Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (23)

Глава двадесет и втора

Не можеше да става и дума за кражба на друг самолет. Единственото място, на което можеше да се отиде, беше Ацуги — японско-американска военновъздушна база близо до Йокосука. Но със себе си носехме прекалено много плячка, за да можем да се вмъкнем в базата, без да ни забележат. Имахме товар ракети „Томахоук“. Имахме и напречни сечения на частите на ракетите, ядрени компоненти и други неща, които бяхме взели от склада на Икигами. Някои от материалите бяха от Северна Корея. Това ме впечатли. Чудех се какво ли са получили кимчиядците за помощта, която бяха оказали на Хидео Икигами.

Е, То Шо щеше да разбере. Той беше човек, който довежда нещата докрай. Особено когато ставаше въпрос за предатели. Той разреши проблема с превоза. Подари ни частния самолет на Хидео Икигами — „Гълфстрийм-IIIА“ с допълнителни горивни резервоари. Полетният диапазон от 5800 мили щеше да ни позволи да летим от Токио до Феърбанкс, а оттам до Вашингтон. А най-хубавото беше, че сметката за горивото трябваше да заплати „Мацуко“.

Като се имат предвид събраните веществени доказателства, както и признанията на петимата служители на „Мацуко“, които свалихме от танкера, То Шо реши, че Икигами сан може да бъде задържан в „Куника“ за около 48 часа, без това да нарушава законите, нито да създава излишни вълнения в организацията на Икигами. Старецът и друг път беше изчезвал по частни задачи. Това щеше да ми позволи да се справя с Грант Грифит и Пинки Прескът. Японският ас нямаше да може да се обади на приятелчетата си в САЩ.

„Червената клетка“ се промъкна в Токио в голям фургон без прозорци. Изкъпахме се в щаба на „Куника“. То Шо отвори личното си барче в долното чекмедже на бюрото си и ободрен от лековития балсам на доктор „Бомбай“, се обадих на Майк Ригън и го помолих да опакова моите неща в плик на „Федерал Експрес“ и да ги прати на Стиви Уондър. После се обадих на Стиви, за да му кажа какво ще получи.

Беше доста красноречив.

— Без майтап — каза. — Истински благодарен съм за това, което ще получа.

Казах, че съм сигурен в това. И Уондър не се нуждаеше от хора като Грифит и Пинки.

— Какво да направя с тях?

— Пази ги. — В моя притъпен от джина словашки мозък се оформяше план. — Помниш ли колко весело си прекарах ме миналия ноември сред природата?

Почти си представих как върти глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.

— А, до старата странноприемница ли?

— Точно така.

— Е, да, приятно беше.

— Радвам се, че го одобряваш. Наеми два пикапа и ги остави на паркинга на летище „Уорингтън“. — Пистата там беше достатъчно дълга, за да се приземи самолет като гълфстрийма, а аз не исках да кацаме на летище „Дълес“, което беше по-удобно, но според думите на Уондър гъмжеше от ченгета на ФБР. — Сложи ключовете от вътрешната страна на броните. Надраскан ги с тебешир, за да знам кои са моите. После иди при Юта и Дон. Чакай ме с пакета от „Федерал Експрес“. И не забравяй: пази се през цялото време.

— Няма проблеми. — Уондър, доказал себе си в боевете ветеран от Морската пехота на САЩ (или както я наричаха Заблудените чеда на чичо Сам)^[1], имаше два медала „Сребърна звезда“ от Виетнам за това, че е правил лоши неща в близост с мистър Чарли и други отбрани злодеи.

Всъщност той обожава тези неща. Идиотите като него си приличат — напълно откачени са. И затова ми харесват толкова.

Отидохме до летище „Ханеда“ южно от Токио, където под внимателния надзор на То Шо се натоварихме във фирмения самолет на „Мацуко“. Тесничко беше, но успяхме да напъхаме всичко на борда, включително оръжията и патроните си, както и веществените доказателства, които бяхме събрали на борда на „Акита Мару“. То Шо запечата най-важната информация с дипломатически печати — нямах представа откъде ги е намерил. До Пик щеше да лети един от пилотите на „Мацуко“, когото извикахме да го подсигурява.

За да е сигурен, че всичко ще мине добре, То Шо нареди на своето пънкарче да дойде с нас. Йоши, който носеше дипломатически паспорт и свободно говореше английски език, стана причината американските митници да не ни създават проблеми за оръжията. Американците знаеха само, че реактивният самолет на „Мацуко“ е по ПП — за вас, цивилни, това е Правителствена поръчка — и товарът му, подходящо запечатан с дипломатически печати, беше неприкосновен.

Ако можеше да възникне проблем, то той се криеше у нас, хората от Американските военноморски сили. В края на краищата нас ни преследваха. Освен това нямахме паспорти, а кредитните ни карти и документите за самоличност бяха фалшиви и това вероятно беше добре известно на ФБР. Самолетът и товарът му може да бяха неприкосновени, но нас — кучета ни яли.

На То Шо му трябваха почти три минути, за да разреши този проблем. Появи се с шест дипломатически паспорта от Коста Рика. Конфискували ги при разкриване на операция по продаване на жителства в посолството на Коста Рика.

— Истински са — каза той. — Въпросът е дали можем да ги приготвим навреме.

Престояхме в „Ханеда“ шест часа, докато един екипаж от отдела в „Куника“, еквивалент на нашия Отдел за технически услуги — фалшификаторите, които уреждат смяната на документите, — ни направи снимки и ги залепи в паспортите, дадоха ни визи и поставиха печати за влизане в Япония. Дадоха ни и визи за САЩ.

— По дяволите, как се снабдихте с тези неща? — посочих релефния печат в червено, бяло и синьо на петата страница, където според консула на САЩ, наречен Мерилин Повънмайър, аз притежавах дипломатическа виза за влизане в Съединените американски щати и в републиката, където беше издаден паспортът.

— Има някои неща, които дори ти не трябва да знаеш — каза То Шо. — Това е едно от тях. Но печатът на визата е истински.

Трябва да се запомни — съгласих се да приема, без да подлагам нещата на съмнение.

— Благодаря, Тош… и да ти го начукам много.

Поклони се по японски и ме прегърна по американски.

— Пази се, смотан космат гайджин заднико.

— Трудна работа, смрадливецо.

— Е, в такъв случай ти пожелавам приятно прекарване.

— Това е друго.

* * *

В гълфстрийма имаше телефон и след като прелетяхме над щата Монтана, аз се обадих.

— Кабинетът на адмирал Прескът.

— Кажете му, че се обажда Дик Марчинко.

Ясно долових ахкане.

— Да, сър.

Пинки се обади почти мигновено и започна да ръмжи и да ме заплашва, като на всяка втора дума използваше „гореказаното“ и „по дяволите“. Оставих го да бръщолеви. Не плащах този разговор. Когато се поуспокои, успях да пусна няколко думи.

Нещата, които му казах, го накараха да наостри уши. Казах му какво и как исках и че ако не направи нещата така, както искам, ще разбива големи камъни на по-малки камъни в затвора в Левънфорд до края на живота си.

Сбогувах се не особено дружелюбно. Погледнах часовника си. След три часа щяхме да кацнем в Уорингтън. Време беше да поспя.

* * *

Обезвредихме охраната на Грант Грифит в „Хъстингс“ без проблеми. Те не очакваха никого, пък и не носеха някакви особени оръжия. Така че когато Грант и Пинки дойдоха, униформените полицаи под наем, както и тримата прислужници на Грифит, двамата икономи, камериерът му и човекът от конюшнята бяха навързани и складирани в един обор наблизо.

Бях отворил бара в огромното фоайе на „Хъстингс“ и се почерпих с три джина „Бомбай“. Стиви, който дойде с нас за празненствата, сърбаше истинско английско горчиво пиво, което идваше от едно буре в мазето. Останалите момчета се придържаха към „Куърс“.

Когато чухме колите отвън, вече бяхме нагласили всичко.

Пръв влезе Грифит. Видя ме и езикът му инстинктивно се плъзна по горната му устна.

— Дик…

— Да ти го начукам, смрадливецо.

Докато влизаше във фоайето, Гадния се приближи зад него и го пребърка, после го бутна към мен.

— Чист е, капитане.

Сега беше ред на Пинки. Малката бира го опипа и извади сгъваем нож от неръждаема стомана от униформеното му сако. Подаде ми го.

Пинки ме гледаше гневно.

Отвън се дочу шум от борба. Проверих какво става през стъклото на предната врата и видях, че Чери, Под и Пик бяха обезвредили тримата шофьори и шестимата мъже от Следствената служба, доведени от Пинки за охрана. Бедните смотаняци лежаха по лице на чакълената настилка с белезници на ръцете си. Валеше и вероятно щяха да настинат. Лошо. Но не можеха да се скрият от дъжда, тъй като Нод стоеше под навеса на вратата и ги наблюдаваше с готов за стрелба автомат МП-5. Нод можеше да улучи десетцентова монета от десет метра, без да се прицелва.

Поведох двамата пленени през фоайето. Токовете ми тропаха по чамовите дъски на пода. Преминахме по дългия коридор и през арката, след което влязохме във фоайето на Грифит, където ризниците се осветяваха от скрити прожектори. Посочих към двата стола с прави облегалки, които бях разположил в средата на стаята.

— Сядайте.

Грифит понечи да каже нещо. Грабнах реверите на белия раиран костюм от „Севил Роу“ и го повдигнах на двадесет сантиметра от пода.

— Казах сядай, тъпако.

Върнах го на пода и той седна. Успокоих се. Харесвам хората с чувство за ориентация.

Пинки не чака подкана.

Грифит нагласи ръба на крачола на панталона си. Поигра си с римския си пръстен. Показа ми тройните копчета на ярката си раирана риза от „Търнбул и Асер“. Прекара длан през гъстата си бяла коса. Оставих го да шава.

Огледах ги.

— Знаете ли — казах. — Това ми прилича на онези филми с Чарли Кан, дето Чарли — аз, неговият първороден син, — Гадния ето там, и всичките му останали чеда — повечето от тях видяхте отвън — събират всички заподозрени в една стая. Чарли отива при престъпника и казва на всички кой е той.

Налях си нова доза джин в гравираната кристална чаша.

— Е, господа, в случая престъпниците са само двама и са тук. — Сложих си още лед. — А неприятният факт е, че не всичките ми синове успяха да се върнат.

Разклатих напитката си и отпих.

— Господа — продължих. — Не искам да ви обърквам с терминология, но всичко се оказа едно голямо групово начукване.

Устата на Пинки зейна. Вдигнах показалец към него и го размахах.

— Още не. Ще поговориш по-късно. Както казваше Чарли Кан, „Полевият телефон, окачен на генералските топки, спомага за провеждането на интересни разговори“.

— Господи… — Очите му се разшириха.

— Успокой се, Пинки. Пошегувах се.

— Не ми беше смешно.

— И случилото се не беше смешно.

Отпих и поставих чашката върху една от античните френски маси на Грифит. Той изохка, щом кристалът докосна дървото.

— О, Грант… съжалявам. Колко лошо Дики надраска масата ти. — Отворих ножчето, което Малката бира беше взел от Пинки, и го забих в масата. Пробих сложната инкрустация. — Сега няма за какво да се притесняваш.

Грифит понечи да се изправи.

— Това е Луи Шести…

Ударих го през лицето с опакото на ръката си. От ъгълчето на устната му потече тънка струйка кръв. Доближих лицето си на сантиметър от неговото.

— Не ми пука, ако ще да я е направил самият шибан Крал на слънцето — казах. — Аз загубих хората си, защото си алчен шибан предател.

Направих знак на Пик, който отметна брезента от сандъците с ракети „Томахоук“, които бяхме складирали тук.

— Той открадна тези неща от Сийл Бийч — казах на Пинки. — Продаваше ги на приятеля си Хидео Икигами, собственик на „Мацуко Машин“. Помниш тази фирма — те продадоха фрезите на руснаците, за да могат да си направят ядрените подводници толкова тихи, колкото нашите.

— Знам, че ги открадна — каза Пинки.

— Знаеше? Господи, Пинки, в такъв случай защо не направи нещо?

— Дълга история.

— Обзалагам се, че е така — казах.

Пинки въздъхна, а после проплака:

— Нищо не съм направил.

— Не си направил нищо, Пинки — прекъснах го, — защото този задник — посочих с пръст Грант Грифит — те шантажираше, за да му помагаш.

— Какво искаш да кажеш? — запита Пинки.

— Искам да кажа, че си шибан предател.

Пинки не обърна никакво внимание на обвинението ми.

— Честно казано, Дик, изненадан съм, че не си схванал какво става. Смятах те за по-умен.

— Знам достатъчно. — Вдигнах джина и отпих. — Знам, че те шантажираше. Шантажирал е други хора. Имам шибаните досиета. Но няма да говоря за това. Смяташ, че не знам какво става ли? Слушай, тъпако, схващам много бързо. Знам, че от мига, в който се натъкнах на онези шибани кимчиядци в „Нарита“, животът ми се превърна в ад.

Знам, че ти и Грифит ме върнахте на служба, защото, ако съм униформен, щеше да ви е по-лесно да елиминирате заплахата, която представлявах за контрабандните ви операции. Знам, че се опитахте да ме прецакате, опитахте се да прецакате и „Червената клетка“. Изпратихте ни в Щаба на Военноморските сили, за да ни хванат.

Пинки не изглеждаше убеден и затова продължих:

— Когато това не стана, ни изпратихте в Сийл Бийч. Защо? Защото при следващата ревизия щяха да бъдат установени липсите на ракети и нас щяха да обвинят за нещата, които вършеха Грифит и приятелите му от „Сетюриънс“.

Отново погледнах Пинки. Не изглеждаше разтревожен. Защото беше задник. Чувствах се щастлив, че мога да го убия.

— После ни засилихте в Северна Корея. Надявахте се, че кимчиядците ще сторят това, което вие не можахте — да ни избият до един.

Пинки въздъхна.

— Значи си се досещал за всичко.

— И още как.

Изражението на лицето му се промени.

— Ще загубиш.

— Не ми пробутвай тъпотиите си, Пинки.

— Не ти ги пробутвам. — Стана и отиде до телефона, поставен на стойка от мрамор и орехово дърво. — Вдигни телефона.

Добре. Навит бях. Вдигнах слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Казах:

— Ало?

Отговори ми един глас:

— На телефона е полковник Макарти.

Кой беше полковник Макарти, мамицата му?

Сигурно беше много досетлив, защото веднага отговори:

— Началник на военната полиция от Морската пехота на САЩ.

Значи беше от Куантико.

— С какво мога да съм ви полезен, полковник.

— Свалете оръжието. Имението е заобиколено от огромна военна част.

Лицето ми сигурно ме издаваше.

— Казах ти — обади се подигравателно Пинки.

— Нищо не си ми казвал, смрадливецо.

— Налей ми малко джин, Дик.

Това беше най-интелигентното нещо, което каза през цялата вечер. Кимнах към Уондър. Той му наля един инч напитка в чашата, добави лед и я подаде на Пинки.

— Да ви е сладко, адмирале.

— Благодаря. — Пинки огледа отблизо огледалните очила за стрелба на Уондър. — Познаваме ли се?

— Мисля, че не.

Пинки пое чашата и седна в удобно кресло. Отпи от джина.

— Е, Уондър… нали така се казвате?… Добри коктейли правите.

Обърна се към мен:

— Знаехме за Грифит, но не можехме да направим нищо. Сложно беше. Ако някой започнеше следствие, в което дори съвсем слабо се намекваше за Грифит, то се прекратяваше отгоре. Има прекалено много високопоставени приятели. Това е по-сложно дори от аферата „Тейлхук“, а и по-опасно. В края на краищата ние говорим за сигурността си, за ядрени оръжия.

Пинки разклати напитката си.

— Затова се нуждаехме от истински дивак, който да раздвижи нещата.

— Това бях аз, така ли?

— Точно така, капитане. Знам колко мразиш командването. Знам как работиш. Почти можех да гарантирам, че на пряка заповед ти няма да се подчиниш и ще направиш операцията в стил „Ако няма други указания“. В дебелата ми словашка тиква започнаха да се подреждат късчета информация и факти.

— Искал си да побеснея.

— Точно така. Знаехме, че нещо става. Но честно казано, Дик, системата си има своите ограничения и колкото и да не ми е приятно, трябва да ти кажа, че Грифит и хората му знаеха как да я манипулират. По-добри бяха от нас.

Погледна ме полуусмихнато и направи гримаса, сякаш много му се искаше да се изправи, но се въздържа. Въздъхна силно.

— Но ти пък си по-добър от тях. — Пинки отново отпи от джина. — Дик, имаш ли нещо против да добавиш още малко лед?

Взех му чашата и отидох до бара. Гласът му ме последва:

— Не ми харесва как работиш, Дик. Честно казано, мисля, че ако страната ни не воюва, трябва да те държим в клетка. Но понякога имаме нужда от животни. Такъв беше случаят и сега. Когато Грант отиде при командващия, за да уреди връщането ти в армията, ние решихме, че това е златна възможност, и се възползвахме от нея.

Бръкнах в кофичката с лед, извадих малко лед, натроших го в юмрука си и ги пуснах в чашата му.

— О — обади се Пинки. — Няма нужда да го раздробяваш. И на кубчета си е добре.

Върнах му напитката.

— Благодаря ти, Дик.

Погледнах Пинки. Беше един шибан идиот, бюрократ, тъпак и смотаняк. Беше придирчив, надут лайномозъчен задник с малка пишка.

— Искаш да кажеш, че си нагласил цялата тази верига от събития? Не си толкова умен, Пинки.

Той протегна дългите си крака, прекръсти ги в глезените, сръбна си джин и махна с ръка.

— Дик, Дик, не ми прави това, за което постоянно обвиняваш Военноморските сили.

— Какво е то?

— Подценяват те.

Това ме накара съвсем да млъкна. Имаше право.

— Добре, Пинки. Нека поставим и теб под съмнение. Как ме навря във всичко това?

Пинки обясни. Чул беше за историята в „Нарита“, когато телеграмата от военноморския аташе в Токио е попаднала на бюрото на командващия. Пинки обясни, че случаят в „Нарита“ е „ужилване“, нагласено от него и от Грифит с одобрението на командващия. Но всъщност тук имаше хитрина — операцията била предназначена да провери доколко Грифит е ангажиран с контрабандното пренасяне на оръжия. Ако детонаторите се загубеха в една уж непробиваема операция, то командващият и Пинки щяха да добавят още една черна точка към досието на Грифит.

След това пристигнала телеграмата с описание на моето присъствие. Обадил се на Пинки, който след като погълнал четвърт опаковка хапчета „Малокс“, звъннал на приятеля си Тони Меркалди в Разузнавателния отдел на Военноморските сили на САЩ.

Изразих изненада, че и той познава Мерк. Пинки каза, че има много по-широк кръг от познати, отколкото подозирам.

Както и да е, той продължи да обяснява, че знаел какви приятели сме с Мерк от почти двадесет години, още от колежа на Военновъздушните сили в Монтгомъри, Алабама, където двамата прекарахме по-голямата част от 1976 г. Затова помолил Мерк да му помогне и да ме препоръча на един бизнесмен, когото започнали да заплашват. Пинки знаел, че този човек искал Грант Грифит да представя фирмата му за някакъв договор за Военноморските сили.

Значи Пинки се е криел зад заплахите срещу Джо. В края на краищата това наистина се оказа номер.

— И после? — попитах.

— И после ние те оставихме да побеснееш и да свършиш това, което трябва.

— Какво искаш да кажеш с това ние?

— Аз. Аз и главнокомандващият. Изпратихме те там, където смятахме, че ще намериш улики срещу Грант. Не намери нищо в щаба, но пък се натъкна на златна мина в Сийл Бийч.

Е, не бях излязъл съвсем без нищо от щаба. Под пода на кухнята си криех неговото досие с надпис „Ловец на лисици“ и снимките на Пинки в момента на flagrante delicto. Ho моментът не беше подходящ да ги изваждам.

— Ти и командващият ли измислихте това? Двамата?

— Ние сме единствените, които си имат доверие.

Погледна към мястото, на което седеше Грифит.

По лицето на Грифит се виждаше, че е подценил Пинки повече и от мен.

— Той е много, много силен човек — добави Пинки.

Грифит се изправи. В ъгъла на устата му все още имаше малко кръв.

— Това са глупости — каза той. — Нищо няма да се случи.

Пинки го погледна.

— И защо, Грант?

Грифит започна да си играе с древноримския пръстен.

— Защото никога няма да ме пратят на съд — уверено каза той. — Е, Пинки, та аз знам твърде много. Прекалено много тайни са ми известни. Знам и за доста кирливи ризи. Дори и да ме осъдят, шибаният президент ще ме помилва — ако желае да бъде преизбран. Имам записи, досиета, документи. Имам всякакви улики, които ще ми помогнат.

Пинки посочи сандъците.

— Ние също.

Грифит направи презрителна гримаса.

— Ракетите ли? Те са само брънка във веригата. А не можете да извадите цялата верига на показ, без да застрашите националната сигурност. Грифит се изсмя подигравателно. — Вижте какво, Пентагонът и Държавният департамент няма да ви позволят да покажете тези неща. Вашите „улики“ доказват, че Съединените щати се занимават с тайни операции. Ще доведат до разкриването на източници на информация и методи на работа. Ще демонстрират как работите в съюзнически страни без разрешение. Няма начин да го направите. Никога. Невъзможно е.

Разбира се, беше прав. Можеше да разчита на шантажа, а като доказателство за това служеше дискът от компютъра му. Нашите улики бяха тайните на страната ни. И тъй като знаеше, че не можем да ги използваме срещу него, кучият син щеше да се уреди да излезе на свобода.

Този вид realpolitik^[2] винаги ме е притеснявал до полуда. Не обичам да гледам как хора като Грант Грифит, убивали или вършили други безчестия, отново застават в началното положение и прибират двеста долара^[3], вместо да отидат право в затвора. И все пак беше по-добре човек да е реалист. Особено ако става дума за политика.

Погледнах към Пинки.

— Знаеш ли, че може би има право — казах.

Пинки поклати глава.

— Известно ми е какви са деликатните политически последствия — печално произнесе той. Пресуши джина си. — Е, какво предлагаш.

Нямаше какво да кажа. Затова не казах нищо. Просто извадих „Валтера“ от джоба си, протегнах ръка и изстрелях една в гърдите му от два метра разстояние. Много бързо стана — бам-бам-бам, бам-бам-бам. Бившият министър на отбраната примигна. После се строполи като кървава купчина на земята, без да промълви нито дума.

— Това е за двете момчета — казах на трупа му.

Обърнах тялото му с крак и с удоволствие забелязах, че нито един от куршумите не беше преминал през тялото му. Куршумите „Елей“ бяха точно такива, каквито ги представяше рекламата. Можех да напиша цяло препоръчително писмо и сигурно щях да го направя.

— Според уставите на Военноморските сили — обясних на Пинки аз — използването на смъртоносно оръжие е оправдано, ако е застрашена сигурността на ядрено оръжие. — Посочих към сандъците. — А това не ти е шибан пилешки дроб.

Лицето на Пинки беше бяло като тебешир. Но успя да преглътне, да кимне с глава и да каже:

— Имаш право, Дик, приемам.

Почистих пистолета и го метнах върху трупа на Грифит. Телефонът звънна. Предположих, че е полковник Макарти, който искаше да разбере какво става. Имаше хора с по-големи заплати от моята, нека те да обясняват. Вдигнах слушалката, затиснах я с длан и я подадох на Пинки.

— Виж какво, адмирале. Оправи цялата тази каша — ти си шибаният шеф с тълпата си бойци. — Замислих се за нещата, които бях казвал и извършил. Пинки твърде бързо прие, че употребих оръжие.

— Нали знаеш, че и аз бих застрелял кучия син?

— Moi?

Пое слушалката от ръката ми.

— Почакайте малко, полковник. Имам да свърша още малко работа, преди да дойдете с вашите хора.

Сега беше негов ред да закрие слушалката. Изгледа ме с невинния си поглед на новородено.

— Дик, кога ли съм можел да те контролирам? Ти си отстъпник, завършен отцепник и всеки във Военноморските сили го знае.

Той беше хитър измамник и долен задник и в този момент ако имах друг патрон, щях да убия и него. Но пистолетът беше празен.

Сега започвах да осъзнавам истинските последици от това, което бях направил.

— Е, Пинки, да ме вземат мътните, вероятно ти ще получиш още една звезда.

Той ми пусна вялата си усмивка.

— Зная. И го заслужавам.

Заслужил го беше. Аз носех белезите, а задници като Пинки — звездите. Прииска ми се да го изритам в топките.

Но, честно казано, нямах сили. Бях уморен. Уморен до смърт. Искаше ми се да бъда във вила „Свирепия“ със сауната, ваната с джакузи и чаша джин „Бомбай“.

— Отивам си у дома — казах. — Вземам си хората и се прибирам.

Погледнах Уондър, Чери, Гадния, Пачия крак, Малката бира, Пик и Нод. После изгледах Пинки. Той не струваше колкото урината им.

— Хайде да вървим да се натряскаме — казах и тръгнах по коридора.

— Не се отклонявай много от резервата си — обади се Пинки. — Може отново да имаме нужда от теб.

— Има много да чакаш.

Пинки размаха пръста си с маникюр.

— Не се заричай, Дик.

Всъщност, когато излизахме, кучият му син си свиркаше мелодията „Направих го, както исках“.

Това никак не ме притесняваше. Нали имах шибаната му папка от Следствената служба.