Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Cell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Окончателна корекция
NomaD (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (30 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия II. Червената клетка

Библиотечно оформление и корица: Tandem G

„Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава втора

От хотела до службата на То Шо се стигаше за двадесет минути пеша. Скъсихме пътя през задни улички. Минахме покрай няколко общински и национални правителствени сгради, небостъргачи, модернистични кули с канцеларии и главни кантори на корпорации. Трудно си пробивахме път през тълпите от хора, тръгнали на работа. Дори най-добрите карти не могат правдиво да предадат лабиринта от улици и булеварди в Токио. За кръглоок като мен, който е бил в Токио само шест пъти и доста трудно се е оправял с няколкото улични знака, най-доброто беше да се опитвам да запаметя някои ориентири и да се движа по тях.

На юг от парк „Хибия“ свихме по една алея зад пресцентъра „Нипон“ и после зад още един ъгъл. Шестетажна сграда без прозорци блокираше пътя ни.

— Заден вход — обясни То Шо. Пъхна ключ в една сива стоманена врата, отвори я и ми направи път.

Влязохме в слабо осветен коридор, боядисан в същия гадно зелен цвят като полицейските участъци в Ню Брънсуик, щат Ню Джърси. Става дума за времето, когато редовно бягах от училище, а полицаите ме прибираха и ми създаваха неприятности. То Шо ме поведе нагоре по стълбите. Изкачихме три етажа, после минахме край дълга редица малки канцеларийки — по-скоро кубчета, — където много японски полицаи работеха, набираха безкрайната си информация в компютри, разговаряха по телефони и размесваха тестета хартия. Слязохме по друг коридор през верига от пропускателни пунктове на охраната, стигнахме ново стълбище и изведнъж се оказахме там, в стаята на „Куника“.

Стените бяха накичени с организационни графици, снимки на мутрите на японски престъпни семейства, както и националните и международните терористични организации. Един афиш на „Хеклер и Кох“ разкриваше уменията на английските командоси с автомати МП-5, когато нападнаха иранското посолство в Лондон през 1980 г. Голяма черно-бяла снимка в рамка показваше норвежки скутери „Ягерс“ по време на високоскоростно проникване по вода в територията на противника. Четирима тюлени с готови за стрелба автомати М-16 и МП-5 красяха американски афиш за набиране на кадри за армията. Имаше почетни значки и спомени от антитерористичните взводове GSG-6 на хер генерал Рики Вегенер от Германия, една доста голяма емблема на Insursari, италианските водолази от Ла Специя на Лигурийския бряг — ненормални, готови за стрелба рунтави задници, — както и два щика от френските нападателни групи GIGN[1].

Сбърчих нос. Долових познатите остри миризми на препарати за почистване на цеви и на пот, усетих напрежението. Двама стрелци, току-що завърнали се от стрелбището с пушки за борба със снайперисти, с матови, непромокаеми черни куфари „Пеликан“, които все още смърдяха на барут, започнаха да се събличат. В ъгъла някакъв младок в тесни гащи от спандекс[2], яке без ръкави и кожени ръкавици вдигаше тежести и пухтеше под сто и тридесетина килограмовите плочи. Доста се беше изпотил.

Изведнъж ме обзе някакво носталгично чувство. Това място на другия край на земята много ми напомняше за дома. Изглеждаше и миришеше по същия начин, а в него дори витаеше същият дух, както в съблекалнята на „Червената клетка“ до Вирджиния Бийч. Заковах се на място и дълбоко поех дъх.

Господи, как ми липсваха моите стрелци. Пред никого досега не бях го признавал. Нито в затвора, нито по-късно. Моите мъже ми липсваха — ужасно много. От всичко, което Военноморските сили ми направиха, най-жестокото беше, че ми отнеха момчетата. Безцеремонно ме отстраниха от командния пост — най-напред от „Шестицата“, а три години по-късно и от „Червената клетка“. След прибързаното ми уволняване двете групи бяха поверени на командири, които караха момчетата да се съобразяват със системата. Така превърнаха моите ефикасни нестандартни воини в обикновени моряци, които биваха разбивани и загиваха в Гренада, Панама и на други места.

Още по-лошо, бяха разделили хората, за да разрушат единството на групата, което бях изграждал, налагал и подхранвал. По време на съдебния процес дочух, че моите старшини са разпръснати, за да не могат да работят, както ги бях учил, за да не предават опита си на новите поколения тюлени.

— Добре ли си? — Ръката на То Шо легна на рамото ми.

Кимнах.

— Да. Добре съм. Приятно е отново да видиш тълпа упражняващи се трупове.

— Хлапетата са много свестни.

— Така изглежда.

— Ела. — То Шо ме побутна към вратата, поведе ме надолу по застлания с килим коридор и ме вкара в стая с размери метър на метър и осемдесет. — Добре дошъл в новия си дом далеч от дома.

Огледах се. Нямаше прозорци. Мястото едва стигаше за малко бюро, два стола и малка библиотека. То Шо издърпа чекмеджето на бюрото си и сложи един примитивен пистолет „Глок“ върху огромната попивателна.

— Това е за теб.

Посегнах към оръжието, но той го закри с ръка.

— Не бързай, Марчинко сан. Има две условия.

— Какви?

— Първо, ако отидеш някъде и решиш да използваш това, извикай ме за компания.

— Няма проблеми, Тош.

— Добре. Нямам нужда от неприятни изненади на този етап от кариерата си. И още… — Той извади екземпляр на „Свирепия“ от бюрото. — Трябва да подпишеш това.

На карето с цената се виждаше, че я е купил от книжарницата на аерогарата и е дал осем хиляди и петстотин йени — повече от шестдесет и пет долара, а тя струва двадесет и два. За японски полицай, макар и лейтенант-инспектор, това е цяло състояние.

Бях трогнат. Надрасках подходящо нецензурно посвещение и бутнах книгата обратно. В замяна той ми подаде пистолета.

Изтеглих затвора и го застопорих, за да проверя дали няма патрон в цевта. Извадих празния пълнител и натиснах бутона за освобождаване на затвора. Пистолетът се затвори с приятно щракване. Стрелях на сухо. Лекият спусък ми хареса. Бързо разглобих пистолета. Проверих дали повърхностите му не са прекалено обилно смазани. Проверих цевта, ударника и изхвъргача. Всичко беше отлично. Отново го сглобих, пъхнах пълнителя на мястото му и пак дръпнах спусъка, за да поставя оръжието в безопасно положение. Спусъкът беше лек като коприна — усещането е страхотно. Вероятно и стрелбата му е лека.

— Добър механизъм, То Шо. Суки десу. (Харесва ми.) — Наведох глава — традиционният японски жест на уважение. — Домо аригато. — Благодаря ти. Страхотен спусък.

То Шо кимна в отговор.

— До иташи машите. (Няма защо.) Да. Обикновено „Глок“ като този има по-тежък спусък. Но това е модел за стрелба по мишени — по-лека версия. Купих няколко и накарах нашия оръжейник да ги монтира. Разликата се забелязва веднага, само дето може би ще изпаткаш шест куршума вместо два, защото стреля твърде леко.

— Няма такава опасност. — Пъхнах пистолета в колана си. Пасваше ми отлично. — А сега, с какво ще стрелям, ако поискам да очистя някого, или само ще трябва да размахам това пред лицето му и да кажа „Банзай“[3]?

— А, разбира се. — То Шо вдигна телефона, натисна три копчета и излая в слушалката. След миг някакъв младок с пънк прическа, кожени джинси, тениска с надпис „Ралф Лорийн“ и кожено яке на мотоциклетист в стил „Елвис Пресли“ влезе в стаята. Поклони се на То Шо, подаде му кутия с патрони и още един пълнител, каза нещо на японски и излезе.

— За теб.

В кутията имаше петдесет патрона „Блек Тейлън Уинчестър“ — полицейски тип. Те можеха да отхвърлят човек назад. Не бяха добри колкото ръчно направените патрони, които използвахме в „ТЮЛЕН-6“, но щяха да свършат работа.

— Кое е това хлапе?

— Йокошика — Йоки. Работи по баровете. Има места в Акасака, „Тангиру“ например, където изпълняват музика от 50-те и 60-те години. Това е най-новата дивотия. Коктейли и бира „Будвайзер“, джубокс, който свири песни на „Бийтълс“, „Бийч Бойс“, „Хърманс Хърмитс“ и „Дион“, а в тоалетните се върти яка търговия с наркотици. Наглеждаме ги.

— Сериозен проблем ли са наркотиците?

— Расте. Показателно е за това, което става тук. Е, да си призная, Дик, ние губим облика си и се превръщаме в поредната западна нация с всички свързани с това проблеми — наркотици, социални помощи, всичко.

— По дяволите, То Шо, не си ли прекалено сприхав само заради няколко места за бърза закуска и няколко компактдиска със записи на Елвис?

— Не става дума просто за „Макдоналдс“ на площад „Гинза“ или „Дисниленд“ в „Нарита“. Или пък за рокендрола, дънките „Левис“ или клубовете на 50-те години. Нещата са по-сложни. И опасни.

— Е, То Шо, изпадаш в крайност.

— Може би е време да станем малко крайни. Виж какво, Дик, дълги години сме били изолирани, самостоятелни, монолитни. Сега сме една космополитна свръхсила, а аз не съм сигурен, че това е добре. Японското общество е като гъба, която е попила малко повече от лошото.

— Не само у вас е така.

— Да, но аз се тревожа за Япония.

— Точно ти си доста западна личност.

— Вярно е. Но съм закърмен с класическата японска култура. Имам втора магистърска титла по японска философия и история от университета в Киото. Два пъти седмично изучавам кендо — изкуството на сабята — и други класически бойни изкуства. Тези неща промениха светогледа ми. В някои отношения ние трябва да бъдем като Запада — например в моята работа. Но в други — не. Всъщност трябва да върнем часовника с няколко години назад.

И всичко това от випускник на Нотр Дам, който обичаше бира „Куърс Лайт“? Бях смаян:

— То Шо…

— Дори тук, в моя отдел, нещата са други. Хората ми работят по дванадесет часа шест дни в седмицата. А според правителството трябва да им дам по два почивни дни всяка седмица и да работят само по десет часа дневно.

За мен и това беше робия.

— Какво му е лошото на това работно време?

— Те ще загубят своята японска същност — тъжно каза То Шо.

— Своята какво?

— Своята японска същност. Душевността си. Онова, което ни прави по-различни от останалите.

— То Шо…

— Ти си гайджин — прекъсна ме той с тъжна усмивка, — която хвърляше сянка върху лицето му. — Не можеш да разбереш. — Докосна сърцето си. — То е тук. Тук е ключът към душите ни. — Лицето му се превърна в маска, зад която не исках да надниквам.

— Както кажеш — отговорих.

Облакът се разсея.

— Добре — обади се То Шо. — Кажи ми какво искаш да правиш в „Нарита“. Ще вземем кола и ще се забавляваме.

* * *

Вместо кола взехме супа с фиде в едно семейно ресторантче на ъгъла на полицията. Изсърбахме по една ситна паничка супа, деликатно подправена с чесън и малко соя. Щях да поръчам втора, но мама сан зад бара вече бе наляла чая. Отбихме се за малко до хотела, за да взема някои неща, а след това се отправихме към станцията „Уено“, за да се качим на експреса „Кейсей“ за летището. Японските влакове са бързи, чисти и — като се има предвид колко струва едно такси до „Нарита“ — евтини. Платихме хиляда шестстотин и петдесет йени за билет — малко повече от тринадесет долара. Кимнах към входа за експреса. То Шо поклати глава. Разбираше. Багажите се проверяваха, но не съвсем щателно.

Това беше повод да си припомня една от най-големите слабости на пътническите кораби — не преглеждаха багажите на борда. Дори да сложиш мина в куфара си, никой няма да я открие, докато не стане твърде късно. Същото беше и във влака. Правеше се проверка на багажа, но тя беше повърхностна. Записах си това в тефтерчето, което носех в джоба на якето си.

Разходихме се из шестте вагона на влака, но през повечето време с долепен нос до прозореца гледах към нескончаемия мегаполис, наречен Голямо Токио, който летеше покрай мен с 60 мили в час. Пристигнахме в „Нарита“ тридесет секунди преди обявеното по разписание време.

Тук се разделихме с То Шо. Той щеше да наблюдава, докато аз щях да се заема с истинското зяпане и промъкване. Така щеше да има възможност да види как нихонджин — японците — реагират на този едър, грозен и брадат гайджин.

Веднага разбрахме, че тук не ни очакват добри новини. Ето ме с пистолет с резервен пълнител и куфар, натъпкан с експлозиви. Но, изглежда, защото съм кръглоок, полицаят под наем ми кимна приятелски и ми махна с ръка да минавам през бариерата към автобусите, с които пътниците отиваха до главния терминал в другия край на летището. Слаб две на този човек.

Полицаят на портала също получи двойка — махна ми да минавам, въпреки че претърсваше японците. Видях как по лицето на То Шо се изписа отвращение. Повече от очевидно беше, че независимо от всичките подсещания за идването ми, а да не говорим за импровизираните експлозивни устройства, които оставих след себе си предната вечер, персоналът от охраната все още не схващаше положението.

Оставих куфара си до едни кофи за боклук и отидох до телефоните на пет метра от него. Ще се опита ли някой да го открадне? Ще направи ли впечатление на полицаите под наем? И на двата въпроса — отрицателни отговори. Десет минути по-късно взех куфара и продължих.

Преди да дойда на летище „Нарита“, имах информация, че то се охранява от петстотин души по двадесет и четири часа в денонощието. Нима всички те спяха? Щом като присъствието ми не погъделичка ничии сетива, значи спяха. Отношението им беше лошо — пренебрежително и самодоволно.

Нормално за директори на охраната — обикновено бивши полицаи или, с други думи, тесногъзи, сковани, тъпи бюрократи. Те пък наемат на работа идиоти, съгласни да работят за минимална надница, и изобщо не си правят труд да ги обучат както трябва.

Какво доказателство имам ли? Представям на вашето внимание, господин съдия, списък с отвлечени или взривени самолети, дълъг колкото осемдесет и седем сантиметровата ми ръка, започващ с ТУА 847 и „ПанАм“ 103. Може би терористите щяха да бъдат спрени, ако по авиолиниите и летищата имаше по-добра охрана.

Само две авиокомпании — „Ел Ал“[4] и „Суисер“[5] — непрекъснато обучават и изпитват персонала от охраната си. През последните години броят на отвлечените самолети от тези компании е нула.

И тук урокът свършва.

Не е необходимо да ви обяснявам, че куфарът с бомбите все още беше непокътнат. Какво да го правя? Можех да го поставя в гардеробната и да оставя часовникът да го взриви от само себе си. Или пък да действам по-изтънчено — да използвам запалително приспособление с дистанционно управление ида предизвикам жертви в мъжката тоалетна или в някой от многото барове и ресторанти на мецанина.

Въпреки полицаите, тайните агенти, войниците от японските отбранителни сили и охраняваните пропуски аз се мотаех наоколо с пистолет на кръста. „Нарита“ се нуждаеше от метални детектори на всички предни врати. Ние с То Шо знаехме, че това едва ли ще стане.

Но за момента не то беше най-важното. Трябваше да решим къде да оставим куфара с бомбата така, че да нанесем най-големи щети.

Събрахме се и отидохме в един бар, където поръчах две напитки „Кирин“.

— Време е да сложим някъде тази малка играчка — казах. — Имаш ли идея?

— Ти какво мислиш?

Предложих зоната за получаване на багажа.

— Прекалено открито е — отговори То Шо. Отхвърли и гардероба и съблекалните.

— Какво ще кажеш да ги ударим така явно, че изобщо да не разберат какво става?

— А?

— Мисля за един полицай под наем.

— Страхотно. Краставици на краставичар. — То Шо се изсмя силно.

Да, идеята беше страхотна. Поиграх си с часовника, докато си сръбвахме напитките, а след това занесох куфара — заедно с импровизираните димни бомби и часовника, нагласен за двадесет и пет минути — до стаята на ръководителя на полицаите под наем. Почуках. Никакъв отговор. Влязох.

— Ало?

Никой не отговори. Огледах стаята. Беше празна. Естествено — в края на краищата вратата бе отворена.

Видях снимката си на едно табло за съобщения, а под нея бележка, надраскана на японски. Някой беше оставил портфейла си на бюрото. Прибрах го в джоба си. След това пъхнах куфара до бюрото. Всичко бе толкова просто. Точно като навремето, през шестдесетте, когато бях водолаз и провеждахме така наречените учения „Зулу 5 Оскар“ или 3/5/О на пристанището в Норфолк.

3/5/0 бяха упражнения по бягство от плен, по време на които водолази като мен се опитваха да закачат мини по дъната на кораби, докато екипажите им се опитваха да ни заловят на flagrante delicto[6], или още известно като прекъснато сношение. Колкото и да се стараеха, никога не ни хващаха. Защо? Защото офицерите, точно както и отговорниците за охраната в „Нарита“, бяха идиоти. Те крещяха и викаха, но никога не предоставяха истински стимули на хората си (например двадесет и четири часов отпуск) да ни хванат.

Тук, в „Нарита“, нещата изглеждаха както в Норфолк преди тридесет години. Офицерите не мотивираха срочно служещите и това си личеше. Искате пример? Добре. Сигурността ви зависи от хората от охраната, които обслужват детекторите за метал и рентгеновите машини, нали така? Добре. А колко им плащат на тези хора? Минимална заплата.

В такъв случай как можете да ги мотивирате? Аз бих им дал една голяма, тлъста премия за всяка заловена контрабандна стока. Но за повечето авиокомпании това разрешение е твърде просто. Те викат и крещят. Е, в резултат на хората от охраната не им пука на ръждивата пишка дали аз нося дипломатическо куфарче, пълно с хартия, или диплонападателно куфарче, пълно с гранати.

Включих часовниковия механизъм и затворих куфара. Е, може това да им послужи като урок. Майната ви, задници такива.

След по-малко от две минути се върнах в бара. Дадох портфейла на То Шо, пресуших бирата си и се изправих. — Време е да започна тараша. Пази ми мястото.

Докато То Шо гледаше, аз отключих една брава и слязох два етажа по-надолу в магазина. Вдясно от мен се намираше рампата, идваща от товаро-разтоварната платформа. Камионите преминаваха по нея и доставяха товара си. Встрани се виждаха и две врати за асансьор — и те не се заключваха. Това означаваше, че всеки може да се качи. Надолу по коридора от лявата ми страна се виждаха карантинната зона и съблекалнята за работниците.

Главните кухни се намираха точно срещу мен. До тях се стигаше през две пневматични врати. Бутнах едната и влязох. Удари ме струя студен въздух. Температурата сигурно беше с двадесет и пет градуса по-ниска. Ако не друго, то тук поне няма салмонела. Навсякъде имаше бели плочки и ярко флуоресцентно осветление със зеленикав оттенък. Напомняше ми кухнята на затвора в Питърсбърг. Е, време беше да започна да шетам. Тръгнах към големите хладилни шкафове, където възнамерявах да оставя лепенката си с надпис „Марчинко терористът ви пожелава приятен ден“, но един готвач, наподобяващ борец сумо, с бяла престилка и готварска шапка, ме спря, преди да направя и две крачки. Носеше сатър от свръхголемите номера.

— Сумимасен?

— Моля?

— Уакаримасу канихонго[7]?

— Ейго… английски — казах, — не японски.

— Не може влиза тука — неумолимо каза Сумо. — Не може влиза тука.

Време беше да се хвърли малко прах в очите. Поклоних се. — Казвам се Марчинко — започнах. — Американски журналист съм и пиша книга за приготвянето на храна за авиолиниите в Япония.

— Ооо.

— Хай. (Да.)

— Ооо.

— Бихте ли ми показали мястото? Ще ми се да разгледам. Вчера посетих „Ханеда“. — Това беше другото токийско летище — по-малко и много по-близо до града.

Сумо поклати глава и обясни на накъсан английски език, че за да разгледам магазията, трябва да говоря с ръководството на летището. Освен това ми обясни, че ще се нуждая от здравно удостоверение.

— Заразяване много лесно в противен случай.

Заведе ме обратно до стълбите и отвори вратата. Чух как заключи два пъти след мен. Този човек ще получи шестица в доклада ми.

Върнах се в бара на чакалнята. То Шо се беше преместил на два стола, откъдето се виждаше по-добре стаята на охраната.

Погледна часовника си.

— Скоро трябва да гръмне.

Три минути по-късно дочухме приглушен гръм, вратата се отвори рязко и видяхме гъст жълт дим. Шестима полицаи под наем изпълзяха, кашляйки, в претъпканата чакалня. Нададоха викове и крясъци, а след няколко минути полицаи, войници и хора от охраната се надвикваха и се опитваха да разберат какво, по дяволите, се е случило с тях и кой е виновен.

След малко двама души със сини униформи, кислородни апарати на гърбовете си и пожарогасители в ръце си пробиха път през тълпата и влязоха в стаята. То Шо се засмя на бъркотията в залата.

— Какво осиране!

* * *

Тършувахме и вилняхме още час. Независимо че летището бе вдигнато по тревога, на нас ни беше абсурдно лесно да проникнем в така наречените „сигурни“ зони. След моя доклад щяха да падат глави.

Двамата с То Шо взехме влака за града. Искаше да прекараме останалата част от деня в любимите му барове, но аз го убедих да ме остави и хванах такси до хотел „Окура“, взех душ, за да събера мислите си, а после написах друга дълга телеграма до О’Баниън. Към пет часа се замъкнах в бара-градина, където седях, наблюдавах залеза и пиех своя „Бомбай“. Седях до седем и половина, когато ме заговори нещо дребно, хубаво, русокосо и австралийско. Не знам точно защо, но австралийките просто ме обожават. Може би заради начина, по който казвам Шийла[8]. Може би смятат, че приличам на коала. Може би им напомням за дома. Или пък всичко е от обещанията, които давам. Както и да е, половин час по-късно вече бяхме в моята голяма японска вана с тройна доза саке, донесена от бара, а аз щурмувах планината Сурибачи[9] и крещях „Банзай!“

В 0,00 часа — или за вас цивилните, в малките часове, когато ви се ходи по малка нужда, — след като бях изпуснал налягането, отново се намирах в любимата си канавка, облечен в любимите си черни дрехи, измръзнал и мокър, чаках и гледах.

Извадих пистолета от джоба си, проверих пълнителя и вкарах куршум в цевта. По-добре да си в безопасност, за да не съжаляваш после. Изведнъж загрях, че не съм стрелял с този пистолет, но пък беше в идеална форма, пък и, по дяволите, какво е животът без някоя и друга изненада? След това се сетих за То Шо — о, мамицата му, не му се бях обадил. Е, така е по-добре. Защо да го карам да стои буден цяла нощ, след като може би е в леглото и се гушка с жена си, или каквото правят японците там.

Повозих се на един камион за доставка на кока-кола, като се метнах на задната броня, докато шофьорът набираше кода си за достъп, и се държах здравата, когато подскачаше по „спящите полицаи“ по рампата към подземните магазини. Той паркира близо до асансьорите за чакалнята и се досетих, че се намираме точно под главния терминал — идеално място за пет кила експлозив Ц-4. Поставих едно импровизирано експлозивно устройство, което да гръмне при отваряне на вратите на асансьора, и залепих наблизо една лепенка. След това тръгнах покрай редица шахти, дълбоки два метра и с двуметрови стени над земята. Там шофьорите паркираха и презареждаха електрокарите за извозването към горния етаж на багажите и пакетите по неколкокилометровото подземно шосе. Надничах и опипвах багажа, паркиран между етажите, и стигнах до товарната зона за кратък престой, за да направя поразии и там.

Придвижвах се покрай стените от една шахта до друга, като се възползвах от сенките на сандъците, контейнерите и мотокарите. Трябваха ми три часа, за да измина около хиляда метра по подземния път, като търсех в шахтите следи от крадци на дребно. Нямаше нищо. Залепих на сандъците лепенките с пожеланието за приятен ден, заредих седем импровизирани експлозивни устройства, всяко от тях с различен механизъм за задействане. Майната ви, типове от охраната.

Към четири сутринта стигнах до най-отдалечената платформа за заминаващите товари. Заковах на място. В отсрещния край на помещението се виждаше светлина на фенерче и се чуваше дращене на дърво по бетона. Косата на тила ми настръхна. Тръпки полазиха по тялото ми — прелестна смесица от страх, предчувствие и напрежение. Точно така се чувствах по време на първия си престой във Виетнам и при първия си скок от десет хиляди метра — мистично усещане за страх, примесено с радостта, че все пак можеш да свършиш някаква работа. Най-после се бях натъкнал на нещо неочаквано. Тръгнах напред сантиметър по сантиметър, за да видя какво става, внимателно заобиколих купчина двуметрови контейнери и продължих към мястото, откъдето идваше шумът.

Присвих очи към слабата светлина. По шума можеше да се предположи, че някой мъкне тежки сандъци. Не разбирах защо не използват мотокарите, които видях на главния вход — освен ако не искаха да привличат внимание… Бавно се приближих, за да мога да ги различа — четирима мъже си говореха нещо и обработваха с лост един сандък.

Гледах няколко секунди и се питах дали ограбват входяща пратка, или слагат наркотици в контейнер за експедиране. Приближих се още и изведнъж техните гласове ми подействаха като удар с палка. Майчице! Тези не бяха японци, а корейци.

По дяволите! Корейците са хора без чувство за хумор. Нула. Хич. Изобщо. Но и как ли да го имат? Те я карат само на кимчи — отвратителна смес от кисело зеле с чесън, гарнирано с люти чушки, изсипано в глинено гърне и заровено в земята да се разлага като труп, където остава да ферментира с месеци. Невъзможно е да ядеш кимчи и да имаш чувство за хумор.

Сниших се и изтичах по пода, за да се приближа. Но не бях сам. Мистър Мърфи, прословут със своите закони, се беше промъкнал зад мен в тъмното и както си пълзях, закачи крака ми в дръжката на една количка. Тррряяяяс! Дръжката удари по пода като камбаните на Биг Бен[10]. Майната ти, Дики!

Корейците се извърнаха към мен и откриха огън. Направих същото. Вдигнах пистолета. Не бях стрелял, откакто бях влязъл в затвора, но какво толкова, мамка му. Казват, че стрелянето е като карането на велосипед.

Първият от тях се спусна към мен, но аз го проснах с двойно почукване по спусъка. От мястото, където се намирах, и от начина, по който анусът ми се сви, прецених, че това беше попадение в корема му с последващо вдигане на мерника и удар във врата. Дали внезапно нахлулият адреналин ме накара да стрелям и да си плюя на петите? Всъщност има ли значение? Кучият син бе мъртъв.

Сърцето ми затуптя с около сто километра в час. Изтърколих се надясно, за да привлека вниманието им. Номерът мина — парче дърво се пръсна някъде над главата ми и напред и вляво от себе си видях пламъка от една цев.

Априлска шега, смотаняко. Отново се претърколих и се изправих на коляно. В полумрака мерникът на пистолета ми се виждаше като три зелени точици.

Готово. Кимчиядец номер 2 се намираше на шест метра от мен точно в центъра на мушката ми, а кръглото му лице беше смаяно от това, че брадатият гринго нинджа го е прецакал и трябва да се срещне с предците си.

— Да ти го…

Дръпнах спусъка три пъти и го отхвърлих две крачки назад. Дупките в гърдите му бяха подредени в триъгълник. Майната ти, заднико…

Претърколих се отново и ударих рамото си в бетона. Започнах да търся скривалище, като продължавах да стрелям като луд. Някакъв рикоширал куршум прелетя твърде близо до мен и почувствах на бузата си нещо мокро. Нямаше време да проверявам колко е дълбока раната. Просто трябваше да се движа и да стрелям. Мамка му! Пълнителят ми се изпразни. Протегнах ръка, за да извадя от джоба си резервния.

По дяволите! Къде е пълнителят, дяволите да го вземат? Опипвах се и ругаех.

Паузата трябва да е предизвикала у тях жажда за успех или някакъв друг синдром „камикадзе“, защото чух силно трополене на крака, а в следващия миг един от ония се нахвърли върху мен. Виждах бялото на очите му, когато в пълен галоп той заобиколи един сандък. Ръката му стискаше петдесетсантиметрова щанга. Пистолетът ми все още беше празен.

В мига, в който оня кимчиядец ме нападаше, ми се стори, че чух вулгарното ръмжене на моя стар шеф от взвода за подводна диверсия, старши помощник при оръдията Евърет Е. Барет.

„Не се прави на шибан смотаняк с тия меки пръсти, Марчинко. Вземи шибания пълнител. Сега го вкарай в шибания пистолет, освободи шибания затвор и застреляй тоя кучи син. И не се осирай. Казах, застреляй кучия син, Марчинко, смотан лайномозъчен идиот със скапани топки и малка пишка. Смотан смрадлив гъз такъв!“

Стори ми се, че измина цяла седмица, но най-после шибаните ми потни и нещастни пръсти стиснаха пълнителя, изтеглиха го от джоба, фраснаха го на мястото му, освободиха предпазителя и застреляха кучия син. Всичко това за около секунда и половина.

И нито миг повече. Когато бях заредил и вече бях готов за стрелба, той се намираше почти отгоре ми. Налиташе като бик. Лицето му бе разкривено от гняв или злоба, а може би и от двете. Държеше нож, с който целеше в очите ми, а в гърлото му се таеше вик. Дори нямах възможност да вдигна оръжието. Само можах да стрелям от клекнало положение и да се надявам да падне като камък, мамицата му.

Толкова лесно беше да се натиска спусъкът, че вкарах пет куршума в тялото му, преди да мога да се спра. Мамицата му, недей да си хабиш куршумите, задник такъв! Ами ако имат подкрепления отвън? Какво щях да правя тогава? Да си размахам гущера срещу тях ли?

Кимчиядец номер 3 бе убит, но продължи към мен по инерция. Убягнах от острието и го ударих в лицето с пистолета, за да го отметна от себе си. Спря да мърда. Преобърнах го и стрелях отблизо в главата му, за да съм сигурен, че е мъртъв. В края на краищата, ако има нещо неясно, не го оставяй така. Набързо го огледах. Бях улучил дясното му бедро, след това слабините, сърцето и рамото. Стрелях, без да се прицелвам — просто на късмет.

Дойде ред на кимчиядец номер 4. Вдясно пред себе си забелязах раздвижване. Видях, че се промъква към главния коридор на петнадесетина метра оттук. Опитах да се прицеля, но бях толкова превъзбуден, че треперех. Опрях ръката си върху най-близкия сандък, прицелих се и изстрелях серия от три контролирани изстрела към корееца, който бягаше към светлините на коридора. Контролирани изстрели друг път. Само един улучи, но оня продължаваше да бяга. Довиждане.

Разбира се, застрелях го в гърба. Не се гордея с подобни неща. Изстрелът в гърба си е изстрел и независимо дали според вас е честно или не, той има ефект — убива врага.

Строполих се изпотен, кървящ и разтреперан. И както си лежах на студения бетон, осъзнах, че всичките ми тренировки по стрелба в стресово състояние в „ТЮЛЕН-6“ сега се отплащаха. Не помня колко пъти съм тичал през стаи, пълни с мебели и сандъци, колко пъти съм стрелял по движещи се мишени и съм удрял старите си крака и крехки лакти в остри ръбове, за да докажа на моите тюленчета колко е важно да стреляш точно когато си възбуден до крайност и сърцето ти ще се пръсне, а и, по дяволите, не знаеш какво те очаква в следващия момент.

Те мърмореха. Оплакваха се, че всичките тези глупости са им ясни и че няма нужда да ги повтарят отново и отново, и отново.

„Да ви го начукам — казвах им. — Колкото повече кървите по време на учение, толкова по-малко ще кървите в боя.“ Чувствах, че съм прав, но не можех да го докажа. Но въпреки това го казвах, защото беше съвсем логично.

Сега, задъхан и проснат по гръб в подземната товаро-разтоварна платформа, с кръв, туптяща в ушите ми, си спомних как на чаша студена бира с бойците след напрегнат ден, прекаран в стрелба, аз броях новите си белези и се питах дали всичко това наистина си струва. Тази нощ можех да дам ясен отговор.

Тази нощ бях сам. Sans[11] подкрепа. Sans приятели, съюзници или други стрелци.

Измъкнах се, защото бях наточил добре острието си по време на тренировките в „ТЮЛЕН-6“.

Бележки

[1] Groupement d’Intervention de la Gendarmerie Nationale, Френско поделение за борба с тероризма (фр.). — Б.пр.

[2] Материя, която прилепва по тялото. — Б.пр.

[3] Бойният вик на самураите. — Б.пр.

[4] Израелска авиокомпания. — Б.пр.

[5] Швейцарските авиолинии. — Б.пр.

[6] На местопрестъплението. — Б.пр.

[7] Разбираш ли, за служебни лица (яп.). — Б.пр.

[8] Женско име, което в Австралия е синоним на момиче, жена. — Б.пр.

[9] Планина на остров Иво Джима, където САЩ побеждават японците през Втората световна война. — Б.пр.

[10] Името на часовниковата кула в сградата на парламента в Лондон. — Б.пр.

[11] Без (фр.). — Б.пр.