Дан Симънс
Ендимион (55)

55

За Немес следобедът е дълъг и отегчителен. Интересното започва, когато идват хората. Всъщност не точно интересно, а фарс. Тя наблюдава тромавото движение в реката, несръчното спасяване на изкуствения човек — изкуствен човек без една изкуствена ръка — и после, с известно любопитство, странното появяване на Шрайка. Тя знае, че Шрайка е наоколо, разбира се, тъй като изместващите вибрации от движението му през континуума не са по-различни от отварянето на портала. Немес дори се прехвърля в бързо време, за да го види как гази в реката и се прави на плашило за човеците. Това малко я обърква: какво прави старомодното създание? Предпазва хората от заложения от нея капан с щипалките или просто ги подбира назад към нея, като добро малко овчарско кученце? Немес знае, че отговорът зависи от това какви сили са пратили покритото с шипове чудовище на тази мисия.

Но всичко това почти няма значение. В Техноцентъра се смята, че Шрайка е бил създаден и пратен назад във времето от едно ранно повторение на АИ. Знае се, че Шрайка се е провалил и че отново ще бъде победен в битките на далечното бъдеще между отстъпващия човешки АИ и съзряващия Бог Машина. Така или иначе, Шрайка е бил провал и просто бележка под линия за това пътуване. Немес се интересува от нещото единствено с отслабващата надежда, че може да й осигури миг на възбуда като неин противник.

Сега, наблюдавайки изтощените човеци и изпадналия в безсъзнание, проснат върху тревата андроид, тя все повече започва да се отегчава от пасивността. Като плъзва картата на сфинксовия капан в лентата на китката си, Немес се спуска надолу по скалата и скача на тревистата издатина.

 

 

Младият мъж, Рол, е коленичил и настройва нискоенергийния лазер. Немес не може да не се усмихне.

— Няма да използваш това срещу мен, нали? — казва тя.

Мъжът не отговаря, а вдига лазера. Немес си мисли, че ако го използва срещу нея, несъмнено опитвайки се да я ослепи, тя ще се фазоизмести и без да изключва лъча, ще го обърне към дебелото му черво и корема му.

Енея за първи път вдига поглед към нея. Немес разбира защо Техноцентърът се страхува от потенциала на малкото човешко същество — около момичето като статично електричество искрят елементи на достъп до Празнотата, която обвързва — но също вижда, че момичето е на години разстояние от това да използва потенциала си в тази област. Цялото бързане и паника са били за нищо. Човешкото момиче не е просто несъзряло по отношение на силите си, то не съзнава истинското им значение.

Немес разбира, че е таяла известна слаба тревога, че в последните секунди самото дете ще представлява проблем — че някак си ще проникне в интерфейса на Празнотата, за да й създаде трудности, и разбира, че тревогата й е била грешка. Странно, тя е разочарована.

— Някак си очаквах да е по-интересно — гласно казва тя и се приближава още една крачка към тях.

— Какво искаш? — пита младият Рол, като с усилие се изправя. Немес вижда, че мъжът се е изтощил просто да изтегли приятелите си от реката.

— Не искам нищо от теб — спокойно отвръща тя. — Нито пък от умиращия ти син приятел. А от Енея ми трябват само няколко секунди разговор. — Немес кимва към съседните дървета, където е пръснала мечовете. — Защо не отведеш своя голем^[1] при дърветата и не почакаш момичето да дойде при теб? Само ще си кажем няколко думи насаме и после е твоя. — Тя прави още една крачка към тях.

— Не се приближавай — казва Рол и вдига малкото лазерно фенерче.

Немес вдига ръце, сякаш уплашена.

— Хей, не стреляй, приятел — казва тя. Дори лазерът да има десет хиляди пъти по-голям ампераж, тя пак няма да се разтревожи.

— Просто се дръпни — казва Рол. Палецът му е на задействащия бутон. Лазерната играчка е прицелена към очите на Немес.

— Добре, добре — отвръща тя. После прави крачка назад. И се фазоизмества в блестяща хромирана фигура, само грубите очертания на която са човешки.

— Рол! — извиква Енея.

Немес е отегчена. Тя се прехвърля в бързо време. Картината пред нея е замръзнала. Устата на Енея е отворена, все още говореща, но вибрациите във въздуха не се движат. Буйната река е сякаш замръзнала. Във въздуха висят водни пръски.

Немес се приближава и взема лазерното фенерче от ръката на младежа. Изкушава се да премине в бавно време, за да види реакцията им, но с крайчеца на окото си вижда Енея — малката ръчичка на момичето все още е свита в юмрук — и Немес разбира, че има да върши работа преди да се забавлява.

Тя сваля фазоизместващия си слой за достатъчно време, за да извади торбата за образци от колана си и после отново се прехвърля. Приближава се до приклекналото момиче, отваря с лявата си ръка торбата като кош под брадичката на детето и втвърдява ръба на фазоизместената си дясна длан и цялата си предмишница в режещо острие не по-тъпо от моновлакното, което все още виси над реката.

И се усмихва зад хромираната си маска.

— Довиждане… детенце — казва тя. Подслушвала е разговора им, когато тримата са били на километри нагоре по течението.

После спуска острието на ръката си в смъртоносна дъга.

 

 

— Какво става, по дяволите? — вика капрал Кий. — Не мога да виждам.

— Тихо — заповядва де Соя. Двамата мъже са на командните си кресла, наведени над мониторите на телескопа.

— Немес стана… не знам… метална — казва Кий и връща образа, докато наблюдава картината долу. — И после изчезна.

— Радарът не я засича — отвръща де Соя и превключва различните сензори. — Нито пък ИЧ визьорът… макар че температурата в непосредствена близост се е повишила почти с десет градуса. Тежко йонизиране.

— Локална буря? — объркано предполага Кий. Преди де Соя да успее да отговори, капралът посочва към монитора. — Сега пък какво? Момичето е на земята. Нещо става с мъжа…

— Рол Ендимион — казва де Соя и се опитва да подобри качеството на образа. Повишилата се температура и атмосферна турбулентност карат картината да се размазва и трепти въпреки всички усилия на компютъра да я стабилизира.

Отец-капитан де Соя е видял достатъчно, за да вземе решение.

— Отклони цялата енергия от корабните функции и остави животоподдържащите системи на минимално равнище — заповядва той. — Превключи ядрения двигател на сто и петнайсет процента и свали предните пречупващи щитове. Насочи енергията за тактически цели.

— Това не е препоръчително… — започва гласът на кораба.

— Отменям всички гласови реакции и протоколи за безопасност — изръмжава де Соя. — Приоритетен код делта-девет-девет-две-нула. По силата на папския диск… изпълнявай. Сигнализирай потвърждение.

Мониторите се изпълват с колони данни над местещия се образ на земята. Кий наблюдава с разширени очи.

— Мили Боже — прошепва капралът. — Господи!

— Да — прошепва де Соя и гледа как енергията от всички системи, освен мониторните и тактическите, пада под червените линии.

Тогава започват експлозиите на повърхността.

 

 

В този момент имах точно толкова време, колкото да доловя с отгласите в ретината си, че жената се превръща в сребристо петно. Премигнах и лазерното фенерче беше изчезнало от ръката ми. Въздухът се нажежаваше. Изведнъж пространството от двете страни на Енея се замъгли и като че ли се изпълни със сражаваща се хромирана фигура — шест ръце, четири крака, размахващи се остриета — а после аз вече се хвърлях към момичето, знаейки, че е невъзможно да направя нещо навреме, но — удивително — успях да стигна до него, да го дръпна и заедно да се претърколим настрани от експлозията от горещ въздух и замъглено движение.

Предупредителният сигнал на медицинския пакет алармираше като почукване на пръсти по плоча — звук, на които е невъзможно да не обръщаш внимание. Губехме А. Бетик. Покрих Енея с тялото си и я изтеглих към андроида. Тогава започнаха експлозиите в гората зад нас.

 

 

Немес замахва с ръка, очаквайки да не почувства нищо, когато ръбът разсече мускулите и прешлените, и се смайва от плътния отпор.

Поглежда надолу. Заостреният ръб на фазоизместената й длан е стиснат от два чифта пръсти-остриета. Предмишницата й е хваната от други две остри като скалпел ръце. Грамадата на Шрайка е плътно до нея, остриетата по долната половина от тялото му почти докосват замръзналото лице на момичето. Очите на създанието са яркочервени.

За миг Немес се сепва и сериозно се ядосва, но не се тревожи. Тя дръпва ръката си и отскача назад.

Картината е точно както секунда преди това — реката в замръзналото време, празната длан на Рол Ендимион, протегната, сякаш натиска копчето на малкия лазер, андроидът, умиращ на земята, и лампичките на медицинския му пакет, замръзнали по средата на мигането си — само момичето сега е скрито от огромната грамада на Шрайка.

Немес се усмихва под хромираната си маска. Съсредоточила се е върху шията на момичето и не е забелязала приближаването на тромавото нещо в бързото време. Грешка, която няма да допусне повторно.

— Нея ли искаш? — пита Немес. — Ти също ли си пратен да я убиеш? Заповядай… стига да мога да взема главата й.

Шрайка дръпва ръцете си назад и заобикаля момичето — тръните и остриетата по коленете му се разминават с очите й на по-малко от сантиметър. Шрайка застава разкрачен между Немес и Енея.

— Аха — казва Немес, — значи не я искаш? Тогава ще трябва да я взема аз. — Жената се движи по-бързо от бързото време, прави измамно движение наляво, заобикаля отдясно и замахва надолу. Ако пространството около нея не е изкривено от изместването, инфразвуковите кънтежи биха пръснали на парчета всичко на километри разстояние.

Шрайка блокира удара. От хрома се посипват искри и мълнията се разрежда в земята. Създанието разсича въздуха там, където само допреди наносекунда е стояла Немес. Тя заобикаля изотзад и се опитва да ритне момичето с удар, който ще изкара гръбнака и сърцето му през гърдите.

Шрайка отклонява удара и отхвърля Немес във въздуха. Хромираната женска фигура е запратена на трийсет метра сред дърветата и разбива клони и дънери, които увисват във въздуха след преминаването й през тях.

Немес се блъсва в една от скалите и потъва пет сантиметра в твърдия камък. Усеща, че Шрайка се премества в бавно време, докато лети към нея, и проследява обратното изместване към звук и движение. Дърветата се чупят, пращят и избухват в пламъци. Минимечовете не регистрират сърдечен пулс или дишане, но реагират на натиска и скачат към него, стотици верижни експлозии на насочени взривове.

На гърдите си Шрайка има дълъг закривен шип. Немес е чувала всички разкази за жертвите, които създанието е набучило на тръните на своето Дърво на болката. Не е впечатлена. Изместващото й поле извива гръдния шип на Шрайка към самия него. Създанието отваря огнената си паст и изревава на ултразвуково равнище. Немес замахва с острата си ръка към шията му и го запраща на петнайсет метра в реката.

Обръща се към Енея и другите. Рол се е хвърлил върху момичето. „Колко трогателно“ — мисли си Немес и се премества в бързо време, като замразява дори бурните облаци от оранжев пламък, излизащи от сърцето на разцъфващата експлозия, където е застанала.

Скача през полутвърдата стена на ударната вълна и се затичва към Енея и приятеля й. Ще обезглави и двамата и ще запази главата на мъжа за спомен, след като предаде тази на момичето.

Немес е на метър от детето, когато Шрайка се появява от облака пара, който е бил реката, и я заобикаля отляво. Замахналата й ръка пропуска двете човешки глави на сантиметри и двамата с Шрайка се претъркалят настрани от реката, блъскайки се в друга каменна стена. Черупката на създанието хвърля искри, огромните му челюсти зейват и зъбите му се затварят около гърлото на Немес.

— Ти… сигурно… се… майтапиш… — задъхано изрича тя зад изместващата маска. Да се остави да я изгризе до смърт някакво старомодно времеизместващо се създание не влиза в плановете й за днес. Немес втвърдява дланта си в острие и я забива дълбоко в гърдите на Шрайка. Редиците зъби хвърлят искри и мълнии по покритото й с щит гърло. Тя се ухилва, усещайки как четирите пръста на ръката й проникват през бронята и черупката. Сграбчва в шепата си вътрешностите му и ги дръпва навън, като се надява да извади гадните органи, които поддържат живота на чудовището, но измъква само шепа остри като бръснач сухожилия и парченца от черупката. Но Шрайка залитва назад, размахал четирите си ръце като коси. Масивните му челюсти все още се движат, сякаш създанието не може да повярва, че не гризе части от жертвата си.

— Хайде! — казва Немес и пристъпва към нещото. — Хайде! — Тя иска да го унищожи — кръвта й кипи, както казват хората, — но все още е достатъчно хладнокръвна, за да знае, че не това е целта й. Трябва само да го разсее или обездвижи дотолкова, че да може да обезглави човешкото дете. После Шрайка завинаги ще загуби значение. Навярно Немес и другите като нея ще го запазят в зоопарк, за да се бият с него, когато им доскучее. — Хайде! — подигравателно казва тя и прави нова крачка напред.

Създанието е наранено достатъчно, за да излезе от бързо време, без да сваля изместващото си поле. Немес би могла да го унищожи спокойно, ако не е то — ако сега го заобиколи, чудовището може да се измести в бързо време зад нея. Тя го последва в бавно време, за да спести енергия.

 

 

— Господи! — извиках аз, вдигайки поглед от мястото, където се бях хвърлил върху Енея. Тя наблюдаваше изпод закрилата на ръката ми.

Всичко ставаше едновременно. Аларменият сигнал на медицинския пакет на А. Бетик пищеше, въздухът беше горещ като полъх от ядрена пещ, гората зад нас експлодираше в пламъци и тътен, трески от дървета се сипеха от свръхнажежената пара, изпълнила въздуха над нас, реката изригваше в гейзер от пара и изведнъж Шрайка и хромираната женска фигура се биеха на по-малко от три метра от нас.

Енея не обърна внимание на битката и изпълзя от убежището на тялото ми, дращейки по калната земя, за да стигне до А. Бетик. Плъзнах се след нея, наблюдавайки хромираните петна, които се хвърляха и замахваха едно към друго. Статично електричество хвърчеше от двете фигури и се разреждаше в скалите и опустошената земя.

— Сърдечен масаж! — извика момичето и започна да обдишва А. Бетик. Скочих от другата страна и проверих датчиците на пакета. Андроидът не дишаше. Сърцето му беше спряло преди половин минута. Бе загубил прекалено много кръв.

Нещо сребристо и остро се понесе към гърба на Енея. Понечих да я дръпна, но преди да стигна до нея друга металическа фигура пресрещна първата и въздухът избухна от екота на метал, сблъскал се в метал.

— Дай на мен! — извиках аз и я дръпнах край тялото на андроида, опитвайки се да я скрия зад себе си, докато се занимавам с обдишването. Лампичките на медицинския пакет показваха, че усилията ни са постигнали напомпване на кръв към мозъка на А. Бетик. Дробовете му поглъщаха и изхвърляха въздух, макар и не без наша помощ. Продължавах да го масажирам, хвърляйки поглед през рамо към двете фигури, които падаха, търкаляха се и се сливаха с почти свръхзвукова скорост. Въздухът миришеше на озон. Около нас се носеха въгленчета от пламтящата гора, парни облаци се вихреха и съскаха.

— Следващата… година… — надвика тътена Енея, тракайки със зъби въпреки обливащата ни в пот жега, — ще… прекараме… ваканцията… някъде… другаде.

Вдигнах глава и я погледнах. Помислих си, че е полудяла. Очите й блестяха, но не съвсем безумно. Поне това беше моята диагноза. Медицинският пакет изцвърча тревожно и аз продължих масажа.

Зад нас се разнесе внезапна експлозия, ясно доловима над пращенето на пламъците, съскането на парата и сблъсъка на метал. Обърнах се да погледна през рамо, без да преставам да масажирам А. Бетик.

Въздухът искреше и там, където допреди миг се бяха сражавали двете неясни петна, стоеше само една хромирана фигура. После металическата повърхност се замътни и изчезна. Там стоеше жената от скалата. Беше съвсем спокойна, дори косата й не бе разрешена.

— А сега — рече тя, — докъде бяхме стигнали?

После спокойно тръгна напред.

 

 

В онези последни секунди на битката не е лесно да държи сфинксовия капан на място. Немес използва цялата си енергия, за да отблъсне бръмчащите остриета на Шрайка. Все едно да се бие с няколко въртящи се перки едновременно. Била е на планети, на които въздухолетите се задвижват с перки. Два века преди това е убила Консула на Хегемонията на такъв свят.

Сега тя отблъсква въртящите се ръце, без да откъсва поглед от пламтящите червени очи. „Твоето време отмина“ — мисли си тя, когато разкъсаните им от изместването ръце и крака се размахват и блокират удари като невидими коси. Пресягайки се през по-слабо фокусираното поле на нещото, тя хваща една от ставите на горния му чифт ръце и разкъсва тръни и шипове. Ръката пада, но петте скалпела на долната му длан се забиват в корема й, опитвайки се да я изкормят през полето.

— Е де, е де — казва Немес и рита десния крак на Шрайка. — Не бързай толкова.

Шрайка залита и в този миг на уязвимост тя измъква сфинксовата карта от лентата на китката си, плъзва я през петнаносекундния отвор в изместващото се поле в дланта си и я забива на един от шиповете, стърчащи от шията на Шрайка.

— Това е всичко — извиква Немес и отскача назад, премества се в бързо време, за да отблъсне опита на чудовището да се освободи от картата, и я активира като си представя червен кръг.

Отскача още назад, когато се задейства хиперентропийното поле, и праща размахващото ръцете си създание пет минути напред в бъдещето. Докато полето съществува, Шрайка не може да се върне.

Радамант Немес излиза от бързото време и сваля полето. Вятърът — макар свръхнажежен и пълен с въглени — приятно я разхлажда.

— А сега — казва тя, наслаждавайки се на гледката на двата чифта човешки очи, — докъде бяхме стигнали?

 

 

— Давайте! — извиква капрал Кий.

— Не мога — отвръща де Соя от пулта за управление. Пръстът му е на тактическия омниконтролер. — Повърхностна вода. Парна експлозия. Ще убие всички. — Мониторите на „Рафаил“ показват всеки отклонен ерг енергия, но от това няма никаква полза.

Кий намества ларингофона си, включва го на всички канали и започва да предава по теснолъчевия, като се уверява, че е насочен към мъжа и момичето, а не към напредващата жена.

— Това няма да помогне — казва де Соя. Никога през живота си не е бил толкова разстроен.

— Скалите — вика Кий по ларингофона си. — Скалите!

 

 

Докато жената приближаваше към нас, стоях, скрил Енея зад себе си, и ми се искаше да имам някакво оръжие, каквото и да е.

В този момент вътрешната страна на идиотския инфотерм започна да вибрира до кожата ми. Не му обърнах внимание. Гривната започна да забива малки иглички в китката ми. Вдигнах глупавото нещо до ухото си и то ми прошепна:

— Вървете при скалите. Вземи момичето и вървете при магмените скали.

Не разбирах нищо. Погледнах към А. Бетик — докато гледах, светлината на датчиците се промени от зелена в кехлибарена — и започнах да отстъпвам от усмихващата се жена, като заслонявах с тяло Енея.

— Хайде, хайде — рече жената. — Това не е много любезно. Енея, ако дойдеш при мен, приятелчето ти ще остане живо. Изкуственият ти син човек също може да остане жив, ако приятелчето ти успее да му помогне.

Погледнах лицето на Енея, страхувайки се, че може да приеме предложението. Тя се вкопчи в ръката ми. Очите й бяха ужасно напрегнати, но в тях нямаше страх.

— Всичко ще бъде наред, детенце — прошепнах аз, като продължавах да се придвижвам наляво. Зад нас бе реката. Още пет метра наляво и започваха магмените скали.

Жената тръгна надясно, за да препречи пътя ни.

— Това отнема прекалено много време — тихо каза тя. — Имам още само четири минути. Ужасно много време. Цяла вечност.

— Хайде. — Стиснах китката на Енея и се затичах към скалите. Нямах план. Само безсмислените думи, прошепнати ми от глас, който не беше на инфотерма ми.

Не успяхме да стигнем до магмените скали. Разнесе се взрив от нажежен въздух и хромираната женска фигура бе пред нас, застанала върху скалата на три метра височина.

— Чао, Рол Ендимион — каза хромираната маска. Искрящата металическа ръка се вдигна.

Взривът от горещина изгори веждите ми, запали ризата ми и ни отхвърли във въздуха. Строполихме се тежко и се претърколихме настрани от невероятната жега. Косата на Енея тлееше и аз я натиснах с ръце, за да не избухне в пламъци. Медицинският пакет на А. Бетик отново пищеше, но лавинообразният рев на свръхнажежения въздух зад нас удавяше сигнала. Видях, че ръкавът на ризата ми дими, и го откъснах преди да се е запалил. С Енея се обърнахме с гръб към топлината и запълзяхме в противоположна посока, колкото можехме по-бързо. Сякаш бяхме на ръба на вулкан.

Изтеглихме тялото на А. Бетик до речния бряг и без да се колебаем нито за миг, се плъзнахме във вдигащата пара вода. Опитвах се да държа главата на изпадналия в безсъзнание андроид над повърхността, докато Енея се мъчеше да задържи двама ни срещу течението. Точно над повърхността на водата, там, където лицата ни се притискаха в калния бряг, въздухът беше почти достатъчно хладен, за да става за дишане.

По челото ми се издуха мехури, веждите ми тлееха. Все пак вдигнах глава до ръба на брега и погледнах.

Хромираната фигура стоеше в центъра на триметров кръг оранжева светлина, която се издигаше до небесата. Въздухът се вълнуваше и кипеше, пронизван от лъча от почти твърда енергия.

Металическата женска фигура се опитваше да тръгне към нас, но високоенергийното копие като че ли упражняваше прекалено силен натиск. Тя стоеше неподвижна, а хромираното поле около нея стана червено, после зелено и накрая ослепително бяло. Но фигурата все още стоеше и разтърсваше юмрук към небето. Магмената скала под краката й закипя, стана червена и потече като река от стопен камък. Лавата стигна до реката на няколко метра надолу от нас и от водата със съскане се надигнаха облаци пара. Признавам, че в този момент за първи път в живота си помислих дали да не стана набожен.

Хромираната фигура, изглежда, забеляза опасността секунди преди да е станало прекалено късно. Тя изчезна, отново се появи като петно — разтърсвайки юмрук към небето, — пак изчезна и се появи за последен път, а после потъна в лавата под краката й, където само допреди миг беше имало твърда скала.

Лъчът остана още цяла минута. Не можех повече да гледам директно към него, жегата изгаряше кожата на бузите ми. Отново притиснах лицето си в хладната тиня и задържах андроида и момичето до брега, въпреки че течението се опитваше да ни повлече към парата, лавата и микровлакнестата мрежа.

Вдигнах очи за последен път, видях, че хромираният юмрук изчезва под повърхността на лавата, и после полето като че ли за миг започна да променя цвета си преди да угасне. Лавата веднага започна да изстива. Когато изтеглих Енея и А. Бетик от водата и отново започнахме сърдечния масаж, скалата вече се втвърдяваше и от нея се стичаха съвсем тънки струйки лава.

За мое удивление медицинският пакет все още работеше. Светлините се промениха от червени в кехлибарени, докато продължавахме да напомпваме кръв към мозъка и крайниците на А. Бетик и отново да вдъхваме в него живот. Турникетният ръкав бе стегнат. Когато видях, че А. Бетик почва да диша, вдигнах очи към приклекналото от другата му страна момиче и попитах:

— Сега какво?

Зад нас се разнесе тих взрив. Обърнах се и видях как Шрайка изниква във въздуха.

— Мили Боже — прошепнах аз.

Енея поклати глава. Виждах мехурите от изгарянията по устните и челото й. Бяха изгорели кичури от косата й и ризата й бе цялата в сажди. Иначе изглеждаше добре.

— Няма нищо — рече Енея. — Всичко е наред.

Изправих се и се обърнах към Шрайка със свити юмруци. Нека мине през мен, по дяволите!

— Всичко е наред — повтори Енея и ме дръпна. — Няма да ни направи нищо. Всичко е наред.

Приклекнахме до А, Бетик. Миглите на андроида потрепнаха.

— Пропуснах ли нещо? — дрезгаво прошепна той.

Не се засмяхме. Енея докосна синьокожия мъж по бузата и ме погледна. Шрайка стоеше там, където се бе появил — покрай червените му очи се носеха горящи въгленчета и по черупката му се стелеха сажди.

А. Бетик затвори очи и датчиците отново започнаха да премигват.

— Трябва да му осигурим сериозна помощ — прошепнах на Енея, — или ще го загубим.

Тя кимна. Стори ми се, че прошепна нещо в отговор, но не говореше нейният глас.