Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Червената клетка (20)

Глава деветнадесета

Тръгнахме от Лос Анджелис с първия самолет, на който можахме да се качим — един от онези къси самолети „Боинг 737“, които се движат по вътрешните линии. По разписание правеше седем кацания, докато стигне Вашингтон. Бях оставил автоматите и повечето пистолети при Майк Ригън. Нямаше защо да ги носим със себе си и да създаваме проблеми на охраната на летището. Той обеща да ни ги прати по „Федерал Експрес“, когато се върнем и се озовем в безопасност. Безопасност? Това вече беше смешно. По време на първата част от полета от Лос Анджелис до Онтарио в Калифорния, както седях в самолета, се разтреперих. Приличаше ми на треската, която ме обземаше във Виетнам преди боен патрул — знаех, че там дебне някой, който иска да ме убие, и тялото ми като мощна, чувствителна антена долавяше опасността. Това ме правеше по-добър воин.

Сега, седнал с кутия полуизстудена бира „Строх“ в ръка и с поглед, зареян през прозореца, изпитвах същия трепет, както преди повече от четвърт век, когато напуснахме базата в Май То по тъмно и излязохме по делтата на Меконг на лов за мистър Чарли. Но този път усещането беше различно. Чувствах, че нещо не е наред, но не знаех точно какво. Нещо никак не беше наред.

Излетяхме за Скотдейл в Аризона по график. Взех си втора бира. После и трета. Обърнах се, за да видя хората си. Те бяха уморени, изстискани и изчерпани емоционално и физически. Чери практически не можеше все още да използва ръката си. Наблюдавах Пик и се опасявах, че сигурно беше получил мозъчно сътресение. Останалите гледаха така, сякаш се намирах на хиляди мили оттук.

Знаех какво не е наред. Бяхме загубили двама души, а очистихме само един от лошите. За нас това не беше добър резултат. Нещо ни куцаше. Момчетата го знаеха, знаех го и аз.

Кацнахме в Денвър малко след 11,55 местно време. Там имахме час и десет минути престой на международното летище „Стейпълтън“. Предложих да излезем, за да се разтъпчем и да поседнем в някой бар, където сервират бира „Куърс лайт“. Нещо като паметна служба за водолазите, които оставихме след нас — беше редно.

Все още се намирахме в зоната за сигурност, когато открих един бар в коридора. В него се продаваше наливна бира от автомат, но беше почти на привършване. По-хубавите барове се намираха на главния терминал, но аз се отклоних надясно и хората ме последваха. Нямаше нужда да тревожим полицаите под наем на летището с няколкото смъртоносни играчки, които бяхме успели да скътаме в ръчния си багаж.

Знам, знам. Чудите се как правим това, след като днес всички са толкова разтревожени от тероризма и съществува страх от отвличане на самолети и прочие. Е, отговорът е прост. Комбинацията от минимална заплата и липсата на мотивация може да ви даде представа за хората, които проверяват багажа по летищата. Спомняте ли си за „Нарита“? Е, тук беше сто пъти по-лошо. Не се ли чувствате по-спокойни от това, а?

Имахме към шест патрона и аз се извиних, че искам да източа гущера си, като се прокраднах до мъжката тоалетна на тридесетина метра от детекторите на метал. Когато излязох, се скрих зад двама души, които, макар и облечени в раирани костюми, според опитните ми очи носеха оръжие.

Мозъкът ми изключи и преминах на автопилот. Кои бяха те? Очевидно бе, че са или от полицията, или терористи. Веднага отхвърлих второто предположение — просто не изглеждаха така. Всъщност по дрехите им можеше да се съди, че са от ФБР. Приближих се, като се опитвах да не бия на очи. Единият държеше някаква снимка. Моята снимка — от обложката на „Свирепия“.

А, бремето на славата. Забавих темпото и започнах да наблюдавам как отиват към терминала, където беше самолетът ни и очакваше качването на пътниците.

В лек тръс се върнах в бара.

— Да тръгваме.

Гадния глътна бирата си, заметна раницата на огромното си рамо и се завъртя на столчето пред бара.

— Слушам, капитане.

Останалите също допиха бирите си и грабнаха багажа си.

Малката бира изведнъж се спря, когато тръгнах в обратна посока на терминала надолу по коридора.

— Хей, какво има?

— Просто ме следвай, ще ти обясня след малко. Трябва да се махнем оттук.

Минахме покрай охраната и отидохме в главната зона за пристигащите. Поведох хората си към вратите, където имаше наредени таксита.

— На около две мили надолу по „32-ро авеню“ има фирма за бракми под наем. Вземете такси, ще се срещнем там след час.

— Какво има? — Чери погледна назад.

— Ченгета — казах. — Вероятно са от федералните. Отидоха към вратата на терминала.

— Нас ли търсят? — учуди се Пачия крак. — Как…

— Мърдай, дявол да го вземе. — Не зная дали бяха от федералната полиция и дали търсеха нас, или пък са полицаи, които очакват пристигането на някой, екстрадиран от страната, но не мисля да поемам никакви рискове. Трябва да изчезнем, докато разбера какво става, мамицата му.

* * *

Обадих се на Кърнан Ирландеца от уличен автомат на около миля от терминала, но не го намерих в службата. Секретарката му ми каза, че е на събрание в Пентагона и няма да се върне преди единадесет.

— Да оставя някакво съобщение, полковник Марчинко? На кой телефон да ви се обади той?

— Не, ще позвъня по-късно.

По дяволите.

Опитах се да се свържа с О’Баниън на Хавайските острови, но и той беше излязъл. Напълно отчаян, звъннах на директния телефон на Стиви Уондър в Щаба на Военноморските сили. Две иззвънявания. Три. Четири. Молех се така, както не съм го правил, откакто монахините в унгарското католическо училище „Свети Ладислав“ ме удряха по кокалчетата на ръцете с линийките си. На шестото позвъняване изръмжа:

— Да.

— Аз съм.

— Майчице, колко си загазил, заднико.

— Moi?

— Да, тъпако.

Чух как сръбва кафе — на бюрото си държеше голяма пластмасова чаша, за да ядосва големите началници.

— Разузнавателна информация. Кратко. — Нямах настроение за разговори.

— Бунт. Убийство. Отсъствие без разрешение.

Наистина беше кратък.

— Мама му стара.

— Пратиха ФБР да те търси.

— Имам ли все още приятели?

— Освен мен ли? Може би още двама. Но не са от хората от другата страна на реката. Онези в коридор Е се вдигнаха по тревога веднага след като се обади. Чакат те. Изпратили са хора по всички шибани летища западно от Мисисипи.

— Има ли някой наш познат зад всичко това?

— Заповедите са на заместник-командващия по операциите, плановете и политиката.

— Не те питах за това.

Много добре знаех кой се крие зад всичко. Грант Грифит. Бунтът беше нарушение, за което пращаха на военен съд. А и убийство. Много добре го бяха докарали.

Като глазура на торта. Убийството щеше да ме вкара в затвора най-малко за петдесет години. Достатъчно време да си крадат ракети „Томахоук“ от Военноморските сили.

И точно заради това беше всичкото осиране — ядрените ракети „Томахоук“. Залогът беше голям, мамицата му — милиарди долари, а да не говорим за националната сигурност. А аз бях шибаният френски ключ, попаднал в зъбните колела на машината. Значи трябваше да бъда отстранен.

И за да са сигурни, че ще изчезна от играта, Грант Грифит и Пинки бяха пуснали цялото шибано федерално правителство да преследва мен и „Червената клетка“.

Е, майната им на Грант и Пинки. Проклети предатели, които разпродаваха тайните на страната си и не заслужаваха да живеят. Заради тези арогантни, алчни за пари задници бях загубил двама от най-добрите бойци на „Червената клетка“ и исках да станем квит.

Не, исках да изляза с една глава напред — главата на Грант Грифит. Побита на някой шибан кол. Исках и задника на Пинки.

Да. Исках да ми паднат в ръчичките онези двама проклети минетчии, шибани некадърници, видиотени смрадливци с малки пишки и гноясали топки, лайномозъчни смукачи на сфинктери и целувачи на задници и да ги убия — и то много, много болезнено. Много, много бавно.

— Някакви предложения, Уондър?

— Скрий се, брат. Не се обаждай на никого. Остави да видя накъде духа вятърът и след това да решим.

Разумно.

— Аз имам един проблем.

— Само един ли?

Харесвах чувството му за хумор.

— Един от многото проблеми. Когато ти беше в Ирак, ние нападнахме щаба.

— Зная. Кофти. Много задници се опариха.

— Е, взехме на заем някои неща от склада. Едни монитори. Аз съм ги монтирал на едно място и приемникът е в раницата ми. Но няма как да разбера какво излъчват.

— Къде са?

— Мисля, че в Лос Анджелис.

— Ти мислиш? С какво? По дяволите, Холмс, да не си мръднал?

Разказах му за Сийл Бийч. Дочух как сръбва още кафе.

— Да видим какво мога да направя от другата страна на шосето.

Говореше за базата Винт Хил.

— Всичко най-хубаво, брат.

— Добре. Обаждай се.

Погледнах часовника си.

— Ще се обяда отново около 18,00.

— Ще бъда тук. Пази задника си, сланинен мозъко.

— Яж лайна и лай по луната, задник.

* * *

Взехме две коли. Исках три, но можеха да се използват само две от кредитните карти. Другите бяха от Пентагона, а това означаваше, че може би вече са блокирани. Във всеки случай нямах намерение да давам преднина на онези типове, като им известявам откъде започва одисеята ни.

Аз и Гадния взехме Нод и Чери. Избрах един автомобил „Монте Карло“ от 1972 г. — истинска торпила, ако искате да преминете през блокада на пътя, през верижна ограда или пък друго препятствие. Пачия крак като олицетворение на скромността избра за себе си, Пик и Малката бира един червен „Флийтуд“. Разделихме се. Решихме да тръгнем на юг. Определих на момчетата среща в един почивен район, който помнех от пътуванията си с „ТЮЛЕН-група 6“. Намираше се на стотина мили от Денвър по междущатското шосе 25, южно от Фунтин и северно от Пайнън — съвсем близо до Пуебло в Колорадо. Часът на срещата беше 23,00.

Ако онези от ФБР бяха умни — но те не бяха, — сега щяха да забавят самолета, да разпитат екипажа, за да видят дали помнят къде сме слезли, и да прегледат щателно багажа, за да разберат какво сме носили.

Радвах се, че нямахме настроение по време на полета. Минахме без яко пиене. Без нахални приказки със стюардесите. Бяхме извадили късмет и с това, че се качихме на самолета поотделно, а не като обичайните шумни и буйни глутници тюлени, търсещи развлечения и игри. Богът на войната ни наглеждаше. Надявах се да продължи да го прави.

Оставих Гадния да кара, а аз подпрях глава и се опитах да подредя мислите си. Чувствах се, сякаш тичам из лабиринт — постоянно се сблъсквах със стени и никъде не откривах изход.

* * *

Гадния отби в един огромен пазарен център на север от Колорадо Спрингс, за да мога да се обадя по телефона. Във Вашингтон беше 17,40. Звъннах на Стиви Уондър. Никой не вдигна. Взехме кльопачка от един щанд за пици и се поразходихме, за да позяпаме по витрините и да огледаме мацките. След половин час опитах отново.

— Да. — Познатият глас се чуваше ясно и чисто.

— Аз съм.

— Помниш ли, като ти казах тази сутрин, че си затънал в лайната?

— Е, какво?

— Да ти го начукам. Не бях оценил правилно нещата — изсумтя Уондър. — Ето ги накратко: ти си персона нон грата. Военноморските сили искат задника ти. Пентагонът иска да бъдеш убит. ФБР са предупредени. Вероятно са предупредени и Групата за борба с терористи, митническата служба, имиграционната служба, бреговата охрана, а дори и пощите.

— Друго?

— Да.

— Какво?

— Не се опитвай да се обаждаш на приятелчетата си. На телефоните им има Дигитални следящи устройства и ще те намерят за тридесет секунди.

— Ирландеца?

— Да… Ирландеца и хората му са на страната на врага. Да се обадиш на тях е все едно да звъннеш на Пинки.

Наистина кофти новини. През годините бях изтъкал своя мрежа от неофициални източници на информация и контакти. Това ми помагаше да газя системата с подковани обувки. Заради нея можех да казвам „майната ви“ на адмиралите и да работя необезпокояван. Сега Уондър искаше да ми каже, че мрежата ми вече не съществува.

— Мога ли да се доверя на някого?

— Освен мен ли? — попита с равен глас. — Не съм сигурен, Дик. Много силно те искат.

— Имаш ли поне една добра новина?

Той замълча.

— Е… зная къде са мониторите ти, а ти не знаеш.

Господи. Този задник наистина знаеше как да пази тайна.

— Уондър…

Засмя се. Представях си как поклаща главата си.

— Добре де, Дик, хуй такъв. В Южна Калифорния са.

Това вече го знаех и му го казах.

— Да, така е, но не знаеш, че са били преместени.

Това бяха ценни новини.

— Къде?

— Не знам. Опитвам се да накарам едни приятели да ми направят голяма услуга. Обади се след два часа. Може и да имам нещо за теб.

— Разбрано.

* * *

Отново се качихме в колата и тръгнахме на юг. Накарах Гадния да спре до една бензиностанция „Филипс 66“ встрани от междущатското шосе и набрах номера на Уондър. Не вдигна. Изчакахме петнадесет минути, като се опитвахме да не привличаме внимание, и отново опитах.

— Да.

— Аз съм. Някакви новини?

— Да. Много си затънал в лайната. — Засмя се. Обичаше да ме гледа, когато се мъча. — Не се притеснявай. Открих къде се намират мониторите. В пристанището в Лонг Бийч.

— Сигурен ли си?

— Да.

— На кораб ли са?

— Не зная. В Бийч Харбър има много кораби, както и много докове.

Имаше право.

— Е?

— Е, значи ще чакаме, заднико. Ако мониторът започне да се движи на запад, то следва, че е на кораб.

— Ако е на кораб, ще можем да го проследим, нали?

Знаех, че всички кораби имат приемо-предаватели за спътникова навигация по фиксирани позиции и ако сравним положението на монитора с показанията на приемо-предавателя, можем да открием въпросния плавателен съд.

— Точно така, но все още няма никакво движение.

Уондър млъкна. Дочух го да сръбва от неизменното си кафе.

— Аз тръгвам. Ще ти се обадя след час.

— Добре.

* * *

Даде ми данните в 20,55 ч.

— Въпросният плавателен съд е танкер със сдвоен трюм. Името му е „Акита Мару“. Според шефа на пристанището е тръгнал днес в 19,00 ч.

— Добре. — Започнах да оформям план. Първият проблем за разрешаване беше да настигна танкера. Нямаше начин да се доберем до него, ако не можем да го намерим. Попитах: — Можеш ли да наглеждаш кораба?

— Сигурно. Ако успея да убедя другите да гледат настрани, докато си играя с превключвателите и приборите.

— Опитай.

— Дадено. Обади се по-късно и ще ти дам нови сведения.

— Бъди благословен, сине мой. — Обещах му, че като се върна във Вашингтон, ще му купя собствена пивоварна. Уондър отговори, че ще държи да изпълня обещанието си.

Затвори телефона. Много исках да намеря кораба и ракетите. Не ми липсваше собствено оръжие. В чантата си носех видеокасета със запис на Бренекето и японците от „Мацуко“, а в джоба — диска на Грант Грифит. Във Вашингтон разполагах с папките с досието на Пинки от Следствената служба. Взети заедно, те се превръщаха в достатъчно доказателство за сериозна конспирация, която се простира чак до сърцето на Военноморските сили. Но доказателството не беше издържано от всички страни. За да стане, трябваше да намеря откраднатите ракети на „Акита Мару“. Тогава щях да имам всичко необходимо и да направя собствено изложение пред командващия Военноморските сили. Оставаше половин час до срещата с другите. Докато Гадния натискаше газта, аз обмислях положението и се чудех защо, по дяволите, Грант Грифит трябва да качи ракетите на танкера, след като е толкова лесно да ги сложи в един самолет и да ги закара.

Установих, че отговорът е свързан с технологиите. В този така наречен нов световен ред правителствените агенции бяха станали далеч по-способни при надушването на контрабандата на забранени материали като експлозиви или ядрени ракети. Като в „Нарита“ например, където бяха монтирани най-нови сензорни устройства, всички големи летища по Западния бряг имаха апаратура от последно поколение за засичане на експлозиви и ядрени материали и за опазване на товарите.

Грант Грифит не беше от хората, които поемат рискове. Беше чел доклада ми за „Нарита“, в който се посочваше единственото добро нещо в охраната на летището — модерните засичащи устройства. Следователно по никакъв начин нямаше да рискува с няколко откраднати ракети „Томахоук“ — нямаше да ги допусне близо до летището.

Щеше да ги придвижи с кораб. По-бавно, но пък сигурно.

* * *

Пристигнахме в 21,30 ч. Момчетата вече седяха на покритите с роса пейки за пикник, пиеха студена бира „Куърс“ и хапваха сандвичи. По време на пътуването имах доста време да мисля и споделих мъдрите си идеи с момчетата.

Казах им, че според мен са ни прецакали от самото начало. Всички операции, на които ни бяха изпращали — в Щаба на Военноморските сили, Сийл Бийч и Северна Корея, — са били измама, за да ни прецакат. Ние бяхме задниците, които използваха за отвличане вниманието на врага, докато големите движения по фланга се извършваха на много мили от нас. Както Норман Шварцкопф Буреносния направи по време на „Пустинна буря“. А каква беше истинската цел? Много проста — като „ЦЕЛУВКА“. Грант Грифит и приятелите му продаваха ядрени ракети от Съединените щати необезпокоявани.

— На севернокорейците ли? — попита Пачия крак.

Бях мислил и над този въпрос. Отговорих му, че кимчиядците служат просто като параван. Така, докато нашето военно разузнаване се занимаваше с ония от Понгянг, той пращаше стоката в Япония.

Япония?

Да, Япония. Вероятно до оня задник фашист, дето ръководи „Мацуко“. Оня, за когото ми разказа То Шо. Хидео Икигами.

И познайте какво стана? Планът им беше успял. Бях играл точно по гайдата им. Защо? Отговорих, че е така, защото съм задник с егоцентрично мислене и понякога заради едно дърво не виждам гората. Защото често пъти отношението ми към системата се свеждаше до „Спрете ме или отново ще убивам!“ А това означава, че ще се опитвам да я прецаквам при всеки удобен случай, дори и да нямам интерес да го правя.

По дяволите, Пинки и Грифит знаеха какво е отношението ми към Военноморските сили. Знаеха как ще реагирам за „Червената клетка“. И аз бях постъпил точно така, както очакваха: проведох няколко операции „Ако няма други указания“, за да покажа на света — света на Военноморските сили, — че все още съм оня побойник и неуправляем особняк, който по навик се плези на командната верига.

Допих бирата и смачках кутията. Нещата не бяха никак добри.

— По дяволите — казах. — Точно това са искали от мен, мамицата им.

Запитах се риторично какви са последствията от това, че бях играл по свирката им. Най-важното беше, че загубих двама от хората си. Уинкин и Блинкин умряха по моя вина и това щеше да ми тежи цял живот. Освен това се бяхме озовали в сегашното положение — изменници без приятели. Бегълци. Кандидати за военен съд. А през това време Грант Грифит и приятелите му товареха ядрените си ракети на кораб и плаваха към изгряващото слънце, или по-точно към страната на изгряващото слънце.

Правилата на Военноморските сили за правата на командира са уникални. Когато човек поеме командването, то е докрай. Отговорен е за хората си. Във всяко отношение. За безопасността им, доброто им състояние, за изправността на оборудването, за морала им, за предпазването им от ненужен тормоз от страна на системата. Аз бях излъгал хората си. Бях останал сляп за очевидни неща. Това ме правеше недостоен за тях.

Казах им, че е време да се спасяват сами. Аз щях да посрещна удара, защото бях виновен. Отговорността беше моя.

— Не ви заповядвам да се върнете във Вашингтон — казах им, — но ви го препоръчвам.

— Мамицата му, капитане… — Нод стовари бирата си на масата. Аз съм още нов тук, но ми се струва, че ако трябва да горим, ще горим заедно.

— Точно така — обади се Пачия крак.

— Гледай, капитане — каза ми Пик, — ние сме бойна група, а бойните групи остават заедно.

— Добре — присъедини се Малката бира. — Значи онези задници те изиграха. Но важното е, че ти мислеше за нас. Мама му стара, капитане, никой не е мислил да защитава задниците ни от години насам. Докато се върна ти.

— Вярно е — каза Чери. — Проклети офицери. Само се възползват от нас.

— Възползват се?

— Получават си шибаните звездички. Когато ти беше командир на „ТЮЛЕН-група 6“, искаше да бъдеш само това — командир на бойна група за раздаване на наказания и ритане на задници. А сега, изглежда, всички офицери искат да бъдат адмирали. Командването на група като „Шестицата“ е просто поредното стъпало към адмиралското звание. И какви са последствията? Последствията са, че на нас ни го начукват. Не поемат никакви рискове. Не ни защитават. Само прикриват задниците си и нищо друго не правят. Е, капитане, аз пък не съм станал тюлен, за да не правя нищо. Писнало ми е от футбол, маратони и учения. Искам да ида на лов, мамицата му.

— И аз — каза Гадния. — Мама му стара, капитане, време е да идем и да отмъстим за Уинкин и Блинкин. Давай да очистим тези задници — никого да не оставим жив.

Когато Гадния спря, в очите ми напираха сълзи. Точно такива тюлени обичах да водя — ловци по модел на стари водолази като Рой Боъм, първия командир на „ТЮЛЕН-група 2“, — хора, готови на всичко, за да свършат работа.

Огледах лицата им. Нямахме оборудване. Нямахме нищо освен дива енергия, смелост, решителност и воля за успех.

Нямаше да се провалим.

* * *

Вдигнах Майк Ригън от дълбок сън — обадих му се по клетъчния телефон, когато слънцето се показваше над планината Дос Кабесас източно от Уилкокс, Аризона. Бяхме карали цяла нощ.

— ФБР бяха тук вчера — ми каза той.

— Без майтап! Какво искаха?

— Скалпа ти.

— Ти какво им каза?

— Че си заминал за Вашингтон.

Това беше добре.

— А какво стана с нещата, които трябваше да ми изпратиш по пощата?

— Още са тук.

А това беше едно от най-хубавите неща, които бях чувал от доста време. Значи имахме оръжия и патрони. Сега се нуждаехме само от самолет, няколко парашута и щурмова лодка. Само толкова. Мамицата му.

Обясних на Майк какво ми трябва. Той изохка, но каза, че ще се погрижи.

— Страхотно.

— Впрочем случайно имам малко информация…

— Случайно ли? — Вече не вярвах в случайностите. — Да?

— Помниш ли филма, който използва, за да влезеш в небостъргача?

— Да?

— Има убит човек от техния екип. Жена. Не мога веднага да си спомня името й. Излетяла от пътя с джипа си близо до Малибу и умряла. Загрях за теб, когато видях некролога във вестниците — пишеше, че работила в Сенчъри сити, когато и ние бяхме там.

Казах ли ви? Няма случайности. Преглътнах и добавих още една сметка за разчистване с Мани Танто.

— Казваше се Голд, Майк. Мелиса Голд. Направи ми услуга. Запази некролога.

— Добре. Кога ще се видим?

— Надявам се, че след седемдесет и два часа. Ще бъде трудно пътуване. Трябва да се движим бързо, но и тихо.

— Амин, братко.

— Не се отдалечавай от телефона. Ще ти се обадя, когато стана готов.

* * *

Вече втори ден не бяхме спали. Време беше да подремнем и да си вземем горещ душ. Отседнахме в два мотела, за да не привличаме вниманието. Докато момчетата почиваха, аз съставях план. Очевидно трябва да се доберем до танкера, да го нападнем, да върнем нещата и да ги поднесем на тепсия на Военноморските сили заедно с двама предатели на име Пинки и Грант.

Най-важното беше транспортът. Нуждаех се от самолет с полетен обхват от 3000 мили и повече. Отначало реших да летим с „Ц-130 Херкулес“. Те са стабилни и лесно се управляват. Пик сам можеше да кара такъв. За щастие, наблизо имаше няколко бази. Близо до Тъксън се намираше военновъздушната база „Дейвис Моутън“ — правителственото гробище за военни самолети. На тридесет мили северно от тази база имаше малко градче — Марана. Там християните от ЦРУ държат част от самолетите си за тайни операции. Познавах и двете бази, защото тюлените от „Група 6“ се обучаваха там. Много пъти бяхме скачали близо до Дейв Моутън и при тайните си операции бяхме използвали самолетите на ЦРУ в Марана.

Най-напред разузнахме „Дейвис Моутън“. В гробището имаше дванадесет самолета Ц-130. Не струваха. Три други — „Херкулес“, модел ЕЦ-130 за специални операции — чакаха на асфалтовата площадка за ремонт. Но проверката за възможността им да летят би отнела цяла седмица, а аз нямах толкова време. Освен това Ц-130 са претъпкани с електроника, която тежи цял тон, а ние имахме нужда от празен самолет, който можехме да напълним догоре с гориво — щяхме да носим само бойното си оборудване и гумената лодка, която ни трябваше за скока.

Скок ли? Скок. Планът ми беше прост като „ЦЕЛУВКА“. Щяхме да излетим над Тихия океан, да намерим танкера с помощта на координатите от Стиви Уондър, да скочим във водата, да нападнем кораба отзад и да проведем класическо превземане. Щяхме да поемем командването и да го върнем у дома. Нищо работа, а? Мамицата му.

Затова тръгнахме в посока на най-малкото съпротивление, където можеше да се намерят по-надеждни самолети, бюрокрацията е по-малка и охраната не струва пукната пара. Пристигнахме в Марана по залез. На асфалтираната площадка пред един огромен хангар имаше два самолета Ц-130 търговски модел. Боядисани бяха в цветовете на Обединените нации — вероятно ги използваха някъде из Африка или в някоя от балканските републики, които доскоро образуваха Югославия. Сега ги бяха върнали тук, за да ги изстържат и пребоядисат. Може би щяха да станат самолети на Червения кръст или да получат окраската на военните самолети на Франция, Германия, Израел или Египет, в зависимост от мисията. Честно казано, и така ми харесваха.

Пик прескочи оградата. Върна се след не повече от десет минути.

— Намерих един. Идеален е — каза той. — Използвали са го за допълнителни доставки — пригоден е за хвърляне на товари. Вероятно за тайни операции за босненските мюсюлмани, кюрдите или азербайджанците. Най-хубавото е, че изглежда готов за тръгване. Трябва ни само гориво, а цистерните дори нямат охрана. Видях ги от кабината — намират се в западния край на летището.

Всичко това ми изглеждаше добре. Записах си номера на опашката му. Щяхме да наглеждаме този самолет. Добре. Транспортът беше лесната част. Щеше да е по-трудно да съберем играчките, необходими за превземането.

Нямаше как да вземем самолета и да отлетим до Сан Диего, защото не можехме да презаредим там. Освен това упорито ни преследваха. Затова трябваше да изтеглим всичко при нас. Исках да събера необходимото тук, в пустинята на Аризона, и после да започнем голямата операция, да вземем самолета, да го заредим с гориво и да тръгнем, преди някой да е разбрал какво става.

Майк Ригън щеше да дойде с оръжията ни след дванадесет часа. Докато го чаках, Чери и Пачия крак, които бяха инструктори в школата по подводна диверсия в Коронадо, щяха да посетят някои от старите бърлоги в „ТЮЛЕН-група 5“ и да вземат на заем (разбирайте да откраднат) парашути и НЛМ (за цивилните Надуваема Лодка Малка), както и два гумени горивни резервоара, за да увеличим работния обхват на лодката.

Гадния, който беше оцелял при една авария по време на скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута на десетина мили оттук, все още имаше ключ за склада за парашути в Марана. Помолих го да влезе там и да потърси нещо, което да използваме при скока от самолета. Два часа по-късно се върна с добри вести: имало палети и товарни парашути. Бяха необходими малко късмет и малко умение, за да не забележат, че нещата липсват, поне не преди да сме заминали.

Цялата вечер обсъждахме идеи. Прецених, че с този самолет ще можем да изминем до 3200–3300 мили. С допълнителни резервоари щяхме да покрием почти 5000 мили. Но самолетът, който Пик беше избрал, нямаше такива.

Обадих се на Стиви Уондър. Каза, че танкерът се движи с постоянна скорост от осемнадесет възела. Това означаваше, че за тридесет и шест часа изминава около 650 мили. Разстоянието по права линия от Марана до Тихия океан беше към 400 мили. При полетен диапазон на „Херкулеса“ от 3200 мили, след като излезехме над океана, щеше да ни остане гориво за 2825 мили. Със скорост 18 възела танкерът можеше да изминава 432 мили дневно.

Като се вземе предвид това, че и мистър Мърфи може да намери вратичка да влезе, смятах, че ще трябва да осъществим срещата и да превземем кораба през следващите шест дни, защото в противен случай „Акита Мару“ щеше да излезе извън обсега ни и щяха да ни го начукат. Това означаваше, че трябваше да излетим до деветдесет часа.

* * *

Майк пристигна навреме. Два часа по-късно дойдоха и Чери и Пачия крак, които не само донесоха парашути, гумена лодка и три гумени горивни резервоара, но и куфар, пълен с водолазно оборудване. Пик направи пет прехода до самолета, за да провери приборите му и да се увери, че на борда му има достатъчно гориво, за да ни позволи да отидем на собствен ход до цистерните. Единствената охрана, която видял, била койоти.

Гадния, Пачия крак, Нод и Малката бира отидоха в стаята за сгъване на парашути. Докараха един палет, сгънат парашут за товари и комплект въжета за сгъване на парашути. Да преопаковаме парашута ли? Да, ако не изпълнявахме секретна операция. Нямаше къде да го разпънем, без да ни забележат. Затова решихме да рискуваме. Не се нуждаехме от помощ, защото не ни пукаше. И без това при провал щяхме да сме мъртви.

Разгледах лодката. Беше от по-старите модели. Гумена лодка с извънбордов двигател с мощност 125 конски сили, без радиостанция. Е, това нямаше значение. Няма на кого да се обаждаме.

Имахме лодка. Имахме и самолет. Имахме оръжие и патрони. Но нямаше с какво да стигнем от лодката до танкера. В „ТЮЛЕН-група 6“ бях измислил стълби от титанова сплав. Но тук нямаше такива. Налагаше се да импровизираме.

Гадния беше най-добрият катерач от нас. Той трябваше да се заеме с проблема. След три часа се върна в мотела с две телескопични тръби. Като ония, които бояджиите използват, за да стигат таваните. Едната беше стоманена, другата — алуминиева. Обвихме ги в електроизолационна лента, за да можем да се катерим по тях. Направихме куки, а един местен заварчик ни помогна да ги закачим за тръбите и същата вечер щурмувахме една удобна водонапорна кула на около осем мили надолу по пътя. Алуминиевата тръба се скъса и Малката бира се натърти доста зле. Но стоманената вършеше много добра работа — Гадния щеше да може да закачи куката, да се изтегли на борда на танкера и да спусне въже с навързани възли за останалите.

В самолета открихме карти на въздушните трасета. Пик открадна необходимите карти и започна да планира маршрутите. Аз реших, че независимо от съображенията за сигурност трябва да преопаковаме парашута, който Чери и Малката бира донесоха от Коронадо. При изпълнението на подобна операция в Гренада бяхме загубили добри приятели и сега не исках никакви осирания. Разпънахме парашутите на паркинга на мотела в 3,00 часа и опаковахме всичко за по-малко от час, без да ни усетят.

Струваше ми се, че ще се наложи да летим десет часа, след което ще ни трябват три часа за търсене в кръг (надявах се, че това няма да се превърне в осиране в кръг). Ако тръгнем в 5,45 щяхме да се намираме близо до целта по залез. Щяхме да скочим от самолета на стъмване, да се съберем, да се ориентираме, да догоним кораба и да го превземем. Звучеше идеално. Но знаех, че мистър Мърфи ще дойде с нас, а най-добрият начин да не му дадем възможност да се прояви беше подготовката. Много подготовка.

Затова записахме всичко на хартия и отново разгледахме подробностите.

А. Излитане на самолета около 134 часа след тръгването на кораба.

Б. Прелитане за търсене на 144-я час (шест дни).

В. Пускане на гумената лодка на 147-я час.

Г. Щурмуване — при първата възможност.

Аз предпочитах да настигна кораба и да щурмувам в 0,00 часа, когато противникът е най-малко опасен. Но лодката беше само една и не смеех да рискувам: можеше да се окаже, че резервоарите са мухлясали или сеньор Мърфи да ни погоди някой от стоте си номера, „нормални“ за подобни ситуации.

Разбира се, случвало ми се е напълно изправни двигатели да отказват, защото се напълваха с вода при досега с морската повърхност. Случвало ми се е лодките да се преобръщат при удара с водата. Виждал съм и вълните да откъсват двигатели на лодките. Присъствал съм и когато водните течения отнасят лодката на миля от парашутистите.

В подобни ситуации нещата, които могат да се объркат, са повече от тези, които могат да протекат нормално. Тъй че освен умения, решимост и планове имахме нужда от много късмет.

И все пак се опитвах да оставя колкото може по-малко неща на случайността. Например реших, че ще щурмуваме кораба от лявата страна по средата, където главната палуба е най-ниско до водата. Причината за това беше, че повечето хора са по-силни с дясната ръка и когато пушат, изхвърлят фасовете си с дясната ръка, т.е. ще използват десния борд и ще ни забележат. Подробности, подробности, подробности.

В 22,00 събрахме всичките си неща и ги подредихме в обратен ред, за да можем да ги качим на самолета така. Лодката, която щеше да падне първа, трябваше да натоварим последна. Внимателно огледах всичко, а след това направихме суха тренировка с момчетата — пет пъти.

Защо? Защото подреждането може да направи или да провали операцията. Ако нещата не са подредени както трябва, мистър Мърфи ще се промъкне с нас и ако успее, вероятно ще разхлаби някой и друг ремък и при скока от рампата в задната част на самолета (при скорост от 100–200 възела) може да си загубиш оборудването. Можеш да му махнеш за сбогом, когато изчезне с вятъра, или да гледаш как потъва при удара във водата (а той е адски силен). Или пък така ще преопакова бойната ти жилетка, че когато посегнеш за патроните, може да извадиш сухар.

Е, ние трябваше да си спестим подобри проблеми. Нямахме резервно оборудване, допълнително оръжие или спомагателни лодки, а да не говорим за хората. Ето ви планиране на принципа на пестенето на пари, липсата на оръжие и подкрепа. Трябваше да се засмея. Ситуацията беше нормална — всичко беше осрано без надежда за почистване.