Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (32)

Глава трийсет и втора
От огъня

— Няма да отида… не ми трябва болничното крило… не искам…

Не спираше да говори, докато се мъчеше да се отскубне от професор Тофти, който под вторачените погледи на учениците наоколо му бе помогнал да излезе във Входната зала и сега го наблюдаваше много угрижено.

— Аз… добре съм, г-господине — изпелтечи Хари и изтри потта по челото си. — Наистина… само съм заспал… сънувах кошмар…

— Напрежението от изпитите! — отсъди състрадателно старият магьосник и потупа с разтреперана ръка Хари по рамото. — Случва се, млади момко, случва се! Сега си пийни студена вода и може би ще бъдеш готов да се върнеш в Голямата зала? Изпитът всеки момент ще приключи, но вероятно ще имаш време да си допишеш отговора на последния въпрос?

— Да — рече трескаво Хари. — Искам да кажа… не… мисля, че направих каквото можах…

— Много добре, много добре — каза благо възрастният магьосник. — Ще вляза да прибера писмената ти работа, а ти иди да си полежиш.

— Непременно — закима буйно Хари. — Много ви благодаря.

В мига, когато токовете на стареца се скриха зад вратата на Голямата зала, Хари се втурна нагоре по мраморното стълбище, завтече се по коридорите толкова бързо, че портретите, които подминаваше, замърмориха с укор, изкачи още няколко етажа и накрая влетя като хала през двойната врата на болничното крило, при което Мадам Помфри се разпищя уплашено — тъкмо сипваше с лъжичка някаква яркосиня течност в устата на Монтагю.

— Какво правиш, Потър?

— Трябва да видя професор Макгонъгол — обясни запъхтян Хари, а въздухът, който си беше поел, направо раздра белите му дробове. — Незабавно… спешно е!

— Тя не е тук, Потър — отвърна тъжно Мадам Помфри. — Сутринта я преместиха в „Свети Мънго“. Четири зашеметяващи заклинания право в гърдите на нейната възраст! Истинско чудо е, че не са я умъртвили.

— Значи… я няма тук? — възкликна стъписано момчето.

Точно отвън удари звънецът и Хари чу в далечината обичайното суетене на учениците, които започваха да се изсипват по коридорите горе и долу. Той стоеше вцепенен и гледаше Мадам Помфри. Вътре у него се надигна ужас.

Не бе останал никой, на когото да каже. Дъмбълдор си беше отишъл, Хагрид също, Хари обаче се беше надявал, че професор Макгонъгол ще бъде тук, избухлива и непреклонна, но винаги някъде наблизо, винаги сигурна и надеждна…

— Не се учудвам, че си потресен, Потър — поде Мадам Помфри с някакво яростно одобрение върху лицето. — Сякаш някой от тях би се престрашил да направи зашеметяващо заклинание на Минерва Макгонъгол посред бял ден, като я гледа очи в очи! Малодушие, ето какво е това… жалко малодушие… Ако не се боях какво ще стане с вас, учениците, без мен, щях да напусна в знак на протест.

— Да — промълви объркан Хари.

Той излезе от болничното крило като слепец и блъскан от множеството, застана в гъмжащия от народ коридор, а паниката го задушаваше като отровен газ и главата му се замая. Той не знаеше какво да прави…

„Рон и Хърмаяни“, подсказа глас вътре в главата му.

Пак се затича, като изблъскваше учениците от пътя си и не забелязваше гневните им възгласи. Върна се на бегом два етажа по-долу и излезе в горния край на мраморното стълбище, когато забеляза, че двамата му приятели бързат към него.

— Хари! — извика веднага Хърмаяни, която изглеждаше много уплашена. — Какво стана? Добре ли си? Болен ли си?

— Къде беше? — попита Рон.

— Елате с мен — рече бързо Хари. — Елате, трябва да ви кажа нещо.

Поведе ги по коридора на първия етаж, като надзърташе през вратите. Накрая намери празна класна стая, втурна се вътре и веднага щом Рон и Хърмаяни влязоха, затвори вратата и извърнат с лице към приятелите си, се облегна на нея.

— Волдемор е заловил Сириус.

— Какво?

— Откъде…

— Видях го. Когато заспах на изпита.

— Но… къде? Как? — възкликна Хърмаяни с пребледняло лице.

— Не знам как — отвърна Хари. — Но знам точно къде. В отдел „Мистерии“ има стая, пълна с рафтове, по които са наредени малки кристални топки, и там, в края на ред деветдесет и седми… Волдемор се опитва да използва Сириус и той да му донесе каквото му трябва… изтезава го… каза, че накрая ще го убие!

Хари усети, че гласът и коленете му треперят. Отиде до един от чиновете, приседна и се опита да се овладее.

— Как ще проникнем там? — попита ги той.

Известно време те мълчаха. После Рон каза:

— Да… да проникнем къде?

— В отдел „Мистерии“, за да освободим Сириус — каза на висок глас Хари.

— Ама… Хари… — пророни унило Рон.

— Какво? Какво? — викна той.

Не проумяваше защо са го зяпнали, сякаш иска от тях нещо неразумно.

— Хари — поде доста уплашено Хърмаяни, — ъъъ… как… как Волдемор е проникнал в Министерството на магията, без никой да го усети?

— Откъде да знам? — ревна той. — Въпросът е как ние ще проникнем вътре!

— Но… помисли, Хари — пристъпи към него момичето, — сега е пет следобед… Министерството на магията е пълно с хора, които работят там… как Волдемор и Сириус са влезли, без да ги видят? Хари… те вероятно са двамата най-издирвани магьосници по света… Нима смяташ, че са могли да проникнат незабелязано в сграда, пълна с аврори?

— Не знам, може би Волдемор е използвал мантия невидимка, нещо от този род! — изкрещя Хари. — А и когато съм ходил в отдел „Мистерии“, той винаги е бил съвсем безлюден…

— Ти, Хари, не си и стъпвал там — прошепна Хърмаяни. — Само си сънувал, че си ходил!

— Това не са обикновени сънища! — кресна в лицето й момчето, след което, стана и на свой ред пристъпи към нея. Идеше му да я разтърси. — Как тогава ще обясниш онова с бащата на Рон, какво беше то, откъде бях разбрал какво му се е случило?

— Прав е — прошепна Рон и погледна Хърмаяни.

— Но това е… това е направо немислимо! — рече отчаяна тя. — Хари, как Волдемор е заловил Сириус, при положение че той през цялото време е бил на площад „Гримолд“?

— Сириус може да не е издържал и да е поизлязъл на чист въздух — вметна притеснен Рон. — От цяла вечност му се иска отчаяно да се махне от оная къща…

— Но защо — упорстваше Хърмаяни, — защо Волдемор ще реши да използва точно Сириус, за да се добере, до оръжието, каквото и да е то?

— Нямам представа, може да има куп причини — викна й Хари. — Може би Сириус просто е от хората, които Волдемор няма нищо против да пострадат…

— Знаете ли, току-що се сетих нещо — оповести приглушено Рон. — Братът на Сириус е бил смъртожаден, нали така? Може би той е разкрил на Сириус тайната как да се добере до оръжието!

— Ами да… и точно заради това Дъмбълдор държи през цялото време Сириус под ключ! — съгласи се Хари.

— Вижте какво, съжалявам — подвикна Хърмаяни, — но и двамата говорите безсмислици, освен това не разполагаме с никакви доказателства, с доказателства, че Волдемор и Сириус дори са там…

— Хари ги е видял, Хърмаяни! — нахвърли се срещу нея Рон.

— Добре, де — поуплаши се тя, но си остана все така непреклонна, — просто бях длъжна да ви кажа…

— Какво?

— Ти… не те критикувам, Хари! Но ти… някак… мисълта ми е… не ти ли се струва, че… че все ти се иска да спасяваш някого? — попита тя.

Той я зяпна.

— В какъв смисъл все ми се иска да спасявам някого?

— Ами… ти… — Хърмаяни бе по-уплашена от всякога. — В смисъл… миналата година например… в езерото… по време на турнира… не биваше… искам да кажа, че не се налагаше да спасяваш онова момиченце… Делакор… поувлече се.

По тялото на Хари на мощна вълна плъзна необуздан пробождащ гняв — как Хърмаяни смееше да му напомня точно сега тази груба грешка?

— По-точно… беше страхотно, че постъпи така — побърза да добави тя и направо се вцепени от изражението му, — всички смятаха, че си постъпил прекрасно…

— Странно — прекъсна я Хари с разтреперан глас, — защото помня много добре как Рон ме обвини, че съм губел време за геройски дела… пак ли мислите така? Пак ли смятате, че искам да се правя на герой?

— Не, не, не! — рече втрещена Хърмаяни. — Изобщо не исках да кажа това.

— Тогава изплюй камъчето, само пилеем време тук! — извика Хари.

— Опитвам се да обясня… Волдемор те познава, Хари! Отвлече Джини в Стаята на тайните, за да те примами там, ето такива неща прави, знае, че си… че си човек, който ще се притече на помощ на Сириус! Ами ако само се опитва да те прилъже да отидеш в отдел „Мисте…“

— Няма никакво значение, Хърмаяни, дали го е направил, за да ме подмами там… откарали са Макгонъгол в „Свети Мънго“, в „Хогуортс“ не е останал никой от Ордена, на когото да кажем, а ако не отидем, Сириус ще бъде мъртъв!

— Но, Хари… а ако сънят ти е бил… ако е бил просто сън?

Той нададе вик на отчаяние. Хърмаяни чак се дръпна, ужасена.

— Нищо не разбираш! — разкрещя й се Хари. — Аз не сънувам какви да е кошмари и сънища! Защо според теб я учех тази оклумантика, защо според теб Дъмбълдор толкова държеше да ме предпази от тези неща? Защото те са ИСТИНА, Хърмаяни… Сириус е хванат в капан, видях го с очите си. Волдемор го е заловил и никой не знае, а това означава, че ние сме единствените, които можем да го спасим, ако не искаш да го правиш, добре, аз обаче отивам, разбра ли? И ако не ме лъже паметта, нямахте нищо против, че искам да спасявам хората, когато избавих теб от дименторите или… — Той се извърна към Рон. — Или когато спасих сестра ти от базилиска…

— Дори не съм споменавал, че имам нещо против — възрази разгорещено Рон.

— Но, Хари, ти сам го каза току-що — заяви ядосано Хърмаяни, — Дъмбълдор настояваше да се научиш да затваряш съзнанието си за тези неща и ако беше усвоявал както трябва оклумантиката, никога нямаше да видиш това…

— АКО СИ ВЪОБРАЗЯВАШ, ЧЕ ЩЕ СЕ ДЪРЖА ТАКА, СЯКАШ НЕ СЪМ ГО ВИДЯЛ…

— Сириус ти обясни, че няма нищо по-важно от това да се научиш да затваряш съзнанието си!

— Е, ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЩЕШЕ ДА КАЖЕ ДРУГО, АКО ЗНАЕШЕ КАКВО…

Вратата на класната стая се отвори. Хари, Рон и Хърмаяни се завъртяха рязко. Влезе Джини, явно заинтригувана, а след нея и Луна, която, както обикновено, изглеждаше сякаш се е озовала там съвсем случайно.

— Здрасти — поздрави плахо Джини. — Чухме гласа на Хари. Защо крещиш?

— Не ти влиза в работата — сопна се той.

Джини вдигна вежди.

— Не е нужно да ми държиш такъв език — рече тя невъзмутимо, — само се питах дали мога да помогна с нещо.

— Е, не можеш — отсече Хари.

— Я какъв грубиян се извъдил — намеси се ведро Луна.

Хари изруга и й обърна гръб. Последното, което искаше в този момент, бе да разговаря с Луна Лъвгуд.

— Почакайте — рече внезапно Хърмаяни. — Почакайте… Те, Хари, могат да помогнат.

Хари и Рон я погледнаха.

— Слушайте — продължи тя настойчиво. — Трябва да разберем, Хари, дали Сириус наистина е напуснал щабквартирата…

— Казах ти вече, видях го…

— Много те моля, Хари! — прекъсна го отчаяна тя. — Моля те, нека първо проверим дали Сириус не си е у дома и чак тогава да хукваме към Лондон. Ако видим, че наистина не е там, ти се кълна, няма да се опитвам да те спирам. Ще дойда… ще сторя… всичко, каквото трябва, за да се опитаме да го спасим.

— Изтезават Сириус именно СЕГА! — изкрещя Хари. — Нямаме време за губене.

— Но ако това е капан, заложен от Волдемор, сме длъжни да проверим, просто сме длъжни.

— Как? — попита той. — Как ще проверим?

— Налага се да използваме огъня в камината на Ъмбридж и да видим дали не можем да се свържем със Сириус — обясни Хърмаяни, очевидно ужасена от мисълта. — И този път ще отклоним вниманието на Ъмбридж, но ни трябват хора, които да пазят, и точно тук можем да използваме Джини и Луна.

Джини още се опитваше да разбере какво става, въпреки това възкликна на мига:

— Да, ще ви помогнем.

А Луна попита:

— Когато казвате „Сириус“, кого имате предвид, Стъби Бордман ли?

Никой не й отговори.

— Добре — рече войнствено Хари на Хърмаяни, — добре, ако се сещаш за начин да го направим бързо, те подкрепям, ако не, отивам още сега в отдел „Мистерии“.

— В отдел „Мистерии“ ли? — намеси се пак леко изненадана Луна. — Но как ще проникнеш там?

И този път Хари не й обърна внимание.

— Хубаво — каза Хърмаяни, която кършеше ръце и сновеше напред-назад между чиновете. — Хубаво… и така… един от нас трябва да намери Ъмбридж… да я отпрати в другата посока и да я държи далеч от кабинета й. Може да каже, че… и аз не знам какво… че както обикновено, Пийвс върши някакви ужасии…

— Нека аз — предложи веднага Рон. — Ще й кажа, че Пийвс опустошава кабинета по трансфигурация, нещо от този род, той е на километри от стаята на Ъмбридж. Сега, като си мисля, вероятно бих могъл да убедя Пийвс наистина да го направи, стига да го срещна по пътя.

Хърмаяни не възрази срещу опустошаването на кабинета по трансфигурация и от това пролича колко сериозно е положението.

— Добре — рече тя, сбърчила чело, и продължи да крачи из стаята. — Освен това, докато проникваме с взлом в кабинета й, трябва да държим учениците по-надалеч, в противен случай някой слидеринец ще изтича да ни натопи.

— Ние с Луна ще застанем в двата края на коридора — предложи веднага Джини — и ще предупреждаваме хората да не минават оттам, защото някой е пуснал газ удушвач в големи количества.

Хърмаяни се изненада колко бързо Джини е измислила лъжата, а тя сви рамене и заяви:

— Преди да си тръгнат, Фред и Джордж смятаха наистина да го направят.

— Добре — съгласи се Хърмаяни. — И така, ние с теб, Хари, ще се заметнем с мантията невидимка, ще се промъкнем в кабинета и ти ще разговаряш със Сириус…

— Него го няма там, Хърмаяни!

— Исках да кажа, ще… ще провериш дали Сириус си е вкъщи, а през това време аз ще стоя на пост, според мен не бива да оставаш там сам, Лий вече доказа, че слабото място е прозорецът, нали пусна през него душковците.

Колкото и разгневен и нетърпелив да беше, Хари не можеше да не признае, че с предложението да го придружи в кабинета на Ъмбридж Хърмаяни е доказала своята вярност и съпричастност.

— Аз… добре, благодаря — пророни той.

— И така, дори и да направим всичко това, съмнявам се, че ще разполагаме с повече от пет минути — продължи Хърмаяни, на която явно й беше олекнало, че Хари е одобрил плана, — Филч и проклетият Отряд за бързо реагиране постоянно се навъртат насам.

— Пет минути са достатъчни — рече Хари. — Хайде да тръгваме…

— Сега ли? — стъписа се Хърмаяни.

— Естествено, че сега — подвикна ядосан той. — Ти какво си мислеше, че ще чакаме след вечерята ли? Хърмаяни, Сириус го изтезават именно сега!

— Аз… добре — каза тя отчаяна. — Иди да вземеш мантията невидимка и ще се срещнем в края на коридора на Ъмбридж, чу ли?

Хари не отговори, изскочи като стрела от стаята и тръгна да си проправя път през навалицата отвън. Два етажа по-горе срещна Шеймъс и Дийн, които го поздравиха весело и му съобщиха, че смятали да празнуват чак до сутринта в общата стая края на изпитите. Хари почти не ги чу. Прекатери се през дупката зад портрета, а те продължиха да спорят колко точно закупени на черно бирени шейка им трябват и забелязаха, че Хари не е при тях, чак когато, скрил на сигурно в чантата мантията невидимка и ножа на Сириус, той отново излезе от дупката.

— Хари, ще се включиш ли с два-три галеона? Харолд Дингъл обеща да ни продаде малко Огнено уиски…

Но той пак се бе завтекъл по коридора и след две-три минути скочи от последните няколко стъпала, за да се върне при Рон, Хърмаяни, Джини и Луна, които стояха плътно един до друг в дъното на коридора на Ъмбридж.

— Взех ги — съобщи задъхан. — Е, готови ли сте да тръгваме?

— Да — прошепна Хърмаяни точно когато покрай тях мина групичка шумни шестокурсници. — И така, ти, Рон… отиваш и отвеждаш по-надалеч Ъмбридж… Джини, Луна, започвайте да отклонявате хората от коридора… Ние с Хари ще си сложим мантията невидимка и ще изчакаме, докато хоризонтът е чист…

Рон се отдалечи, яркочервената му коса се виждаше чак от другия край на коридора, през това време не по-малко огнената глава на Джини, следвана бавно от русата на Луна, се понесе в обратната посока между блъскащите се ученици наоколо.

— Ела насам — промълви Хърмаяни и дръпна Хари при себе си в една ниша, където грозната каменна глава на някакъв средновековен магьосник си мърмореше от колоната. — Сигурен ли си… сигурен ли си, Хари, че си добре? Още си много блед.

— Добре съм — отвърна той кратко и измъкна от чантата мантията невидимка.

Всъщност го болеше белегът, но не толкова силно, та той да реши, че Волдемор е нанесъл на Сириус смъртоносен удар… беше го прорязвал много по-силно, когато Волдемор наказваше Ейвъри…

— Готово — рече той и метна мантията невидимка така, че да покрива и двамата, после наостриха уши, за да чуват не само статуята отпред, която пелтечеше на латински.

— Не може да минавате оттук! — викаше Джини на тълпата. — Не, съжалявам, налага се да заобиколите по въртящата се стълба, точно тук някой е пуснал газ удушвач…

Чуваха как учениците недоволстват, някой подвикна сприхаво:

— Не виждам никакъв газ.

— Защото е безцветен — обясни убедително с отчаян глас Джини, — но щом толкова държиш да минеш точно оттук, нямам нищо против, тъкмо трупът ти ще ни послужи за доказателство пред следващия глупак, който не разбира от дума.

Лека-полека тълпата оредя. Вестта за газа удушвач явно се беше разпространила, учениците вече и не припарваха насам. Когато накрая районът наоколо беше чист, Хърмаяни каза тихо:

— Според мен по-пусто няма да стане, хайде да вървим, Хари.

Тръгнаха под прикритието на мантията невидимка. Луна стоеше с гръб към тях в другия край на коридора. Докато подминаваха Джини, Хърмаяни прошепна:

— Браво на теб… и не забравяй сигнала!

— Какъв сигнал? — смотолеви Хари, когато наближиха вратата на Ъмбридж.

— Ще запеят гръмко „Уизли, ти си нашият цар!“, ако видят, че Ъмбридж се задава — отговори Хърмаяни точно когато Хари пъхна острието на ножа, даден му от Сириус, в процепа между вратата и стената.

Ключалката изщрака и те влязоха в кабинета.

Отвратителните котета се припичаха на късното следобедно слънце, което падаше върху чиниите, но иначе кабинетът беше притихнал и пуст, както последния път. Хърмаяни въздъхна дълбоко от облекчение.

— Мислех, че след втория душко може би е направила допълнителна защита.

Свалиха мантията невидимка, Хърмаяни забърза към прозореца, застана така, че да не я виждат отдолу, и се взря с насочена магическа пръчка към парка. Хари се спусна към камината, грабна кутийката с летежна пудра и метна в огъня една щипка, при което лумнаха изумрудени пламъци. Застана бързо на колене, пъхна глава в танцуващия огън и извика:

— Площад „Гримолд“ номер дванайсет.

Главата му се завъртя, сякаш току-що е слязъл от влакче на ужасите, макар че коленете му си останаха залепени за студения под в кабинета. Беше стиснал очи, за да не му влиза пепелта, която се носеше на вихрушка, а когато въртенето спря, отново ги отвори и видя пред себе си дългата студена кухня на площад „Гримолд“.

Там нямаше никого. Хари го беше очаквал, но не бе подготвен за приливната вълна парещ страх и паника, която се плисна в стомаха му при вида на пустото помещение.

— Сириус! — извика той. — Тук ли си, Сириус?

Гласът му прокънтя из кухнята, но отговор не последва. Разнесе се само тихо шумолене като от влачене на крака вдясно от огнището.

— Кой е там? — попита Хари.

Дали не беше мишка?

Пред него с бавна стъпка изникна домашният дух Крийчър. Изглеждаше изключително радостен, макар че явно наскоро си беше наранил и двете ръце, които сега бяха в бинтове.

— В огъня е главата на онова момче, на Потър — съобщи Крийчър на празната кухня, като от време на време стрелкаше предпазливо Хари с очи, в които неизвестно защо се четеше ликуване. — Крийчър недоумява какво ли търси тук.

— Къде е Сириус, Крийчър? — попита Хари.

Домашното духче нададе хриплив кикот.

— Господарят излязъл, Хари Потър.

— Къде отиде? Къде отиде, Крийчър?

Той само се изсмя.

— Предупреждавам те! — закани се Хари, макар и да съзнаваше, че в това положение едва ли има възможност да накаже Крийчър. — А Лупин? Лудоокия? Някой, някой от тях тук ли е?

— Няма никого освен Крийчър! — оповести победоносно той и след като обърна гръб на Хари, се запъти бавно към вратата в дъното на кухнята. — Крийчър смята да си побъбри с господарката, ами да, отдавна не е имал случай, господарят на Крийчър го държал далеч от нея…

— Къде отиде Сириус? — подвикна Хари след домашното духче. — В отдел „Мистерии“ ли отиде, Крийчър?

Духчето спря като заковано. През гората крака на столовете отпред Хари виждаше само плешивия му тил.

— Господарят не съобщава на клетия Крийчър къде ходи — отвърна тихо духът.

— Но ти знаеш! — кресна Хари. — Нали? Знаеш къде е!

За миг настъпи мълчание, после Крийчър се закиска по-силно и от преди.

— Господарят няма да се върне от отдел „Мистерии“! — заяви той победоносно. — Крийчър и господарката отново са сами!

Пак затътрузи нозе и се скри зад вратата на коридора.

— Ах, ти!…

Но преди да е изрекъл дори и една ругатня или обида, Хари усети на темето си страшна болка, нагълта се с пепел, задави се и почувства, че някой го тегли обратно през пламъците, докато ужасяващо внезапно не се озова пред широкото бледо лице на професор Ъмбридж, която го беше издърпала за косата от огъня и сега огъваше врата му назад, сякаш за да му пречупи гръкляна.

— Вие какво си въобразявате — изсъска тя и продължи да извива врата му още повече, та сега той гледаше към тавана, — че след два душковеца ще допусна без мое знание в кабинета ми да се промъкне още една подла гнусна малка твар ли? Глупаво момче! След като влезе последният душко, съм направила на цялата врата магии за засичане на натрапници. Отнемете му пръчката — излая тя на някого, когото Хари не виждаше, и той усети как една ръка тършува в горния джоб на мантията и вади пръчката. — Нейната също.

Хари чу боричкане при вратата и разбра, че току-що са изтръгнали насила и магическата пръчка на Хърмаяни.

— Искам да знам защо сте в кабинета ми! — рече Ъмбридж и разклати юмрука, с който стискаше косата му.

Хари залитна.

— Аз… опитвах се да си взема „Светкавицата“ — изхриптя той.

— Лъжец — Ъмбридж пак разтресе главата му. — Както знаете много добре, Потър, „Светкавицата“ ви се охранява строго в подземието. Бяхте пъхнали глава в огъня ми. С кого говорехте?

— С никого… — отговори Хари и се помъчи да се отскубне.

Усети как доста от космите му се разделят със скалпа.

— Лъжец! — кресна Ъмбридж.

Изтласка го от себе си и той се блъсна в писалището. Видя, че Хърмаяни е долепена до стената от Милисънт Булстроуд. Малфой се беше облегнал на перваза и ухилен, подхвърляше с една ръка магическата пръчка на Хари във въздуха, после пак я ловеше.

Пред кабинета настана суматоха и вътре влязоха няколко едри слидеринци, сграбчили Рон, Джини, Луна и — за изумление на Хари — Невил, който, притиснат в мъртвата хватка на Краб, беше на път да се задуши. И четиримата бяха със запушени уста.

— Заловихме ги всичките — похвали се Уорингтън и натика грубо Рон вътре в кабинета. — Този тук — забучи той дебел пръст в Невил — се помъчи да ми попречи да хвана нея — посочи Уорингтън към Джини, опитваща се да изрита по пищялите дебелата слидеринка, която я стискаше, — затова доведох и него.

— Браво, браво — одобри Ъмбридж и загледа как Джини се дърпа. — Както личи, не след дълго „Хогуортс“ ще бъда зона, свободна от Уизлиевци, а?

Малфой се изсмя подмазвачески. Ъмбридж се усмихна както винаги широко и самодоволно и след като се настани в тапицираното си кресло, примига срещу пленниците досущ жаба в цветна леха.

— Е, Потър — подхвана тя. — Наслагали сте хора около кабинета ми, за да ви пазят, и сте ми пратили този смешник — кимна директорката към Рон, при което Малфой се изкиска още по-силно, — да ме убеждава, че полтъргайстът опустошавал кабинета по трансфигурация, аз обаче знаех, че точно тогава той е мацал с мастило окулярите на всички телескопи в училището… господин Филч тъкмо ме беше уведомил. Очевидно за вас е било много важно да разговаряте с някого. С Албус Дъмбълдор ли? Или с онзи мелез Хагрид? Съмнявам се да е било с Минерва Макгонъгол, подочух, че още била доста зле, та не й е до разговори.

При тези думи Малфой и още неколцина от Отряда за бързо реагиране се засмяха отново. Хари усети, че от гняв и омраза чак трепери.

— Не ви влиза в работата с кого съм говорил — изръмжа.

Отпуснатото лице на Ъмбридж като че се изопна.

— Чудесно — заяви тя с най-опасния си престорено благ глас. — Чудесно, господин Потър… Дадох ви възможност сам да ми кажете. Вие не желаете. Нямам друг избор, освен да ви принудя. Драко, извикайте професор Снейп.

Малфой пъхна магическата пръчка на Хари в мантията си и ухилен, излезе от кабинета, но Хари почти не му обърна внимание. Току-що се беше сетил нещо: не можеше да повярва, че е бил толкова глупав да го забрави. Беше смятал, че са си отишли всички от Ордена на феникса, всички, които биха могли да му помогнат да спаси Сириус, но се беше заблуждавал. В „Хогуортс“ все още имаше един човек от Ордена — Снейп.

В кабинета беше тихо, чуваше се само как слидеринците се суетят и пристъпват, за да удържат Рон и останалите. Докато Рон се мъчеше да се измъкне от хватката на Уорингтън, от устата му по килима на Ъмбридж капеше кръв, Джини не се отказваше от опитите да настъпи шестокурсничката, която я стискаше с все сила над лактите, лицето на Невил ставаше все по-мораво, докато той се дърпаше от ръцете на Краб, Хърмаяни се мъчеше безуспешно да изтласка Милисънт Булстроуд. Луна обаче стоеше вяло и вместо да се съпротивлява, зяпаше отнесено през прозореца, сякаш е отегчена от случващото се.

Хари пак се извърна към Ъмбридж, която го наблюдаване вторачено. Нарочно си бе придал безучастен, безизразен вид. Точно тогава по коридора отвън се чуха стъпки, Драко Малфой се върна и задържа вратата отворена, за да влезе Снейп.

— Викали сте ме, госпожо директор — рече той и огледа съвсем безразлично всички двойки боричкащи се ученици.

— А, професор Снейп — усмихна се широко Ъмбридж и пак се изправи. — Да, трябва ми още едно шишенце веритасерум. Възможно най-бързо, ако обичате.

— Взехте последното, за да разпитате Потър — напомни Снейп и я огледа невъзмутимо през мазното було на черната си коса. — Едва ли сте го използвали цялото. Обясних ви, че са достатъчни и три капки.

Ъмбридж пламна.

— Можете да приготвите още, нали? — попита тя с глас, станал още по-лигаво момичешки, както всеки път, когато се ядосаше.

— Разбира се — подсмихна се Снейп. — Нужен е пълен лунен цикъл, отварата ще бъде готова след около месец.

— След месец ли? — кресна Ъмбридж и се изду като жаба. — След месец? Но отварата ми трябва тази вечер, Снейп! Току-що заварих Потър да използва огнището, за да се свърже с някого. Още не съм установила с кого.

— Наистина ли! — възкликна Снейп и след като се извърна към Хари, за пръв път показа някакъв, макар и бегъл интерес. — Е, не съм изненадан. Потър никога не е проявявал склонност да спазва училищните правила.

Впи студени черни очи в момчето, което също го погледна, без да мига, и се съсредоточи изцяло върху видяното в съня — искаше Снейп да го прочете в съзнанието му, да разбере…

— Желая да го разпитам! — извика ядно Ъмбридж и Снейп премести очи от Хари към лицето й, което се тресеше от гняв. — Осигурете ми отвара, която да го принуди да ми каже истината!

— Вече ви обясних — рече спокойно Снейп, — не ми е останал веритасерум. Не мога да ви помогна, освен ако не смятате да отровите Потър, но ви уверявам, че ако го направите, ще ви подкрепя изцяло. Лошото само е, че повечето отрови действат прекалено бързо и жертвата няма време за споделяне на истини.

Снейп пак се извърна към Хари, който се беше вторачил в него с трескавото желание да му предаде без думи съобщението.

„Волдемор държи Сириус в отдел «Мистерии» — помисли той отчаян. — Волдемор държи Сириус…“

— Вие сте на изпитателен срок — изписка професор Ъмбридж и Снейп отново я погледна с леко вдигнати вежди. — Нарочно не ми съдействате! Очаквах повече, Луциус Малфой винаги се е изказвал изключително ласкаво за вас! А сега напуснете кабинета ми!

Снейп се поклони подигравателно и се обърна, за да излезе. Хари знаеше, че последната му надежда да съобщи на Ордена какво се случва всеки момент ще излезе през вратата.

— Той е заловил Лап! — извика момчето. — Държи Лап на мястото, където е скрито онова!

Снейп застина с ръка върху дръжката.

— Лап ли? — изкрещя професор Ъмбридж и премести нетърпеливо поглед от Хари към Снейп. — Какво е това Лап? Къде и какво е скрито? За какво говори, Снейп?

Преподавателят се обърна към Хари. Лицето му беше непроницаемо. Хари не беше сигурен, че Снейп го е разбрал, но не смееше да се изрази пред Ъмбридж по-ясно.

— Нямам представа — отговори хладно Снейп. — Ако искам, Потър, да ми крещиш разни небивалици, ще ти дам отвара за дърдорковщина. А ти, Краб, отпусни малко хватката. Ако удушиш Лонгботъм, ще има да пишем обяснения. Опасявам се и че ще се наложи да го спомена в препоръката, ако някога решиш, да кандидатстваш за работа.

Той затвори с трясък вратата, оставяйки Хари в още по-голям смут: Снейп му беше последната надежда. Момчето погледна Ъмбридж, която явно се чувстваше по същия начин. Гърдите й се издуваха от гняв и отчаяние.

— Добре тогава — рече тя и извади магическата си пръчка. — Добре… сега вече нямам избор… тук става въпрос не просто за реда в училището… тук говорим за сигурността на министерството… да… да…

Сякаш сама се убеждаваше в нещо. Без да сваля очи от Хари, пристъпваше притеснена от крак на крак, почукваше с магическата пръчка по свободната си длан и дишаше тежко. Докато я наблюдаваше, Хари се чувстваше ужасно безсилен без магическата си пръчка.

— Принуждавате ме, Потър… не че искам — каза Ъмбридж и продължи да пристъпва неспокойно на едно място, — но понякога обстоятелствата оправдават средствата… Убедена съм, министърът ще разбере, че не съм имала избор…

Малфой я наблюдаваше захласнато.

— Проклятието Круциатус би трябвало да ви развърже езика — пророни тихо Ъмбридж.

— Не! — изпищя Хърмаяни. — Професор Ъмбридж… незаконно е!

Но Ъмбридж не й обърна внимание. Върху лицето й се появи противно, припряно, превъзбудено изражение, каквото Хари не беше виждал никога дотогава. Тя вдигна магическата пръчка.

— Министърът едва ли ще одобри, че нарушавате закона, професор Ъмбридж! — извика Хърмаяни.

— На Корнелиус няма да му навреди, защото няма да узнае — заяви Ъмбридж и позадъхана, започна да насочва пръчката ту към една, ту към друга част от тялото на Хари, явно умуваше къде ще го заболи най-силно. — Така и не разбра, че миналото лято съм заповядала на дименторите да подгонят Потър, но пък се зарадва много, че е получил възможност да го изключи от училище.

— Вие ли? — ахна Хари. — Вие ли пратихте дименторите?

— Все някой трябваше да действа — изсъска Ъмбридж и магическата й пръчка се насочи право към челото на момчето. — Всички се жалваха, че трябвало да ви запушим някак устата, да ви злепоставим… но единствено аз предприех нещо… само че вие, Потър, се измъкнахте. Днес обаче няма да ви се размине… — Тя си пое въздух и извика: — Кру…

— НЕ! — изпищя сподавено Хърмаяни иззад Милисънт Булстроуд. — Не… Хари… трябва да й кажем!

— За нищо на света — кресна той и се взря в малката част от Хърмаяни, която виждаше.

— Налага се, Хари, тя така и така ще го изтръгне, няма… няма смисъл.

И се разплака тихо отзад върху мантията на Милисънт Булстроуд. Слидеринката веднага прекрати опитите да я размаже върху стената и се дръпна погнусено.

— Добре, добре, добре — заяви победоносно Ъмбридж. — Госпожичка Всезнайка ще ни даде някои отговори. Хайде, момиче, говорете!

— Ър… ма… ни… не! — изкрещя Рон, както беше със запушена уста.

Джини гледаше Хърмаяни така, сякаш я вижда за пръв път. Срещу нея се беше облещил и Невил, който още не можеше да си поеме въздух. Хари обаче току-що беше забелязал нещо. Хърмаяни уж ридаеше безутешно в дланите си, а нямаше и следа от сълзи.

— Аз… извинявайте всички — изхлипа тя. — Но… не мога да го понеса…

— Така, така, момиче! — насърчи я Ъмбридж и след като я хвана за раменете, я бутна на опразненото тапицирано кресло и се надвеси над нея. — Хайде, кажете… с кого Потър се беше свързал преди малко?

— Ами… — простена през ридания Хърмаяни в дланите си. — Ами… опитваше се да говори с професор Дъмбълдор.

Рон застина с ококорени очи, Джини вече не се стараеше да настъпи по пръстите на краката своята мъчителка, дори Луна изглеждаше леко изненадана. Добре че Ъмбридж и подмазвачите бяха насочили цялото си внимание към Хърмаяни и не забелязаха тези подозрителни знаци.

— С Дъмбълдор ли? — рече нетърпеливо Ъмбридж. — Значи знаете къде е.

— Ами… не, не знаем — проплака момичето. — Опитахме в „Продънения котел“ на „Диагон-али“, в „Трите метли“ и дори в „Свинската глава“.

— Глупаво момиче… Дъмбълдор няма да седи по кръчмите, при положение че го издирва цялото министерство! — викна Ъмбридж и във всяка от увисналите бръчки по лицето й се вряза разочарование.

— Но… но ние трябваше да му съобщим нещо важно! — зави Хърмаяни и притисна още по-силно длани към лицето си, Хари обаче знаеше, че го прави не от болка, а за да прикрие липсата на сълзи.

— Така ли? — възкликна Ъмбридж, която отново беше обзета от внезапно вълнение. — И какво искахте да му кажете?

— Искахме… искахме да му съобщим, че е готово! — задави се момичето.

— Кое е готово? — попита настойчиво Ъмбридж, която пак беше сграбчила Хърмаяни за раменете и я поразтресе леко. — Кое е готово, момиче?

— Оръжието… — изпелтечи Хърмаяни.

— Оръжието ли? Оръжието? — ахна Ъмбридж с очи, които щяха да изскочат от вълнение. — Разработвали сте начин да се съпротивлявате? Оръжие, което да използвате срещу министерството? По заповед на професор Дъмбълдор, разбира се!

— Д-да — изхълца Хърмаяни, — но на Дъмбълдор му се наложи да напусне, преди оръжието да е готово, и с-сега ние го довършихме вместо него… а н-не можем да го открием, за да му к-кажем.

— Какво оръжие? — попита рязко Ъмбридж, като продължаваше да стиска с къси пръсти Хърмаяни за раменете.

— В-всъщност и ние не знаем — подсмръкна звучно момичето. — П-просто направихме к-каквото ни каза п-професор Дъмбълдор.

Ъмбридж се изправи ликуващо.

— Заведете ме при оръжието — нареди тя.

— На тях… няма да им го покажа — изписка Хърмаяни и погледна през пръсти към слидеринци.

— Не вие определяте условията — скастри я професор Ъмбридж.

— Добре тогава — пак се разхлипа върху дланите си Хърмаяни. — Добре… нека го видят и дано го използват срещу вас! Всъщност ми се иска да повикате много, много, хора… нека дойдат и го видят! Така ви се пада… о, ще бъде прекрасно, ако цялото училище знае къде се намира оръжието и как… да го използва… когато подразните някого, той тъкмо ще може да ви отмъсти!

Тези думи оказаха мощно въздействие върху Ъмбридж. Тя погледна бързо и подозрително назад към своя Отряд за бързо реагиране и поспря за миг изпъкнали очи върху Малфой, който не успя да прикрие овреме нетърпеливото алчно изражение, появило се върху лицето му.

Ъмбридж продължи да наблюдава Хърмаяни още доста дълго, после каза с глас, който явно трябваше да прозвучи майчински:

— Добре, миличка, нека тогава отидем само ние двете с вас… ще вземем и Потър, нали? Хайде, станете.

— Госпожо — обади се с готовност Малфой, — професор Ъмбридж… според мен няколко души от Отряда трябва да дойдем и да ви пазим…

— Аз, Малфой, съм високопоставен квалифициран служител на министерството, нима смятате, че няма да се справя и сама с двама младежи без магически пръчки? — попита рязко тя. — А и доколкото разбрах, това оръжие не бива да се гледа от ученици. Докато се върна, вие стойте тук и внимавайте някой от тях да не избяга — махна тя към Рон, Джини, Невил и Луна.

— Добре — рече нацупен и разочарован Малфой.

— А вие двамата ще вървите пред мен и ще ми показвате пътя — разпореди се Ъмбридж и посочи с магическата пръчка Хари и Хърмаяни. — Водете!