Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (4)

Глава трета

То Шо и още шестима дойдоха навреме, за да приберат останките. За по-малко от половин час пристигнаха от Токио — изглежда, с хеликоптер. Всъщност хеликоптерите бяха два, но пътуването си струваше средствата. Оказа се, че тези кимчиядци са севернокорейци, а Съединените щати не признаваха тази страна. И тримата бяха законно в Япония. От документите се разбираше, че всички работят. Единият беше чиновник в севернокорейското посолство. То Шо знаеше за него — агент-разузнавач. Другият беше работник в Токио. Останалите двама имаха фирмени карти на „Мацуко“. Знаех това име и никак не го харесвах. В края на 70-те години „Мацуко“ бяха продали свръхсекретни седемкоординатни фрезмашини на руснаците за милиони долари. Машините, високи колкото двуетажни сгради и с тегло триста тона, дадоха възможност на Съветските военноморски сили да произвеждат единадесетлопатъчни витла за подводници, които работеха толкова тихо, колкото витлата на американските щурмови подводници. В търсенето си на печалби „Мацуко“ завинаги бяха променили съотношението на силите в подводната война.

Преди да се захване за работа, То Шо ме скастри така, че ако го чуеше Ев Барет, би се почувствал горд.

— Тъп задник, лайномозъчен минетчия — започна той, — какво мислиш направи, като гърмя по тези хора, без да ми се обадиш?

След това сам си отговори:

— Осра се — изрева той и завря носа си в моя. — Ти се осра и сериозно накърни авторитета ми. — Направи кратка пауза. — По дяволите, Дик…

Опитах се да кажа нещо. То Шо не искаше и да знае.

— Не ща да чувам нищо, докато не разбера какво, по дяволите, е станало тук.

Поуспокои се, като видя на какво съм се натъкнал. Когато се появих, корейците мъкнеха по площадката контейнер с високоскоростни детонатори — електронни превключватели, практически същите като критроните — малките, прецизни електронни взриватели, използвани при ядрените оръжия.

Тези тук бяха малки детонатори, каквито се използват за тактически ракети като „Томахоук“. Виждал съм подобни при едно проникване на „Червената клетка“ в складовете на Военноморските сили. Сандъкът носеше безобидния надпис „ЧАСТИ ЗА КЛИМАТИЧНИ ИНСТАЛАЦИИ МАРКА «ЕКМИ»“, а маршрутът, по който е бил експедиран до „Нарита“, представляваше сложна одисея — Лондон, Франкфурт и Рим. Беше лесно да се види, че крайната точка на получаване, указана на многоезичния лист, залепен на едната страна на сандъка, е някаква фирма за електроника в Хонконг.

Очевидно бях прекъснал корейците по време на игра — понгянгския^[1] вариант на монте^[2] с три карти, при която детонаторите са асото в дупката, а благодарение на ловкостта на корейците щяха да се озоват в Северна Корея за използване в някоя ядрена програма, докато празният сандък продължава пътя си към колонията на британската корона.

Двама от тангата все още бяха живи — може би вече не мога да стрелям както навремето — и То Шо нареди да ги закарат под строга охрана в болница, където да ги закърпят преди разпитите. Оказаха ми първа помощ за раната на бузата, а след това двамата с него се върнахме с хеликоптера до Токио и в кабинета му разказах всичко. Обадихме се и на О’Баниън и му обяснихме за приключението ми с тези кондензатори, за да може да информира „Фуджоки“.

Все още бях силно възбуден. Мисълта ми работеше със свръхзвукова скорост. Припомнях си стрелбата и се опитвах да възстановя каквото мога. Но всеки път получавах един и същи сигнал за грешка: „Нещо в тази картина не е наред.“ Просто бях прекалено откачен или уморен, или пък възбуден, за да мога да разбера кой е грешният елемент в картината. Майната ми.

Часът беше 9,00. Един от хората на То Шо ми каза, че фирмата, произвела детонаторите, се казва „Джоунс-Хамилтън“. Седнах на компютъра и си поиграх малко с „Нексис“^[3] и „Доу Джоунс“. Открих, че „Джоунс-Хамилтън“ е предприемаческа фирма от Калифорния и си имат често „шушу-мушу“ с Министерството на отбраната, най-вече защото един от директорите й е бил министър там и се казва Грант Грифит.

Смътно помнех името Грифит — имаше нещо мръсничко около него. Сигурно е мошеник, като се има предвид, че изнасянето на ядрени детонатори е незаконно. Докато се правех на Шерлок, накарах То Шо да проследи фирмата за електроника на листа. Беше собственост на някой си Грант Грифит. Нямаше никакви случайности. Този тип беше мошеник.

Обадихме се до Хавайските острови. Когато казах на О’Баниън какво съм открил, той веднага ми нареди да предам всичко по каналния ред. Според него властите биха се заинтересували от новините за ядрени детонатори и участието на бивш министър на отбраната в подобни афери.

То Шо ме закара до американското посолство. Обадих се на военноморския аташе от кабината на постовия морски пехотинец и поисках незабавна среща. Негово кралско височество полковник Бливет Сфинктер-младши, не знам как му беше името, в момента имаше прекалено важни ангажименти, за да ме приеме веднага. И докато чаках, отидох до магазинчето, за да купя за То Шо кашон безмитно уиски „Хейг & Хейг“ в бутилки с вдлъбнати страни като благодарност за пистолета, патроните и моралната подкрепа.

— Смятай го за подкуп — казах му.

Той прибра кашона в багажника на колата си така грижливо, сякаш държеше тленните останки на някой от предците си.

— Разбира се, приятел, знаеш, че ще го приема точно така — отговори той. — Не забравяй, че съм учил в твоята страна и познавам обичаите ви.

Седнахме в приемната на третия етаж на огромната сграда на посолството, наблюдавахме апаратчиците от Държавния департамент, които минаваха покрай нас в раираните си костюми, въртяха палци, поклащаха се на пети и дрънкаха с монетите в джобовете си. Говорихме си и разглеждахме един стар брой на списание „Пийпъл“ — отпреди шест месеца.

Най-накрая след два часа чакане ме пуснаха във валхалата^[4] на Военноморските сили. Аташето, бивш шофьор на кораб, беше в колосана риза, с пръстен от академията и отегчено изражение. Не си направи дори труд да записва. Стоях само десет минути.

Ядосах се. В края на краищата ставаше дума за ядрено оръжие, а тоя само кимаше. Е, майната му. Реших, когато се върна в Щатите, да се обадя на стария си приятел Тони Меркалди, който работеше в ЦРУ — правеше хубави неща. Той нямаше да остане безразличен към това, което щях да му разкажа. Целунах всички необходими печати и се заклех да пазя тайна, след което бях свободен да напусна Токио.

Е, почти свободен. То Шо ме държа още дванадесет часа.

Обясни ми всичко, докато се разхождахме в парка пред стария императорски дворец, където според него беше почти невъзможно разговорът ни да бъде подслушан.

— Става дума за нещо неприятно, Дик — каза той.

— Карай, То Шо.

Вдигна рамене.

— Виж, имаме проблеми. Най-напред, когато разглобихме сандъците, намерихме три многопосочни устройства за проследяване, работещи в пасивен режим.

— Пратката е била следена? — Това ме порази.

— Да. И, изглежда, тези неща са произведени в Америка.

Дали не се бях намъкнал в игра на „Християните в действие“ — както тюлените наричаха ЦРУ — или на някоя друга агенция?

То Шо каза, че няма дори и най-смътна представа.

— Но зная, че бивш министър на отбраната е въвлечен в това, което ми прилича на операция за незаконно вкарване на оръжия в Северна Корея. Бих искал да го поразпитам и съвсем ясно заявих това на висшестоящите си. Проблемът е, че той има няколко високопоставени приятели тук, в Япония, а те успяват да държат „Куника“ с вързани ръце. Заповедите са много прости. Цитирам: „Прекратете. Точка.“ Край на цитата.

— Това ми звучи като начало на операция по прикриване.

— И на мен така ми изглеждат нещата. Официално ни наредиха да прекратим всичко, но шефът ми не иска да се предаде така лесно.

— Не съм го виждал, но вече започвам да го харесвам.

То Шо се усмихна.

— Един отвратителен старец. Раздразнителен сухар. Независим. Много различен от нормалния японец. Но вдигна рамене, намигна и ми кимна, а аз разбирам езика на жестовете му. Каза, че мога да продължа по случая, но много, много предпазливо.

— И ще го направиш ли? — Ако То Шо смяташе да продължи разследването, аз също исках да участвам.

Всъщност вече бях решил сам да се заема с шибания Грант Грифит, когато се върна в Щатите.

Питате защо?

Хубав въпрос. Отговорът е прост. Вижте. Военноморските сили може и да ме прецакаха, но все пак аз служих в тях повече от тридесет години. Същите тези Военноморски сили ме приеха, образоваха ме, направиха ме водач на няколко смели мъже и ми дадоха възможност да убивам враговете си.

И когато някой проклет юрист милионер започне да прави номера, заради които може да загинат хора от Военноморските сили, аз бих искал да натикам задника му в земята. Край на проповедта.

Погледнах То Шо.

— Е?

— Дик, ще ми направиш ли една услуга. Все още имаш познати с хубави компютри в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на Щатите. Изрови каквото можеш за Грант Грифит и за това какво е намислил и ми го предай.

Не отговорих. Инстинктивно не харесах идеята. Нямах нищо против да поддържам колегиални отношения с То Шо.

Когато ръководех „Червената клетка“, двамата бяхме представители на правителствата си и на тази база разменяхме официална информация. Но сега нямах статут на официално лице. Той искаше да му стана агент, а агентът обикновено е чужденец, който издава информация на офицер от разузнаването. Тук, в Япония, аз бях чужденец, а То Шо — офицер от разузнаването. Мислите ли, че съм прекалено мнителен? Е, мислете каквото си искате, но в края на краищата щях да стана шпионин на То Шо.

И все пак във всичко имаше известен смисъл, ако можех да пораздвижа нещата. Разбира се, нямаше да използвам връзките си в ЦРУ и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на Щатите, за да предавам информация на правителството на друга страна. За това си има дума — предателство.

Но То Шо имаше достъп до информация, до която аз не можех да се добера. Той представляваше официална агенция и можеше да се възползва от това, независимо дали работи по тайна операция или не. А аз? Аз бях пенсионер и бивш затворник. И ако моята информация — колкото и незначителна да е тя — не беше секретна, то нямаше нищо лошо в това да я споделя с него.

— Дадено. — Стиснахме си ръцете.

* * *

То Шо се постара да ме качи на самолета преди края на деня. Беше успял да потули историята в „Нарита“ и не искаше да се мотая наоколо, ако пресата или някой друг започне да си вре носа. Затова ме закара до хотел „Окура“, промъкна ме и там през пропуска, уреди ми място в първа класа и на вратата ми се поклони като някакъв шибан самурай от филмите. Гледах го през прозореца. Стоя там, залепил нос за стъклото, докато дръпнаха рампата, изтикаха самолета назад и започнаха да го теглят към пистата.

Както Роналд Рейгън обичаше да казва на Горби: „Вярвай, но проверявай.“ Сайонара, То Шо. През следващите петнадесет часа от директния полет до международното летище „Дълес“ работих на двукилограмовия си лаптоп „Дел“, който О’Баниън ми беше дал, от време на време подремвах и сърбах от напитката си „Дом Периньон“. Докато пишех първата част от доклада си до Блек Джек Морисън, реших, че в края на краищата пътуването бе успешно. Очистих няколко лоши типове, чуках, ядох доста сурова риба и докато се занимавах с моите неща, бях намерил време и за развлечения. Кой казва, че животът не е прекрасен?

Единственият проблем идваше от бившия министър на отбраната, чиято фирма контрабандно изнасяше забранения плод при онези, дето ядат кимчи. Не ме разбирайте погрешно, аз съвсем не съм света вода ненапита. Но както казах, прекарал съм тридесет и три години във Военноморските сили и макар да мисля, че системата вони, вярвам в хората, които вършат цялата работа.

Изключих компютъра, загледах се в мехурчетата на шампанското и се замислих как да проверя този човек.

* * *

В къщата си — вила „Свирепия“, — която се намираше в гората на около шестдесет мили от Вашингтон, намерих списък с телефонни съобщения, дълъг колкото пишката ми. Ето защо пуснах касетата, налях си „Бомбай“ с лед и се заслушах и в двете. Шегувам се. Повечето бяха гадни обаждания от кредитори, злобни заплахи от бившата ми съпруга, молби от децата за пари и обаждания на отбрани приятели, които питаха къде, по дяволите, съм се дянал и кога ще се съберем на чашка „Бомбай“ с клюки.

Най-приятно ми стана от късото и сладко „Да ти го начукам много“ от Ник Гръндъл Гадния. От двадесет и пет секундното съобщение на Ник разбрах, че се обажда от телефонен автомат някъде наблизо — оперативна сигурност, нали разбирате, — но следващия път, когато той и момчетата се озоват във Вашингтон, ще ми се обадят пак съвсем тихичко. „Животът е ужасен. Командирът ни е абсолютно лайно и всички скучаем, защото вече никой не ни позволява да вилнеем и да стреляме. Спусни един «Бомбай» за наше здраве, капитане. Имаме нужда от това.“

Дявол да го вземе. Очите ми се насълзиха, когато прослушах записа за трети път. Това беше първият пряк контакт с хора от „Клетката“, откакто отидох в затвора. Ник не беше виновен. На бойците диверсанти от Военноморските сили, които сега наричат Група за разработване на специални методи за бойни действия в тила на врага, или ГРСМ, им бяха заповядали да не общуват с мен. Командирът на ГРСМ, капитан на име Дом Мъшър, известен като Лигльото, беше изпратил заповед до всички бойци. В нея се казваше, че всеки моряк, който влезе във връзка с Дик Марчинко, ще загуби разрешителното си да работи в секретни поделения. За онези от вас, които не разбират важността на това, е достатъчно да кажа, че без такова разрешително, тюлените не могат да работят със секретни материали. А почти всички неща, с които се занимават тюлените в ГРСМ, са секретни.

Научих за заповедта на Лигльото по агенция „Партенка“ на тюлените. Дори се шушукаше, че домашните ми телефони се подслушват и пощата ми се проверява. Не зная дали слуховете бяха верни, но предупрежденията свършиха работа. Никой от „Червената клетка“ не ми се обади, нито ми писа. Бяха успели да ме откъснат от мъжете, които бях водил.

Обаждането на Гадния означаваше, че са настъпили промени. Какво ли ще рече това? Кой знае? Пък и какво толкова, нали отново ще мога да се видя с тюлените си.

Накрая следваха осем обаждания от секретарката на нещо, наречено „Алайд нешънъл текнолъджис“. Искаше да разбере мога ли да се обадя във връзка с предложение за лична охрана на шефа на фирмата. След третото обаждане в гласа на секретарката се долавяше нотка припряност. Осмото звучеше направо истерично.

Не изгарях от желание да се обадя. Опитвах се да стоя настрана от охраната на важни персони. Наложи се да работя като бодигард, за да покрия разноските си по адвоката и двете съдебни дела, но се заклех, че никога вече няма да се занимавам с подобно нещо. Обикновено работата е скучна, а тези, които трябва да бъдат охранявани, са задници. Всъщност ставате добре платена бавачка — тарифата ми възлизаше на 2500 долара дневно, — с която се отнасят като с нещо средно между слуга и шофьор. Съпруги на директори са ме карали да лъскам среброто им, а дъщерите им са се опитвали да ме задяват, когато татенцето не ги вижда. Не можеш да пиеш, не можеш да ядеш често, а и работното време е прекалено дълго.

От време на време има и интересни неща и силни усещания, от които на човек му се смразява кръвта. Малко преди да вляза в затвора, бях изпратен в Пакистан, където се представях като атакуващ защитник на директор на фирма, когото местните гангстери искаха да премахнат. Опазих задника му, понаплесках двама лоши типове и ядох най-лютата храна от тази страна на Халапено^[5]. Но в деветдесет и девет процента от случаите човек просто си слага главата в торбата. Е, за много пари, но все пак си вътре.

А пък и достатъчно дълго бях опазвал важни персони във Военноморските сили. През 75-а ме пратиха да охранявам главнокомандващия Военноморските сили адмирал Джеймс Уоткинс по време на пътуване в Централна Америка. Имаше доста заплахи от терористи, но той не желаеше да пътува с голям антураж. Освен това ненавиждаше Военноморската следствена служба, която по принцип трябваше да осигурява безопасността му. Затова ме помолиха да оглавя едночленен охранителен отряд вместо десетте лайномозъчни тъпаци от Следствената служба, които обикновено пътуваха с него.

Заминах в униформа, накичен с всичките си медали и отличия. Носех куфарче досущ като на командващия. Неговото беше някаква луксозна марка, като „Крауч и Фицджералд“. Моето пък бе направено от „Хеклер и Кох“, швабските майстори на пистолети. В него се намираше автомат МП-5, а дръжката на куфарчето представляваше спусък. С това устройство не можеше да се стреля точно — освен лоши имаше вероятност да поразя и свои, но аз трябваше да пазя Уоткинс, а не да мисля за разни задници, които ми се пречкат.

Автоматът МП-5 не беше единственият ми избор. Всъщност аз представлявах подвижен говорещ оръжеен арсенал. В джобовете си носех различни минигранати, всяка с размерите на топче за пинг-понг и смъртоносна, колкото малка касетъчна бомба. Имах кожена палка, нож и един надежден автоматичен пистолет „Детоникс комбатмастер Марк V“ 45-и калибър, който се побираше в дланта ми. Зад колана си носех гарота. В токата на колана си криех кама. И нито за миг не се отдалечавах от командващия. Вечер го завивах в леглото му, а рано сутрин го събуждах. Спях в съседна стая. Заедно пиехме, ядяхме и дори заедно пикаехме и ходехме по голяма нужда. Тогава за първи път по време на престой в чужбина не можах да изчукам нещо, нито да пийна малко вино. Харесвах адмирал Уоткинс. Все още го харесвам. А и първото пътуване премина добре. Но не и второто, третото, четвъртото или петото. Тогава реших, че охраната на важни личности е кофти нещо. Не си струва с това да си вадиш хляба. Не си струваше според мен.

Така че не бързах особено да отговоря на „Алайд“. Свърших доклада си за Блек Джек Морисън и го изпратих по „Федерал експрес“^[6]. Насякох, нацепих и подредих седем кубика дърва, настъргах три кубически метра стърготини, за да покрия градината си, и опразних почти една пета от бутилката с „Бомбай“ във ваната. Освен това включих компютъра и потърсих името на Грант Грифит в системата „Нексис“ и няколко други бази с данни.

Преди не повече от шест месеца го бяха обрисували във „Вашингтон пост“. Статията представляваше поредният подмазвачески минет, според който Грифит е страхотен и шибаните му опити да прокара идеите си за упражняване на въздействие се представяха като служба на обществото. Имаше една по-интересна и ценна статия в „Бизнес уик“, която обхващаше обширната мрежа на Грифит. Преснимах я и я използвах като основа за организационен график.

Обадих се и на Тони Меркалди от ЦРУ и поисках да се видя с него. Срещнахме се в офицерския клуб на военновъздушната база „Болинг“ на Източния бряг на река Анакоста до Вашингтон. Прекарахме заедно два часа, разказах му за пътуването си до Япония и досадата, с която служителите на властта бяха посрещнали откритията ми.

Тони поклати глава.

— Задници — каза той. — Не разбират колко близо са севернокорейците до създаването на бомба. Без да навлизаме в секретните подробности, смятаме, че им остават по-малко от 22 месеца, преди да я направят.

— Какво ги задържа?

— Неща като детонаторите, на които си се натъкнал. Имат кондензатори от Съветите… — Меркалди вдигна очи към небето. — Извинявай. Руснаците. Както и да е, бомбите с кондензаторни детонатори са несигурни. Търсят най-модерни елементи, за да направят съвременни бомби. С електроника. С транзистори. Миниатюрни.

Информацията на Меркалди много добре си пасваше с всичко, което бях видял. Затова споделих с него подозренията си за Грант Грифит. За моя голяма изненада Мерк ми каза, че съм много далеч от истината.

— Той е от добрите, Дик.

— Така ли? Е, тогава защо изпраща детонатори за ядрени бомби, по дяволите?

Меркалди изтърси една троха от униформата си на полковник от Военновъздушните сили.

— Не зная — отговори той. — Но ако Грант Грифит го е направил, то не е без причина.

Обясни ми, че Грифит е помагал на Пентагона при решаването на случай за контрабанден внос на високи технологии в Съветския съюз и е напълно възможно сега да прави същото.

Не бях напълно убеден, но думите на Мерк ме поукротиха. И все пак го накарах да ми обещае, че ще провери и ще ми се обади. Имаше нещо тъмно около Грант Грифит, което ме караше да се чувствам неспокоен, а инстинктите ми никога не са ме лъгали.

* * *

Изпратих на То Шо по факса купчина изрезки от вестници заедно с известие, че скоро ще му се обадя. После отново седнах над компютъра и започнах да проучвам „Алайд“. Данните бяха оскъдни. Оказа се малка фирма, деветдесет процента от бизнеса й беше свързан с Военноморските сили. Толкова. Вече бяха минали шест дни от последното им обаждане и реших да позвъня на „Алайд“.

Казаха ми, че са заплашили шефа на фирмата с убийство. Предложих им да се обърнат към полицията. Отговориха, че заплахата не е достатъчно конкретна, за да оправдава намеса на полицията. Към мен ги насочил някой от Военноморските сили.

Станах подозрителен. Това не е ли „мухоловка“, както му викат в света на разузнаването — „ужилване“, вдъхновено от Военноморските сили, за да ми лепнат съучастие в опит за убийство?

Обясних на „Алайд“, че не предлагам нищо друго освен закрила. А тя е с отбранителен, а не нападателен характер.

Онзи отговори, че точно това търсят.

Обявих им скандално висок хонорар. Казаха, че са им предлагали много по-високи и им звучи добре. Ритнах се сам и ядосан предложих да се срещна с важната личност, преди да се ангажирам. Може би оня няма да ме хареса. Може би ще го обидя. Може би ще му доскучая до смърт. Може би.

Не исках да си създавам главоболия. Но пък бях останал без пари, а в емигрантското семейство, от което произлизам, всички изкарваха прехраната си с работа. Попитах как се казва.

Казваше се Джоузеф Андрюс. Инженер. Страхотно. Бял протестант от англосаксонски^[7] произход, кръстен на един герой от роман на Хенри Филдинг, който печели мангизите си с помощта на логаритмична линийка.

Напук на здравия разум си уредихме среща в старата част на град Александрия в един ресторант на река Потомак — наричаха го „Чарт хаус“. Харесваше ми там. Приличаше на удобен хол: обзаведен беше така, че да създава неофициална атмосфера, храната бе добра, напитките — големи, а и келнерите не се мотаеха. Щяхме да се срещнем за вечеря. Той щеше да я плати, а също и сметката в бара.

Познах го още щом се показа на вратата. Слаб, към шестдесетгодишен, с бяла коса. Прическа в стил „Помпадур“ като на Рос Перо, обичайния сив костюм на тънки райета, бяла полиестерна риза, синя вратовръзка и пластмасовата кутийка за писалка в джоба на сакото — по всичко личеше, че е той. Инженерите така безбожно си приличат, че можеш да ги разпознаеш от километри.

Майкъл, управителят, го доведе на масата ми.

Изгледа ме като извънземно. Косата ми беше сплетена на плитка, която се спускаше на гърба ми, а брадата ми наподобяваше нещо средно между стил „татарин“ и „варварин“.

— Мистър Марчинко?

— C’est moi. — Изправих се. — Enchante^[8].

— Джо Андрюс. Приятно ми е да се запознаем.

Стиснахме си ръцете. Имаше здрава, суха длан. Това ми хареса.

Седнахме. Поръча си нискокалорична кола. Това беше лош знак. Пресуших своя „Бомбай“ и поисках още една тройна напитка. Започнахме да си бъбрим. Мислех да му посветя няколко часа, да го накарам да черпи и после да се чупя.

Той ме гледаше през дебелите стъкла на очилата си. Беше от онези хора, които изглеждат голи без джобен компютър в ръка. А и мигаше често. Приличаше ми на развеселена катерица. Реших да го нарека с кодовото име Алвин^[9].

Поиграхме си на спаринг-партньори около половин час и в същото време и двамата „опипвахме“ почвата. Пробвахме еврейската игра „Познаваш ли този или онзи“ и се опитвахме да разберем дали пътищата ни някъде не са се пресичали.

С изненада открих, че ни свързват повече неща, отколкото очаквах. Името му не беше Андрюс. Казвал се Джоузеф Амаюк, най-големият син на хърватски обущар емигрант. Родил се в двуетажен блок в квартал с жилища под наем в Северна Филаделфия. Оказа се, че и двамата сме пенсилванци от работнически семейства. Аз произхождах от стар словашки миньорски род и бях роден в малката паянтова къща на баба си Джъстин Павлик в Лансфорд, Пенсилвания. И двамата знаехме какво е пот, разбито сърце и сливовица, макар че я пиех само аз.

И той като мен беше човек, измъкнал се със собствени усиля от беднотията. Записал се в колеж, в „Темпъл Юнивърсити“, а после завършил техническия университет в Масачузетс. Работил двадесет години като проектант в „Интернешънъл Дайнамикс“, като помагал за изграждането на много системи за насочване, използвани в неуловимите за хидролокатори подводници на Военноморските сили. След това изведнъж напуснал, защото, както сам се изрази, системата сама се прецаквала, а той искал не да й сътрудничи, а да прави нещо голямо.

Създал своя фирма и започнал да разработва системи за насочване за ракетите на Военноморските сили. Направил я преуспяваща по старомодния начин — с пот и кръв. Оженил се още като студент в последния курс. Трите му деца вече бяха големи — лекари. Казах му, че е късметлия. Моите деца бяха вече около двадесетте, но все още не бяха пораснали. Може и да пораснат някой ден.

Аз пък бях поел пътя на Военноморските сили — прекъснах училище и влязох в армията на седемнадесет години, за да избягна поправителното училище. Станах водолаз, защото исках да раздавам наказания и да ритам задници. Благодарение на непрекъснатото ръчкане на първия ми командир, оня прекрасно вулгарен и възхитително сквернословен взводен старшина Ев Барет, чийто глас винаги звучи в съзнанието ми в стресови моменти, изкарах диплом за средно образование, отидох в офицерската школа и станах свръхсрочнослужещ. След това ме приеха за тюлен и се почна едно двадесетгодишно вилнеене, скачане с парашути, насилване, оплячкосване и опожаряване. Служих като аташе в Камбоджа и там карах сърф на бос крак под обстрела на червените кхмери. Командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Изкарах диплом от колеж, а също и магистърска степен от университета в Обърн.

През 1980 г. ми заповядаха да създам военноморския еквивалент на група „Делта“ — „ТЮЛЕН-6“. Пенсионирах се десет години по-късно като следствен, за когото похарчиха 60 милиона долара. Двадесет и три месеца по-късно бях обвинен от Министерството на правосъдието, изтърпях две съдебни дела и излежах една година във федералния пандиз.

Разследваха ме по същото време, когато се занимаваха и с Оли Норт^[10]. Него го дърпаха за унищожаване на документи, а мен — за унищожаване на хора.

Бях се наслаждавал на това унищожаване повече, отколкото Оли на онова с хартията.

Но стига съм говорил за себе си. Какво правиш ти, Джо?

Е, той каза, че е на петдесет и осем години, децата му са пораснали и иска вече да работи не за тях, а за себе си. Беше малък бизнесмен в свят на мултинационални корпорации и съкращения на бюджетите за отбраната, но предизвикателството му харесвало и искал да победи. Това ми допадаше. Попитах го защо смята, че се нуждае от защита?

Обясни ми, че си изкарва хляба, като измисля телеметрични системи по нов проект за ракети на Военноморските сили. Изцяло е обсебен от друг нов проект: яко бил затънал в дългове, за да купи една италианска фирма, която строи миниподводници с пръстеновидни корпуси и дизелови двигатели, съвсем уместно наречени Focas, или тюлени — това са малки маневрени съдове, които поемат от осем до двадесет и пет души и са особено ефикасни за операциите на тюлените. Но досега Военноморските сили отказвали контакти във връзка с подводницата на Андрюс, дори и само за да я оценят. Тъй като била с дизелов двигател, хич не ги интересувала.

Изглеждаше съвсем разбираемо. Бях го установил през 1974 г., когато като командир на „ТЮЛЕН-2“ се опитах да ги накарам да купят подобна на тази подводница — за дванадесет души, удобна за операции в тила на врага при особени условия и ограничени цели. Тогава ми отказаха точно както сега го начукваха и на Джо поради вътрешноведомствен спор между Сухопътните войски, които финансират и контролират тюлените, и подводния флот, който финансира и контролира подводниците.

Мога да изпиша топове хартия на тази тема, но изводът е един: Сухопътните войски не могат да закупят подводници, а подводният флот не иска да закупи подводници с дизелови двигатели.

Джо беше жертва на една толкова скована и тесногръда система, че дори и да притежаваше идеалния модел, Военноморските сили пак щяха да го отхвърлят. Каза, че до момента е вложил повече от два милиона долара в този бизнес. Заложил къщата си и изтеглил заеми от банки. Но печалбата би си струвала всичко това. Ако Военноморските сили закупят двадесет и пет подводници, а всяка от тях е четири милиона и половина долара, брутната му печалба щеше да стигне 110 милиона долара, като за него остават повече от половината.

— Големи пари, Джо.

— Можеш да заложиш задника си, че са големи, Дик.

Единствената му надежда беше да наеме някой лобист, който да представи проблема направо във висшите ешелони на Пентагона, пред офицерите, които не е можел да разбие сам.

Питах го какво го спира.

Парите. Джо обясни, че само един човек в града може да убеди подводния флот да закупи дизелова подводница. Грант Грифит — бившият министър на отбраната. Но той искал 1500 долара на час и предварително изплатен минимум от двеста часа.

— Дик, това е една трета от милион долара. Нямам ги.

Когато чух това име, ушите ми щръкнаха. Ако този човек иска да бъде представян от Грифит, то аз имах интерес да се залепя като гербова марка за него. Особено след като строеше подводни плавателни съдове, каквито Северна Корея можеше да използва, за да прекарва материали за ядрени оръжия.

Попитах за заплахата и как се е добрал до мен.

— Добрах се до теб, защото разговарях с един приятел от разузнаването към Министерството на отбраната и го питах дали не познава някой, към когото да се обърна.

— Как се казва?

— Предпочитам да не ти казвам.

— Какво работи?

— Занимава се със специални операции.

— В кой отдел?

Джо ме погледна и се усмихна.

— Не мога да ти кажа, Дик. Ако ти кажа, ще се сетиш, а той иска да стои настрани. Но ми каза, че ако искам най-доброто, трябва да наема теб. Каза, че Военноморските сили са те прецакали.

Е, познавах поне петдесетина такива човека в разузнаването на Военноморските сили — от пикльовците от ВВС като стария ми приятел Тони Меркалди до тюлени, които съм обучавал в „Група 6“, и армейски задници, с които през различни периоди сме провеждали съвместни учения. А мисълта, че Военноморските сили ми го бяха начукали, споделях напълно.

— Окей. Да предположим, че не ми гласят номер чрез теб. Най-напред ми кажи защо смяташ, че се нуждаеш от защита.

— Касетъчните бомби — отвърна Джо.

Това беше напълно безсмислено. Поръчах още една тройна доза „Бомбай“ — третата, откакто бе дошъл. Джо сръбна от нискокалоричната си кола и обясни. Участвал в проектирането на нови касетъчни бомби на военноморската авиация. Правели ги по-ефективни, което, разбира се, значеше по-смъртоносни. На един етап от работата трябвало да използват животни за изследвания на нараняванията и това по някакъв начин привлякло вниманието на тълпа активисти от движението за защита правата на животните. Всичко започнало изведнъж, по времето, когато съм бил в Япония. Единия ден всичко било нормално. На следващия гумите на колата на Джо били срязани, колата пръскана със спрей и на телефонния секретар имало записани доста нецензурни обаждания. Два дни по-късно получил първата от дванадесет заплашителни бележки заедно с негови снимки на път за работа. Беше ги донесъл, за да ми ги покаже. Изнервяха го.

— А полицаите?

— Казаха, че ако се случи нещо, ще се задействат.

Разбира се. Какво ли бих могъл да очаквам? Разгледах снимките и документите. Джо не беше от онези старши служители, които искаха да си придават важност. Наистина бе заплашен. Стигахме до същината на нещата, когато ядяхме печената на скара риба меч. Той дори изпи чаша вино. Е, добре де. Половин чаша.

Към края на вечерята се съгласих да му помогна. Работейки за Джо, можех да науча повече за Грифит, а в същото време и да получавам заплата. Когато се прибрах, изпратих на То Шо факс, с който исках информация за фирмата „Алайд нешънъл текнолъджис“ и накратко обясних ситуацията с Джо Андрюс. Шест часа по-късно получих само едно изречение от Токио: „Изрезките от вестниците са пълни с лайна. Стегни се. Нямаме нищо за «Алайд нешънъл текнолъджис». Пази се. Любов и целувки от Тош.“

* * *

Нали знаете колко често се случва, когато колата ви даде дефект и я закарате при монтьор, дефектът просто да не се покаже? Е, от мига, в който започнах да работя за Джо Андрюс, заплахите срещу него спряха. Дори го оставих да излиза сам, за примамка, а самият аз го следвах на дискретно разстояние.

В сряда сутринта Джо се качи в колата ми и ми показа някакъв плик.

— Добри вести — каза.

— Какво пише?

— Покана. — Като нетърпеливо дете ми набутваше този плик. Какво пише?

Чети, чети де!

Пликът беше от скъпите — с оная дебела хартия от памучни парцали^[11], каквито няма в складовете на армейската снабдителна служба. Измъкнах тежката картичка и я опипах.

— Прочети я, Дик.

— Добре де, ще я прочета. Господи!

Познах адреса. Това беше бърлогата на Грант Грифит в провинцията. Знаех за имението „Хъстингс“, защото бях свършил beaocup^[12] домашна работа. Грант Маккендрик Грифит беше един от министрите на отбраната по времето на Линдън Джонсън към края на 60-те години, а след това съветник по военните въпроси на всички републикански и демократични администрации. Винаги го интервюираха по „Найтлайн“^[13] и „СиЕнЕн“, както и в неделните сутрешни предавания — висок, изискан влечугоподобен задник с гъсти вежди и рано посивяла коса, винаги облечен в сиви костюми на тънки райета. Говореше с отмерен глас и вместо английски език използваше многосрични юридически дрънканици. За него винаги мислех като за Бившия. Това бе текстът, който показваха на екрана с обяснение, че е бивш министър на отбраната или бивш съветник на Рейгън, или пък бивш член на една или друга комисия за надпартийно гадаене на боб.

Грифит беше част от постоянното присъствие във Вашингтон — един от онези юристи лобисти като Роберт Щраус или Кларк Клифърд, или пък Ленърд Гармент, които правят милионите си без значение кой е на власт.

Знаех също, че веднъж в годината Грифит провежда военни игри в имението си в провинцията. Канеше десет екипа. Победителят получаваше трофей. Всичко това изглеждаше толкова тъпо — нещо като „Искам да бъда Войник на съдбата“.

— Е, та кое е толкова страхотно?

— Вечерта, когато се запознахме, ти казах, че бих искал Грифит да ни представя, но хонорарът му е твърде висок. Дори не иска да разговаря с мен. А сега — покана да го посетим в дома му.

Замислих се. Нямах намерение да казвам нищо на Джо, но съвпаденията ставаха вече твърде много. А аз не вярвам в тях. Още повече поканата си е покана.

— Ти не каза ли, че ако сделката с подводниците стане, ще спечелиш повече от петдесет милиона долара?

— Ъхъ.

— Е, ще се възползваш ли от военната игра?

— А?

— Поканата ще ти позволи да прекрачиш прага му. Отведи Грифит настрана. Кажи му, че ако те представлява, ще му дадеш петдесет процента от печалбата — това възлиза на двадесет и пет милиона, нали?

— Да му предложа процент?

— Да.

— Не съм се сещал за това. — Джо се почеса по брадата.

— Мислиш ли, че ще клъвне?

— За толкова пари? Кой не би клъвнал?

— Ами играта?

Сега пък игри-мигри.

— Какво играта?

— Няма ли да е добре да направим приятно впечатление на Грифит?

Това ме накара да се замисля. Може би Джо имаше право. Е, няма нищо невъзможно.

— Занимавал ли си се досега с такива неща?

Той поклати глава.

— Не, откакто престанах да бъда бойскаутче.

— А хората, които ще доведеш със себе си?

— Господи, Дик. Не зная. Двама от тях са служили във флотата.

— Колко време има до играта?

Погледна картичката.

— Трябва да бъдем в „Хъстингс“ след две седмици, считано от петък.

Включих на скорост и се пъхнах между колите.

Пак плашеха кучето Марчинко с шибания салам.

— Джо — казах, — добре дошъл в подготвителния полеви лагер.