Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (15)

Глава четиринадесета

Кацнахме във военновъздушната станция на Военноморските сили в Лос Аламитос, когато слънцето се спускаше зад хоризонта, като остави всички ни на тъмно — разбирайте го и в буквален, и в преносен смисъл. Гадния, Пачия крак и Чери се качиха в едно такси и се отправиха към летището в Лонг Бийч, за да наемат три леки коли с фалшивите си паспорти и шофьорски книжки. Към 20,00 часа бяхме разтоварили багажа и пътувахме към Хънтингтън Бийч, за да се настаним в мотела и което е по-важно — да нападнем бара в „Каза Италия“.

Вече бях решил да чакам до сутринта, преди да се обадя до КЦВ (за вас, цивилните, това е Командния Център на Военноморските сили) в Пентагона, за да ги информирам къде се намирам и какво правя. Като имах предвид уикенда, операцията си в стил „Ако няма други указания“ и законите на Мърфи, смятах, че ще мога да осъществя малката си игра за три до пет дни. По случайност това е горе-долу времето, за което през 1941 г. един телекс до Отдела за войната си е проправил път от бюрото на писаря до телеграфиста. Информацията е била предупреждение за флотата в Пърл Харбър, че предстои нападение на японците. Е, може би се убедихте във възможностите на Военноморските сили да реагират в извънредни ситуации.

Когато влязохме към 21,00, Майк Ригън седеше на бара. Ухили се и понечи да стане, но колкото и да се радвах, че го виждам, му махнах да почака. Имаше нещо по-важно, преди да поздравя бившия тюлен — трябваше да целуна една жена. Затова отидох зад бара, вдигнах Мама Маскалцоне от пода и я мляснах по устните.

Мама ме фрасна по ухото. Праас!

— А, значи така, мийста Марчинко. Ти се върнал, а? — Праас! Отново ме цапардоса. — Най-после дошъл да уважиш Мама, а? — Праас! Праас! — Радвам се да те видя след толкова време.

Очите ми се насълзиха, защото за шестдесеткилограмова шестдесет и пет годишна жена тя има доста здрава ръка. Пуснах я обратно на земята и най-официално й целунах ръка.

— Mille grazie^[1], Мама. Винаги се радвам да се връщам тук. — Разтрих лицето си. — Спомням си за дома, когато ме удряш така.

Праас!

— Знам. — Повдигна се и опря брадичката си в бузата ми. — Ти все още изглеждаш добре, Ричард. — Ухили се лукаво. — Вероятно се дължи на затвора. Имаше ли сицилианци?

— И още как. Имаше един мафиот на име Паули. Приличаше на сина ти Антъни.

— На Антъни? Е, тогава трябва да е имал тридесетсантиметров organo^[2]. — Мама се засмя. Обичах смеха й. Тя не признаваше тихото хихикане или учтивите ха-ха. В дребното й тяло се криеха дробовете на Етел Мърман^[3]. Мама се кикотеше — отмяташе глава назад, отваряше уста и започваше да се смее със силен глас, без задръжки. Избърса очи, нагласи черната си рокля и огледа хлапетата от „Червената клетка“.

— Нови моряци, а?

— Нали ме знаеш какъв съм. Сменям ги като жените.

— Е, ако видиш мийста Пуста Петела, кажи му, че златният му пръстен все още е у мен и ако си го иска, да дойде да си го вземе лично. — Очите й проблеснаха.

— И ще ти кажа едно, мийста Ричард, ако беше с две години по-млад, щях да ти направя такава гимнастика, че ще я помниш цял живот, вярвай ми.

При тази мисъл очите ми отново се насълзиха.

След това кимна с глава към Майк.

— Приятел ли ти е?

— Не. С него сме дупе и гащи.

— Хубаво, защото го обиждах така, както обиждам теб.

— И още е тук? — Обърнах се, прегърнах Майк и го представих на момчетата. Изглеждаше страхотно — загорял, в отлична кондиция и със скъпи дрехи. Гъстата му черна коса сивееше по слепоочията и му придаваше изящен вид, но аз знаех, че това е само привидно.

Обясних му накратко положението — за задачата ми в Калифорния, за връщането ми в армията и за Пинки.

Изслуша ме, а после заговори. Имаше смисъл в това, което ми каза. След час и половина разговори, а за това време унищожихме около пет кила от лазанята на Мама, два самуна хляб с чесън и половин каса „Куърс“, Чери и Гадния тръгнаха с две от колите за предварителен оглед. Пачия крак закара останалите в мотела, а ние с Майк отидохме да си поговорим на тихо място, където нямаше да ни чуят. Щях да искам някои услуги.

Върнах се в мотела малко след полунощ, разопаковах багажа си и започнах да чакам двамата си разузнавачи, за да ми разкажат всичко за стените на Йерихон. Нямаше да е много сложно. Военноморската станция на Сийл Бийч е оградена от четири големи пътя. Междущатското шосе 405 — пътят за Сан Диего — минава край северната граница на базата. На запад от нея е булевард „Лос Аламитос“ с шестте си платна с непрекъснато движещи се автомобили, който минава в посока север-юг. Успоредно на него е булевард „Болса Чика“ в източния край на станцията. Шосе 1, което минава покрай Тихоокеанския бряг, е южната граница на базата. Не е никак трудно човек да се повози с кола наоколо и да наблюдава какво става вътре, защото няма огради, растителност или други неща, които да пречат. Освен това по-голямата й част се намира зад най-елементарна двуметрова ограда от вериги, по която човек лесно може да се изкачи. С други думи, това щеше да бъде проста работа.

Когато се върнаха, в 2,45, ми обясниха, че съм прав. Всъщност Гадния, който и преди това е бил там, заключи, че сега достъпът ще е по-лесен от всеки друг път, тъй като охранителното поделение от Морската пехота било разпуснато. Защо? Защото охраната струва твърде много. Сега за нея се грижеха само полицаи под наем и моряци, ръководени от Следствената служба на Военноморските сили.

* * *

Реших да започнем незабавно с опитите си да проникнем, преди някой във Вашингтон да разбере, че ме няма, и което е още по-важно, да разбера дали Пинки не ми е погодил някой номер. Затова в 4,00 часа (7,00 източно време) се обадих до Вашингтон, като използвах паролата, която известява заместник-командващия по операциите, че влизам в действие. Бях съвсем кратък и не се сетих да оставя телефонен номер, на който заместник-командващият може да ме намери.

Захванахме се с работата. Чери Ендерс обу чорапогащника си, метна се на един кросов велосипед, оставен незаключен някъде наоколо (хич не ме интересуваше къде го е намерил), и тръгна към шосето край океана. В най-източната точка на станцията имаше надлез, където шосето се пресича с един малък път — единствения достъп от земята към сектора на Сийл Бийч, в който провеждаха морските си операции. От надлеза човек можеше да наблюдава дейността на баржите и влекачите, както и да вижда камионите с муниции, тръгнали към баржите.

При едно от предишните си посещения бяхме спрели преследвачите си от охраната, като взривихме откраднатата полицейска кола на тесния път и се измъкнахме по вода. Исках Чери да провери дали историята може да се повтори.

Смятах да ударя базата от юг, изток или запад, защото северната граница се охраняваше най-добре. Не от Военноморските сили, разбира се, а от старците, които живееха от другата страна на шосето в Лос Аламитос. Пенсионерите по принцип водеха малко скучен живот, заради лекарствата бродеха нощем и човек не знаеше какво може да очаква от тях. И те търсеха нещо, което да разнообрази живота им. Можеха да повикат полицията или охраната на базата веднага, а веднъж през 1985 г. дори се опарих от тях. Затова се бях научил да ги заобикалям отдалеч.

Чери направи обиколката си за по-малко от половин час. Съобщи, че заради уикенда в канала има много яхти. Споменах ли, че има канал за цивилни лодки, който заобикаля пристанището на баржите? Е, има такъв — той свързваше океана с марината^[4], която се напираше на югоизток от станцията и където наемите бяха високи. Точно там след около час Майк щеше да закотви „Злобния жабок“.

Изпратих Малката бира и Пик да го посрещнат и да се повозят с него по канала. Уинкин и Нод трябваше да проникнат в самата база и да съставят карта на съоръжението за съхранение на ядрено оръжие, за да разбера дали нещо се е променило, докато отсъствах. Блинкин и Пачия крак заминаваха към мочурищата в южната страна на базата. А аз и Гадния започнахме да си играем с някои от следящите устройства, които „освободихме“ от склада в Щаба на ВМС. Имаше чифт телевизионни камери с нишки от фибростъкло, които ми харесваха. Мислех да ги оставя в склада за оръжията, за да мога да покажа на командващия колко добре се справят от Следствената служба на Военноморските сили с опазването на любимите му ядрени ракети „Томахоук“. Имахме и следящи устройства — подобрени версии на използваните от Грант Грифит и Пинки в „Нарита“. Взехме и кодиращи устройства, които ни позволяваха да провеждаме секретни разговори по преносимите си радиотелефони, също и няколко клетъчни телефона.

Прекарахме остатъка от петъчния ден и цялата събота в приготвяне на импровизираните си експлозивни устройства, събиране на сведения и планиране на всяка стъпка от нападението. След първите двадесет и четири часа тук бях сигурен, че Пинки не се е опитал да постави капан. Базата работеше в нормалния си ритъм, което означава без никаква готовност. Хвърчах като совалка между „Злобния жабок“ и мотела и от време на време до „Каза Италия“, за да може Мама да ме шамаросва до побъркване, докато ям лазаня. Рано сутринта в събота бяхме готови. Оставих момчетата да се попекат, а ние с Майк си поприказвахме.

Планирах да атакуваме в събота вечер. Реших да направим сондажи и да проверим колко често преминават патрулите, да прегледаме оградата около ядрената инсталация и да поставим първите дванадесет импровизирани експлозивни устройства на територията на базата. Рано сутринта в неделя щяхме да отправим заплахи по телефона, за да видим кое е по-важно — неделната черковна служба или охраната на базата.

Надявах се да успеем да проникнем в складовото съоръжение през нощта в неделя срещу понеделник. Така че ако в понеделник към обед не ме обявят във Вашингтон за безследно изчезнал, все още щях да имам време да изпратя доклад, да се върна с нашия самолет П-3 до Източния бряг и да покажа физиономията си в кабинета на Пинки във вторник заедно с видеокасетите си.

Към 18,00 аз, Малката бира, Пик, Блинкин и Нод се събрахме на яхтата на Майк, занесохме си нещата на борда и започнахме предполетната подготовка, докато Майк ни вкарваше в канала. При това учение не се изискваше да използваме водолазно оборудване, но исках да разбера какво от него може да работи в реални условия. Мисията на момчетата беше безкрайно лесна: щяха да проникнат в заливчето с ограничен достъп, където бяха закотвени баржите с мунициите, и да поставят магнитни насочващи устройства по трюмовете и витлата на всеки плавателен съд по пътя си.

Майк наблюдаваше как разглеждам водолазните апарати „Дрегер“.

— Изглеждат адски зле, Рик.

Прав беше. Водолазните апарати бяха в ужасно състояние и не ми се искаше да позволя на мъжете си да изпълнят дори най-формално учебно гмуркане, а да не говорим за това да използват оборудването си в реална бойна ситуация. Опипах един от меховете за издишвания въздух.

— Това нещо май не е виждало вода от шест месеца.

— В такъв случай вероятно отвътре е плесенясало — каза Майк. — Я да видя. — Опипа апарата и провери манометрите. — Това е боклук.

Трябваше да се съглася. Манометрите изглеждаха, сякаш не са били изпитвани или рекалибрирани от години.

— Какво им е на тези апарати? — попита той.

Много добре знаех какво им е. Бях купил това оборудване, когато образувах „Клетката“ през 1985 г. Тогава го поддържах в превъзходно състояние, а да не говорим, че го натоварвах повече от позволеното. Например апаратите „Дрегер“ имат административна граница от десет метра, което означава, че не трябва да се слиза на по-голяма дълбочина с тях. Аз слизах с тях до двадесет метра. Но откакто „Клетката“ получи пълномощия да не се занимава с нищо освен с нормалните административни квалификационни гмуркания, оборудването не беше пробвано. По дяволите, то почти не беше използвано. Не беше и поддържано. И защо ли? Нали го използваха само веднъж на шест месеца в проклетия плувен басейн.

Майк отвори шкафа си с водолазно оборудване. Вътре се намираха шест чисто нови апарата.

— Това е подарък за теб — каза той. Приятно прекарване.

Проверихме оборудването, след това водолазите се преметнаха през борда, грабнаха чувалите с импровизирани експлозивни устройства и изчезнаха в канала. Имаха три часа за изпълнение на мисията си. Докато си вършеха работата, Майк и аз се возехме из канала, а после закотвихме „Злобния жабок“ непосредствено до природния резерват. Преоблякохме се във водолазните си костюми, грабнахме раницата с импровизираните експлозивни устройства и се пъхнахме във водата. Базата се намираше на около триста метра от нас. Запромъквахме се през тиня и водорасли. Съоръжението за съхранение на ядрените материали се намираше от другата страна на оградата, където имаше и ограда с остра като бръснач тел и стражева кула. Имаше и часови, но през биноклите видяхме, че е полицай под наем. По паркирания наблизо пикап се познаваше, че едновременно е и подвижен патрул. Това означаваше, че горе на кулата разглежда порносписания, а в пикала кърка и спи.

Е, за какво ли му е да внимава? Вече няма Съветски съюз, а японците са ни приятели, германците са заети да решават собствените си проблеми, а арабите са проблем на Източното крайбрежие. Така мислят във Военноморските сили.

Към импровизираните експлозивни устройства бях закрепил дигитални таймери. Нагласихме ги за 22,00 часа на другата вечер, поставихме една близо до кулата, една в пикапа и една в тревата близо до мястото, през което аз и Майк бяхме преминали през оградата. Целта беше да оставим видими следи и затова направихме доста отпечатъци в меката земя и разкъсахме водораслите при излизането си. Единственият истински проблем беше водното течение. Последните 100 метра до яхтата бяха трудни, защото приливът растеше и трябваше здравата да се борим.

* * *

В 9,00 в неделя заплашихме по телефона дежурния офицер и му казахме, че вече сме започнали да действаме.

Изпратих Малката бира и Пик да проверят самолета ни, защото беше възможно някой да го е забелязал. Другите започнаха да опаковат багажа си за пътуването към дома и да приготвят оборудването за нападението вечерта. Аз, Чери и Пачия крак за два часа обиколихме, за да видим как реагира базата.

Ситуацията беше нормална, с други думи, напълно осрана. Нямаше засилен патрул, нямаше досадни проверки на портала и ежедневието си течеше все така монотонно — никакво оживление в армейския магазин или алеята за боулинг. Обадих се на дежурния офицер, за да се оплача, но той ме прати да вървя на майната си.

Затворих телефона. Майната им.

Пик се обади по телефона и каза, че е успял да подаде полетен план за връщане.

— И успях да дозаредя горивото, така да се каже, шефе.

Това означаваше, че не е имал необходимите данни за ескадрилата, която би трябвало да заплати за горивото, и е направил пробен полет със самолета до летището в Лонг Бийч, където е заредил с личната си кредитна карта. Мамицата му, не знаех кой ще се ядосва повече, като получи сметката, жената на Пик или Пинки.

Разбира се, бях поискал оперативна кредитна карта от Пинки, каквато имах едно време.

Но той си седеше в проклетия съдийски стол, погледна ме и сполучливо изигра ухилен педераст, какъвто си и беше.

— Майната ти, Дик, хи-хи.

Разбира се, документира и това.

Получих протокол, копия от който Пинки изпрати до командващия, до завеждащия материалното обезпечаване на Военноморските сили и до командирите на бази във военния окръг на Вашингтон.

„Ако не можеш да работиш в системата, и то без закъснения, оперативните ти нужди няма да бъдат задоволявани. Винаги си бил слаб плановик и лош водач и системата ще работи, както е предвидено, а не както ти смяташ. И за да е сигурно, че нещата са ти ясни, трябва да знаеш, че терминът финансова гъвкавост вече е отпаднал от речника ми.“

* * *

Към 16,00 бяхме опаковали багажа си, каляската ни бе заредена с гориво и насочена в правилната посока, базата беше широко отворена и аз исках да я опустоша, да я опеперудя и овъгля. Планът беше да създадем масов хаос, който да служи за прикритие при проникването на Малката бира, Чери, Гадния и Пачия крак в съоръжението за съхранение на ядрените материали. Докато се промъкваха през трите огради и двете врати до склада, където се намираха ядрените ракети „Томахоук“, ние щяхме да тичаме натам-насам като кийстоунските полицаи, за да отклоняваме вниманието. Щяхме да поставяме детонатори, да палим огньове, да крадем автомобили, да разбиваме огради, да срязваме комуникационните връзки с външния свят и да досаждаме. Никой не обича да получава заплата за такава работа.

Бях избрал двете си най-добри двойки за проникване в склада. Така една от групите щеше да успее да проникне, ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата другата бъде притисната от охраната. Малката бира и Чери бяха специалисти сапьори, Пачия крак беше специалист катерач, а Гадния — майстор на ключалките и шифрите. Инструкциите ми бяха прости: Действайте.

В 18,00 освободихме стаите в мотела и се отправихме към мястото на последната среща. Скрихме колите на сигурно място и се разпръснахме за изпълнение на мисиите си. Дадох сигнал за старт с едно обаждане от монетен автомат от другата страна на главния портал.

Когато дежурният офицер вдигна слушалката, аз изръмжах:

— Тук е Движението за свободна еякулация на Палестина. — Опитах се възможно най-добре да имитирам Ясер Арафат. — Ще избием всички. Ще ви заграбим жените и изнасилим камилите… или обратното?

Той понечи да отговори, но аз затворих телефона. Време беше представлението да започне. Дадох малко време на първите двойки да заемат позиции, а след това започнах ударите, като координирах всичко с помощта на триватовите радиотелефони с кодиращи устройства, които притежавахме благодарение на склада в Щаба на Военноморските сили. Най-напред задействах едно запалително устройство при кейовете. Това накара пожарникарите и сапьорите да се юрнат в галоп натам. В момента на пристигането им взривих мините, които Малката бира, Уинкин и Блинкин бяха закрепили към десантния катер, закотвен встрани от доковете.

Цялата тази бъркотия беше причина на сцената да излязат водолазите от базата и охраната. Докато те идваха, аз се заех с отрязването на телефонните жици, Нод постави малък заряд в микровълновата кула на базата, достатъчен да смути калибрираните сигнали и да обърка излъчваните данни. После, докато всички бяха насочили вниманието си към водата, Уинкин и Блинкин префучаха през главния портал с открадната кола. Метнаха димни гранати в будката на часовия и… ах… запалиха я.

Преследвани от полицаите под наем, те зарязаха колата, разбира се, минирана, насред пътя под надлеза на шосе 1, изкачиха се по шосето, метнаха се на велосипед, който бяха заели от ергенските офицерски жилища, и заминаха. Аз чувах по телефона как се препозиционират и се усмихнах. Момчетата се учеха бързо.

Докато Робин Худ и бандата му създаваха хаоса, Пачия крак се катереше по кулата на часовия, за да обездвижи дежурния моряк. По-късно Пачия крак ми разказа, че е можел да изпие едно кафе с цигара, преди хлапето да се усети, че е до него. Чух ясно „Пълен напред“ в слушалката и разбрах, че се движим точно по график. Погледнах часовника си. В този момент Гадния сигурно ръси ключалките с графитна прах — това е най-добрият начин да се познае кои номера са най-често използваните. След това трябваше да ги набере в джобния си компютър, за да получи най-вероятните комбинации. Докато прави това, Чери и Малката бира трябваше да проникнат през външните вентилационни мрежи и да изпълзят по въздухопроводите.

От радиотелефона разбирах, че напредват отлично.

— Скипере… — Това беше Гадния.

Натиснах бутона за излъчване.

— Да?

— Най-добре веднага ела.

Гадния не беше от лъжливите овчарчета и затова изоставих наблюдателния си пункт северно от шосе 1, прекосих мочурището, промъкнах се през оградата, заобиколих полето, което бях минирал с импровизирани експлозивни устройства, и преминах през мястото, където момчетата бяха прерязали телената ограда. Махнах с ръка на Пачия крак, които се кипреше на стражевата кула, облечен в моряшко костюмче, и влязох в склада.

Помещението беше по-малко, отколкото би могло да се очаква — вероятно тридесет и пет на четиридесет метра. Ракетите бяха поставени или в сандъци, или на рафтове за предполетни прегледи. Рафтовете позволяваха на ракетите да бъдат вземани с виличен повдигач и поставяни на транспортни колички до баражите, които да ги закарат до крайцери, фрегати или подводници, за да бъдат изстреляни.

Гадния ми махна да отида при него. На контролния стенд имаше три ракети „Томахоук“, които трябваше да бъдат проверени преди монтирането им на самолета, а шест други ракети лежаха в сандъци с печати, че са готови за използване. Гадния, нали си е откачен задник, беше отворил един от сандъците.

— Гледай, шкипер.

Погледнах. Ракетите „Томахоук“ са дълги шест метра. Състоят се от четири основни части. В задната част има турбореактивен двигател с обхват 700 мили, електронна система за управление и горивен резервоар. Непосредствено пред горивния резервоар се намира полезният товар, който може да е или конвенционален бризантен експлозив, или тактически ядрен заряд. Тези бяха тактически ядрени ракети. Пред бойната глава се намира системата за навигация и насочване — схема с размерите на персонален компютър, в който са програмирани оценки за различни цели, а има и радарна система с инфрачервени лъчи, за да може ракетата да следва релефа на земята от тридесет метра височина, без да бъде засечена от отбранителните радарни системи.

— Виж, шкипере… — Гадния беше развил болтовете на капака за оглед. Погледнах. На мястото на ядрения полезен товар нямаше нищо. Има един технически термин за реакцията ми: „Сега отиде на майната си!“

— Мислех да мушна димна бомба вътре — обясни той, — но, дявол да го вземе, полковник, някой е идвал преди нас и е откраднал шибаната ядрена глава.

Нали съм си параноик, първото нещо, което ми мина през ума, беше, че Пинки наистина ни е скроил номер и ония от Следствената служба на Военноморските сили ей сега ще нахълтат през вратата и ще ни арестуват за влизане с взлом в секретно съоръжение. Но не беше възможно да го е сторил. Не защото не е достатъчно изобретателен, а защото нещо не си пасваше. Освен това не бях забелязал никакви признаци за засада по време на тридесет и шест часовата ми операция по разузнаване и оглеждане, а ако ме биваше за нещо, то беше точно да усещам опасността.

Значи това беше нещо сериозно. Някой крадеше части от ракетите. Разгневих се. По дяволите, наистина сигурността им тук беше слаба. И ако това не беше истинско доказателство, то не знам тогава кое ще е.

След това се сетих за „Нарита“. Дали това не е поредната операция — „ужилване“ на Грант Грифит, — нагласена така, че Дики да се хване на въдицата и да стане лош в очите на другите? Или пък може би Грант наистина е толкова мръсен, колкото си мислех, и е успял да направи обир отвътре.

Обир от вътрешни хора ли? Не беше изключено. Руснаците разпродаваха собствените си оръжия — и ако имаш достатъчно долари, лири стерлинги или марки, можеш да си купиш от автомат „Калашников“ до ракета СКЪД. Неотдавна бяха заловили някакъв задник от Полша с разделителна бойна глава от стара съветска ракета СС-20.

Дали и тук не ставаше нещо такова? Ако беше така, исках да спипам виновните мръсни кучи синове и да ги убия.

Внимателно, за да не обезпокоим околните, да не нараним дървото или да не изкривим пироните, отворихме всички сандъци. Липсваха две бойни глави и три системи за насочване. Като се има предвид, че тези ракети са предвидени за транспортиране по целия свят, както можеше да се види от надписите по сандъците, щяха да изминат седмици, преди да бъдат отворени и да се установи липсата на части. Това си беше първокласно групово начукване.

— Чери…

— Кажи, шкипере?

— Ти донесе ли онези неща от склада?

— Тъй вярно, сър.

Отвори раницата си. Вътре имаше пет пасивни монитора, от онези, дето, като се включат, започват да излъчват сигнал за определяне на координатите. Имаше и две телевизионни камери с кабели от оптични влакна, литиеви батерии и микровълнови излъчватели. Можеха да снимат на сто метра разстояние и да работят в продължение на две седмици.

Накарах Малката бира да разположи камерите, като скрие едната над опорната греда, откъдето ракетите се виждаха ясно на минимонитора, а другата постави зад електрически контакт, за да можем да получим картина от нивото на пода с надеждата, че ще уловим лицата на нарушителите. Свръхбавните ленти в записващия модул можеха да изкарат по 144 часа и се надявах, че лошите скоро ще дойдат на посещение. Мамицата ви, сега сте пред шибаната скрита камера.

Сандъците бяха повече, отколкото следящите устройства. Подозирах, че ако отново обират това помещение, ще се заемат с инспектираните ракети. Затова поставихме монитори в секторите за навигационните системи на трите ракети на контролния стенд, върнахме печатите по местата им, след което скрихме няколко указателя на координатите в системите за насочване на две от инспектираните, но неотваряни ракети.

Накрая запечатахме всички сандъци, като внимавахме да вкарваме пироните в същите дупки. Огледахме помещението, отстранихме всички следи от присъствието си и се разкарахме. За да създадем хаос, накарах Гадния и Чери да сложат няколко експлозивни устройства около склада, като създадат впечатлението, че сме си играли наоколо, но не сме нарушили неприкосновеността на свещения район.

Отначало смятах да използвам Сийл Бийч, за да тренираме за шпионския си излет до Корея. След края на учението щяхме да летим обратно за Вашингтон. Щях да напиша доклад за Пинки и да се опитам да измуфтя колкото е възможно повече оборудване, а после да тръгна за Япония от международното летище „Дълес“.

Но сега това не беше възможно. Докато дойде време да се понесем към Япония, исках да остана наблизо, при наблюдателните ни телевизионни камери, и да видя кой, по дяволите, краде тактически бойни глави и свръхсекретни системи за насочване. Едно беше сигурно: докато не го открия, всички, с изключение на „Червената клетка“ и стария ми приятел Майк Ригън, бяха заподозрени. А в това число влизаха и президентът, вицепрезидентът, председателят на Обединеното командване и главнокомандващият. Невероятно ли? Да, разбира се. Невъзможно? Не забравяйте Правило първо: „Не си въобразявай.“

Две-три от заподозрените лица изпъкваха на преден план: любимият ми бивш министър на отбраната Грант Грифит и заместникът по военноморските операции, плановете и политиката, Пинки Прескът III. Единственото нещо, което ме караше да се чувствам добре, беше, че според уставите на Военноморските сили използването на смъртоносни похвати е оправдано при защита на ядрените оръжия. Ако Пинки и Грант са виновни, щях да мога да ги убия законно. И нямаше съмнение, че ще го сторя.