Серия
Брайън Бранд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Planet of the Damned [= Sense of Obligation], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЛАНЕТАТА НА ПРОКЪЛНАТИТЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.17. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Planet of the Damned / Harry HARRISON]. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 55.00 лв.


Посвещава се на моите родители: Риа и Лео Харисън

I

„Аз съществувам!“ — извикал човекът на вселената.

„Този факт, — отвърнала вселената — не пробужда в мен чувство за дълг“.

Гъста, лепкава пот покриваше тялото на Брайън и се стичаше надолу към препаската — единствената дреха, която носеше. Гъвкавата шпага в ръката му беше натежала като оловна тръба, мускулите му изглеждаха на предела на силите си от продължилите близо месец физически натоварвания. Но всичко това нямаше никакво значение. Раната на гърдите му, от която продължаваше да блика кръв, болката и напрежението в преуморените му очи — дори люшкащата се арена, заобиколена от безчислени зрители — всичко сега бе останало на заден план. Цялата вселена се бе съсредоточила в една миниатюрна точица — топката на върха на блестящото стоманено острие, което пореше въздуха пред очите му и от време на време срещаше неговото собствено оръжие. Брайън не пропускаше и най-малкия трепет на това острие и бе готов да реагира при всяко ново движение. Речеше ли да се хвърли в атака и малката топчица неизменно се изправяше на пътя му.

Внезапна атака. Той контрира, но шпагата му срещна празно пространство. Мълниеносно завладялата го паника бе последвана от болезнен удар, високо в гърдите.

— Туш! — Разнесе се гръмогласен вик, предназначен за милионите слушатели, последваха шумни и възторжени аплодисменти.

— Една минута — обяви същият глас и звънецът даде началото на почивката.

Брайън се бе постарал да действа почти рефлексивно при този сигнал. Една минута не беше кой знае колко дълъг период от време и тялото му щеше да се нуждае от всяка секунда. Сигналът на звънеца бе като директна команда за отпускане на мускулите. Само сърцето и дробовете продължаваха да работят в неизменен, ритмичен цикъл. Той затвори очи и почувства силните ръце на масажистите, които го подхванаха и отнесоха на кушетката. Докато разтриваха отпуснатото му тяло и почистваха раната на гърдите му, Брайън се стараеше да съсредоточи вниманието си вътре в себе си. Не след дълго изпадна в унес, а обкръжаващият го свят избледня и започна да се губи. И в този миг отново изплува досадният спомен от предишната нощ. Брайън се зае да преосмисля случилото се, да го преценява от различни гледни точки.

Всъщност, инцидентът бе необичаен най-вече защото бе неочакван. Участниците в Двайсетобоя се нуждаеха от пълноценна почивка и тъкмо по тази причина нощите в общежитието бяха тихи като в гробище. През първите няколко дни, естествено, това правило не се спазваше от всички. Просто, участниците бяха твърде възбудени за да се подчинят. Ала докато трупаха точки и броят им намаляваше, вечерите ставаха все по-тихи. И най-вече последната нощ, когато само две спални отделения бяха заети, а останалите — хиляди на брой — зееха като тъмни и мрачни входове на пещери.

Нечий гневни думи бяха пробудили Брайън от дълбокия, изнурен сън. Макар и произнесени шепнешком, те се чуваха съвсем ясно — отвън, пред металната врата на неговото отделение двама непознати спореха. А сетне единият бе споменал името му.

„…Брайън Бранд. Разбира се, че не. Който и да ви е казал, че можете, е допуснал грешка. Няма да позволя да го безпокоите…“

„Стига дрънканици!“ — Бе изсъскал ядно другият, с тон, който издаваше навика да се разпорежда с околните. „След като съм дошъл тук, значи въпросът не търпи отлагане и трябва незабавно да се срещна с Бранд. А сега, направи ми път!“

„Но правилата на Двайсетобоя…“

„Пукната пара не давам за вашите смешни игрички, евтини забавления и какви ли не още глупости. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм тук!“

Другият не бе отговорил — очевидно бе някой от членовете на комисията — но въпреки това Брайън бе почувствал, че е ядосан до краен предел. Вероятно бе извадил оръжие, защото нашественикът произнесе задъхано: „Прибери желязото. Не ставай глупак!“

„Вън!“ — последва ядният вик. С това спорът бе приключил, а на Брайън не оставаше нищо друго, освен отново да потъне в сън.

— Десет секунди!

Гласът пропука като остро длето спомените му, възвръщайки реещото се съзнание обратно в тялото, на което принадлежеше. Още в първия миг след пробуждането Брайън си даде сметка, че е изтощен до крайност. Месеците на напрегнати умствени и физически двубои бяха оставили своята дълбока следа. Необходими му бяха невероятно усилия дори само да се задържи на крака, а какво оставаше да се бие и дори да постигне така мечтания победен туш.

— Какъв е резултатът? — попита той масажистът, който привършваше с краката му.

— Четири на четири. Трябва ти само един туш за да победиш!

— На него също — изпъшка Брайън, отвори бавно очи и впери поглед в едрия, мускулест мъж, приседнал в другия край на пътеката. Сред финалистите на Двайсетобоя случайни хора нямаше, нито пък слаби противници, но този тук — Иролог — бе върхът на пирамидата. Червенокоса планина от мускули, с неизчерпаеми резерви от сила и енергия. А това сега имаше най-голямо значение. Твърде малко можеха да разчитат на фехтоваческото умение в този последен и най-изнурителен период от двубоя. Атака и защита — и победа за по-силният.

Брайън отново затвори очи и си даде сметка, че бе настъпил мигът, от който най-много се боеше.

Всеки човек, решил да изпита силите си в Двайсетобоя, разполагаше с по някое тайно оръжие. Брайън пазеше не една, а няколко подобни тайни и именно благодарение на тях бе достигнал до финала. Така например, не се отличаваше с кой знае какви възможности в шахматната надпревара, но бе спечелил няколко бързи победи, благодарение на нестандартния си начин на игра. Този факт обаче не беше случаен, а се дължеше на дългогодишен и упорит труд. Поръчал бе на няколко извънпланетни книжарници да го снабдят с всякаква възможна литература на тема шах — при това, колкото по-стари бяха изданията, толкова по-добре. А след това се бе постарал да запомни максимално количество древни партии и най-вече всъпителната част. Това естествено, беше позволено. Всъщност, участниците можеха да използват всякакви средства с изключение на лекарства, или машини. Почти всички прибягваха до самохипноза.

На Брайън му бяха необходими близо две години, докато се научи да черпи от енергетичните ресурси, които криеше в себе си истеричната сила. Въпреки че този феномен бе подробно описан в не един учебник, все още никой не можеше да се похвали, че е успял да го възпроизведе волево. Изглежда той бе неразривно свързан със състояния близки до предсмъртната травма. Обезумели от гняв и забравили що е болка хора продължавали да се бият и дори да убиват, сякаш не забелязвали, че телата им да са били покрити с множество смъртоносни рани. Мъже, простреляни в гърдите от куршуми и дори пронизани в сърцето или в главата, се хвърляли срещу противника, макар да били в клинична смърт. Очевидно смъртта присъствала неизменно при всеки от тези странни и необясними случаи на свръхестествена сила. В известен смисъл друго подобно умение — хипнотичната ригидност, можеше да се постигне в състояние на дълбок транс. Това е силата, позволяваща на тялото да лежи изпънато само върху две опорни точки — краката и главата, нещо което не може да бъде възпроизведено в съзнание. Брайън използва тази стъпка като начало на търсенията си, а сетне усъвършенства техниката си на самохипноза така, че да намери път към източника на тайнственото и непознато досега умение — „втория вятър“, силата на оцеляването, този незнаен водораздел между живота и смъртта.

Тази техника не беше безопасна — тя можеше да погуби тялото, да изчерпа резервите му далеч отвъд допустимите предели. Но Брайън не се боеше от това. И други бяха умирали по време на Двайсетобоя, а смъртта на финала би била по-приемлива от поражението.

Брайън си наложи да диша бавно и дълбоко, а след това зашепна автохипнотичните команди, които стартираха процеса. Умората постепенно го напусна, а заедно с нея си отидоха и усещанията за топлина, хлад и болка. Усещаше всяко движение наоколо, слухът му се изостри до краен предел и в този миг отвори очи.

С всяка секунда силата черпеше все повече от последните резерви на тялото му, сякаш се хранеше от самата жизнената субстанция.

Веднага щом се разнесе сигналният звън той скочи, дръпна шпагата от ръката на изненадания секундант и се втурна в атака. Иролог едва успя да вдигне оръжието си и да отбие първия удар. Силата, с която се бе понесъл Брайън бе толкова голяма, че шпагите им се кръстосаха, а телата им се блъснаха с оглушителен плясък. Иролог изглеждаше изненадан от внезапната ярост на тази атака, но след това на устните му се плъзна усмивка. Помислил си бе, че това е последният изблик, преди пълното изтощение. Знаеше, че краят на Брайън е близо.

Двамата отскочиха назад и Иролог премина в защита. Не се опитваше да контраатакува, просто бе оставил Брайън сам да се изтощи срещу стената от стомана, която бе издигнал пред него.

Брайън забеляза нещо подобно на паника в очите на своя противник малко след като Иролог бе започнал да осъзнава грешката си. По всичко изглеждаше, че Брайън няма никакво намерение да рухва от изтощение. Напротив, атаките му ставаха все по-ожесточени. Иролог бе завладян от отчаяние — Брайън също го почувства и осъзна, че така желаната точка е в ръцете му.

Удар — още един — всеки път шпагата отсреща бе с десета от секундата по-бавна. И ето че настъпи мигът — поредният удар на Брайън отби оръжието на противника. Брайън приклекна и се промуши под насрещния гард. Стоманената нишка блесна, изви се нагоре и опря в гърдите на Иролог — малко над сърцето.

Шумни, оглушителни вълни нахлуха в съзнанието на Брайън — викове и тържествуващи крясъци, които сякаш се плъзгаха някъде по периферията на съзнанието му. Иролог свали шпагата си, направи опит да стисне десницата на Брайън, но краката му неочаквано се подгънаха. Брайън го обгърна през рамо, подкрепи го и двамата бяха обкръжени от нахлулите на арената масажисти. Сетне Иролог се изгуби в тълпата от ентусиазирани мъже, които го поведоха нанякъде.

Само дето му се струваше, че нещо не е наред — сякаш крачи в топло лепило. Сякаш върви на колене. Не, не върви, а пада. Най-сетне. Най-сетне можеше да зареже всичко и да се строполи.