Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (6)

Глава пета

Правило първо на войната със специални методи: „Никога не си въобразявай.“ Никога не си въобразявай, че врагът не те чака, за да ти пръсне задника. Ако командирът на „ТЮЛЕН-4“ — групата, щурмувала летище „Хато“ по време на операцията „Справедлива кауза“ — е следвал това правило, вероятно панамците нямаше да накълцат хората му на кайма за хамбургери. Командирът на „Група 2“ Норм Карли спазваше Правило първо по време на операцията „Справедлива кауза“ и задачите му малко или много бяха изпълнени по план. Не си е въобразявал нищо. Допускал е всякакви възможни шибани варианти и това му се е отплатило — по време на мисията не бе загубил нито един човек.

Независимо дали съм командвал група от шест души или от сто и петдесет, никога не съм си въобразявал нищо. Винаги съм планирал нещата си така, предвиждайки възможността всичко да се обърка. Защо? Защото нещата винаги се объркват. Мистър Мърфи винаги е с нас.

Правило първо: „Никога не си въобразявай.“ Отново ще срещнем този материал.

Правило второ на войната със специални методи: „Никога не давай шанс на негодниците.“ Трябва да държите противниците си в шах и никога да не им позволявате да излязат с едни гърди пред вас във физически, духовен или тактически смисъл. Като командир на „ТЮЛЕН-група 2“, а по-късно на „ТЮЛЕН-група 6“, за да получа необходимото, съм използвал всички възможни средства: заплахи, къркане, шантажиране — всичко. Съобразявах се с Правило второ. Използвах го срещу враговете си на бойното поле, както и срещу системата на Военноморските сили, когато тя се изпречваше на пътя ми.

Често са ме обвинявали в нечестна игра. Признавам се за виновен. Но какво искате да кажете? Винаги съм се ръководил от поговорката „На война и в любовта всичко е позволено“.

А това ме насочва към Правило трето на войната със специални методи: „Побеждавай.“ Прави всичко необходимо, но побеждавай. Когато Рой Боъм, бащата на всички тюлени, подбра и създаде първата група през 60-те години, грубоватият, приличащ на жаба бивш помощник-боцман просеше, заемаше и крадеше каквото трябва, за да е сигурен, че хората му са добре оборудвани и готови за война. Системата работеше срещу Рой и затова той я заобикаляше. Когато решеше, че е необходимо, преминаваше директно през нея, оставяйки след себе си премазани тела.

Когато ми възложи да създам „ТЮЛЕН-група 6“, Блек Джек Морисън ми каза: „Не се проваляй, Дик.“

Единственото нещо, което можех да кажа, беше: „Слушам, сър.“ И не се провалих. Като Рой, един от първите ми инструктори, намирах начини да заобикалям системата или да минавам през нея.

Впрочем има и още едно, последно и абсолютно правило за войната със специални методи. То е, че там не важат никакви правила.

Ако всички тези максими се приложат в случая, т.е. военната игра на Грант Грифит, до която оставаха пет дни, осъзнах, че съм загазил.

Правило първо важеше. И още как. В края на краищата работех с неопитните тъпи бюрократи на Джо, които се стараеха, но им липсваха финесът и истинският опит на истинските десантници. Харесвах Джо, Дагуд, Нормалния и Кекса, но не си въобразявах, че ще се справят в стресова ситуация. Както вече споменах, не можех да си въобразявам нищо.

Това ще рече, че Правило трето отива на боклука. Разбира се, практически беше невъзможно да победим, като се има предвид съставът на групата.

Оставаха правила две и четири. За да мога да ги приложа, се обадих на един помощник-боцман първи клас на около тридесет години, когото ще нарека Стиви Уондър.

Кръстих го Стиви Уондър, защото винаги носеше очила за стрелба без рамка, с жълти, розови или сиви стъкла в зависимост от настроението си. Вратът му е вечно схванат и той го раздвижва, като клати глава надясно-наляво-надясно, а след това наляво-надясно-наляво. Доста сполучлива имитация на… познахте, на Стиви Уондър.

Стиви е бивш сержант от Морската пехота, влязъл във Военноморските сили, защото се отегчил от цивилния живот и му писнало да преподава карате на разни задници. Вратът му беше постоянно схванат, защото го улучили на някаква планина в Северен Виетнам или Лаос, или Камбоджа по време на една от онези секретни деветдесетдневни мисии в тила на врага, за които човек заминава доброволно, когато е седемнадесетгодишен ефрейтор от разузнавателните войски и не може да измисли нещо по-добро, отколкото да се предложи за пушечно месо. Както и да е, Уондър с такова удоволствие убиваше онези с дръпнатите очи, че нямаше време да остави костиците и парченцата да зараснат както трябва.

Преди три седмици някакво малко парченце се беше отделило от мускулите на врата му и се бе отправило в западна посока, като се показало на дъното на лявата му очна ябълка. Отначало Уондър се чудеше дали това не е лош махмурлук. Е, досещате се какъв живот води.

Най-напред Уондър работи за мен в „Червената клетка“. Когато го открих, беше помощник при машините втори клас, разпределен за охрана в Пентагона. По онова време носех четири нашивки, но той се държеше с мен, сякаш бях старшина, и използваше всички подходящи вулгарни думи и сложни цинизми. Мой тип. Затова го отвлякох от поделението и му намерих място в „Клетката“, където се сработи с останалите мърльовци.

Обикновено тюлените се отнасят с подозрение към всеки, който не си е извоювал „Будвайзер“ — значката с тризъбец, която носят на лявата страна на униформите си. Мина цяла седмица, преди стрелците ми да свикнат с Уондър. Помогна му хапливият му език. Някои казваха, че не бил чак толкова хаплив. Помогна му и това, че пиеше бира „Куърс“. Но той беше убил повече хора в бой или извън боя от всички други в „Клетката“ освен moi.

Оказа се, че е доста ценен кадър. След като напуснал Морската пехота, Уондър беше служил на атомни подводници и затова знаеше как да се държи, когато проникнахме в базата за подводници „Гротън“ в Кънектикът. Притежаваше и други умения, които не влизаха в нашата учебна програма — правеше мръсни номера на невидимите типове от Военноморската следствена служба и прекарваше известно време с комуникационните секретни играчки от базата Винт Хил западно от Манасас, Вирджиния.

Той е стрелец, плячкаджия и кибритлия. Независимо дали става дума за побой в бар извън Субик, или някои кофти момчета от Хизбула стрелят срещу вас в Бейрут, не бихте искали за опора друго, освен добре очукания еднометров гръб на Уондър.

Да, Уондър е непоклатим като скала и от него по-вещ не може да има. Не е виновен, че прилича на кръстоска между Тед Копел^[1] и Хауди Дауди^[2].

Все още служи във Военноморските сили и затова му трябваха около два часа, за да захвърли работата си в кенефа, да вземе десетдневен отпуск и веднага да запраши към вила „Свирепия“. Седяхме на балкона и опустошавахме консерви с пържоли — както в Морската пехота наричат бирата — и Уондър стреляше по празните кутии с верния си „Браунинг“.

Обясних му за какво става дума.

Уондър се почеса по брадата, пресуши бирата си и изпразни още един пълнител.

— Мамицата му. Решението на твоя проблем е просто. Измама.

Загрявате ли сега защо толкова много го харесвам? Вдигнах бирата си за поздрав.

— Аз мисля същото.

Облегна се, като предните два крака на стола му се вдигнаха на десетина сантиметра от земята и към половин минута мисли върху тази дилема. След това се изправи и столът с трясък се намести.

— Трябва да си скъташ малко хубави нещица, за да можеш да се справиш с всякакви случайности.

— Тъкмо това планирах.

— Постоянно забравям, че не си толкова тъп, колкото изглеждаш. — Ухили ми се иззад розовите стъкла на очилата си и ми каза, че е чукал предишната вечер. — След това ще ти трябва външен човек с подходящи комуникационни средства и малко подходящи играчки. По този начин, като загазиш, а ти ще загазиш, нали те знам какъв си, ще има кой да измъкне жалкия ти минетчийски задник под гаранция.

— Сещаш ли се за някой, който да отговаря на изискванията?

Главата на Уондър се завъртя в типичния полукръг. Не каза нищо. Просто се засмя.

* * *

Същия следобед отидохме да пазаруваме във Винт Хил. Тази база се намираше от другата страна на хълма до вила „Свирепия“ и надолу по шосе 29. За случайния минувач той е просто един от многото армейски постове. Но ако се вгледате внимателно покрай магазинчето вляво от медицинската служба и по диагонал от кафенето и останалите сгради, ще откриете толкова много шпиони, колкото не се срещат и в книгите.

Защото зад бариера 3 на Винт Хил се крие тайно съоръжение за събиране на информация, ръководено от НСС — Националната следствена служба. НСС е организацията, която се занимава с всички наши шпионски спътници „Кийхоул“, „Лакрос“ и „ВЕЛА“. Това май звучи като шпионщина? Нека преведа. Спътниците „Кийхоул“ съчетават технологията LASP (Платформа за наблюдение на малки надморски височини) с компютърно изграждане на изображенията и възможности за работа с инфрачервени лъчи. „Лакрос“ могат да пробият гъсти облаци и да използват топлинното излъчване за изготвяне на изображения. Спътниците „ВЕЛА“ са насочени да следят ядрени инсталации. Командирът на поделението — генерал на име Юлисис Робинсън — е назначен на временна служба за три години от агенция „Безименна“ във Форт Мийд. Той седи зад три заключени врати на четвъртия етаж в Пентагона — крило С. Но Негодния^[3], както го знаят всички, отговаря и за три оперативни поделения в района на столицата: едното е в базата на BBC „Болинг“, другото в Далгрен, Вирджиния, и третото в базата Винт Хил.

НСС успяват някак си да похарчат малко повече от 5 милиарда долара годишно, а ако не знаете, това е най-големият разход за разузнаване във федералния бюджет. По-голям е от дела на ЦРУ, който е 29 милиарда. Повече, отколкото получава военната агенция за разузнаване. Повече дори и от… Е, разбирате положението, пък и мястото, което щях да спомена, е все още секретно.

Робинсън Негодния отговаря за „железарския“ отдел. Това означава, че НСС контролира проектирането, построяването и изстрелването на спътници. Освен това НСС ги проследява чрез съоръжението за контрол на спътниците от Сънивейл, Калифорния, както и още осем други следящи станции по света. С помощта на мрежи като ССД — Система за спътникови данни — НСС извлича информацията, след това я насочва към Агенцията за национална сигурност, Военната агенция за разузнаване, ЦРУ и още няколко организации, които не можете да намерите в телефонния указател.

НСС събира информация от разговори, от прехванати сигнали или както е модерно да се нарича, електронно подслушване, електронно разузнаване или събиране на некомуникационни електромагнитни излъчвания. Събира и визуална информация — инфрачервени снимки, фотографии, направени с аналогови телескопи, лазерни картини, увеличени с компютър или радарни изображения.

Спътниците на тази организация могат да пронизват облаците и приземната мъгла. Правят разлика между изкуствени камиони за заблуда и истински камиони. Осигуряват ясна снимка на регистрационен номер от над 22 хиляди мили. Когато „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да проведе тайна мисия в Либия през 1982 г., спътникът на НСС „Лакрос-IIа/3fl“ със сериен номер 153296/Zulu предостави на директора Уилям Кейси визуална информация за мен и моите единадесет стрелци, когато очистихме шестима души, спящи в три палатки, заедно с тридесетте либийски войници, които ги охраняваха. Първостепенните ни цели — двама ирландци, една западногерманка, един израелец и двама италианци — репетираха сценарий за убийството на президента Роналд Рейгън.

Хората, които очистихме, бяха все професионални убийци, наети от либийския президент Муамар Кадафи и получили по повече от един милион долара за услугата. Кейси можа да ни наблюдава, докато раздавахме coups de grace^[4], да види как снемаме пръстовите отпечатъци от жертвите, снимаме документите с полароидите, а след това да наблюдава изтеглянето ни със самолет с кратък разбег за излитане, предоставен от Специална група 160 или ескадрилата за специални операции във Форт Кембъл, Кентъки.

Какво искам да кажа? Искам да кажа, че ако ви трябват най-модерни комуникационни играчки, НСС е страхотно място, откъдето да започнете търсенето. За нещастие, аз съм персона нон грата във Винт Хил. Разбира се, ходя дотам с колата веднъж месечно или на покупки, или до „конските доктори“ и зъболекаря, но никога не преминавам оградата на базата.

За мое щастие Уондър, който работи във Военноморските сили, е засекретен (не казва и на мен какво точно прави. „Мога да ти кажа — обясни той веднъж, — но после трябва да те убия“) и е приятел с няколко шпиони от Винт Хил от другата страна на бариера 3. Вдигна телефонната йерихонска тръба, след половин час стените на Йерихон рухнаха и тръгнахме да пазаруваме.

* * *

Към края на деня бяхме закарали във вилата над сто и тридесет килограма оборудване. Взехме на заем половинметрова система за спътникова комуникация с импулсен предавател и възможност за дигитално кодиране и два приемо-предавателя джобен формат, които биха могли да минат за преносими телефони. Взехме и многочестотен скенер и няколко други парчета, пълни с електронни вълшебства и различни устройства за нощно виждане. Благодарение на един сержант, когото познавам от времето на подготовката за спасяване на техеранските заложници през 1979 г., се сдобихме с шест опаковки специални експлозивни устройства — от малки бомбички до пластичен експлозив Ц-4, от димни гранати М-80 до експлозивни устройства за привличане на огъня, симулатори на артилерийски огън и мини „Клеймор“. Взех и взриватели, тел, детонатори и часовникови устройства.

Военната игра започваше в петък в 18,00 часа. Сега беше 17,30, понеделник. Оставаха ни малко повече от 96 часа да подготвим магията си. През следващите 48 часа ние с Уондър щяхме да нагласим оперативна база на няколко мили от имението на Грант Грифит, а след това да проникнем в имота и да скътаме малко военни играчки.

Много ми се искаше да се промъкна веднъж-дваж пъти в къщата на Грифит — може би там щяха да се намерят ценни сведения. Но нямаше да имаме време. Едно прецизно проникване с взлом, без да се разбере, че някой е идвал и си е отишъл, изисква време. Не става изведнъж. Затова подобно нещо беше немислимо.

Нямах представа какви ще бъдат правилата на военната игра. По принцип имаше два варианта. Първият е „Червени срещу сини“. Така Осми взвод игра в Панама преди второто ми заминаване за Виетнам. При този вид игри групите се борят с нападател. Вторият вид е „Залови знамето“, при който отборите преодоляват определени задачи и се съревновават за време. Тук залогът беше голям — както за Джо, така и за мен. Затова не исках да поемам никакви рискове — каквато и да е играта, аз трябваше да съм готов.

* * *

От топографските карти, които извадих от папките си, научих, че „Хъстингс“, имението на Грифит, разположено на 2500 акра, се намира на около три мили северно от шосе 50, което върви точно на запад през целия път от Вашингтон до Уинчестър, Вирджиния, като пресича някои от най-красивите (и скъпи) имения по Източното крайбрежие. Имението на Грифит се намираше в последната третина от пътя между малките градове Ъпървил и Париж, точно по средата на изисканите ловни терени на Вирджиния. Две мили по-надолу по шосето беше огромното имение на Памела Хариман. Говореше се, че понякога президентът прекарва там уикенда си, когато жена му е при майка си в Литъл Рок. За петнадесет минути по страничен път се стигаше до къща и имот от 600 акра, който някога беше собственост на изменника от ЦРУ Едуин Уилсън. Близо до Мидълсбърг се намираше имение с площ 25 акра, което ЦРУ все още използваше като скривалище. Един от директорите посещаваше тази къща, за да се „разтоварва от напрежението“ със секретарката си.

Извадих картата на Лоудън каунти в мащаб 1: 25 000 и разгледах района. От шосе 50 се завиваше на север към Сините планини по тесен страничен асфалтиран път, който се виеше край изпъстрени с пасища и поточета хълмове. Три мили по-нататък пътят ставаше по-тесен и неасфалтиран и се разделяше на две. Поемаше се по лявото разклонение, следваше рязък завой надясно по тесен асфалтиран двукилометров път. След това се правеше рязък ляв завой и отново се излизаше на неасфалтиран път, минаваше се по стогодишен дървен мост — от двата му края имаше обозначения за исторически паметник, — който преминаваше над стар воденичен поток. Пресичаше се къс участък, който според нас водеше до главната къща.

Двамата със Стиви натоварихме пикапа, сложихме му брезент и се отправихме на север към Мидълсбърг. За команден пост му бях избрал странноприемницата „1763 г.“ на шосе 50, точно на юг от имението на Грифит. Странноприемницата, която някога е била собственост на Джордж Вашингтон, се намираше сред 50 акра разкошна площ. Но по-важното беше, че има ресторант, в който приготвят най-добрите германски ястия в щата.

Собствениците на „1763 г.“, една свадлива двойка на име Киршнер, бяха също почитатели на американската армия. Като се влезе през входа и се тръгне по тесния коридор към залата, се минава край поставени в рамки маслени портрети на най-великите генерали на Америка от Втората световна война — Айк^[5], Патън, Маршал, Макартър и Брадли. Имаше и една съвсем нова снимка на Мечока Шварцкопф, героя от „Пустинна буря“.

Необходими ни бяха 45 минути, за да стигнем от вила „Свирепия“ до странноприемницата. Предплатих 1500 долара за седем нощи в къщата за младоженци — това беше апартамент с две стаи, пристроен в стара плевня. Намираше се на около триста метра зад странноприемницата, нагоре по скрития в горичка от стогодишни дъбове хълм. Беше усамотена, тиха и напълно незабележима от пътя. Не можеше да се видят нито спътниковата ни чиния, нито другите електронни играчки.

Докато отброявах банкнотите с образа на Франклин^[6], поговорих с Юта и Дон, собствениците на „1763 г.“.

Като чу, че става въпрос за къщата за младоженци, Уондър, нали си е умник, запита с нежен глас:

— Ще ме пренесеш ли през вратата, сладък мой?

— Не, сладурче мило — отговорих нежно. — Ще изтегля шибаните ти ноздри върху ушите, ще завра главата ти в задника и ще те вкарам от петдесет метра през вратата като топка за боулинг.

Юта избухна в смях.

— Бил ли си във Военноморските сили? — попита тя.

— Пенсиониран полковник. Как се досети?

— Нашият главен градинар е пенсиониран старшина. Говориш точно като него.

Аз се усмихнах.

— Какво те води тук в дълбоката провинция? — заинтересува се тя.

— Дойдохме, за да правим изследвания в тиха и спокойна обстановка — отговорих като цивилен, след което обясних, че Стиви ще остане цялата седмица, докато аз ще идвам от време на време.

Разговорът продължи, а аз през това време разглеждах бара. С възхищение открих, че сервират бира „Дортмунд юниън“. Харесвах я от запознанството с генерал Рики Вегенер, командира на германските „Grenzschutzgruppe-9“ — немската група командоси за борба с терористи. В началото на 80-те години „ТЮЛЕН-група 6“ и GSG-9 проведоха комбинирани учения в Европа. Благодарение на хер генерал Рики бях открил две нови неща: бронираните тактически джипове „Мерцедес“ и бира „Дортмунд юниън“.

— Може ли два дортмундера, Юта? — посочих крана аз.

Бирата беше хладка и прясна — истинска германска наливна бира. Аз и Уондър бързо пресушихме чашите и си поръчахме по още една.

— Ей, това беше хубаво — каза Уондър, като мляскаше с уста.

Обърсах пяната от мустака си и кимнах.

— Може би е добре да поръчаш още едно буре, Юта. — Посочих с пръст към дортмундера. — Защото ние пием от това нещо с литри.

На лицето на Юта цъфна широка усмивка.

— Jawohl, Herr Fregatennkapitan^[7] — отговори тя. — Веднага ще се заема с това.

* * *

Към полунощ в сряда вече бяхме направили шест набега в имението, като всеки път си скатавахме разни неща. Имението „Хъстингс“ представляваше почти четири квадратни мили оградени конюшни, ливади и гори. Простираше се от подножието на Сините планини, където туристи бродеха по пътеките на апахите, преминаваше през редица гъсти гори и стигаше до ливадите и пасбищата за чистокръвните крави порода шароле, арабските състезателни коне и понитата за поло на Грифит.

На изток и на запад от имението имаше асфалтирани двупосочни пътища, които свързваха Сините планини с шосе 50 в посока север-юг, а от северозапад на югоизток течеше малка река и минаваше павиран път, така че то се разделяше на четири приблизително еднакви квадранта. Нарекох ги Алфа, Браво, Чарли и Делта^[8]. В първия се намираше главната къща.

Раздробихме квадрантите на по-малки части, като използвахме координатите на картата в посока юг-север и запад-изток, за да мога, когато кажа на Уондър, че се намирам в Чарли 16/10 или Делта 20/21, да определи местонахождението ми с точност до сто метра. Тъй като не знаехме точно къде ще се проведе играта, скрихме запаси на четири места, за да слагаме ръка на допълнителните играчки за няколко минути, независимо къде се намираме.

Обадих се на Джо рано в четвъртък и му предложих да се срещнем преди официалното събиране при Грифит. Не му казах за Уондър и за набезите ни в имота. Нямаше нужда да му разкривам всички карти. Разбрахме се да се срещнем в петък към три часа в едно кафене с приятелска атмосфера „Скрития кон“ и оттам да отидем заедно при Грифит. Припомних му да си носи резервни връзки за обувките, а той ми каза да си взема костюм.

* * *

Петимата отидохме до имението „Хъстингс“ с цивилния вариант на един автомобил „Хъмър“, който Джо бе наел специално за случая. Аз исках да отидем с пикапа на Стиви, за да приличаме на терористи от Техеран, но Джо настоя да бъдем с кола, която да прилича на военните, и да сме добре облечени. По време на пътуването накарах тъпите бюрократи да повтарят като мантри^[9] заповедите на Роджър за неговите рейнджъри от осемнадесети век.

Бях в най-хубавия си костюм — фланелено двуредно сако и бяла риза. Косата ми бе вързана на опашка с черен ластик. Прекосихме дървения мост, завихме надясно и тръгнахме по път, настлан със ситен чакъл, който хрущеше под колелата. Видях, че ни следват две черни лимузини с дипломатически номера, и се зарадвах, че Джо настоя да се облека официално. Изглежда, този уикенд щеше да премине стилно, а от времето, когато бях военноморски аташе в Пном Пен, знам, че тъпите дипломати предпочитат да се събират с хора в костюми, а не в къси гащи и сандали.

Когато спряхме пред къщата, вече се мръкваше. Не се виждаха огромните бляскави ливади, простиращи се със стотици метри в двете посоки. Но къщата, осветена от няколко скрити лампи, беше достатъчно впечатляваща.

Огледах се крадешком, докато сваляхме чантите си от колата. В центъра на имота се намираше каменна къща, а над вратата й стоеше надпис „Хъстингс“ и датата 1788. От дясната й страна имаше дървена пристройка и ако се съди по архитектурата й, е била издигната през деветнадесети век. Отляво имаше друга каменна пристройка, свързана с главната къща с коридор.

Пред нас изникна трио икономи, които ни пропъдиха от чантите ни, лепнаха им хотелски етикети, дадоха на Джо квитанциите и ги отмъкнаха.

— Багажа си ще намерите в стаите, господа — каза на превъзходен английски иконом номер 1. — Моля, последвайте Седрик в дневната, където мистър Грифит ви очаква.

Джо кимна и тръгнахме, когато се появи нов екип носачи, за да посрещнат дългите лимузини след нас.

Минахме през фоайето и тръгнахме по коридор, облицован с борова дървесина и покрит с килими, може би антична ориенталска изработка. По стените на друг коридор висяха френски картини с военни сюжети от осемнадесети век. Още пет метра, и се озовахме в огромен сводест хол.

Следваше грамадно преддверие, построено върху старата колониална къща. Сигурно беше широко петдесет метра и дълго двадесет, а стъклените стени бяха високи три метра. Огромното пространство се разделяше на отделни зали за вечеря от редица мраморни пиедестали, върху които имаше пълни комплекти средновековни ризници.

Вътрешната тухлена стена на оригиналната къща изглеждаше като изтъркана с шкурка. На нея бяха окачени огнестрелни оръжия от времето на Войната за независимостта — колекция, от която ти спира дъхът. Като основа на огромна маса за вечеря служеха две оръдия от Гражданската война. Диваните се намираха между стари минохвъргачки. През прозорците на преддверието се виждаше колекция от американски и немски танкове от Втората световна война, осветени от скрити прожектори, които създаваха сценичен ефект.

Грант Грифит ни очакваше вътре. Години наред го бях гледал в телевизионните новини, бях чел за него и във вестниците. Винаги, когато средствата за масова информация излъчваха материал за армията, цитираха думи на Грант Грифит. И с основание. Той бе служил като министър на отбраната по времето на Линдън Джонсън и се беше справял толкова добре, че новоизбраният Ричард Никсън помолил Грифит, който отворил собствена фирма за правни консултации, да го съветва по въпросите на отбраната.

Всяка администрация оттогава насам, независимо дали е на републиканците или демократите, търсеше съветите на Грифит относно отбранителната политика. Джералд Форд го беше назначил в комисия за политиката спрямо Виетнам. По времето на Джими Картър успокояваше ветераните от Виетнам, когато президентът искаше да обяви амнистия за тези, които са се измъкнали от военна служба по време на Виетнамската война. Роналд Рейгън го направи председател на комисия за разработване на инициативи за стратегическо развитие. За Джордж Буш бе правил тайни пътувания зад граница, за да уговаря критически важна военна подкрепа за операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Във времето между полуофициалните си задачи Грифит работеше като юрист и лобист за военнопромишления комплекс, както го наричаше президентът Дуайт Е. Айзенхауер.

Само настоящият президент, който обещаваше по време на предизборната си кампания да забрани достъпа до администрацията си за хората, прокарващи сфери на влияние и смесване на правителствените с промишлените интереси, беше изгонил Грифит от Овалната стая.

Той стоеше пред мен, от плът и кръв, с широка, подкупваща усмивка на влечуго. Трябва да си призная, че от снимките съвсем не можеше да се добие представа за него. Беше висок, дори източен, с царствена бяла коса. Загарът на лицето му подсказваше, че някъде в къщата си има легло солариум или пък прекарва по три дни от седмицата в Пуерта Ваярта^[10].

Веждите му, гъсти като на Брежнев, само че снежнобели, се открояваха на загорялото му чело. Светлосините му очи също изпъкваха. Подкани ни с дългите си, аристократични ръце, украсени с идеално оформен маникюр. От пет метра се набиваха на очи излъсканите му нокти. На малкия пръст на дясната си ръка носеше древноримски пръстен. Знаех за този пръстен — бях прочел за него по време на разследванията си. Някога е бил на Юлий Цезар и е струвал повече от националния дълг на много страни от Третия свят (а и на някои от Втория).

Беше облечен така, както само богатите могат да го правят — костюм по поръчка (личеше си, че е ушит по поръчка, защото долните две копчета на ръкавите на сакото бяха разкопчани) в меланхолично свещеническо сиво, който, въпреки че лъхаше на „Севил Роу“^[11], беше изтънчено износен по лактите и реверите. Ризата и вратовръзката му също бяха английски. Ризата беше на широки виолетови, сини, зелени и черни райета, с широка дълга яка и колосани маншети с ръкавели във формата на маймунски лапи. Вратовръзката, тясна и съвсем не по модата, беше черна на малки розови точици. По черните му обувки си личеше патината след обработка с най-нежна козя кожа, но така излъскани до блясък те просто не бяха в стила му.

И аз съм бил домакин на приеми за дипломати, докато бях аташе в Пном Пен, и на домашни партита — като командир на „ТЮЛЕН-група 2“. Присъствал съм на стотици вечери и сигурно съм изгълтал десетки хиляди коктейли и изял няколко тона ордьоври по безбройните приеми, организирани от производители на оръжие, директори на фирми, елита на Военноморските сили, клубовете „Киуани“ и „Ротари“, а също и на пикници на фирми.

Но не бях подготвен за разкоша в дома на Грифит и за пищния му стил. Тези неща просто не бяха част от житейския ми опит.

Грифит протегна ръка към Джо.

— Очарован съм, че дойдохте — поздрави той. Гласът му беше също толкова излъскан, колкото и маниерите.

— Щастливи сме, че сме тук, мистър Грифит — отговори Джо.

— Грант. Наричайте ме Грант, моля ви — каза Грифит. — Е, кого водите със себе си?

Джо представи групата, а мен остави за накрая. Следях очите на Грифит. Трепнаха.

— Вие написахте „Свирепия“ — отбеляза той. — Даваха ви по телевизията.

— Точно така.

— Великолепна книга. Чудесни истории. Но се оплескахте накрая, нали? Военноморските сили ви спипаха натясно.

— Някои смятат така.

Изсумтя.

— Лежали сте в затвора.

— Една година в Питърсбърг.

— И знаете ли защо?

— Кажете ми.

— Адвокатът ви е бил лош — отговори Грифит с крива усмивка. — Трябвало е да дойдете при мен.

— Може би. Но от това, което съм чувал, смятам, че не бих могъл да си го позволя.

— Понякога работя безплатно по интересни за мен случаи.

— Ако знаех това, щях да ви се обадя и да си спестя двеста хилядарки.

— А да не говорим за годината в затвора, а, полковник? — Протегна ръка и стисна бицепса ми. — Виждам, че все още сте във форма. Добре.

Замълча и собственически заоглежда владението си. По очите му личеше, че е доволен от това, което вижда. Ръката му стоеше все още на бицепса ми. Започнах да се чувствам неловко. Не обичам да ме опипват непознати мъже.

Грифит не забелязваше смущението ми.

— Обадете ми се някой ден. Елате ми на гости. Имам доста приятели на 4-Е — каза той. В Пентагона беше прието така да се наричат кабинетите в сектор Е на четвъртия етаж, които гледаха към реката и където се намират министърът на ВМС, началник-щабът на военноморските операции и повечето от заместниците им. — Може би ще ви помогна да изгладите отношенията си с Военноморските сили.

И Грифит отдръпна аристократичната си лапа и се обърна към Джо:

— Моля, чувствайте се като у дома си — топло ни подкани той. — Ще вечеряме в седем и тридесет. Учението ще започне в полунощ, а в единадесет ще има инструктаж.

— Вие ли ще провеждате инструктажа? — запитах.

— За бога, не. — Приличните на дамски превръзки вежди на Грифит трепнаха. — Ще го провежда майор Браниган… — Бившият министър завъртя глава надясно. — За последен път го видях някъде там. Разговаряше с господата от „Дженерал Дайнамикс“.

Грифит се усмихна благо и разтърси ръката на Джо така, сякаш искаше да ни подскаже, че трябва да тръгваме. Разбира се, той вече очакваше следващата група посетители.

Познавах един майор Браниган. Томас Бойд Браниган, известен още като Бренекето — долна и ефективна машина за побоища от Нашвил, Тенеси. Много време беше прослужил в отрядите за специални операции. Като лейтенант е участвал в атаката на затвора Сон Тай в Северен Виетнам през 1970 г. През април 1975 г. останал в Сайгон, след като северновиетнамците превзеха града, и създал нелегална железопътна мрежа, за да измъкне хората си от Южен Виетнам под носа на комунистите.

Когато Чарли Бекуит сформира група „Делта“, беше избрал капитан Браниган Бренекето за шеф на операциите. Двамата с Чарли бяха в иранската пустиня по време на провала на операция „Орлов нокът“. През 80-те години Бренекето, вече майор, участваше в така наречената Операция за подкрепа на военното разузнаване, или ОВР.

Тази група за „черни“ операции имаше задачата да получава информация и да действа съобразно нея. Мисиите й включваха опити за намиране и евакуиране на американски пленници, държани все още в Югоизточна Азия, тайна подкрепа на антисандинистката армия, която ЦРУ поддържаше в Централна Америка, и намиране и спасяване на американски заложници в Ливан.

По онова време командвах „ТЮЛЕН-6“ и всички бяхме членове на нещо като голямо и тайно братство със специален начин на ръкуване, знаци и декодиращи пръстени. Чувствахме се недосегаеми. Непобедими. Безсмъртни.

Очевидно страдахме от високомерие и възмездието на боговете не закъсня. И точно като мен Бренекето бе изхвърлен от армията.

Най-напред един уволнен подполковник от Специалните сили на име Бо Гриц неволно разсекрети ОВР. Той бе работил съвместно с ОВР, но не за ОВР, в Азия. Като истинските американски герои от ерата на Виетнам искрено смяташе, че все още в Лаос и Камбоджа има американци, и отиде да разследва на място. В „Ню Йорк Таймс“ се появи статия за Гриц, в която той говореше за дейността на ОВР. Конгресът не знаеше нищо за това и незабавно започна следствие.

Към края на 1986 г. двадесет и четири от най-добрите бойци от Специалните сили на САЩ или бяха излезли в пенсия, или бяха принудени да се пенсионират преждевременно. Между тях беше и Бренекето. Мота се известно време около Фейетвил, където общуваше със старите си другарчета от група „Делта“. След това се премести на север, във Вашингтон, където пък контактуваше много с приятелите си от специалните отряди.

Към края на 80-те години работеше като първокласен агент на ЦРУ и помагаше за координирането на антисъветските съпротивителни движения в Афганистан и Пакистан. През 1989 г. един принц от Саудитска Арабия го беше наел за съветник по въпросите на сигурността. Оттогава не бях чувал за него.

Извиних се и си проправих път през стаята, като оглеждах лицата. Бях виждал много от тях в списания и по телевизията. Зърнах гърба на Бренекето, който водеше разгорещен разговор с някакъв задник в син костюм, с монокъл и с розетка на ревера.

Побутнах го леко с рамо.

— Здрасти, брат.

Обърна се. Минаха цели шест секунди, преди да идентифицира и потвърди обекта пред себе си. Имах чувството, че чувам как се отмятат картоните от картотеката в главата му.

— Дик, радвам се да те видя. Господи, трябва да са минали… колко, пет, шест години?

Обърна се към Монокъла:

— Сър Обри, това тромаво, космато лице е Дик Марчинко. Дик, запознай се със сър Обри Ханском Дейвис, който ни е на гости от Лондон. Сър Обри е заместник-министър на отбраната. Носи портфейла с антитерористичните операции.

Превод: Монокъла е шпионин, който провежда антитерористични операции от името на Британското министерство на външните работи. Стиснах ръката на британеца. Беше хладна и безжизнена като беконите им.

— Приятно ми е.

Бренекето постави длан на рамото ми.

— Нека външният вид на хипи не ви заблуждава, сър Обри. Дик беше първият командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Той започна от нулата.

— Разбира се. — По лицето на Монокъла премина нещо, дето можеше да се нарече и усмивка. — Доколкото си спомням, сте се обучавали заедно с нашите морски пехотинци по нефтените платформи в Северно море.

Разбира се, „Шестицата“ и Специалната катерна ескадра бяха прекарали много мразовити шибани часове във водата при температура нула градуса, докато се учеха да щурмуват нефтените платформи в Северно море.

— Точно така, сър — отговорих. — А те са първокласни бойци.

— Да, така е, полковник. — Огледа ме отново, после пусна монокъла от окото си и отстъпи.

— Е — каза, — предполагам, че вие, момчета, имате доста неща да си кажете.

Прав беше. Нито аз, нито Бренекето протестирахме особено силно, докато той се отклоняваше вляво на борд към един сервитьор с шампанско на подноса.

Бренекето изглеждаше като човек, който просперира. Беше понапълнял и карамеленокафявата му коса започваше да посивява по слепоочията. Очите му си бяха същите — синкавосиви очи на убиец, вдлъбнати като на кобра.

— С какво се занимаваш сега, заднико?

— Работя за себе си.

— Изкарваш ли пари?

— И още как. — Махна с показалец на сервитьора с шампанското, взе две чаши, подаде ми едната и я докосна с ръба на своята. Чашите звъннаха. Бяха кристални. И ако се съди по звука, доста чист кристал.

— Охранителна фирма. Наричаме я „Сентюриънс Интернешънъл“ — засмя се той.

— Кое му е смешното?

— Викаме й „Интернешънъл“, но все още не съм излизал зад граница.

— Какво ще рече „ние“?

Бренекето поклати глава в посока към къщата.

— Министър Грифит и аз. — Отпи от шампанското. — Миналата година изкарах повече от три милиона.

— Впечатляващо. — Довърших напитката си.

И Бренекето допи своята.

— Благодаря. Какво друго правиш, освен онази книга?

— Не особено много. Драскам за по някой и друг долар. — Поклатих глава към Джо Андрюс, който се беше задълбочил в разговор с някакъв дребен японец. — Работя временно за „Алайд Интернешънъл“.

— Плащат ли?

— Малко.

— Ние в „Сентюриънс“ винаги имаме място за още един човек, Дик. Помни това.

Погледнах към гората.

— Какво ще се прави тук?

— Един уикенд, изпълнен с развлечения и игри. Нищо по-различно от нещата, които правехме във Форт Браг.

— Доколко може да загрубее играта?

— Зависи — отговори Бренекето.

— От какво?

— От играчите. — Погледна ме с очите си на кобра. — Имам чувството, че тазгодишната игра ще постави нов рекорд по гадност.