Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Cell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Окончателна корекция
NomaD (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (30 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия II. Червената клетка

Библиотечно оформление и корица: Tandem G

„Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

То Шо ни взе от подводницата. Позвъних му по клетъчния си телефон осем часа по-рано и той пристигна на един кораб, управляван от момчетата на „Куника“. Прехвърлихме се при него, докато все още се намирахме на десет мили от брега. Нямаше смисъл да привличаме любопитни погледи, когато „Гърбатия“ влезе гордо в Йокосука, а сухото укритие стърчи от нея като среден пръст.

Махнах с ръка на Кен Рос, докато се отдалечавахме на север през вълните. Рос и старшината ми отговориха с вдигнати палци. Отбелязах си мислено да изпратя две стенни плаки за „Гърбатия“ — една за каюткомпанията, а другата за „козарника“ на старшината. Той беше първият смотаняк от ядрена подводница и съвсем определено първият смотаняк от ядрена подводница, завършил академията, когото някога съм харесвал. Пинки беше изпратил шест телеграми, в които искаше скалпа ми, а Рос ги беше отклонил. Вероятно бреговите патрули щяха да чакат появата на „Червената клетка“, когато той спре на пристанището, но благодарение на То Шо нас нямаше да ни има.

След като тръгнахме, аз и То Шо се свихме в един ъгъл на рулевата рубка и си поговорихме. Каза, че независимо от това, че има заповеди отгоре да спре всичко, той е огледал „Мацуко“ съвсем отблизо и никак не е харесал гледката. Подслушвал телефоните с компютри — някакви шпионски системи, — но не успявал да получи много сведения, защото обажданията били закодирани и ако трябва да ги разшифрова, ще трябва да мине по разни канали.

— Но доста разговори се водят с Лос Анджелис и с Вашингтон — каза То Шо. — Могат да скрият какво говорят, но не и номерата на телефоните.

— На кого се обаждат?

— Голяма част от обажданията са до старото ти приятелче Грант Грифит.

Това беше логично.

— Има ли други обаждания до Вашингтон? — попитах и изрецитирах номера на Пинки.

— Не. Само до юридическата фирма на Грифит и канторите на „Мацуко“.

— Лошо. Имаше ли период, в който разговорите са се увеличили рязко?

— Да — отговори То Шо. — Към 8,00 часа, след като ти се махна от пристанището. Впрочем какво стана в Чонгджин?

— Къде? — Престорих се на тъп. Доверявах живота си на То Шо, но не и оперативните си тайни.

— На краставичар краставици продаваш, Дик. Зная къде си бил и зная, че ако корейците не бяха скрили това, което вероятно си направил, сега щеше да си в пандиза.

— О? — зачудих се какво ли иска да каже.

— Ето ти уликите. Веществено доказателство „А“. — Извади къс хартия от дрехата си за лошо време. Това беше строго секретен доклад на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната на САЩ, основано на доклади от Службата за външно разузнаване — наследникът на КГБ, който сега споделяше информация със стария си американски противник. Печатът с датата показваше, че е отпреди три седмици.

В много университети, медицински институти и специализирани изследователски учреждения Северна Корея провежда приложни военни биологически и ядрени изследвания. Германски фирми оказват техническа помощ, наети са и учени от бившия Съветски съюз. Главното входно пристанище за контрабандните ядрени и биологически материали е Чонгджин, където според Службата за външно разузнаване има засилена дейност.

— И сега представям на вниманието на прокуратурата веществено доказателство „Б“.

То Шо извади втори лист хартия и ми го подаде. Това беше телекс от ЦРУ адресиран до японското разузнаване в отговор на запитване за експлозия в Чонгджин.

Според данните на спътниковото разузнаване имало голяма експлозия в района на пристанище Чонгджин. Както вече е докладвано. По незасекретени телефонни линии се разбрало официалната версия на Северна Корея за случилото се — техен товарен кораб — контейнеровоз, натоварен с фосфатни торове, е претърпял злополука, предизвикана от газ метан, и следователно проблемът си оставал изцяло вътрешен. Пробите от въздуха, направени от секретна организация, не показвали наличие на метан. Освен това от фотоматериалите на разузнаването се предполагало, че товарният кораб бил разбит на две от експлозия, което предполага наличие на взрив. Значителни повреди били нанесени и на една двадесетметрова дизелова подводница от клас „Сийулф“. Причинителят на повредата не бил известен на американското разузнаване.

— Едно и едно правят две. На това ме учеха йезуитите в Нотр Дам.

— Гледай, Тош…

— Както казах, Дик, на краставичар краставици продаваш. Това ми го прати нашият човек за връзка с разузнаването от Вашингтон — сопна ми се То Шо. Подаде ми документа. — Запази го. Интересно е, нали?

— Кое?

— Първо, вие, американците, с всичките си технологии не можете да откриете причинителя на експлозията. Второ, а това засяга нас двамата, приятелче, дори бюрократите в ЦРУ ми се доверяват, а ти не. — Изгледа ме намръщено. — Може би твоят адмирал трябваше да ти сложи белезниците. Той се обади по телефона на шефа ми и нареди, ако те видим, да те предадем на командващия в Йокосука. И след като шибаните корейци отказаха да потвърдят каквото и да е, се обади отново, за да каже, че е било грешка. Краставици грешка. Японски краставици.

Забих показалеца си в центъра на гръдния му кош и леко натиснах.

— А откъде, по дяволите, да знам какво ти е разрешено да знаеш и какво не. Мама му стара, Тош, всичко беше осрано от самото начало. Един шибан бивш министър на отбраната продава тайни, а върши и по-лоши неща. Може би е начело на някаква шибана клика, която се занимава с контрабанда на шибани ядрени материали. Адмиралът, моят проклет шеф, вероятно е затънал в едни и същи лайна с Грифит.

— Думи, Дик, думи. Аз пазя задника ти.

Прав беше, разбира се.

— Добре, добре, добре. Ето какво стана. — Разказах накратко какво бяхме открили, казах му за миниподводниците и за това как кимчиядците маскират процеса на разтоварването. Изглежда, се поуспокои, но не бях сигурен. Помислих малко и добавих: — Имаме и снимки, То Шо.

— Мога ли да ги видя?

Разбира се, че можеше. Този човек ми се доверяваше напълно и ми беше дал пистолет „Глок“, което в тази страна съвсем не е дребна работа, защото беше verbotten гайджин да носят пистолети.

— Да, ще можеш да ги видиш, стига да имаш необходимите компютри.

— Необходимите компютри ли? — То Шо се засмя. — Тук е Япония, Дик такъв, страната на изгряващия микрочип.

* * *

Снимките бяха малко размазани — Чери не беше Юзеф Карш[1]. Но като за мен бяха достатъчно ясни.

Взех една лупа.

За малко не се насрах в гащите си.

— То Шо…

— Какво?

— Гледай…

Надникна над рамото ми.

— Майчице.

На снимките всичко се виждаше съвсем ясно. Миниподводницата не разтоварваше. Товареше.

То Шо се почеса по брадата.

— Чудя се къде ли е тръгнала, по дяволите.

— И аз.

Беше ми повече от ясно, че никога нямаше да разберем отговора на този въпрос, защото бях взривил шибаната подводница и шибаната й майка-кораб и от тях не беше останало нищо.

Майната ми. Имал съм случаи, когато съм се прострелвал в крака. И сега беше така. Този път Пинки се беше оказал прав. Първоначалната разузнавателна оценка, която бях получил при инструктажа във Вашингтон — а именно, че корабите прехвърлят ядрени материали в подводниците, които пък ги закарват до местоназначението им — вероятно беше правилна. Тоя път се бях осрал царски.

* * *

Майк Ригън ни посрещна на летището в Лос Анджелис. Беше се погрижил да наеме три коли. Аз бях подарил на То Шо трите руски щурмови пушки за подводна стрелба, а той от своя страна бе направил необходимото нашите автомати МП5К и пистолети „Глок“, както и останалият пластичен експлозив Ц-4 да заминат с нас в самолета, без японските митнически власти да ни се цупят.

Взехме си багажа и трите куфара. Използвах картата си, за да прекарам багажа през митницата, и тръгнахме към къщата на Майк.

В самолета бях направил списък на това какво знам и какво не. Сега, когато Майк караше поршето към дома си, седях и четях драсканиците си.

Знаех, че от момента, в който се бях намъкнал в „ужилването“ на Грант Грифит и Пинки Прескът в „Нарита“, животът ми започна да прилича на безкрайна поредица от групови чукания и преминаваше от положение „Ситуацията е нормална, всичко е осрано“ в „Нещата наистина са осрани“ и накрая в „Нещата са осрани без надежда за почистване“. Но зад всичко това с главни букви беше написано името „Нарита“.

Знаех, че Грант Грифит е уредил връщането ми на редовна служба. Защо? Отговорът беше прост: защото по-лесно можеше да следи какво върши полковник Ричард (без презиме) Марчинко, офицер от Военноморските сили на САЩ, отколкото да наблюдава Дик Марчинко, независим цивилен. А кой ме наглеждаше? Пинки Прескът III. Пинки Фъшкията — вероятният съучастник в престъпленията на Грант. И техните имена се бяха написали на челото ми.

Всичко започна да си идва на мястото. Разбрах например, че Грант се беше опитал да ме убие по време на военната игра. И не за собствена перверзна радост, както мислех преди, а защото смяташе, че съм опасен и мога да проваля внимателно изработените му планове. Защо мислеше така? Защото знаеше какво съм открил в „Нарита“.

А какво бях открил там? Че кимчиядците са въвлечени в програма за контрабанден пренос на ядрени оръжия. Но също така знаех, че някой краде части от ракети „Томахоук“ от оръжейната станция на Военноморските сили в Сийл Бийч.

Знаех още, че… стоп. Спри за шибан миг. Откъде знаех, че кимчиядците се опитваха да изнесат сандъка от Япония?

Отговор: бях си въобразил, че е така.

Кое е първото правило на войната със специални методи? Помните ли, че ви казах, че отново ще срещнем този материал? Добре. Първото правило на войната със специални методи е: „Никога не си въобразявай.“

Защо пък да не са опитвали да вкарат контрабандно детонаторите в Япония? Или може да разменяха сандъците, защото Грант се опитвал да прецака Пинки и е искал да продаде детонаторите на севернокорейците, след като ги „загубят“. Но аз цъфнах точно в момента на размяната. Започнах да ограждам с кръгчета имена, места и събития. Връзките бяха достатъчно реални. Всичко беше възможно. Абсолютно всичко.

Сега повече от всичко исках да видя записите в оръжейния склад.

* * *

Измъкнахме касетите без проблеми. Нямахме пречки при влизането и излизането от базата. Останах на борда на „Злобния жабок“, докато Гадния, Чери и Малката бира отидоха да наблюдават, а Уинкин и Блинкин ги прикриваха. Върнаха се след два часа с безценните видеокасети в ръце.

Издърпах момчетата на борда. Докато ги нямаше, се бях развъртял из каютата и им поднесох големи порции мариновано месо с червено зеле и варени картофи. Докато всички се хранеха, аз и Майк отидохме в голямата главна каюта и пуснахме касетите на видеокасетофона му. Поставихме и адаптор.

През повечето време гледахме лентите на бърз ход, защото нищо не се случваше.

Но на около тридесет и четвъртия час от втората касета забелязахме нещо.

— Гледай.

Наблюдавахме как осем души си проправят път в склада. Влязоха, както бяхме влезли и ние, което означаваше, че имаха ключ. Петима от тях бяха дребни — изглеждаха ми като ориенталци. Цяла минута мина, докато разбера кои са те — отборът на „Мацуко“ от играта на Грант Грифит. Останалите бяха американци. Водеше ги Джордан Рокера — веднага го познах по патравата походка. Човекът, който наглеждаше японците и държеше автомат ХК със заглушител, беше Бранигън Бренекето.

Последният от групата бе едър кучи син с остри черти, който държеше автомата в свивката на ръката си и носеше косата си на две плитки. Познах го, но не казах нищо. Исках да видя колко добра памет имаше Майк.

— Господи! — Ченето му увисна на тридесетина сантиметра по-надолу. — Познавам го този, едрия. Това е… Мани Танто, оня шибан японски индианец от Три Тон, дето одра виетнамеца жив.

Майк заслужаваше шестица. Някои неща трудно се забравят.

Бренекето носеше малка раница на рамо. Мани Танто беше заметнал чувал. Джордан Рокера държеше брезентова торба за инструменти. Извади от нея нож и с помощта на Мани Танто започна да отваря един от сандъците, като внимаваше да не повреди печатите. Когато го отвори, японците го наобиколиха като лекари по време на аутопсия. Внимателно започнаха да сочат вътрешностите на ракетата, а после поведоха оживен разговор с Бренекето.

От жестовете на Бренекето се разбираше, че трябва да вземат само някои части. Японците клатеха глави — сочеха сандъците. Искаха цяло парче.

Когато спряха да говорят, Мани затвори сандъка и групата се изниза навън. Главният японец продължаваше да жестикулира към Бренекето. Прегледах останалата част от записа, но нямаше нищо.

— Гаден? — извиках към столовата.

Появи се с чиния, претъпкана със спагети.

— Кажи, капитане.

— Нищо ли не бяха взели?

— Така изглежда. Всички монитори си бяха по местата.

— Добре. Благодаря ти.

— Нямаш проблеми, шефе.

Той си мислеше така.

* * *

В този момент Пинки сигурно се побъркваше. Нямаше вест от мен, откакто напуснах подводницата. Е, време беше да го поизмъчвам малко. Затова към полунощ се обадих на дежурния в Националния команден център и му оставих едно съобщение. Докладвах, че се намираме в КОНУС — за вас, смотани цивилни, това означава континенталната част на Щатите[2], — и се снабдяваме с оборудване и запаси от Лос Анджелис, както и че ще се освобождаваме от въоръжението, което бяхме прибрали на връщане от Далечния изток. Казах на дежурния офицер да предаде, че скоро ще се върнем у дома, че ще кацнем с цивилен самолет на летище „Дълес“ и веднага след кацането ще се явим при заместник-командващия за операциите, плановете и политиката.

В зависимост от разписанието на дежурния капитан, от подразбиращата се спешност на съобщението ми или от настроението на капитана докладът ми щеше или незабавно да се озове в щаба при Пинки, или да бъде занесен на ръка на адютанта му на другия ден сутринта по някое време. Обмислях всяка дума, за да не предизвикам никаква тревога — така посланието ми щеше да преброди бюрократичния лабиринт на входящата и изходящата кореспонденция. Като се започне от административния секретар, оттам през щабния адютант, после до някой от адютантите на Пинки и накрая щеше да се озове на дъното на някой куп хартия в кабинета на Пинки. Веднъж системата да заработи и в моя полза.

А всъщност се надявах вече да съм кацнал на летище „Дълес“, когато Пинки види писмото ми.

През това време започнах да си играя на Шерлок Холмс. Взех от офиса на Майк телефонен указател на Лос Анджелис. Открих „Мацуко Машин“ в указателя за западната част на града. Намираше се на уж дискретния „Булевард на звездите“ в Сенчъри сити. След това проверих всички обичайни подозрителни личности.

Фирмата на Бранигън Бренекето „Сентюриънс Интернешънъл“ имаше кантора в същата сграда, в която се помещаваше и „Мацуко“. Я, какво съвпадение.

И знаете ли? „Джоунс-Хамилтън“, производителят на детонаторите, които открих в „Нарита“, имаше офис в същата тази сграда. Хей, ама що за съвпадение наистина.

Грант Грифит също имаше офис там. Набрах номера, който стоеше срещу името му.

— Тук е телефонът на мистър Грифит.

Време беше да изиграя сценката с грешния номер.

— О… извинете. Мислех, че се обаждам на „Джоунс-Хамилтън“.

— Да, на тях се обаждате. Мистър Грифит просто има офис тук.

Майчице.

— Тук ли е той?

— Не, сър, но какво да му предам?

— Благодаря. Ще го потърся във Вашингтон.

След това позвъних на „Сентюриънс Интернешънъл“.

— Бихте ли ме свързали с мистър Бранигън?

— Той е на конференция. За кого да предам?

— Снърд. Хърман Снърд. От Петалума. Във връзка със застраховката на мистър Бранигън. Ще го потърся у тях. Няма нужда да му предавате нищо.

Затворих телефона. Седнахме с Майк от двете страни на бюрото му и обсъдихме всичко. Струваше ми се, че трябва да избирам от две неща: да се върна във Вашингтон и да се заема с Пинки — да му покажа веществените си доказателства и да видя какво ще направи — или да остана тук и да се захвана с проблема — откраднатите ядрени бойни глави, детонатори и системи за насочване. И в двата случая щях да имам проблеми.

При положение, че се върна във Вашингтон, щях да се окажа в много неблагоприятна позиция. Ако Пинки се окажеше омърсен, част от всичко това можеше да ме затрие по много начини, защото действах в неговата оперативна зона — Пентагона, — където той имаше много повече познати от мен.

От друга страна, ако останех в Лос Анджелис и се впуснех да разглеждам офиса на „Джоунс-Хамилтън“, за да събирам информация, която да затрие Грант Грифит, трябваше да вляза с взлом в цивилна сграда, за което военният закон предвиждаше военен съд. А дори и да проникна там с взлом, щях да извърша нарушение и по цивилните закони. А нямаше никаква гаранция, че ще открия нещо.

Но пък, от трета страна, ако имаше някакво реално доказателство за това, че Грифит е свързан с „Мацуко“ или с операцията по контрабандното изнасяне на оръжие, то вероятно можеше да бъде намерено в неговия кабинет или този на Бренекето. А и си знаех, че каквото и да сторя, съм загубен. Пинки щеше да се погрижи за това. Ето защо реших да предприема това, което ми се удава най-добре, когато съм изправен пред тактическа дилема — щях да нападна.

* * *

Най-важното беше да се намери разузнавателна информация. А до нея можеш да се добереш с разузнаване. Тази задача дадох на Чери, Пачия крак и Пик. Те отидоха с колата до Сенчъри сити, паркираха я и се разходиха из фоайето и отбелязаха местоположението на сервизните и обикновените асансьори, аварийните изходи, пожарните стълби и портиерната. Качиха се на покрива и откриха въжена платформа за измиване на прозорците отвън, която при необходимост можеше да се използва за аварийно измъкване. Изпратих Гадния в отделна кола с един преносим скенер, за да засече всички ултрависокочестотни излъчвания, характерни за електрическите цифрови ключалки. Така щяхме да успеем да влезем, без да се налага да използваме издайническия графитен прах. След като разбереше на каква честота работят ключалките им, щяхме да използваме радиопредавател „Моторола МХ-360“, за да засечем цифровата честота и да разберем кода.

Малката бира трябваше да намери място за антиснайперист в някоя съседна сграда за всеки случай, ако нещата се объркат. Не разполагахме със снайпер „50-БМГ Макмилтън“, какъвто бих искал, но Малката бира можеше да убива от 500 метра разстояние със своята пушка ХК-93 и телескоп с дванадесеткратно увеличение. А Док Трембли просто по една случайност ни беше изпратил четири пушки ХК, един оптически мерник и няколко пушки калибър 233 с ръчно зареждане и снайперска точност до 550 метра. Пратих Бирата до Ловния клуб в Бевърли Хилс, за да простреля пушката. Накрая ние с Майк, облечени в костюми, щяхме да се разходим из кабинетите на „Джоунс-Хамилтън“.

Не преливах от оптимизъм. Ако Бренекето имаше същия акъл, както преди — а нямах причини да смятам, че не е така, — щеше да се досети, че преди да предприема каквото и да било, ще разузная района. Затова вероятно щеше да разположи наблюдатели из целия блок, в който той и Грант Грифит имат кантори. Разбира се, аз можех да разпозная Уокър Невестулката или Сали Жребеца, но Бренекето не би използвал тях. Той би наел пенсионирани полицаи или бивши агенти от ФБР и секретните служби — именно от тези места повечето охранителни фирми набираха талантливите си кадри.

Но ако мислеха логично, Бренекето и бившият министър на отбраната вероятно щяха да се досетят, че техните кантори в Лос Анжелис са третата ми цел — след имението „Хъстингс“ и главната им кантора във Вашингтон. И това беше вярно. Много исках да огледам канторите им по Източното крайбрежие. Но нямах тази възможност. Пинки ме беше ангажирал с други неща.

Бренекето освен това знаеше, че приоритетите се променят. А той и най-добрите му хора се намираха тук, а не във Вашингтон. Трябваше да бъдат тук, защото възнамеряваха да откраднат няколко ракети от Сийл Бийч.

Следователно нещата определено не бяха в полза на Дики. Изразът е слаб. Нещата направо воняха, времето беше ужасно малко, а шансовете за успех — почти нищожни.

Но какво от това? Не трябваше да ми харесва, а да го направя.

* * *

Офисът на „Джоунс-Хамилтън“ имаше площ 1463 квадратни метра и се намираше на тридесет и седмия етаж на небостъргача „Сенчъри“ — блок на четиридесет и един етажа, който изглеждаше досущ като този във филма „Умирай трудно“. „Сентюриънс Интернешънъл“ заемаха площ от 465 квадратни метра на двадесет и четвъртия етаж, а „Мацуко“ — целия 22-и етаж — 2461 квадратни метра, по-голям от апартамент за 1 милион долара в Токио.

Ние с Майк обиколихме с поршето му сградата и мога да кажа, че бях впечатлен. Но погледът ми върху нещата е по-различен от вашия. Когато видя сграда, се опитвам да измисля как да я съборя. Тази щеше да е трудна. Беше здрава — построена, за да издържа на земетресенията, които са често явление в Южна Калифорния. Евакуирането от сградата можеше да стане много лесно. Имаше два подземни гаража, всеки с по осем входни и изходни платна. Едното от тях излизаше на „Булеварда на звездите“, а другото на булевард „Санта Моника“.

Небостъргачът беше впечатляващ като творение от научнофантастичен филм. Фасадата представляваше смес от блестящ черен мрамор, полиран сив гранит и матови плочи. Фоайето, издигащо се до петия етаж, с петнадесетметрови дървета и два водопада, плюс асансьори с музика, имаше размерите на футболно игрище. На първите три етажа на фоайето се намираха много модни бутици, миникина и еспресо-барове, популярни сред хора, които се обличат от „Армани“, хранят се с пушена пъстърва и пият само маркова минерална вода.

Това беше откъм фасадата. Отзад нещата бяха по-различни. На боядисания в сиво бетон се виждаха само тръби и тръбопроводи за електрическите кабели. Небостъргачите много приличат на хотелите или океанските лайнери — зад излъсканата външност се крие цялата поддържаща верига. И повечето от обитателите дори не знаят, че тези неща съществуват. Разбират за тях само ако боклукът им не е прибран, ако осветлението угасне или пък се развали климатичната инсталация. А хората — портиерите, електротехниците, охраната, боклукчиите и техниците от поддръжката — те са невидими. Това значително ни улесняваше.

Имаше пет сервизни асансьора. Пачия крак се повози на всичките, облечен в униформа на „Федерал Експрес“, която беше заел отнякъде, и теглеше количка, пълна с кутии и пликове. Харесвах това момче. Страхотният тюлен се отличава от добрия тюлен по въображението. Чери, облечен като служител на електроснабдителната фирма в Лос Анджелис, влезе в електрическата зала и огледа най-важните вериги — на „Джоунс-Хамилтън“, „Мацуко“ и „Сентюриънс Интернешънъл“. След това се отби в телефонната зала, където постави дванадесет пасивни подслушвателни апаратчета на места, където да свършат полезна работа.

Пик в син работен комбинезон оставаше невидим за всеки, облечен в костюм и вратовръзка. Проправи си път до системата за климатичната инсталация и вентилация. Имаше проходи за тръбопроводите на електроинсталацията, дълги цели мили. До тях се стигаше зад стени и заключени врати на шахтите и Пик огледа почти всички. Точно като Тезей, когато налучквал пътя си из лабиринта на Минотавъра, той остави след себе си трудно забележими знаци, за да можем аз и моите аргонавти да се ориентираме.

След час и половина обиколки с колата и разходки из близките пазарни центрове любопитството ми надделя. С Майк паркирахме колата в големия гараж встрани от булевард „Санта Моника“, качихме се на асансьора за фоайето и се разходихме, за да видим дали някой ще ни обърне специално внимание. Изглежда, не правехме никакво впечатление. Затова след десетина минути се изкачихме до тридесет и седмия етаж и излязохме от асансьора.

Половината от етажа, където се намираше „Джоунс-Хамилтън“, заемаше един огромен офис на брокерска фирма. Кабинетите на охраната се намираха отляво на асансьора, с масивни врати от орехово дърво, а до всяка врата имаше ключалки за магнитни карти. Вместо с цифров код те се отваряха с помощта на карта, подобна на кредитните, която се пъхаше в един процеп. Магнитната лента подаваше сигнал на електронната ключалка да се отвори. Дотук с Гадния и неговия радиоскенер.

Майк натисна бутона за слизане точно когато вратата се отвори и от офисите на „Джоунс-Хамилтън“ с маршова стъпка излязоха „два костюма“. По стойката им — сякаш са им заврели дръжки за метли в задниците — можеше да се съди, че са бивши полковници от армията. Носеха пръстени от Уест Пойнт, евтини кафяви костюми и обувки „Хъш Пъпис“. Бяха с черни дипломатически куфарчета „Самсонайт“, обсипани с лепенки от различни оръжейни изложения, както и етикети с емблемата на „Джоунс-Хамилтън“.

Чакахме мълчаливо. Изгледаха ме. Брадата ми вече бе станала тъкмо както я харесвах, а косата ми стигаше до раменете. Бях я вързал на къса опашка. Носех черен панталон шалвар, с обувки на бос крак, трикотажна риза и кафявото си кожено яке без ръкави. „Костюмите“ никак не харесаха това — личеше си по лицата им. Сбърчиха носове, сякаш не съм къпан. Ние с Майк се усмихнахме и им кимнахме. Те кимнаха сериозно в отговор и когато вратите на асансьора се отвориха, ни подканиха с жест да влезем преди тях.

Слязохме надолу, без да промълвим и дума, въпреки че си нахапах езика почти до разкървяване. Но нямаше нужда от фойерверки. Залогът беше твърде голям. Асансьорът спира пет пъти. Когато стигнахме на втория етаж на фоайето, се беше напълнил с хора. Всички стояха мълчаливо, загледани в цифровия указател на етажите и слушаха песента „Към полунощ“.

Изведнъж Майк посочи вратата и тръгна напред. Проправихме си път с лакти през тълпата, бутахме се и мърморехме „Извинете, извинете“, докато излязохме.

Вратите се затвориха зад нас. Обърнах се към Майк.

— Защо искаше да слезем? Можехме да отидем направо в гаража.

Майк не каза нищо. Поведе ме през редицата магазини и бутици, зяпаше по витрините и разговаряше с продавачите. Взехме ескалатора за слизане. Изчака ме, докато се огледам, за да видя къде са телевизионните камери на охраната, погледнах зад бюрото, зад което полицаите под наем извършваха наблюдението, и хвърлих поглед към контролното табло за асансьорите. Майк ми кимна с глава да го последвам. Слязохме до третия етаж на паркинга, където беше спрял поршето, и се качихме в него.

— Какво беше всичко това?

Майк не отговори. Само постави показалеца пред устните си и ми намигна.

После, когато вече се движехме по булевард „Санта Моника“, той подхвърли нещо в скута ми.

Погледнах. Беше портфейл.

Майк пусна касетофона и 120-ватовите високоговорители изпълниха вътрешността на колата с осемдесетдецибеловия ритъм на бибоп от 50-те години — атонално пиано, контрапунктов тромпет и игрив саксофон на фона на експлозивни барабани. Започна да си барабани с пръсти по кожения волан в ритъм с музиката и ми се ухили.

— Може би това, което е вътре, ще ти потрябва.

Извадих една магнитна карта с гравиран надпис „Джоунс-Хамилтън“.

Лицето ми се озари от щастлива усмивка.

— Бог да те благослови, нечестиво дете мое.

— Музиката ме накара да го направя.

— А? — Бях объркан.

— В асансьора. Престъпния монах[3] ми повлия.

Бележки

[1] Американски фотограф, който снима известни модели. — Б.пр.

[2] От съкращението CONUS (CONtinental United States). — Б.пр.

[3] Псевдоним на американския джаз музикант Телониъс Монк. — Б.пр.