Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (21)

Глава двадесета

В 11 часа натиках Майк Ригън в колата и му посочих да тръгва на запад. Нямах представа къде се намират Бренекето и неговата банда весели мародери, затова помолих Майк да вземе Нанси и да отиде на Хавайските острови или някъде другаде за около седмица. Нямаше нужда да умира. Той възразяваше. Протестираше.

Настояваше, че сам може да се грижи за себе си. Казах му, че не това е важното — тук щеше да бъде сам срещу четирима, а и изгледите за победа бяха за лошите.

Убеждавах го, че имат начини да го накарат да проговори. Например да причинят доста болки на Нанси, а и защо му трябваше да рискува живота на жена си?

— Просто се разкарай от Додж^[1] за известно време, скитнико.

Освен това моят стар тюлен от Виетнам ми трябваше жив. Бях му оставил видеокасетите, компютърния диск и камерата си „Минокс“ и го помолих да ги вземе със себе си, когато изчезне.

— Проверявай от време на време телефонния си секретар. — После добавих, ако не му се обадя до седмица, да се свърже с телевизионната програма на Майк Уолас „60 минути“ и да даде материалите на Чарли Томпсън, продуцента, който изготви предаването за „Свирепия“.

Бях сигурен, че с информацията, която имах, Уолъс и Томпсън щяха да разширят задника на Грант Грифит и да го обърнат с хастара навън. И двамата бяха бивши моряци и не обичаха да им се казва какво да правят. През 1993, макар и навършил седемдесет и пет години, Майк Уолъс, ветеран от Втората световна война, бе жилав човек. От него би станало адски добър водолаз.

Чарли Томпсън, който бе служил във Виетнам, прекрасно съчетаваше в себе си упоритост и инат. Захапеше ли нещо, не пускаше. Освен това мразеше мошениците и предателите. Такива хора харесвам (нищо че не може да уреди хубава маса в „Палмата“).

Майк Ригън накрая отстъпи пред мъдрото ми предложение и си тръгна, но продължаваше да мърмори. Каза, че ще чака да му се обадя.

Нещата ставаха съвсем сериозни. Обадих се на Стиви, за да разбера какво прави „Акита Мару“. Отговори, че танкерът се движи с постоянно скорост осемнадесет възела на двадесет мили южно от трасетата, по които плават търговските кораби. Посоката на движение беше постоянна, което означаваше, че корабът се движи на автопилот. Стиви каза, че ако има сериозни промени, ще ме уведоми по спътниковата система на самолета. Трябваше само да му се обадя и да му дам позивната.

Помолих го да ми даде информация за времето.

— Господи! Има ли нещо, което да не искаш?

— Май че не.

Започна да мърмори, но каза, че бързо ще разбере и това.

Докато чаках да ми се обади, проведохме две сухи тренировки за товарене на багажа, при което постигнахме добро време — за по-малко от 12 минути успяхме да свършим всичко — от срязването на оградата до включването на двигателите. По дяволите, биваше си ги моите момчета.

* * *

Танкерът се движеше вече сто двадесет и три часа. Това беше най-лошият момент. Нямаше какво да правим. Можехме само да седим в стаята на един мотел и да се молим да не привличаме излишно вниманието на другите. Надявах се, че никой не се е обадил до ФБР, шерифа или щатската полиция. Не ми се щеше да се окажем в ситуация както в Уейко^[2], но момчетата ми нямаха никакво намерение да се предават, а и аз не го исках.

Не говорехме много. Всеки се беше съсредоточил върху своята задача. Гадния работеше по пръта за катерене. Чери зареждаше пълнители. Нод седеше на пода и остреше ножа си „Фийлд файтър“ — голям и гаден нож, който искаше да използва по най-злобния начин. Разбирах защо. Има моменти, когато само убийството може да омилостиви Бога на отмъщението. Сега моментът беше такъв.

На сто тридесет и третия час преминахме през оградата. Пачия крак се запъти право към склада за гориво, за да се заеме с ключалките на помпите, за да не губим много време за зареждане. Не бяхме изминали и петнадесет метра, когато осъзнах, че нещо се е променило. Наоколо се движеха охранителни патрули. Отдръпнахме се зад оградата и клекнахме в една долинка, където лесно можеха да ни видят и бяхме уязвими.

Какво ставаше, по дяволите? Дали не се бяхме натъкнали на някое от ученията на ЦРУ за охраната? Или се трупаха наоколо, защото ни търсят?

И в двата случая всичко пропадаше. Промъкнах се през оградата и проведох бързо разузнаване. Лошото беше, че видях два патрула, които се мотаеха натам-насам по пистата и святкаха с фенерчетата си по тъмните места. Доброто — бяха полицаи под наем, а не морски пехотинци и нямаха кучета или автоматично оръжие, а само фенерчета и палки.

Ситуацията беше подобна на онази в „Нарита“ и мисълта за това ме накара да се усмихна. Ех, ако имах в себе си лепенки от „Фуджоки Корпорейшън“. Помните ли ги? Онези, на които пишеше на японски и английски „Мъртъв заложник — желая ви приятен ден“. Щяха да представляват страхотна шибана главоблъсканица за всеки задник от ЦРУ, който се опита да разбере какво е станало.

Чери ме потупа по рамото и рязко ме върна към реалността. Обясних му със знаци ситуацията и решението й. Вдясно от нас се намираше един патрул от трима души, а отляво — друг. Трябваше да ги неутрализираме. Отново обясних със знаци и се разделихме, за да се заловим с мръсното си дело. Гадния и аз тръгнахме наляво. Пик и Нод поеха надясно. Шест минути по-късно бяхме завързали и запушили устата на шестте полицаи под наем със самозалепваща лента и ги оставихме с натъртени глави в една канавка като мумии.

Но сега изоставахме от графика си. А трябваше да откараме самолета до помпата, без да привличаме внимание. Това означаваше, че не можехме да пуснем двигателите. Изпратих Гадния да намери едно муле — някой от малките трактори, използвани за теглене на самолети, — докато товарим нещата. Свършихме, а него все още го нямаше.

Най-после дойде с един влекач мотокар.

— Защо се забави толкова време, мамицата му?

— Защото този беше единственият със заредени акумулатори.

Закачихме „Херкулеса“ и потеглихме към горивния склад, като се молехме да няма други патрули от охраната. Вървях до носовото колело и се потях, сякаш температурата беше 40 градуса.

Минаваше 42-та минута на 133-я час. Бавно пресякохме летището. Когато стигнахме до горивния склад, Пик беше включил помпите и имаше готовност да започне да пълни резервоарите в крилата.

Докато Чери и Пачия крак се правеха на бензинджии, а Пик извършваше последен оглед на самолета, накарах Нод да намери едно от онези автоматични устройства за запуск на самолетни двигатели. Така щяхме да имаме възможност да свършим всичко тихо, преди да започнем да вдигаме шум — а при форсиране на двигателите наистина се вдига beaucoup шум.

Добре, че бяхме започнали по-рано. Връзването на полицаите под наем, лазенето до помпата и самото помпане на горивото забавиха с почти четиридесет и пет минути тръгването. По дяволите. Изглежда, пак познатият мистър Мърфи беше дошъл с нас.

Е, нищо не можеше да се промени. Пик завърши предполетната проверка и се настани в лявата седалка. Аз играех втори пилот. Нод свърза АПА-то (авиационен пусков агрегат) и пуснахме двигателите на птицата си. Нямаше никакви проблеми. Той откачи АПА-то, отмести го встрани и се изкатери на борда, а Гадния започна да вдига товарната рампа. Започнахме да се движим. Изведнъж осъзнах колко уязвими сме сега, пъплейки по деветстотинметровата писта за рулиране едва-едва, сантиметър по сантиметър. Гледах асфалта през предното стъкло. Мислех как бях стигнал дотук и как ще се измъквам. Какво щях да правя и на кого.

Гласът на Пик ме сепна:

— Хайде, капитане, карай по план.

— Извинявай, Пик…

— Нищо, шефе, но ми трябваш тук, до мен. Не на хиляда мили.

Обясни ми за лостовете за газта, докато си играеше с клапите, и се понесохме с трясък надолу по пистата sans светлини, sans разговори от контролната кула, sans нищо. В 18,22 на 134-я час, екипирани като за лов на мечки и преследвани от много хора със значки, пистолети и заповеди, валидни за всички щати, с рев се издигнахме в пурпурното небе.

Излетяхме и започнахме изкачването. Мисията протичаше идеално. Или поне първите шест минути от нея бяха минали идеално. Тъкмо се изкачихме на две хиляди метра, и външният ляв двигател се запали.

Как стана ли? Не питайте. Как стават всички неща? Просто стават. Ниско налягане на маслото? Парцал, забравен от някой механик? Прекъснат горивопровод? Кой знае? И имаше ли значение? Твърде късно беше за каквото и да е. Трябваше да разрешим проблема и да продължаваме напред.

Алармената сигнализация в кабинета се включи и Пик, спокоен като сфинкс, включи пет от стоте прекъсвача пред себе си. Голям облак дим от кожуха на десния двигател извести включването на пожарогасителите и огънят изчезна.

— Можем ли да летим с три?

— Разбира се, капитане. Но ще се движим по-бавно и по-ниско.

— Което означава…

— Ще използваме повече гориво. Ще трябва да премислиш мястото на пресрещане.

Страхотно. Нямах компютър. Всъщност по никакъв начин не можех да се свържа със Стиви Уондър. Не и без да привлека вниманието към себе си.

Защо? Защото си бях въобразил, че и този, както повечето самолети „Херкулес 130“, които бях използвал, ще има модерни комуникационни средства. Къде беше старият старшина от обучението по подводна диверсия Ев Барет сега, когато наистина се нуждаех от него, за да вкара рязко и плътно обувката си 45-и номер в задника ми? „Никога не си въобразявай, Марчинко, негоден, смотан лайномозъчен идиот такъв“ — би казал той нежно и бащински.

В края на краищата това не беше военен самолет, а една от машините на ЦРУ за тайни действия и носеше нормалното комуникационно оборудване от 70-те години, каквото има по самолетите на Третия свят. Но при нужда Централното християнско управление си донасяше портативните спътникови уреди, импулсни предаватели и всички останали технологични играчки, с които обожават да пътуват.

Станах от седалката на втория пилот и тръгнах към навигационния пулт. Изразът „адски сигурен“ за мен доби напълно нов смисъл. Смятах, че със сигурност скоро щяхме да се озовем в ада. Седнах, издърпах картите и се опитах да си спомня основните неща за определяне на полетното време на база на консумацията на гориво и полетния диапазон, които бях учил в колежа на Военно въздушните сили в Монтгомъри, Алабама, преди почти две десетилетия. Но не. Нищо не си спомнях.

Мозъкът ми беше омекнал и за нищо не го биваше.

* * *

Въпреки че вероятността да пльоснем някъде в Тихия океан ни изглеждаше съвсем реална, мисля, че всички изпитахме облекчение, когато Пик каза, че сме прелетели над бреговата линия на Калифорния и сега, както казват хвъркатите, „краката ни бяха мокри“^[3]. Щеше да управлява ръчно още един час и след това да включи автопилота, за да може да си почине малко и да провери нашия нов и импровизиран полетен план. Седях на седалката на радиста и си играех с прекъсвачите и копчетата — сканирах честотите, за да подслушвам. Първата ми специалност във Военноморските сили беше радист и въпреки че преди цели три десетилетия си бях играл на сериозно с такава апаратура, лесно си спомних някои неща. Петнадесет минути подслушвах, но никой не споменаваше за нас. Ако не друго, то поне се бяхме изплъзнали — благодарение на ниското и бавно летене на Пик и промъкването през иглени уши край контрольорите на полетите. Поне тази част не представляваше тотално осиране.

Бойците в товарното отделение се намираха в нормалното си полетно състояние — заспали върху първото нещо, предлагащо някакво удобство. Излязох от кабината и погледах проснатите им тела. Спомних си полета преди повече от четвърт век от Източния бряг до Виетнам — беше преминал по същия начин.

Господи, нима съм бил толкова млад? Надъхан с идеали? Вярващ, че Военноморските сили са пълни с дървени кораби и железни мъже, а не обратното?

Да. Точно такъв съм бил. И бях останал такъв.

Защо ли? Защото сега имах със себе си железни мъже и това ме поддържаше.

Ще ми се да ви кажа, че се чувствах щастлив, но не е така. Имаше толкова много несигурни неща, че бях уверен само в едно: способността на момчетата ми да реагират във всякаква ситуация. Затова оставих всичко в ръцете на съдбата, намерих купчина брезент и легнах, като се насилих да си отпочина. Исках да използвам всяка секунда за почивка.

На 139-я час станах и свирих заря. След обичайните пъшкания момчетата застанаха до тръбите отляво и отдясно, за да източат гущерите си от седем хиляди метра височина, и започнахме да оттренираме индивидуалните си задачи при превземането на кораба.

Един танкер е по-лесен и в същото време по-труден за превземане от пътническите лайнери, траулерите или бойните кораби. По-лесно е, защото всичките надстройки на палубата се намират в кърмовата част и затова там бойните действия наподобяват действията в жилищен блок на три или четири етажа, а не е като при пътническите лайнери, където съществува цял лабиринт от коридори. Недостатъкът е, че палубите и разделителните прегради са направени от стомана, така че рикошетите могат да развалят деня ви толкова успешно, колкото и добре премерен изстрел. Куршумите отскачат от стоманата като топки на билярдна маса, само че траекторията им е абсолютно непредсказуема.

Целта ни беше да се изкачим на кораба и възможно най-бързо да поемем контрол над него. Трудното беше, че това трябваше да стане под зорките очи на кормчията — нищо не му пречеше да вижда какво става зад кърмата, — както и на всеки друг, който се намираше на мостика. Планирахме да нападнем по тъмно, по време на вечерята, когато хората са по-отпуснати и на мостика може би ще има само няколко души.

Начертах една кръгова диаграма, като изтъкнах другите усложнения, на които можем да се натъкнем. Посочих и зоните, които трябваше да превземем.

Първият проблем беше мястото точно под мостика, където се намират столовата и каютите на екипажа. Там си почиват хората, които не са на вахта. Поради потенциалните опасности от товара — избухлив петрол — те обикновено се излежават напълно облечени и готови да реагират на всяка опасност. А конкретно при това пътуване сигурно ще бъдат въоръжени.

Под палубата на столовата се намираше машинното. Някога няколко чернилки са мятали въглища в пещите. Сега обикновено тук седи един вахтен механик и наблюдава напълно автоматизираните двигатели. Когато танкерът се намира в тясно пространство, в резервната рулева рубка, разположена на кърмата, стои човек, който да поеме управлението в случай на загубата му от мостика.

Ако всичко е наред, когато нападнем, в кърмовата рубка не би трябвало да има човек, но аз не очаквах подобна радост, защото там моряците се усамотяват, за да лъскат бастуните си с някое порносписание в ръка. Притесняваха ме и други места — боцманският склад, както и помещението за веригите. И двете бяха обекти за усамотение при дълги курсове.

Всичко това означаваше, че трябва да пратя двама стрелци до мостика, за да поемат контрол върху комуникациите и управлението, двама — в столовата, за да обезвредят свободния от вахта персонал, двама да отидат под палубата да охраняват двигателя, двама да прочистят машинното, един да прочисти склада на боцмана и помещението за веригите и един — носовата част. Общо десет души.

В самолета бяхме общо седем тюлена.

Е, ключът към всичко беше надстройката. След като овладеем кърмовата част, щяхме да прочистим трюма, пътеките и пространствата в носовата част. Това щеше да бъде бавен, прецизен и преди всичко опасен процес, но можехме да го направим.

На 141-я час се качих в кабината на пилота и се пъхнах в пространството зад мястото на навигатора. Нуждаех се от бойна дрямка. Не спя много — три или четири часа на ден ми стигат. Но понякога обичам да затворя очи за петнадесет-двадесет минути и просто да забравя всичко. Това беше един от тези моменти.

Събудих се, когато усетих, че Пик променя курса и се спуска. Отидох при него. Той посочи през стъклото. Виждах кораб, който изглеждаше като петънце. Вдигнах бинокъла. Беше товарен кораб. Върнах се на мястото си.

Пик включи клаксона за скачане с парашут на шестата минута от 145-я час. Разтърках очи и погледнах през стъклото. Виждах цел — танкер, който се движеше точно пред нас на около шест мили. По дяволите, изчисленията на Стиви, а и моите се бяха оказали съвсем точни. Ударих високо вдигнатата длан на Пик.

— Браво.

Слязох в товарното помещение и извадих от раницата си следящото устройство, което бяхме задигнали от склада на Военноморските сили. Включих го. Нищо. На този кораб нямаше ракети „Томахоук“ с указатели.

Не търсехме този танкер.

Бързо се върнах в кабината.

— Тази цел е погрешна.

Това не се хареса на Пик и за да го разбера, потупа манометрите. Каза, че независимо че бяхме консумирали по-малко гориво от очакваното, вече стигаме до края, защото с трите двигателя е трябвало да летим по-ниско, през по-гъст въздух и по-бързо бяхме изгорили горивото.

— Колко време ни остава?

— Два часа. Може би два и половина. Имаш ли някакви идеи, капитане?

— Опитай да завиеш малко надясно.

Според предвижданията ми танкерът трябваше да се намира на дванадесет мили южно от отбелязаните на книгите ми трасета, по които се движеха товарни кораби. За да не го засичат, може би се е отклонил още на юг.

— И ако от това няма резултат?

— В такъв случай ни очаква дълго, дълго плуване.

След час и четиридесет и пет минути мониторът започна да се обажда от време на време. Занесох го в кабината.

— Имаме сигнал.

— Ще го следваме. — Пик се наклони надясно. Пищенето спря. — Не става — каза той и промени курса, докато получихме сигнал. Зави в другата посока и сигналът се усили. — Намират се по на юг, отколкото смятахме.

Мониторът започна да пищи силно. Фраснах Пик по рамото. Този път улучихме десетката.

— Ето го… — посочих през стъклото. На около осем мили пред нас виждахме през облаците един танкер, който оставяше ясна диря след себе си. Пик се насочи към него. Следящото устройство разсея и последните ми съмнения, че под нас се намираше танкерът, който превозваше маркираните от мен ракети.

Започнахме бавен, широк завой, като оставихме между себе си и „Акита Мару“ петнадесетина-двадесет мили. Искаше ми се да направим още един кръг, но Пик ми показа горивомерите. Летяхме на изпарения от резервоара — нямаше да ни стигне за пълен кръг. А можеше и двигателите ни да угаснат, преди да застанем над дирята на танкера.

— Трябва да застанем зад него.

Разбира се, за да намалим шансовете за неуспех, трябваше да скочим от рампата точно когато застанем зад „Акита Мару“. Погледнах водата. Вълните, изглежда, достигаха метър и двадесет. На фона на залязващото слънце действаха омайващо. Сега разбирах защо по време на дългите полети на пилотите на самолети за борба с подводници им дотяга монотонността на тази гледка. Водата е напълно хипнотична, защото улавя светлината, вълните се движат леко нагоре-надолу като в многоцветен калейдоскоп. В него се смесваха не само чисто синьо или обикновено синьо-зелено, а и злато, и оранж от слънчевата светлина, бялата пяна на вълните, подобна на каймак, тук-там металическите отблясъци на случайно преминало ято риби. Морето се променя с всяка секунда с пулсиращ ритъм. Можех да го гледам цяла вечност.

Но преди това трябваше да свърша някои други неща. Пик се спусна на три километра. После слезе още половин миля. Щяхме да скочим от две хиляди двеста и двадесет метра. Достатъчно високо, за да е интересно скачането, и достатъчно ниско, за да е сигурно, че ще се приводним близо един до друг. Това трябваше да стане на петнадесетата мили зад кърмата на „Акита Мару“, та самолетът да не се вижда по време на маньовъра. Скокът отляво зад кърмата би ни позволил да влезем в дирята му и да усетим по нея дали се доближаваме. След това щяхме да се промъкнем от лявата му страна и да се качим през перилата малко по-напред от надстройката, където палубата е почти на нивото на водата.

Мъжете бяха надянали щурмовата си екипировка и парашутите. Малката бира, Пачия крак и Нод вързаха надуваемата лодка. Гадния отвори страничната врата, която гледаше към „Акита Мару“. Щеше да даде сигнал за скачане веднага след като минем зад дирята му.

Изтичах напред и ударих три пъти с една щанга стълбичката за пилотската кабина — това беше сигналът за Пик. Трябваше да провери манометрите и горивомерите и да намали скоростта почти до сто и десет възела, а след това да включи автопилота и да затича като луд. Трябваше бързо да надене оборудването си.

Сега, когато в самолета нахлуваше свеж въздух, всички дишахме по-спокойно. Погледнах към водата под нас. Щеше да бъде студено, а ние не носехме необходимите дрехи — единствено с тях не можахме да се снабдим по време на бързото нападение на Чери и Пачия крак в Коронадо.

Почувствах как самолетът забави скорост и се наклони, започвайки бавен и спокоен завой в посока, обратна на часовниковата стрелка. Пик се спусна по стълбичката и затича към задната част.

— Скачаме — извика той.

— Какво искаш да кажеш?

— Свършихме горивото…

Пик се приближи до лодката. Малката бира и Пачия крак му държаха жилетката и парашута. Натъпкаха го с удари и тупания в оборудването — приличаха на екип за ремонт на автомобил на „Формула-1“.

Гадния крещеше, че все още не сме минали покрай дирята, но независимо от това трябваше да скочим. Изтеглихме парашута на гумената лодка и изтичахме след нея по мазната рампа, като почти не усетихме дърпането на статичните въжета за отваряне на парашутите при падането в сумрачното небе.

Въздушният поток ме шамароса и разбуди. Гледах как самолетът продължи своя неизбежен плонж в морето. Удари се във водата, подскочи, направи салто и преди още да слезем на хиляда и петстотин метра, изчезна под вълните.

Вдигнах очи към парашута си. Някои въжета се бяха поусукали, но бързо ги разплетох и продължих да падам. Лодката се спускаше много добре — не забелязах никакви проблеми при нея. Погледнах към морската повърхност. Духаше напречен вятър и добре, че не беше много силен, защото може да ни отнесе далеч в океана. Не се шегувам.

Първи стигнах водата и потънах под повърхността. От студената вода топките ми се качиха в гърлото. По дяволите. Дръпнах кордата за бързо освобождаване от парашута, освободих се от ремъците и изплувах, като теглех бойния си пакет. Бързо развих малко найлоново въже от жилетката си и заплувах към Гадния, който бе цопнал на десетина метра вдясно от мен. Завързахме се един за друг, като плюехме вода.

— Добре ли си?

— Да, капитане. Нищо работа, мамицата му.

Надуваемата лодка се намираше на петдесетина метра от нас и се люлееше от еднометровите вълни. Когато се добрахме до нея, Малката бира вече срязваше въжетата на палето. Преметна се през борда и провери оборудването.

— Всичко е на мястото си — извика той.

Вдигнах палец за поздрав, докато ние се прехвърляхме в лодката, той започна да се прави на механик и се зае с пускането на двигателя. Напомпа гориво в двигателя и дръпна въжето за стартиране. Двигателят изпръхтя два пъти, кихна и, дяволите да го вземат, изръмжа, изрева и заработи плавно, със стабилно гърлено мъркане.

Трябваше внимателно да прегледаме оборудването. Прътът за катерене беше в превъзходно състояние. Имахме оръжие и патрони. Чери беше загубил шест фойерверки, а Нод — комплекта си за оцеляване. Но това бяха нищожни неща, като се има предвид какво можеше да се случи.

Дори допълнителните мехури-резервоари бяха издържали при падането, а това означаваше, че имаме гориво за още петдесет мили, ако се наложи да ги изминем. Разпределихме товара равномерно, за да постигнем баланс. Вдигнах показалец нагоре, после на запад и се втурнахме напред. Малката бира ритна двигателя по задника и лодката вдигна нос.

Пътуването до „Акита Мару“ нямаше да е лесно. Всички океани са различни. Всеки от тях си има шибан чар, който ти бърка в мозъка, сфинктерът ти се свива и те заболяват топките. Северно море те удря с поредица разтърсващи костите тласъци. Да се возиш на малка лодка там е все едно някой да те рита безкрайно по топките. Атлантическият океан има дълги вълни, които приличат на увеселителни влакчета. Тръгвате нагоре, нагоре, стигате на билото, виждате хоризонта, след това политате надолу, надолу, надолу и се удряте в студената вода. Да се возите на малка лодка в Атлантическия океан е все едно да ви ритат в топките, като подсилват ударите с ритници в задника.

Осемнадесетметровите вълни в Тихия океан не са рядкост. Огромни маси вода, които могат да преобърнат кораб. Има падини толкова дълбоки, че нищо не може да живее в тях. Поради тези падини и дълбочини вълните са огромни и мощни. В един миг се намирате на билото на вълната, в следващия двигателят ви се задавя и гълта вода, вълните надвисват на три метра над борда и се опитвате да се измъкнете от толкова дълбок канал, досущ като онези шибани японски картини, на които стилизираните вълни достигат до третия етаж. Да се возите на малка лодка в Тихия океан е като да ви ритат по топките, като подсилват ударите с ритници в главата. Достатъчно ли съм ясен сега с тези повторения? Надявам се, че е така.

След двадесет минути реших, че черепът ми не може да понесе повече. Накарах Малката бира да угаси двигателя и започнахме да се преместваме, като седнахме по периферията на лодката, за да разпределим тежестта по-добре и да се движим по-плавно. Стана много по-добре. Малката бира можеше да се съобразява с вълните, без да се притеснява за равновесието на лодката, като вече можеше да я маневрира не само напред, но и встрани, и назад. За мен това беше една малка победа в битката на човека с природата.

* * *

Продължавахме напред. Беше студено, но никой не усещаше студа. В подобни моменти адреналинът се покачва толкова бързо, че дори и шибаната температура да беше под нулата, пак нямаше да й обърнем никакво внимание. Когато се приближихме на около миля и половина до танкера, можехме добре да виждаме навигационните светлини на мачтата при всяка трета вълна. Посочих напред и казах на Малката бира да държи курс към светлините, докато се приближим към дирята на „Акита Мару“.

Дирята се следва лесно и човек има чувството, че се доближава до целта, дори и да е на миля и половина от нея. Навигационните светлини на мачтата действат точно обратно. Малки са и се виждат само когато лодката е на билото на вълните. Освен това поради разликата в скоростта на гумената лодка и „Акита Мару“ — те се движеха с 18, а ние с 25 възела — ни се струваше, че стоим на едно място във водата, мръзнем нещастни, докато те пердашат с пълен напред. Но знаех, че след като попаднем на дирята, ще добием усещането, че наистина се движим. Първо, плава се по осезаема следа — право напред. Второ, със стесняването на дирята почти се чувства топлината на изгорелите газове на кораба.

Наближаваше 21,00, когато разбрахме, че сме след „Акита Мару“ — усетихме лека промяна в ритъма и в движението си, от което сърцата ни започнаха да бият по-силно. Въпреки че беше тъмно, когато се изкачвахме на билото на вълните, виждахме силуета на танкера. Започнахме да си пробиваме път през вълните на дирята и ми се струваше, че чувам глухото пулсиране на огромните двигатели.

Нод провери допълнителния мехур с гориво и го приготви за бързо преливане. Не исках точно когато нападнем, да ни се свърши горивото. Не исках и резервоарът ни да се изпразни. Ако това се случеше, тръбопроводът можеше да се напълни с въздух. Щяха да са ни необходими няколко минути, за да го поправим, но би се наложило да седим на видно място около танкера като шибаната десетка на някаква мишена. Mersi, non, Monsieur^[4] Мърфи. Затова трябваше да сменим резервоарите. Първият беше прекалено празен, за да ни е от полза при нападението. Щом се доближихме достатъчно зад „Акита Мару“, така че огромната му кърма се извисяваше над нас като задниците на четири тира, подредени един до друг и натоварени до десетия етаж, казах на Нод да направи бързата смяна.

Той ловко размени шланговете, напомпа гориво и с ужас загледа двигателя, който хълцукна, изкашля се и спря.

Без да разбере за това осиране, „Акита Мару“ продължи да се движи напред, като бавно се отдалечаваше. Нод извади края на шланга, всмукна, изплю гориво, присъедини шланга, подкачи гориво и дръпна въжето на стартера.

Нищо. Яко бяхме затънали в лайната, а и шибаният танкер ни се измъкваше.

Пачия крак избута Нод встрани. Грабна въжето, нагласи смукача и дръпна свирепо.

Двигателят се закашля и млъкна.

Опита отново. Още веднъж. Моторът захапа на третия опит и всички ние със смесено чувство на очарование и ужас наблюдавахме как нежно си поигра със смукача и вдъхна живот на машинката. Най-после заръмжа така, както трябваше. Малката бира включи на скорост и отново потеглихме. Може и да беше студено, но аз се потях така, сякаш вдигах тежести във вила „Свирепия“ през август.

Време беше да тръгваме. Исках Гадния пръв да се качи по стълбата — той беше вторият най-добър катерач в групата ни. Най-добрият, Малката бира, щеше да държи лодката и да се качи последен по стълбата, тъй като имаше най-големи шансове да се оправи без чужда помощ. А щяхме да имаме проблеми с качването на борда. Когато се приближиш с лодка като тази до плавателен съд с размерите на танкер, страдаш от допълнително вълнение. То е предизвикано от вихровите течения около кораба, които отблъскват малката лодка от стените му. В най добия случай катеренето се затруднява.

Приближихме се. От въздуха изглеждаше, сякаш перилата са почти до нивото на водата. Сега, когато гледах нагоре към този шибан гигант, разбрах колко съм грешил. Пик разтегли импровизираната огъваща се стълба, закачи куката на перилото и дръпна. Клатеше се като шибано махало, но държеше. Нод и Чери бяха насочили оръжията си към перилата. На борда щеше да има екипаж. С тях можехме да се справим. Предчувствахме, че и Браниган Бренекето, Мани Танто и останалите от „Сентюриънс“ са тук, за да охраняват ракетите. Нямах нищо против — имах сметки за уреждане с тях.

Гадния беше преметнал автомата си през рамо. Около кръста си имаше навита въжена стълба, а жилетката му беше пълна със смъртоносни неща. Погледна ме така, сякаш знаеше, че съм откачен, но той е още по-луд. После започна да се изкачва.

Беше на два метра и нещо, когато едно от стъпалцата, които бяхме направили на пръта, се отчупи и той падна на задник в лодката.

За негово, а и за наше щастие, се стовари върху мен.

— Мама му стара, капитане.

Отблъснах го от себе си и бързо го огледах да няма счупвания. Нищо му нямаше. Беше си счупил един зъб от приклада на автомата ми и затова го изритах по задника и го пратих на пръта.

— Опитай се да не чупиш нищо този път, Гръндъл!

— Слушам, сър — отговори той и ми показа среден пръст. Изкатери се по шибания прът, преметна се през парапета, закачи стълбата, пусна я към нас и пак ми показа среден пръст.

Истински го обичам това момче.

Сега и останалите можеха да се изкачат. Разстоянието варираше между пет и осем метра, в зависимост от вълните. Пропуснах Чери и Нод пред себе си, хванах въжето и почнах да се катеря.

По-трудно е, отколкото изглежда. Океанът се вълнуваше, тялото на кораба беше осеяно с болтове. Самото въже бе мокро и хлъзгаво и трябваше да се стиска здраво с ръце и крака за всяко стъпало.

В курсовете по подводна диверсия се правят упражнения по катерене на товарни кораби, но те не подготвят за истинския ад, когато си посред морето, увиснал на въже за движещ се кораб, в който има няколко лоши типове.

Все пак нека обмислим нещата, които ни мотивираха. Можех да падна и да си счупя врата в гумената лодка. Можех да падна във водата и двигателят на лодката да ме накълца на филийки. Ако това не свърши работа, можех да бъда всмукан покрай танкера и течението да ме завлече до големия винт, което да ме направи на дикбургер.

Всичко това, взето заедно, а и „нормалните“ неща, от които на човек му се свива сфинктерът, превръщат катеренето на борда в дреболия — просто се изкачваш по шибаната стълба като някаква маймуна, гонена от тигър.

Прескочих парапета. Нод, Чери и Гадния бяха заели защитна позиция, като оръжията им можеха да обстрелват цялата палуба. Наоколо нямаше жива душа.

Накрая и Малката бира се качи на борда. Погледнах как лодката ни се отдалечава назад, носена от течението към винта на танкера. На борда нямаше никакво осветление, въпреки че в рулевата рубка в най-горната част на надстройката се виждаха фигури.

Дадох сигнали с ръце и тръгнахме. Пик и Малката бира щяха да се изкачат по надстройката и да завладеят мостика, аз и Гадния щяхме да превземем помещенията за екипажа, Пачия крак, Чери и Нод да прочистят машинното отделение и да се придвижат до помещенията за веригите.

Нямахме радиотелефони. Нямахме връзка. Имахме само себе си и убедеността, че всички останали на борда на „Акита Мару“ са лоши типове.

Време беше да се залавяме за работа. Гледах как Пик и Малката бира започнаха да се катерят по надстройката. Малката бира прескочи пръв парапета. Автоматът му със заглушител беше готов за стрелба. Пик го последва. Бих искал да видя какво става, но имах други задачи.

Гадния Ник поведе, когато се промъкнахме в първата каюта на горната палуба. Вътре беше чисто и бяло. Осветлението беше добро. Японците обичаха корабите им да са спретнати. Коридорът се разделяше на две. Аз поех по лявата страна, а Гръндъл тръгна надясно. Имаше шест каюти — три отляво, три отдясно. Опитах първата. Дръжката се завъртя. Леко открехнах вратата. Вътре беше тъмно.

Влязох, с гръб, опрян до стената, затворих вратата след себе си и запалих лампата.

Каютата беше празна.

Загасих и се измъкнах в коридора, като пуснах секрета, преди да я затворя, и се преместих при втората врата. Направих същото. Празно.

Беше ред на каюта номер 3. Зад вратата се виждаше светлина. Бавно-бавно опитах дръжката. Завъртя се. Завъртях копчето на ключалката и бутнах.

Вратата беше затворена отвътре.

С готов за стрелба автомат приложих доста силен натиск с рамо. Ключалката се строши и аз влязох.

Едно кръгло ориенталско лице ме изгледа любопитно от койката в другия край на каютата. На мутрата му се изписа истински ужас, когато видя какво държа в лапата си.

— I-ie… — Вдигна ръце в знак, че се предава.

Знаех достатъчно добре японски, за да разбера, че съм добре дошъл. Преди да успее да реагира, се метнах отгоре му. Преобърнах го, фраснах го с палката си, вързах ръцете, краката и устата му с хирургическа лента и го оставих върху койката с лице надолу и с вързани очи, докато претърсвах каютата. Това лице ми бе познато. Трябваше да мине малко време, преди да се досетя, че съм го виждал два пъти преди. Веднъж на военната игра при Грант Грифит, втория път на видеолента — той открадна вътрешностите на една ракета „Томахоук“ в Сийл Бийч.

Това означаваше, че тук са петима. Добре. Следващия.

Четвърта и пета каюта бяха празни. Шестата светеше.

Още един японец — той не беше заключил вратата си. Горкият задник.

„Поеми си дълбоко дъх. Концентрирай вниманието си върху задачата. Не рискувай. Сега напред…“

Когато влязох вътре, погледът ми срещна този на Сали Жребеца. В големите си лапи държеше списание „Плейбой“. На гърдите му лежеше голям пистолет „Зиг Зауер“ 9 милиметра и ръката му се плъзна към него.

Прострелях го с автомата си, а куршумите го отхвърлиха към края на койката. Най-силният шум, който се чу, беше от мекото тупане на забиващите се в гърдите му куршуми.

Може и да беше улучен, но не беше убит. Изрева като шибана ранена мечка гризли, изтърколи се от койката си с пистолет в ръка и се втурна към мен. Не можех да рискувам, защото разстоянието между нас беше само два метра. Изстрелях още шест куршума в гърдите му, той падна на колене и се просна до мен.

Отстъпих, ритнах неговия пистолет настрани и изстрелях още три куршума в тила му, за да съм сигурен, че този миризливец наистина е мъртъв.

Смених пълнителя. Плувнах в пот. Дали някой не е чул какво стана тук? Ако бяха чули, Гадния се намираше в другия коридор.

Обърнах Сали и претърсих джобовете му. Взех бръснача и портфейла на кучия син. В стаята му нямаше никакви документи.

Върнах се в коридора. Гадния ме чакаше към кърмата. Обясних му със знаци, че съм убил един и пленил друг, а той ми направи знак за трима пленници.

Американци ли бяха?

Обясни ми, че не са, като дръпна очите си встрани. Японци.

Излязохме на палубата. В пералнята и в склада нямаше никой. Проверихме ги и ги заключихме за през нощта. Прокрадвахме се в каюткомпанията. Печката беше изключена — хубав знак.

Внимателно спуснахме резето на вратата зад себе си и тръгнахме по къс коридор към столовата, откъдето чухме гласове — говореше се на японски. Погледнах Гадния. Той също ме погледна и ми направи знака „Окей!“ — със свити в кръг показалец и палец.

* * *

Отивах към мостика, когато чух първите изстрели. Гадния остана отдолу, за да обезвреди шестимата, които играеха карти и пиеха кафе. Аз се намирах някъде по средата на надстройката, когато ги чух. Прас, прас, прас, прас! Две серии от по два куршума. После избухна автоматична стрелба. Вече знаеха, че са нападнати. Промених посоката на движение. За да се намирам в безопасност, излязох извън надстройката и започнах да се катеря по белите й стени — болт след болт, планка след планка. Когато прескочих перилата, се задъхвах и пуфтях като някакъв стар пръдльо.

Изтеглих се с ръце в рулевата рубка. Там стоеше Пик с автомат, насочен към тялото на пода. Един пистолет „Валтер ППК/С“ се намираше в ъгъла, където той го беше изритал.

— Това е вахтеният навигатор. Японец. Кучият му син грабна пистолета си, капитане. Успя да изстреля четири куршума.

— Чух го. Къде е Малката бира?

— Обезвредява радиокулата.

— Те не са изпратили съобщение, нали? — Такова нещо би ме накарало да се чувствам много нервен.

— Не. Предотвратихме го. Знаем кодовете им, всичко. Никакъв шанс нямаха. Но използваха истински шифри от Националната следствена служба, капитане.

— Без майтап?

— Истински бяха — кимна утвърдително Пик.

Замислих се.

— Мааама му стара… — Пик скочи срещу мен. Блъсна ме и чух експлозия зад себе си. Почувствах горещината на неговия автомат, когато той изстреля цял пълнител през рамото ми.

— Какво, по дяволите… — Претърколих се тъкмо навреме, за да видя как голямото, грозно тяло на Мани Танто изчезна от рамката на прозореца на рулевата рубка. Носеше щурмови пистолет „Бенели“ с девет патрона в дългия подобен на тръба пълнител.

— Пик… — Обърнах го на пода. Беше ми спасил живота, но част от удара попадна в него. Липсваше половината му ухо и бликащата му кръв ме обливаше. Бързо го изправих и го сложих в седнало положение, намерих комплекта за бърза помощ, инжектирах малко морфин, увих главата му с бинт и го потупах по рамото.

— Ще се оправиш, хлапе. Аз трябва да тръгвам.

Поставих нов пълнител в автомата на Пик, заредих го и го сложих в ръцете му.

— Кажи на Гадния да продължава сам. Ако някой влезе през вратата, застреляй го.

Излязох отвън. Къде, по дяволите, се е дянал? Проверих наоколо, заобиколих рубката — нищо. После видях следата от кръв до една врата. Една капка. Някой от куршумите на Пик го беше улучил. И по-нататък имаше кръв — кучият му син беше драснал. Сега се намираше във вътрешността на кораба и щеше да мине цяла вечност, докато го открия.

Време беше да се намерим с Чери. Тръгнах към машинното, като насочвах автомата си по всеки напречен коридор. Извиках, когато излязох през вратата, и чух гласа на Чери:

— Всичко е наред, капитане.

Добре. Значи имахме контрол над кораба — само дето още няколко от лошите типове се разхождаха на свобода.

Слязох по една метална стълба до дълга пътека, която преминаваше над машинното. Подсвирнах на Чери и той вдигна глава. Двамата с Нод връзваха трима японци от екипажа за преградата. Посочих напред. Чери вдигна палец. Изкачиха се по стълбата, където ги чаках, и тримата тръгнахме напред, като намирахме пътя си през лабиринт от коридори, докато стигнахме до люковете за цистерните, които се намираха преди средата на кораба.

Имаше общо осем люка. Шест от тях бяха със здраво завинтени болтове и по нищо не личеше някой да ги е пипал скоро. Другите два, изглежда, бяха използвани. Всъщност единият беше толкова хлабаво затворен, че го отворихме без гаечен ключ. Тръгнахме в тъмното по стъпалата, заварени към стените на шестдесетсантиметровия цилиндричен проход.

Слязохме пет или шест метра надолу и се озовахме на тясна пътека, която заобикаляше един от основните резервоари на танкера. Погледнах към цистерните и се помолих на Бога — дано да съдържат нефт. Нод поведе групата покрай аварийните басейни на цистерните по къси пътеки, напречни и начупени под прави ъгли. Струваше ми се, че ако оръжията се намират на борда, то трябваше да са някъде по средата на кораба на някоя от тези пътеки, които минаваха отдясно наляво, а не от носа към кърмата. Там щяха да бъдат най-добре защитени от вълнението.

Пътеките бяха шест и представляваха лабиринт. Осветяваха се от монтирани на тавана уплътнени нисковолтови крушки, но светлината беше слаба като от газена лампа. Отвън корабът беше безупречно чист. Тук обаче един вечен слой мръсотия се беше напластил по всяка възможна повърхност. Сладникавогадният мирис на суров петрол пронизваше въздуха и затрудняваше дишането. Движехме се бавно и предпазливо. Внимателно търсех следи от кръв на палубата, но не намирах. Продължавахме напред. След петнадесет минути смених мястото си с Нод и поведох, за да може да си почине. Чери се движеше на десетина метра зад нас, като ни прикриваше.

Не бях изминал и половината от третата пътека, когато завих около един ъгъл и видях това, което търсех — осем дървени сандъка, закрепени към преградите, а за да стоят на местата си, под тях бяха сложили и допълнителна настилка от дъски. На сандъците пишеше „Собственост на правителството на САЩ“.

Браниган Бренекето и Джордан Рокера също бяха там. Рокера държеше в ръка граната — щифтът беше изваден и само пръстите му не позволяваха лостчето да изскочи. Бренекето стискаше автомат ХК със заглушител. Пръстът му лежеше на спусъка. Забелязах, че ключът за стрелбата бе в положение за изстрелване на серии от по три патрона.

— Хей, Дик, отдавна не сме се виждали — от Сенчъри сити насам.

Вдигнах автомата си. Той висеше на ремъка си на дясното ми рамо, а цевта бе насочена към гърдите му.

— Бренеке…

Той се помръдна покрай един от сандъците на около пет метра от мен. Последвах го с автомата си.

— Май имаме проблем.

— О? — Аз не мислех така.

— Виж какво, трябва да поговорим. Не можем да стоим така през следващите шест дни.

— Разбира се, Бренеке. Сложи шибания автомат на земята, накарай Рокера да върне щифта в гранатата и ще си поговорим.

Поклати глава.

— Не става, стари приятелю. Залогът е голям. Твърде голям.

Прав беше. Залогът наистина беше твърде голям. Но не този, за който Бренекето мислеше. В главата му се въртяха само пари. Исках да убия Бренекето, защото той беше убил двама от хората ми. Но освен желанието ми за мъст заради смъртта на Уинкин и Блинкин имаше и други причини.

Бренекето предаде страната си, като открадна ракетите. По-лошо — предаде всички, които бяха носили същата униформа. Умишлено ги бе вкарал в засада.

Когато се биеш, не го правиш заради абстрактни ценности като Знамето, Нацията или Демокрацията. Биеш се за приятеля си. Биеш се за живота му, както и той за твоя и така ден след ден, битка след битка. А когато някой от приятелите ти умре, нещо вътре в теб също умира. Но ти продължаваш напред. Ти се биеш, за да не бъде смъртта му безсмислена, да не бъде саможертвата му напразна.

Това е същността, ядрото, сърцевината на сплотеността на групата.

А Бренекето беше предал всичко това за пари. Нямаше как да оставя коварството му ненаказано.

Видях Чери, който се промъкваше зад Джордан Рокера. Нямах особено желание да губя времето на Бренекето, пък и своето. Затова го застрелях — в главата. С един изстрел. Между очите. Не беше лошо попадение за стрелба без прицелване. Но пък Бренекето беше убил двама от хората ми и горчивият спомен за тях насочи изстрела ми. Падна като камък.

Рокера все още се опитваше да реагира, когато ръцете на Чери обвиха гранатата и диво се извиха. Чух как китката му се пречупи, преди бившият воин от зелените барети да изквичи като заклано прасе. Една милисекунда по-късно Нод се метна върху кучия син, а ножът му „Фийлд файтър“ се заби до дръжката в слънчевия сплит на Рокера. Почти беше изтърбушил бедния задник, преди да го отдръпна.

Чери отстъпи от растящата локва кръв, като здраво стискаше гранатата.

— Капитане, я да й сложим един щифт — шибаната граната ме кара да се чувствам напрегнат.

Не само той се чувстваше така.

* * *

Сега имахме стоката. Корабът беше наш. Липсваше ни само Мани Танто. Знаех, че е ранен, но нямах представа доколко лошо го е засегнал Пик. Накарах Нод, Пачия крак и Чери да минират напречните коридори в кораба така, че ако Мани се опита да влезе тук, да разберем. Изнесохме телата и се върнахме на мостика.

Изпратих Гадния да намери каютата на Бренекето и да донесе документите, които намери. Върна се след десет минути със заключен кожен куфар. Малката бира провери да не е миниран и го отворихме.

В него имаше шифри и телефакси, както и доста пари. Слязох на долната палуба и прочетох телефаксите. Бяха много интересни.

* * *

След като всичко се успокои, отново претърсихме кораба за Мани Танто. Работехме на три двойки. Тръгнахме от бака и се насочихме към кърмата — каюта след каюта, цистерна след цистерна, коридор след коридор. Открих помещения, за чието съществуване никога не съм подозирал. Но от Мани нямаше и следа. Сякаш се беше изпарил.

Разбира се, не беше изчезнал. Намираше се там някъде навън и чакаше. Е, бяхме готови — въоръжени и опасни. Освен това трябваше да управляваме и танкера. На всеки от тюлените определих четиричасова вахта на мостика. Корабът се движеше на автопилот, дневниците ни показваха курса и шифрите позволяваха да изпращаме съобщения до Япония с верни кодове. Следователно ни оставаше само да седнем удобно и да се наслаждаваме на гледката. Трудното щеше да дойде след шест дни, когато се наложи да слезем на земята.

През това време бях направил и няколко бързи телефонни обаждания по спътниковата система. Свързах се със Стиви Уондър, който през смях ми каза, че Пинки в момента ражда багер, защото сме изчезнали от лицето на земята.

— Шибаните ченгета от ФБР ще се побъркат, Дик, хуй такъв.

Почувствах се страхотно. Казах му, че скоро ще се видим и да бъде готов да действа.

— Помислих, че никога няма да ме помолиш за това.

После се свързах и с То Шо, за да е сигурно, че ще ни посрещне когото трябва при пристигането в Йокосука. Долових въздишка, когато му казах къде се намирам и какво имам при себе си. Помоли ме да му се обадя след петнадесет минути. Когато се чухме отново, каза, че е разговарял с шефа си и е получил разрешение да изпрати с хеликоптер екип при нас 36 часа преди пристигането ни.

— Ще вилнеем, Дик, и всичко ще приключи, преди шибаните политици да са усетили какво е станало. Няма начин вече да се намесят.

Прозвуча ми добре. Обадих се и на телефонния секретар на Майк Риган, за да му кажа, че всички сме още живи. Дойде време да се съблека по долни гащета и да проведа тренировка на голямата равна палуба на „Акита Мару“. Въздухът беше кристален, слънцето приличаше жарко и животът изглеждаше абсолютно шибано прекрасен.

Искам да кажа, че беше прекрасен — докато на третата нощ Мани Танто не ни направи визита на учтивост. Беше малко след 2,00. Чувствахме се доста комфортно. Оказа се, че е прекалено комфортно, а той несъмнено беше чакал тъкмо това. Аз бях на руля, а Пачия крак ми правеше компания. Не го чухме — по-скоро го усетихме. Сякаш призрак премина през мостика.

Изведнъж една малка кама закова ръката на Пачия крак за масата с картите. Той извика и я дръпна — не му се отрази никак добре. Докато се огледам и разбера, че не мога да достигна автомата си, който лежеше безполезен на три метра от мен от другата страна на мостика, Мани беше разрязал Пачия крак като пиле и се беше устремил към мен с голям, окървавен нож в ръка.

Гадното на боя с ножове е, че при всички случаи те порязват. Не е възможно друго. Всички онези филми, в които героите се нападат с ножове и замахват отново и отново, но успяват да се опазят, са боза.

Ако се биете с нож, със сигурност ще ви порежат. Затова предпочитам пушките. По-ефикасно е да застреляш някого от пет метра, отколкото да го оставиш да размахва пред лицето ти голямо, грозно острие и да ти нанесе телесна повреда.

Но тук нямах избор. Мелезът беше избрал мястото и времето и аз можех само да се постарая да не му позволя да владее положението напълно.

Той беше обезумял. Носеше бойната си маска — лицето му бе боядисано с черти камуфлажна боя, на челото си беше вързал черна лента, а косата му бе прибрана отзад в самурайски стил. Очите му светеха като въглени и в тях се отразяваха червените, сините и зелените лампички на таблото за приборите. Голите му гърди, нашарени със същите тигрови ивици като лицето му, се повдигаха нагоре-надолу.

Хубаво ме поряза, преди да успея да поставя пред себе си един метален стол — сряза ме от външната страна на лявата ръка и ми пусна доста кръв. После, усмихнат все така дивашки, както преди толкова години в Три Тон, отстъпи, за да прецени как да ме нападне най-добре.

Мушна с ножа напред. Аз се наведох. Престори се, че напада. Парирах го. Замахна. Отстъпих встрани.

През цялото време отчаяно търсех импровизирани оръжия, а Мани продължаваше да замахва. В колана си носех джобно ножче. Беше едно от онези морски сгъваеми ножчета с голямо плоско острие за рязане на въжета и с шило за разплитане. Започнах да се бъркам за него, а с помощта на стола се опитвах да държа Мани встрани.

С една ръка отворих шилото и го стиснах в юмрук. Стърчеше само около пет сантиметра. Като укротител на лъвове замахвах със стола, за да го държа на разстояние от себе си.

Всичко приличаше на сцена от някой откачен филм за гладиатори — полудял мелез и брадат варварин се биеха до смърт.

— Ела, кучи сине… — подканих го презрително.

Но в отговор се чуваше само тежкото му дишане и търкането на босите му крака по палубата. Хвърли се към мен, като вкара ръката си през платненото дъно и меката възглавница на стола. Аз се извих и бързо го фраснах с дясната ръка.

Изгледа ме с изненада, когато шилото се заби в гърдите му, малко над дясното зърно на гръдта му.

— Ъ…

Ударих го още веднъж. По намазаните му с камуфлажна боя гърди започна да се стича тъмна кръв.

Изрева и се нахвърли към мен. Ножът отново премина през седалището на стола и ме поряза. Потече ми кръв. Но кучият син беше направил сериозна тактическа грешка.

Дясната му ръка се беше заклещила в седалката на стола. Опита се да измъкне стола от мен, но аз го притиснах към руля, хванах стоманената рамка с две ръце и силно дръпнах наляво. Той се оплете в руля и чух как дясното му рамо се отделя от ставата. Все още не пускаше шибания нож. Натиснах стола колкото ми стигаха силите и го ритнах в слабините. Той изгрухтя. Отново го заудрях с шилото в гърдите — веднъж, два пъти, три пъти. При всяко пробождане усещах как хрущялите му се пукат.

Започна да се задавя с кръв — яркочервена кръв. Бях пробол шибаните му дробове.

Хванах острието на ножа и го измъкнах от ръката му. Поряза ме по пръстите, но хич не ми пукаше. Бях освирепял. Извих ножа, обърнах го и го забих в слабините му. Изкрещя.

Отново извадих ножа, обърнах острието и със замах го забих между краката му. Уцелих го точно в чатала. Преви се надве.

Грабнах го за дългата плитка и за панталона и го засилих през страничната врата на рулевата рубка. Удари се в парапета на мостика и лицето му стана на пихтия. Негов проблем. Вдигнах го и го хвърлих през парапета. Гледах как падна от двадесет метра в черната вода. Надявах се, че смрадливецът обича да плува.

Олюлявайки се, тръгнах към рубката, за да търся помощ за себе си и за Пачия крак. Ръката ми оставяше кървави следи по палубата. Стигнах до разговорната уредба, но пред очите ми притъмня.