Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (5)

Глава четвърта

Сплотеността — това е най-важното, за да се създаде боеспособна група. А това означава всички да действат и да мислят като един човек, всеки да подкрепя останалите, а не да мисли само за себе си. Групата не е механична сплав от хора, които не се разбират и не са годни за нищо. Всеки трябва да е готов да умре за другия. Сплотеността на групата е емоционалното, физическото и физиологичното епоксидно лепило, с което са споени екипажите на тюлените, разузнавателните взводове на Морската пехота и щурмовите отряди от Специалните сили. Във военните филми на Джон Уейн Херцогът винаги изнася реч пред своите пехотинци, пилоти или моряци за какво воюват. Но в реалния живот хората не се бият на живот и смърт заради нечия произнесена реч за неясни ценности като свобода или независимост, или демокрация, противопоставени на червената заплаха, или защото трябва да защитават родината си от наркотрафикантите или от терористите на Абу Нидал.

В реалния живот мъжете се бият за приятелите си: за своето отделение или взвод. Но втвърдяването на тази спойка, лепилото, процесът, чрез който се изгражда сплотеността на групата, може да отнеме седмици или месеци. Месеци на обучение, работа и скитане и, разбира се, съвместно участие в побоища, докато се изгладят проблемите и всички започнат да действат като един голям колективен сфинктер, а не като тълпа отделни задници.

За тюлените, обучението по сплотеност на групата започва по време на основното обучение по диверсионна дейност, когато в двойките водолази, които все още са „попови лъжички“, те са буквално вързани един за друг и са заедно през следващите шест месеца. Когато станат истински тюлени и започнат обучението по бойни действия, втълпяването на идеята за сплотеността продължава.

Когато през 1980 г. образувах „ТЮЛЕН-група 6“, ние ядяхме, спяхме, пиехме и се биехме заедно в продължение на осемнадесет седмици. Съкратихме обучението от една година на по-малко от пет месеца. Това беше време на интензивни и напрегнати учения. Хората ми стреляха повече, скачаха повече, катереха се повече и се обучаваха по-усилено от всяка група в историята на американската армия.

Когато бяхме в базата си, започвахме в малките часове с физически упражнения. Когато се намирахме на път, подкарвахме още преди зазоряване с учения по десант с парашути. У дома или на път обикновено завършвахме доста след полунощ в някой бар, където моите деветдесет неуправляеми тюлени пиеха бира „Куърс“, обръщаха чашки текила, оглеждаха приятни дами и спореха по проблемите на деня. Цялата тази смесица от дейности обикновено завършваше с бой — ако някой външен тип изкаже различно мнение или пък възроптае, че поглеждат към дамата му, момчетата се нахвърляха върху нещастника и го правеха на наденица. Ако това не се случеше, те се скапваха от бой помежду си. Но белезите, срязванията, контузиите и разкървавените носове бяха направили тези мъже готови на всичко един за друг — та дори ако трябва да пият урината си. Толкова се бяха сближили.

* * *

Сега проблемът ми беше да направя инженерчетата на Джо диверсанти и да им внуша идеите на „ТЮЛЕН-група 6“ за по-малко от седмица, за да се получи нещо, подобно на бойна група. Знаех, че ако се стигне до война, аз ще понеса тежкия кръст, така че, повярвайте, не се стремях към сплотеност. Просто исках да ги науча да не се спъват един в друг.

Списъкът с нещата, които трябваше да научат, беше ужасяващо дълъг. Трябваше да бъдат облечени, да получат минимални знания по ориентиране, патрулиране, засади, и контразасади, криене, камуфлажно маскиране, оцеляване, приготвяне на храна, тактика при боравенето с оръжие, стрелба, следене, оказване на първа помощ, придвижване нощем, действия в студено време. За спането поне не се притеснявах. Нямаше да остава време за това.

Можеше да се каже, че бях изправен пред една невъзможна задача: да превърна четирима некадърни, смотани и грозни книжни плъхове с инженерно образование в прецизно настроена бойна машина. Е, да ви го начукам. За мен не съществува думата невъзможно. Но знаех, че за да изпълня мисията си, трябваше да ги пречупя и да направя животни от тях, а след това да им дам обща цел. Нямаше да бъде трудно. Изправял съм се и пред по-големи предизвикателства и съм сломявал по-трудни личности.

Освен това имах план: щях да използвам основния метод на Мама-мащеха Марчинко, за да променя принципите на равноправието. Моята версия за равните права означаваше всички да бъдат третирани еднакво: като боклуци.

Пречупването щеше да стане във вила „Свирепия“. Казах на Джо да ги предупреди, че в продължение на седем дни ще бъдат напълно откъснати от външния свят, така че да си оставят радиотелефоните у дома. Изолирането и концентрацията са ключовете към успеха. Районът около вилата — 800 декара непрогледна гора с всичките му студени потоци, мръсни блата, а дори и две малки езера — е достатъчно тих, за да ми помогне бързо да превърна едно цивилизовано същество в животно-убиец. Разбира се, на няколкостотин метра имам съседи, но гъстата гора между къщите действа като страхотен буфер.

А що се отнася до общата цел, щях да накарам инженерчетата да мислят като колектив чрез въздействието на моята срамежлива, скромна и затворена в себе си личност. Всичките трябваше да се стремят към едно-единствено нещо: „ХВАНЕТЕ МАРЧИНКО“.

Дадох на Джо списък с необходимите неща. Може би е накарал хората в местния военен магазин да помислят, че Коледа е подранила. Екипът се нуждаеше от всички основни неща: маскировъчни униформи, обувки, кърпи за главите, ръкавици, кърпички, запалки (или ветроупорни кибрити), бележници, моливи, часовници, компаси, лъжици, отварачки за консерви, бойни ножове, одеяла, аварийни запаси с провизии, манерки, противонасекомни препарати, камуфлажни бои, аптечки, резервни чорапи, затоплящи таблетки, тоалетна хартия, индивидуални маскировъчни мрежи, както и всякакви лични медикаменти, които смятат, че ще трябва да вземат редовно.

За оръжията и боеприпасите щях да се погрижа по-късно, след като разбера кой ще издържи основния курс по бушменство. Целта ми беше да постигна 100% издръжливост.

Определих час на пристигане 8,00 в понеделник и тъй като ония си бяха учени идиоти, спряха колите си пред къщата почти един след друг. Джо ни представи. Инженер номер 1 — казваше се Дейвид Фишър, специалист по електроника с пожълтяла кожа, цайси и докторат от Калифорнийския технически университет. Беше сресан на път по средата и със зализан голям перчем. Невероятно много приличаше на Дагуд Бъмстед^[1] и го нарекох точно така.

Инженер номер 2 се казваше Норман Джеймс и беше с костюм от три части и черни обувки. Попитах саркастично защо е без вратовръзка, а той съвсем сериозно ми каза, че не я е взел, защото идва сред природата. Нарекох го Нормалния.

Последният беше Франсис Алберт Шивион — нисък, брадат, и приличаше на морско свинче с къдрава прошарена коса и силен акцент от Балтимор. Нарекох го Кекса.

Почерпих ги с кафе и гевречета и им казах да се облекат в бойни униформи. След половин час се появиха пред вратата ми и страхотно приличаха на онези от комедията „Флотата на Макхейл“. Мамицата му, почувствах се като герой от някаква шибана телевизионна комедия.

Усмихнах им се.

— Добро утро, господа.

Всички ми отговориха учтиво.

Време беше да ги събудя.

— Да ви го начукам — изръмжах в стил Ев Барет.

Това ги сепна и облещиха очи.

— Точно така, да ви го начукам. И знаете ли защо? Защото сте тълпа негодни, шибани, грозни и смрадливи минетчии с лайнени мозъци и тънки пишки. Хич не ме интересуват шибаните ви докторати и училищата, в които сте били, защото това не ви е шибан кабинет, а реалният свят, където ще мръзнете мокри. Тук успехът се измерва спрямо това как аз мисля, че се справяте, а не колко добре можете да пишете доклади и да подреждате папките си по азбучен ред. Това е базов лагер, задници. Знаете ли какво означава това? Означава, че ако не лагерувате както трябва, аз ще натикам базовите си обувки в задниците ви.

Шокът върши работа. Особено ако насреща си имате хора, които са прекарали целия си живот заети с някаква цивилизована дейност. Не им дадох възможност да си поемат дъх.

— Тук животът ви зависи от това дали правите каквото ви кажа и когато ви кажа. И то не трябва да ви харесва, смрадливоусти копелета. Просто трябва да го правите. Ако някой от вас се осере, ще страдат всички. Това е положението. Така че — свиквайте.

Разбира се, веднага започнаха да мърморят. Дагуд отвори уста, за да каже нещо. Преди да успее да отрони и звук, аз се нахвърлих отгоре му.

— Вече се оплакваш, а, смотаняк?

— Залегни за двадесет.

— А?

— Лицеви опори, заднико. Двадесет. На колене.

Отстъпи. Бутнах го и той седна тежко на асфалта.

— Добре. Обръщай се и направи двадесет лицеви опори.

Очите му заблестяха. Челюстта му трепереше. Но се обърна и зае позицията.

— Стой! — Погледнах останалите. — Какво ме гледате бе, лайномозъчни негодници такива? Не чухте ли какво ви казах преди малко — ако един от вас се осере, страдате всички?

Джо ме погледна с невярващи очи. Не беше очаквал такова отношение. Сякаш ми казваше: „Хей, аз ти плащам.“ Погледна ме с онзи поглед, който всички шефове владеят. Въздействието му върху служителите е гарантирано.

— Слушай, Дик… — педантично поде той. След това си затвори човката и ме погледна по-меко.

Освен в деня на първата ни среща Джо винаги ме беше виждал в костюм, вратовръзка и излъскани обувки „Гучи“. Когато валеше, носех шлифер „Бърбери“. Изглеждах съвсем като джентълмен.

Днес нещата вече бяха други. Беше ноември. В тази студена сутрин бе около нулата. Джо и тъпите му бюрократи трепереха. А аз стоях пред тях в униформени шорти с шест джоба, тениска с къси ръкави с картинка на злобен алигатор на име Phideaux^[2] и сандали на босо.

Косата и брадата ми изглеждаха, сякаш не са ресани от три дни. В черна найлонова калъфка на колана си носех боен нож.

Доближих големия си словашки нос на около сантиметър от носа на Джо.

— На мен ли говориш, заднико?

Разбра, че не се шегувам. Строполи се на земята. Останалите също.

Добре. Не трябваше да им харесва, а просто да го правят. Броях, докато правеха опорите. Джо направи осем. Дагуд и Кекса стигнаха до четири. Нормалния успя да направи около две. По дяволите! Това бяха трупове.

Казах им да станат.

— Добре. Хайде сега да поизцапаме дрехите и да разработим обувките.

Кекса изпъшка.

— Може ли да си поемем дъх? — помоли Джо.

Изсмях се злокобно.

— Какво? Да не си откачил? Я още двадесет.

Докато се търкаляха и правеха още лицеви опори, аз се разхождах пред тях като строеви сержант и обяснявах как ще започнем с курса по основи на придвижването по земни ориентири. Бях обозначил с жълта боя няколко дървета из близкото пасбище. Щяха да се движат с компас от едно дърво до друго и да разчитат азимутите и градусите.

Наблюдавах как си проправят път през полето, като се придвижваха от точка А към точка Б, след това към В и Г. Инженери. Знаеха кой край на стрелката да следват. Без проблеми.

След час разширих терена отвъд полезрението им и ги накарах да определят разстоянията между дърветата, за да имат представа къде би трябвало да се намират маркерите — използвах няколко стари парцалени кукли, които бях купил от вехтошарски магазин.

Към обед и четиримата постигнаха известен напредък, макар и поотделно. Всеки можеше да следва собствения си компас и да върви по права линия през серия незасяти полета. Квартетът беше доволен от напредъка. Добре. Това бе моментът да започнем с будалкането.

Върнах ги в къщата, където получиха по една паница гореща люта супа и по две бири. Джо и Нормалния поискаха диетична кола. Аз настоях да пият бира. Алкохолът щеше да ги поотпусне и да ми помогне да ги дезориентирам. Позволих им да използват тоалетните, а после ги пуснах на първото им трасе със завои през храсталака. Наредих им да се групират по двойки. Така щяхме да поставим основите на работата по двама и да се породи съревнование. Освен това им взех два от компасите.

Те почти не забелязваха липсата им. Решиха, че са усвоили придвижването по земни ориентири, и уверено се втурнаха напред през растителността като стадо елени лопатари.

Джо и Дагуд тръгнаха първи, последвани от Нормалния и Кекса. Струваше им се нормално. Джо беше шефът и хората му очакваха да ги води, въпреки че може и да не е най-добрият човек за челен дозор. Е, помислих си, че ще разберат тези неща по-късно. През това време аз се движех най-отзад, като се мотаех и наблюдавах темпото, движенията, нивото на самоувереност и се вслушвах в служебните им клюки. По-късно щяха да се научат и да не разговарят.

За да бъде всичко честно, бях намалил големината на целите. Вместо цели кукли сега използвах само главите им и, ах, забравих да кажа за това на гостите си. И знаете ли какво още? Ах, бях скрил и главите. Майната ви, грозни лайнени бюрократи.

Дали забелязаха това? Категорично не. Бяха изпълнени с онази самоувереност, заради която се умира по време на патрул. Дори започнаха да се шегуват — и пропуснаха първата цел. Всъщност минаха покрай нея, докато си дрънкаха като Люси и Етел^[3] и махаха с ръце като клоуни от новогодишно улично шоу.

Джо пръв усети, че грешат. Около четиридесет ярда по-надолу тръсна глава и реши да застанат в линия и да търсят.

Освен това се чудеше гласно дали не съм променил мишените по някакъв начин. На директния му въпрос отговорих, че са по-малки и може би съвсем малко по-трудни за намиране.

Отново замърмориха. Въведох нов елемент: времето. Дадох им деветнадесет минути, за да намерят следващия ориентир. Отново тръгнаха, но този път не така бързо и самоуверено. Започваха да проумяват реалността: теренът вече не беше равен, а тръните и шипките не им даваха възможност да си броят крачките. Гледах как Джо и Нормалния спореха дали са изминали 48 или 58 крачки на 230 градуса. Джо спечели спора, но грешеше. Гледах как подминаха ориентира и забиха направо през тръните, повече от декар площ, като следваха Джо. Този човек беше мазохист.

Е, какво пък, по дяволите. Чистият въздух ободряваше, денят ставаше по-топъл, а горичката — приятна, тъмна и дълбока като от поема на Робърт Фрост^[4]. Затова оставих момченцата си да продължат напред. И още по-напред. След половин час Джо усети, че вероятно нещо не е наред. Даде заповед да спрат и се върна до дървото, на което се бях облегнал.

— Добре, прецака ни.

— Не съм ви прецакал, Джо. Вие сами се прецакахте. Бяхте толкова самоуверени, че се сплескахте.

Свиках съвещание.

— Вижте — казах им. — По-трудно е, отколкото изглежда. Но не е невъзможно.

Обясних им как да опростят задачата. Кимнаха с глави. Думите ми им се сториха разумни.

— Мислете като за „ЦЕЛУВКА“ — завърших.

— Ъ? — заекна озадачен Кекса.

— Целта Е Лекотата, Умнико Важен — отговорих. — Така правят тюлените. Така се оцелява. — Направих пауза, за да осмислят думите ми.

Дагуд почисти очилата си.

— Искате да кажете, че като отстраним всички странични елементи и се концентрираме само върху най-значимите неща, ще имаме по-дълго СВМП.

Бях озадачен.

— Какво е това? Някакъв шибан френски изменник и смукач на цици ли?

Кекса и Дагуд се засмяха. Джо взе да се хили.

Нормалния произнесе едно „тцъ-тцъ“ и размаха пръст под носа ми.

— Всеки знае, че СВМП е съкратено от Средно Време Между Повредите.

Всеки, но не и този тюлен.

— И можете ли да ми преведете това на английски?

— Разбира се — намеси се Джо. — Средно Време Между Посиранията.

Това ги разсмя.

Потупах го по рамото.

— Казано като от истински водолаз. — Извадих от джоба си карта. — Да видим дали можете да действате като тюлени и сами да намерите пътя до къщата.

Дадох им карта — от някакво географско проучване. Мащабът беше 1:5000 и на нея бях обозначил местоположението на къщата. Взех химикал и им показах къде се намират.

— Ще ви отнеме половин час, а може и четиридесет минути. Ако се натъкнете на река, значи сте тръгнали по грешния път на сто и осемдесет градуса. Ако не се върнете до утре сутринта, ще изпратя кучета следотърсачи. — Махнах им с ръка и се отдалечих по една тясна пътека. — До скоро виждане.

* * *

Добраха се до къщата след шест часа, тъкмо минаваше 17,00. Изглеждаха така, сякаш са ходили седмици наред. Чистите им униформи сега бяха мръсни. Новите им обувки бяха издраскани и със засъхнала кал. Изглеждаха гладни, жадни и готови да ме убият.

Поздравих ги от балкона на втория етаж. Изкъпан, в чиста черна униформа и високи обувки „Гортекс“.

Бях прекарал един час над компютърните бази данни, за да видя какво мога да намеря за военните игри на Грант Грифит, но без резултат. Това ме озадачи. Та този човек се стремеше към публичност. Но имаше неща в живота му, като военните игри, пред които, изглежда, бе спуснал завеса. Заинтригува ме как успява да го постигне.

Получих телефакс от То Шо, в който подробно се описваше една от японските връзки на Грифит. Министърът, който се беше опитал да прекрати разследването на „Куника“, беше сред водещите ултранационалисти — истински японски герой от войната, един от летците, нападнали Пърл Харбър. Той и Грифит притежаваха недвижима собственост в Токио и се познаваха покрай един от клиентите на Грифит — „Мацуко“.

Името ми се беше сторило познато и тъкмо започвах да се ровя из папките си, когато дочух степания и пъшкане отвън. Трябваше да са моите идиоти. Измъкнах се на балкона с чаша „Бомбай“. Вдигнах джина си за поздрав.

— Приятно ли прекарахте, момчета?

Никой не отговори, но ако можеха да ме убият с поглед, сега щях да съм мъртъв.

Оставих ги да почистят и изсушат дрехите си и да си вземат душ, а аз приготвях вечерята. Хапнахме говеждо филе на скара със салата и понеже се намирахме в мазето, с копнеж гледаха към сауната и ваната. Обсъдихме изминалия ден и варианти, които биха ги улеснили. Говорих им за историята на тактиката на малките групи и им раздадох копия от деветнадесетте правила на войната, написани от майор Робърт Роджърс през 1756 г.

Роджърс е бил командир на първите бойни групи на Новия свят, останали в историята като рейнджърите на Роджърс. Рейнджърите на Роджърс са воювали във Френската и индианската война^[5] и за първи път разработили тактиката на патрулирането и разузнаването, използвани и до днес.

Правилата му може да изглеждат архаични, но са валидни и днес, два века по-късно. Прочетох ги на тъпите бюрократи на Джо.

1. Не забравяй нищо.

2. Пази мускета си идеално чист и брадвичката излъскана, носи 60 патрона, барут и сачми и бъди готов да тръгнеш на поход всяка минута.

3. По време на поход действай така, сякаш се прокрадваш към елен. Забелязвай първи врага.

4. Казвай истината за това, което виждаш и правиш. Цялата армия зависи от точната информация, която даваме ние. Можеш да лъжеш колкото си искаш, когато разказваш на други хора за рейнджърите, но никога не лъжи рейнджър или офицер.

5. Не поемай рискове, ако не е необходимо.

6. По време на поход се движете в единична колона на достатъчно голямо разстояние, за да не може един куршум да премине през двама души.

7. В случай че се натъкнете на блата или меки почви, разпръснете се, за да е трудно да ви проследят.

8. Когато лагерувате, половината от хората остават будни, докато другата половина спи.

9. Ако вземете пленници, дръжте ги разделени, докато намерите време да ги разпитате, за да не си съчиняват измислици.

10. Не спете след разсъмване. Французите и индианците нападат точно тогава.

11. Ако някой ви следи, направете кръг, върнете се по собствените си следи и пригответе засада за хората, които искат да направят засада на вас.

Свърших със списъка на Роджърс какво трябва и какво не бива да правим, а после обясних как функционира един отряд и каква е ролята на всеки в него. Разказах им за полетата на обстрел и как трябва да носят оръжията си по време на операция. Клатеха глави, което можеше да означава, че разбират, но по жестовете им личеше, че през едното им ухо влиза, а през другото излиза. Вероятно си мислеха, че им разтягам военни локуми.

Грешка. Старшините с побелели коси от офицерската школа казваха: „Отново ще срещнете този материал, задници.“

Гледах как четиримата хапваха, пийваха и се опитваха да забравят трудния ден. Съвсем като канцеларски плъхове. Бяха си изработили осемте часа и смятаха, че вече са си у дома за цялата нощ: вечеря, малко време пред телевизора, после седем часа прекрасни сънища.

Да, ама не, минетчии такива. Не и във Военноморските сили на Марчинко.

Докато хъркаха пред камината и поглеждаха към уестърна с Алан Лад, аз излязох, за да скътам някои неща.

Размърдах ги към 23,00 с помощта на корабната си сирена и полицейската свирка. Размрънкаха се веднага.

Не на мен обаче.

— Чуйте, вмирисани начинаещи негодници, имате шест минути да се облечете и да се явите пред къщата, готови за злобно мародерство.

Предстоеше им да преминат съкратена версия на адската седмица.

В наръчниците петата седмица от основното обучение се нарича седмица за мотивация. В истинския живот е позната като адската седмица и тогава около петдесет процента от класа отпада — пет дни абсолютно мъчение. За обучаваните това е тест за способността им да продължат, независимо от болката, неудобствата, недоспиването и непрекъснатото психическо натоварване. За инструкторите тогава става ясно кой има достатъчно енергия и сила, за да издържи на напрегнатите, брутални непрекъснати учения, и кой се предава. Често пъти газелите, моряците, които са се справили най-добре при плуването или преодоляването на препятствията по пистата в нормални условия, са хората, които се предават, когато работата стане дебела. Магаретата, онези, които тичат в тила на групата и затова винаги трябва да се напъват яко, просто не прекъсват движението си напред. Точно те, а не газелите издържат през адската седмица.

Магарешка работа. Имаше навремето един едър, силен млад войник от Колорадо с гръден кош като варел. Казваше се Харолд Ашенбренер и искаше да стане водолаз. Накрая Военноморските сили го изпратиха на обучение за попълване на резервите на групите за подводна диверсия, както ги наричаха тогава.

Първия ден в Литъл Крийк Аш издържа основния изпит за водолази — дадоха му две кофи с камъни и му заповядаха да скочи в дълбокото на петдесетметров плувен басейн. Идеята е да скочиш с кофите в ръце, да ги пуснеш на дъното, да изплуваш, след това отново да се гмурнеш, да ги вземеш и да плуваш с тях колкото можеш по-далеч, отново да изплуваш на повърхността, да си поемеш дъх, да се гмурнеш към кофите, да ги преместиш напред и така, докато стигнеш до плиткия край на басейна. По този начин се проверяваха издръжливостта и уменията по плуване.

Аш взел кофите и скочил. Но инструкторите видели, че вместо да излезе на повърхността, той стискал здраво кофите и ги мъкнел по цялата дължина на басейна, без нито веднъж да изплува.

Един раздразнителен лейтенант, Рой Боъм, произведен от обикновен войник (по-късно стана първият командир на „ТЮЛЕН-група 2Б“), го чакал до плиткия край.

— Какво смяташ, че правиш, мама му стара? — попитал Боъм, плюещия Ашенбренер, който поставял кофите си с камъни на ръба на басейна.

— Не мога да плувам — обяснил в отговор Аш.

— О, по дяволите. Ще те научим да плуваш, мамицата му — отвърнал Боъм, ветеранът от Втората световна война, който е бил помощник-боцман много преди да стане офицер. Мустангите^[6] като Рой Боъм бяха достатъчно прозорливи, за да разпознаят типичното, упорито магаре. — Добре дошъл на шибаното ни обучение.

* * *

— Господа, предстои ни нещо, което се нарича нощно учение. Това е така, защото е нощ и се нуждаете от упражнения. Ако се справите добре, ще прекарате в гората по-малко от три часа. Ако се осерете, утре по това време ще сте още там. Ще си сменяме местата. Джо ще започне като дозор, Дагуд като водач на звеното, Нормалния като заместник, а Кекса като стрелец. След тридесет минути ще се смените. В онази проклета военна игра, в която искате да участвате толкова много, вероятно ще вземат пленници и всеки от вас трябва да познава работата на другите.

Дадох на трима от тях да носят греди с дебелина четири на четири сантиметра и дължина около метър и двадесет. На Кекса връчих една от пресован бор с размери шест на шест сантиметра и дължина метър и шестдесет. Почнаха да пъшкат, докато вдигаха гредите.

— Това са оръжията ви. Три щурмови автомата ХК-93 и една картечница М-60. Ще ги носите така, сякаш са заредени. Помните ли какво ви казвах за полето на обстрел?

Вместо отговор получих празни погледи. Повторих думите си, но добавих малко подправки в стил Евърет Е. Барет.

— Тази вечер имаме три цели. Първата е яркочервена луминесцентна пръчка, втората е яркозелена и третата е яркожълта. Виждат се от десет метра. Но яркочервената пръчка ще свети само три часа, а аз съм я включил преди час и половина, така че побързайте.

Стояха и местеха неловко крака и ръце, докато държаха неудобните дървени „оръжия“, а аз продължих да обяснявам, че ни предстои да минем през познат терен и че истинската цел тази вечер е не толкова навигацията, а да се научат да се оправят в тъмното. Обясних, че ще действаме като истински патрул от петима — така, както ще бъде и във военната игра.

— Аз ще играя охрана на тила и ще си мълча. Всички решения ще се вземат от водача на взвода, така че ако той се осере, значи всички се осирате. Още нещо. Искам да считате нощния патрул за мисия във вражеска територия. Действайте по съответния начин.

Засмяха се. Само че аз не се шегувах. Ловният сезон беше в разгара си, което означаваше, че местните „момчета“ са излезли с глутници кучета да ловят лисици, дивите пуйки също са на свобода, а и се намирахме достатъчно навътре в гората, за да се натъкнат на някои от местните бракониери, а те положително не биха се зарадвали на група униформени неидентифицирани мъже, които се мотаят из дворовете им. Знаех, че ако някое от кучетата на съседите се разлае, то стопаните им изобщо няма да се поколебаят да излязат и да стрелят. Това щеше да принуди звеното ми да стои нащрек, а и може би щеше да стане причина за подмокрянето на някой и друг крачол.

Тръгнахме на запад от къщата, като започнахме да лазим надолу по едно дълго дере и форсирахме малко поточе. Не изминаха и десет минути, и главоболията започнаха. Оплакваха се от мокрите си крака, изморените си гърбове, от клоните, които шибаха лицата им, и от силничкия вечерен студ. Джо първи загуби търпение и избута водача настрани, след което тръгна направо през храсталака като някакъв бик.

Раздразнението му трая около шест минути, когато изведнъж едно силно праааас, дето можеше да означава само стрелба от мощна пушка от около 50 метра, накара моите зайци да се хвърлят на земята.

Дочуха се хорови възклицания: „Мама му стара!“ и „По дяволите!“.

Нормалния пропълзя до мястото, където клечах, и прошепна високо:

— Какво беше това, по дяволите?

— Един от съседите ми, задници такива — обясних. — Вдигате толкова силен шум, че сигурно сте го събудили от дълбок сън и иска да знаете, че това не му харесва.

— Искаш да кажеш, че тук има въоръжени хора?

— Разбира се. Това е дълбоката провинция, заднико.

— Майчице. Заради теб ще ни убият.

— Не и ако правите нещата така, както съм ви казал.

Направих универсалния сигнал за движещи се в кръг каруци, за да ги накарам да се приближат.

— Вижте, момчета. Облечени сте в камуфлажно облекло, така че никой не може да ви види. А се движите като стадо проклети животни. Затова съседите ще си помислят, че сте елени. — Направих пауза. — Познайте нещо, задници — тук стрелят по елените, без да имат разрешително за лов. — Оставих им малко време, за да проумеят за какво става дума. — Помислете, по дяволите. Ние сме патрул. Би трябвало да се движим тихо. Вероятността да успеем — или на ваш език, средно време между повредите — е обратнопропорционална на вдигания от нас шум. Загрявате ли?

Отговориха ми в хор с поклащане на глави и мънкания. — Добре, сменете водача и тръгвайте — тихо.

Дагуд поведе. Гледах как се промъква през храстите. Това момче вдъхваше надежди. Движеше се внимателно, пробваше земята с пръстите на краката си, тялото му се извиваше покрай храстите, очите му постоянно се движеха и оглеждаха зоната пред него, въпреки че не беше напълно сигурен за какво точно го прави. Е, не беше като Уотсън Кръпката, моя стар водач от група „Браво“, Втори взвод във Виетнам през 1967 г. Кръпката, който сега е уредник на Музея по подводна диверсия във Форт Пиърс, Флорида, беше истински старомоден ловец. Обичаше да ловува и да стреля, а и сега обича да го прави. Но Дагуд се справяше добре като за смотан мекушав цивилен. Усещаше добре нещата, защото имаше необходимите инстинкти. Аз трябваше само да ги доразвия.

Разбира се, заведе ги точно в едно блато. Сега бяха мокри и измръзнали. Дървените огнестрелни оръжия ставаха все по-тежки с всяка секунда, което увеличаваше мизерията им в геометрична прогресия. Не разрешавах никакви приказки, но от мястото си в тила долавях доста ругатни, макар изсъскани през зъби. Бяхме подминали червената луминесцентна пръчка с около четиристотин метра, когато Дагуд се досети, че бърка. За да изкупи грешката си, той се върна право в блатото, където Джо загуби едната си обувка.

Така му се падаше. По време на вечерята Джо ме беше попитал защо завързвам връзките на обувките си на големи, дебели, стегнати възли вместо на увиснали панделки. Обясних, че това е начин да останат на краката ми.

— Но това е прахосване на пари — беше изхленчил той като типичен счетоводител. — Значи трябва да режеш връзките си след всяко обуване.

— Точно така — бях отговорил и му разказах за ученията в Панама в еднометрова тиня или пясък. Открехнах го как хлабавите обувки имат склонността да се събуват сами, когато струята въздух ви измъкне от самолет, летящ със сто и петдесет мили в час.

Наблюдавах го внимателно, докато му говорех. Кимаше с глава нагоре-надолу, но не ме слушаше. Думите минаваха покрай ушите му и имах чувството, че ги чувам как отскачат от отсрещната стена.

По дяволите, та аз не правех всичко това заради себе си. Всъщност отношението на Джо беше като на един лайномозъчен капитан тюлен, с когото си имах работа преди повече от десет години като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Макар да не съм го виждал почти десет години, все още ми се повдига, когато си спомням за него.

Въпросният задник се казваше… Е, ще го нарека Пинки Прескът III. Име, достатъчно близко, без да е клеветническо. Винаги говорех за него като Пинки Фъшкията^[7]. Пинки беше роден за велики дела. Баща му, Пинки II, беше адмирал с четири звезди. Също и дядо му, Пинки I, когото натресли на Военноморските сили, защото бил най-малкият син в семейството на псевдоаристократи от Филаделфия, които нямали пари да го издържат.

Като предците си Пинки записал Военноморската академия в Анаполис, където бил посредствен курсант. Завършил през 1972 г., твърде късно, за да отиде във Виетнам. Без да знае точно какво иска да прави в бъдеще, се озовал в Специалните части на Военноморските сили. Никой не знае как е преминал основното обучение за диверсанти. Но очевидно е завършил курса, тъй като през 1973 г. бил изпратен в Група за подводна диверсия 21 в Коронадо, Калифорния. Изкарал около година при тях, а след това го назначиха в Група за подводна диверсия 22.

Докато останалите офицери надигаха вой, защото искаха да бъдат изпратени да воюват с хората си, Пинки винаги предпочиташе работата на бюро. Скачаше с парашут веднъж на тримесечие, гмуркаше се през половин година и стреляше веднъж за цялата година, което според уставите е абсолютният минимум. Разбира се, за повече от двадесет години Пинки бе заемал редица административни постове в Литъл Крийк, където се намираше щабът на групите за подводна диверсия и тюлените от Източното крайбрежие, в десантните сили за Атлантическия океан, в Щаба на Атлантическия флот в Норфолк и накрая в недрата на Пентагона.

Там, поставен в безопасност зад едно бюро, той овладя изкуството да пише доклади, пълни с бюрократична мъгла. Някъде по пътя беше усвоил до съвършенство и деликатното изкуство да целува адмиралските задници, без да гълта твърде много лайна.

Годините, които бе прекарал в мътене на води и надуване, даваха своите обилни плодове, когато станах командир на „Шестицата“. Беше успял да се добере до Олимп на административните служители: изпълняваше длъжността комодор^[8] на Специалните войски на цялото Източно крайбрежие и беше определен за повишаване в контраадмирал. Славеше се и с педантичните си протоколи. Познати бяха като ракети.

Е, Пинки ми прати такава ракета в началото на 1981 г., за да ми каже, че съм похарчил страшно много пари за връзки за обувки. Сериозно говоря. Не е майтап. Със сложни думи ми заповядваше да карам мъжете си да връзват обувките си на панделка, а не на възел.

Обадих се на добрия комодор и му отговорих в собствения си шибан сложен стил къде да натика изтакованата си лайнена ракета и какво бих искал да направя с кльощавото му, дребно тяло с лице като сфинктер и дребно пишле, ако отново напише нещо подобно.

Кой знае защо това никак не се хареса на бъдещия адмирал Пинки и той се опита (безуспешно) да ме изправи пред военния съд, като ме обвини в опит за убийство. Мразеше ме. Но какво от това? Нека се стегне малко.

Проявих повече търпение към Джо, отколкото към Пинки. Отново обясних, че при стегнатия възел няма грешка. Ако вържете връзките си толкова стегнато, колкото ви стигат силите, то просто няма панделки, които да се развържат в дълбоката до колене тиня. Устата ми явно са се мърдали без полза. Може и да съм казал нещо умно, но не е имало кой да го чуе.

Защото явно никой не е слушал. Половин час по-късно измъкнахме обувката му заедно с панделката. Пълна беше с тиня. Ех, как щеше да го боли стъпалото. Обърна ми гръб, когато се обу, но по раменете му можех да позная, че връзва обувките си на възел. По-добре късно, отколкото никога.

* * *

Когато се върнахме в къщата към 4,40 ч. с всички пръчки в раницата ми, аз бях доволен от напредъка им, въпреки че внимавах да не го показвам. Джо беше отстъпил поста водач на Кекса, който се оказа магаре от силна и мълчалива порода. Джо стана втори по старшинство — разпределител. Подобно на Кекса, Дагуд се справяше с нещата мълчаливо. Стискаше зъби, навеждаше гръб и правеше каквото му кажат. Малко повече инициатива би ме зарадвала, но бях доволен, че безропотно се съгласява с всичко. Нормалния все още губеше доста време да се занимава със странични неща, като например дали ще оцелее след тази нощ. Но когато улових една дървесна змия, той само я докосна с пръст и към един часа спря да се оплаква от мокрите си крака.

Мълчанието му ме радваше. Зная, че не изглежда кой знае какво, но в моята работа човек трябва да намира начин да изпитва удоволствие, докато обстоятелствата му позволяват. А Нормалния вече се примиряваше със съдбата си — явно напредваше.

Оставих ги да спят до 6,15, а след това на чаша кафе обсъдихме събитията от предишната нощ. Раздадох ксерокопия от упътване за обучение на тюлени, където бяха обяснени знаците за мълчалива комуникация по време на операции.

— Вместо да разговаряме, ще използваме тези знаци — казах. — Запомнете ги. Викторината започва в 9 часа.

Към края на деня наистина бяхме напреднали. Преди обед вече формирахме боен ред и упражнявахме познанията си за полетата на обстрел. Следобеда се заехме с маскировката. А вечерта отидохме сред дърветата до къщата, за да направим първата си засада. Разпечатах комплекта въздушни пушки, раздадох предпазни очила и започнах да наблюдавам как пълзят в края на поляната и стрелят по хартиените чинийки, залепени по дървета и пънове.

Дори и Нормалния свикваше с тази атмосфера. Беше боядисал лицето си в черно, нахлузил ниско до веждите си черна плетена шапка и ръсеше ругатни почти на всяка дума. Същата вечер минахме като патрул на двадесет и пет метра от къщата на съседите, без да събудим кучето. Когато решихме да си отдъхнем за пет минутки десетина метра по-надолу, дочухме скимтене — кучето излезе лениво, видяхме как пусна една вода, от която се вдигна пара, изтърси се и се върна обратно да си легне.

Нормалния ме поздрави с вдигане на двата си палеца. По лайнарската усмивка на лицето му разбрах, че страхотно се развлича. И още как. Само след 72 часа дори не трепна, когато една дървесна змия се изви през листата, плъзна се по крака му и се шмугна в храстите.

— Да ти го начукам, смрадливоустецо — прошепна той, след като змията изчезна. Е, при тези думи ми стана ясно, че напълно се е променил.

Бавно, но със замах ги прекарах през генезиса на бойните действия в тила на врага, както минах през него и аз преди почти тридесет години във Виетнам. Бях пречистен в битката във Виетнам. Там ме закалиха върху наковалнята на кръвта и огъня. Тъпите бюрократи на Джо се пречистиха на друг олтар, укрепен от горещината на новия огън в мускулите им и от леденостудената тиня, в която си играеха.

Ах, усещах ги като глина в ръцете си и ги оформих и изваях в… е, във воини за уикенда.

Първия ден ги учих как да си играят с играчките на войната със специални методи.

Втория ден се научиха да се маскират и да пълзят по корем, защото човек трябва да лази, преди да проходи.

Третия ден изучаваха плодовете на разузнаването и как да разпознават знаците по земята и водата.

Четвъртия ден изпитаха радостите от мините.

Петия ден откриха изненадващите нападения и научиха правилата на засадите. Запомниха девизите на новата си вяра и ги декламираха при нужда: „Засадата е изненадващо нападение от група, скрита в очакване на движеща се или временно спряла цел, сър.“

Когато бъркаха — а те го правеха често, — ги наказвах с тежък физически труд и ги карах да правят по двадесет, тридесет или четиридесет лицеви опори.

И настъпи вечерта и утрото на Ден шести, когато трябваше да сътворя учение по свой образ и подобие, да видя дали могат да използват всичко и да действат като група, дори група с известна сплотеност.

И така, наех пет пълни комплекта полуавтоматични пушки и пистолети, дебели предпазни очила и лицеви маски, както и хиляда патрона, които се разпльоскват в яркооранжев, флуоресциращо розов, яркочервен, крещящожълт, отровнозелен или тюркоазен цвят, и изпратих партизаните си в гората, за да действат като разноцветни бойци от група за проникване във вражеските позиции.

Мисията им беше да намерят и неутрализират командно съоръжение на виетконгците — това бях аз — в определен срок, като се придвижват от едно определено място до следващото по редица ориентири. От тях се искаше да използват всички умения по патрулиране и ориентиране, на които се бяхме научили. Обясних, че по пътя ги очакват изненади, така че да внимават за мини, минирани полета и други подбрани препятствия, типични за бойните условия.

Посочих им координатите на първия контролен ориентир (в последния момент им казах, че при всеки контролен ориентир ще намерят указанията за посоката на следващия), дадох им комплект карти, четири водонепромокаеми радиотелефона с наустници и наушници и ги пуснах да действат.

Десет минути след като тръгнаха, аз се вмъкнах в гората и започнах да ги търся. Не ми трябваше много време, за да ги настигна. Оставяха широка, ясно видима следа: многото начупени клонки и калните отпечатъци от крака улесняваха следенето. Но пък за аматьори се движеха добре — отброяваха крачките си и си отваряха очите.

Стигнаха до първия маркер далеч преди указания срок, промениха координатите си и уверено продължиха напред. На петдесет метра след ориентира бях поставил капан — покрита дупка и примка. Дагуд за малко не стъпи в нея. Но не го направи. Спря, огледа се и се ослуша точно както го бях учил.

Юмрукът му се сви, вдигна ръка на височината на рамото си — сигнал за аварийно спиране. После даде сигнал за заемане на временна отбранителна позиция.

Джо, Кекса и Нормалния залегнаха и запълзяха от двете страни на пътеката. Оръжията им прочистваха храсталака с шарените си куршуми. Триумфално стиснах юмрук. Точно така!

Дагуд изпълзя напред и погледна. После се върна при Кекса и му прошепна нещо, а той кимна. Отделението заобиколи капана и продължи да отброява крачките си. Отново намериха следата и се заеха с патрулирането си. Беше страхотно — много по-добре, отколкото можеше да се очаква.

Другите два ориентира бяха много по-трудни за откриване. Така че загубиха спечеленото време. Това беше добре. При предстоящата военна игра трябваше да се примиряват със стария ми противник мистър Мърфи, чиято слава е всеизвестна. Време беше да се научат как да действат напук на вездесъщия Мърфи.

Гледах ги как си проправят път през зона, в която бях оставил ясни следи. Кекса и Дагуд се посъветваха. После Дагуд поведе мъжете през храстите в широк кръг. Следваха правилото на Роджър и се връщаха, за да поставят засада на този, който ги следи. По дяволите, бяха слушали и запомняли. Според мен се справяха за шест плюс.

Когато ги изоставих, за да ида във виетконгския си бункер, те заобикаляха втората редица капани — симулирано минирано поле, пълно с импровизирани експлозивни устройства, което граничеше от една страна с дълъг, пълен с копия ров, а от другата — с блато, дълбоко около метър и осемдесет. Меката тиня по дъното му беше дълбока около тридесет сантиметра, а тук-там в нея бяха поставени мини. Ако бяха умни, щяха да минат през блатото. Така към всичко щеше да се добави неудобството на студа и влагата. Щяха да оцелеят единствено ако внимават. Надявах се, че Джо не е забравил да завърже обувките си на възел.

Междувременно аз се оттеглих в мястото на засадата. Внимателно бях разположил противниковата си позиция. Тя представляваше колиба, издигаща се на метър от земята. Намираше се на парче открита площ, широко към тридесетина метра и влизащо на десетина метра в едно от най-големите ми езера. Мястото беше на около миля и половина по права линия от къщата ми, но за маневриращия патрул разстоянието ставаше пет мили. Миниполуостровът беше слабо залесен и леко приповдигнат и от шперплатовата врата на колибката имах 200 градуса видимост над околността.

Единственият начин да се доберат достатъчно близо, за да могат да стрелят, беше през водата. Тъпите бюрократи трябваше да преплуват езерото или да заобиколят откритата площ и да нападнат от обратната страна на колибата.

Бях провеждал подобна акция във Виетнам през 1967 г. на един остров с формата на индийско орехче. Казваше се Ло Ло и се намираше в устието на река Май То, където тя се вливаше в делтата на Меконг и Южнокитайско море. Там просто по случайност бях разработил разумна стратегия тип „ЦЕЛУВКА“, благодарение на която можах да убивам beaocup виетконгци, без да давам жертви: удряй през задната врата, когато е възможно.

Вместо да тръгна от запад срещу течението на реката, която правеше примамливи S-образни завои с добра видимост, по силата на някакъв първичен инстинкт на воин, действащ в тила на врага, навлязох в острова откъм източната му страна, като преминах километър през непроходимо и съсипващо блато и трънливи храсти. Извадих късмет. Виетконгците бяха поставили всички засади и капани от западната страна на канала. Нападнах откъм гърба и успях да ги унищожа.

Майната ти, мистър Чарли.

Сега исках да видя дали тъпите бюрократи на Джо ще вземат същото решение. Ако се приближат към мен откъм сушата, щях да ги направя на хамбургери. Но ако ме нападнат по вода, щяха да ме ударят и да спечелят.

Извадих си бира от охладителната кутия, която бях скътал в колибата, дръпнах една глътка и започнах да свързвам детонаторните жици към дванадесетте импровизирани мини, поставени из острова. Проверих празните бирени кутии, окачени на жици по края на водата. Щяха да дрънкат при всеки опит за преминаване и да ме предупредят за нападение откъм водата. Увих главата си с черната си тениска. Беше им необходим половин час да стигнат дотук. Исках да поспя, докато имаше възможност за такова нещо. Допих бирата, отворих втора, затворих очи и се отпуснах.

* * *

Звук от чупещи се клончета ме измъкна от полудрямката. Навлякох тениската си, сложих си очилата, вдигнах автомата, включих системата за подаване на въглероден окис под налягане и вкарах куршум в цевта. Забелязах движение пред мен и вляво.

Бяха се оплескали — нападаха по суша. Тъпите бюрократи на Джо бяха задници и щях да ги очистя. Колко пъти им казвах, че неконвенционалната война означава точно това. Неконвенционална. Мръсна. Страшна. Гадна. Нечестна. Бях им обяснил, че маркизът на Куинсбъри е бил педал и е погребан отдавна.

Време беше да им дам урок. Грабнах взривателя си, преметнах се през прага и се проснах на земята точно навреме, за да видя в папратта отблясъка от една насочена към мен пушка. Взривих три от мините и гледах как на петдесетина метра избухнаха гейзери пясък. Надявах се, че никой не лежи върху мините — не използвах истински взривни материали, но ако някой се окажеше твърде близо, щеше да го боли цели две седмици.

Претърколих се наляво и изстрелях бърза серия куршуми. Още едно претърколване и пропълзях под колибата, за да се скрия. Взех взривателя със себе си. Стрелях още веднъж.

Първата от евентуалните ми жертви вдигна глава. Беше Кекса. Виждах брадата му, докато се опитваше да намери цел за пушката си. Очите му диво се местеха наляво и надясно — беше дезориентиран и не можеше да ме забележи.

Майната ти, Кекс. Изстрелях още няколко куршума, като го улучих с червената си боя право в лицето. Взривих останалите импровизирани мини, след това пъхнах нов пълнител в автомата, поех си дъх и изхвръкнах изпод колибката. Тъй като най-добрата зашита е нападението, реших да ги сплаша с фронтална атака.

Маамамицата му! Стреляха по мен от картечница с куршуми в цялата гама на дъгата. При удара боята издаваше звук. На другия ден щях да имам белези.

Сега те крещяха и нападаха, лицата им имаха свирепи изражения, а от пропитите с тиня дрехи се стичаше вода. По дяволите, идваха от две страни. Страхотно, копелетата бяха използвали Кекса като примамка. Той беше пушечно месо, разходен материал. Аз клъвнах на въдицата им, а те междувременно се бяха промъкнали зад мен, заобиколили фланговете ми във водата и простреляха задника ми.

Изтърколих се по гръб и паднах като труп от някой филм. Някой стреля зад ухото ми, с което ми нанесе coup de grace^[9] в яркооранжев цвят.

— Умри, боклук!

Гласът принадлежеше на Нормалния. Дребният тъп бюрократ се беше превърнал в безсърдечен убиец.

Друг удар в тила ме накара да подскоча.

— Да ти го начукам, воняща паст такава.

По завързаните с три възела обувки разбрах, че току-що съм получил букет от Джо.

— Майната ти, хуй смотан! — Дагуд ме улучи в топките с тюркоазна боя, а за мен изразът посинели от болка топки доби нов смисъл. Събрах колене, свих пръстите на краката си и мълчаливо се заклех един ден да си върна жеста.

— Добре, добре. Предавам се — изстенах. — А сега, задници, кой от вас ще мъкне трупа ми обратно до къщата, за да можем да приключим?

— По дяволите — каза Кекса, който стоеше и гледаше отстрани. — Никъде няма да те мъкнем. Ще ти одерем кожата и ще я сложим в рамка. Имаш толкова много боя по себе си, че ще изглеждаш като шибана картина на Джексън Полок^[10].

— Да не искаш да кажеш Джексън Полак^[11]? Върви на майната си, смрадливецо. Аз съм словак и се гордея с това.

Всички се засмяха. Джо се загледа в нашарената ми униформа.

— Можеш да твърдиш колкото си искаш, че си чех, Дик, но в момента повече ми приличаш на шибан анулиран чек.