Дан Симънс
Ендимион (10)

10

На сутринта след банкета бяхме в космическия кораб. Тоест в кораба бяхме с андроида А. Бетик — минахме по удобния път през свързващия двете кули тунел, а Мартин Силенъс присъстваше като холограма. Холографското изображение бе странно, тъй като старият поет реши предавателят или корабният компютър да го представят като негова по-млада версия — древен як сатир, с коса, със заострени уши. Гледах тъмночервената му пелерина, блузата с дълги ръкави, издутите панталони и килнатата настрани барета, и разбрах какво конте трябва да е бил, когато тези дрехи са били на мода. Виждах Мартин Силенъс такъв, какъвто сигурно беше изглеждал, когато преди три века се бе върнал на Хиперион като поклонник.

— Защо ме зяпаш като някой шибан селяндур? — рече холографското изображение. — Не е ли по-добре да се захванеш с шибаната обиколка, та да можем да продължим с работата си? — Старецът или беше прекалил с виното предишната вечер, или се чувстваше достатъчно здрав, за да е в още по-злобно настроение от обикновено.

— Давайте — казах аз.

А. Бетик и холосът на поета ме преведоха през различните равнища: двигателното помещение с неразбираемите му уреди и плетеници от тръби и кабели; равнището за криогенна сомния — четири кушетки в свръхохладени кабини (една кушетка липсваше, защото Мартин Силенъс я бе взел за собствените си нужди); централният коридор, откъдето бях влязъл предишния ден — „дървените“ стени скриваха складовете за космически костюми, всъдеходи, летящи велосипеди и дори някакви архаични оръжия; дневната със „Стейнуея“ и холоямката; отново нагоре по витото стълбище до помещението, което А. Бетик нарече „навигационно“ — всъщност това беше кабина, в която се виждаха някакви електронни навигационни уреди, — но което ми приличаше на библиотека с многобройните рафтове, отрупани с книги, — истински, печатни книги — и няколко кушетки и разтегаеми дивани до прозорците в корпуса на кораба; и накрая нагоре по стълбите до върха на кораба, който представляваше просто кръгла спалня с едно-единствено легло в центъра.

— Консулът често се наслаждаваше на гледката оттук, докато слушаше музика — каза Мартин Силенъс. — Кораб?

Извитата стена на кръглата стая стана прозрачна, както и носът на кораба над нас. Около нас се виждаха само тъмните камъни на кулата, но през изгнилия покрив на силоза отгоре се процеждаше светлина. Изведнъж стаята се изпълни с тиха музика. Беше пиано без акомпанимент, мелодията бе древна и натрапчива.

— Черчивик? — предположих аз.

— Рахманинов — изсумтя старият поет и сатирските му черти като че ли внезапно се смекчиха. — Можеш ли да се сетиш кой свири?

Заслушах се. Пианистът беше много добър. Нямах представа кой може да е.

— Консулът — рече А. Бетик. Гласът му бе съвсем тих.

— Е, ако сме свършили с шибаната обиколка, дайте да слезем в дневната и да решим как да надхитрим Мира — изръмжа Силенъс.

 

 

Картите бяха от старите — мастило върху хартия — и бяха пръснати върху блестящия роял. Континентът Аквила беше разперил криле над клавиатурата, а конската глава на Еквус се мъдреше на друга карта отгоре. Холосът на Мартин Силенъс се приближи до пианото и заби пръст на мястото, където приблизително би трябвало да е конското око.

— Тук — каза той. — И тук. — Допирът на безплътния пръст до хартията не издаде звук. — Папата е разположил шибаните си войски по целия път. Имат въздушни сили тук, в проклетия град на Тъжния крал Били, и са струпали швейцарската гвардия в самата долина.

Погледнах картата. Освен изоставения Град на поетите и Долината, източната четвъртина на Еквус представляваше пустиня, която повече от два века бе обитавана единствено от войските на Мира.

— Откъде знаете, че швейцарската гвардия е там? — попитах аз.

Сатирските вежди се вдигнаха.

— Имам си свои източници — отвърна той.

— Източниците ви съобщават ли подразделенията и въоръжението?

— Не е нужно да знаеш подразделенията — изръмжа той. — Достатъчно ти е да знаеш, че между теб и Сфинкса, от който утре ще излезе Енея, има трийсет хиляди войници. Три хиляди от тях са швейцарски гвардейци. А сега, как ще се промъкнеш между тях?

Прииска ми се да се изсмея. Съмнявах се дали цялата планетарна гвардия на Хиперион, дори с помощта на въздушните и космическите сили, би могла да се „промъкне“ дори през петима швейцарски гвардейци. Оръжията, подготовката и охранителните им системи бяха адски добри. Но вместо да се изсмея, отново погледнах към картата.

— Казвате, че въздушните сили са около Града на поетите… Знаете ли какъв тип са самолетите?

— Изтребители. Тук ЕМПС-та не струват и пукната пара, разбира се, затова са докарали реактивни самолети.

— Ядрени, тарани, пулсови или с въздушно захранване? — попитах аз. Опитвах се думите ми да звучат така, сякаш знам за какво говоря.

— Какво значение има видът на самолетите, мама ти стара? — изръмжа Мартин Силенъс. Подмладяването му с три века определено не го беше смекчило. — Те са изтребители. Засякохме ги при… Кораб? Каква беше шибаната скорост, при която ги засякохме за последен път?

— Мак^[1] три — отвърна корабът.

— Мак три — повтори поетът. — Достатъчно бързо, за да долетят дотук, да превърнат града в пепел и да се върнат на северния континент преди бирата им да се стопли.

— Ами защо досега не са го направили?

— Какво да направят?

— Да долетят дотук, да ви превърнат в пепел и да се приберат преди бирата им да се стопли — отвърнах аз. — Вие сте заплаха за тях. Защо са ви търпели?

— Аз съм мъртъв — изсумтя Мартин Силенъс. — Те мислят, че съм мъртъв. Как може един мъртвец да е заплаха за някого?

Въздъхнах и отново погледнах към картата.

— Там трябва да има транспортен кораб в орбита, но предполагам, че не знаете от какъв тип е ескортът му?

За моя изненада, отговори корабът.

— Транспортният кораб е совалка от клас „Акира“ с тристахиляден тонаж — разнесе се тихият глас. — Ескортиран от два стандартни фотонни кораба от клас „Мир“ — „Свети Антоний“ и „Свети Бонавентура“. Във висока орбита има и един кораб „три-К“.

— Какво означава „три-К“, мама му стара? — изръмжа холосът на поета.

Погледнах към него. Как бе възможно да е живял хиляда години и да не знае такова основно нещо? Поетите са странни създания.

— Команден, комуникационен, контролен — отвърнах аз.

— Значи мирският командващ е там, така ли? — попита Силенъс.

— Не е задължително — отвърнах аз. — Командирът на спецчастта ще е там, но командващият операциите може да е и на земята. Мирът обучава командирите си на комбинирани операции. При толкова много швейцарски гвардейци тук, някоя голяма клечка трябва да командва от земята.

— Добре — рече поетът. — Как ще се промъкнеш през тях и ще измъкнеш малката ми приятелка?

— Извинете ме — обади се корабът, — но в орбита има още един космически кораб. Пристигна преди около три седмици, стандартен е и прати спускателен кораб в Долината на Гробниците на времето.

— От какъв вид е? — попитах.

Последва съвсем кратко колебание, после корабът каза:

— Не знам. Конфигурацията ми изглежда странна. Малък… навярно с големината на куриерски… но профилът на двигателя е… странен.

— Вероятно е куриерски — казах на Силенъс. — Нещастникът е бил в криогенна сомния от месеци и е натрупал години време-дълг само за да достави някакво съобщение, което мирската централа е забравила да даде на командира, преди той да тръгне.

Холографската ръка на поета отново посочи към картата.

— Придържай се към въпроса. Как ще измъкнеш Енея от тези копелета?

— Откъде да знам, по дяволите — кипнах аз. — Вие сте разполагали с два и половина века, за да планирате това глупаво бягство. И сега сигурно с този допотопен кораб ще трябва да изпреварим фотонните звездолети. — За миг замълчах. — Кораб? Можеш ли да изпревариш фотонен кораб на Мира при прехвърляне към свръхсветлинна скорост? — Всички Хокингови двигатели, разбира се, осигуряваха една и съща псевдоскорост, по-висока от тази на светлината, така че бягството и оцеляването или залавянето и унищожаването ни зависеха от достигането на квантовата точка.

— О, да — незабавно отвърна корабът. — Части от паметта ми липсват, но знам, че Консулът ме е усъвършенствал по време на едно свое посещение в колония на прокудените.

— В колония на прокудените ли? — глупаво повторих аз. Настръхнах, противно на всякаква логика. Бях израснал в страх от ново нашествие на прокудените. От тях се страхуваха всички.

— Да — рече корабът с нещо подобно на гордост. — Ще сме в състояние да достигнем свръхсветлинна скорост почти с двайсет и три процента по-бързо от фотонните кораби на Мира.

— Могат да те уцелят при половин АЕ — неубедително казах аз.

— Да — съгласи се корабът. — Няма за какво да се тревожим… ако имаме петнайсет минути преднина.

Обърнах се към намръщения холос и мълчаливия андроид и казах:

— Всичко това е чудесно. Ако е вярно. Но не ми помага да измисля как да доведа момичето на кораба или как да измъкна кораба от Хиперион с петнайсет минути преднина. Фотонните кораби ще са в така наречения БОП — боен орбитален патрул. Един или повече от тях ще се намира над Еквус всяка секунда и ще покрива всеки кубически метър пространство на разстояние от сто светлинни минути от горните атмосферни пластове. На около трийсет километра ще обикаля бойният въздушен патрул — навярно пулсови изтребители от клас „Скорпион“, способни при необходимост да се спуснат в ниска орбита. Нито космическият, нито атмосферният патрул няма да дадат на кораба и петнайсет секунди преднина, да не говорим за петнайсет минути. — Погледнах подмладеното лице на стареца. — Освен ако не криете нещо от мен. Кораб? Да не би прокудените да са те снабдили с някаква тайна вълшебна техника? Щит за невидимост или нещо подобно?

— Не и такава, за която да ми е известно — отвърна корабът.

— Вижте — казах на Мартин Силенъс, — бих искал да ви помогна да спасите момичето…

— Енея — прекъсна ме старецът.

— Бих искал да измъкна Енея от тези типове, но ако е толкова важна за Мира, колкото казвате… искам да кажа, при три хиляди швейцарски гвардейци, мили Боже… няма начин да проникнем петстотин километра в Долината на Гробниците на времето, въпреки този чудесен кораб.

Забелязах съмнение в очите на Силенъс, така че добавих:

— Говоря сериозно. Дори да нямаше космически и въздушни патрули, фотонни кораби, изтребители и въздушни радари, остава швейцарската гвардия. Искам да кажа — бях стиснал юмруци, — че тези момчета са самата смърт. Обучени са да действат на групи от петима и всяка от тях може да свали космически кораб като този.

Веждите на сатира се извиха от изненада. Или може би съмнение.

— Чуйте — отново казах аз. — Кораб?

— Да, господин Ендимион?

— Имаш ли отбранителни щитове?

— Не, господин Ендимион. Имам подсилени от прокудените сдържащи полета, но те са само за цивилно използване.

Не знаех какво са „подсилените от прокудените сдържащи полета“, но продължих:

— Могат ли да спрат СПБ или лазерно копие на стандартен фотонен кораб?

— Не — отвърна корабът.

— Можеш ли да избегнеш конвенционално кинетично торпедо или такова със свръхсветлинна скорост?

— Не.

— Можеш ли да го изпревариш?

— Не.

— Можеш ли да предотвратиш навлизането на абордажна група?

— Не.

— Притежаваш ли някакви отбранителни или защитни способности, които да се справят с бойните кораби на Мира?

— Освен ако не се смята това, че мога да се движа с дяволска скорост, отговорът е „не“ — отвърна корабът.

Погледнах пак Мартин Силенъс и тихо казах:

— Няма да стане. Дори да успея да измъкна момичето, те просто ще ни заловят.

— Може би няма — усмихна се Мартин Силенъс и кимна на А. Бетик. Андроидът се качи до горното равнище и след минута донесе нещо навито на цилиндър.

— Ако това е тайното оръжие — казах, — трябва да е наистина добро.

— Добро е — отвърна усмихнатият холос на поета. А. Бетик разви цилиндъра.

Беше килимче, около два на един метър. Платът бе изтъркан и избелял, но можех да видя сложните шарки и мотиви. Втъканите златни нишки все още блестяха като…

— Боже мой! — възкликнах. — Хокингово килимче.

— Не просто Хокингово килимче — изръмжа холосът. — Хокинговото килимче.

Отстъпих назад. Това си беше чиста легенда, а аз почти бях стъпил върху нея.

Бяха съществували само неколкостотин Хокингови килимчета и това беше първото — създадено от лепидоптеролога и легендарния изобретател на електромагнитни системи от Старата Земя Владимир Шолоков малко след унищожаването на самата Стара Земя. Вече прехвърлил седемдесетте стандартни години, Шолоков безумно се влюбил в племенницата си Алотила и създал това летящо килимче, за да спечели любовта й. След страстна интерлюдия тийнейджърката отблъснала стареца, Шолоков се самоубил на Нова Земя само седмици, след като усъвършенствал днешния Хокингов двигател, и килимчето било загубено за векове… докато Майк Ошо не го купил на пазара Карвнел, не го отнесъл на Мауи-обетована и не го използвал заедно с колегата си от кораба Мерин Аспик в нещо, което се превърнало в нова любов, станала вече легенда — любовта на Мерин и Сайри. Тази втора легенда, разбира се, беше част от епичните „Песни“ на Мартин Силенъс и ако можеше да му се вярва, Сайри била баба на Консула. В „Песните“ се разказваше как Консулът на Хегемонията използвал същото това килимче, за да пресече Хиперион в една последна легенда — за епичния му полет до град Кийтс от Долината на Гробниците на времето, за да освободи точно този кораб и да го откара обратно при гробниците.

Коленичих и благоговейно докоснах килимчето.

— Стига бе — каза Силенъс. — Това е само една шибана черга. При това грозна.

Вдигнах поглед.

— Да — рече А. Бетик. — Това е същото Хокингово килимче.

— Още ли лети? — попитах.

А. Бетик коленичи до мен, протегна синята си ръка и докосна сложните извити мотиви. Хокинговото килимче се втвърди като дъска и се вдигна на десет сантиметра над пода.

Поклатих глава.

— Никога не съм разбирал… ЕМ-системи не работят на Хиперион поради странното магнитно поле тук…

— Това се отнася за големите ЕМ-системи — изръмжа Мартин Силенъс. — За ЕМПС-та. За левитационните кораби. За големите неща. А това е и усъвършенствано.

Вдигнах вежди.

— Усъвършенствано ли?

— Отново прокудените — разнесе се гласът на кораба. — Не си спомням добре, но те си поиграха с доста неща, когато ги посетихме преди два и половина века.

— Очевидно — отвърнах аз. Изправих се и побутнах легендарното килимче с крак. То отскочи, сякаш на здрави пружини, но продължи да се носи над земята. — Добре — казах, — имаме Хокинговото килимче на Мерин и Сайри, което… ако си спомням точно историята… може да лети с двайсет клика в час…

— Двайсет и шест километра в час е била най-високата му скорост — уточни А. Бетик.

Кимнах и отново побутнах килимчето.

— Двайсет и шест километра в час при попътен вятър — продължих аз. — А на какво разстояние оттук е Долината на Гробниците на времето?

— Хиляда шестстотин осемдесет и девет километра — отвърна корабът.

— А колко време имаме преди Енея да излезе от Сфинкса?

— Двайсет часа — рече Мартин Силенъс. Сигурно се беше уморил от по-младия си образ, защото холопрожекцията сега показваше стареца, когото бях видял предишната вечер, с гравитостола и всичко останало.

Погледнах към ръчния си хронометър и казах:

— Закъснял съм. Трябвало е да тръгна преди два дни. — Отново се приближих до рояла. — И какво, ако го бях сторил? Това ли е тайното ни оръжие? Да не би да има някакво страхотно защитно поле, което да предпази мен… и момичето… от лазерите и куршумите на швейцарците?

— Не — отвърна А. Бетик. — Няма никакви защитни способности освен сдържащо поле, което предпазва от вятъра и държи пътниците на местата им.

— И какво да направя? Да занеса килимчето в Долината и да предложа на Мира размяна — едно старо Хокингово килимче срещу детето?

— Прокудените увеличиха продължителността на заряда му до хиляда часа и сега то лети със скорост повече от триста километра в час — каза А. Бетик.

Захапах устната си. Значи можех да стигна до утре. Стига да пожелаех да седя върху летящо килимче в продължение на пет и половина часа. И после какво?

— Мислех си, че трябва да я откараме с този кораб — казах аз. — Да излезем от системата на Хиперион и така нататък…

— Да — отвърна Мартин Силенъс. Гласът му изведнъж се бе изтощил подобно на състареното му изображение. — Първо ще я доведем в кораба.

— Вие двамата май не разбирате — казах по-високо и по-остро, отколкото възнамерявах. — Това са швейцарски гвардейци! Ако си мислите, че проклетото килимче може да ме промъкне покрай техните радари, детектори за движение и други сензори, значи сте луди. Просто ще си седя и ще се нося с триста клика в час. Повярвайте ми, пехотинците от швейцарската гвардия ще свалят това нещо само за наносекунди.

Замълчах и присвих очи към тях.

— Освен ако… не криете от мен нещо друго.

— Разбира се — отвърна Мартин Силенъс и на лицето му се показа уморена сатирска усмивка. — Разбира се, че крием.

— Хайде да изкараме килимчето до прозореца на кулата — каза А. Бетик. — Трябва де се научите да се справяте с него.

— Сега ли? — с неочаквано тих глас попитах аз. Сърцето ми биеше лудо.

— Сега — отвърна Мартин Силенъс.