Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (14)

Глава тринадесета

На следващата сутрин, когато минах да рапортувам, Пинки подскачаше до тавана. Доста време се мята нагоре-надолу из стаята като някаква маймуна, преди да се укроти и да застане на едно място. Крещеше до пръсване, че в щаба на Военноморските сили са се побъркали, защото някой е проникнал в храма им. Според него бях загазил и щях да прекарам остатъка от живота си във Форт Левънфорд, Канзас, където ще превръщам големи камъни в по-малки камъни.

Не се бях подчинил на пряката писмена заповед, като не взех юридически съветник със себе си. Бях нарушил правилата, защото не бях предупредил предварително. Отдела за връзки с обществеността. И най-лошото от всичко, бях нарушил най-святото правило на Военноморските сили: „Не се будалкай с другите офицери.“

Пинки продължаваше да крещи и да ме пита дали осъзнавам, че точно сега главнокомандващият бил бесен и разширявал задника на коменданта на щаба, един адмирал на име Мусли. Изглежда, бе отишъл в кабинета си в 6,45 и намерил вратата широко отворена, папките разхвърляни и въоръжения часови от Морската пехота вързан за стола си и миниран с димна граната. По непонятна за Пинки причина главнокомандващият не се сърдел на „Червената клетка“, а на коменданта заради слабата охрана на щаба.

— С Теди Мусли — горчиво каза Пинки — деляхме една стая в академията.

А сега според него бившият му съученик бил загубен.

— Беше предложен за повишение тази година, но ти се намъкна там и го съсипа с глупашките си игри.

Независимо че командващият смятал Теди за виновен, Пинки знаел кой е забъркал всичко и името му е М-А-Р-Ч-И-Н-К-О. Беше твърдо решен да направи така, че да заплатя пълната цена за своите неподходящи, необмислени и неразумни действия.

Майната ти, Пинки, можех да докажа невинността си. Посочих любовното писмо, което му бях оставил предишния следобед и което лежеше отворено на бюрото му.

— Ето тук съм написал всичко, което възнамерявах да правя. Писмото донесох преди края на работното време. Чакахме до 21,00 да ни се обадиш, Пинки. Ти не се противопостави на операцията. Мълчанието ти означаваше за мен, че нямаш нищо против да извършим предварително проучване.

— Но аз дори не съм бил тук — проплака Пинки.

— Началникът на щаба беше тук. Седеше на бюрото си, когато оставих писмото, и той не каза нищо и след като ти не се обади, сметнахме, че ни е дадена зелена светлина.

Продължи да пръска слюнки. Но нали си е бюрократ, разбра, че съм действал правилно с документите, и нямаше какво да направи.

Време беше да го накарам да поскача още малко. Извадих от куфара си един плик и го поставих на бюрото му.

— Както и да е, помислих си, че този сувенир от снощното упражнение ще ти хареса — обясних с усмивка.

Пинки подръпна големия плик към себе си, сякаш носи някаква зараза. Разкъса го и извади от него една снимка. Очите му се разшириха от ужас.

— Какво… — Стори ми се, че ще се задави. — Проклет кучи син! Как посмя… — Сложи снимката на бюрото си, като все още плюеше. От нея му се усмихваше моето лице. Това бях аз, облечен в сакото и фуражката на командващия. Проявих я в студио за бързи снимки на път за работа.

— Пази си я за спомен, Пинки. Вече съм изпратил една на командващия.

Знам. Знам, че се питате защо не дадох на Пинки една от по-хубавите снимки, онези, дето ги намерих в Специалната служба. Е, всяко нещо с времето си, сега не им беше ред.

В края на краищата си бях открил цяло съкровище с информация там, но бях сигурен, че не знаеха за посещението ми. Пинки и нему подобните ме смятат за обикновен побойник и нищо повече. Но аз зная как да използвам разузнавателни материали и как да изнудвам. Знаех, че Пинки иска да съдере задника ми. Искаха го и още дванадесет адмирали, които бях прецаквал като командир на „ТЮЛЕН-група 6“ и на „Червената клетка“ през 80-те години. Командири на бази, чиито кариери бяха опетнени от моите щуротии. Щабни офицери, които бях заплашвал и тероризирал. Съперници-тюлени, които бях настъпвал неведнъж.

Сега, когато бях отново тук, всички те искаха да ме разкъсат. Затова трябваше да се защитавам. Документите от Специалната служба бяха точно онова, от което се нуждаех. В момента се съхраняваха под дъските на пода в кухнята на вила „Свирепия“, където Стиви Уондър ми направи малко скривалище. Толкова е тайно и добре измислено, че един голям шпионин от ЦРУ стар приятел на Стиви, дойде и го търси девет часа. Не успя да го открие.

Още не беше дошъл моментът да казвам на никого с какво разполагам. Освен това Пинки беше следствен и нещата можеха да се извъртят много гадно. Исках да разбера кой е предал Пинки, да установя кой е високопоставеният цивилен източник. Исках да знам дали наистина се е ангажирал с чужд агент, защото в този случай задникът му щеше да бъде МОЙ, или са му скроили номер, но и в този случай задникът му щеше да бъде МОЙ.

Трябваше ми време, за да измисля как да използвам в своя полза папката „Ловец на лисици“ и порнографските страстни снимки с пишката на Пинки и катеричката на мацето. По-добре щеше да го оставя да бълва огън и жупел за снимката и да изчаквам.

Затова се разкарах. Заведох момчетата на тържествена вечеря в „Чарт Хаус“. Започнах да въртя телефоните и да възстановявам старата мрежа от старшини и младши офицери, която в миналото използвах, за да заобикалям системата. Наричам я своята предпазна мрежа, защото ми позволява да работя извън системата. Свързах се с То Шо и му пуснах името на Мико Такаши. Дори се обадих на Джо Андрюс, за да проверя как вървят работите с миниподводниците. И постепенно добавях малко по малко към досието на Грант Грифит.

Аз съм човек, който се доверява напълно на инстинктите си. По време на бой съм оставал жив именно заради това. Като оня път във Виетнам, когато някакъв глас ми каза: „Наведи се!“, и аз се проснах на земята точно когато един автомат АК-47 започна да стреля срещу мен от пет метра разстояние. Стотици пъти е трябвало да вземам решения на живот и смърт. Много от тях съм вземал инстинктивно и рядко съм съжалявал. Сега инстинктивно знаех, че независимо какво ми казва Грант Грифит, независимо кого познава, независимо колко важен е той за сигурността ни, той е мръсен. Просто не можех да го докажа — засега.

Впрочем имах си и достатъчно друга работа. Живеех в Пещерата и проверявах играчките, които моите малки, гадни дяволи бяха задигнали от склада. Вероятно имахме стока за половин милион долара — от чифт телевизионни камери с фибростъкло, по-малки от телчета за почистване на лули, до уреди за анализ на гласове, както и комплект устройства за кодиране на гласове, толкова малки, че се побират в джоб. Нямах никакво намерение да ги връщам, защото смятах, че някъде, някога, някак си ще ми потрябват. Такива играчки винаги са необходими.

* * *

Четиридесет и осем часа по-късно ме извикаха да се явя при заместник-командващия по операциите, плановете и политиката. Пинки си беше все така чаровно груб.

— Ела — каза той вместо поздрав, грабна ме за якето и се запъти към вратата.

Последвах го като куче — движеше се по адмиралски гордо по коридора, спуснахме се в галоп по стълбите два етажа по-надолу и тръгнахме в обратна посока по коридор Д към стаите на Обединеното командване. Спряхме пред една необозначена врата и той набра комбинация на цифровата ключалка. Влязохме в стая, която беше точно срещу Обединеното командване, където бях и преди по време на подготовката на спасителната мисия в Техеран.

Вътре беше изправен триножник. На дългата маса имаше разтворени папки. И една катерица разузнавач с една адмиралска звезда и цайси на име Хауърд Розенберг крачеше нервно. Двама от адютантите му, пикльовци с нашивки на полковници и очила с дебели стъкла, седяха на сгъваеми столове и си гризяха ноктите. Пинки ни представи, а след това се заехме с работата. А тя си беше доста гадна, повярвайте ми.

По същество — възлагаха ми незавидната задача доброволно да заведа хората си в севернокорейски води, да проникнем в пристанищата за миниподводници в Чонгджин, където се намират най-секретните военноморски инсталации на Корея, и да поставим подводни следящи монитори на всички севернокорейски миниподводници, които успеем да открием, за да могат да ги следят от спътници. Разузнавателните агенции бяха установили, че в Чонгджин контрабандно се вкарват ядрени материали с помощта на, както се изрази един от пикльовците, „няколко различни устройства за следене, монтирани на място“. Симултанен превод: Монитори на Националната следствена служба са били поставени на контейнерите. Спомних си „Нарита“. Отново изпитах онова déjà vu^[1]. Питах се кой ли всъщност дърпа конците на Розенберг. Не е ли това поредната операция на Грант Грифит за прецакване на другите?

Попитах дали случаят в „Нарита“ има нещо общо с настоящата мисия.

— Нищожно малко — отговори Пинки.

Попитах ги какво е то.

— О!

— След този случай се наложи да подобрим начина, по който устройствата докладват за местоположението си — изсумтя Розенберг. — Сега всичките ни монитори могат да показват посоката и силата на сигнала.

А това означаваше, че откраднатите от мен неща показваха къде се намират и на какво разстояние от мен. Онези от секретните служби са научили поне нещо от грешките си.

Тъпаците на Розенберг продължиха разясненията. Мисията щеше да представлява проникване на територията и оглед, като визуалната информация щеше да се събира от дигитални инфрачервени камери, които след връщането ни в подводницата щяха да я изпратят тук в кодиран вид чрез спътник. Да, знаехме, че севернокорейците не са базирали разработването на ядрената си програма в Чонгджин. Реакторът, който произвеждаше техния плутоний за военни цели, и лабораториите, в които разработваха детонаторите, се намираха в Йонгбион, на около 100 мили от пристанището Чонгджин нагоре по течението на река Чонгчон. Но използваха Чонгджин като пункт за прехвърляне. Нашето разузнаване изработи следния сценарий: откраднатите материали трябваше да се закарат контрабандно с товарни кораби или танкери, които отиваха до севернокорейското пристанище. Предполагаше се, макар да нямаше потвърждение, че там миниподводници прекарват стоките от пристанището до военната база, където са построени халета с бетонни покриви, за да се крият от спътниково наблюдение. Ядрените материали се разтоварваха в халетата и оттам с камиони, скрити сред други товари, се извозваха до Йонгбион.

Адмирал Розенберг каза, че на нас се пада изключително тежката мисия да установим какво точно прекарват севернокорейците и да представим доказателства как точно го правят.

След като пикльовците от разузнаването си излязоха, Пинки разясни как ще протече мисията. Щяхме да заминем за Хавайските острови в цивилни дрехи, а оттам за Токио с пътнически самолет, като ще пътуваме поотделно. Щяхме да се съберем в Йокосука, най-близката до Токио американско-японска база, а оттам със самолет да заминем за Японско море и със скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута да кацнем във водата, откъдето щеше да ни прибере ядрена подводница, екипирана за специални операции със сухи камери за транспортиране на водолази. След това трябваше да отидем в Северна Корея, за да изпълним мисията си, после да се върнем с подводницата в Япония, откъдето да се приберем у дома с цивилни транспортни средства.

А защо ние? Пинки обясни, че това е съвсем тайна операция. Дори Обединеното командване не знаеше за нея. Това беше операция на Военноморските сили. Използваше се фактът, че ЦРУ и Държавният департамент бяха решили — и което е по-страшно, администрацията бе приела, — че Северна Корея вече не участва в бизнеса с разработването на ядрени оръжия. Сега се опитваха да изгладят отношенията си. Но ние от Военноморските сили знаехме повече и моята мисия щеше да потвърди, че сме прави.

Пинки не го каза, но разбрах, че задачата има по-скоро политическа, отколкото тактическа цел. Доказателството, че кимчиядците правят бомба, щеше да помогне на Военноморските сили да запазят бюджета си, който бе орязан от по-добрата и по-нежна администрация с двадесет и пет процента. Над тридесет подводници от клас „Бумър“ вече бяха изкарани на сух док. Други двадесет щяха да бъдат бракувани. Флотата беше намалена на по-малко от триста кораба — 50% по-малко от изминалото десетилетие. Ако севернокорейците имаха ядрени оръжия, то Военноморските сили отново щяха да имат стратегическа цел и да си запазят подводниците и корабите.

Пинки постоянно повтаряше, че мисията на „Червената клетка“ е просто едно влизане и излизане. Това не ми хареса. Навън-навътре, навън-навътре — напомняше чукане, само че го завираха на мен.

Разбира се, звучеше просто, но нямахме разузнавателна информация за пет пари (пък и кога ли сме имали!), а днешните военноморски командващи офицери са особено предпазливи при операциите си, особено онези, които могат да имат сериозни политически последствия. А аз знаех и нещо, което Пинки не знаеше: нищо не е просто. Специалните операции завършваха успешно благодарение на доброто разузнаване, безупречното планиране и възможността човек да постави топките си между двата камъка, без да го командва някой задник от бюрото си в коридор Е на Пентагона.

Разузнавателната информация за тази задача не струваше пукнат грош. Разгледах нещата на масата. Всичките данни в този катеричарник бяха събрани от спътници и анализирани от новата порода хлапета, които не знаеха абсолютно нищо за войната, нито за това що е враг. Може и да са добре образовани, да са си отбили номера точно където трябва, но нямаха познанията, за да ми дадат това, което исках да зная.

От данните им можех да разбера само колко миниподводници за специални операции се намират в пристанището, и то ако времето е хубаво. Не можеха да ми кажат къде са били, къде отиват и какво правят. Всъщност голям късмет щях да извадя, ако разбера колко време изминава между заминаването и пристигането на една подводница, за да мога да определя приблизително обхвата на мисиите им.

Що се отнася до планирането, Пинки не можеше да разработи операция за специални бойни действия дори ако животът му зависеше от това. А животът му не зависеше — моят задник щеше да се намира във водата и да отнесе контрата. Казах му това.

Той се нацупи и отвърна, че нищо не може да се промени. Разясних му някои неща от живота и той отстъпи тук-там.

Молеха ме да сторя невъзможното, и то човек, който с удоволствие би гледал как аз и хората ми се проваляме или умираме. Когато преди по-малко от седмица бях поел командването на „Клетката“, Гадния ми каза, че се намираме в ситуация „Нещата наистина са осрани“, защото наистина бе така.

Той беше подценил ситуацията. Като си отбелязвах наум показателите, по които ни го начукваха групово, установих, че почти сме достигнали стадия, когато „нещата са осрани без надежда за почистване“. Разясних на Пинки всичко с прости разказни изречения.

Групово начукване едно: Разузнавателните сведения на Военноморските сили — изразявам се метафорично, защото те никога не са имали разузнаване — са схематични в най-добрия случай.

Групово начукване две: „Червената клетка“ не беше провеждала тайна операция по излизане и влизане от подводница още отпреди смъртта на съветската мечка. А това означаваше сто процента, че ще се задейства законът на Мърфи.

Групово начукване три: Оборудването е използвано само при гмуркания за преквалифициране и не бе изпитвано сериозно от години. Защо? Защото според сегашните командири тюлените не трябваше да провеждат операции с потенциална опасност за сигурността, защото това може да се отрази на кариерите им. За повече от тридесет години активна служба не можах да убедя нито равнопоставените на мен, нито старшите и подчинените си, че тюлените получават заплати за работа в опасни условия, защото работата сама по себе си е свързана с риск. Факт е, че хора загиват при такава работа.

Групово начукване четири: След като съветската мечка умря, подводничарите не бяха провеждали истински шпионски операции както в доброто старо време. (Трябва да призная, че често пъти са били с вързани ръце от съображения за сигурност и/или по политически съображения и опасения от потенциални рискове или притеснения, така че не ги обвинявам.)

Но това щеше да бъде истинска каша. Всъщност щях да поведа нападение срещу някакви севернокорейски миниподводници в стил „Камикадзе“ със скапана или никаква разузнавателна информация, стара и износена водолазна екипировка и тюлени, които имаха повече смелост, отколкото ум в главата си. И всичко това щяхме да проведем от подводница с добър екипаж, но без боен опит и немотивиран.

Започнахме разгорещени разисквания. Поради реалната възможност операцията да се превърне в страхотно групово начукване аз исках шестдесетдневен учебен срок за задачата с цел да раздвижа момчетата, да разработя някои нови маяци, да поработя с подводницата и екипажа й и да пусна старите си връзки, за да разбера какво точно става в Чонгджин. Освен това исках да изкрънкам сигурно оръжие, което да ни помогне, ако ни разкрият.

Не смятах шестдесетте дни за дълъг срок. Всъщност това би бил кратък срок, ако възнамерявах да следвам максимата на Евърет Е. Барет за седемте „П“: „Правилното Предварително Планиране Предотвратява Пикливото Посрано Подрискване, смотан идиот.“ Така ръмжеше старият водолаз, когато аз бях малко водолазче.

Но шестдесет дни не устройваха Пинки, който искаше мисията да бъде изпълнена веднага. Утре.

Натискаше ме. Как така искам да забавя нещата? Не бях ли оня, дето не се спираше пред нищо? Намекна, че може би омеквам от годините.

Привиждаха ми се убийства.

Освен това планът на Пинки намирисваше. Имах една основна задача: да върна хората си живи. Знам, че говоря за пушечно месо и за това, че тюлените са разходен материал и прочие. Но какъв смисъл има да се мре безцелно. А ако вършех нещата, както искаше Пинки, щяхме да дадем жертви. Имаше твърде много подробности. Цялото това летене, скачане и движение натам-насам ме изнервяше. Исках нещата да са прости като „ЦЕЛУВКА“. Чувствах със старото си свадливо сърце, че щеше да е по-добре да тръгнем за севернокорейския бряг с някой посран местен рибарски траулер, да скочим в локвата, да отидем с плуване където трябва, да извършим черното си дело и след това или да се отправим към морето, за да ни прибере подводница, или, което ми харесваше повече, да тръгнем с рогата напред към сушата, да откраднем един самолет и да отидем към Япония или Хавайските острови, в зависимост от трофея.

Но Пинки сложи вето на моя сценарий за оплячкосване, грабежи и палежи, като ми напомни, че е решено да изпълним мисията си, без никой нищо да разбере. От друга страна, постигнахме съгласие, че е по-безопасно да отидем до подводницата с хеликоптер, отколкото да скачаме с парашут. Една точка в полза на добрите.

Но ако някой отчиташе точките, щеше да види, че Пинки водеше с голяма преднина. Загубих навсякъде — от профила на мисията до шестдесетте дни за обучение на хората.

Пинки ми даде възможност за избор. Можех да замина за Япония и да започна мисията след 48 часа или за шест дни да проведа проверка на водолазното оборудване в Калифорния.

Попитах го каква е уловката.

— Няма никаква уловка, Дик. Само дето, докато се намираш в Калифорния, от теб ще се иска да проведеш тридневно учение за проверка на сигурността на оръжейната инсталация на Военноморските сили в Сийл Бийч.

— Сийл Бийч ли?

— Трябва ли да повтарям? Сийл Бийч. И ще е добре за теб, ако учението бъде проведено като по книга. Буква по буква. И никакви глупости с предварителните указания. Никакви изненади, защото хората ти ще станат редници. Разбирате ли, полковник?

Ще се повторя ли, ако кажа, че ми се привиждаха убийства? Мислено преброих до десет и казах на Пинки: „Да, сър“. Но всъщност исках да му кажа, че е гадно псе.

* * *

Върнах се в Пещерата и прекарах 24 часа усамотен и вглъбен в проблемите, които трябваше да решавам. Например, защо Пинки е определил ние да нападнем Сийл Бийч? Последния път, когато бях там, един от цивилните служители по охраната съди Военноморските сили за грубо отношение на „терористите“ от „Червената клетка“. Съдебното дело се беше проточило с месеци и струваше милиони долари, а изходът му беше незадоволителен за всички. Военноморските сили се съгласиха да платят по-малко от това, което искаше цивилният. В Сийл Бийч бях персона нон грата и всички, включително и Пинки, го знаеха.

Може би това е капан. Нека хванем Дики с ръка в кацата с ядрения мед и да го пратим във Форт Левънфорд. В края на краищата Сийл Бийч беше секретна инсталация, особено сега, когато се намаляваха стратегическите ракети и се разчиташе на тактическите ядрени ракети „Томахоук“, а много от тях се изпитваха, поддържаха и съхраняваха там.

Може би Пинки наистина се тревожеше за сигурността в Сийл Бийч. Не. Твърде наивно е. Може би е по-умен, отколкото си мисля, и всичко това е част от по-голям план, за който знаеше само той. Не, в никакъв случай, мамицата му.

Разсъждавах известно време над тези въпроси, но се отказах да разбера какво мисли Пинки Прескът Фъшкията. Имаше по-важни предизвикателства за мен.

Щях да използвам само едно сухо укритие в севернокорейските води и то беше конструирано така, че да може подводница да участва в специални операции, в които участват и съдове за транспортиране на водолази. Сухото укритие позволява на тюлените да излизат и да се прибират с десантната машина, а подводницата се намира под водата. Но често пъти изникват проблеми. Според правилата такова укритие трябва да се монтира непосредствено преди операцията и да се демонтира веднага след това.

Проблемът е, че като направите това, предупреждавате врага, че сте намислили нещо. Хората, които съставят правилата, не допускат, че някой от лошите типове може да види, че американските подводници ще дойдат да си монтират или демонтират сухи укрития.

Това беше една от причините да не бъда привърженик на програмата за съдовете за транспортиране на водолази. Превозват ви хора, на които хич не им пука за вас, а самото сухо укритие стърчи явно като надървената пишка на петнадесетгодишен хлапак и всички могат да разберат кога сте свършили работата си и какво сте направили.

Укритията със сухи докове бяха доста усложнени съоръжения в стил „Руб Голдберг“^[2]. Подробното описание на работата с тях според сегашното упътване на командването за военноморските системи се побира на двадесет страници засукана военноморска проза.

Доказателство? Доказателство ли искаш, любезни читателю? Окей. Нека за малко преминем на техническа вълна.

Казано с общи и (в наши дни много важно за благополучието ми) НАПЪЛНО НЕСЕКРЕТНИ термини, сухото укритие е съоръжение, състоящо се от хангар за съхраняване на най-много четири съда за транспортиране на водолази (считайте го за гараж), сфера за достъп (коридора, по който отиваме от подводницата до гаража) и барокамера за декомпресиране и рекомпресиране на водолазите.

Хангарът е цилиндър с диаметър три метра и по време на пускане и прибиране на съдовете за транспортиране на водолази се напълва с вода, а отляво и отдясно има разклонителни тръбопроводи за въздух за дишане и зареждане на водолазните апарати.

Съдовете за транспорт на водолази се поставят в хангара на специални колички с колела върху неподвижни релси и при пускането им в действие и прибирането им количката се изтърколва напред извън хангара върху удължение от допълнителни преносими релси. Външната врата на хангара (черупката) се управлява от хидравличната му система. Темпът на движение на външната врата може да се контролира чрез лоста на клапана. Колкото по-бързо блъскате помпата, толкова по-бързо се отваря и затваря вратата.

Сферата за достъп с диаметър два метра и двадесет сантиметра служи като преграда между хангара, барокамерата и подводницата и по време на пускане и прибиране на съдовете за транспорт на водолази се пълни с вода до оперативното ниво. Тя е снабдена с две херметични врати — едната води към барокамерата, а другата — към хангара. И двете могат да се пускат отвън и отвътре чрез завъртане на ръчната макара, която посредством система от зъбни колела задейства един заключващ пръстен. В аварийни ситуации сферата за достъп може да се използва за декомпресиране на водолазите, ако броят им превишава капацитета на барокамерата.

Барокамерата представлява сфера с диаметър два метра и десет сантиметра и осигурява херметичност за декомпресиране на водолазите. Остава суха през цялото време. В нормални случаи операциите по декомпресиране се управляват от самите водолази чрез нагнетателни и изпускателни клапани от вътрешната страна на камерата. Чрез вградена система се подава чист кислород за декомпресирането. Едно газоочистително и нагревателно устройство за въглеродния двуокис, разположено в барокамерата, предотвратява натрупването на въглероден двуокис и осигурява топлина за персонала по време на декомпресирането.

Представете си сухото укритие като голям, дълъг цилиндър, закрепен към палубата на подводница, а един люк позволява влизане в него през мястото за достъп.

Става така, че подводницата кръжи наоколо (ядрените подводници не могат да стоят неподвижно във водата или на дъното, трябва да се движат като акули, за да преминава достатъчно вода през охладителната им система), вие преминавате през сектора за транспортиране на оръжията (мястото, където се намират оръжията), отваряте люка за достъп, обличате водолазното оборудване или си слагате безбалонния апарат „Дрегер“, напълвате хангара с вода, отваряте вратата-черупка, сглобявате релсите, откачате съда за транспортиране на водолази и го изтърколвате навън. След това от външната страна на подводницата закрепвате един маяк „Зулу Виктор Делта“, или ЗВД, за самонасочване, за да може шофьорът на съда за транспортиране на водолази, в който се возите, да намери пътя в тъмното. Целият процес отнема около половин час отначало докрай с всичките „Може ли“ и „С ваше позволение, господа“, а и с редовните оплесквания според закона на Мърфи.

Ето защо поддържам нормалния метод с траулера или с пускането на лодка от въздуха. Така човек се притеснява за по-малко неща и следователно вероятността операцията ви да се превърне в едно голямо осиране е по-малка.

* * *

Но имах по-належащи проблеми от размислите за тактическите трудности при работата с укрития със сухи докове. Трябваше да събера малко агентурна разузнавателна информация за този район. (Агентурна информация я наричат, а за цивилните това е информацията, която събират двукраки шпиони.) Така щях да науча някои съществени неща за пристанището Чонгджин, които да са от полза, когато влезем в пристанището.

Време беше да задействам предпазната си мрежа. Затова се обадих на стария си съученик Кернан Ирландеца. С него бяхме в колежа за командни и щабни кадри за ВВС в Монтгомъри през 1976 г. и оттогава сме добри приятели, като без съмнение трупахме доста големи лихви от заплатата на греха^[3]. Като бракуван полковник от Морската пехота сега, освен пенсията си получаваше и заплата от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната. Малко са нещата в нашия свят, за които той не знае.

Ирландеца, доста сприхав човек с твърд акцент на нюйоркчанин, беше част от спасителната ми мрежа, когато бях командир на „Шестицата“. Можеше бързо да ми подава точна тактическа информация. И въпреки писмените инструкции от доста светейшества в Ленгли, Пентагона и Разузнавателния отдел към Щаба на Обединеното командване на улица 1776Г той не спираше да събира информация от хора.

Не искаше да се срещаме в някое от заведенията, които посещаваше редовно, и затова отидохме в „Ханекс“ — малък бар на около пет мили от Форт Мийд, където правят страхотни сандвичи и сервират леденостудена бира. Седяхме в сепаре в старомодно червено с фаянсова маса от 80-те години, а гласът на Били Рей Сайръс ни служеше като звуков параван. Обясних на Ирландеца какво ще правя и от какво се нуждая.

Ирландеца, с телосложение на нисък и набит боксьор средна категория, ако можете да си представите такова нещо, пресуши бирата си „Михелоб“, помести колене под масата и кимна.

— Дадено, приятел.

Добави, че с радост ще осъществи безопасна връзка с мен в която и точка на света да се намирам, и не се изненада, като му казах, че имам сигурна чиния за спътникова комуникация.

— Чух, че миналата седмица е изчезнала една от склада в Щаба на Военноморските сили. — Вдигна чашата си за поздрав. — Браво, Дик.

Опитах се да изглеждам невинен. Всъщност не. Опитвах се да не изглеждам виновен.

— Moi?

* * *

Трябваше да съберем оборудването. Това щеше да създаде проблеми. Пинки продължаваше да си бъде все онзи нещастник, от когото те заболяват топките. Направи всичко да не ми даде ново оборудване за действие в извънредни ситуации — трябваше да ползваме остарялата техника, останала в инвентара на „Червената клетка“, която не е била в пълна оперативна изправност толкова дълго, че се съмнявах дали ще може да работи по време на учение, да не говорим за реална мисия, в която е заложен човешки живот, включително и моят. Споменах това на двузвездния си шеф.

Отговорът му беше:

— Е, какво искаш да кажеш?

След това Пинки започна да играе кофти номера. Накара комодора на Група за специални операции 2 да проведе административна инспекция на оборудването на „Червената клетка“, за да потвърди и удостовери годността му или оперативната му готовност. Това означаваше пълна инвентаризация и отне цяла седмица от ценното ни време. Инспекцията беше направена от хора, които разбираха от изправно оборудване толкова, колкото и от мозъчна хирургия. Освен това инспекторите, трима лейтенанти и един капитан, не бяха участвали в никакви операции, освен в парадите на „Нада Регата“ в Коронадо. Твърде заети бяха да се занимават с това как да спечелят Адмиралската купа в състезанията по лека атлетика за малки групи, или пък се обливаха в пот по време на ученията за бързо реагиране в аварийни ситуации, провеждани без предизвестие от командването за специалните операции, базирано в Тампа.

Е, навряха ме в тази каша и преди да помисля как да я превърна в истинска шпионска операция, трябваше да разбера какво става. Исках да знам какво може да се спаси и какво не, и какво трябва да изпрося, да взема на заем или да открадна, за да свърша работата.

Има неща, които не се промениха никога през целия ми живот. Струва ми се, че с боричкане, лъжа и измама съм се опитвал да се сдобия с по-добро оборудване още откакто бях моряк в групите за подводна диверсия 21. Все още виждам щастливия блясък в очите на старшина (помощник при оръдията) Евърет Е. Барет, когато докарах в района на частта за подводна диверсия в Литъл Крийк първия камион с половин тон подарено оборудване — парашути, маси за сгъване на парашути и ако не ме лъже паметта, преносима полева кухня. Някак си се беше оказала на камиона ми в базата на ВВС в Хамптън, Вирджиния. (Ако съм съвсем искрен, трябва да знаете, че камионът не беше мой, а на ВВС, но скоро след пристигането ми оправихме този недостатък с малко боя.)

Скоро след това Ев ме повиши в МПК — Муфтаджия Първи Клас — и изкарвах прехраната си чрез стопанисване на необходими неща, като авточасти от армейския интендантски склад в Ричмънд, боя от Щаба на Атлантическия флот в Норфолк, а също и цели палети с муниции от военния склад „Сейнт Джулиън“ в Портсмут.

„Plus са change, plus la meme chose“, както обичахме да казваме в Камбоджа — „Колкото повече се променят нещата, толкова повече остават непроменени“. Двадесет години по-късно, когато създадох „ТЮЛЕН-група 6“, имах всички необходими пари. И въпреки това все още трябваше да задействам механизмите за снабдяване с екипировка, да реквизирам неща, първоначално предназначени за други, които според мен имат далеч по-малко нужда от тях, а в някои случаи пак действах като муфтаджия първи клас и направо крадях каквото ми трябваше.

Това учение ми напомняше ранните сиромашки дни на подводната диверсия, когато се налагаше човек да се оправя с каквото има или пък съвсем без нищо. Аз нямах никакво намерение да се оправям без нищо.

* * *

Трябваше да се сдобием с някои „хигиенични“ оръжия — смъртоносни и непроследими. Пинки искаше от нас да носим оръжие и оборудване според уставите. Но това не се прави при тайни операции. Защото, ако нещо остане, не трябва противникът, след като го погледне, да казва: „А, това са американски тюлени от Военноморските сили.“

Затова се обадих на стария си приятел и оръжеен експерт от „ТЮЛЕН-група 6“ Док Тремблей за съвет. Док, старшина санитар по звание и снайперист по призвание, в момента се намираше в Кайро, където излежаваше двегодишна присъда на американското правителство. Дори и не питайте какво правеше там. Мога само да ви кажа, че задачата му беше и по двете му специалности.

Представях си го как се чеше по голямата брада, докато мисли върху молбата ми. Беше от Нова Англия, а те обичат да се чешат по брадичките. Както и да е, разказа ми с плоския си акцент от Роуд Айлънд за две нови руски оръжия за водене на бой в тила на врага, които му се стрували обещаващи. Чел някъде за тях. Едното било пистолет с калибър 4,5 мм, наречен СПП-1, който изстрелвал подобни на стрели куршуми под вода. Неприятното било, че се изстрелват само четири куршума, а е адски трудно да презареждаш на тридесет метра дълбочина.

Той смяташе, че съществува онази нова щурмова пушка — малко по-голяма от М-16 с диаметър на цевта 5,56 мм и пълнител с 26 куршума. Можела да изстрелва куршумите си до единадесет метра на четиридесет метра под водата. Използва се и като надводно щурмово оръжие и има обсег на точна стрелба 100 метра.

— И, мамицата му, капитане, не бих използвал АК-47, за да стрелям толкова далече.

Док, Бог да го благослови, каза, че ще се опита да се снабди с две-три пушки и неколкостотин стрелообразни куршума. Каза ми, че след по-малко от седмица заминава на оръжейното търговско изложение в Атина и щял да провери какво може да се намери там.

Тъй като отиваше на пазар, го помолих да купи три-четири щурмови пушки ХК-93 и 50 000 куршума 223-и калибър за тях.

— Защо бе, капитане?

— Защото, както знаеш, ХК са може би най-универсалните бойни пушки след М-16 и АК, а след като не мога да нося американско оръжие и не искам „Калашников“, предпочитам да имам няколко ХК подръка, ако ми потрябват спешно.

— Разбрано. Това означава, че ще ти трябват европейски куршуми, така ли?

— Португалски или югославски излишъци, Док.

— Ясно.

Док каза, че ще намеря стоката до прага на вратата си след десет дни. Дадох му адреса на един праг в Калифорния, защото щях да бъда там. Казах му да пусне фактурите в системата след месец-два и затворих телефона.

Радвах се, че Док се зае със случая. Но, честно казано, оставаше ми още едно препятствие, по-важно от оперативното разузнаване или специалните оръжия.

„Червената клетка“ трябваше да започне да работи като група. Помните ли проповедта за сплотеността на групата на Джо и инженерчетата му? Е, това не беше военна игра и тези хора не бяха смотаняци. Но дори и за такива професионалисти като Гадния, Пачия крак, Малката бира и Пик беше необходимо време, за да добият здравата спойка на групите, които бях свикнал да командвам.

Точно по тази причина въпреки цялото мърморене с радост се захванах с учението по проверка на сигурността в Сийл Бийч. Това беше една възможност да се поопипаме един друг в стресови условия. Щяхме да ядем, да пием и да се бием заедно при доста наситена работна програма — тази комбинация винаги беше вършила работа в миналото и позволяваше бързото изграждане на единството на групата.

Разбира се, щяхме да имаме нужда от цялата сплотеност, която можем да съберем, защото от години никой от нас не беше правил такова нещо „наистина“. Както обясних по-горе, излизането и влизането в шлюза под вода е сложна, опасна операция, която изисква пълен синхрон и значителна концентрация. Провеждането й във вражески води, където трябва да се мисли и за това как да опазиш задника си, защото там има хора, които искат да те убият, правеше всичко още по-страшно.

А на мен ми беше наредено да извърша всичко, за което стана дума дотук, заедно с офицер-юрист от Военната прокуратура, както и с представител на Следствената служба на Военноморските сили — и двамата нямаше да знаят нищо за реалната ни мисия, но щяха да висят на вратовете ни, докато ние провеждахме учението. Ето ви потенциална опасност за пълен провал — всичко ставаше съвсем като по учебник.

Знаех, че ще ми трябва нещо за отвличане на вниманието. Затова се обадих на Майк Ригън — тюлена, с когото направихме онзи четиридневен преход от планината Чомпа до Три Тон, когато за първи път имах удоволствието да срещна Мани Танто. Вече от двадесетина години бе пенсионер, но поддържахме връзка. Бизнесът му вървеше, но дълбоко в сърцето си тъгуваше за времето, когато излизахме от пределите на безопасността. Разбира се, и сега скачаше с парашут, ходеше в пещери и се хвърляше от мостове, вързан с въже за краката. Летеше на свръхлеки делтапланери. Но казваше: „По дяволите, Рик, не е същото, както ако стрелят срещу теб.“ И имаше право.

Майк отиде дори в бивша Югославия в началото на 90-те години. Прекара там един месец. Работеше като неофициален военен съветник на хърватските войски, за да може да изстреля няколко куршума по сръбската армия със снайперската си пушка „Армалон БГР 300“ на „Уинчестър магнум“, която беше купил в Лондон. Казва, че имал попадение в главата от 900 метра.

Споменах ли, че сега изкарва толкова много пари, сякаш ги печата? Е, така е. Сега Майк има пристанище със сто яхти и блок с триста апартамента до водата, два ресторанта в Нюпорт Бийч и едно доста шикозно място на брега на около една трета от пътя между Лос Анджелис и Сан Диего. Живее на борда на „Злобния жабок“ — 85-тонна яхта, клас „Матюс“, с два дизелови двигателя, построена през 60-те години. Там е заедно с втората си жена Нанси, бивша стюардеса от „ПанАм“, седем години по-млада от него и далеч по-стройна.

Както и да е. „Злобния жабок“ бе адски добра яхта, изцяло направена от тиково дърво, а отвътре облицована с доста кожа и гладко орехово дърво, с четири отделни кабини, две бани, както и помещение за шестчленен екипаж. Камбузът е последна дума на модата. Барът също — с наливна бира „Куърс“ и „Михелоб“. Имаше си даже и сауна, парна баня и гимнастически салон. Разбира се, имаше си и шкаф с водолазно оборудване, както и десантен люк под водната линия. Стане ли човек специалист по войната със специални методи, си остава такъв докрай. Макар и построена по времето на президента Линдън Джонсън, яхтата бе изцяло снабдена с електронно оборудване от 90-те години, включително и радарна система, използвана от митническите власти на САЩ.

През 1985 г., когато командвах „Клетката“, Майк беше така добър да ми разреши да използваме „Злобния жабок“ като морска база за операциите си при пробването на системите за сигурност на Сийл Бийч. Той плаваше до брега, а ние проучвахме инсталацията през далекогледи. Позволи на водолази от „Червената клетка“ да използват люка за десанта. Пристанището, където много хора от персонала в Сийл Бийч живееха, ядяха и пиеха, ни послужи като щаб.

Вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Ригън на телефона.

— Майната ти, брат.

След кратка пауза последва сърдечен смях от 2800 мили разстояние.

— Отдавна не сме се чували, Дик, хуй такъв.

— Бях зает. В кокошарника.

— Говореше се за това. Четох книгата ти. Като за проза е добре написана.

— Така каза и говорителят на Военноморските сили.

— Не е трудно човек да се сети, че е така. Я кажи защо не писа за нашата малка лудория из гората? Приятно щеше да ми е да прекарам петнадесетина минути пред прожекторите в телевизията.

— Писах, ама оня шибан редактор го отряза. Каза, че имало твърде много насилие.

Майк отново се засмя.

— Добре, Рик. Е, казвай. Сигурен съм, че не ми се обаждаш просто за да ми кажеш да ида на майната си.

Разказах му накратко — разбира се, само толкова, колкото може да се разкаже по незасекретена линия.

Мълча няколко секунди, а после подсвирна.

— Слушай. Доведи момчетата бързо и ще ви оправим. Все още имам някои приятели наоколо, но се сещам за един задник, който е изгорил всички мостове зад себе си.

— Е, какво е животът без някой и друг конфликт? Да ти го начукам, Майк. Ще се срещнем в бара в „Каза Италия“ — нали знаеш онова място в Хънтингтън Бийч, дето ни беше щаб?

Харесвах „Каза Италия“. Беше собственост на една жена от Европа, която се казваше Мама Маскалцоне. Готвеше ни ястия, които ми напомняха сицилианската храна на стария Гъси, когато бях смотано хлапе в Ню Брунсуик и се трепех за някой и друг долар след училище. Позволяваше ни да правим каквото си искаме в заведението и не се сърдеше, ако се счупеше някоя и друга чиния (или две, или три), когато момчетата ми се пооживят от претоварване с текила.

Майк ме извади от мечтанието.

— Ясно. А как ще позная кога си пристигнал?

— Както винаги — просто се ослушвай за шум от строшени стъкла.

* * *

Взех няколко командирски решения. Пинки не би харесал нито едно, но какво ми пукаше? Най-напред изстрелях една записка в стил „Ако няма други указания“ до командира на оръжейната база на Военноморските сили в Сийл Бийч с две копия до обичайната тълпа административни боклуци, които нямаше да обърнат внимание на съобщението ми най-малко шест или седем дни. Разбира се, така щяха да могат да се възползват от почивките за кафе, да прегледат сведенията от борсовите пазари, да идат на обяд, на по чашка — нормалния ритъм на живота във Военноморските сили. Нищо не се беше променило, откакто ме нямаше. Както и да е. Съобщението ми гласеше, че „Червената клетка“ не след дълго ще направи внезапно посещение и вместо да позволим на командира да решава кой какво и на кого ще прави, щяхме да изиграем същите лоши момчета, както преди години, когато метохме пода с хората от охраната на Сийл Бийч.

Тъй като се намирахме в слънчева Калифорния и уикендът наближаваше, не очаквах да получа отговор навреме, но почти можех да гарантирам, че командирът на втора степен (К2 — как ли ще се мине?) ще ми изпее цяла молитва как точно сега не е възможно да се проведе каквото и да е, като се започне с това, че обърквам почивните му дни, и се завърши с носово хленчене, че не играя честно. Е, майната му, толкова по-лошо за него.

Освен това транспортът беше готов и ни чакаше. Пик и Малката бира бяха изнамерили един „Орион П-3“ от запаса на Военноморските сили, който от три дни чакаше на площадката в базата „Андрюс“ на ВВС. Обичайно място за екипажите от запаса на Военноморските сили, които летят до Вашингтон със закупените с ваши пари самолети, за да могат да се натягат на старшите офицери за следващото си назначение или да идат при командирите си и да лижат подметки, за да удължат назначенията си на Хавайските или на Бермудските острови.

Най-новото явление сега, когато са на мода младите семейства, в които и двамата съпрузи работят, и т.н., е дългата редица женени офицери, които се явяват в БЮЛС, или на езика на Военноморските сили Бюрото за Личния Състав, за да обясняват, че малкият Джони или бебчето Мери толкова добре се справят в училище, че точно сега едно преназначаване и нарушаване на домашното спокойствие ще травматизира двете дечица. Превод: Ако ни местите насам-натам като цигани, след десет години ще превърнете децата ни в антисоциални психопати и ще ви съдим.

Друг номер е да кажеш, че тъй като сега е ред на Мама да избере мястото на първото си преназначаване, а тя е доволна да размесва шибаните тестета хартия в командването на Военноморските сили, няма причина да изтръгвате старши лейтенант Руфъс Трокмортън Тестисдрапа и съпругата му, старши лейтенант Хенриета Вулва Тестисдрапа от рая им в Спрингфийд, Вирджиния, и да трансплантирате щастливото семейство във военновъздушната база на Военноморските сили в Кефалвик, където да се наслаждава на десетмесечна зима и на всичките исландски елени, които може да изяде за три щастливи, изпълнени с алкохол и самота години.

Може би съм старомоден, но винаги съм смятал, че ако Военноморските сили искат да имате жена и деца, биха ви ги зачислили. Както и да е, но тук процесът се нарича издаване на заповеди. Не става дума за някаква шибана покана. Край на проповедта.

Добре, сега да се върнем към самолета П-3. Нуждаехме се от самолет, защото благодарение на тъпите стотинкаджийски машинации на Пинки нямаше да ползваме подкрепата на служба „Материално-техническо осигуряване“ на Военноморските сили. Той беше изтъкнал, че изпращането на транспортен самолет Ц-9 ще бъде много скъпо, и ми предаде тези думи с паметна записка и копие до шефа на военновъздушното поделение на Военноморските сили. Затова взех нещата в свои ръце. Освен това реших, че ако заема един празен П-3, който събираше прахта на площадката, си беше чисто пестене на пари сега, в тази обстановка на съкращения на въоръжените сили и орязване на бюджетите.

Смятах, че като използваме свободния самолет, ще можем да стигнем до Сийл Бийч, без да изхарчим нито цент от националния бюджетен дефицит за девет автобусни билета по тарифата за възрастни, както и за половин тон багаж. След това някой екипаж от Лос Анджелис може да го върне във Вашингтон, като си изпълнят и месечната полетна норма.

И затова, докато другите от Военноморските сили си почиваха или бяха залисани в приготовления за уикенда (беше четвъртък в края на краищата), ние успяхме със сладки приказки да стигнем до пистата на базата „Андрюс“, заредихме гориво с фалшива кредитна карта и се отправихме към Западния бряг за още развлечения и игри. Вече летяхме над Мисури, когато установихме, че сме забравили нашия орел-юрист и офицера от Следствената служба на бюрата им, а радиоапаратурата ни не работеше.

Quel dommage! Колко жалко!