Дан Симънс
Ендимион (4)

4

Не се изненадах, че идвам в съзнание жив. Предполагам, че човек би се изненадал само, ако се свести мъртъв. Във всеки случай, когато се свестих, изпитвах само слабо изтръпване в крайниците. Минута или повече останах да лежа и да гледам как слънчевата светлина пълзи по грубата мазилка на тавана. После една ненадейна мисъл ме разтърси и ме върна в пълно съзнание.

„Почакай малко, не бях ли… не ме ли?…“

Седнах и се огледах. За миг в главата ми се мерна подозрение, че екзекуцията ми е била сън, но прозаичността на обстановката незабавно го разсея. Стигаше ми само един поглед през отворения сводест прозорец към лазурното небе, за да разбера, че все още съм на Хиперион. Нямаше начин да съм в затвора в Порт Романс — камъкът тук бе прекалено стар, детайлите на вратата — прекалено орнаментални, ленената покривка на масата — прекалено скъпа.

Изправих се, открих, че съм гол, и се приближих до прозореца. Есенният вятър беше хладен, но слънцето стопляше кожата ми. Намирах се в каменна кула. Жълти чалми и ниски водни дървета покриваха хълмовете до хоризонта. Вечносиня растителност обгръщаше гранитните скали. Видях още постройки, укрепления и извитата стена на съседната кула на хребета. Стените изглеждаха стари, а градежът им говореше за епоха на умение и ВКУС, датираща много преди Падането.

Веднага се досетих къде съм: чалмовите и водните дървета предполагаха, че все още се намирам на южния континент Аквила, а изящните руини говореха за изоставения град Ендимион.

Никога не бях посещавал мястото, от което родът ми беше получил името си, но бях слушал много негови описания от Баба, разказвачката на нашия клан. Ендимион бил един от първите градове на Хиперион, заселен след катастрофата на спускателния кораб преди близо седемстотин години. До Падането той бил известен с отличния си университет — огромна, подобна на замък сграда, която се извисявала над стария град. Дядото на прадядото на Баба бил професор в университета, докато войските на Мира не завладели целия централен район на Аквила и буквално не прогонили хиляди хора.

А сега аз се бях завърнал.

Някакъв плешив мъж със синя кожа и кобалтовосини очи влезе при мен, остави върху леглото бельо и прост костюм от тъкан, която приличаше на домашно тъкан памук, и каза:

— Моля, облечете се.

После се обърна и излезе. Останах безмълвно зяпнал. Синя кожа. Яркосини очи. Никаква коса. Той… това… трябваше да е андроид. Никога не бях виждал андроиди. Казваха, че на Хиперион не бил останал нито един. Те БЯХА обявени извън закона още отпреди Падането и макар да са били внесени преди векове от легендарния Тъжен крал Били за издигането на повечето от градовете на север, никога не бях чувал все още да съществуват на нашия свят. Поклатих глава и се облякох. Костюмът ми беше по мярка.

Андроидът се върна, застана до отворената врата и направи жест с отворена длан.

— Оттук моля, господин Ендимион.

Устоях на желанието да го засипя с въпроси и го последвах нагоре по стълбите. Помещението на върха заемаше целия етаж. Късната следобедна слънчева светлина се процеждаше през жълто-червените цветни прозорци.

Стаята бе бяла и гола като килията ми, с изключение на медицинската апаратура и комуникационните пултове в средата. Андроидът излезе, а аз едва след секунда осъзнах, че насред цялата тази машинария има човешко същество.

Поне си мислех, че е човешко същество.

Мъжът полулежеше върху течнопреновото гравитолегло. Регулируеми системи за течности, мониторни проводници и органични наглед тръби свързваха апаратурата със съсухрената фигура. Казвам „съсухрена“, но всъщност тялото на мъжа изглеждаше почти мумифицирано, кожата му бе сбръчкана като гънките на старо кожено яке, черепът му беше на петна и почти съвършено плешив, ръцете и краката му бяха изтощени до такава степен, че представляваха атрофирали израстъци. Всичко в положението на стареца ме караше да мисля за сбръчкано и още неоперено пиле, паднало от гнездото си. Пергаментовата му кожа имаше син оттенък, който за миг ме наведе на мисълта за андроид, но после забелязах различния нюанс на цвета, бледия блясък на дланите, ребрата и челото и разбрах, че пред мен е истински човек, наслаждавал се — или страдал — в продължение на векове на Пулсенови процедури.

Вече никой не се подлага на Пулсенови процедури. Технологията е била загубена по време на Падането, както и суровините от светове, загубени във времето и пространството. Или поне така си мислех. Но пред мен беше човешко същество на многовековна възраст, което трябва да бе подложено на Пулсенови процедури само преди десетилетия.

— Приближи се, Рол Ендимион. — Гласът бе като стържене на тъпо острие по пергамент. Устата на стареца се мърдаше като клюн на морска костенурка. Но очите му ме гледаха властно.

Пристъпих по-близо и спрях до комуникационния пулт. Старецът премигна и вдигна костеливата си длан, която изглеждаше прекалено тежка, за да се държи на тънката като вейка китка.

— Знаеш ли кой съм аз? — Стържещият глас бе тих като шепот.

Поклатих глава.

— Знаеш ли къде си?

— В Ендимион. В изоставения университет, струва ми се.

Бръчките му се изпънаха в беззъба усмивка.

— Много добре. Съименникът разпознава купчината камъни, която е дала името на рода му. Но не знаеш ли кой може да съм аз?

— Не.

— И нямаш никакви въпроси за това как си оцелял след екзекуцията?

Не отговорих и старецът отново се усмихна.

— Много добре. Който чака, дочаква. А подробностите не са чак толкова поучителни… подкупи тук-там, зашеметител вместо жезъл на смъртта, още подкупи на онези, които удостоверяват смъртта и погребват тялото. Не ни интересува въпросът „как“, нали, Рол Ендимион?

— Не — най-после отвърнах аз. — Само защо.

Клюнът на костенурката потръпна и тежката глава кимна. Забелязах, че въпреки белезите, нанесени от вековете, лицето все още е умно и ъгловато — изражение на сатир.

— Точно така — рече той. — Защо? Защо да си правя труда да подправям екзекуцията ти и да те пренасям през половината континент? Защо наистина?

Продължавах да чакам.

— Искам да те натоваря с една мисия, Рол Ендимион — изхриптя старецът. Светло вещество течеше по интравенозните системи.

— Имам ли някакъв избор?

Лицето отново се усмихна, но очите бяха студени като камъните в стените.

— Ние винаги имаме избор, скъпо момче. В този случай можеш да пренебрегнеш всичко, което навярно ми дължиш за това, че спасих живота ти, и просто да си тръгнеш… Слугите ми няма да те спрат. С известен късмет ще успееш да излезеш от тази забранена зона, да стигнеш до по-цивилизовани райони и да избегнеш патрулите на Мира там, където самоличността ти и липсата на документи могат да ти създадат… хм… затруднения.

Кимнах. Дрехите ми, хронометърът, документите за работа и картата ми за самоличност сега навярно плуваха в залива Тошахи. Покрай работата си на ловен водач в блатата бях забравил колко често властите проверяват личните документи в градовете. Скоро щяха да ми припомнят това, ако се отправех към който и да било от крайбрежните градове или към селищата навътре в континента. Дори за да работиш като овчар или водач, се изискваше карта за самоличност за данъците и формулярите за плащане на десятъка. През остатъка от живота си можех единствено да се крия във вътрешността далеч от населените райони и да избягвам срещите с хора.

— Или можеш да изпълниш поръчението ми и да станеш богат — продължи старецът.

— Обяснете ми — казах аз.

— Можеш ли да четеш, Рол Ендимион? — попита старецът.

— Да.

— Чел ли си поемата, известна под името „Cantos“^[1]?

— Не.

— Но си чувал части от нея, нали? Естествено, щом си роден в един от номадските овчарски кланове на север, разказвачът сигурно е рецитирал някои от „Песните“. — В сухия глас се усещаше странна нотка. Навярно скромност.

Свих рамене.

— Чувал съм някои моменти. Кланът ми предпочиташе „Епоса за Градината“ или „Сагата за Гленън-Хайт“.

Сатирското лице се сбръчка в усмивка.

— „Епос за Градината“. Да. В него се разказва за героя кентавър Рол, нали?

Не отвърнах нищо. Баба обичаше образа на кентавъра Рол. И двамата с майка ми бяхме израснали с приказките за него.

— Вярваш ли в тези истории? — рязко попита старецът. — В разказите на „Песните“, искам да кажа.

— Да вярвам ли? — попитах аз. — Че наистина е било така? За поклонниците, Шрайка и всичко останало? — Замълчах за миг. Имаше хора, които вярваха във всички истории от „Песните“. Имаше и такива, които не вярваха на нито една и ги смятаха за несвързани помежду си митове, целящи да обвият в тайнственост страшната война и хаоса на Падането. — Всъщност никога не съм мислил за това — честно отвърнах аз. — Има ли някакво значение?

Старецът като че ли се задави, но после разбрах, че сухите хъркащи звуци са смях.

— Всъщност не — накрая рече той. — Слушай ме сега. Ще ти нахвърлям очертанията на… мисията. Говореното ми отнема много енергия, тъй че си спести въпросите за накрая… и така, разказът ми започва преди почти двеста седемдесет и няколко години, по време на Падането. Една от поклонниците от „Cantos“ ми беше приятелка. Казваше се Брон Ламия и бе действителна личност. След Падането… след унищожаването на Хегемонията и отварянето на Гробниците на времето… Брон Ламия роди дъщеря, Диана. Момиченце беше много твърдоглаво и промени името си почти щом проговори. Известно време бе известна като Цинтия^[2], после като Кейт… съкратено от Хеката^[3]… а сетне, когато навърши дванайсет години, настоя приятелите и семейството й да я наричат Темида^[4]. Когато я видях за последен път, се казваше Енея^[5]…

Старецът замълча и ме погледна с присвити очи.

— Мислиш си, че това няма значение, но имената наистина са важни. Ако не те бяха кръстили на този град, който на свой ред носи името на една древна поема, нямаше да привлечеш вниманието ми и днес не би бил тук. Щеше да си мъртъв. Да храниш скарковите червеи във Великото южно море. Разбираш ли, Рол Ендимион?

— Не — признах аз.

Той поклати глава.

— Няма значение. Докъде бях стигнал?

— Последния път, когато сте видели момичето, то се казвало Енея.

— Да. — Старецът отново затвори очи. — Тя не беше особено привлекателно дете, но бе… уникална. Всички, които я познаваха, чувстваха, че е различна. Особена. Не разглезена, въпреки всички глупости с промяната на имената. Просто… различна. — Той се усмихна, показвайки розовите си венци. — Срещал ли си някога някой, който да е съвършено различен, Рол Ендимион?

За миг се поколебах — този старец беше различен. Но знаех, че не ме пита за това, така че отвърнах:

— Не.

— Кейт… Енея… беше различна — продължи той, отново затворил очи. — Майка й го знаеше. Разбира се, Брон знаеше, че детето е особено, още преди да се роди… Чувал ли си тази част от „Песните“?

— Да — отвърнах аз. — Един киборг предсказал, че жената на име Ламия ще роди дете, известно като Онази, която учи.

Стори ми се, че старецът ще се задави.

— Глупаво име. Никой не наричаше Енея така по времето, когато я познавах. Тя бе просто дете, твърдоглаво, но все пак дете. Цялата й уникалност беше само потенциална. Но после…

Гласът му се провлачи и очите му като че ли се замъглиха. Сякаш бе загубил нишката на разказа си. Аз чаках.

— Но после Брон Ламия умря — няколко минути по-късно продължи той, вече с по-силен глас, сякаш монологът му изобщо не беше прекъсвал, — и Енея изчезна. Бе дванайсетгодишна: На теория бях неин настойник, но тя изобщо не ми се обади. Един ден си тръгна и никога вече не я видях… Да, никога не я видях, но знаех къде е отишла и кога ще се върне. Сега достъпът до Гробниците на времето е забранен и около тях са разположени войски на Мира, но помниш ли имената и функциите на самите гробници, Рол Ендимион?

Изсумтях. Навремето Баба ме разпитваше почти по същия начин за различни моменти от устните предания. Бях си мислил, че Баба е стара. В сравнение с това древно съсухрено създание разказвачката беше истински младенец.

— Струва ми се, че си спомням гробниците — отвърнах аз. — Сфинкса, Нефритената гробница, Обелиска, Кристалния монолит, където бил погребан войникът…

— Полковник Федман Касад — измърмори старецът. После погледът му се върна към мен. — Продължавай.

— Трите Пещерни гробници…

— Само Третата Пещерна гробница водеше нанякъде — отново ме прекъсна той. — Към лабиринти на други планети. Мирът я затвори. Продължавай.

— Това е всичко, което си спомням… а, Двореца на Шрайка.

На лицето на стареца се появи рязката усмивка на костенурка.

— Човек не бива да забравя Двореца на Шрайка, нито пък нашия стар приятел Шрайка, нали? Това ли са всичките?

— Така ми се струва — отвърнах аз. — Да.

Мумифицираната фигура кимна.

— Дъщерята на Брон Ламия изчезна през една от тези гробници. Можеш ли да се сетиш през коя?

— Не. — Не знаех отговора, но подозирах.

— Седем дни след смъртта на Брон момичето остави бележка, отиде посред нощ в Сфинкса и изчезна. Спомняш ли си накъде води Сфинкса, момче?

— Според „Песните“ — отвърнах аз, — Сол Уайнтрауб и дъщеря му се отправили през Сфинкса към далечното бъдеще.

— Да — прошепна древното създание в гравитолеглото. — Сол, Рахил и неколцина други изчезнаха в Сфинкса преди Мирът да го затвори и да блокира Долината на Гробниците. През онези първи дни се опитваха мнозина — опитваха се да намерят пряк път към бъдещето, — но Сфинкса сякаш избираше кой може да пътува по неговия тунел през времето.

— И е приел момичето — казах аз.

Старецът само изсумтя: явно смяташе извода ми за очевиден.

— Рол Ендимион — изхриптя накрая той, — знаеш ли какво ще поискам от теб?

— Не — отвърнах аз, макар да изпитвах нещо като предчувствие.

— Искам да потърсиш моята Енея — рече старецът. — Искам да я намериш, да я закриляш от Мира, да избягаш с нея и — когато порасне и стане онова, което трябва да стане — да й предадеш едно съобщение. Искам да й кажеш, че чичо й Мартин умира и че ако тя има желание отново да разговаря с него, трябва да се върне у дома.

Опитах се да скрия въздишката си. Бях се досетил, че това древно създание някога е било поетът Мартин Силенъс. Всички знаеха „Песните“ и техния автор. Как беше избягал от чистките на Мира и как го бяха оставили да живее в тази забранена зона бе мистерия, но предпочитах да не задълбавам в нея.

— Искате да отида на север на континента Еквус, да си пробия път през няколко хиляди войници на Мира, някак си да се добера до Долината на Гробниците на времето, да вляза в Сфинкса, като се надявам, че той… ще ме приеме… после да потърся момичето в далечното бъдеще, да се навъртам около него няколко десетилетия и тогава да му кажа да се върне навреме, за да се срещне с вас?

За миг настана тишина, нарушавана само от тихия шум на животоподдържащите системи на Мартин Силенъс. Машините дишаха.

— Не точно — отвърна той.

Аз чаках.

— Тя не е отишла в някакво далечно бъдеще — продължи старецът. — Поне вече не толкова далеч от нас. Когато преди двеста четирийсет и седем години е минала през входа на Сфинкса, тя е пътувала съвсем малко през времето… двеста шейсет и две хиперионски години, за да сме точни.

— Откъде знаете? — попитах аз. От всичко, което бях чел, никой — дори учените на Мира, които бяха имали на разположение два века, за да проучат затворените гробници — не е бил в състояние да предскаже колко далеч в бъдещето ще прати някого Сфинкса.

— Знам — отвърна древният поет. — Съмняваш ли се в мен?

Вместо да отговоря, аз казах:

— Значи детето… Енея… ще излезе от Сфинкса някъде през тази година.

— Тя ще излезе от Сфинкса след четирийсет и два часа и шестнайсет минути — отвърна старият сатир.

Признавам, че премигнах.

— И Мирът ще я чака — продължи той. — Те също знаят мига, в който ще се появи…

Не го попитах как са получили тази информация.

— … а залавянето на Енея е най-важната цел на Мира — изхриптя старецът. — Те знаят, че бъдещето на вселената зависи от това.

Разбрах, че старият поет се е вдетинил. Той продължи:

— В този момент в и около Долината на Гробниците има повече от трийсет хиляди войници на Мира. Поне пет хиляди от тях са ватикански швейцарски гвардейци.

При тези думи подсвирнах. Ватиканската швейцарска гвардия беше елитът на елита, най-добре обучената, най-добре въоръжената военна сила в огромните простори на Мира. Дванайсетина ватикански гвардейци можеха да разбият цялата десетхилядна войска на хиперионската планетарна гвардия.

— Значи — казах аз — имам четирийсет и два часа да стигна на Еквус, да пресека Тревното море и планините, някак си да се промъкна през двайсет-трийсет хиляди от най-добрите войници на Мира и да спася момичето?

— Да — отвърна древната фигура на леглото.

— И после? — попитах. — Няма къде да се скрием. Мирът контролира всички космически кораби, космическите пътища и всички планети, които някога са влизали в Хегемонията. Щом тя е толкова важна, те ще обърнат цял Хиперион с главата надолу, докато не я открият. Дори някак си да успеем да се измъкнем от планетата, което е невъзможно, няма начин да избягаме.

— Има начин — с уморен глас каза поетът. — Има кораб.

Преглътнах с усилие. „Има кораб.“ Идеята да пътувам сред звездите в продължение на месеци, докато десетилетията или годините у дома отлитат, пресекна дъха ми. Бях постъпил в планетарната гвардия с детинската мечта някой ден да вляза в армията на Мира и да летя сред звездите. Глупава мечта за младеж, вече решил да не приема кръстоида.

— И въпреки това, пак ще ни хванат — настоях аз. — Освен ако нямате предвид да бягаме с кораб в продължение на векове време-дълг.

— Не — отвърна старецът. — Не векове. Не десетилетия. Ще избягате с кораб на една от най-близките планети от старата Хегемония. После ще тръгнете по таен път. Ще видите старите светове. Ще пътувате по река Тетида.

Съвсем се убедих, че старецът е загубил разсъдъка си. Когато телепортаторите се разпаднали и Техноцентърът на ИИ напуснал хората, Мрежата на световете и Хегемонията не загинали, но тиранията на междузвездните разстояния отново била наложена на човечеството. Сега единствено силите на Мира, техните марионетни търговци и омразните прокудени дръзваха да пътуват в мрака между звездите.

— Ела — изхриптя той. Наведох се над комуникационния пулт. Можех да доловя мириса на поета — смътно съчетание от лекарства, старост и нещо като кожа.

 

 

Не се нуждаех от спомена за приказките на Баба около огъня, за да си обясня какво е Тетида и да разбера защо вече знаех, че старецът напълно се е вдетинил. Всички бяха чували за река Тетида — тя и така наречената Главна магистрала били двата постоянни телепортаторни пътя между световете от Хегемонията. Магистралата свързвала стотина планети под стотина слънца. Широките й платна били отворени за всички и били осеяни с телепортали, които никога не се затваряли. Река Тетида не била толкова оживена, но все пак била важна за едрата търговия и за безбройните ваканционни лодки, които плавали без усилие от свят на свят по един-единствен воден път.

Падането на телепортаторната система на Мрежата на световете разкъсало Магистралата на хиляди отделни части. Тетида просто престанала да съществува, телепорталите станали безполезни, единствената река на стотици светове се превърнала в стотици по-малки реки, които така и не били отново свързани заедно. Дори старият поет, който седеше пред мен, бе описал края на реката. Спомних си как Баба рецитираше „Песните“:

И реката, що бе текла

през пространство и през време,

спря да се лее

на Фуджи и Света на Бърнард,

на Актеон и Денеб Драй,

на Есперанс и Невърмор.

Порталите се захлопнаха,

пресъхнаха речните легла,

завинаги изчезнаха пътниците,

заключена беше вратата

и Тетида спря да тече.

— Красивото носи вечна наслада;

красотата му расне и никога няма

в небитие да изчезне…

— прошепна поетът.

Отдръпнах глава и кимнах, като че ли беше казал нещо смислено. Луд човек.

Сякаш отгатнал мислите ми, поетът се засмя.

— Онези, които подценяват силата на поезията, често са ме наричали луд. Не е нужно да решаваш веднага, Рол Ендимион. Ще се видим на вечеря и ще ти кажа още някои неща. Тогава ще трябва да решиш. А сега… почивай! Смъртта и възкресението ти сигурно са те изтощили. — Старецът се приведе и пак се разкикоти с хриптене.

 

 

Андроидът ме отведе в стаята ми. През прозорците на кулата виждах дворове и сгради. Забелязах и друг андроид — също мъжки — да пресича двора.

Водачът ми отвори вратата и се отдръпна. Разбрах, че няма да бъда заключен вътре, че няма да съм затворник.

— Приготвени са ви вечерни дрехи, господине — каза синьокожият мъж. — Разбира се, ако желаете, сте свободен да излизате или да се разхождате из района на стария университет. Трябва обаче да ви предупредя, че в съседните гори и планини има опасни животни.

Кимнах и се усмихнах. Опасните животни нямаше да ми попречат да си тръгна, ако поисках. В момента обаче нямах такова желание.

Андроидът се обърна и аз импулсивно пристъпих напред и направих нещо, което завинаги щеше да промени живота ми.

— Почакай — протегнах ръка към него. — Още не сме се запознали. Казвам се Рол Ендимион.

Андроидът само гледаше протегнатата ми ръка. Бях сигурен, че по някакъв начин съм нарушил протокола. В края на краищата, преди векове, когато са ги произвеждали за използване по време на хеджирската експанзия, андроидите са били смятани за по-низши от човека. После изкуственият мъж стисна ръката ми в своята и силно я разтърси.

— Аз съм А. Бетик — тихо рече той. — За мен е удоволствие да се запозная с вас.

А. Бетик. Името ми напомняше за нещо, но не можех да се сетя за какво.

— Бих искал да си поговорим, А. Бетик — казах аз. — Да науча повече за… за теб, за това място и за стария поет.

Андроидът вдигна сините си очи и ми се стори, че виждам в тях нещо подобно на веселие.

— Да, господине — отвърна той. — Ще се радвам да поговоря с вас. Но това ще трябва да стане по-късно, тъй като сега трябва да се погрижа за много неща.

— Значи по-късно — съгласих се аз и отстъпих назад. — Ще те чакам.

А. Бетик кимна и заслиза по стълбите.

Влязох в стаята си. Освен че бяха оправили леглото и че бяха оставили върху него елегантен вечерен костюм, нищо не се бе променило. Усмихнах се: каквато и неизвестност да ме очакваше, бях дяволски доволен, че съм жив. После изведнъж ми просветна.

А. Бетик. Баба споменаваше това име, когато рецитираше „Песните“. А. Бетик беше андроидът, който управлявал поклонническия левитационен кораб „Бенарес“ на север от град Кийтс на континента Еквус, нагоре по река Хули покрай речната спирка „Наяда“^[6], шлюзовете Карла и гората на Дукхобор до Ръба, където свършвал плавателният участък от реката. От Ръба поклонниците продължили сами през Тревното море. Спомних си, че като дете се бях чудил защо А. Бетик е единственият андроид, за който се споменава, и се питах какво ли се е случило с него, след като поклонниците са го оставили зад Ръба. Не се бях сещал за това име повече от двайсет години.

Поклатих глава и се зачудих кой все пак е лудият — старият поет или самият аз. После излязох да разгледам Ендимион.