати вежди. — Може да си на километри оттук.

— Идваме с теб, Хари — рече Невил.

— Стига сме протакали — отсече Рон.

Хари все тъй не искаше да ги взима всички със себе си, но очевидно нямаше избор. Обърна се с лице към вратата и тръгна към нея… точно както и в съня му, тя се отвори и той прекрачи прага, повел след себе си останалите.

Озоваха се в просторна кръгла стая. Всичко вътре, включително подът и таванът, беше черно, по черните стени на еднакво разстояние имаше еднакви врати без табелки и дръжки, между тях се виждаха светилници със свещи, които горяха със син пламък и хладната им трепкаща светлина се отразяваше в лъскавия мраморен под, наподобяващ тъмна вода.

— Някой да затвори вратата — промълви Хари.

Веднага щом Невил изпълни заповедта, Хари съжали, че я е изрекъл. Без дългата ивица светлина, процеждаща се от осветения от факлите коридор отзад, в помещението стана толкова тъмно, че за миг единственото, което шестимата виждаха, бяха гроздовете трепкащи сини пламъци по стените и призрачните им отражения по пода.

Насън Хари винаги бе прекосявал целеустремено стаята, беше минавал през вратата точно срещу входа и бе продължавал нататък. Тук обаче имаше дванайсет врати. Точно когато загледа вратите отсреща, за да реши през коя да влязат, се чу силен тътен и свещите се задвижиха встрани. Кръглата стая се завъртя.

Хърмаяни сграбчи Хари за ръката, сякаш уплашена да не се раздвижи и подът, той обаче не помръдна. За няколко мига, докато стената се въртеше шеметно, сините пламъци наоколо се сляха в нещо като неонови черти, сетне, пак така внезапно, както бе прокънтял, тътенът утихна и всичко отново застина.

Вътре в очите на Хари сякаш имаше прогорени сини ивици, това бе всичко, което той виждаше.

— Защо стана така? — прошепна уплашен Рон.

— Според мен за да не запомним през коя врата сме влезли — отвърна приглушено Джини.

Хари разбра веднага, че е права: беше в състояние да различи изхода точно колкото и мравка върху катраненочерен под, а вратата, през която трябваше да продължат нататък, можеше да бъде всяка от дванайсетте наоколо.

— Как ще излезем на връщане? — разтревожи се и Невил.

— Е, сега това не е важно — отговори убедено Хари и стиснал магическата пръчка по-здраво от всякога, примига с надеждата да заличи сините линии пред очите си, — ще мислим как да излезем чак след като открием Сириус…

— Само не го викай! — настоя Хърмаяни, но Хари никога не се бе нуждал по-малко от съвета й.

Инстинктът му подсказваше да бъде възможно най-тих.

— Е, къде отиваме, Хари? — попита Рон.

— Аз не… — подхвана той. Преглътна. — В сънищата си тръгвах от асансьорите по коридора и през вратата в дъното му влизах в тъмна стая, тази тук… после минавах през друга врата и отивах в помещение, което… сякаш блестеше. Нека опитаме няколко от вратите — предложи той припряно. — Щом видя, ще разбера откъде трябва да продължим. Хайде!

Следван плътно от останалите, тръгна право към вратата точно отсреща, допря лявата си ръка до хладната й лъскава повърхност, вдигна пръчката, за да е готова веднага щом отвори, и бутна вратата.

Тя се отвори с лекота.

След тъмнината в първото помещение светилниците, увиснали ниско на златни вериги от тавана, създаваха впечатление, че тази дълга правоъгълна стая е много по-осветена, макар че ги нямаше искрящите, трепкащи светлини от сънищата на Хари. Вътре беше почти празно, имаше само няколко писалища и точно по средата огромна стъкленица, която беше пълна с тъмнозелена течност и бе толкова голяма, че шестимата можеха да поплуват вътре. В течността лениво се носеха няколко седефенобели неща.

— Какво ли е това? — прошепна Рон.

— Не знам — каза Хари.

— Дали са риби? — пророни Джини.

— Аквавирийни личинки! — съобщи развълнувана Луна. — Татко ми е казвал, че в министерството развъждат…

— Не — прекъсна я Хърмаяни. Гласът й прозвуча странно. Тя се приближи да погледне отстрани на стъкленицата. — Това са мозъци.

Мозъци ли?

— Да… Какво ли правят с тях?

Хари отиде до нея. И наистина, сега, когато ги видя отблизо, се убеди, че няма грешка. Мозъците проблясваха злокобно, ту изчезваха, ту пак се показваха и докато се носеха из дълбините на зелената течност, приличаха малко на слузест карфиол.

— Да се махаме — подкани Хари. — Не е тук, трябва да опитаме друга врата.

— И тук има врати — обади се Рон, като сочеше стените. Сърцето на Хари се сви: колко ли голямо беше това място?

— В съня от онази тъмна стая влязох в друга — обясни той. — Мисля, че трябва да се върнем и да опитаме оттам.

Те забързаха обратно към тъмната кръгла стая, а пред очите на Хари вместо сините пламъчета на свещите плаваха призрачните очертания на мозъците.

— Почакай! — извика рязко Хърмаяни, когато Луна понечи да затвори вратата на стаята с мозъците отзад. — Флаграте!

Тя прокара магическата пръчка по въздуха и върху вратата изникна огнено „X“. Веднага щом щракна зад тях и се затвори, се чу силен тътен и стената пак се завъртя много бързо, сега обаче сред бледосиньото се мержелееше и голямо златисточервено петно, сетне всичко застина отново, а огненият кръст продължи да пламти и да показва вратата, която вече бяха опитали.

— Добре се сети — похвали я Хари. — Хайде да пробваме тази тук…

И този път отиде право при вратата отсреща, бутна я и я отвори с вдигната магическа пръчка, а другите го последваха.

Стаята беше по-голяма от предишната, слабо осветена и правоъгълна, в средата хлътнала надолу, така че се образуваше голяма каменна яма, дълбока към шест метра. Стояха на най-горния ред на каменни пейки, които опасваха цялото помещение и се спускаха на стръмни катове като в амфитеатър или като в съдебната зала, където Хари бе изправен пред Магисъбора. Но вместо стол с вериги в средата на ямата имаше нещо като каменен подиум, на който се виждаше каменна арка, толкова древна, напукана и разядена, та Хари се изуми, че още не се е срутила. Арката не се крепеше от никоя стена наоколо и на нея беше окачена дрипава черна завеса, която въпреки студения застинал въздух в помещението потрепваше съвсем леко, сякаш някой току-що я е докоснал.

— Кой е там? — попита Хари и скочи на пейката по-долу.

Не отговори никой, завесата обаче продължи да се поклаща и издува.

— Внимавай! — прошепна Хърмаяни.

Хари заслиза от пейка на пейка, докато не стигна каменното дъно на вдлъбнатината. Стъпките му кънтяха, докато вървеше бавно към подиума. От мястото, където застана, островърхата арка изглеждаше много по-висока, отколкото му се бе сторила отгоре. Завесата пак се издуваше леко, сякаш някой току-що е минал през нея.

— Сириус! — каза отново Хари, но този път по-тихо, понеже беше по-близо.

Обзе го твърде странното чувство, че точно зад завесата, от другата страна на арката стои някой. Стиснал много здраво магическата пръчка, тръгна да обикаля предпазливо подиума, ала там обаче нямаше никого и единственото, което се виждаше, беше дрипавата черна завеса от другата страна.

— Хайде да си ходим — извика Хърмаяни някъде от средата на каменните стъпала. — Не е тук, Хари, хайде да си тръгваме.

Говореше уплашено, много по-уплашено, отколкото в стаята с плаващите мозъци, но Хари си помисли, че колкото и да е стара, арката е някак красива. Леко нагънатата завеса го привличаше — искаше му се много силно да се качи на подиума и да мине през нея.

— Хайде, Хари, чу ли! — подкани по-настойчиво Хърмаяни.

— Добре — отвърна той, но не се помръдна.

Тъкмо беше чул нещо. Откъм другата страна на завесата долитаха едва доловим шепот, глух говор.

— Какво казвате? — попита той много високо и думите му отекнаха в каменните пейки.

— Никой не говори, Хари! — рече Хърмаяни и тръгна към него.

— Някой нашепва отзад — възрази той и се дръпна, та тя да не го достига, после пак загледа свъсен завесата. — Ти ли си, Рон?

— Ето ме, приятелю — отговори другото момче и изникна отстрани на арката.

— Никой друг ли не чува? — изненада се Хари, защото шепотът и глухият говор се бяха засилили.

Той забеляза, че неволно е стъпил на подиума.

— И аз ги чувам — пророни Луна, която беше дошла при тях отстрани на подиума и гледаше полюшващата се завеса. — Там има хора.

— Какво искаш да кажеш с това „там“? — попита Хърмаяни много по-гневно, отколкото предполагаха обстоятелствата, и скочи от най-долното стъпало. — Няма никакво „там“, това си е най-обикновена арка, няма място за никого. Престани, Хари, хайде, идвай…

Сграбчи го за ръката и го затегли, той обаче й се опъна.

— Хари, нали сме дошли заради Сириус! — напомни Хърмаяни пискливо и измъчено.

— Сириус — повтори той, все така захласнат по завесата, която продължаваше да се поклаща. — Да…

Накрая нещо се намести в мозъка му: Сириус, заловен, завързан и изтезаван, а той стои и гледа арката…

Отстъпи няколко крачки от подиума и откъсна очи от завесата.

— Да тръгваме — подкани Хари.

— Точно това се опитвам да… хайде да вървим! — рече пак Хърмаяни и тръгна първа да заобикаля подиума.

От другата страна Джини и Невил също гледаха като омагьосани завесата. Без да казва нищо, Хърмаяни хвана Джини за ръката, а Рон сграбчи ръката на Невил. Отведоха ги решително при най-ниската каменна пейка и се качиха чак при вратата.

— Каква според теб беше тази арка? — прошепна Хари на Хърмаяни, след като влязоха отново в тъмната кръгла стая.

— Не знам, но каквато и да е, беше опасна — отсече тя и пак изрисува върху вратата огнен кръст.

И този път стената се завъртя и застина. Хари се приближи наслуки до друга врата и я бутна. Тя не се помръдна.

— Какво има? — попита Хърмаяни.

— Заключена е… — промълви Хари и се хвърли с цялата си тежест върху вратата, ала тя и не трепна.

— Значи е тази, нали? — развълнува се Рон и се включи в опитите на Хари да я избие. — Определено е тази!

— Махнете се! — подвикна рязко Хърмаяни. Насочи магическата пръчка към мястото, където обичайно се намират бравите на вратите, и каза: — Алохомора!

Не се случи нищо.

— Ножът на Сириус! — сети се Хари.

Извади го от гънките на мантията си и го пъхна в процепа между вратата и стената. Останалите загледаха нетърпеливо как го прокарва от горе на долу, издърпва го и после подпира с рамо вратата. Тя си остана залостена. И не само това: когато погледна надолу към ножа, Хари видя, че острието се е разтопило.

— Добре, тази стая я оставяме — заяви решително Хърмаяни.

— А ако търсим точно нея? — попита Рон и се втренчи във вратата със страх, но и с копнеж.

— Не може да е тя, в съня си Хари е минавал спокойно през всички врати — напомни Хърмаяни, като отбеляза и тази врата с поредния огнен кръст, а Хари прибра в джоба си вече безполезната ръкохватка от ножа на Сириус.

— Знаете ли какво би могло да има вътре? — попита разпалено Луна, а стената пак се завъртя.

— Сигурно нещо дърдорещо — подметна тихо Хърмаяни и Невил се засмя притеснено.

Стената се плъзна и спря, а Хари, който изпадаше във все по-голямо отчаяние, бутна следващата врата и я отвори.

Ето я!

Позна я веднага по красивата танцуваща светлина, която блестеше като елмаз. Когато очите му свикнаха с ослепителното сияние, Хари видя, че от всички повърхности греят часовници, малки и големи, старовремски с кутии и джобни, окачени между шкафовете или наслагани по писалищата от единия до другия край на помещението, така че то се огласяше от усърдно неуморно тиктакане като хиляди мънички маршируващи стъпки. Танцуващата елмазеносияйна светлина идваше от извисил се кристален съд в дъното на стаята, който приличаше на камбана.

— Насам!

Хари вече знаеше, че са на прав път, и сърцето му заби лудешки. Той поведе останалите по тясното пространство между редиците писалища, устремен както и в съня си към източника на светлината, кристалния съд с вид на камбана, висок едва ли не колкото него и поставен върху едно от писалищата — сякаш беше пълен с вихрещ се бляскав вятър.

— О, вижте! — ахна Джини, когато се приближиха, и посочи самата сърцевина на съдината.

В искрящата струя вътре се носеше мъничко, ярко като скъпоценен камък яйце. Щом се надигнеше в огромната стъкленица, се пукваше, отваряше се и отвътре се появяваше колибри, което се извисяваше чак до горния край на съда, но спуснеше ли се заедно със струята, перата му клюмваха, влажни и мръсни, и когато стигнеше дъното, яйцето отново го затваряше вътре в себе си.

— Продължавайте нататък! — подвикна рязко Хари, защото Джини сякаш искаше да спре и да погледа как яйцето отново се превръща в птица.

— А ти колко стоя при онази стара арка! — заяде се сърдито тя, въпреки това обаче подмина заедно с него камбаноподобната стъкленица и отиде при единствената врата отзад.

— Ето я — рече пак Хари. Сега сърцето му думкаше толкова силно и бързо, та му се струваше, че му пречи да говори. — Ето оттук…

Погледна ги — всички бяха извадили магическите пръчки и най-неочаквано му се сториха замислени и разтревожени. Пак се извърна към вратата и я бутна. Тя се отвори.

Бяха стигнали, бяха намерили помещението: сводесто като църква и запълнено само с високи рафтове, отрупани с прашни стъклени клъбца. Те блещукаха мътно под светлината на свещите, които бяха наслагани в свещници на еднакви разстояния между лавиците. И тези тук като свещите в кръглата стая отзад горяха със син пламък. В помещението беше много студено.

Хари пристъпи предпазливо и надзърна между две от тънещите в здрач редици с рафтове. Не чу нищо, не видя и най-малкия признак на движение.

— Каза, че е ред деветдесет и седми — прошепна Хърмаяни.

— Да — потвърди тихо момчето и се взря в края на най-близката редица.

Там се виждаха сребърните цифри петдесет и три, които блещукаха под сините пламъци на свещите.

— Мисля, че трябва да тръгнем надясно — рече Хърмаяни и присви очи срещу следващата редица. — Да… тази тук е петдесет и четвърта…

— Пригответе пръчките — каза тихо Хари.

Като от време на време поглеждаха назад, продължиха крадешком нататък покрай дългите редици рафтове, чийто край от другата страна тънеше в почти пълен мрак. Под всяко стъклено кълбо върху лавиците беше залепена мъничка жълтеникава табелка. Някои сфери проблясваха тайнствено, като течност, други бяха мътни и тъмни отвътре като изгорели електрически крушки.

Подминаха ред осемдесет и четвърти… осемдесет и пети… Хари се ослушваше и за най-слабия звук от движение, но може би устата на Сириус вече беше запушена или той бе в безсъзнание… или, както най-неочаквано каза глас вътре в главата на Хари, вече беше мъртъв

„Щях да усетя — помисли Хари, а сърцето му заби срещу адамовата му ябълка, — вече щях да знам…“

— Деветдесет и седми! — прошепна Хърмаяни.

Бяха застанали всички заедно в края на редицата и гледаха пътеката отстрани. Там нямаше никого.

— Точно в дъното е — каза Хари с леко пресъхнала уста. — Оттук не виждате добре.

Поведе ги между извисилите се редици със стъклени кълба и докато минаваха, някои от тях проблясваха меко…

— Той би трябвало да е някъде наблизо — пророни момчето, убедено, че само да направи още една крачка и пред очите му ще изникнат неравните очертания на Сириус върху тъмния под. — Някъде тук… съвсем наблизо…

— Хари! — повика плахо Хърмаяни, но на него не му се отговаряше.

Устата му беше много суха.

— Някъде… тук… — рече той.

Бяха стигнали до края на редицата, в слабата светлина на свещите. Там нямаше никого. Всичко тънеше в кънтяща прашна тишина.

— Той може би е… — промълви дрезгаво Хари и надзърна към следващата редица. — Или може би…

Изтича да огледа при по-следващата.

— Хари! — повика отново Хърмаяни.

— Какво? — изръмжа той.

— Аз… аз не мисля, че Сириус е тук.

Никой не продума. На Хари не му се искаше да ги поглежда. Причерня му. Не проумяваше защо Сириус го няма. Трябваше да е тук. Хари го беше видял точно на това място…

Затича се към края на редиците, като се взираше в пътеките между тях. Покрай него се замяркаха празни пространства. Хукна в обратната посока и подмина приятелите си, които го гледаха недоумяващо. Никъде нямаше и следа от Сириус, нито диря от боричкане.

— Хари! — извика Рон.

— Какво?

Не му се слушаше какво ще му каже Рон, не му се слушаше как той ще му обяснява, че е постъпил глупаво, и ще го убеждава да се върнат в „Хогуортс“, но лицето му пламваше все повече и на него му се прииска да се сгуши тук в мрака и да седи дълго, преди да застане в ярката светлина на атриума горе и пред укорните погледи на другите…

— Видя ли това? — попита Рон.

— Кое? — рече Хари, но този път с желание.

Сигурно беше знак, че Сириус е бил тук, някаква следа. Върна се при останалите, които продължаваха да стоят на едно място, в началото на ред деветдесет и седми, ала не видя нищо, освен че Рон се е вторачил в една от прашните стъклени сфери върху рафта.

— Кое? — повтори мрачно Хари.

— Тук… тук е написано твоето име — каза Рон.

Хари се приближи още малко. Рон сочеше едно от малките стъклени кълба, което светеше с мътна вътрешна светлина, макар че беше много прашно и изглежда не бе докосвано от дълги години.

— Моето име ли? — повтори озадачен Хари.

Пристъпи напред. Не беше толкова висок, както Рон, и трябваше да проточи врат, за да прочете жълтеникавата табелка, прикачена върху рафта точно под прашната стъклена топка. С небрежен почерк беше написана дата отпреди шестнайсетина години и под нея:

С.П.Т. пред А.П.У.Б.Д.

Черния лорд

(?) Хари Потър

Хари се втренчи в нея.

— Какво е това? — попита уплашен Рон. — Какво търси тук името ти? — Погледна табелките нататък по лавицата. — Мен ме няма — рече озадачен. — Няма и никого от останалите.

— Мисля, Хари, че не бива да го пипаш — каза рязко Хърмаяни, когато той протегна ръка.

— Защо? — възкликна той. — Свързано е с мен.

— Недей, Хари — намеси се внезапно и Невил.

Той го погледна. Кръглото му лице проблясваше леко от потта. Явно нямаше да понесе още напрежение.

— Тук е написано моето име — каза Хари.

И обзет от леко безразсъдство, обви пръсти около прашната повърхност на топката. Смяташе, че е студена, а се оказа, че не е. Обратното, сякаш бе лежала с часове на слънце, сякаш сияйната светлина вътре я топлеше. Хари очакваше, надяваше се дори да се случи нещо драматично, нещо вълнуващо, което накрая да оправдае дългото им опасно пътуване. Вдигна от рафта стъклената топка и я погледна.

Не се случи нищо. Другите се приближиха, наобиколиха го и се взряха в кълбото, докато той го чистеше от пласта прах, полепнала отгоре.

Точно тогава зад тях заговори провлачен глас:

— Браво, Потър. А сега се обърни полека, бавно, и ми дай това.