Дан Симънс
Ендимион (60)

60

Рол, смятай това за послепис към спомените, които си написал до днес и които прочетох през нощта. Преди години, преди години… през онези последни три часа от съвместното ни пътуване, когато заедно с теб, скъпи мой Рол, и с милия спящ А. Бетик отлетяхме на югоизток към Талиезин Уест и към дългото ми чиракуване там, през онзи ден аз копнеех да ти разкажа всичко — сънищата, които ни показваха като любовници, за които ще пеят поетите, виденията на ужасни опасности, които ни очакват, сънищата за откриването на приятели, сънищата за смъртта на приятелите, неизбежността на неизразимата мъка, която ще се роди, неизбежността на невъобразимия, все още нероден триумф.

Не ти разказах нищо.

Спомняш ли си? Ние спахме по време на нашия полет. Колко странен е в това отношение животът… нашите последни часове насаме, този завършек на един от най-съкровените периоди от съвместния ни живот, краят на детството ми и началото на времето ни като равни, а ние прекарахме повечето от последните си минути в сън. На отделни кушетки. В това отношение животът е брутален… загубването на невъзвратими мигове сред разсейващи тривиалности.

Но ние бяхме уморени. Последните няколко дни бяха тежки.

Когато корабът започна да се спуска над югозападната пустиня към Талиезин Уест и към моя нов живот, аз взех една страница от изцапания си дневник — беше оцелял от водата и пламъците, докато повечето ми дрехи не можаха — и ти написах необмислено писмо. Ти спеше. Лицето ти бе притиснато до пластмасата на ускорителната кушетка и от устата ти течеше слюнка. Миглите ти бяха изгорели, както и веждите и косата на челото ти, и това те правеше да изглеждаш комично — клоун, изненадан по време на сън. (По-късно разговаряхме за клоуни, помниш ли, Рол? По време на одисеята ни при прокудените. Ти беше виждал клоуни в един цирк в Порт Романс като юноша; аз бях виждала клоуни в Джактаун по време на годишния панаир на Първите заселници.)

Мехлемът срещу изгаряне, с който буквално те бяхме наплескали, приличаше толкова много на грим на клоун — червено и бяло. Ти бе красив. Тогава те обичах. Обичах те и назад, и напред във времето. Обичах те извън границите на времето и пространството.

Написах писъмцето си припряно, натъпках го в онова, което бе останало от джоба на парцаливата ти риза, и те целунах съвсем леко по ъгълчето на устата, на място, което не беше изгорено или омазано със слюнка. Ти се размърда, но не се събуди. На следващия ден не спомена за писмото — и никога не спомена за него — и аз винаги съм се чудила дали си го намерил, дали е изпаднало от джоба, или е било изхвърлено непрочетено, когато си изхвърлял ризата си в Талиезин.

Думите бяха на баща ми. Написал ги е преди векове. После е умрял, бил е прероден — по образец — като личност на киборг и отново е умрял като човек. Но е продължил да живее като същина, личността му е бродила из метапространството и накрая е напуснал Хиперион заедно с Консула, в ДНК-спиралите на корабния ИИ. Последните думи, които е казал на майка ми, никога няма да станат известни, въпреки творческата волност на чичо Мартин в „Песните“. Но тези думи мама открила в текстовата си плоча, когато се събудила на сутринта след като той си тръгнал завинаги и тя пазеше оригиналната разпечатка до края на живота си. Аз знам… аз се промъквах в стаята и в Джактаун на Хиперион и четях припрения ръкопис върху пожълтелия пергамент поне веднъж седмично от двегодишна възраст.

Това бяха думите, които ти дадох с целувка в онзи последен час от последния ден на първото ни пътуване, мили мой Рол. Това са думите, които ще поискам от теб, когато се върна отново, когато завършиш историята и започне последното ни пътуване.

Красивото носи вечна наслада:

красотата му расне и никога няма

в небитие да изчезне, а вечно ще пази

кът сенчест за нас и сън,

със сладки сънища изпълнен и със мирен дъх.

И така, Рол Ендимион, докато се срещнем отново в безумен екстаз на твоите страници, аз ти казвам сбогом…

Ти, дете осиновено на тишина и бавно време,

горски историк, що да обясни не може

таз цъфтяща приказка, по-сладка от стиха ни:

Каква осеяна с цветя легенда преследва твоите мисли

за божества или пък смъртни, или за двете,

във Храма или в приказките на Аркадия?

Какви човеци или богове са те? Какви девици неохотни?

Каква гонитба луда? Какви усилия за бягство?

Какви дайрета или гайди? Какъв екстаз безумен?

Засега, моя любов, ти желая сладки сънища и мирен дъх.