Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (8)

Глава седма

Играта беше и проста, и адски трудна. В нея се съчетаваше най-доброто от „Червени срещу Сини“ и „Залови знамето“. Ето какво представляваше: два противникови отбора тръгваха от различни места на имението по едно и също време. И двата имаха едни и същи пет цели, които трябваше да бъдат постигнати за 36 часа — в неделя до обед. Някои цели служеха за повече от един отбор, а други — само за един.

При достигането до всяка цел отборът трябваше да вземе карта като доказателство, че е бил там. Картата съдържаше и местоположението на следващата цел. Бренекето не пропусна да каже, че при някои цели предварително са поставени мини.

Надпреварата беше добре обмислена. Гонеше се време, но отборите трябваше да се състезават и помежду си. Победител е онзи, който има най-добро време, най-много карти и най-малко убити.

Бренекето обясни, че можем да „убиваме“ противниците си с патроните „Симюнишън“^[1] — канадски тренировъчни патрони от восък, пълни с флуоресцираща розова неизтриваема боя. Познавах този вид патрони — имат диапазон от 50 метра, с тях се стреля сравнително точно и нанасят приятни синини на мястото на удара. Могат да се изстрелват с автомати и с повечето 9-милиметрови пистолети. Имаше и бомбички от същия материал за мини и импровизирани експлозивни устройства. И Бренекето поясни, че е позволено да елиминираме противници с голи ръце — достатъчно е да се постави на китките или глезените им гривна от найлон и кевлар^[2], която не може да се сваля.

Забранено беше да се играе нечестно. Унищожаването на картите на друг отбор водеше до незабавна дисквалификация. Същото ставаше и ако някой откраднеше указанията за следващата цел. Бренекето увери участниците, че измамата ще има сериозни последствия.

Но в същото време не бе забранено да се поставят допълнителни мини около целите, ако отборът стигне там пръв. Нямаше нищо нередно да се устройват засади на врага. Бившият министър изглеждаше, сякаш му духат в някой бардак в Манила. Видя, че го гледам, и изражението му се промени. Усмихна се — зъбите му се бялнаха. Първобитната му усмивка на влечуго излъчваше невероятна жестокост.

Отново насочих вниманието си към подиума. Бренекето обясняваше, че в крайна сметка принципът на играта е съвсем прост: няма приятелски войски. Всички отбори са врагове помежду си. Посочи към мен.

— Дик знае това. Нали, Дик?

Малкото хора в стаята, които ме познаваха, се засмяха.

И аз също. Е, защо пък не? Нека се позабавляват за моя сметка. Аз щях да се забавлявам по-късно, на бойното поле.

Всичко дотук ме впечатли. Учението беше добре обмислено, защото всеки беше изправен не само срещу един отбор, а срещу всички. И тъй като петдесетте участници щяха да прекарат тридесет и шест часа в гората заедно, нямаше само да пълзим и да се дебнем, а щяхме и доста да стреляме, да се прецакваме — можеше да се очакват и контузии, и белези. Тази част от играта ми харесваше. Голям привърженик съм на силовите спортове.

Разбира се, ние се паднахме срещу Мани Танто и неговите японци. Бренекето се беше погрижил да го уреди. Винаги е имал гадно чувство за хумор.

Тръгваше се в 0,25 часа от колибата за роби на около петнадесет метра от западното крило на къщата. Отборът на Мани тръгваше от старата мелница на около половин миля източно. Първата цел беше в негова полза — намираше се в квадрант Делта 11/27. Това означаваше, че трябва да прекосим имението по диагонал. По права линия разстоянието беше малко повече от миля и половина, но по определения маршрут щяхме да изминем три пъти повече. След като се отдалечихме достатъчно от кабината, раздадох на всеки по една карта на имението на Грифит с отбелязани координати, съгласувани между мен и Уондър. Дадох им и радиотелефони с микрофони и слушалки.

— Сложете си тези неща.

Инженерчетата нагласиха оборудването си. През това време аз се обадих на Уондър по дигиталния си предавател, който носех в джоба си, и му дадох местонахождението на първата ни цел. Напомни ми, че в 13/28 има скривалище и нещата в него ще ми трябват. Проверих оръжията на отбора. Дадоха ни пистолети „Глок“ със специално модифицирани цеви и по три пълнителя с петнадесет патрона. Това ни стигаше. Смятах, че няма да ни трябват повече.

Поведох отбора. Не че нямах доверие на Кекса, но тъй като Мани Танто обикаляше наоколо, не исках да поемам никакъв риск.

Луната ни хвърляше достатъчно светлина. Придвижихме се на север през изорано поле, което някога е било засято с жито. Неотдавна беше валяло и в браздите имаше достатъчно вода и кал, за да се почувствам щастлив, че сме в екипировката на „Гортекс“. Използвахме естествените прикрития на релефа и прекосихме неравно поле с ръж, след това се вмъкнахме в горичката до пасбището, завихме на изток, пресякохме един поток, пробягахме приведени по ниско възвишение, после по склон с гъсти храсти и магарешки тръни и стигнахме до брега на малка река. Знаех, че тече от северозапад на югоизток и разделя имението „Хъстингс“ по диагонал. Досега нито бяхме видели, нито чули други хора.

Реката беше широка към десет метра и доста дълбока, за да може да се премине през нея. На около половин миля източно имаше мост, но там можеха лесно да ни видят. Щяхме да пресечем тук, но се нуждаехме от мост.

На кръста си имах намотано към сто метра найлоново въже. Вързах края му за някаква фиданка и нагазих в ледената вода. Мразя студа. Но не може да си водолаз и да не ти е студено. Слава богу, че бельото ни съхне бързо. Течението беше по-силно, отколкото очаквах, и се наложи доста да се боря, докато премина от другата страна. Измъкнах се на брега и завързах въжето.

Махнах им с ръка. Един след друг прекосиха реката. Отново проверихме оборудването си. От юг се дочуха изстрели. Някой отбор бе влязъл в бой.

— Далече ли е това? — попита Дагуд.

— Може би на половин миля. Може и повече. Районът е такъв, че се чува добре от по-голямо разстояние.

Джо отпи глътка вода от манерката си.

— Интересно ми е кой отбор е.

— Наистина ли?

— Е, не — ухили се той, — щом не сме ние.

— Точно така.

Отново поведох в североизточна посока. Опитвах се да си представя как ще действа Мани. Вероятно щеше да шмекерува — да тръгне по пътя от източната страна на имението, въпреки че тази територия не влизаше в играта, после да направи засада на подхода от запад към целта. Така щях да постъпя и аз, ако трябваше да тръгна от мелницата.

Затова оставахме вън от пътя, движехме се успоредно на него на около петдесетина метра, завихме към оградата, където криех нещата си в кухия деформиран дънер на стогодишен ясен.

Там имах три стари и надеждни експлозивни устройства М-1, две макари тел за мини, устройство за взривяване на мини при настъпване, две прашки „Уамо“^[3], шепа бомбички, дванадесет димни гранати М-80 и три импровизирани експлозивни устройства с различна мощност.

— Какво става? — попита Джо, когато започнах да прибирам играчките в раницата си.

— Застраховка.

— Как…

— Джо, бил ли си бойскаут?

— Разбира се. Бях в „Орлите“.

— Какъв е девизът на бойскаутите?

— Бъди готов… — На кръглото му лице цъфна усмивка.

— Ах ти, лукав кучи син.

Беше мой ред да се усмихна.

* * *

Към 3,40 бяхме пропълзели на юг и излязохме от задната страна на целта на около 80 метра от пътя, по който се изчакваше да минем. Движехме се с доста добра скорост. Момчетата пазеха тишина, въпреки че по време на тричасовото пълзене дочувахме доста стрелба. Все пак се надявах, че като заобиколя Мани отдалеч (макар по определени неща да съдех, че някой, дето си разбира от работата, е обикалял насам), ще избегнем контакта и ще намерим целта си без проблеми. Към това се стремяхме, а не да убиваме хора от другия отбор.

След около тридесет минути бавно, но непрекъснато пълзене стигнахме почти до целта — на двеста метра от нея. Накарах всички да спрат. Дадох им възможност да отпуснат мускули и да се вслушат в нощните звуци.

Докато инженерчетата се оглеждаха и ослушваха, аз се върнах петдесетина метра назад и нагласих взривно устройство М-1 с димна граната М-80, защото допусках, че Мани Танто се е въртял в кръг и се прокрадва зад нас, както гласи Правило седемнадесето на рейнджърите на Робърт Роджърс.

Двадесетсантиметровият цилиндър М-1 се използва лесно. Закачат се експлозивите и детонационната нишка към дъното му, а в горния край се връзва тел за спъване, която се нагласява. Накрая всички предпазни щифтове се изваждат и цилиндърът М-1 става „въоръжен и много опасен“. Когато някой се препъне в телта, ударникът, напрегнат от пружина, се удря в старомоден взривател, изскача искра, а тя запалва фитила и бомбата прави „бум“.

Върнах се при мъжете и казах на Кекса да поеме водачеството. Тъкмо дадох мълчаливия сигнал за тръгване, когато Кекса се вцепени. Посочи на изток и ми показа, че е чул нещо. И аз се заслушах. Кимнах.

Нещо се движеше на 30 или 40 метра от нас. Може би елен. Наоколо гъмжеше от лисици и елени и при всичките тези хора в гората беше естествено животните да се размърдат и да излязат от гъсталаците, където обикновено се крият.

Но можеше да бъде и Мани или пък някой друг отбор. Реших да не рискувам. Отново отидохме на запад, завихме на триста и шестдесет градуса и стигнахме до северната врата на целта — щяхме да влезем през задния вход. Това напомняше за влизането в остров Ло Ло.

След около половин час бавно патрулиране Кекса нареди да спрем и поговори с Нормалния, който броеше крачките ни. Той следеше компаса и казваше къде се намираме. Нормалния се почеса по главата. Понечи да каже нещо, но не успя, защото Кекса вдигна ръка с насочен надолу палец.

Това беше сигнал „Виждам враг“. Последва сигнал „Залегни“.

Хората се разпръснаха из храсталаците от двете страни на пътеката, по която се движехме, и заеха позиции за бързо нападателно разпределяне като по учебник. Кой казва, че инженерите не могат да схващат? Двадесет секунди по-късно от един завой с формата на конска подкова се появи водачът на друг отбор. Виждах го, че се движи съвсем слепешката, и то по външната крива на завоя. Задник такъв. По външната крива може само да те убият.

Стърчеше като хуй. Беше натрил камуфлажна боя по лицето си, но оставил врата, ушите и ръцете си чисти. На лунната светлина, която се процеждаше през редките листа на дърветата, светеше като неонова лампа.

Дагуд лежеше на метър от мен. Сигнализирах му да пропусне край себе си водача, а после да го убие. Голяма усмивка разцъфна на добре маскираното му лице.

Останалите членове на отбора вървяха на около три-четири метра зад водача и на по-малко от метър един от друг. Задници. Ето така се губи на война. Охраната в тила им, пет метра по-назад, вдигаше доста шум.

По мой сигнал, прошепнат в микрофона, скочихме.

Сграбчих водача на патрула отзад, едър задник с ловни дрехи с камуфлажна окраска, запуших с ръка устата му, фраснах го с палката и той се отпусна на земята. Обърнах се и видях Джо и Нормалния, които се бореха с някакъв друг едър мъж със скиорско яке от „Л. Л. Бийн“^[4]. Протегнах ръка и го докоснах с палката. Двама бяха повалени. Кекса вече седеше върху трети човек и увиваше устата му с хирургическа лента, каквито всички носехме. Браво, момчето схващаше бързо.

Останаха водачът и тиловата охрана.

От предния край се чуха два изстрела. Мамицата му, бях забравил да кажа на Дагуд, че искам всеки да поразява целта си тихо. Сега охраната в тила щеше да знае, че има нещо нередно. Вдигнах задника си и тръгнах обратно покрай пътеката възможно най-бързо, но без да вдигам шум.

Видях го, преди той да ме забележи. Беше Наклин Негодния, задникът от „ТЮЛЕН-група 3“.

Беше залегнал в общоприетата защитна позиция и оглеждаше пътеката с орловите си очи. Оставих го да си гледа. Но не виждаше нищо. По дяволите, толкова много приличаше на днешните младоци. Те обожаваха маневрите и военните игри. Прекарваха цялото си време в скачане от самолети и гмуркане. Но не бяха убивали и не знаеха какво е да стрелят по задника ти.

Затова вършеха всичко по учебник, така както са им казали техните нещастни, негодни, лайномозъчни офицери гъзолизци с малки пишки и тесни сфинктери, които никога не са били на война.

Запомнете Правило четвърто. Няма никакви правила.

Метнах едно клонче зад него. Обърна се на сто и осемдесет градуса. Точно като всичките онези японски часови от филмите на Джон Уейн или пък арабските задници от филма „Делта Форс“, част XXI. Преди да успее да се обърне назад, аз вече седях отгоре му. Помогнах си с кожената палка и го вързах като млада крава. Използвах свободно залепваща лента, за да му завържа ръцете и краката и да му запуша устата. Стиснах яката на официалната му униформа от Военноморските сили и го завлякох до мястото на засадата.

Подредихме ги като заловени виетконгци. Подпряхме ги на дърветата и ги завързахме един за друг с гривните от найлон и кевлар.

— Какво ще правим с отбора на „Дженерал Дектоникс“? — попита Джо.

— Ще ги убием — отговорих и извадих четиридесетсантиметровия си остър като бръснач нож. Хареса ми паниката в погледите на пленниците. Очите им станаха големи като чинии.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Дик…

— Добре де, добре. Ще ги завържем за дърветата и ще ги оставим. Хората на Бренекето ще ги намерят по-късно. Но ще ги минираме. И нека побързаме, защото изоставаме от графика.

* * *

Зазоряваше се, когато най-после стигнахме първата цел — полусъборен навес на стотина метра от шосето. Сигнализирах на всички да заемат защитни огневи позиции, докато аз запълзях по корем към целта. Така, ако ме хванеха в засада, инженерчетата можеха да очистят лошите. Минаха петнадесетина минути, докато стигна до целта, тъй като не си позволявах никакви рискове, след като минавах през това място с лоша видимост, много тръни и къпини.

Когато стигнах, бях доволен от две неща. Първо, че дойдох сам и, второ, че Ев Барет ме беше учил да върша всичко по най-трудния начин.

От мястото си до сградата виждах плика с инструкции. Вмъкнат беше в пукнатината на стара дъска около тридесет сантиметра над земята и встрани от касата на вратата. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. Внимателно проверих терена и точно пред себе си, на около два метра, открих тел на нивото на глезените, прокарана успоредно на вратата. Проследих телта и открих, че в единия край е завързана за дръвче, а в другия за импровизирано експлозивно устройство, пълно с боя. Не беше маскирано, което означаваше, че или са го поставяли набързо, или са смятали, че ще нападнем целта по тъмно.

Две минути ми трябваха да обезвредя мината. След това се върнах до касата на вратата и прокарах длан по страничната дъска внимателно, сякаш опипвах оная работа на девственица. Ев Барет толкова много набиваше Правило първо в твърдата ми словашка глава — „Никога не си въобразявай“.

Дори и сега дочувах как ръмжи с гърления си глас с акцент от Нова Англия:

„Знаеш ли какво става, когато си въобразяваш, старшина втори клас Марчинко, смотан, шибан, негоден, загубен, нещастен, некадърен идиот? Всеки път, когато си въобгъзиш, смотаняк, правиш мен и себе си на гъз.“

Отново трябваше да благодаря на Ев. Пликът бе закачен за нещо. Продължих да разследвам. Бе залепен с восък за една тънка тел… та това си беше проклет взривател. Ах, това шибано изобретателно копеле Мани.

Затаих дъх и леко пъхнах плика обратно в процепа, за да не дръпна случайно взривателя, извадих остър като бръснач сгъваем нож от джоба си и внимателно разрязах една трета от горния ръб на плика. Чевръсто извадих указанията и картата, без да развалям восъка и взривателя. Когато преписах указанията в бележника си, вече плувах в пот.

Проверих нещата още веднъж, за да съм сигурен, че съм преписал всичко вярно, пъхнах указанията обратно в плика, залепих го с тиксо и се оттеглих.

Първата ни задача беше да се махаме от целта. Затова пълзяхме право на север в продължение на десетина минути, като се движехме бързо, но внимателно. Аз водех и проверявах за мини и импровизирани експлозивни устройства с уреда за локализиране на мини. Исках да увелича разстоянието между нас и навеса колкото е възможно повече. Останали без дъх, най-после спряхме под билото на едно възвишение. Докато Джо и момчетата четяха новите указания, аз се претърколих над билото и се обадих на Уондър по кодирания предавател.

— Здрасти, брат.

— Здравей, заднико.

— Новини? — Стиви имаше задачата да следи комуникациите от имението „Хъстингс“.

— Не. Съвсем нормални съобщения. Голяма част от разговорите са по клетъчни преносими телефони. На японски език.

Интересно. Замислих се дали има значение.

— Звучи ми…

Разговорът ни беше прекъснат от гръмка експлозия в мястото на целта. Усмихнах се на Джо. Някой не беше внимавал достатъчно.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Уондър.

— Бивш противник.

Той се засмя. Представих си как клати глава.

Разказах му за Мани. Той подсвирна.

— Мога ли да помогна с нещо?

— За момента не. Дръж си ушите отворени. Ако чуеш нещо, обади ми се.

— Разбрано, разбрано.

Джо гледаше как прибирам телефона.

— С кого говориш?

— Тайна, Джо.

* * *

Планирах да стигна втората цел малко преди 13,30. Сутринта щеше да бъде дълга. Предстоеше ни преход от седем мили. Хълмове, ливади, пасбища, а после по заобиколна пътека до Пътя на апахите, където се намираше втората цел. Спряхме по пътя в координати 14/12 Чарли, за да приберем още един пакет играчки, които с Уондър бяхме скрили по време на набезите си насам. Това скривалище се намираше във водонепропусклив чувал, завързан за югоизточната бетонна опора на моста, който минаваше над реката на две мили северно от къщата на Грифит.

Като дар от Бога беше това, което се случи. Преди да извадя пакета, проверих моста за мини. На дървената рамка от долната страна на бетонния мост на метър и петдесет над плитката вода имаше голям плик. Влязох във водата, проверих за жици и други приспособления за взривяване и понеже не намерих, вързах въже към рамката и се изтеглих нагоре. Към плика бяха закачени три отделни мини. Обезвредих ги, взех плика, извадих го на брега и внимателно го отворих, за да видя на каква цел се е натъкнал отборът.

Еврика. Вътре имаше карта за отборите на „Алайд нешънъл текнолъджис“ и „Мацуко“, както и указания за пътя до номер четири. С Джо вдигнахме ръце и плеснахме длани за поздрав. Още нямаше 9,30. Вече имахме голяма преднина в играта.

Сега щеше да е разумно да се пазим — след като се доберем до втората цел и вземем картата за „Алайд нешънъл текнолъджис“, да се отправим към четвъртата и петата цел с преднина от няколко часа.

Но нещо ме човъркаше. Нещо не беше наред. Изведнъж се досетих. Бренекето беше нагласил така нещата, че аз и Мани да бъдем противници. Той, или по-скоро Грант Грифит, искаше да бъдем един срещу друг. Двама гладиатори тупалкаджии, въвлечени в кървава борба за развлечение на богатите. Всички ще очакват да се срещнем при последната цел, ако изобщо стигнем до нея. Вероятно са поставили и видеокамери. Ядосах се. Ако проклетият бивш министър на отбраната е решил да убие някого, то можеше да ми плати за удоволствието. Парите не бяха проблем за него.

Така че да му го начукам. Майната ти, Грант. Ще се справя с Мани тук, насаме, за мое лично удоволствие.

* * *

Най-напред показах на инженерчетата как се свързват постелки-взриватели (приличат на постелки за баня, но имат вградени превключватели, които детонират при натиск) към мини с червена боя „Симюнишън“ и симулатор на артилерийски огън. Закрепих постелките към тинестото дъно под моста и обвих пълзящи растения около детонаторните жици. Закрепихме мините на вертикалните опори на моста, а след това Нормалния ги маскира с тиня.

После заредихме около моста мини в концентрични кръгове. Прокарахме детонатори М-1 с прикачени спъващи телове. Заложих много мини с боя. Дагуд погледна свързаните кабели и поклати глава.

— Не е добре, Дик.

— Какво има? — Никога не съм имал проблем да заложа такъв капан.

— Свързал си зарядите серийно. А ако ги свържеш така — той промени свързването, — могат да бъдат задействани и от двата края, и от средата.

Кучи син. Имаше право. Беше елегантно просто.

— Да ти го начукам, Дагуд. Ще ти намеря работа в Литъл Крийк като инструктор по мините.

Зъбите му се бялнаха точно като в реклама на паста за зъби.

— Когато кажеш, Дик. Когато кажеш.

Докато привършвахме десетия старомоден капан с димна граната, Джо се питаше на глас дали не се презапасявам прекалено много.

Вманиаченият ми поглед му подсказа, че не бива да задава този въпрос.

Обясних, че идеята ми е отборът на „Мацуко“ да премине през коридор от експлозиви и да влезе в зоната за убиване, където да унищожим всички. Работехме с трескава бързина. Въпреки всичко ни трябваха почти два часа, за да нагласим експлозивите.

Към 11,15 бяхме готови и се обадих на Уондър. След осем минути кафявочервеният пикап „Додж“ на Стиви наближи моста.

Отворих дясната врата и махнах с ръка на Джо и Дагуд.

— Качвайте се.

Джо беше объркан. Посочих пръст към Стиви.

— Това е вашият водач. Той ще ви заведе до цел номер 2.

— Но…

— Джо, не е време за спорове. — Подадох на Уондър бележка с указанията. — И да ги върнеш живи.

Той ми се ухили иззад очилата си.

— Няма проблеми.

Отидох откъм задната страна на пикапа и свалих един камуфлажен брезент.

— До скоро виждане, брат.

Под напътствията ми отделението изкопа две дълги и дълбоки ями в меката почва на силно обраслия с дървета район на север от моста. Покрих ги с парчета брезент, а отгоре ги маскирахме с храсти и листа. Намерих две подходящи повалени дървета и ги завързах към фиданки.

С помощта на Нормалния и Кекса превих фиданките надолу и ги вързах с тел, като нагласих въжетата така, че да се откачат при препъване. Концепцията беше проста като „ЦЕЛУВКА“. Щях да оставя малка следа за Мани и отбора му. Не много, за да не стане подозрителен, но достатъчно голяма, за да се хване на въдицата. Японците щяха да минат по пътеката, да ритнат телта и дърветата да ги съборят в ямата. Такъв капан бях използвал и за виетконгците. Ако не попаднат в тази уловка, щяха да се натъкнат на импровизираните експлозивни устройства на моста или пък ние да ги застреляме от засада.

С брезентите свършихме за два часа. Бях нервен, защото наближаваше появата на врага. Мани беше добър. И скоро щеше да е тук.

Бяхме готови с всичко. Под мое наблюдение Кекса и Нормалния се окопаха. Подготвях засада по модел на Специалните сили на Великобритания — да подложим района около моста на кръстосан обстрел, като останем невидими дори и за опитните очи на Мани. Накарах хората да се свият в окопите си и да се маскират с растения. Проверих няколко пъти позициите им, за да се убедя, че са невидими дори за мен. Използвах принципа за петте неща, на който ни учеха в Школата по оцеляване: убягване, съпротива и бягство от плен; форма, сянка, силует, миризма и звук.

Някъде добавих храстче, другаде клонче, боядисах някое и друго ухо с камуфлажен крем. Не се притеснявах от това, че Мани е добър, защото нямаше да види хората ми, преди да му пръснат задника.

Накрая се пъхнах в моята лисича дупка и буквално дръпнах завивките над главата си. Сега започваше трудното. Чакането.

Засадите са претърпели голямо развитие от времето, когато Одисей е изскочил от Троянския кон или бандата на Робин Худ е политала от клоните на дърветата в Шеруудската гора, или пък когато минитмените^[5] са изскачали иззад онази каменна стена до Конкорд, Масачузетс. Днес има огромен избор от чудесни механически и електронни устройства за убиване на врага — автоматични наземни сензори, които взривяват мини и други експлозивни устройства при навлизане на врага в района, задействащи системи с инфрачервени лъчи, микровълнови активатори, устройства с радиоуправление и лазерни детонатори.

Всички тези неща са чудесни. Освен това са и скъпи. И вършат работа само ако противникът ви е така любезен да мине по пътеката, на която с толкова любов сте ги заложили.

Разбира се, възможно е да убедите врага си да тръгне по определен маршрут и да го заблудите, че не сте наоколо. Или пък че имате нещо, което му трябва. Можете да пускате монети по пътеката, да го оставите да върви след вас.

Но на война няма гаранции за нищо. Спомнете си Правило първо: „Никога не си въобразявай.“ Може би мистър Лош е достатъчно богат, финансово независим и няма нужда от вашите монети. Или пък е умен и затова решава да влезе през задната врата. Или просто има късмет и батериите на лазерната ви система, която струва няколко милиона, пресъхват. Или фирмата, произвела вашите автоматични наземни сензори, е направила и по някоя икономийка и устройствата не са херметични, както би трябвало. Досещате ли се накъде бия?

Идеята е, че когато трябва да се прави засада, най-добра си остава старомодната тактика. Разузнавате къде ще се появи врагът ви. После се залагате и го чакате. Убивате го, преди да разбере какво става.

Аз разполагах с подходящи разузнавателни данни — знаех къде би трябвало да се появи Мани. Бях нагласил брезентите си и поставил примамката. Оставаше да се чака.

* * *

Появи се в 14,45. Бяхме прекарали повече от час в дупките и всички се въртяха нервно. Независимо от това, че обилно се бяхме напръскали с препарати против насекоми, гадните твари лазеха гадно нагоре-надолу по ръцете и краката ни и противно пъплеха под дрехите ни. Ноемврийското слънце напичаше силно и ние, плувнали в пот, се чувствахме зле. Знаех, че на Кекса и Нормалния им се пикаеше, защото и на мен ми се искаше същото. Но не можехме да го направим дори и в гащите си, защото Мани щеше да надуши това от сто и тридесет метра и тогава големият страшен чичко щеше да дойде и да ни скалпира.

Още си го биваше. Винаги си го е бивало. Не се чуваше нищо. Нищо. Нито прошумоляване или отъркване от лист. Никаква промяна в начина, по който бръмчат насекомите или чуруликат птиците. Просто изведнъж той се появи там. Мани. Хищникът.

Всичко приличаше на глава от „Зен, или изкуството да устройваш засади“.

Косата на тила ми настръхна. Трябваше да събера всичката си воля, за да не мръдна, да не се обърна, за да видя дали не идва към мен.

Чаках. Тишината беше мъчителна.

Изминаха още шест-седем минути, преди да го видя. Идваше от долното течение на реката, като си проправяше път през гората на южния бряг. Това доказваше професионализма му. Влизаше през задната врата, точно както бих направил и аз.

И точно като мен Мани беше сам. Беше оставил японците си назад, вероятно някъде на безопасно място в гората, докато провежда солоразузнаване. Както бях ударил цел номер 1.

Радиоапаратите ни бяха включени. Прошепнах:

— Тишина. Не мърдайте. — После добавих: — Четири часа. — Надявах се, че хората ми ще разберат.

Гърдите му бяха разголени. Мускулестото му тяло бе покрито с камуфлажна боя, която се сливаше почти идеално с бойните му дрехи на тигрови ивици и с камуфлажната раница на рамото му. Беше вързал камуфлажна кърпичка на дългата си индианска коса и навил друга около врата си. С едната си ръка държеше автомат КАР-15, а в другата имаше ужасен нож, с който ровеше в земята и проверяваше за мини. Мани се движеше бавно, с постоянно темпо, очите му опипваха района, мокасините му не оставяха следи по меката почва. Знаеше достатъчно, за да се оглежда на триста и шестдесет градуса.

Стигна до първото ми експлозивно устройство — детонатор М-1, закачен към серия фойерверки с тел за препъване на тридесетина сантиметра от земята. Прекалено високо за такава тел. Но целта беше Мани да я види.

Хоп. Очите му проследиха телта, която пресичаше обсипаната с листа пътека, до мината, скрита зад дънера на едно дърво. Бавно бръкна в джоба на ризата си, извади щифт за мина М-1 и го постави в механизма на детонатора, за да го обезвреди, и сряза телта. Мината бе обезвредена.

Спря и се огледа. Чудеше се кой ли е направил това. Виждаше се как ноздрите му се разширяват — опитваше се да надуши противника.

Спря. Свали раницата от рамото си и я окачи на едно удобно дърво. Отстъпи и се заоглежда, за да прецени какви алтернативни възможности има. Спазваше Правило първо.

Бавно се отдалечи от пътеката и тръгна към мен. Затаих дъх, а той се приближаваше все повече, сантиметър по сантиметър, към позицията ми. Чувах как сърцето ми бие. Надявах се, че Мани не го чува.

Спря на два метра и погледна право в мен. В такъв момент най-добре е да не правите нищо. Ако силно вярвате, че сте невидим, ще станете. Аз го исках, а Мани гледаше право през мен. Стори ми се, че измина цяла вечност, макар да бяха само няколко мига. Не видя нищо и отмина.

Не посмях да си поема дъх чак докато не се отдалечи на десет метра. Той се върна към първоначалната си позиция, като описа тридесетметров кръг. Умно.

Започна последователно да претърсва района. Намираше мините една по една и все повече се приближаваше към моста. Търпеливо, сякаш белеше чесън скилидка по скилидка, обезвреждаше моите концентрични смъртоносни кръгове.

Беше му необходим цял час, за да стигне до моста. Огледа всяка пукнатина. Щеше да се захване и със самия мост, а после да прегледа и северния подстъп. Трябваше да призная, че Мани си го биваше. Не пропускаше нищо, а това ме тревожеше. Бяхме се скрили от северната страна на моста и знаех, че ще ни открие. Всичко беше въпрос на време.

Наблюдавах го как се спуска във водата. Затаих дъх. Имахме две постелки. Ако докоснеше дъното, а то се намираше само на около метър и осемдесет под моста, щеше да направи „бум“.

Но не стана. Мани изплува надолу по течението по гръб с поглед, вперен нагоре, към плика в бетона на метър и половина над главата му. Оглеждаше се за капани. Внимателен мелез.

Окей. Питате защо не се изправих и не гръмнах кучия син. Искам да кажа, ето ме тук, маскиран, със заредено оръжие и легнал в засада. Та защо да не прецакам Мани веднага? Отговорът е прост — не знаех къде са останалите от отбора му. Сигурен бях, че ги е скътал някъде в гората. Но ако е професионалист като мен, трябва да ги е оставил в отбранителна позиция с готови за стрелба оръжия. Дори и да са абсолютни задници, могат да изстрелят по някой куршум или да хвърлят граната, и аз щях да се превърна в парче месо. Довиждане, игра, довиждане, Джо Андрюс, и най-важното, довиждане, Грант Грифит. Не. Играех ва банк и исках всичко.

Накрая Мани започна да души около плика като разгонена кучка. Захвана се за моста и започна да се промъква нагоре и надолу по гредите. Обезвреди мините, закачени за плика. След това извади картите и указанията и ги пъхна в униформата си.

Това не е готино. Предполагаше се, че друг отбор — нашият, ще използва тази информация. А Бренекето наблегна на това да не се крадат упътванията. Това беше verbotten^[6].

Освен във войната със специални методи, разбира се. Там няма никакви правила. Да вървим на майната си.

Мани отвори раницата си, седна на гредата и започна да зарежда едно импровизирано експлозивно устройство. Очевидно щеше да минира плика. След това видях какво държи в ръце. Малка осколочна граната с размерите на мандарина. Това не беше импровизирано устройство, а съвсем истинска бомба.

Всичко ми беше ясно. Мани също знаеше срещу кого играе и се опитваше да направи всичко много опасно за мен. Играеше сериозно.

Щеше да се наложи да действам. Но не и докато Мани не свърши с гранатата. Инвентарът ми от смъртоносни оръжия определено не беше толкова пълен, колкото неговия и затова все още нямаше да се занимавам с него.

Пъхна се под моста. Застана удобно и мушна плика на дървената греда. След това извади щифта от гранатата и го постави между бетона и плика така, че лостчето да се опира в плика.

Когато един нетърпелив задник на име Марчинко дръпне плика, лостчето щеше да падне, гранатата да избухне и sayonara, ciao, au revoir^[7], мистър Лайнен мозък.

Целта Е Лекотата, Умнико Важен. „ЦЕЛУВКА“. Като в израза „Дай цунка, а?“ Евтино, ефективно и смъртоносно. Точно каквото бих направил и аз.

Доволен от ръкоделието си, Мани се измъкна от моста. Метна раницата на рамо, вдигна автомата си и тръгна на изток, точно в обратна посока на капана, който му заложихме.

И в този миг истината ме цапардоса със силата на откровение свише: Мани беше сам. Прибрал е японците на сухо. Затова Уондър е чувал онзи чужд език. Докато Мани воюваше, те си въртяха бизнеса, както обикновено. Разбира се, точно както във Виетнам Мани вършеше онова, за което го биваше най-много — играеше соло.

Но тази игра можеше да се играе и от двама. Излязох от дупката си с поглед на убиец. Мани се извърна към мен. На лицето му се появи гадна усмивка. Ръката му се спусна към огромния нож на колана.

— Умри, гадно копеле! — Това беше Нормалния. Задникът му смотан. Излетя от дупката си като ракета и затича към Мани, като стреляше диво с пистолета си и крещеше вулгарни простотии с пълно гърло.

Мелезът се обърна, завъртя автомата си и стреля прав. Улучи Нормалния с шест куршума „Симюнишън“, а той погледна петната по униформата си и продължи да тича напред. Опита се да удари Мани с пистолета си, но получи удар в корема и отскочи на двадесетина сантиметра от земята. Бедният задник се просна като талпа в безсъзнание.

— Хей, грозник, нека това си остане между нас, професионалистите.

Засилих се към него и го отблъснах от Нормалния. Изтърколихме се и всеки от нас се опитваше да надделее над другия.

— Ъъх — претърколи се той, като си поемаше въздух през зъби.

Аз се хвърлих към него. Удари ме по главата, целеше ушите ми. Паднах. Беше негов ред да се нахвърли върху мен. Ръгна ме с коляно в слабините и когато реагирах, захапа ухото ми. Бръкнах му в очите и той отвори уста още преди да стисне зъби.

Време беше да действам. Отблъснах го, претърколих се, хванах го за косата и рязко дръпнах главата му, забих лицето му в челото си и му пуснах кръв.

Това го заинтригува. Спусна се към мен с ножа. Хвърлих пръст в лицето му и се измъкнах, след това се прегрупирах и преди да се съвземе, се спуснах в атака ниско долу. Съборих го и го ритнах в главата.

Това само го разгневи. Опита се да се изправи, но аз го ударих два пъти с лакът и го притиснах с рамо към един пън. Треснах главата му в дървото, млатнах го два пъти с палката, а после се изместих от пътя му, докато отново се нахвърляше срещу мен.

Имах чувството, че се боря с някакъв шибан разярен бик. Отстъпих встрани и го спънах — Оле!!! — и той връхлетя върху едно дърво. Обърна се замаян, но готов да убива и се спусна към мен.

Нещата се развиваха точно както исках.

— Хей, Мани, смрадлива паст такава, насам бе, нещастна тесноока путко!

Знаех къде се намирам. На метър от телта на капана за Мани. Направих шест отмерени стъпки назад. Сега телта беше помежду ни. Мани ме последва с нож в ръка и убийствен поглед. И нали е задник, беше прекалено зает да ме наблюдава и не гледаше земята под краката си.

Прааас! Ритна шибаната тел. Дънерът се извъртя, удари го по ребрата под мишницата и го събори в ямата.

— А така!

Скочих върху него и го бих с палката, докато изпадне в несвяст. После го преобърнах, завързах ръцете му зад гърба с хирургическа залепваща лента, завързах и краката му на три места и запуших устата му. Когато свърших, изглеждаше като шибана мумия.

Излязох от ямата и изтичах при Нормалния, който все още беше в безсъзнание. Кекса стоеше до него.

Звъннах на Уондър по импулсния предавател. След три минути отговори на обаждането по преносимия клетъчен телефон.

— Да?

— Какво става?

— Нищо работа, мамка му. Взех ти картата. Ония твоите двамата са добре.

— В такъв случай довлечи задника си дотук. Трябваш ми. Трябва ми пикапът.

— Дадено, Холмс. Не се притеснявай. Идвам.

Появи се след по-малко от десет минути. Докато чаках, извадих картите и упътванията от джоба на Мани. Когато Стиви дойде, натоварихме Мани в каросерията на пикапа. Качихме и Нормалния. Джо и Дагуд го занесоха в кабината. След това наредих на Уондър да кара в хотела.

— Какво искаш да направим с тази голяма торба с лайна?

— Увий го в брезент и го остави в пикапа. По-късно ще измислим нещо грандиозно.

* * *

Заедно с Джо прегрупирахме отбора в 4,30 и се явихме пред главната къща в 5,25. Аз и Уондър обработихме последните две цели сами, без да срещнем никаква съпротива. Нямах нищо против да шмекерувам. Помните ли Правило четвърто? Е, целта ми беше да победя. Джо имаше нужда от Грант Грифит заради бизнеса. Аз преследвах друга цел. Исках да вляза отвътре. Да видя какво прави тоя задник мултимилионер и как го прави. От видяното дотук разбирах, че най-доброто, което мога да сторя, е да го впечатля страшно много. И ако кофти копелето Мани Танто, проснат като пън, какъвто си беше, не го впечатли, значи нищо не би го впечатлило.

Петимата събудихме Бренекето в кабинета му в къщата за робите и настояхме да събуди Грант Грифит.

Бившият министър се появи след четвърт час, облечен в тревистозелен копринен халат, свободно падащ панталон в светложълто и кафява риза, разкопчана на врата. Беше обул велурените си обувки марка „Гучи“ на босо. Джо му представи официално петте ни карти.

— Това означава, че победихте. Честито — каза той. Пъхна картите в левия джоб на халата си. — Официалното награждаване ще се проведе утре пред всички отбори.

Грифит, изглежда, имаше намерение да се прибере, когато го помолих да дойде с нас, за да получи и другия трофей от престоя ни в полето.

Предадохме му Мани Танто, който лежеше вързан и се гърчеше на пътя.

Джо Андрюс посочи Мани:

— Искам да направя официално оплакване. От него.

— Да? — Веждите на Грифит се повдигнаха. В очите му се четеше уважение, когато срещна погледа ми.

Джо продължи:

— Казано ни беше, че отборите трябва да действат в пълен състав, освен ако някой не е убит в боя.

— Точно така — рече Грифит.

— Моля, попитайте го къде е отборът му — настоя Джо.

Отлепих лентата от лицето на Мани, за да може да говори. Откъснах и малко кожа, но не ми пукаше.

Грифит погледна окървавения си великан.

— Мани, къде е отборът на „Мацуко“, който трябваше да консултираш?

Мелезът отвърна лице. Грифит заобиколи главата му и натисна бузата му с обутия си в чехъл „Гучи“ крак.

— Мани, питам те нещо.

Потупа с пръсти пред забития в земята нос на Мани.

— Почиват, сър — отговори накрая Мани. Каза сър, но искаше да каже гад. Сигурен бях, защото и аз се обръщах към много от висшестоящите си по този начин.

Грифит не обърна внимание на неподчинението на бившата зелена барета.

— Почиват? Къде?

Мани сви рамене.

— В странноприемницата в Париж, надолу по пътя. Казах им, че може, пък и не бяха подготвени и не виждах смисъла да прекарат два дни в гората. Щяха да се почувстват унижени.

— Унижени? — изгрухтя Грифит. — Ти си им причинил много повече от това.

Обърна се към Бренекето:

— Отборът на „Мацуко“ е дисквалифициран — каза с равен тон. — Нека ги вземат от странноприемницата и им обърнат необходимото внимание. Предай им и дълбокото ми съжаление. Но те са дисквалифицирани. Такива са правилата.

Бръчките около устата на Грифит изпъкнаха.

— Не съм доволен от начина, по който действа твоят човек — заяви той, като гледаше към Бренекето. — Той ме опозори. По-късно ще говорим.

Бившият министър обърна гръб на Бренекето. Прегърна Джо през рамо.

— Честито, мистър Андрюс — топло поздрави той. — Отборът ви се справи прекрасно. Поставихте нов рекорд за имението ми.

След това ми се усмихна с месоядна усмивка.

— Мистър Марчинко, вие сте точно такъв, какъвто ви описваха.

Чудех се какво иска да каже и затова попитах.

— Слушал съм много за вас от всякакви хора.

И това не ми говореше много.

— Проблемът в случая е, че повечето хора са задници.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си поговорим, Грант. — Хвърлих мръснишки поглед към Бренекето. — Но някъде по-насаме. В края на краищата и аз работя в сферата на охраната. Хайде да се срещнем идната седмица и да обмислим с какво мога да съм ти полезен.

— И аз мислех същото. — Грифит прокара език по горната си устна. — Моля те, ела в кабинета ми във вторник. По обед. Ще хапнем заедно. Вярвам, че обичаш стека полуопечен и „Бомбай“ с лед.