Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (18)

ГЛава седемнадесета

До сутринта на следващия ден бяхме събрали достатъчно информация, за да започнем подготвянето на плана. Реших да проникна едновременно в „Сентюриънс Интернешънъл“ и „Джоунс-Хамилтън“. Имаше риск. Трябваше да разделя групата си и не можех да осигуря значителна подкрепа, ако се изключи Малката бира от снайперската му позиция. Разбирах, че трябва да се доберем до архивите на Бренекето, както и на Грифит. В края на краищата Бренекето, Мани Танто и Джордан Рокера бяха завели японците от „Мацуко“ в Сийл Бийч и исках да разбера какви са плановете им за измъкване на ядрените ракети от страната. Така че новите ми момчета щяха да получат онова, което желаеха. Те щяха да са пушечното месо, и да идат в „Сентюриънс Интернешънъл“, предвождани от Чери и Пик, докато аз, Гадния и Пачия крак щяхме да влезем в „Джоунс-Хамилтън“.

Така нещата ставаха доста нестабилни, ако мистър Мърфи реши да се включи, но трябваше да се справим. Майк беше навит да дойде с нас, но му отказах. Не исках да обяснявам на Нанси защо нейният възлюбен ще трябва да прекара двадесет години в пандиза за влизане с взлом. Вместо това му възложих задачата да ни бъде подвижен комуникационен център и да ни прикрива.

Той имаше един голям тъмнозелен джип „Рейндж ровър“, който изглеждаше съвсем на мястото си сред Хълмовете на Бевърли^[1] и можеше да се вози с него цялата вечер, без да прави излишно впечатление. Щяхме да му дадем един от онези клетъчни телефони със засекретени канали и да го пуснем из улиците, докато се прокрадваме, надничаме, стреляме и плячкосваме.

Като стана дума за стрелба, трябва да кажа, че имахме рядък късмет — оказа се, че всички кабинети, които ни интересуваха, гледат на запад, което означаваше, че Малката бира с вярната си пушка ХК щеше да се настани на покрива на съседния блок и да има възможност да стреля в прозорците и на двата офиса. Благодарение на Док Трембли имахме 500 бронебойни патрона, направени по поръчка, които летяха без отклонение, точно и смъртоносно на разстояния до 500 метра.

Повечето фабрично произведени патрони калибър 5,56 мм са ефективни само на около 150 метра, след което губят доста от ударната си сила — например на 275 метра те имат по-малко от половината от енергията на натовски куршум 7,62 мм. Но тези патрони бяха сериозна работа. Бяха смъртоносни, дори и при напречен вятър, а Малката бира трябваше да стреля най-много на 175 метра разстояние.

Първоначалният ми план беше да нападнем в събота вечер, което ни осигуряваше няколко тактически предимства. Първо, заради уикенда вероятността да изненадаме някого в офисите беше по-малка. Второ, охраната за почивните дни не виждаше ежедневно обитателите на офисите, по-трудно щяха да се досетят, че сме натрапници. И, трето, ако добре си свършим работата, чак в понеделник можеха да разберат, че сме се отбили. По това време вече смятах да се намирам в голямото си легло във вила „Свирепия“.

Наложи се да променим плановете си в последната минута. Когато във вторник към 19,30 Майк обикалял из района, забелязал, че в далечния край на Сенчъри парк спират влекачи и каравани. Спрял и като задал някои въпроси, открил, че една кинокомпания иска да използва сградата за някакъв шибан приключенски екшън — там, където Малката бира трябваше да заеме снайперистката си позиция.

Обади ми се, за да ми каже какво става.

— Това ще обърка плановете ти, Дик.

Не непременно. „Воинът на революцията — пише Мао Дзе Дун в малката си червена книга — трябва да се движи сред масите като риба във водата.“ Приемам с цяло сърце тази доктрина.

Във Виетнам хората ми имаха същите сандали като виетконгците. Носехме черни пижами и автомати „Калашников“, ядяхме топки студен ориз и ферментирал рибен сос пиос тат като мистър Виктор Чарли. По този начин той не можеше да ни намери, защото, вместо да шумим и миришем като американци, ние шумяхме и миришехме като него. Ние можехме да го намерим, но той не можеше да намери нас. Майната му, ние го избивахме в големи количества.

И сега открих какво предимство е да използвам снимането на филма като параван за собствената ми продукция на живо „Дик Диверсанта отива в Холивуд“.

Например това място щеше да гъмжи от истински полицаи за охрана, както и стотици други хора с полицейски униформи, униформи на полицейските сили за бързо реагиране и камуфлажно облекло с тигрови ивици. Затова, вместо да изпратя Малката бира и неговата пушка в цивилни дрехи, аз го облякох като тюлен, дадох му радиотелефон с микрофон и в петък вечерта в 19,00 го оставих с твърдия му куфар с пушката, както закарваха и останалите хора от мнимите полицейски отряди за бързо реагиране. Когато се обади по радиотелефона, каза, че му трябвали шестнадесетина минути, за да стигне до позицията си.

— Защо толкова дълго, Бира?

— Отбих се до каравана за храната и си взех вечеря, шефе — докладва той. — Препоръчвам ти салатата, пушените гърди от пуйка с грах, сок от грозде и боровинки и пудинговия десерт.

Казах му какво би трябвало да направи с шибаната си вечеря, но той отговори, че предпочита да я погълне с горния си край.

Трябваше да прекъсне връзката — десет души в полицейски униформи се качваха на покрива.

— Още актьори — ще ги снимат от хеликоптер — прошепна той след пет минути.

Бъркотията, предизвикана от филмовия екип, щеше да ни осигури чудесно прикритие. Имаше много ярки светлини, стотици непознати, които се движеха из района, множество автомобили и достатъчно голямо объркване, за да можем да свършим работа и да се измъкнем, без да направим никакво впечатление. Значи трябваше да се дегизираме, сякаш сме от филма, да се смесим с тълпата, за да се прикрием, после да нанесем удара и отново да изчезнем в тълпата.

* * *

Майк ме остави една пряка преди блоковете, след това зави, за да стовари Гадния и Пачия крак по-близо до мястото, където се събираха актьорите. Планирахме да се срещнем зад сградата. Пробих си път през тълпата зяпачи и наблюдавах как моите хора от „Червената клетка“ излизат от джипа. Беше като пристигането на тюлените в Могадишу — светлини, камери, действие. Зяпачите сметнаха, че двамата тюлени са от участниците, защото започнаха да ги снимат с камерите си и да се натискат за автографи веднага щом слязоха от колата.

И аз не бях застрахован срещу тяхното внимание. Както си вървях на север по „Булеварда на звездите“, шест бъбриви тийнейджърки с прорязани дънки за по сто долара, момчешки трикотажни ризи и имитация на военни обувки ме попитаха дали не съм Стивън Сийгъл. Усмихнат отговорих, че не съм. Те решиха, че това е страхотно забавно, и ме помолиха да им дам автограф. Подписах се със замах под името Пинки Прескът III, намигнах им развратно и казах:

— Обадете ми се в ЦРУ.

Присъединих се към момчетата си и гледах как режисьорът — брадат и напълно изпит тип в домашен анцуг, светлокафява риза и бейзболна шапка с надпис „Чикаго булс“ — седеше на яркожълт десетметров хидравличен кран, за да наблюдава империята си от стол, подобен на кабинетно кресло. Кралството му беше внушително. На земята имаше два хеликоптера — полицейски „Хюи“ и един „Хюс500“ в бяло и синьо, който носеше камера. Около тях — фаланга от полицейски коли и противопожарни камиони, стотици прожектори и най-малко дванадесет камери. Имаше огромни кранове и хидравлични платформи, които позволяваха камерата да стига до десетия етаж, както и стотици метри миниатюрни релси, подобни на железопътните, така че да може да се движи заедно с полицейските коли, идващи към сградата.

Гадния и Пачия крак тръгнаха пред мен. Мисля, че се чувстваха малко напрегнати в тълпата. Изостанах и захласнато се зазяпах как техниците по специалните ефекти залепват кабели и фишеци по няколко противокуршумни жилетки.

— За кого са? — викнах и посочих към жилетките.

— За каскадьорите — извика в отговор техникът. — За сцените с близка стрелба.

Значи така ставаха тези работи — техникът по специалните ефекти натиска бутоните, фишеците експлодират един след друг, а зрителите виждат как прострелват някого с автомат. Хубаво. Реалистично.

Разбира се, имах по-добър метод, но трябваха каскадьори за еднократна употреба.

Друг техник нагласяваше заряди във вътрешността на вратата на една кола. Когато ги взриви, ефектът щеше да е както, когато стрелят по колата. Трети техник по специалните ефекти зареждаше пълнители за автомати ХК с деветмилиметрови халосни патрони. Предположих, че ще ги раздадат на тези, които играят полицаи от отрядите за бързо реагиране.

Една блондинка, която изглеждаше страхотно в белия си плътен италиански анцуг, стоеше и наблюдаваше как зяпам техниците. Носеше радиотелефон, а краката й бяха дълги към половин миля. Осъществихме визуален контакт. В ушите ми прокънтя рев на разгонени слонове и аз тръгнах към нея.

— Здравей — казах, — за какво е всичко това?

С огромно удоволствие тя ми обясни очевидното:

— Снимаме екшън сцени за „Небостъргачът на ужаса 2“. Филм за няколко терористи, които окупират небостъргач. Тази вечер правим сцените на терена — атаката на полицаите от групата за бързо реагиране и ответната стрелба на терористите. Едрите планове снимаме със синхронен звук.

Кимнах.

— Звучи вълнуващо.

Огледах я. Kreegah^[2]. Тарзан иска. Изглежда по-добре, отколкото мнозината биволици, с които той се чукал. Не можех да сваля очи от бюста й — беше забележителен. Изключителен. Достоен за внимание.

Нейните очи също подскачаха нагоре-надолу.

— Искаш ли да останеш, за да гледаш? Мога да ти намеря място, откъдето да виждаш всичко.

— С удоволствие. Може би след работа.

Разгледа лицето ми.

— Изглеждаш ми познат. Тук някъде ли работиш?

— Само тази вечер. — След малко продължих: — Как се казваш?

— Мелиса Голд.

— О, като гимнастическите салони на Голд?

— Да. А ти как се казваш?

— Дик.

Вече ме гледаше много напрегнато.

— Това местоимение ли е или глагол?

— Предлог-жение — отвърнах със смях. — А ти си Голд^[3] от осемнадесет карата, предполагам.

— Двадесет и четири.

— Грешката е моя. — Името й отиваше. Беше със златист загар, който се среща само в Южна Калифорния и други тропически райони. А имаше и страхотно тяло. Мисълта как тези крака ще се обвият около кръста ми ме интригуваше. Казах й го.

— Бих искал да поработя на твоята гимнастическа преса.

Очите й трепнаха.

— И аз бих желала да видя колко добре правиш, ъ-ъ, бедрени тласъци.

Намигнах в отговор.

— Може да се срещнем по-късно, за да се преборим. Ако имаме късмет.

— Може би. Приятна работа.

— Благодаря.

Пробих си път през тълпата и продължих на север, към булевард „Санта Моника“. Редицата комбита и каравани продължаваше надолу покрай задната страна на небостъргача. Настигнах момчетата и се отправихме към източната страна на сградата, далеч от светлините и тълпите, като за последен път тихо обсъждахме нещата.

Нахлузихме хирургическите си ръкавици и поехме в различни посоки. Поведох моите хора към фирма „Джоунс-Хамилтън“. По време на огледа Пик беше намерил една сервизна врата, която не се наблюдаваше. Беше я обозначил с лепенка, която реагираше на ултравиолетова светлина. Аз светнах с ултравиолетовото си фенерче и я намерих, а после разбихме ключалката и влязохме.

За тази операция бяхме с лека екипировка, за да не се набиваме в очи и да се смесим с хората от филма. Аз носех черен пуловер по врата и черен панталон от плат „чино“, меки обувки на бос крак, косата ми беше вързана на къса плитка. Гадния и Пачия крак бяха в черни униформи на силите за бързо реагиране и бойни жилетки, а в огромните найлонови куфари имаха и автомати МП5К със заглушители. Чери, Пик и новите носеха черни бойни униформи. Чери и Пик бяха облекли и ризите си от „ТЮЛЕН-група 6“ — поло от кевлар, подобен на текстилните брони, които се използват за всичко — от водолазни костюми за борба с акули до ръкавици за събиране на скариди. Бях видял тези неща за първи път в едно специално телевизионно предаване на „Нешънъл Джиографик“ през 80-те години и разработих тези ризи с високи яки. Защо да режат гърлата на хората ми, ако можех да го предотвратя.

Заредихме автоматите си, преди да тръгнем. Не бях планирал да носим автоматични оръжия, но тъй като тази вечер хората от „Клетката“ можеха да минат за актьори, нямаше причина да не ги вземем. Единствената разлика беше, че куршумите в пълнителите ни бяха истински.

Изкачихме се по служебните стълби шест етажа нагоре до друга врата, обозначена от Пик. Пачия крак оправи ключалката и ни въведе в огромна шахта, използвана за прокарване на кабели, тръбопроводи от климатичната инсталация и комуникационните системи. Огромният коридор беше едно от предимствата на модерното строителство. Наложително бе във всяка нова сграда да се правят тези огромни, широки и високи коридори, за да може по тях да минат кабелите: оптични, за охранителни камери, кабелна телевизия, телекомуникация, жици на пет телефонни компании за далечни съобщения и петдесет за местни, охранителни инсталации, устройства за предотвратяване на достъп до офисите, телекси, факс линии и компютърни мрежи.

В слушалката си чувах Чери и хората му, които отидоха към офиса на „Сентюриънс Интернешънъл“. Приемането на сигнала беше лошо. Използвахме радиотелефони на Следствената служба на Военноморските сили, а те бяха второ качество. В „ТЮЛЕН-група 6“ накарахме „Моторола“ да ни направят предаватели, които да работят в небостъргачи от стъкло и бетон. Сегашните ни приемници бяха боклук — спираха да работят, когато наоколо имаше повечко електрически полета от компютри, телефакси и други устройства, до едно със собствени излъчвания. Тези радиотелефони бяха разработени за обикновени полеви операции, а не за водене на бойни действия в градове.

Отидохме надолу по коридора към втора врата, която щеше да ни изведе до пожарни стълби, водещи нагоре. Пачия крак си поигра с ключалката и я отвори. Прекосихме коридора, отворихме вратата за пожарното стълбище и започнахме изкачването. Нямаше в никакъв случай да използваме асансьорите, за да не дадем знак на полицаите под наем във фоайето, че някой се движи из сградата.

Стигнахме до тридесет и седмия етаж след по-малко от пет минути, поехме си дъх и се пъхнахме в коридора. Вратите от орехово дърво се падаха от лявата ми страна. Магнитната карта се намираше в ръката ми. Приближих се до кантората на „Джоунс-Хамилтън“ и проверих входа. Пъхнах картата в процепа. Вратата щракна и се отвори. Натиснах бутона на радиопредавателя и казах:

— Влизаме в цел едно.

Влязохме. Беше тъмно, но не невъзможно да се ориентира човек, тъй като прозорците бяха осветени от прожекторите за филма. Минахме край луксозната приемна, продължихме по дългия коридор с дебел килим и влязохме в крилото с офисите на директорите. Както в повечето офиси, и тук подреждането на нещата показваше, че не са мислили за сигурността. Не видях никакви светлини за включени алармени инсталации, никаква апаратура за засичане на движения или за ограничаване на достъпа. Хората предпочитат удобството пред сигурността, а това е голямо предимство за хора като мен, да не говорим за крадци, измамници и други отбрани престъпници.

Гадния водеше с готов за стрелба автомат. Аз го следвах, а Пачия крак беше в тила, за да пази задниците ни. Грифит използваше кабинета в ъгъла, който гледаше на юг и на запад. Вратата на кабинета му беше заключена и Пачия крак се залови за работа с неизменните си шперцове.

Отвори вратата за по-малко от тридесет секунди. Влязох в кабинета на Грифит.

— Вътре сме — известих Малката бира от другата страна на улицата.

— Разбрано. Няма движение. Всичко е спокойно. — По линията на Малката бира пропукаха статични смущения. След това се чуха други гласове. — С кого разговаряш, приятел?

— Концентрирам се за ролята си, задник такъв. Остави ме на мира — чух да казва Малката бира.

Примигах.

— Ъ, Бира?

— Актьори — прошепна той. — Тука има други актьори.

— О. — Щеше да се справи. Аз имах други, по-важни неща.

Разтършувах бюрото на Грифит, но не намерих нищо. Заех се с папките. Имаше стотици папки със счетоводна информация — изтеглих тази с надпис „Мацуко“, — както и доста кореспонденция до важни хора. Но трябваше да има още нещо — поне нещичко. Свалихме картините от стената, за да проверим за скрит сейф. Нищо. Отчаяно включих компютъра „Дел“, който се намираше върху ниския бюфет, и проверих съдържанието на един каталог. Обзалагам се, че се изненадвате от това, че не си беше заключил компютъра или не е задействал системата за достъп с парола. Е, в реалния живот обикновено секретарките доста добре спазват процедурите за сигурността. Но големите шефове просто са прекалено заети, за да тъпчат пароли и други отнемащи време неща в главите си. И затова не го правят. Резултатът е, че информацията в компютрите им стои и чака някой да я вземе.

Компютърът имаше снемаемо устройство с твърд диск и мястото на устройството беше празно. Или го е взел със себе си, или е тук някъде из офиса. Навих ориенталския килим — понякога има сейфове в пода. Nada^[4]. Ho кучият син трябваше да има нещо. Не може да си Грант Грифит и да нямаш сейф в офиса си.

Огледах стаята. Бюро. Бюфет. Диван. Две кресла, между които имаше солидна масичка за кафе. Вгледах се по-внимателно. Всъщност „масичката“ представляваше кутия, облицована с дърво. Вдигнах я и открих, че под нея има малък сейф за документи с цифрова ключалка.

Готово. Посочих надолу.

— Гаден…

Вдигна палец за поздрав и се захвана за работата: напръска ключалката с графитна пудра и започна да си играе с ключовете.

Докато се правеше на касоразбивач, отново разгледах папките. Пачия крак беше пуснал компютъра и търсеше файлове, в които можеше да има нещо. Извадих от джоба си фотоапарат „Минокс“ — това са първите шпионски фотоапарати. Имат размерите на пакетче дъвка, работят с шестнадесетмилиметров филм и нямат никакви дрънкулки по себе си.

Има нови камери, като например високопроизводителните „Акмел“ с електронен затвор и автофокусиране, но „Минокс“ са прости, заради което ги харесвам. Насочваш го, фокусираш, като мериш с една верижка, която се вади от дъното на апарата, до ъгъла на снимания документ, и натискаш. Получават се снимки с блестящо качество.

Поставих папките на „Мацуко“ — документите на японски и английски език — на бюрото на Грифит и започнах да снимам, като работех отзад напред в хронологичен ред. По дяволите, най-скорошното изходящо писмо до Хидео Икигами, шефа на „Мацуко“, беше с днешна дата. Това означаваше, че Грифит трябва да е някъде в Лос Анджелис. А ако намерим хард диска, вероятно ще попаднем на златоносната жила.

Стори ми се, че сме работили като шибани мулета около десет минути, но когато най-после погледнах часовника си, се оказа, че е минал половин час. Бях заснел 100 страници, включително и купчина правителствени документи с печати „СЕКРЕТНО“, които дори и един бивш министър на отбраната няма право да държи в кабинета си. Дори само това можеше да смачка Грифит, но аз търсех по-големи неща.

Гадния най-после се оправи с ключалката и отворихме сейфа. Снемаемото дисково устройство се намираше вътре. Вдигнах го. Обозначено беше с етикет „ТОМАХОУК“.

Пъхнах го в компютъра и проверих съдържанието му. По дяволите. Попаднали бяхме на златоносната жила. Всичко се намираше тук — от инвентара на Сийл Бийч до една програма за компютърно чертане, която показваше цялата схема на ракета „Томахоук ИА/н“. Тази информация беше от категория „Критично важна информация за конструкцията на оръжия“ и се намираше в категория за секретност „Сигма“. Това означаваше, че е толкова много над степен „Строго секретно“, че дори не можех да си представя с какви обозначения е кодирана, а съм ги виждал всичките.

Вторият каталог на диска носеше името „Военноморски сили“. Влязох в него и открих една минибаза данни с неприятни подробности за прегрешенията в личния и пропуските в служебния живот на повече от сто действащи и пенсионирани адмирали, между които и Пинки Прескът III. По дяволите, бях уцелил шибаната десетка. Това беше файлът с шантажиращата информация на Грант Грифит. Пуснах диска в джоба си и изключих компютъра. Вече беше време да тръгваме.

— Стига за днес.

Обърнах се към прозореца.

— Бира, чу ли това? Тръгваме.

— Разбрано — прозвуча ясно гласът му.

— Как е на другото място?

— Тихо. Още не съм видял нашите хора.

Как е възможно толкова да закъснеят? Вероятно ключалките на „Сентюриънс“ бяха по-добри от тези на „Джоунс-Хамилтън“. Вероятно. Вероятно имаха устройства за забраняване на достъпа, сензори за движещи се тела — всичко. Засмях се, като си помислих, че Пик и Чери не могат да стигнат до целта си. Щях да им пръсна задниците, когато се видим.

Гласът на Малката бира пропука в лявото ми ухо:

— Аз…

Връзката се прекъсна.

— Бира?

Ново пропукване.

— Не мога…

По дяволите, шибаните радиоапарати не работеха. Тръгнах към прозореца. Черният хеликоптер „Хус 500“ се спусна ниско над мястото, където се намираше Малката бира. Вероятно снимаха.

— Ще те видим във филма — казах му. — Обади се. Обади се.

— … счупено стъкло, капитане.

Пачия крак и Гадния натъпкваха хартия в жилетките си. Когато чуха думите на Малката бира, спряха. Пачия крак погледна лицето ми.

— Шефе?

Не знаех какво става, по дяволите. Нямаше как да видя. Надявах се, че стреля или прави нещо.

— Слизай от покрива. Слизай от покрива. Слизайте, събираме се пред сградата. Тръгваме.

Време беше.

— Чери…

Нямаше отговор.

— Чери… Пик… Уинкин…

Тишина. Пращене от статичните смущения.

— Блинкин, Нод, по дяволите.

Нещо не беше наред. Никак. Трескаво започнах да подреждам кабинета на Грант Грифит, както го бях заварил. Но нямаше време за това.

— Да се махаме оттук. Отиваме при „Сентюриънс“. Всичко се превръща в групово начукване.

* * *

Намираха се на служебното стълбище на тридесет и третия етаж. Качваха се нагоре. Един куршум за малко не се заби в лицето ми. Някак ми се размина. Винаги е ставало така с мен. Спомням си как във Виетнам настъпих една мина. Нищо не стана. Човекът зад мен стъпи на същото място и остана без крак. Веднъж минах бос през минирано поле. Между пръстите си усещах детонаторите. Нито една мина не експлодира. Северновиетнамските войници зад мен бяха разкъсани на парчета.

На север от Чау Док на камбоджанската граница в нощта преди Тет през 1981 г. бях излязъл да патрулирам с чудесната си банда стрелци от Осми взвод. Беше някъде след полунощ и аз водех. Бях спрял. Мускулите по тялото ми бяха опънати. Носът ми мърдаше като на хрътка — душех за характерния мирис на телата на виетконгците, подсилен от соса пиос тат, с който заливаха цялата си храна.

Знаех, че там отпред има нещо. Усещах го, мамицата му. Изведнъж — не зная какво ме накара да го сторя — просто паднах като проклет камък. В момента, в който го направих, видях на не повече от три метра пред себе си пламъците от цевта на един „Калашников“.

Ако бях паднал половин секунда по-късно, сега щях да съм мъртъв.

Какво ме накара да се хвърля на земята? Не знам.

Същото нещо се случи и сега на стълбището. Спрях се. И залегнах. И като го направих, един куршум удари стената там, където лицето ми се беше намирало преди четвърт секунда. Парче цимент одраска бузата ми.

Нямаше никакво предупреждение. Единственият звук беше тракането на проклетия куршум. Стреляха с шибан „хъш пъпи“ — пистолет със заглушител.

Преместих превключвателя на автомата си със заглушител в положение за автоматична стрелба и се преметнах над стоманеното перило, като се изтърколих извън стълбището и гърбът ми опря в грубата бетонна стена. През това време изстрелях три бързи серии по два куршума и се навеждах, за да избягвам куршумите, рикоширащи от стълбите и перилата.

Някой отдолу отговори на стрелбата — куршумите от пистолет със заглушител започнаха да отскачат от стените и стълбището.

Целунахме бетона, изтърколихме се към прикрития, които можахме да намерим, и отговорихме на огъня. За около петнадесет секунди стълбището се превърна в стрелбище — горещите месингови гилзи летяха във всички посоки и куршумите идваха от всевъзможни ъгли.

Ние стреляхме доста. Изпразних два от пълнителите си, после метнах автомата през рамо, извадих пистолета си „Глок“ и изстрелях целия удължен пълнител. Шибаните експлозии ме заглушиха, а вероятно и останалите. До момента се стреляше с оръжия със заглушители — шумът идваше само от куршумите, удрящи се в бетона и стоманата, но сега бях открил огън с шибания австрийски пищов, а той беше доста шумен.

Извадих пълнителя, заредих нов и изстрелях още шест куршума. Когато ехото утихна, настъпи тишина.

Антените ми щръкнаха. Предпазливо се помръднах. Нищо. Показах нос иззад ъгъла на стълбището. Тишина. Всичко беше свършило така внезапно, както бе и започнало.

Аз и Гадния внимателно надникнахме от ъгъла, от който се слизаше за тридесетия етаж. Неговият автомат ХК и моят „Глок“ бяха готови за стрелба. Погледнахме надолу. Беше празно. Не се чуваше нищо, освен дрънкането на празните гилзи, които се търкаляха наоколо и падаха от стълбите.

— Живи ли сте?

Бързо ги огледах. Един куршум беше отскочил и порязал бузата на Гадния. Пачия крак беше одраскан по ухото. Върху китката ми имаше кръв, а усещах, че и вратът ми е мокър, но никой не беше прострелян.

Посочих следващия етаж.

— Хайде.

Изтичахме до двадесет и деветия етаж и сменихме стълбището. Плувнали в пот, стигнахме до канторите на „Сентюриънс“, на двадесет и седмия етаж. Вратата беше отворена. Влязохме по начина, който бях измислил в „ТЮЛЕН-група 6“. Гадния беше първи със зареден автомат. Аз бях втори, като пистолетът ми покриваше огневото поле в противоположната страна, а Пачия крак беше зад нас с гръб, опрян в моя.

Огледахме стаите, без да запалваме осветлението, като святкахме по ъглите с фенерчетата си. Всички прозорци бяха затъмнени, освен един в последната стая. Когато се уверих, че всичко е наред, включих осветлението. Нищо не стана. Разкъсах черните найлони по прозорците, за да можем да видим какво става, по дяволите. Намерихме Уинкин в една стая, която сигурно беше кабинетът на Бренекето. Лежеше в локва кръв с поглед, вперен към тавана. Гърлото му беше срязано при сънната артерия. От положението на тялото му и от дълбочината на раната прецених, че е убит изотзад.

Блинкин беше в другата стая — със счупения прозорец. Беше прострелян в главата от достатъчно близко разстояние, че на врата му да остане нагар от барута. Уокър Невестулката лежеше на пода на два метра от него. Очилата му за нощно виждане бяха счупени от куршуми. Задната част на главата му липсваше. Момчетата поне бяха успели да пречукат един от тях.

Отвън се чу шум. Разпръснахме се с готови за стрелба оръжия и за малко не убихме Пик, Нод и Чери.

— Мамка му, какво… — Видях, че Чери е ударен — по ръката му имаше доста кръв. Пик също бе пострадал.

— Съжалявам, капитане. — Чери се строполи на килима и опря глава на стената. — Чакаха ни вътре. Бяха затъмнили прозорците. Сигурно са били с очила за нощно виждане. Начукаха ни го.

— Колко бяха?

Нод поклати глава.

— Не знам, може би четирима, може би петима. Но това е предположение. Беше неописуемо трудно да се влезе — електронни ключалки и шифри, а после ни нападнаха от две страни.

— Прегрупирахме се на двадесет и осмия етаж, после тръгнахме след тях, когато започнаха да се качват, за да хванат вас. Ударихме ги в гръб — каза Пик и извади от жилетката си пакет за първа помощ.

Затова стрелбата по стълбището спря толкова бързо.

— Но трябваше да ги притиснем от две страни…

— Свършиха ни се патроните, шефе — каза Нод. — А ония не спираха да стрелят. После удариха и Чери…

Чери изохка, когато Пик наложи на ръката му пакета за първа помощ и го боцна с ампулата с морфин.

— Един куршум ме уцели — премина направо през ръката ми, но адски боли.

Гледах мълчаливо. Нямаше какво да кажа. Бяха ни изработили група професионалисти. Вероятно са ме забелязали, докато с Майк Ригън разглеждахме. Или може би са засекли хората ми, когато провеждаха разузнаването. Каквото и да е станало, сега ни го бяха натресли. Копелетата бяха застреляли хората от втората ми група и отиваха нагоре, за да убият мен, Пачия крак и Гадния, когато се сблъскахме на стълбището. Сега лошите бяха отвън — чакаха ни въоръжени и опасни. Ние се намирахме тук вътре, с жертви.

Оставих инстинктите ми да ме водят. Исках да намеря компютърния диск, който се намираше в джоба ми, и да направя снимки с моя „Минокс“. Всичко друго беше второстепенно. И все пак мястото трябваше да бъде очистено. Трябваше да изнесем нашите убити. Никога тюлен не е оставян на бойното поле и нямах намерение да нарушавам традицията.

Извадих една торба за боклук от кофата. Гадния стори същото. Увихме труповете колкото можехме по-добре. Не искахме кървава следа, а имаше доста кръв, повярвайте ми.

Работехме мълчаливо. Гадния метна Чери на рамо по пожарникарски. Аз взех тялото на Уинкин — по дяволите, доста тежеше. Пачия крак грабна Блинкин и тръгнахме за хълмовете, или по-точно към стълбището.

Не съм свикнал да губя хора в бой. За повече от тридесет години активна военна служба загубих само един. Кларенс Ришър, който загина в битката за Чау Док по време на офанзивата по време на празника Тет през 1968 г. С него ставаха трима. И което е по-лошо, двамата загинаха по време на мисия, която Военноморските сили не биха одобрили — шпионска мисия, измислена от смотания ми мозък, — а това означаваше, че семействата им нямаше да получават обезщетения. Но в момента имах да свърша по-важни неща, отколкото да се притеснявам за обезщетенията на семействата. Трябваше да измъкна хората си, без да дадем нови жертви. Трябваше да занеса телата в джипа на Майк Ригън, без никой да ни види. Трябваше да намерим Малката бира.

А после, след като се прегрупираме, щях да прибера диска и снимките на сигурно място и можехме да започнем избиването на хората, които избиваха нас. Изпълваше ме брутален, нажежен до бяло, жесток гняв. И преди го бях изпитвал — и всеки път враговете ми бяха умирали.

Повиках Майк по клетъчния телефон и му казах да мине насам, за да вземе нещо. Знаеше къде да се появи. Не споменах за жертвите. Ако Бренекето ни е чакал, то значи много добре знаеше и как да ни подслушва. Може би имаше и същото оборудване като мен благодарение на Грант Грифит и Пинки Фъшкията. Затова не мислех да казвам нищо ненужно.

Слязохме по стълбите и зачакахме, а вратата оставихме притворена. Щом се появи Майк, затичахме към джипа и метнахме в него телата и чантите си. Махнах на Чери, Нод и Пик да се качват. Поколебаха се, но аз не бях в настроение да слушам възражения и като видяха погледа ми, се подчиниха. Очите на Майк се разшириха, като видя труповете.

— Какво стана?

— Нямаме време да говорим за това. Чери, Пик и Нод ще ти разкажат — сега карай до яхтата и бързо разтовари всичко на нея.

— А?

Какво му ставаше, мамицата му? Тъп ли беше?

— Размърдай се. Яхтата. Ще се срещнем на Зума Бийч след шест часа. Запали неонови фенерчета. Ние ще изплуваме. Дръж тези момчета на хладно, Майк, и провери пищова си, защото наоколо се разхождат истински кофти типове.

Не му дадох възможност да каже нищо.

— Тръгвай, тръгвай, по дяволите. Махай се оттук, мамка му.