Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (9)

Глава осма

Грифит сигурно гореше от нетърпение да се покаже с мен, тъй като веднага щом пристигнах, тръгнахме с лимузината към ресторант „Палмата“. Той се намираше само на пет преки от кабинета му, на площад „Фарагът“, близо до 90-а улица и улица М, и беше предпочитано заведение от най-висшите юристи и лобисти на Вашингтон, любители на стека.

Бях ял там само веднъж досега. Три дни след като излязох от затвора, Чарли Томпсън, бивш моряк от Виетнам, а сега продуцент на предаване в програмата на Майк Уолъс „60 минути“^[1], ме покани на обяд — доста скъп обяд, който се въртеше предимно около „Бомбай“ и стек от риба тон.

Тогава ние с Чарли седяхме на закътана маса някъде назад, след като петнадесет минути чакахме във фоайето. Следвах Грант Грифит на две крачки и когато влязохме, собственикът на „Палмата“, мустакат италианец, трансплантиран в Ню Йорк, Томи Джакомо, го поздрави като capo del tutti capi^[2], а мен като любимия убиец на capo. Незабавно ни изстреляха на централната маса в предната зала, където шестима сервитьори и прислужници ни се кланяха и почистваха, докато ни носеха хляб, масло, минерална вода „Перие“ и огромна паница с кисели краставички в оцет, мариновани домати и репички и сервилно ги слагаха на карираната покривка.

Очевидно Грифит се наслаждаваше на всеки миг. Честно да си призная, и аз не смятах, че е зле.

Пред мен поставиха двоен „Бомбай“. Огледах се. Познах поне няколко самозвани „експерти“, които редовно се появяват по вечерните предавания за новини. От снимките ни гледаха други познати лица — карикатурни портрети, които представляваха своеобразен картинен каталог „Кой кой е във Вашингтон“. Лицето на Грифит изпъкваше — снимката му беше по-голяма и по-добре направена дори от тази на президента.

Бившият министър ме гледаше как разузнавам и сърбаше от огромна чаша чай с лед със стрък прясна мента. Накрая вдигна чая си за поздрав.

— За твое здраве.

Отвърнах на жеста.

— И за твое.

Бях убеден, че и двамата не го мислим.

— Добра победа спечели миналия уикенд. Не очаквах нещата да се развият така.

Сигурен съм, че не бе очаквал това. Разиграх друга карта.

— Джо е добър човек.

Грифит грациозно поклати глава.

— Да. Така е. Ти много му помогна.

— Военната игра ли имаш предвид?

— Да, но и охраната. Изглежда, заплахите са престанали.

Изненадах се, че знае за заплахите срещу Джо. Всъщност не. Нищо свързано с този човек не можеше да ме изненада.

— Да.

— Все още ли се нуждае от охрана?

— А, дадох му името на свой добър приятел, ако има нужда. — Този приятел ще нарека Синеокия — пенсиониран тюлен, заедно се обучавахме през 1965 г. Сега е наемен войник — неотдавна поработи като снайперист за хърватите срещу Сръбската армия. Очистил трима сръбски генерали за по-малко от седмица и получи 50 хиляди долара за усилията си. Отлично се справя с личната охрана и реших, че ако Джо има нужда от охрана, не е зле да изпратя някой и друг долар към Синеокия.

— Много щедро от твоя страна.

Изгледах Грифит.

— Имам по-важни неща.

Върна ми погледа.

— Обзалагам се, че е така.

Разговорът ни спря за около тридесет секунди. Мисълта ми препускаше. Сякаш играех шах и се опитвах да бъда с три-четири хода по-напред от него. За изминалите 48 часа кълвах като студент за последния си шибан изпит. Раздрусах мрежата си от старшини, шпиони, катерици от разузнаването и стрелци, бутах се във всяко възможно тъмно ъгълче от живота на Грифит. Онова, което намерих там, ме разтревожи. Този човек имаше дълга ръка. А и мангизи, които му осигуряваха независимост и сила. Можеше да прави повече, отколкото повечето министри в кабинета, генерали или адмирали.

Разговарях с То Шо, за да видя дали няма нещо ново за мен, но нямаше. Нещата в Япония бяха същите, което означава, че все още му оказваха натиск да не върши нищо. Разказах му за отбора на „Мацуко“ на военните игри и за присъствието на Мани Танто. То Шо наостри уши, когато чу за „Мацуко“. В края на краищата двама от корейците, които бях застрелял, се оказаха служители на „Мацуко“. Тош обеща да потърси каквото може.

Обадих се и до Хавайските острови, за да подъвчем малко лайна с Том О’Баниън. Струваше си парите, защото разбрах, че Грифит е получил пълно сведение за действията ми в летище „Нарита“ от Блек Джек Морисън. Според О’Баниън Блек Джек дори изпратил копие от доклада ми до бившия министър на отбраната. Това беше вече сериозно.

Попитах го защо го е направил.

— Защото Грифит му е заповядал — отговори О’Баниън. — Нещо във връзка с това, че си объркал секретна операция.

Секретна операция ли? Истински шибан лабиринт.

Грифит се изкашля дискретно и ме върна към разговора. Попитах:

— Какво става с Джо? Ще го представяш ли?

Очите му светнаха.

— О, миниподводницата ли? Да. Смятам, че тя има големи възможности за мисията на Военноморските сили през 90-те години. Става за военни действия в близост до брега и с ограничени цели, може да ляга на дъното, а и работният й диапазон от 200 мили я прави много привлекателна и евентуално изключително рентабилна. Съгласих се да се заема с неговия проблем срещу малък процент.

Значи Джо е успял да го убеди да се заеме на консигнация. Страхотно. Сръбнах от джина си.

— Съгласен съм. Тюлените имат нужда от такава подводница. Но ще ти е трудно да я прокараш през тузовете от подводните сили.

— Мисля, че грешиш.

— Как? Те са доста тесногръди.

— Вярно е — отговори Грифит, топна една репичка в малка купчинка сол и започна да я гризе. — Но командващият операциите на Военновъздушните сили е бивш моряк, а не подводничар и по принцип гледа на нещата като мен. Министърът също. Правили сме си услуги още откакто стана конгресмен в началото на 70-те години. Освен това Военноморските сили имат нужда от малко реклама, а войната със специални методи е най-подходящата реклама. Никой не мрази тюлените. Вчера хората ми направиха проучвания. Всички материали за тюлените в средствата за масова информация от последните пет години са сто процента положителни. Значи между бъркотията Тейлхук и разследването от Айова, и това, че капитани първи ранг пускат истински ракети срещу съюзниците ни по време на учения, една евтина, ефективна подводница, която ще помогне на тюлените да изпълняват мисиите си, е точно онова, което е нужно на Военноморските сили, за да изгладят имиджа си.

— Много сте уверен в себе си, докторе.

Изсмя се с глас.

— Това е истински комплимент, след като ти го казваш. Присмял се хърбел на щърбел.

Пресуших джина. Незабавно ми го замениха с нов.

В продължение на половин час си дъвкахме взаимно лайната. Подаваше ми различни теми и наблюдаваше какъв английски ще използвам. Играех ролята, която смятах, че той очакваше от мен: вулгарния, скандален, смъртоносен и забавен бивш тюлен. („Знаете ли какво означава тюлен, министре? Спи, яж и си живей живота. Научих това, преди да се побъркам, извинявай, министре, да се пенсионирам.“)

Тъй като ръкавите ми изглеждат дълги осемдесет и пет сантиметра, а крачолите седемдесет и девет, хората са склонни да ме подценяват. Виждат просто още един побойник, който обича да си служи с ругатни и е доста изобретателен в комбинирането им. Забравят, че имам магистратура по международни отношения от Обърн и че говоря три езика свободно, както и други шест достатъчно добре, за да се оправя.

Знаят, че съм вещ в убийствата. Забравят, че освен това съм и сравнително способен политик. В противен случай не е възможно да се издигнеш до постовете, които заемах във Военноморските сили — командир на „ТЮЛЕН-група 2“ и „ТЮЛЕН-6“, военноморски аташе в Пном Пен, свързочен офицер за Военноморските сили по време на операцията „Орлов нокът“ по спасяването на заложниците в Техеран, както и съветник по въпросите на войната със специални методи на министъра на Военноморските сили Джон Леман. Не е възможно.

Но за мен това не е важно. Предпочитам да ме подценяват. Така мога да бъда непредсказуем.

Както и да е, след половинчасова любовна прелюдия Грифит се зае с истинското чукане.

— Чувам, че напоследък си имал някои интересни приключения.

Престорих се на самата невинност.

— Така ли?

— Обадих се на Блек Джек Морисън. Проведохме чудесен разговор.

— Как е старият смрадливец?

Устните на Грифит се извиха нагоре в характерната за него мошеническа усмивка, която откриваше жълтите му зъби.

— Добре е. Попита ме същото и за теб.

— Да. Блек Джек беше един от малкото адмирали, пред които можех да псувам, както и той да псува мен.

Бившият министър на отбраната поклати глава.

— Разказа ми за задачата ти в „Нарита“ и за оня инцидент с… ъъ… натрапниците.

— Интересно, че е говорил за това.

— Ние сме стари приятели. Много работа сме свършили. Знам, че е консултант на „Фуджоки“, защото аз му отворих тази врата. Винаги говорим открито. — Грифит отпи от чая си с лед. — Но беше притеснен. Докладът ти го е разтревожил. Особено намеците за мен. За щастие, можах да обясня, че събитията в Япония не са точно такива, каквито са ти изглеждали.

— Не разбирам точно за какво говориш. — Всъщност всичко ми беше пределно ясно.

Първо: Грифит беше директор на корпорацията „Джоунс-Хамилтън“. Плащаха му по 48 хиляди долара годишно плюс всички разходи, за да присъства на четири събрания в Лос Анджелис. Дотук нямаше нищо нередно. Но той беше и един от собствениците, поне на книга, на несъществуващата фирма за климатични инсталации „Екми“ от Редондо Бийч, Калифорния. Точно това го правеше мръсник.

Второ: Знаех, че настоящата продукция на „Джоунс-Хамилтън“ включва и електронни детонатори за тактически ядрени оръжия като ракетите „Томахоук“. Грифит имаше достъп до тази информация и се е възползвал. Това го правеше мръсник.

Трето: Бях установил, че въпреки федералните, а дори и международните забрани фирмата е продала доста от тези модерни детонатори на фирми-паравани от Великобритания и Германия. Това го правеше мръсник.

Четвърто: По някакъв начин детонаторите, налепени с етикети за климатични инсталации и изпратени на несъществуващата фирма на Грифит, се озоваха в „Нарита“, където ги опипваше гадният квартет корейци, смукачи на кимчи, на които за нещастие се натъкнах. Двама от тях работеха за корпорация, която пък плащаше по 5 милиона долара годишно на Грифит. Мръсник ли? По дяволите, това вече го правеше шибан предател.

Бившият министър на отбраната ме извади от унеса ми.

— Зная, че не разбираш — казваше Грифит. — Защото, ако разбираше, щеше да стоиш настрана от тази работа, вместо да забъркваш пълна каша.

— Ъ? — Сега вече наистина се обърках.

— Напъха се в операция по „ужилване“, заднико — изръмжа Грифит. — Всичко беше нагласено. „Джоунс-Хамилтън“ изпратиха макети. Надявахме се да приберем цялата проклета верига, която измъкваше контрабанда забранени материали от пет години насам.

— Вие? Кои вие, по дяволите?

— Министерството на отбраната, Военноморските сили, японските власти и Интерпол. И всичко това, поощрено от мен, с моя помощ и сътрудничество. И изведнъж се появи ти и разруши всичко.

Не ме впечатли с това. Всъщност съмнявах се. Въпреки че според О’Баниън съм объркал секретна операция в Япония, Военноморските сили не позволяват на цивилни да провеждат операциите им. Дори и ако цивилните са бивши министри на отбраната. Казах го на Грифит.

Погледна ме студено.

— Аз не съм обикновен бивш министър на отбраната — сопна се той. — Служил съм на всички правителства още от времето на Айзенхауер. Малко са хората, които не познавам и местата, където не мога да отида, Ричард.

Прав беше. Това вече го знаех. Но не смятах да се преструвам на впечатлен.

— Без майтап?

Грифит прокара език по горната си устна.

— Без майтап, разбира се. И след това, за да объркаш нещата още повече, се опита да проведеш самостоятелно разследване — накара своя японски полицай да проследи партидата обратно чак до фирмата за климатични инсталации „Екми“ в Редондо Бийч. И естествено, открихте, че няма такава фирма нито в Редондо Бийч, нито някъде другаде.

Оставих го да говори.

— И затова реши да ме провериш, нали, подполковник?

— Може и така да се каже.

— Предполагам, че така ще го кажа. И какво откри?

— Че сте силен човек, мистър Грифит.

— Викай ми Грант.

— Ти си силен човек, Грант.

— Знам го. И какво още, Дик?

Помислих няколко минути, докато завършвах втория си джин и пред мен поставиха трети. Ако новият ми приятел Грант искаше да развърже езика ми с алкохол, щеше доста да почака. През 1973 г. прекарах шест месеца в школа по шпионство, преди да замина като аташе в Пном Пен. Минавахме курсове по участие в коктейли — учеха ни как да пием много. Не че се нуждаех от обучение по този предмет. Реших да го върна малко назад.

— Значи Блек Джек не е знаел нищо за операцията ти?

— Разбира се, че не. Ако е знаел, смяташ ли, че щеше да те прати в „Нарита“?

Помислих по въпроса. В това вече имаше известна логика. Но въпреки всичко все още доста неща не ми бяха ясни. Твърде много удобни съвпадения. Тридесетте години активна служба в Специалните части на Военноморските сили ме научиха, че в живота са малко удобните съвпадения, а твърде много неудобните конспирации.

— И чия операция е това „ужилване“?

— На Пинки Прескът. Сега той е заместник-командващ текущите планове и политика. Добър човек.

Пинки Фъшкията. Моето наказание от „ТЮЛЕН-група 6“. Прехапах език.

Той наблюдаваше лицето ми отблизо.

— О, знам всичко за дългогодишните търкания между теб и Пинки. Ти не го харесваш, а и той теб. Твърди, че си се опитал да го убиеш.

— Той е лъжец. Ако се бях опитал да го убия, сега щеше да е просто шибан труп. Ще ти кажа всичко за Пинки. Той е страхлив гъз и мозъкът му е толкова мощен, колкото този на прясно кравешко лайно.

Грифит пак облиза горната си устна. Отново ми заприлича на гущер. Капка слюнка остана залепена в горния ляв ъгъл на устата му.

— Не бъди лигав, Дик.

Езикът се стрелна и опипа устната. Слюнката изчезна.

Време беше да свиря заря.

— Върви на майната си, Грант. Не ти отива да се правиш на готин. Гаден да, но готиното при теб вони.

Глътнах джина си на екс и треснах чашата на масата, така че тя издрънча.

— Виж какво, среброкосо лайно, дето само си лиже устните. Ти може и да обичаш да работиш с шибани фирми, които подпомагат убиването на американски войници, но аз не обичам, а ако не съм прекалено неясен за теб, мамицата ти, говоря за „Мацуко“. Може и да въртиш бизнес със смотани, лайнени смукачи на сфинктери и гноясали задници като Пинки Прескът. Но не и аз. Аз си изслужих шибания срок. Служих в шибаните Военноморски сили, служих и в Питърсбърг. На никого нищо не дължа. Дадох на шибаната страна петдесет шибани години и мога да го докажа с шибаните си белези. Останалите петдесет години са си мои и имам намерение да се възползвам от тях. Така че ако имаш някакво предложение за мен, прави го. Иначе благодаря за джина, да ти го начукам много, и сайонара, заднико.

Помните ли онези реклами, на които Е. Ф. Хътън^[3] говори и всички останали мълчат? Е, това се случи и с нас. Двамата с Грифит изведнъж осъзнахме, че целият шибан ресторант е замрял.

Мъже, облечени в костюми от по хиляда и петстотин долара, седяха по масите и поглеждаха неодобрително към нас над чашите си. Осемдесет и три годишната грандама от Демократическата партия, омъжена за трети път, ни гледаше толкова разгневено и така беше облещила очи, че се опасявах да не й се развали последната пластична операция. Четири богати лели, облечени в тоалети на Шанел, започнаха да си правят вятър с менютата. Сервитьорите стояха с широко отворени уста и с подноси в ръце. Виетнамските прислужници, които носеха лъскави чайници с кафе, от което се вдигаше пара, или пък мръсни покривки, стояха хипнотизирани като елени пред прожектор. Томи Джакомо, който наблюдаваше нещо на касата, вдигна глава над стъклото като Килрой^[4].

Докато течеше монологът ми, нашият сервитьор — добре възпитано момче от Бруклин на име Джо, но Джузепе по рождение — стоеше прав зад Грифит с тефтер за поръчки и молив в ръка и ме запита:

— И как точно желаете да ви приготвим тези петдесет години, сър?

Повдигнах вежди към четирите дами с ветрилата и изцвилих като разгонен кон:

— С повече „сливи“ отстрани, ако обичаш, Джо.

* * *

Оставих Грифит да говори по пътя към кабинета му. Избухването ми, изглежда, му бе подействало като разхлабително, защото през следващия час от устата му тече диария. Не можех да кажа нито дума. Нямах нищо против. Не обичам да дърдоря в ресторанти. На това учех и момчетата си — да слушат внимателно, когато ходят по ресторанти и барове. Много добра информация може да се събере, когато хората ядат и пият. Не знам как става, но когато ти сервират вкусен стек и шише вино и наоколо има хубави жени, секретните материали започват да се разсекретяват.

Питах Грифит дали проверява кабинета си за подслушвателни устройства. Каза ми, че хората на Бренекето проверяват всяка седмица.

Така или иначе нищо не ми стана ясно, но реших да оставя всичко така.

— Добре, Грант. Искам да ти кажа две неща — прекъснах го аз. — Първо, ти ме будалкаш и, второ, на мен това не ми харесва.

Погледна ме загрижено.

— Как те будалкам, Дик?

— Най-напред, детонаторите не бяха макети. Стига. Стотици пъти съм влизал в инсталации за ядрени оръжия. Тези, които видях в „Нарита“, бяха истински.

Грифит си играеше с древноримския пръстен, без да промълви нито дума.

— После, какви са тези глупости за „ужилване“? Аз се натъкнах на четирима корейци, които си играеха на „Отмъкни ядрените материали“. Наоколо нямаше никой друг. Нямаше тайни агенти, скрити в сенките. Защото аз се спотайвах там цяла нощ. А кофти копелетата, които застрелях, не бяха двойни агенти. Благодарение на То Шо научих това, преди да напусна Токио. Онези бяха от противника.

— Всичко, което казваш, е буквалната истина — отговори Грифит. — Виж какво, Дик, ние не работим с аматьори. Трябваше да използваме истински детонатори. Но винаги знаехме къде се намират. В сандъците имахме пасивни монитори.

— Глупости.

— Защо смяташ така?

— Защото шибаните монитори бяха наистина пасивни. Грант, нямаше никакво активно наблюдение. Аз бях там.

— През цялото време знаехме къде се намират стоките.

— И какво щеше да стане, ако ги бяха занесли в Понгянг?

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше никаква възможност да ги спреш, ако се случи нещо.

Кимна недоволен.

— Имаш право.

— Кой е направил мониторите?

— Следствената служба на Военноморските сили.

— Следствената служба ли? Ти да не си загубил шибания си мозък бе, Грант?

— Тях определи Пинки.

Отново Пинки.

— Когато се натъкнах на кофти копелетата, те разменяха сандъците.

Грифит кимна.

— Това много ме притесни. Неприятно щеше да е, ако загубя следата.

— Щеше да загубиш не само следата, по дяволите, щеше да загубиш шибаните детонатори.

Говореше толкова безжизнено. Като обикновен проклет бюрократ. Като некадърен писар, дето по цял ден мести моливи и се занимава с глупости, но въз основа на икономия на един-два цента взема решения, от които зависи животът на хиляди мъже.

Говореше така, сякаш загубата на шибаната му следа не означаваше загуба на живот. Ядосах се.

— Ето затова пасивните монитори и повечето от останалите електронни боклуци са такива лайна, когато се използват самостоятелно — обясних педантично. — Ако вие, задници такива, сте помислили малко, сте щели да използвате и хора в допълнение към електрониката. Хора, обучени да работят в сянка. Стрелци, които да следват следата докрай, независимо къде води тя.

— За тюлените ли говориш?

— Тях познавам най-добре.

— Вероятно смяташ, че старата ти група „Червената клетка“ е трябвало да получи задачата?

— Защо казваш това?

Потърка брадичката си.

— Е, те отговарят на изискванията за задачата.

— О?

— Дик, Дик, Дик, зная всичко за способностите на две нива на „Червената клетка“. Вярвам, че ако използвам кодовите обозначения според Уотърфол Уедърман, първоначалното име беше „ОП-06/Делта“, наклонена черта, „Танго, Ромео, Алфа, Папа“.

Мама му стара, тоя имаше информация. Съвсем малко хора знаеха това. Когато създадох „Червената клетка“, Блек Джек Морисън ми каза да я направя като част в по-голяма военна част. Първото ниво „ОП-06/Делта“ представляваше обозначението за учения. Действахме като лоши типове, за да изпитваме инсталациите на Военноморските сили и да ги учим да се борят с тероризма. Другото ниво, „Танго, Ромео, Алфа, Папа“, беше секретно и се използваше за работата ни като елитна група под прикритието на „Червената клетка“ за извършване на подривни операции по целия свят според заповедите на командващия или на Националното военнополитическо ръководство. Това звучи като доста широко понятие. И така си беше. Даваха ни задачи — от елиминиране на терористични елементи (превежда се като убийства) до разрушаване на ядрени инсталации в неприятелски страни и потопяване на неприятелски плавателни съдове.

— Може да си разработил нещата така първоначално — каза ми Грифит, — но преди десет години. Днес и ти, и Блек Джек сте пенсионирани. И изискванията за мисията на „Клетката“ са значително променени.

— Дочувам, че вървят към по-лошо.

— Според някои — към по-добро. В наше време „Червената клетка“ е ценна тренировъчна група и само толкова. Пресформирана е като съставен елемент от командната структура на Военноморските сили.

— Пробутваш ми конски лайна, Грант. Ценна тренировъчна група ли? Глупости. Глупости. Чух какво става. На хората им е наредено да носят проклетите униформи на „Червената клетка“ — тениски или якета и шапки, — за да не могат да се добират до целите, облечени в арабски дрехи. Ако захвърлят униформите, ги критикуват, че не ги носят. Упражненията са разработени така, че добрите да побеждават всеки път. Това не е реалният живот. Дори по-лошо, защото не учи командирите на бази на нищо.

— Но моралът им е по-добър.

— Майната му на морала. Тук става дума за живота и смъртта. И какво за морала на „Червената клетка“? Те са задниците, които се оказват на топа на устата, когато замирише на лайна.

Грифит въздъхна и поклати глава.

— Ти все още не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Че всяка група и особено „Червената клетка“ неминуемо е част от командната верига.

— Не съм съгласен. За да успее, „Клетката“ трябва да съществува извън системата.

— Защо?

— Защото, ако е част от проблема, не може да бъде част от разрешението.

— Не може да има такава група, Дик.

— Съгласен съм по принцип. Но когато Блек Джек ми разреши да създам „Червената клетка“, той разбираше, че в някои обстоятелства едно звено може да действа извън командната верига. Затова „Червената клетка“ докладваше пряко на министъра на отбраната и на президента през командващия, а не през някой смотан комодор от Военноморските сили или адмирал от крило Е на Пентагона, който не може да прави нищо друго, освен да си смуче пръстите.

— Пак имаш предвид Пинки, нали?

— И какво, ако е така? — Много добре знаех какъв е проблемът на „Червената клетка“. Пинки III Фъшкията.

Грифит реши да не обръща внимание на протеста ми.

— В политическо отношение сега „Червената клетка“ е пратена в глуха линия. Честно казано, Дик, тя все още се съвзема от теб. Няколко от хората са разследвани от Следствената служба на Военноморските сили. Смятат я за лоша. Никой уважаващ себе си офицер не иска да я води.

— Да не искаш да ми кажеш, че постът е просто за отбиване на номера и затова Пинки назначава всякакви задници за командири.

— Разглеждай положението, както искаш, но знай, че резултатът си остава същият. „Червената клетка“ има проблеми. Затова не е възможно да я използвам в деликатна мисия. Никога не е ставало дума за такова нещо.

— Ти би я използвал. Не ми ги пробутвай тези. Цивилните не са хората, които избират кой ще изпълнява мисии.

Грифит ме гледаше с огнения си поглед на влечуго.

— Ако случайно си забравил, Дик — каза с педантична нотка в гласа си той, — в тази страна военните все още са под контрола на цивилните.

— Но не и под твой контрол.

— Не официално. Но има хора, които все още търсят съветите и мненията ми. И когато един от малкото офицери, привлечени за работа по проблема с контрабандата, предложи да използваме „Червената клетка“, аз наложих своето вето на препоръката му.

Как ли не. Той беше омърсен. Знаех го. Чувствах го вътре в себе си.

— Защо? Защото може би щяха да успеят ли?

— Не. Защото „Червената клетка“ не е пригодена за такава работа в настоящите условия. Чисто и просто те са средство за обучение.

— Може би това е така, защото вече няма никакво водачество. Може би стрелците са искали някой истински водач за разнообразие, някой куражлия. Някой, който не си изкарва звездите на пагоните, като чука войниците си.

Грифит ме изгледа и няколко секунди напрегнато мълча.

— Може би си прав, Дик — тихо каза той. — Може би искат такъв човек.