Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (7)

Глава шеста

В единадесет часа Браниган Бренекето трябваше да проведе инструктажа и тогава щяхме да се срещнем с конкуренцията си за първи път. Затова веднага след вечерята се събрахме в стаята ми и обсъдихме как да действаме спрямо другите отбори. После се преоблякохме, събрахме се и в единадесет без десет слязохме.

Фоайето бе празно — вместо кръглите маси за вечеря имаше подиум с трибуна, карта и фаланга от добре подредени столове. Ако се изключат музейните ризници и оръжията по стената, всичко напомняше събрание на фирмено ръководство. На подиума имаше дори и флагче на „Сентюриънс Интернешънъл“.

Махнах на Бренекето и в отговор получих приятелска усмивка, а после паркирах Джо, Дагуд, Кекса и Нормалния по план — на задната редица. Така си осигурявахме едно предимство пред останалите. Можехме да виждаме всички, когато влизат, без да се въртим на столовете си като някакви нервни шубеливи задници. Но всеки, който искаше да погледне нас, трябваше да се обръща.

Бренекето, все още в костюм, седеше близо до подиума и разгръщаше дебела папка с инструкции. Хлътналите му очи оглеждаха професионално и внимателно всеки влизащ отбор, правеше мълчаливи преценки и предположения.

Аз също мислено си отбелязвах някои неща за всеки от отборите. Бяха облечени различно — в камуфлажни дрехи, бойни дрехи, ловни костюми, скъпи, подплатени с пух модни дрехи, с които младата бизнесменска сган се обличаше за уикенда, някои бяха в дънки. Носеха със себе си раници от „Еди Бауер“^[1], жилетки за щурмоваци и други неща. Повечето от тях изглеждаха внушително.

Но ние имахме готовност. Тъй като беше месец ноември и се намирахме във Вирджиния, а аз бях лазил из цялото имение на Грифит, в четвъртък се обадих на Джо и му казах да направи специална поръчка за пет комплекта бойни дрехи марка „Супер сухи“ от магазина за ловни принадлежности „Кабела“ в Небраска, а след това да ги изпере два пъти в пералнята, за да се посъберат. Исках отборът ми да носи камуфлажна окраска тип „Бръш“^[2], която почти съответстваше на цвета на оредялата гора и проскубаните храсталаци в имението „Хъстингс“ и вършеше добра работа дори и в откритите пасища. Вместо дълги ватени гащи купих четири комплекта спортно бельо, което инженерчетата да облекат под камуфлажните си дрехи. Полипропиленовата материя изсмуква влагата от тялото и изсъхва по-бързо, ако се намокри.

Имахме и друго оборудване, но в никакъв случай не можех да им позволя да го носят там, където може да го видят другите отбори. В крайна сметка бях малко оптимист. Оглеждах хората си критично, докато се строяваха. Не без задоволство констатирах, че инженерчетата изглеждаха добре в униформите си. Чувстваха се удобно в тях, докато останалите изглеждаха малко смутени. Оказа се, че моят квартет инженери не си е играл на криеница във вила „Свирепия“. Бяха научили някои неща. Почти се бяха изградили като воини — бяха усвоили физическите и умствените умения, които да ги отличават от останалите хора.

Добре де, добре. Виждам, че клатите глави. Какви са тези психоглупости, питате.

Така е. Воините са различни. Дали сте майстор по древното китайско бойно изкуство тай чи чуан, инструктор по снайперистка стрелба в школата за снайперисти на Морската пехота в Куантико, главен старшина, водещ основно обучение по подводна диверсия на остров Коронадо, целта ви е една и съща: да научите хората си да неутрализират врага с всички налични средства и възможно най-бързо. Необходими са време и усилия, за да внушите това на воините, така че да го спазват.

Най-напред те трябва да се заловят здравата за работа. Да овладеят изкуството да убиват. Да се научат да работят на групи. Нали помните онова опяване за сплотеността на групата? Казвах ви, че отново ще срещнете този материал. След това трябва да се научат на гъвкавост. Физическа и умствена. При източните бойни изкуства се усвояват начини да се насочи енергията на врага срещу самия него. Това може да се приложи и при обучението на взвод морски пехотинци, звено тюлени или батальон армейски рейнджъри.

Най-сетне трябва да внушите на хората си, че е необходимо да притежават душа на воини. Душата на истинския воин е винаги готова за смъртта. На прост английски това означава, че трябва да отдавате всичко за мисията си, защото така или иначе накрая ще умрете. Затова воинът дава всичко от себе си 110 процента. Това е същината му. Решимостта, която му позволява да убива от упор. Непоколебимостта, която го кара да продължава напук на всякакви противници.

Воинът знае, че накрая има само смърт, и затова може да предвижда нещата. Водех стрелците си от „ТЮЛЕН-група 6“, когато трябваше да скачат от самолет на десет хиляди метра височина, защото добре знаех това. Следваха ме, защото притежаваха душите на истински воини. Бяха готови да умрат. Не бързаха, разбира се, но въпреки всичко бяха готови.

Сега, когато седях във фоайето на Грифит и гледах как влизащите отбори си говорят, шегуват се и се смеят нервно, осъзнах, че Джо и тримата му инженери са много по-добри от останалите. Бяха схванали нещата, поне мъничко. Разбираха, че това е нещо повече от игра. Тя представляваше един микрокосмос на живота. И трябваше да се изиграе — 110 процента. Решимостта по лицата им подсказваше, че са готови да го сторят. Това ме караше да се чувствам много щастлив.

Щяхме да се съревноваваме с девет отбора, общо бяхме петдесет души. И въпреки че не познавам много хора от директорския състав на петстотинте фирми от класацията на списание „Форчън“, видях доста познати лица. Оказа се, че Джо не е единственият бизнесмен, наел един-двама като мен за уикенда. Познах двама ветерани от Специалните сили, един съученик от класа във BBC и колежа за командири в Монтгомъри, Алабама, дори и един тюлен, когото не взеха в „ТЮЛЕН-6“. Доста смотан младши офицер на име Наклин (с кодово име Некадърния), когото накрая преместиха или по-скоро изритаха от „Група 3“ на Западния бряг. Кимнах му като на човек, когото бегло познавам, но ми се искаше да наритам задника му.

Шестата група се състоеше от петима японци, които си приличаха като капки вода. Бяха облечени в якета от изкуствена материя с надписи „MATSUKO TOOL & DIE“^[3] на гърбовете. Носеха бели ризи, вратовръзки, същите костюми, с които бяха и по време на обяда, и островърхи обувки.

Бренекето вдигна поглед, загрижен за японския квинтет, който сядаше по местата си. Приличаха на братята Маркс^[4]. Поклати глава и отиде при тях. Проведе набързо разговор, като през цялото време жестикулираше, и японците излязоха.

В лайномозъчната ми словашка глава светна една шибана лампа. Двама от корейците, които застрелях в летище „Нарита“, носеха документи на „Мацуко“. Излизаше наяве и друга връзка между „Мацуко“ и Грифит. И познайте чия фиктивна фирма е експедирала детонаторите? И познайте чии приятели на високи постове направиха следствието на То Шо на пух и прах? Мисълта ми работеше светкавично. Какво ставаше, по дяволите?

Отидох при Бренекето.

— Какво става?

— Шибаните японци не си донесли оборудване.

— Ще ги дисквалифицираш ли?

Бренекето поклати глава.

— Не става. Струват около пет милиона долара на министър Грифит. Ще им бъде позволено да играят. Изпратих ги в офиса, за да се екипират. А и някои от хората ми ще им окажат тактическа помощ. Имам един човек, който знае малко японски.

— Кой е той?

— Мани Танто. Познаваш го, нали?

Косата на врата ми настръхна. Винаги настръхваше, когато чуех това име.

— Мани Танто? За теб ли работи?

— Срещнах го в Саудитска Арабия. Имаше личен договор с един от принцовете — оня, дето отговаря за сигурността. Направих му по-изгодно предложение.

Мани Танто. Най-гадната твар, на която някога съм се натъквал. За първи път го срещнах във Виетнам през 1968 г. Неуправляема двуметрова хала. По онова време беше старши сержант от Специалните сили, беше прекарал почти шест години в джунглата, повечето от които сам в еднолична война срещу виетконгците, северновиетнамците, червените кхмери, Патет Лао и всеки друг, изпречил се на пътя му. Мани беше мелез — наполовина японец, наполовина американски индианец — зъл, коварен, демоничен, съчетал най-лошите качества на предците си.

Майка му, чистокръвна индианка от племето апахи, срещнала баща му, когато татко-сан, един нисей^[5] от Лос Анджелис, бил интерниран в Манзанар^[6] по време на Втората световна война. Направили позата „двугърбо животно“ на една пейка някъде в калифорнийската пустиня. Чедото им се бе превърнало в бебето на Розмари.^[7]

* * *

В деня на свети Валентин през 1968 г. заедно с един ирландски тюлен, когото ще нарека Майк Рийгън, отидохме на петдневен патрул в района на Седемте планини във Виетнам близо до камбоджанската граница.

Винаги се чувствах добре с Майк Рийгън. И той като мен беше от Ню Джърси. Само че бе израснал сред купища пари в голяма къща близо до Принстън, докато аз бях рожба на беден квартал в Ню Брунсуик, а родителите ми нямаха и пукната пара в джоба си. И все пак беше мой тип — едър кибритлия, който обича да използва юмруците си по баровете и нямаше нищо против другите да се опитват да го префасонират.

Във Виетнам той се оказа човек, на когото можеш да опреш гръб, ако нещата загрубеят. За три месеца бяхме направили пет двучленни патрула, като убихме общо тридесет и шест виетконгски войници. Майк очисти двадесет и двама от тях.

Започнахме разходката си около един лагер на Специалните сили близо до планината Чомпа. Пътувахме с хеликоптер, на който се качихме в Чау Док. На следващата сутрин се наехме да занесем поща до някакъв майор от Специалните сили на име Де Вин — районния военен съветник в Три Тон, около 30 мили югозападно от Чау Док.

Когато капитанът, едно навито хлапе на име Джексън, ме попита как смятам да ида до Три Тон, му отговорих, че двамата с Майк ще ходим пеша.

— Стига си се будалкал.

Преместих шведския автомат на лявото си рамо.

— Защо да те будалкам, Джексън? Погледни на нещата така — облечени сме в черни пижами. Приличаме на двойка шибани руски съветници.

Измъкнах писмата от ръката на Джексън и ги дадох на Майк.

— Ти си един шибан, откачен тюлен, Марчинко. Предполага се, че трябва да работиш в близост с вода. Това там са планини. Намираме се на седемстотин метра над морското равнище и наоколо няма никаква вода.

— Вода ли? — плеснах манерките на колана си. — Капитане — изръмжах в стила на Ев Барет, — нося шибана вода в шибаните си манерки, а за мен това е достатъчно шибано близко.

* * *

Двадесет и два часа по-късно влязохме със спокойна походка в Три Тон и намерихме един сержант мърльо, който си чешеше топките и даже не беше от Специалните войски. Чакаше ни по средата на единствената прашна улица сред редица срутени колиби с ламаринени покриви.

Ризата му беше наполовина закопчана, ципът също. Изглежда, бяхме смутили следобедната му дрямка, а нищо чудно да е спал от обед насам.

Огледа ни с безразличие.

— Казаха, че ще идват някакви кръглооки.

— Това сме ние, сержант.

Майк сложи приклада на своя „Калашников“ на земята и го опря в крака си. Извади от горнището на дрипавата си пижама шест плика, вързани с червен гумен ластик, и ги размаха към сержанта.

— Донесохме малко поща за вашия майор.

— Майор ли?

— Няма ли тук майор Де Вин? Отговорник за района от Специалните сили?

— Имаше. Но се премести миналата седмица. Основа нов регионален щаб в Киен Гйанг до Рах Гиа. Там има писта.

Ръката на мърльото се пъхна в дълбокия джоб на униформата и започна да масажира слабините.

— Ах — каза той. След това взе писмата от Майк. — Ще разпоредя да ги изпратят. — Отново се почеса. — Вие откъде сте?

— От Специалните сили. Един лагер над Тат Сон — отговорих.

— Коварен район, брат ми — поклати глава той. Огледа се. — Къде е хеликоптерът? Нищо не чух.

— Не сме с хеликоптер.

— Не сте с хеликоптер? — Лицето му доби объркан вид.

Отново размърда топките си. Тоя кучи син трябва да е имал много сериозен проблем с въшките.

— А тогава как дойдохте тук, брат ми?

— Пеша.

— Как? През всичките тези проклети виетконгци? Що за смахнати копелета сте бе?

— Тюлени, брат. Тюлени от Военноморските сили.

— Тюлени? От Военноморските сили? — Стоеше неподвижен, чешеше си топките и се хилеше. — Добре, брато. Значи сте тюлени. Казвате значи, че сте дошли пеша от Тат Сон. — Продължаваше да се чеше и да се чеше, като откриваше нови начини да го прави все по-майсторски. — Е, като сте тюлени от Военноморските сили, как така не доплувахте бе, мамицата му?

Мърльото изригна в смях.

— Хайде да идем в колибата. — Обърна се и тръгна с усилие. — Хей, копелета ненормални, искате ли студена бира?

— Да ти го начукам като муле, брат ми — отговори Майк. — Цял ден чакам някой да зададе този въпрос.

Отидохме в селото, следвайки мърльото. Мъчеше ни адска жажда. Но като стигнахме, забравихме за бирата.

Защото там беше Мани Танто. Точно пред дървената врата с остра като бръснач тел. Огромен. Разсъблечен до кръста, потен от жегата, вглъбен в заниманието си подобно на танцуващ дервиш.

Изглеждаше внушителен. Едър. Едър ли, по дяволите? Направо огромен. С мускули като на великите футболисти — по тялото си имаше може би по-малко от един процент мазнини. Гъстата му черна коса стигаше до раменете и беше сплетена на плитки като на команчите. Изсеченото му лице се подчертаваше от кроманьонски хлътнали очи с формата на бадем и цвета на въглен. На врата му на дебела кожена връзка висеше голям колкото скарида медальон в тюркоазни и сиви цветове. Носеше здрав маслиненозелен униформен панталон с крачоли, пъхнати във високи до коленете мокасини с мъниста и подметки от автомобилна гума. От едната страна на колана му висеше огромен извит нож, а от другата — едно „кутре“ „Смит и Уесън“ — 9-милиметров пистолет със заглушител, каквито използват в Специалните сили.

Беше направил двуметров триножник от дебел бамбук. На него висеше гол северновиетнамски войник като елен, когото одират на мястото на застрелването.

Мани тъкмо го дереше. Беше свършил около една трета — в момента се намираше около гениталиите и дробовете и продължаваше надолу, към главата.

Северновиетнамецът беше все още жив. Вече не можеше да вика, но виждах, че все още диша.

Мани прекъсна заниманието си и вдигна поглед, като дочу тежките ни стъпки.

— Хей, братя, добре дошли в Три Тон.

Ръцете му бяха окървавени до лактите. Използваше къс нож за дране на елени с дръжка от слонова кост. Избърса острието му в панталона си, пъхна го в калъфа и подаде мократа си ръка.

— Казвам се Мани Танто. От Пета специална дивизия. А вие откъде сте, бледолики?

— Какво е това, по дяволите? — Бях възмутен. Разстроен. Ядосан. Така не се печелят сърца и умове. Не ме разбирайте погрешно. Нямам против да понатупам някой пленник. Известно е, че понякога използвах електроди по виетконгските топки, за да окуража притежателите им да отговарят на въпросите ми. Но тактиката на желязната десница винаги имаше цел — да спася живота на своите хора. Всичко, което правите, трябва да има цел.

А това беше измъчване просто за удоволствие.

— Кълцам този кучи син.

Мани измъкна нарочно ножа за дране от джоба си, извади го от калъфа и свали десетина сантиметра кожа от жертвата си. После се обърна и ме огледа с отвращение.

— Ти кой си бе, да ти го начукам?

— Марчинко. Лейтенант от Военноморските сили на САЩ.

Той се обърна и се зае с работата си.

— Не приемам заповеди от шибани моряшки путки.

Преди да успее да направи нов разрез, смъкнах автомата от рамото си и изстрелях два куршума в главата на северновиетнамеца, за да го отърва от нещастието му.

Мани Танто се извърна с нож, насочен срещу мен. Забих един куршум в земята на десет сантиметра от десния му крак.

— Дори не си го помисляй, смрадливецо.

Очите му говореха, че не възнамерява да слуша заповеди. Забих още един куршум в земята.

— Вярвай ми, заднико…

Той се нахвърли. Господи, беше толкова бърз — намираше се на повече от три метра от мен, но покри разстоянието за по-малко от секунда.

Нямах време да мисля — трябваше да действам. Отстъпих, вдигнах автомата, замахнах назад и когато премина край мен, стоварих цевта през лицето му. Това го забави за миг. Докато пристъпваше несигурно, бръкнах в джоба на пижамата си, извадих резервен пълнител, използвах го като палка и го фраснах по главата, като му пуснах кръв.

Пълнителят се огъна като банан, но свърши работа. Мани се просна като торба с лайна, каквато всъщност беше. За да съм сигурен, че няма да тръгне нанякъде, го фраснах още два пъти.

Майк и аз отрязахме въжетата на трупа и го завихме с брезент. След това повлякохме Мани към триножника и го окачихме за краката. Не бяхме особено нежни с него.

Най-после приключихме.

— Хей, мърльо — извиках.

Мърльото се приближи.

— Остави тоя чувал с фъшкии да виси тук ден-два.

— Не става, брат.

Поклатих глава.

— Какво каза?

— Ако си идете и ако го оставя да виси така, ще умра две минути след като му отрежа въжетата. Тоя е гадно копеле. В колибата си има скалпове на шибани виетконгци. Никой не смее да се изпречи на пътя му.

— Майорът позволяваше ли му да прави такива неща?

— Майорът смята, че може би Мани е специалист по шпионски операции, които трябва да бъдат провеждани от един човек. Мани си върши своето. Това стига до ушите на виетконгците и те стоят beaocup далеч на север, откъдето идвате вие. Оставиха района на мира. Според майора тази шибана тактика е добра.

Шибана тактика наистина. Е, всяка коза за свой крак.

— Ние ще останем през нощта. Ти го остави да си виси. Когато си тръгнем, прави каквото трябва.

* * *

— Мани е напълно откачен, не знаеш ли?

— Разбира се, че зная — ухили се Бренекето. — Но понякога има нужда точно от такива. Хей, с него човек може да се оправи. Подчинява се на заповеди.

Не бях убеден. Носеха се твърде много слухове. След Виетнам Мани беше преминал на свободна практика. Говореше се, че са му обещали един милион долара, за да обучи иранската тайна полиция САВАК на методите за разпити, но загубил всичките пари, когато шахът и семейството му избягаха от Техеран. Бяха го виждали в Чили, Аржентина и Мексико. Говори се, че съветвал президента Маркос по въпросите на антитероризма и работил с индонезийското правителство срещу тамилските въстаници.

През 80-те години по канала за слуховете на специалните поделения достигна мълвата, че е на Фолклендските острови, където залагал мини, за да убива британски войници, после заминал за Гватемала, а после за Салвадор. След това се загуби. Сега беше част от екипа на Бренекето. Това ме накара да се замисля.

— Кой друг работи за теб?

— Джордън Рокера, Сали Жребеца и Уокър Невестулката.

Този човек имаше вкус. Вкусът му се намираше в задника, но все пак го имаше. Беше наел четирима от най-големите мръсници в историята на войната със специални методи. Четирима безскрупулни убийци, всички изпитани, всички доказали себе си в боя.

Джордън Рокера беше от онези откачени невъзмутими калифорнийски типове, които сякаш винаги карат яркочервени мотори, носят френски слънчеви очила с леденосини стъкла и привличат жените с големи цици. Загуби девствеността си в Лаос, където изпълняваше тайни операции за убийства. По-късно работи за Чарли Бекуит и за Бренекето в група „Делта“, където специалността му беше да прочиства стаи с автомат ХК МП-5 със заглушител. Чарли и Бренекето го харесваха, въпреки че според мен като дете е ял много боб със соя. И от това мозъкът му също е станал на соя.

Салваторе Жребеца, известен като Сали Жребеца, беше бруклинец. Sono padre^[8] бе убиец — работеше за мафиотския клан Гамбино. Сали е мислил да се залови със семейния бизнес — отвличанията, — но решил да направи от себе си нещо по-добро. Записал се в армията и постъпил в училище за рейнджъри. Кучият син си заслужи „Сребърна звезда“ във Виетнам, защото изненадал рота редовни северновиетнамски войници и сам убил двадесет души. Беше специалист по мините и умееше да използва бръснач по-добре от всеки харлемски сводник. Бях играл срещу него във военни игри в Панама и в базата „Еглин“ на Военновъздушните сили. Биваше го — като за гаден италианец, който винаги смърди на чесън. Сали обожаваше чесъна. Ядеше го суров, скилидка по скилидка, за да подобрява кръвообращението си. Човек можеше да го надуши от десет метра разстояние, преди още да го е видял.

Уокър Невестулката беше един червенокос, луничав, кльощав marnik^[9], според словашката ми майка Емили Павлик Марчинко. Дошъл някъде от северните части на Минесота или Уискънсин. Тежеше около шестдесет килограма с мокри дрехи, в лицето приличаше на плъх — с големи предни зъби, — а големите му уши стърчаха като дръжки на кана. Във Виетнам беше снайперист, изтребваше виетконгци от 1500 метра със специално модифицирана пушка „Ремингтон 700“ калибър .308 с обикновен ударник.

Към края на 70-те години беше прекарал една година в британските Специални въздушни сили, в 22-и полк. Там беше пил най-хубавото горчиво пиво от Херефордшайър и стрелял по терористи от ИРА в Ирландия. Окраската му позволявала да се слива с местните жители. Хобито му беше тичането — за загрявка пробягваше цели маратони. Истински сериозни събития за него представляваха пробезите от сто и двеста мили в гостоприемни места, като Долината на смъртта или Феърбенкс в Аляска. За Невестулката нямаше значение колко е горещо или студено. Беше като оня заек от рекламата за батериите — продължаваше да бие барабана, без да спира^[10].

* * *

Погледът на Бренекето мина покрай мен.

— Трябва да тръгвам, Дик. Дългът ме зове.

Обърнах се. Японците, сега само четирима, облечени в камуфлажни дрехи, влизаха обратно в стаята. Следваше ги Мани Танто. Вече поостарял и по-едър. Косата му сивееше по слепоочията. Но все още си беше оня голям, грозен, опасен хипопотам, когото помня от Виетнам.

Когато се приближи към мен, очите му започнаха да се въртят като далекомери. С безизразно лице отведе поверените му хора до столовете и им мърмореше нещо на японски. Приближи се и погледите ни се срещнаха.

За част от секундата ръката му се стрелна и лакътят му се заби във врата ми. Залитнах, но успях да се задържа за облегалката на един стол.

— Подхлъзнах се. — Зад злобната усмивка на Мани блеснаха белите му равни зъби.

Вдигнах поглед към тавана. Очите му проследиха погледа ми. Без да гледам, забих коляно в слабините му с всичка сила. Той се свлече на пода.

— И аз май се подхлъзнах, мамка му.

Върнах се на мястото си, седнах, скръстих ръце и зачаках Бренекето да започне.