Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Cell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Окончателна корекция
NomaD (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (30 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия II. Червената клетка

Библиотечно оформление и корица: Tandem G

„Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

То Шо пристигна с хеликоптер на борда на танкера на 386-я час от пътуването. Водеше шест от най-добрите си стрелци, включително и пънкрокаджията на „Куника“ Йошиока, който скочи от хеликоптера, обут в кожен панталон, тениска с Джеймс Дийн и ботуши за мотоциклетисти.

Посрещнах То Шо със силна abrazo.

— Радвам се да те видя, заднико.

Отвърна на прегръдката ми и плеснахме длани за поздрав.

— Добре дошъл в страната на изгряващия майтап, Дик, хуй такъв.

Докато бойците разтоварваха екипировката си, за да може хеликоптерът да си тръгне, заведох То Шо и двама от неговите хора долу да видят пленените от нас японци. Петима бяха от „Мацуко“, а останалите — от екипажа на кораба.

В Япония нямаше такива ограничаващи правила при разпити на свидетели, както в Америка, и само след тридесет минути, поизпотен, той успя да измъкне всичко от затворниците. Членовете на екипажа нямаха никаква представа какво превозва корабът им. Но собствениците бяха получили добри пари от Хидео Икигами, за да прекарат скъпоценния му товар. Според хората от „Мацуко“ танкерът трябваше да акостира в Йокохама, откъдето камион на фирма „Мацуко“ щеше да закара ракетите в един склад в Йокота — промишлен град на северозапад от Токио. Японците не знаеха какво щеше да се случи с ракетите оттам нататък.

От документите на Бренекето разбрах, че той трябваше да придружава пратката, докато не се озове в безопасност на територията на „Мацуко“.

— Е, какво мислиш? — запита То Шо.

— Смятам, че това е златен шанс — отговорих. — Имам бележниците с шифри на Бренекето. Да пратим факс на нашия приятел Икигами. Кажи му, че с пратката идва и премия.

То Шо се усмихна.

— Звучи правдиво, приятелю — каза той. — Какво ще му обещаеш?

— Ще бъде неясно, но примамливо.

Гледаше ме как написах кратко съобщение, кодирах го и го пъхнах във факса.

— Отлично. А сега да се качим на горния етаж и да видим какво правят моите любими американджин.

— Казва се на горната палуба, заднико. Намираш се на кораб.

— Палуба, малуба, все едно е.

Качихме се и влязохме в столовата, където „Червената клетка“ ме чакаше. То Шо ги поздрави възторжено и особено Пачия крак, който изглеждаше най-зле. Беше загубил много кръв, докато Гадния и Нод го занесат в лечебницата на кораба. Натъпкаха го с морфин и го зашиха. Беше блед и изглеждаше слаб, но преливаше от воля. Настоя да бъде при другите, когато То Шо пристигне.

— Няма да се излагам сега, капитане.

И не се изложи. То Шо разроши косата му.

— Страхотен си за чучело — каза му той, като разглеждаше раните. — Но следващия път, когато решиш да си направиш сепуко, ми се обади!

— Няма проблеми, Тош — кимна тюленът.

— Добре. — То Шо саркастично огледа групата ми. — Много по-мърляви сте от последната ни среща — каза им той.

— Няма мацки — отговори Чери.

— Няма бира — обади се Ник Гръндъл Гадния.

— Точно така — включи се и Малката бира. — Нямаме нищо против малко веселба.

— Щом е така… — То Шо излая една заповед на японски и двама от стрелците на „Куника“ се поклониха, казаха едновременно „Хай!“ и изхвръкнаха през вратата към палубата. След няколко минути се върнаха с огромен сандък.

— За почетните ми гости — каза полицаят, като се поклони на Гадния.

Гръндъл разкопча двойните катарами. Вътре, в опаковка от термоизолационна пластмаса, се намираха към четиридесет двулитрови кани наливно сухо пиво „Асахи“. Гадния се ухили широко.

— Домо аригато (Благодаря ти), То Шо сан — радостно каза той и направи дълбок и почтителен поклон към полицая.

След това се обърна към нас:

— Е, момчета, какво искате да пиете?

* * *

Акостирахме по разписание. Гледах То Шо и момчетата му с възхищение. Кучият му син знаеше как да провежда операции. Хората му бяха гадни копелета. Тренираха и им личеше. Всеки можеше да довършва изреченията на другия, а това показваше, че То Шо ги беше сплотил в истинска група и не бяха просто тълпа различно мислещи типове. Беше ги оборудвал с най-новото и най-доброто. Оръжия и дрехи — имаха всичко необходимо, за да свършат работата. И най-доброто — от кодиращи телефони и секретни портативни радиотелефони до монитори — миниатюрни подслушвателни устройства, — и малки камери с оптични влакна. Усетих лека завист, че с такава лекота е успял да се снабди с всичко това. Но разбирах, че в Япония, за разлика от Щатите, си имаха работа с терористи всеки ден. Правителството беше разбрало, че нормалната бюрокрация не може да върши работа при кризисни ситуации, и бяха дали пълна свобода на стрелците като То Шо. Той планираше и провеждаше свои операции.

В САЩ нещата са съвсем различни. До голяма степен сме били имунизирани срещу тероризма, въпреки че няма да е така през 90-те, както по всичко личи. Все още в САЩ „костюмите“ — затворените в кабинетите апаратчици — решават какво, кога, къде и как хората да вършат работата си. И така възникват ситуации като при Уейко, Тексас, където четирима агенти на Агенцията за борба с контрабандата на алкохол и тютюн загубиха живота си, защото началниците им планирали и одобрили нападение срещу силно въоръжени привърженици на култа без никаква представа как се провеждат подобни операции.

В случая с Уейко, независимо от неточната разузнавателна информация, слабото водачество, липсата на координация и съветите на нападащия екип операцията да бъде прекратена, „костюмите“ в хеликоптерите бяха издали заповед на подчинените си да тръгнат напред.

Ако бях циник, щях да кажа, че са го направили, за да се видят във „Върховни ченгета“ или някое друго телевизионно предаване или за да получат още някое повишение, още някоя надбавка към заплатата си, а после да се пенсионират и да започнат работа на топличко като охрана в някоя от 500-те най-добри фирми според списание „Форчън“. Не можете да провеждате специална операция и да мислите за себе си. Трябва да мислите за хората си. Както правеше То Шо. Край на проповедта.

Три влекача на „Мацуко“ ни посрещнаха при Урага Пойнт на около 40 мили от Йокохама. Пуснахме хората от екипажа да им махат с ръце и да бъбрят по радиото, а едно от момчетата на То Шо подслушваше, за да види дали всичко преминава по план. Акостирането трябваше да се извърши в 22,00 часа. Затова беше по-добре да си мълчим. За разлика от търговските кораби танкерът не можеше просто да спре на дока. Беше твърде голям и тромав. Освен това обикновено танкерите не разтоварват както другите кораби. Те хвърлят котва в залива под главното пристанище, близо до тръбопровода за нефт, който се намираше върху дългия четвърт миля вълнолом. Един от влекачите щеше да прекара плячката до брега и тя да бъде пренесена.

Бяхме готови. Пачия крак щеше да остане скрит и да поддържа комуникациите, докато ние тръгнем. После щеше да се присъедини към групата от „Куника“ и да дойде с тях. То Шо и четирима от стрелците му, както и Гадния, Малката бира, Пик, Чери, Нод и аз, щяхме да идем с пратката. Казах на То Шо, че единственото нещо в наша полза беше фактът, че хората от „Мацуко“ не бяха срещали Бренекето и хората му от „Сентюриънс Интернешънъл“ — Бренекето ми беше казал веднъж, че никога не са излизали зад граница.

— И да се бяха срещали, за нас това нямаше да има значение — каза То Шо. — Е, Дик, всички вие гайджин ни изглеждате еднакви.

* * *

Не изглеждахме красиви, но пък бяхме готови да тръгнем, когато влекачът от „Мацуко“ се приближи до лявата страна и капитанът се обади по радиото, че се качва на борда. Аз и То Шо имахме много време да планираме действията си, така че когато се обадиха от влекача, отговорих със сигнала, който намерих в бележника с шифрите на Бренекето. Отговориха ми по подобен начин. Сега и двамата знаехме, че всичко е наред.

Йоши, с увиснал на рамото автомат ХК-93 със сгънат приклад, посрещна офицера от „Мацуко“ и го поведе нагоре. Стоях в рубката, а в колана на черната си униформа имах пистолет „Глок“. Тениската ми с надпис „Нотр Дам“ дължах на То Шо. Изчаках капитана на влекача да ми се поклони. Аз не отговорих с поклон.

— Готови сме — казах.

То Шо стоеше до мен. Започна да превежда, но човекът от влекача вдигна ръка.

— Разбирам английски — каза той.

— Добре. В такъв случай слушайте: нямам време за губене. Нека започваме.

Отново се поклони.

— Хай!

После се обърна, извади един преносим телефон от джоба си, обади се и говори на японски минута-две.

— Готови сме, майор Браниган — каза ми той.

— Знаете кой съм?

— Вашата прямота ви издава. Чух, че сте много прям човек. Започваме операцията.

Махнах с ръка към влекача.

— Моля.

Наблюдавахме от рубката как измъкват осем сандъка през люка и внимателно ги спускат на задната палуба на влекача. Трупаха ги между кърмовия кнехт и дясната макара за котвата и връзваха с въжета всеки сандък. Имаше пет ракети „Томахоук“ и три по-големи сандъка, които ние с То Шо бяхме сковали — подарък за мистър Икигами. Когато натовариха всичко, ние с То Шо излязохме от рубката, придружени от четирима от неговите стрелци и моя квинтет мародери от „Червената клетка“, и слязохме на палубата на влекача.

Пътят до кея отне десетина минути. Когато стигнахме, видяхме паркирани в редица товарен камион, четири джипа „Чероки“ с опушени стъкла и най-дългата лимузина „Кадилак“, която бях виждал. Побутнах То Шо с лакът. Той ми отвърна със същия жест.

Вратите на един джип се отвориха и слязоха двама мъже с автомати. Стояха на стража, докато шест горили в сини комбинезони се качиха на влекача. Пренесоха сандъците върху камиона и здраво ги завързаха.

Когато всичко свърши, от лимузината излезе висок европеец с ливрея. Отиде до задната врата и почтително я отвори, протегна ръка навътре, за да може човекът отзад да се облегне на нея, когато излиза.

Хидео Икигами беше толкова нисък, че почти не трябваше да навежда глава, когато излизаше от колата си. Беше сух дребен човек в безупречно ушит костюм от копринен плат в любимото на ориенталците преливащо сиво, бяла риза, тъмна вратовръзка и излъскани черни обувки, които блестяха на лунната светлина. Косата му — а от нея не беше останало много — бе зализана назад около темето му на мазни кичури.

Стоеше тихо и не откъсваше поглед от скованите от нас три големи сандъка. На лицето му грейна голяма усмивка и той тръгна към мен, а друг човек в костюм го последва като сянка. Доближи се до мен и се поклони.

Аз също се поклоних.

— Предполагам, че сте мистър Икигами.

— Хай! — отново се поклони и заговори на японски.

Сянката също се поклони и каза:

— Мистър Икигами казва, че сигурно сте майор Браниган.

Поклоних се втори път.

— Хай! — Всичко това започваше да ми доскучава. Побутнах с лакът То Шо.

— Това е съдружникът ми, мистър Танто.

То Шо преведе думите ми и се поклони.

След формалностите Икигами отново се поклони и заговори към мен. Сянката преведе:

— Благодаря ви, майор Браниган, за грижите и вниманието при превозването на тези толкова ценни за нас материали. Ще ги използваме. Предайте на мистър Грифит, че много съм му задължен.

И още как. Кучият син току-що беше си окачил примката — имаше и свидетели. Погледнах към То Шо. Лицето му беше непроницаемо както винаги.

Докато говореше, Икигами не откъсваше очи от сандъците. Сянката обърна глава към мен.

— Моят работодател иска да разбере какъв е допълнителният товар, за който му се обадихте.

— А — казах и се поклоних към Икигами. — Успях да намеря един подвижен ракетомет и го донесох като специален подарък.

Сянката преведе. Очите на Икигами се разшириха. Направи дълбок поклон, обърна се към своето момче за всичко и му промълви няколко думи, а после се качи обратно в огромния кадилак.

Сянката затвори вратата на лимузината.

— Мистър Икигами казва, че можете да го придружите.

— Благодаря ви. — Тръгнах към камиона. Четирима кофти момчета от „Мацуко“ покриваха сандъците с огромен син брезент, на който се виждаше емблемата на фирмата в червено, зелено, златисто и черно — стилизиран дракон с две саби.

Сянката ми препречи пътя.

— Той иска да каже, че можете да се возите при него.

Съдружниците ви могат да се качат при нашите хора от охраната.

Защо ли направо не ни предаде и ключовете на шибания град, както я е подкарал? Поклоних се.

— Много мило от негова страна.

Помислих си, че на всичко отгоре той е и първокласен смотаняк с лайнен мозък.

Натоварихме се. То Шо дойде с мен. Останалите се качиха в джиповете — по един от стрелците на То Шо и един американец. Гадния реши да се качи в кабината на камиона. Това ми хареса — умееше да кара такива камиони по-добре от много професионалисти.

Аз и То Шо се качихме в лимузината. Икигами се беше настанил от дясната страна на задната седалка под една лампа за четене и в скута си държеше азиатското издание на „Уол Стрийт Джърнъл“.

От другата му страна седеше Сянката — преводачът, — който, сега разбрах, носеше пистолет „Валтер“ в раменен кобур от замшева кожа. Понечих да се настаня до Икигами, но Сянката ми даде знак да заема другото място. То Шо седна отпред до шофьора зад преградата от дебело стъкло. Не можех да го виждам и чувам.

След около минутка тръгнахме. Погледнах през опушеното стъкло и видях, че напускаме кея и тръгваме по пътя към магистралата. Оттам конвоят премина през лабиринт от промишлени паркове и складови комплекси и излезе на пътя към магистралата с шест платна.

Изминахме няколко километра на юг, отбихме по едно по-тясно шосе със затревена площ в средата, завихме на запад, а след това на север. Никой не говореше. Икигами разглеждаше списанието си. Така преминахме през Сагамихара, Хачиойи и Акишима. Малко след зазоряване стигнахме Йокота и тръгнахме на изток по двупосочен път, който ни изведе на друг еднопосочен асфалтиран път, минаващ покрай ограда от вериги и бодлива тел в горния й край. Натиснах нос към страничното стъкло, когато конвоят намали скоростта и запълзя съвсем бавно. В далечината пред нас забелязах неохраняем портал. Зад него, озарен от ранната светлина на утрото, се виждаше огромен склад.

Посочих с палец към склада.

— Значи тук ще ги складирате? — попитах.

Слабичкият бизнесмен сгъна вестника по ръбовете така, сякаш се готвеше да прави оригами.[1]

— Да. Най-после… стигнахме — отговори Икигами на английски със силен акцент. — Най-после ракетите са в безопасност. Аз контролирам всичко зад тази ограда. — Усмихна се на начина, по който реагирах на английския му. — А вие, майоре, се справихте добре.

Сянката от другата му страна започна да мърда на седалката, сякаш имаше намерение да се протегне.

— Благодаря ви — казах на Икигами. — Но, моля ви, не продавайте краставици на краставичар.

Сянката спря и леко се извърна към мен. Аз замахнах с левия си лакът и го ударих в преградата, като счупих врата му и натроших трахеята му.

Наведох се над тялото му и извадих пистолета от кобура, изтеглих пълнителя и затвора, за да извадя патрона от цевта. Направих същото и с другите патрони от пълнителя, за да ги огледам. Пистолетът беше зареден с шест куршума „Елей“ 22-и калибър — такива избираха убийците по целия свят. Те са тихи и смъртоносни. Идеални са за затворени пространства като лимузината на Икигами, където човек трябва да се тревожи и за вторични попадения.

Докато проверявах оръжието, Икигами ме гледаше със смесица от възхищение и ужас.

— Не се тревожете, Хидео сан. Няма да ви застрелям. Още не.

Върнах куршумите в пълнителя, сложих го в пистолета, вкарах патрон в цевта и освободих предпазителя, а после прибрах пистолета в джоба си. Идеално пасваше там. Бях приключил, когато конвоят спря — малко след портала.

— Аз не се тревожа, гайджин — каза Икигами. — Ти си мъртвец. Всички вие сте мъртъвци. Това искаше Грифит сан. Тук просто ще изчезнете.

— Не се надявай на такова нещо, заднико. — Открехнах вратата на лимузината и избутах трупа на Сянката навън. Вратата на шофьора се отвори и големият американец изскочи навън. Очите на Икигами светнаха, но отново помръкнаха, като видя как мъжът се строполи по лице на асфалта.

Излязох, хладният утринен въздух ме лъхна и се протегнах.

— Добре ли са всички?

То Шо излезе от предната врата на лимузината.

— Аз съм добре. Страхотен ден, а?

Гордо гледах как стрелците ми и тези на То Шо излизат от джиповете сами. В продължение на десет часа бяхме репетирали различни варианти. Господи, колко обичах да работя с групите.

— О, мистър Икигами — казах, — мисля, че е по-добре да излезете и да видите това. Изглежда, някои от хората ви ги е хванала смъртоносна автомобилна болест.

Бележки

[1] Японско изкуство за направа на различни фигурки от хартия. — Б.пр.