Хари Харисън
Плацдарм (1) (Планетата, от която никой не се завръща)

Едно
Самотният мъж

Малкият кораб се вряза във външния слой на тънката атмосфера и веднага засвети като падащ метеорит. Само след няколко секунди тлеенето се разпростря и цветът му се промени от червен на бял, заедно с нарастването на силата на триене. Въпреки невероятната си устойчивост, сплавта на корпуса не беше проектирана да издържа на такива чудовищни температури. От конусовидния нос се появиха пламъци, а изпепеления метал се разкъса. И точно в момента, когато изглеждаше, че корабът ще бъде погълнат от пламъците и унищожен, още по-ярките огнени струи на ракетните двигатели пронизаха горящия газ. Ако корабът се бе изплъзнал от контрол, унищожението му беше сигурно. Но пилотът си знаеше добре работата и беше изчакал до последния момент, преди да включи двигателите, за да забави покачването на температурата.

Спусна се през плътните облаци, право към голяма покрита с трева равнина, която се приближаваше с нарастваща скорост. Когато стана ясно, че ударът е неизбежен, ракетните двигатели отново се включиха, забавяйки кораба. Въпреки ревящите двигатели той продължи да пада бързо и се удари в повърхността с оглушителен трясък, натоварвайки амортизаторите си до краен предел.

Когато облаците пара и прах се вдигнаха, на носа на кораба се отвори малък люк, от който се подаде оптически датчик. Той започна бавно да се върти, сканирайки огромното море от трева, далечните дървета и пустия на пръв поглед пейзаж. В далечината се раздвижи стадо животни, които панически побягнаха и скачайки се скриха от полезрението. Датчикът продължи движението си, за да спре накрая върху близките руини на бойни машини — огромно гробище върху покритата с кратери равнина.

Това беше тъжна картина. Стотици, може би дори хиляди смачкани гигантски бойни машини лежаха разхвърляни по полето. Всички те бяха промушени, смачкани и разкъсани от невъобразими сили. Това беше паметник на унищожението, който се простираше почти до хоризонта. Оптическият датчик огледа внимателно ръждясалите гиганти и се прибра в кораба, а люкът се затвори. Изминаха дълги минути преди тишината да бъде нарушена от стърженето на метал в метал. Този път се отвори люкът на въздушния шлюз.

Още повече време измина преди мъжът бавно да се подаде от отвора. Движенията му бяха внимателни, а дулото на йонната пушка в ръката му търсеше пред него като гладно животно. Беше облечен в тежък брониран костюм със запечатан шлем, който използваше телевизионна камера за наблюдение. Бавно, без да отслабва вниманието си от пейзажа наоколо и без да маха пръста си от спусъка, мъжът снижи свободната си ръка и докосна радиото на китката.

— Продължавам рапорта вече вън от кораба. Ще повървя бавно, докато си поема дъх. Костите ме болят. Направих снижаване в свободно падане и го задържах така възможно най-дълго. Кацането беше бързо, но при удара поех най-малко 15 g. Все още няма признаци да съм бил забелязан по пътя надолу. Ще продължа да говоря, докато оглеждам наоколо. Радиосигналът ми е насочен към космическия модул, който се намира в орбита около планетата. Така че каквото и да се случи с мен, ще остане запис. Нямам намерение да върша работата си така некадърно, както Марсил.

Не съжаляваше, че го е казал и така е запечатал отношението си към един покойник в записа. Ако Марсил беше взел някакви мерки за сигурност, може би щеше да е все още жив. Но, предпазлив или не, глупакът поне трябваше да намери начин да остави съобщение. А нямаше нищо. Абсолютно нищо, което да разкаже какво се е случило, нито дума, която би могла да помогне сега. Хартиг изсумтя при тази мисъл. Кацането на нова планета представляваше опасност, независимо колко спокойна изглеждаше тя. И тази, Селм–2, със сигурност не беше по-различна. А и не изглеждаше никак спокойна. Първата мисия на Марсил. И последната. Беше изпратил рапорт от орбита и бе записал предполагаемото място за кацане на повърхността. И нищо повече. Глупак. Никой не чу гласа му отново. Тогава взеха решение да изпратят специалист. Това беше седемнадесетият планетарен контакт за Хартиг. И той имаше намерение да използва целия си опит, за да не бъде последният и за него.

— Разбирам защо Марсил е избрал това място. Няма нищо освен покрита с трева равнина, простираща се във всички посоки. Но точно тук, близо до мястото на кацане, е имало битка и то не много отдавна. Останките от боевете са точно пред мен. Има всякакви бойни машини. Сигурно някога са били доста внушителни, но сега всички са разрушени и ръждясали. Ще ги огледам отблизо.

Хартиг заключи люка и без да прекъсва рапорта си войнствено се отправи към бойното поле.

— Тези машини са големи, най-близката е трябва да е дълга около 50 ярда. Има вериги и само една кула с голямо оръдие. Точно тя е унищожена. Оттук не виждам никакви отличителни знаци. Ще се приближа, за да я огледам отблизо. Но честно да ви кажа, това не ми харесва. От космоса не се виждат никакви градове, няма никакви радиоизлъчвания или трансмисии в целия комуникационен обхват. И въпреки всичко — бойно поле, покрито с развалини. А това не са играчки. Сигурно е, че са продукт на високоразвита технология. Нито пък са някаква илюзия. Това нещо е от здрав метал — и е било разкъсано от нещо още по-здраво. Все още не виждам никакви отличителни белези или знаци по него. Ще погледна вътре. Оттук не мога да видя никакви люкове, но отстрани има дупка, през която би могъл да мине и камион. В момента минавам през нея. Вътре може да има някакви документи или поне надписи по уредите за управление…

Хартиг замръзна на мястото си, а облечената му в ръкавица ръка стисна разкъсания метал на стената около отвора. Не чу ли нещо? С внимателни движения той усили сигнала от външния микрофон. Но всичко, което можеше да чуе, беше свиренето на вятъра в металните скелети. Нищо друго. Ослуша се за момент, после сви рамене и се обърна, за да се покатери през отворената рана в машината.

С плашеща внезапност далечно механично дрънчене отекна от металните трупове сред бойното поле. Хартиг се обърна и се просна на пода с насочено оръжие.

— Там има нещо, което се движи. Още не мога да го видя, но го чувам съвсем ясно. Включил съм външния микрофон към предаването, така, че неговият сигнал също ще бъде записан. Звукът става по-силен, колела, може би вериги, които скърцат и дрънчат. Някаква машина… ето я!

Със звук на удар на метал в метал, нещото се появи измежду разрушените машини. Беше по-малко от останалите, не по-дълго от 5 ярда и фучеше напред с ужасяваща скорост. Изцяло черно и доста зловещо. Хартиг вдигна пушката си, но отпусна пръст от спусъка, когато видя, че то се отвръща от неговата посока, увеличавайки скоростта си едновременно със завоя.

— Насочва се към модула ми за кацане! Може би го е засякло при кацането. Открило го е по топлината, с радар, или някакъв друг начин. Използвам дистанционното, за да включа всички защити на борда. Веднага щом това нещо влезе в обсег, ще бъде взривено… ето!

Последваха многократни експлозии, когато скорострелните оръдия на кораба заизливаха смъртоносния си огън. Земята потрепера и във въздуха се разхвърчаха парчета от скали и буци пръст. Оръдията затихнаха — и почти веднага подновиха огъня, тъй като машината се появи от прашния облак. Очевидно невредима.

— Това нещо е бързо и здраво, но главните оръдия ще се справят с него…

Още по-силна експлозия разтърси земята и отекна в металните стени около него; изсипа се душ от червеникав прах. Хартиг гледаше втрещен, но след малко поднови рапорта си с безизразен глас.

— Това беше кораба ми. Само един изстрел от проклетото нещо му беше достатъчен. А нашите оръдия не можаха дори да го одраскат. Сега обръща в моята посока. Сигурно проследява радиосигнала или топлинното ми излъчване. Вече няма смисъл да изключвам радиото. Идва насам — право към мен. Сега стрелям, но това изглежда не му влияе. Не виждам никакви отвори или прозорци от тази страна. Предполагам, че екипажът гледа по телевизионен път. Опитвам се да стрелям по някакви издатини в предната му част. Биха могли да са датчици. Или някакви инструменти. Това, изглежда, не го забавя…

Звукът от експлозията бе внезапно прекъснат от разпадането на радиовръзката. Контролният център на намиращия се в орбита около планетата кораб автоматично започна да търси сигнала. Но съвсем безуспешно. След това опита с всички останали канали за радиовръзка. Нищо. С механична упоритост той започна търсенето отначало и с максимална мощност, но не откри нищо освен атмосферни смущения. След един час повтори претърсването, както и на всеки час от следващите двадесет и четири. След като тази част от програмата беше завършена, той включи ПБС-радиото^[1] и точно според инструкциите изпрати записа на радиосигнала, който бе получил от човека на повърхността. Когато и това бе свършено, той намали до минимум напрежението във всичките си системи и с безкрайно търпение зачака следващата команда.