Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Cell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Окончателна корекция
NomaD (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (30 декември 2007 г.)

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия II. Червената клетка

Библиотечно оформление и корица: Tandem G

„Атика“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Във вторник вечерта отидох с колата до Анаполис, откъдето купих седем комплекта фланелки с емблеми на академията и три якета с надписи с името на университетския отбор. Взех си и бейзболна шапка, на която със златни букви на син фон беше написано: „ВОЕННОМОРСКИ СИЛИ“. Козирката беше богато украсена с пържени яйца. Скриваше много добре косата ми. После се отправих към една обществена пералня, където пуснах фланелките и панталоните да се извъртят два пъти. Докато чаках, се отбих в книжарницата на академията, за да сложа автографа си на наличните им екземпляри от „Свирепия“, и с радост установих, че книгата почти се е изчерпала. Когато излезе, административното ръководство на академията не ми разреши да раздавам автографи в района на поделението. Но курсантите купуваха стотици книги и това ми доставяше огромно удоволствие. Възможно бе дори да понаучат нещичко от нея.

В 16,55 се отбих в Пентагона, за да оставя един плик на идеално чистото бюро, на адютанта на Пинки Прескът. Той, както и Пинки, вече си беше заминал. Там беше само началник-щабът — книжен червей, който приличаше на катерица и се казваше Майер. Вдигна поглед, когато тръгнах към вратата.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Дик?

— Не. Оставих доклада за Пинки на бюрото на административния му помощник.

Махна разсеяно с ръка и се върна към хартиите си.

— Ще му предам.

Съгласно заповедта съобщението беше адресирано до негово кралско височество заместник-командващия по военноморските планове, политика и операции и гласеше: „Уважаеми Пинки, в случай че няма други указания, като подготовка за предстоящото учение за проверка на сигурността тази вечер моето звено ще провери готовността на Щаба на Военноморските сили. С любов и целувки Ричард Марчинко, полковник, ВМС, САЩ.“

Ухилен, излязох от сградата и тръгнах към метрото. Проверка ли? Щях да им направя една шибана проктосигмодиоскопия[1].

Срещнах се с момчетата в Пещерата — таванския ми апартамент в старата част на Александрия — и им раздадох униформите. Отидохме с таксита до националното летище, откъдето наехме „Линкълн Континентал“ и „Форд Ескорт“. Бяхме с фалшиви документи и шофьорски книжки, точно както истински терористи. Закарахме колите на паркинга при парка „Шутър Макгий“. Изстъргахме лепенките на фирма „Херц“ от задните стъкла и поставихме надписите „Военен окръг Вашингтон“ на таблата. Екипировката си, която носехме в огромни найлонови сакове, прибрахме в багажниците, а след това откарахме колите при „Булфедърс“, един бар на „Кинг стрийт“ в стария град, където ядохме хамбургери, пихме бира „Куърс“ и уточнявахме последните подробности.

Към осем и половина вече бяхме на път. Уинкин, Блинкин и Нод се свиха на задната седалка на форда и заедно с Пик и Малката бира отидоха към щаба. Трябваше да паркират на тридесетина метра от обработената ограда. Докато триото новаци открадне един полицейски микробус и се установи с него пред Щаба на Военноморската следствена служба, Пик и Бирата щяха да влязат в сграда 200 и да отворят кабинета на командващия с ключовете, които бях откраднал. Според инструкциите те трябваше да неутрализират морските пехотинци пред вратата. Гадния подкара линкълна. Джери седеше до него. Аз лежах свит на пода пред задната седалка, а Пачия крак беше качил краката си номер 45 върху мен. Е, естествено, бях обръснал брадата си. Сигурно беше, че никой няма да ме познае. Но защо да рискувам?

Гадния забави ход при портала, махна за поздрав на охраната и премина с петнадесет мили в час. След като заобиколихме музея на Военноморските сили, свърнахме наляво към осветения участък. Паркирахме пред една сграда, която по времето на Гражданската война е била склад. Намираше се точно зад сегашния склад, на две пресечки от щаба на Следствената служба. Гадния отвори багажника. Свалихме оборудването и се заловихме за работа.

Чери изстреля с прашката си две сачми от лагер и счупи двете крушки на уличното осветление. После я прибра в колата. Почакахме, за да видим дали някой не е чул шума от разпилените стъкла, но всичко наоколо си оставаше тихо. Тогава Пачия крак взе една щанга и напъна стоманената врата на склада, която беше залостена отвътре. Отвори се още преди да успеем да се скрием добре. Тоя хлапак си го биваше. Махнах им с ръка и те потънаха вътре.

Аз и Гадния носехме две черни найлонови торби. С бавен тръс заобиколихме склада. Когато минавахме покрай паркинга, настигнахме нисичка и набита жена на средна възраст. Беше облечена в спортен екип и се задъхваше зад огромен ротвайлер. Тоя пес трябва да тежеше поне седемдесет кила и не ми се искаше да ме намрази.

Махнах с ръка.

— Добър вечер, мадам.

Тя се усмихна и отговори:

— Добър вечер. Тичате ли?

— Да. — Кимнах към Гадния, облечен в университетското яке. — Така раздвижвам старото си сърце, за да мога да не изоставам от по-младите, ето като този.

— Разбирам ви. И аз тичам при всеки удобен случай — особено във вечери като тази, когато съпругът ми остава на работа до късно. Но трябва да ви кажа, че ми е все по-трудно. Адски усилия ми коства да не изоставам от стария Мърфи.

Забавих ход. Тя беше страхотно прикритие.

— Мърфи ли? Страхотно име за куче.

— Съпругът ми го нарече така заради прословутите закони на Мърфи. Казва, че това е единственият закон, по който действат Военноморските сили.

Беше толкова права. Засмях се.

— Надявам се, че Мърфи не оправдава името си.

— Е, винаги е мераклия. — Спря и погали кучето зад ушите. — Не, добро момче е. Но остарява като мен. — Жената погледна към надписа „Анаполис“ на якето на Гадния.

— Кога завършихте? — попита тя.

— Осемдесет и девета — излъга Гадния.

— А, значи може би познавате сина ми. Той започна през осемдесет и трета.

— Как се казва? — попита той.

При отговора за малко не припаднах. Тичахме заедно със съпругата на командващия Военноморските сили. Изглежда, аз трябваше да се казвам Мърфи. Мърфи-псето се среща с Мърфи-водолаза.

Вече бяхме отминали щаба на Следствената служба на Военноморските сили и се отправихме към пристанището, където беше закотвен корабът „Бари“. Побутнах Гадния по ръката и се отклонихме вляво.

— Приятно ми беше да си поговорим, мадам.

Тя махна с ръка и продължи напред към ремонтното пристанище.

— И на мен. Всичко хубаво.

Ускорихме ход и се отдалечихме.

— Мама му стара! — казах, когато тя се отдалечи. — Съвсем навреме се срещнахме с нея.

— Или както се казва, шефе, всичко зависи дали навреме вършим нещата.

Обиколихме района два пъти. Беше тихо. Нямаше никаква охрана. Никаква полиция. Никаква съпруга на командващия. Никакъв Мърфи. Завихме обратно и се приближихме към сградата „Фордж“ от южната страна, като погледнахме през стъклените врати към охраната. Разбира се, имаше камери и монитори, но двамата постови се интересуваха повече от играта на карти, отколкото от това какво става на екраните зад тях.

От изток се появиха светлините на фарове. Забавихме ход, за да видим кой е. Уинкин, в полицейска униформа и шапка с козирка, седеше на предната седалка до шофьора на пикапа „Додж“ с полицейски буркан отгоре. Вдигна вежди, за да ни поздрави. Нод, съвсем сериозен, седеше зад волана.

Време беше да тръгваме. В североизточния ъгъл на сградата един улук с размерите на стройна фиданка се издигаше от земята право до покрива четири етажа по-горе. Посочих я.

— Гаден, би ли желал да водиш?

Катеренето по водосточна тръба е по-трудно, отколкото изглежда, но ако човек ежедневно вдига тежести над сто и тридесет килограма, е необходим само малко тренинг, защото силното му тяло само ще се набере нагоре. Гадния вдигаше по двеста. Излетя по проклетия улук като таитянин след кокосов орех. Когато аз, задъхан и с последни сили, се добрах до покрива, той вече бе нахлузил хирургическите си ръкавици и сериозно се беше заел с влизането с взлом. Сложих си ръкавиците и му станах съучастник. Най-напред бавничко разхлабихме камерите на поставките им. Нямаше защо да предупреждаваме охраната. Когато обективите застанат на петнадесет сантиметра встрани, нямаше да ни виждат и щяхме да си работим необезпокоявани. Разкъртихме и отворихме един от трите капака на покрива, подпряхме го със сгъваема пръчка за палатка, вързахме найлоново въже за гръмоотвода и се спуснахме в главната шахта за електрическата инсталация. Оттам нататък всичко беше само въпрос на няколко извивки на тялото и малко помощ на краката, за да влезем в коридора на четвъртия етаж и там да се разделим. Гадния щеше да потърси сувенири на горните два етажа и да постави импровизирани експлозивни устройства. После щеше да се върне по пътя, откъдето дойдохме, да се качи на фалшивия полицейски автомобил и да тръгне към хълмовете. Аз щях да се заема с долните два етажа и да се измъкна през прозореца на един кабинет на първия етаж, който гледаше към някаква алея. Удивително беше, че кабинетите на приземния етаж имаха по едно стъкло. Можех да се измъкна лесно — щеше да е необходимо само да резна стъклото с елмаз и да залепя гумената вендуза, каквато по една случайност носех в раницата си.

Спуснах се по пожарната стълба до втория етаж, открехнах вратата и тръгнах по балатума в коридора. Добре познавах разположението на щаба на Следствената служба на Военноморските сили, защото по време на инквизицията ми в края на 80-те години идвах тук на разпити в продължение на месеци. Знаех, че на втория етаж има три СРС, а на третия — две, а това са секретни разузнавателни служби, или на обикновен английски — стаи, в които не могат да действат подслушвателни устройства.

СРС на третия етаж се използват за извличане на информация от банкови влогове и разпити на хора като мен, чиито операции са секретни. В двете СРС на втория етаж Следствената служба съхраняваше важните си папки, сведенията за текущите следствия и някои други чудесни неща.

Третата осигурена срещу подслушвателни устройства стая на втория етаж се използваше от специалния отдел за разследвания, който съсредоточаваше усилията си предимно върху офицери с генералски звания. Там работеха осем офицери.

Според мен идеята не беше лоша. Логиката за създаване на този отдел е подобна на тази за съществуването на военен прокурор. В отдела работеха професионални, аполитични следователи, чиято работа беше да дебнат хората, които управляват Военноморските сили. Отдел за вътрешни работи като повечето полицейски служби. Единственият проблем беше, че корупцията в отдела се появи много рано и го използваха предимно за политически отмъщения.

Точно този отдел бяха пуснали в действие срещу адмирал Ейс Лайънс в края на 80-те години, когато с искреността си обиждаше много от съучениците си от академията в Анаполис. Сплашване, преследване и директни заплахи по време на двегодишното следствие, наречено „Железен орел“ — така специалният отдел успя да насили Ейс да се пенсионира преждевременно от поста си на главнокомандващ Тихоокеанския флот.

Една седмица след пенсионирането на Ейс най-големият му съперник, един адмирал с три звезди на име Майк Дайн, когото преди четири десетилетия, през 1946 г., Ейс изместил като защитник на първия отбор по футбол на Военноморските сили, бе повишен в чин пълен адмирал и получи длъжността на Ейс. Именно Дайн с благословията на тогавашния командващ беше пуснал Следствената служба на Военноморските сили по петите на Ейс. Не защото той бе сгрешил нещо, а защото Майк Дайн искал да уреди стари сметки още от времето в Анаполис. Използвал специалния отдел, за да го стори.

Знам. Мислите, че да се използва Следствена служба за политически цели е неморално и погрешно. Е, и какво искате да кажете с това? Такъв е светът. Следствената служба е позната като адмиралското гестапо — всъщност така го наричат на четвъртия етаж в Пентагона, където са кабинетите на всички адмирали с четири звезди и те през цялото време използват тази служба един срещу друг.

Както и да е. Ако Следствената служба е гестапо, то законно действащите терористи в специалния отдел са главното звено на наказателните SS отряди на гестапо, известни като терминаторите.

Започнах да проверявам вратите на специалния отдел. Комбинираните ключалки на първите три се оказаха трудни като онази работа на девственица. Дочух гласове зад четвъртата врата. Тъкмо мислех да опитам да си поиграя с ключовете, когато разбрах, че се приближават. Огледах се за скривалище.

По дяволите, намирах се на такова място, където не можех да се скрия. Невъзможно беше да се върна до стълбището, без да ме забележат. Изхвърчах надолу по коридора и забелязах знак за мъжка тоалетна. Влетях вътре и потърсих убежище в една от кабинките. Смъкнах панталоните си.

Съвсем навреме се скрих. Двадесет секунди по-късно вратата се отвори и два чифта черни обувки се отправиха към писоарите. Два ципа се спуснаха и се отрониха две въздишки на облекчение. Изпикаха се мълчаливо. След това терминатор номер 1 предложи да отидат да вземат по една пица от офицерския клуб на отсрещната страна на улицата, преди да свършат с работата си. Тази идея се хареса на терминатор номер 2. Изтръскаха патките си и излязоха, без да си измият ръцете. Нещо естествено за тях.

Изчаках три минути, след това се измъкнах от тоалетната, върнах се до тяхната врата и завъртях наляво ръчката на ключалката с циферблата. Мръдна. Задниците бяха оставили стаята отворена. Можех да отворя ключалката — обикновено трябваха четири-пет минути, но сега не се налагаше.

Влязох.

Всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно. Както в толкова много служби, на толкова много „сигурни“ места от Капитолийския хълм през Пентагона чак до ЦРУ серията цифрови ключалки не струваше. Всички кабинети бяха свързани помежду си — осем стаи без междинни врати. Единствено специалният отдел в края имаше врата.

Терминаторите, които отидоха за пица, бяха спазили процедурите за сигурност. Бяха заключили папките и бюрата си, въпреки че отгоре имаше по някой лист и ксероксът бе включен. Други обаче се оказаха по-немарливи. Две стаи по-надолу открих, че сейфът е отворен. В последния кабинет сварих купчина папки, пръснати върху две дълги маси в центъра на стаята.

Време беше да се заловя за работа. Най-напред прегледах масите — търсех надпис „Грант Грифит“. Не намерих нищо, въпреки че на много места се споменаваха операции, за които ми бе говорил. Взех десетина папки и изтичах до ксерокса, преснимах ги и ги пъхнах в раницата си.

Отворих сейфа и разгледах пликовете за папки. Във всеки плик имаше материали от едно разследване. Две кодови наименования приковаха погледа ми. Едното беше „Ловец на лисици“ — вероятно ставаше дума за сваляне на мацки. Обичам такива следствия. Извадих папката.

Вниманието ми беше привлечено и от една друга папка с голям надпис с двусантиметрови главни букви — „Хъкълбери Хрътката“. Веднага се досетих за подобното на хрътка лице с големи челюсти на пенсионирания адмирал с четири звезди, който се казваше… е, ще го нарека просто Хък.

Най-напред отворих плика на Хъкълбери. Вътре лежеше дванадесетсантиметров топ листа. Имаше и снимки, и писма. Доклади, паметни записки, копия на банкови сметки и телефонни разговори. Фигурираха и интервюта, и дадени под клетва изявления.

Разбира се, предметът на следствието беше адмирал Хък, бивш председател на Обединеното командване, който преди пенсионирането си се беше разнежил. В доклада си пред Сената, излъчен и по телевизията, беше разрешил санкции срещу Ирак вместо военни действия. Беше подкрепил предизборната кампания на сегашния президент, когото много хора от Военноморските сили ненавиждаха.

Изглежда, сега терминаторите търсеха начин да се разправят с Хък, като го обвинят в прокарване на влияние като председател, а от съдържанието на папката, която държах, ми ставаше ясно, че ще го сторят. Бяха събрали адски много сведения. Проблемът бе там, че нямаше нищо вярно — една бродерия от лъжи, намеци и слухове, съшита с косвени сведения и безименни източници. И все пак, ако се пусне в пресата, както често постъпваше специалният отдел, щеше да е достатъчно, за да съсипе кариерата на Хък като цивилен. Защото в момента адмирал Хъкълбери Хрътката беше президент на Съвета за разузнаване, както и член на две от корпорациите, които бяха сред 500-те най-добри фирми според списание „Форчън“.

Малко след като напуснах поста командир на „ТЮЛЕН-група 6“, служих при Хък като свързочен офицер по въпросите на войната със специални методи. Не беше мой тип председател. Шофьор на кораб, напуснал флотата преди две десетилетия и станал системен аналитик и доктор на образователните науки, той беше нерешителен и колеблив. И нещо по-лошо — изглежда, не одобряваше използването на сила.

Но с мен винаги се е държал добре. Никога не ме е лъгал, не се е опитвал да ме прецака, нито мен, нито хората, ангажирани с войната със специални методи. И съвсем не беше прокарвал сфери на влияние. Този човек не обръщаше внимание на стотиците лобисти, които се опитваха да купят услуга от него срещу разкошни вечери или предложения за безплатни пътувания. Винаги си плащаше пътуванията. Както и вечерите. Отказваше уикенд за голф в Палм спрингс или Бока Рейтън. Веднъж беше изхвърлил един лобист от кабинета си, след като онзи му намекнал, че ако се отнесе благосклонно към една разработка на система за търсене на цели, след като се пенсионира, ще получи шестцифрен хонорар за консултации.

Извадих от папката заглавните листа, списъка на враждебно настроените свидетели и източници на сведения, телефонните разговори, както и няколко от по-малките преписи от влогове, и ги пуснах на ксерокса. Върнах всичко в плика и го сложих на мястото му в сейфа. Адмирал Хък щеше да намери в пощенската си кутия анонимен кафяв плик без адрес.

След това дойде ред на „Ловеца на лисици“. Представете си изненадата ми, когато открих, че лудият по мацета адмирал под наблюдение се оказа моят скъп нов шеф Пинки Прескът III. Изглежда, Пинки е бил предаден от високопоставен цивилен източник, който според доклада случайно се натъкнал на него и сладураната му, когато двамата излизали от един блок на 21-ва улица и улица Н в три часа, или 15,00 по военному.

Гореупоменатият източник — продължаваше докладът — заподозрял нещо, защото Пинки лепнал на гореупоменатата сладурана една влажна целувка, а след това се качил в кола на Пентагона, управлявана от срочнослужещ във Военноморските сили. Гореупоменатият източник записал регистрационния номер и номера на гаража на гореупоменатото превозно средство и ги предал на Следствената служба, която установила, че въпросната кола била дадена на моето отмъщение Пинки Фъшкията.

Според папката горепосоченият източник отишъл направо при шефа на Следствената служба, който счел случката за достатъчно сериозна, за да започне следствие срещу заместник-командващия за текущите планове и политика. Очевидно горепосоченият цивилен източник имаше доста голямо влияние. Не може всеки да повика шефа на Следствената служба и да го накара да започне следствие само след три дни, както се разбираше от доклада.

Разбира се, служба на Военноморските сили беше започнала разследване, защото цивилният източник смятал, че Мико Такахаши, ВМ (или Въпросната Мадама), е агент на чуждо разузнаване. Мико беше японка, която по-рано е работила в кабинета за военните връзки в посолството на Япония. Живееше в апартамента на ъгъла на 21-а и улица Н и в момента работеше като преводачка на свободна практика и като бизнесконсултант за корпорация „Мацуко“. Голямо маце, няма що.

Знаеше се, че Пинки има сеанси при нея три пъти седмично точно в 14,00 ч. Идваше, празнеше се и си тръгваше. Всичко протичаше по график, който педантично спазваше. Типично за него — нищо спонтанно.

Бяха направени и записи на телефонни разговори — очевидно чрез подслушвателни устройства, както и снимки. Страхотни снимки. Тя беше брюнетка. Циците й бяха малки, но много хубави, особено когато е възбудена. Пинки не беше особено надарен. Направих копия на доста снимки, а след това откопирах и папката.

Помислих си, че не е лошо да пратя снимката на Мико до То Шо, за да видя какво може да каже. После прибрах всичко в раницата си, върнах папката на мястото й и се измъкнах от стаята. Вратите на асансьора тъкмо се отваряха. Хукнах с всички сили към стълбището и стигнах там, без да ме забележат.

Мамицата му, бях улучил шибаната десетка. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да се махам. Гадния имаше инструкции да остави достатъчно импровизирани експлозивни устройства, за да се вижда, че сме идвали. Но не тръгвах. Отдалечих се от стълбището и започнах да се промъквам из фоайето приведен, за да не ме видят часовите. Влязох в първия кабинет, който се оказа с отворена врата. Счупих с отвертката ключалката на едно чекмедже и сложих вътре импровизирана димна бомба, като го оставих отворено и му залепих лепенка със земното кълбо, с надпис „Група за координация на сигурността на Военноморските сили“ и отдолу букви ЧК („Червената клетка“).

На излизане залепих още една лепенка на вратата. Върнах се до стълбите и бавно слязох на първия етаж, разбих вратата на един кабинет, леко дръпнах пердетата и погледнах през прозореца. В алеята нямаше никой. Облизах гумената вендуза и я лепнах на прозореца, извадих елмаза и го прокарах по стъклото около рамката. После леко го почуках. Стъклото падна от рамката. Преди да го сложа на пода, му залепих още една лепенка. След това излязох.

Метнах раницата на рамо и се затичах на североизток към предната страна на сградата „Фордж“. Пикапът все още стоеше близо до паркинга на адмирал Уилард. Вдигнах палец за поздрав към фалшивите си полицаи и задъхан преминах покрай тях. Нод кимна и запали колата. Следващата им задача беше да проникнат в склада. Оттам щяха да приберат играчките, които в момента Чери и Пачия крак задигаха, да ги качат на пикапа и да ги изкарат извън района на щаба. После трябваше да тръгнат надолу по улица М, да идат на другия паркинг и да прехвърлят всичко във форда. Пачия крак и Чери щяха да се върнат през портала, да заменят катинарите, после да отидат при форда и да изчезнат към Пещерата.

Отидох до сграда 200, където Малката бира и Пик минираха кабинета на командващия с шест импровизирани експлозивни устройства. Напъхах се в синьото униформено сако и бялата шапка, които командващият любезно бе оставил на закачалката си, седнах зад бюрото му и се усмихнах на фотоапарата „Стайлъс“, с който Пик ми направи снимка на лента „Кодакроум“. Минирахме часовия и се махнахме. В края на краищата оставаха още петдесет и пет минути до затварянето на баровете из стария град, а според мен след толкова работа тази вечер момчетата заслужаваха по някоя и друга студена бира.

Бележки

[1] Съчетане от Proctodioscop — ректоскоп и Sigmodioscop — уред с лампа за преглеждане на дебелото черво и ректума. — Б.пр.