Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (16)

Глава шестнайсета
В „Свинската глава“

Цели две седмици след първия разговор Хърмаяни изобщо не продума за идеята си Хари да им дава уроци по защита срещу Черните изкуства. Наказанието, наложено му от Ъмбридж, най-после изтече (той се съмняваше, че думите, изрязани отгоре върху ръката му, някога ще се заличат напълно), Рон участва в още четири тренировки по куидич, на последните две от които никой не му крещя, в час по трансфигурация и тримата успяха да направят заклинанието, така че мишките изчезнаха (Хърмаяни дори приложи успешно магията и на малки котенца), и чак тогава, една ветровита, бурна вечер в края на септември, когато тримата седяха в библиотеката и четяха за съставките за отвари, Хърмаяни отново повдигна въпроса.

— Чудех се, Хари — рече тя внезапно, — дали напоследък си се замислял отново за защитата срещу Черните изкуства.

— Мога ли да не се замислям? — сопна се той. — Как да не мисли човек, при тая вещица, дето ни преподава…

— Питах те за хрумването ни с Рон… — Рон я изгледа притеснено и заплашително. Тя се намръщи. — Добре, де, за моето хрумване… да ни преподаваш.

Хари не отговори веднага, преструваше се, че се е зачел в една страница от „Азиатски противоотрови“, понеже не искаше да споделя какво му се върти в ума.

През този половин месец беше мислил много по въпроса. Понякога му се струваше истинско безумие, точно както вечерта, когато Хърмаяни го беше подметнала, друг път обаче се улавяше, че си припомня кои заклинания са му послужили най-добре при различните срещи с Тъмни създания и смъртожадни — всъщност се хващаше, че подсъзнателно подготвя уроците…

— Е, да — подхвана бавно накрая, когато вече не можеше да се прави на залисан по „Азиатските противоотрови“, — помислих по въпроса.

— И? — попита нетърпеливо Хърмаяни.

— Не знам — рече той колкото да печели време.

Погледна към Рон.

— Още от самото начало хрумването ми се стори страхотно — заяви той: след като се увери, че Хари няма и този път да се разкрещи, се включи с по-голяма готовност в разговора.

Хари се намести притеснен на стола.

— Нали чухте, като ви казах, че много пъти просто съм имал късмет?

— Да, Хари, чухме — потвърди предпазливо Хърмаяни, — въпреки това не виждам смисъл да се преструваш, че не си добър в защитата срещу Черните изкуства. Миналата година единствен ти успя да отблъснеш напълно проклятието Империус, можеш да призовеш покровител, знаеш куп неща, каквито и възрастните магьосници не умеят, Виктор винаги е казвал, че…

Рон се врътна към нея толкова бързо, че за малко да му се откачи вратът. Разтърка го и възкликна:

— Виж ти! Та какво е казвал Вики?

— Престани! — скастри го отегчено Хърмаяни. — Та Виктор все казваше, че Хари умее неща, които не владее и той, въпреки че е последен курс в „Дурмщранг“.

Рон я гледаше подозрително.

— Ама още ли поддържаш връзка с него?

— И какво, ако поддържам? — попита невъзмутимо тя, макар и да бе поруменяла. — Толкова ли не мога да си пиша с някой… приятел?

— Той не искаше да ти бъде само приятел — заяви Рон.

Хърмаяни поклати отчаяно глава и без да обръща внимание на Рон, който продължаваше да се блещи срещу нея, рече на Хари:

— Е, какво ще кажеш? Ще ни обучаваш ли?

— Само вас двамата, нали?

— Ами… — подхвана Хърмаяни вече малко по-притеснено. — Ами… само не избухвай отново… но наистина смятам, че трябва да обучаваш всеки, който пожелае. Все пак говорим за самоотбрана, ако ни нападне В-Волдемор. О, стига с тази физиономия, Рон. Няма да е честно, ако лишим другите от тази възможност.

Хари се замисли и отвърна:

— Добре, де, но се съмнявам някой освен вас двамата да поиска да го обучавам. Нали съм изперкал, забрави ли?

— Ще се изненадаш колко много хора ще пожелаят да те чуят — отбеляза съвсем сериозно Хърмаяни. — Знаеш ли — допълни тя и се наведе към него, а Рон, който още я гледаше свъсен, също се наклони, за да чуе. — В края на първата седмица през октомври ще ходим в Хогсмийд. Нали си съгласен да определим на всички, които проявят интерес, среща в селото и да обсъдим въпроса?

— Защо ще го правим извън училището? — учуди се Рон.

— Защото според мен Ъмбридж няма да примре от щастие, щом научи какво сме намислили — обясни Хърмаяни и отново се зае с картинката на хапливото китайско зеле, която прерисуваше.

 

 

Хари очакваше с нетърпение края на седмицата, когато щяха да ходят в Хогсмийд, но имаше и нещо, което го тревожеше. От началото на септември, когато Сириус се бе появил в огъня, от него нямаше ни вест, ни кост — Хари знаеше, че са го ядосали, като настояха да не идва, но въпреки това от време на време се безпокоеше, че напук на всичко кръстникът му може да загърби всяко благоразумие и да пристигне. Какво щяха да правят, ако едрото черно куче се завтечеше към тях по улиците на Хогсмийд, и то може би точно под носа на Драко Малфой?

— Е, прав е да иска да се поразтъпче — отбеляза Рон, когато Хари обсъди с него и с Хърмаяни страховете си. — Близо две години са го търсили под дърво и камък и той се е укривал, та никак не му е било лесно. Но поне е бил свободен. А сега през цялото време стои затворен с онова чалнато домашно духче.

Хърмаяни го изгледа строго, но не даде отпор на нападките срещу Крийчър.

— Лошото е — каза тя на Хари, — че докато В-Волдемор… о, я престани, Рон… не се покаже, Сириус ще бъде принуден да се укрива. Ония глупаци в министерството ще признаят Сириус за невинен чак след като проумеят, че още от самото начало Дъмбълдор им е казвал истината. Веднъж да почнат да ловят отново истински смъртожадни, и ще стане очевидно, че Сириус не е такъв… Най-напред… не е белязан със Знака, нали?

— Съмнявам се да е чак толкова глупав, че да цъфне още веднъж — поободри се Рон. — Направи ли го, Дъмбълдор ще побеснее, а Сириус го слуша, дори и да не харесва онова, което чува.

Хари обаче продължи да гледа тревожно, затова Хърмаяни рече:

— Виж какво, ние с Рон поговорихме с някои съученици, за които допуснахме, че ще искат да усвоят защитата срещу Черните изкуства, и двама-трима проявиха интерес. Разбрахме се да се видим в Хогсмийд.

— Добре — отговори разсеяно Хари, защото още си мислеше за Сириус.

— Не се притеснявай — взе да го успокоява тихо Хърмаяни. — И без Сириус си имаш предостатъчно неприятности.

Беше, разбира се, напълно права — Хари още не бе наваксал с домашните, макар че сега, откакто не прекарваше всяка вечер в кабинета на Ъмбридж, се справяше далеч по-добре. Рон беше изостанал още повече и от него: освен тренировките по куидич, на които ходеха с Хари два пъти седмично, той имаше и задължения на префект. А пък Хърмаяни, която бе записала повече предмети и от двамата, не само си беше подготвила всички домашни, ами намираше време и да плете повече дрешки за домашните духчета. Волю-неволю Хари трябваше да й признае, че става все по-добра: сега вече бе почти възможно да различиш шапчиците от чорапките.

Сутринта, когато щяха да ходят в Хогсмийд, се оказа ясна, но ветровита. След закуска се наредиха на опашка пред Филч, та той да отметне имената им в дългия списък на учениците, получили от родителите или настойниците си разрешение да посещават селото. С леки угризения на съвестта Хари си спомни, че ако не беше Сириус, нямаше да може да посещава Хогсмийд.

Когато дойде и неговият ред, пазачът Филч взе да го души, все едно очаква да долови силна смрад. После кимна рязко и стисна отново зъби, а Хари излезе по каменното стълбище навън, в студения, озарен от слънце ден.

— Хм… защо Филч те душеше? — попита Рон, когато тримата с Хари и Хърмаяни закрачиха бързо по широката алея към портата.

— Сигурно е проверявал дали не воня на торови бомбички — подсмихна се другото момче. — Забравих да ви спомена…

И им разказа как е отишъл да изпрати писмото до Сириус, а Филч е нахълтал след няколко секунди и е настоял да види какво праща. С известна почуда забеляза, че според Хърмаяни разказът му е страшно интересен, много по-интересен, отколкото му се струваше на него.

— И какво, значи, каза… предупредили го, че поръчваш торови бомбички? Кой ли те е натопил?

— Нямам представа — сви рамене Хари. — Може би Малфой, колкото да се позабавлява.

Минаха между високите каменни стълбове, увенчани с крилати глигани, и завиха наляво, по пътя за селото. Вятърът духаше толкова силно, че косата им влизаше в очите.

— Малфой ли? — повтори невярващо Хърмаяни. — Ами… да… може би е той.

Погълната от мислите си, тя мълча, докато не навлязоха в покрайнините на Хогсмийд.

— Всъщност къде отиваме? — попита Хари. — В „Трите метли“ ли?

— А, не — отвърна Хърмаяни, изтръгната от унеса, — не, там винаги е пълно с народ и е много шумно. Казах на останалите, че ще ги чакаме в другата кръчма — „Свинската глава“, която не е на главния път. Мен ако питаш, си е… ужасна дупка… но учениците обикновено не стъпват там, тъкмо няма да ни подслушват.

Тръгнаха по главната улица и пред магазинчето за шегички на Зонко видяха, разбира се, Фред, Джордж и Лий Джордан, след това подминаха и пощата, откъдето на еднакви промеждутъци излитаха сови, и завиха в една от пресечките, в горния край на която се беше сгушила малка пивница. Над входа на ръждив прът висеше очукана дъсчена табела с нарисувана отсечена глава на глиган, от която се процеждаше кръв и се стичаше върху бяла покривка. Когато наближиха, чуха, че от вятъра табелата поскърцва. Пред вратата и тримата се поколебаха.

— Е, да влизаме — подкани малко притеснена Хърмаяни.

Пръв тръгна Хари.

Кръчмата изобщо не приличаше на „Трите метли“, където широкият тезгях създаваше впечатление за уют, топлота и чистота. „Свинската глава“ се помещаваше в тясна, одимена и много мръсна стаичка, където смърдеше май на кози. Издадените напред прозорци бяха покрити с такъв дебел слой прахоляк, че вътре, кажи-речи, не се просмукваше дневна светлина, по грубите дървени маси имаше свещи, вече почти стопени. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че подът е пръстен, но щом стъпи на него, Хари разбра, че отдолу има плочник, по който сякаш се бе насъбрала цялата мръсотия на света.

Когато момчето беше в първи курс, Хагрид му бе споменал за пивницата. „В «Свинската глава» идват сума странни хора“, беше рекъл великанът и му бе разправил как именно там е спечелил змейското яйце от някакъв непознат с качулка. Тогава Хари се беше изненадал, задето Хагрид не се е запитал защо ли по време на цялата им среща непознатият е криел лицето си, сега обаче видя, че в кръчмата това е нещо като мода. При тезгяха седеше мъж, чиято глава бе омотана в мръсни сивкави бинтове — въпреки това той се наливаше с някаква огнена димяща течност, която гаврътваше през цепка в превръзката, на маса при един от прозорците пък се бяха разположили двама качулати типове и Хари щеше да ги помисли за диментори, ако не говореха със силен йоркширски акцент, а в сумрачния ъгъл при камината седеше магьосница с плътен черен воал, спускащ се чак до петите й. Виждаше се само връхчето на носа й, което надигаше воала.

— Не съм много сигурен, Хърмаяни — пошушна Хари, докато вървяха през заведението към тезгяха. Гледаше главно забулената магьосница. — А не ти ли е хрумвало, че Ъмбридж може да се спотайва под това?

Хърмаяни огледа жената от горе до долу.

— Ъмбридж е по-ниска от тази — възрази тя едва чуто. — Пък и да дойде тук, не може да направи нищо, за да ни спре, проверила съм, Хари, цели три пъти в правилника на училището. Не сме навлезли в забранена територия, а и изрично попитах професор Флитуик дали на учениците им е разрешено да идват в „Свинската глава“ и той каза, че да, само ме посъветва най-горещо да сме си носели чаши. Проверих и навсякъде, където се сетих, за клубовете по интереси — и те са разрешени. Все пак смятам, че е добре да не разгласяваме какво точно правим.

— Да — съгласи се сухо Хари, — още повече, че това, дето сте го намислили, не е точно клуб по интереси.

Кръчмарят се показа от стаичка в дъното и се насочи към тях. Беше сприхав на вид старец с дълга бяла коса и брада. Беше висок и кокалест и на Хари му се стори, че го познава отнякъде.

— Казвайте! — изсумтя той.

— Три бирени шейка, ако обичате — поръча Хърмаяни.

Съдържателят бръкна под тезгяха и извади три много прашни, много мръсни бутилки, които тресна отгоре.

— Шест сикли — оповести той.

— Аз черпя — побърза да се намеси Хари и подаде сребърните монети.

Кръчмарят премести очи към Хари и се взря за миг в белега. Сетне се извърна и прибра парите в допотопна дървена каса, чието чекмедженце се отвори самичко. Хари, Рон и Хърмаяни се усамотиха до най-отдалечената маса и след като се огледаха, насядаха. Непознатият с бинтованата глава почука силно с кокалчетата на пръстите по тезгяха и получи от кръчмаря поредната димяща напитка.

— Знаете ли? — изшушука Рон и погледна с голям интерес към тезгяха. — Тук можем да си поръчаме каквото си поискаме. На бас, че този тип там ще ни продаде всичко, все му е тая. Открай време ми се е искало да опитам Огнено уиски…

— Ти… си… префект! — изръмжа Хърмаяни.

— А, да… — спомни си Рон и усмивката върху лицето му помръкна.

— Та кой ще дойде на срещата? — попита Хари, след което махна ръждясалата капачка на бирения шейк и отпи голяма глътка.

— Само двама-трима души — повтори Хърмаяни, която тъкмо си беше погледнала часовника и се бе извърнала притеснена към входа. — Казах им да дойдат някъде по това време и съм сигурна, че знаят къде е… а, това май са те.

Вратата на пивницата се отвори. За миг помещението бе разцепено на две от широк лъч слънчева светлина с кръжащи из него прашинки, който изчезна, подгонен от нахълталите хора.

Пръв се появи Невил с Дийн и Лавендър, по петите ги следваха Парвати и Падма Патил заедно с (Хари го присви под лъжичката) Чо и една от нейните вечно кикотещи се приятелки, сетне изникна и Луна Лъвгуд (сам-сама, изглеждаше толкова отнесена, та човек да си помисли, че се е озовала тук по грешка), както и Кейти Бел, Алиша Спинет и Анджелина Джонсън, Колин и Денис Крийви, Ърни Макмилан, Джъстин Финч-Флечли, Хана Абът, една хафълпафка с дълга чак до кръста плитка, чието име Хари не знаеше, три момчета от „Рейвънклоу“, за които той бе почти сигурен, че се казват Антъни Голдстайн, Майкъл Корнър и Тери Бут, Джини и след нея високо кльощаво момче с русолява коса и чипо носле, което, доколкото Хари си спомняше смътно, беше от отбора по куидич на „Хафълпаф“, и накрая Фред и Джордж Уизли с приятеля им Лий Джордан, и тримата понесли големи хартиени кесии, натъпкани със стока от Зонко.

— Само двама-трима души ли? — подвикна дрезгаво Хари на Хърмаяни. — Само двама-трима?

— Е, оказа се, че мнозина са се запалили по идеята — отвърна щастлива тя. — Рон, я придърпай още няколко стола!

Кръчмарят беше застинал, както бършеше една чаша с парцал, толкова мръсен, че явно никога не е бил пран. Едва ли беше виждал друг път заведението си толкова пълно.

— Здравейте — обади се Фред, който беше отишъл пръв на тезгяха и се бе заел да брои набързо спътниците си, — дайте ни, ако обичате… двайсет и пет бирени шейка.

Съдържателят го зяпна, после метна парцала раздразнено, все едно са го прекъснали насред изключително важно дело, и започна да вади прашни бутилки с бирен шейк.

— Наздраве! — пожела Фред, докато ги раздаваше. — Я всички да се бръкнат, нямам толкова злато, че да платя…

Хари загледа вцепенен как многолюдната бъбреща тумба поема от Фред шейковете и рови из мантиите за монети. Не проумяваше за какво са дошли всичките тези хора, докато не му хрумна ужасната мисъл, че те вероятно очакват от него да държи реч, затова се обърна към Хърмаяни.

— Какво си им казала? — изшушука й. — Какво очакват?

— Обясних ти вече, просто искат да те чуят — успокои го Хърмаяни, Хари обаче продължи да я гледа гневно, затова тя побърза да добави: — засега не се налага да правиш нищо, аз ще говоря първа.

— Здрасти, Хари — поздрави засиял Невил и седна срещу него.

Той се опита също да се усмихне, но без да отвръща — устата му бе необичайно суха. Чо само го погледна засмяно и се разположи отдясно на Рон. Приятелката й обаче — с къдрава червеникаворуса коса, не се усмихна и го погледна недоверчиво, от което той разбра, че ако зависеше от нея, за нищо на света не би стъпила тук.

Новопристигналите насядаха по двама, по трима около Хари, Рон и Хърмаяни: личеше, че някои са доста въодушевени, други ги гризеше любопитство, а Луна Лъвгуд гледаше отнесено някъде в пространството. След като всички бяха намерили столове, гълчавата утихна. Приковаха очи в Хари.

— Ами… — поде Хърмаяни, която от притеснение говореше малко по-високо от обикновено. — Ами… ъъъ… здравейте!

Насъбралите се насочиха вниманието си към нея, макар че някои продължаваха да поглеждат крадешком и към Хари.

— Ами… ъ-ъ-ъ… знаете защо сте тук. Та, на Хари му хрумна… — Той обаче я прониза с поглед. — Всъщност на мен ми хрумна, че ще бъде добре, ако онези, които искат да усвоят защитата срещу Черни изкуства… в смисъл, да я усвоят истински, а не да слушат безсмислиците, с които ни занимава Ъмбридж… — Най-неочаквано гласът й стана много по-кънтящ и самоуверен. — Защото никой не би нарекъл това защита срещу Черните изкуства… — „Правилно, правилно“, подвикна Антъни Голдстайн и Хърмаяни се почувства насърчена. — Та си рекох, че няма да е зле, ако… ами ако вземем нещата в свои ръце. — Тя млъкна, погледна с крайчеца на окото към Хари и продължи: — Имам предвид да се научим да се отбраняваме истински, не само на хартия, но и с истински заклинания и магии…

— Но сигурно искаш и да си вземеш изпита за СОВА по защита срещу Черните изкуства? — попита Майкъл Корнър.

— Разбира се, че искам — потвърди начаса Хърмаяни. — Ала още повече искам да бъда обучена да се защитавам добре, защото… защото… — Тя си пое дълбоко въздух и чак тогава довърши: — Защото Лорд Волдемор се е завърнал.

Откликът бе незабавен и предвидим. Приятелката на Чо изпищя и се заля с бирен шейк, Тери Бут неволно се сгърчи, Падма Патил потрепери, Невил нададе странен крясък, който се опита да замаскира с покашляне. Всички обаче погледнаха към Хари, вторачени, нетърпеливи…

— Такива поне са намеренията ни — обобщи Хърмаяни. — Ако искате да участвате и вие, трябва да решим как ще…

— Къде са доказателствата, че Вие-знаете-кой се е завърнал? — подвикна войнствено русолявият хафълпафец, който играеше в отбора по куидич.

— Дъмбълдор вярва, че… — поде Хърмаяни.

— Искаш да кажеш, че Дъмбълдор вярва на него — прекъсна я момчето от „Хафълпаф“ и кимна към Хари.

— Ти пък кой си? — попита грубо Рон.

— Закарайъс Смит — отвърна той — и според мен имаме право да знаем какво точно го кара да твърди, че Вие-знаете-кой се е завърнал.

— Виж какво — побърза да се намеси Хърмаяни, — не сме се събрали да…

— Не се притеснявай — прекъсна я Хари.

Току-що беше проумял защо са се стекли толкова много хора. Според него и Хърмаяни е трябвало да го предвиди. Някои — вероятно повечето — бяха дошли с надеждата да чуят разказа му от първа ръка.

— Какво ме кара да твърдя, че Вие-знаете-кой се е завърнал ли? — попита той и погледна Закарайъс право в лицето. — Видях го. А и миналата година Дъмбълдор обясни пред цялото училище какво се е случило: ако не си повярвал на него, надали ще повярваш и на мен и аз нямам намерение да си пилея следобеда в опити да убеждавам когото и да било.

Докато говореше, всички бяха затаили дъх. Той остана с впечатлението, че дори кръчмарят надава ухо. Бършеше с мърлявия парцал все същата чаша и упорито я мърсеше все повече и повече.

Закарайъс махна пренебрежително с ръка.

— Единственото, което Дъмбълдор ни каза миналата година, бе, че Седрик Дигъри е бил убит от Вие-знаете-кого и ти си донесъл трупа му обратно в „Хогуортс“. Не ни съобщи никакви подробности, не спомена как точно е бил убит, смятам, че всички бихме искали да узнаем…

— Ако сте дошли да чуете какво е Волдемор да убие някого, не мога да ви помогна — спря го Хари.

Както често напоследък, гневът му отново се надигаше. Той не сваляше очи от войнственото лице на Закарайъс Смит — беше твърдо решен да не поглежда Чо.

— Не ми се говори за Седрик Дигъри. Ако сте дошли за това, можете да си вървите.

Хвърли към Хърмаяни яден поглед. Мислеше си, че именно тя е виновна — беше си наумила да го показва като някаква чудесия и всички, разбира се, се бяха домъкнали колкото да чуят какви небивалици ще им наговори. Не се изправи обаче никой, дори Закарайъс Смит, който не отместваше очи от Хари.

— И така — обади се отново с висок и писклив глас Хърмаяни. — И така… както вече казах… Ако искате да усвоите как да се отбранявате, трябва да измислим как да го направим, колко често ще се срещаме и къде…

— Вярно ли е, че можеш да измагьосаш покровител? — прекъсна я момичето с дългата чак до кръста плитка и се взря в Хари.

При тези думи насъбралите се взеха да шушукат заинтригувано.

— Да — пророни Хари така, сякаш се оправдаваше.

— Ама оформен, видим покровител ли?

На Хари му се стори, че някой вече му е задавал този въпрос.

— Случайно да познаваш Мадам Боунс? — попита той.

Момичето се усмихна.

— Леля ми е — потвърди то. — Казвам се Сюзан Боунс. Та леля ми разправи за онова заседание в министерството. Е, и… вярно ли е? Че можеш да призовеш покровител елен, де.

— Да — заяви отново Хари.

— Олеле! — възкликна възторжено Лий. — Пък аз да не знам.

— Мама заръча на Рон да не го разгласява — обясни Фред и се ухили на Хари. — Твърди, че бездруго си привличал прекалено голямо внимание.

— Не е далеч от истината — промърмори Хари и двама-трима се засмяха.

Забулената магьосница, която седеше сам-сама, се понамести на стола си.

— А убивал ли си базилиск с оня меч от кабинета на Дъмбълдор? — полюбопитства Тери Бут. — Когато миналата година бях там, един от портретите върху стената ми разказа…

— Да, убих го — рече Хари.

Джъстин Финч-Флечли подсвирна, братята Крийви се спогледаха възхитени, а Лавендър Браун ахна тихичко. Хари усети, че му пари около врата — бе решил да гледа навсякъде другаде, но не и към Чо.

— А когато бяхме в първи курс — оповести Невил напосоки, — той спаси Филологическия камък…

— Философския — подшушна Хърмаяни.

— Да, де… от Вие-знаете-кого — довърши момчето.

Очите на Хана Абът бяха станали кръгли като галеони.

— Да не говорим пък — обади се и Чо (Хари веднага извърна очи към нея, тя също го гледаше и му се усмихваше и него отново го присви под лъжичката) — за всички изпитания, през които трябваше да премине миналата година по време на Тримагическия турнир… да преодолее змейовете и езеряните, и чудовищния паяк, и какво ли още не…

Около масата се чу дружен възхитен шепот. Хари пламна. Опита се да направи така, че изражението му да не издаде колко доволен е от себе си. Чо го беше похвалила и от това му стана много по-трудно да изрече нещата, които се беше зарекъл да им каже.

— Вижте какво — подхвана сред възцарилото се мълчание, — аз такова… дано не прозвучи като че се преструвам на скромен, но… за всички тези неща съм получавал голяма помощ…

— Не, със змея не ти е помагал никой — заяви на мига Майкъл Корнър. — Само как летеше, а! Беше върхът…

— Ами… — понечи да възрази Хари, но не искаше да постъпва като неблагодарник.

— Никой не ти е помагал и това лято, когато си разпъдил ония диментори — напомни и Сюзан Боунс.

— Така е — съгласи се Хари, — добре, де, вярно е, че има някои неща, които съм правил и без чужда помощ, но друго искам да ви обясня…

— Май се правиш на хитър като невестулка^[1] и увърташ колкото да не ни покажеш нищо, а? — заяде се Закарайъс Смит.

— Какъв умник! — сръфа го на висок глас Рон още преди Хари да се е обадил. — Я си затваряй най-после устата!

Вероятно се беше ядосал най-вече на сравнението с невестулка. При всички положения изгледа Закарайъс така, сякаш се кани да го фрасне с все сила. Той се изчерви като домат.

— Всички сме дошли тук да се учим от него, а той седнал да ни разправя, че всъщност не ги умеел тези неща — продължи да мрънка момчето.

— Изобщо не е казвал такова нещо — ревна и Фред.

— Ако искаш, да ти очистим ушите? — попита Джордж и извади от един от пликовете на Зонко дълъг и смъртоносен на вид метален инструмент.

— Или някоя друга част на тялото, че това тук можем да го пъхнем навсякъде — добави Фред.

— Хайде, хайде! — подкани припряно Хърмаяни, — и така… най-важното е дали сме единодушни, че искаме да взимаме уроци от Хари?

Всички зашушукаха в знак на съгласие. Само Закарайъс скръсти ръце и не каза нищо, вероятно защото бе зает да наблюдава инструмента в ръката на Фред.

— Добре тогава — продължи Хърмаяни, доволна, че поне за едно са се разбрали. — Следващият въпрос е колко често да се срещаме. Лично аз съм на мнение, че не бива да е по-рядко от веднъж в седмицата…

— Я чакай — прекъсна я Анджелина, — трябва да сме сигурни, че няма да съвпада с нашите тренировки по куидич.

— И с нашите — обади се и Чо.

— И с нашите — допълни Закарайъс Смит.

— Все ще намерим вечер, когато да е удобно на всички — рече малко дръпнато Хърмаяни, — но да знаете, че това не е шега, все пак става въпрос как да се отбраняваме срещу смъртожадните на В-Волдемор…

— Добре го каза! — ревна Ърни Макмилан, когото Хари бе очаквал да се включи много по-рано. — Смятам, че наистина е важно, може би дори по-важно от всичко останало, с което ще се занимаваме тази година, нищо че ни предстоят изпити за СОВА. — Той огледа внимателно един по един насъбралите се, сякаш очакваше все някой да изкрещи: „Я не се занасяй!“. Всички обаче продължиха да мълчат и Ърни добави: — Направо не проумявам защо министерството ни е натресло в такъв решаващ период преподавателка, от която няма никаква полза. Там очевидно отричат, че Вие-знаете-кой се е завърнал, но да ни пращат учителка, която само се чуди как да ни попречи да правим защитни магии…

— Смятаме, че Ъмбридж не иска да усвояваме защитата срещу Черни изкуства по една-единствена причина — обясни Хърмаяни. — В главата й е влязла… налудничавата мисъл, че Дъмбълдор би могъл да използва учениците в „Хогуортс“ за нещо като свое войнство. Решила е, че директорът ще ни вдигне на крак и ще ни прати срещу министерството.

Тази новина предизвика недоумение у всички без Луна Лъвгуд, която изтананика:

— Ами да, връзва се. В края на краищата Корнелиус Фъдж вече разполага със своя лична войска.

— Моля? — ахна Хари, стъписан от тази неочаквана вест.

— Ами да, има си войска от хелиопати — обяви пресериозно Луна.

— Не, няма — тросна се Хърмаяни.

— Да, има — знаеше си своето другото момиче.

— Какви са тия хелиопати? — попита недоумяващо Невил.

— Огнени духове — обясни Луна с още по-разширени изпъкнали очи, от което изглеждаше по-откачена от всякога, — грамадни огнедишащи твари, които препускат и изпепеляват всичко пред себе си…

— Няма никакви хелиопати, Невил — отсече кисело Хърмаяни.

— Как така да няма! — инатеше се ядосана Луна.

— Извинявай, но къде са ти доказателствата? — озъби се Хърмаяни.

— Има колкото щеш свидетелства на очевидци. Бива ли да сте толкова тесногръди, че да не вярвате в нищо, докато не ви избоде очите…

— Кхъ-кхъ — изимитира Джини толкова успешно професор Ъмбридж, че мнозина се извърнаха като ужилени, после прихнаха. — Нали уж обсъждахме колко често ще се срещаме за уроците по самоотбрана?

— Точно така, права си, Джини — подкрепи я тутакси Хърмаяни.

— Веднъж на седмица ми се струва предостатъчно — отсъди Лий Джордан.

— Стига да… — поде Анджелина.

— Да, да, знаем за куидича — прекъсна я подразнена Хърмаяни. — Другото, което трябва да решим, е къде ще се срещаме…

Това вече не беше толкова просто и всички до един се умълчаха.

— В библиотеката? — предложи подир малко Кейти Бел.

— Мадам Пинс надали ще бъде във възторг, ако вземем да й правим магии в библиотеката — възрази Хари.

— Може би в някоя неизползвана класна стая? — рече Дийн.

— Точно така — подкрепи го Рон, — Макгонъгол сигурно ще ни разреши да ходим в нейната, нали вече го направи веднъж, когато Хари се готвеше за Тримагическия турнир.

Ала Хари бе повече от убеден, че този път Макгонъгол няма да бъде тъй отзивчива. Колкото и Хърмаяни да твърдеше, че клубовете по интереси били разрешени, все му се струваше, че тяхното начинание вероятно ще бъде посрещнато като голямо непокорство.

— Е, ще се опитаме да намерим някакво помещение — обеща Хърмаяни. — Щом уточним времето и мястото на първата среща, ще пратим съобщение на всички.

Тя бръкна в чантата си и извади пергамент и перо, сетне се поколеба, сякаш събира смелост да каже нещо.

— Според мен… не е зле всеки да си напише името, за да знаем кой е присъствал днес. Освен това смятам… — Тя си пое дълбоко въздух. — … смятам, че трябва да се разберем да не разгласяваме какво правим. И така, който се подпише, значи се съгласява да не казва на Ъмбридж и на никой друг какво сме намислили.

Фред се пресегна да вземе пергамента и на драго сърце драсна подписа си, на Хари обаче веднага му направи впечатление, че няколко души не изгарят от желание да запишат имената си в списъка.

— Аз такова… — смотолеви Закарайъс и не пое пергамента, който Джордж му подаде. — Ами аз… Сигурен съм, че Ърни ще ми предаде кога точно е сбирката.

Но и Ърни не бързаше да се подпише. Хърмаяни го погледна с вдигнати вежди.

— Ами… ние сме префекти — не се стърпя той и изплю камъчето. — И ако някой намери този списък… в смисъл, че… сама го каза, ако Ъмбридж разбере…

— Нали току-що заяви, че тази група ще е най-важното, с което ще се занимаваш тази година? — напомни му Хари.

— Аз… да, де, наистина съм убеден, че… — изфъфли Ърни.

— Нима наистина допускаш, че ще оставя списъка да се търкаля някъде? — засегна се Хърмаяни.

— Не, разбира се, че не — отвърна той вече по-спокоен. — Аз… ами, да, разбира се, че ще се подпиша.

След него никой не възрази, макар че Хари видя как приятелката на Чо я стрелка с укорителен поглед, преди да впише името си. Щом се подписа и последният човек — Закарайъс, — Хърмаяни си прибра пергамента и го пъхна внимателно в чантата. Сега всички се чувстваха някак по-особено. Имаха усещането, че са дали нещо като обет.

— Е, времето си лети — скочи на крака Фред. — Ние с Джордж и Лий имаме да пазаруваме още, хайде, чао!

Останалите се сбогуваха и също си тръгнаха по двама, по трима. Чо закопчава прекалено бавно чантата си, черната й коса се беше спуснала на дълго полюшващо се було пред лицето, но приятелката й стоеше със скръстени ръце до нея и я подканяше, така че тя нямаше друг избор, освен да си тръгне. Докато другото момиче я побутваше към вратата, Чо се обърна и махна на Хари.

— Според мен мина доста добре — оповести щастлива Хърмаяни, когато малко по-късно тримата с Хари и Рон излязоха от „Свинската глава“ на ярката слънчева светлина.

Хари и Рон още стискаха бутилките с бирен шейк.

— Тоя Закарайъс е голям гадняр — отбеляза Рон, без да откъсва очи от момчето, което вече почти не се различаваше в далечината.

— И на мен не ми е симпатичен — призна си Хърмаяни, — но ме чу, докато разговарях с Ърни и Хана на масата на хафълпафци и поиска да дойде, какво можех да сторя? Всъщност колкото повече хора сме, толкова по-добре… и Майкъл Корнър едва ли щеше да дойде с приятелите си, ако не движеше с Джини…

Рон, който тъкмо пресушаваше последните капчици бирен шейк в бутилката, се задави и се заля.

— Ако КАКВО? — възмути се той с уши, по-червени от сурово говеждо. — Тя движи с… сестра ми движи с… как така с Майкъл Корнър?

— Ами така, според мен той и приятелите му дойдоха точно заради това… без съмнение искат да усвоят защитата срещу Черните изкуства, но ако Джини не му беше казала какво става…

— Как така… ама кога?…

— Запознали се на Коледния бал и започнали да се срещат в края на миналата учебна година — поясни преспокойно Хърмаяни.

Вече бяха на главната улица и тя поспря пред магазинчето за пера „Скривъншафт“, където на витрината бяха изложени чудно хубави фазанови пера.

— Хммм… я да си купя едно!

Обърна се и влезе вътре. Хари и Рон я последваха.

— Кой беше Майкъл Корнър? — попита освирепял Рон.

— Мургавият — отвърна Хърмаяни.

— Хич не ми хареса — оповести начаса момчето.

— Каква изненада! — рече тихо Хърмаяни.

— Но аз си мислех, че Джини си пада по Хари — продължи да мърмори Рон, след като тръгна заедно с Хърмаяни покрай редичката медни канчета, пълни с пера.

Тя го погледна със съжаление и поклати глава.

— Джини наистина си падаше по Хари, но това е стара история. Не че не те харесва и сега — добави тя великодушно, извърната към Хари, сетне продължи да разглежда дълго златисто-черно перо.

Хари още беше погълнат от спомена как Чо му махна на раздяла и темата не му се стори чак толкова занимателна, както на Рон, който направо се тресеше от възмущение, но все пак му хрумна нещо, за което дотогава не се беше сещал.

— Значи заради това Джини проговори — рече на Хърмаяни. — Преди в мое присъствие не обелваше и дума.

— Ами да — потвърди тя. — Точно така, мисля да взема това…

Отиде на щанда и плати петнайсет сикли и два кнута, докато Рон продължаваше да й диша във врата.

— Стига, де — смъмри го Хърмаяни, след като се обърна и го настъпи по краката, — точно заради това Джини не ти е споменала, че се вижда с Майкъл, знаела е, че ще го направиш на голям въпрос. Престани да опяваш!

— Дрън-дрън! Кой го прави на въпрос? Изобщо не опявам…

Но не спря да сумти през цялото време, докато вървяха по улицата.

Сипеше какви ли не обиди по адрес на Майкъл Корнър, а Хърмаяни погледна към Хари и му пошушна:

— Като споменахме за Майкъл и Джини… какво става с теб и Чо?

— Какво да става? — побърза да възкликне Хари.

Сякаш нещо у него се взриви и въпреки студа лицето му пламна… толкова ли си личеше?

— Тя направо не откъсваше очи от теб — засмя се Хърмаяни.

Никога досега Хари не беше забелязвал какво прекрасно село е Хогсмийд.