Дан Симънс
Ендимион (19)

19

Не знаех почти нищо за принципите на Хокинговия двигател, когато преди години за първи път се сблъсках с него, не знам много повече за него и сега. Фактът, че като цяло той е рожба (макар и случайна) на човек от двайсетия век, от Християнската епоха, ме стряскаше, същото е и сега, но далеч не толкова, колкото самия сблъсък.

Срещнахме се в библиотеката — официално наричана „навигационно равнище“, както ни съобщи корабът — няколко минути преди прехвърлянето към свръхсветлинна скорост. Бях облечен в резервния чифт дрехи и косата ми бе влажна, както и тази на Енея. Момичето носеше само дебел халат, който сигурно бе намерило в гардероба на Консула, защото й беше прекалено голям. Потънала в огромната хавлиена роба, тя изглеждаше по-малка от дванайсетте си години.

— Трийсет секунди до прехвърлянето — съобщи корабът.

Енея седна на столчето пред рояла и засвири. Не познах мелодията, но звучеше като нещо класическо… нещо от двайсет и шести век навярно.

Очаквах корабът отново да заговори преди действителния момент на прехвърлянето — да съобщи за последен път или нещо подобно, — но друго съобщение не последва. Изведнъж ядреният двигател изключи и остана само Хокинговият; разнесе се съвсем кратко буботене, което като че ли идваше от костите ми; заля ме и ме изпълни ужасно замайване — сякаш бях обърнат с вътрешността навън, безболезнено, но безпощадно, и сетне усещането изчезна още преди да успея наистина да го осъзная.

Космосът също беше изчезнал. Под „космос“ имам предвид картината, която наблюдавахме по-малко от секунда преди това — сияйното слънце на Хиперион, отдалечаващия се диск на самата планета, силния отблясък по корпуса на кораба, няколкото ярки звезди, които този отблясък не скриваше, дори колоната от син пламък, върху която бяхме кацнали — всичко изчезна. На негово място имаше… Трудно е да се опише.

Вселената около кораба се бе свила в синя сфера до носа и в червена — зад перките на кърмата. Имах достатъчно принципни познания, за да очаквам Доплеровия ефект, но той беше илюзорен, тъй като преди прехвърлянето към свръхсветлинна скорост бяхме далеч под, а след него — много над нея, в Хокинговата гънка. Въпреки това синият и червеният кръг от светлина — можех да различа звездите, скупчени в двете сфери, ако се вгледах достатъчно напрегнато — се приближиха още повече до носа и кърмата, свивайки се в мънички цветни точици. Между тях, запълвайки огромното зрително поле… нямаше нищо. Като казвам това, нямам предвид чернота или мрак. Имам предвид празнота. Имам предвид усещане за замайваща незримост, сякаш се опитваш да погледнеш със сляпата част на ретината си. Имам предвид „нищо“, толкова силно, че замайването, което то предизвика в мен, почти незабавно се превърна в гадене, подобно на преходното усещане, че ме обръщат с вътрешността навън, обзело ме секунди преди това.

Невероятно — Енея продължаваше да свири на рояла. Звуците бяха кристално ясни.

— Имаме шест дни — рече момичето. Тъкмо се бяхме нахранили и А. Бетик ни беше донесъл студени плодови сокове.

— Шест дни — повтори момичето. — Трябва да се подготвим.

Отпих от чашата си.

— За какво?

— Мисля, че ще ни чакат. Трябва да измислим начин да минем през системата на Парвати и да стигнем на Ренесанс Вектор, без да ни спрат.

Погледнах я. Изглеждаше уморена. Косата й още беше рошава от банята. След всичките разкази в „Песните“ бях очаквал някаква необикновена личност, но единственото необикновено нещо в това малко момиче бяха ясните й тъмни очи.

— Как могат да ни чакат? — попитах. — Векторното предаване не функционира от векове. Мирските кораби зад нас не могат да пращат съобщения, както е било по твое време. Не са и в състояние да ни изпреварят — ние първи преминахме към квантова скорост, — тъй че най-доброто, което могат да сторят, е да се прехвърлят в космоса на Парвати час-два след нас.

— Знам — отвърна Енея. — Но все пак си мисля, че някак си ще ни чакат. Трябва да измислим начин, по който нашият невъоръжен кораб да е в състояние да изпревари или надхитри която и да било бойна машина.

Разговаряхме още няколко минути, но никой от нас — дори корабът, когато го попитахме — нямаше достатъчно хитра идея. Наблюдавах Енея — начина, по който леко се усмихваше, когато се замисляше, слабата бразда на челото й, когато говореше сериозно, вслушвах се в мекотата на гласа й. Разбирах защо Мартин Силенъс иска да я предпази.

— Чудя се защо старият поет не ни се обади преди да напуснем системата — гласно изказах мислите си аз. — Не може да не е искал да разговаря с теб.

Енея прокара пръсти през косата си.

— Чичо Мартин никога не би ме поздравил по теснолъчев или холоканал. Договорихме се, че ще говорим чак когато това пътуване завърши.

Погледнах я.

— Значи вие двамата сте планирали всичко това? Искам да кажа — бягството ти, Хокинговото килимче — всичко?

Тя отново се усмихна.

— С мама планирахме принципните моменти. След смъртта й заедно с чичо Мартин обсъдихме плана. Той ме изпрати до Сфинкса тази сутрин…

— Тази сутрин ли? — объркано попитах аз. После разбрах.

— Това беше дълъг ден за мен — мрачно поясни момичето. — Сутринта направих няколко крачки и обхванах половината от времето, през което хората са живели на Хиперион. Всички, които познавах — освен чичо Мартин — сигурно са мъртви.

— Не е задължително — казах аз. — Мирът е пристигнал скоро, след като си изчезнала, така че мнозина от приятелите и семейството ти може да са приели кръста.

— „Приели кръста“ — повтори момичето и леко потръпна. — Нямам семейство — единственото ми истинско семейство беше мама — и малко се съмнявам, че мнозина от моите приятели, както и тези на майка, биха… биха приели кръста.

За миг мълчаливо се спогледахме и аз разбрах колко необикновено е това малко създание — повечето от известните ми исторически събития на Хиперион още не са се били случили, когато „тази сутрин“ момичето бе влязло в Сфинкса.

— Във всеки случай — продължи тя, — не сме планирали нещата чак до килимчето — не знаехме, че корабът на Консула ще се върне с него, разбира се, — но с мама решихме да използваме Лабиринта, ако бъде блокирана Долината на Гробниците на времето. И се надявахме корабът на Консула да е тук, за да ме отведе от планетата.

— Разкажи ми за твоето време — казах аз.

— Ще го направя — поклати глава Енея, — но не сега. Ти знаеш за моята епоха. За теб тя е история и легенда. Но аз не знам нищо за твоето време — освен от сънищата си, — затова ми разкажи за настоящето. Колко е широко? Колко е дълбоко? Колко от него е мое?

Не разбрах алюзията на последния въпрос, но започнах да й разказвам за Мира — за огромната катедрала в Свети Йосиф и за…

— Свети Йосиф ли? — попита тя. — Къде е това?

— Ти си го наричала Кийтс — отвърнах аз. — Столицата. Казвали са му също Джактаун.

— Аха — рече Енея. — Сменили са езическото име. Е, баща ми не би имал нищо против.

За втори път споменаваше за баща си — смятах, че говори за киборга на Кийтс, — но не я попитах нищо.

— Да — продължих аз, — имената на много от старите градове и местности са били променени, когато преди два века Хиперион се присъединил към Мира. Приказваше се за прекръстване и на самата планета, но военните издадоха заповед да… — Продължих известно време така, като й излагах подробности за техниката, културата, езика и управлението. Описах й онова, което бях чувал, чел и виждал от живота на по-развитите планети в Мира, включително за прелестите на Пацем.

— Леле — каза тя, когато замълчах, — нещата наистина са се променили адски много. Изглежда, техниката е малко… май все още не е стигнала до равнището от дните на Хегемонията.

— Ами отчасти за това е виновен Мирът — отвърнах аз. — Църквата забранява мислещите машини — истинските ИИ — и акцентира върху човека и духовното усъвършенстване, а не върху технологичното развитие.

Енея кимна.

— Естествено, но за два и половина века е логично да стигнат до равнището на Мрежата на световете. Искам да кажа, че това ми прилича на Тъмните векове или нещо подобно.

Усмихнах се, когато осъзнах, че приемам думите й като обида — че се дразня от критиката към обществото на Мира, в което бях избрал да не участвам.

— Не е точно така — отвърнах аз. — Спомни си, че най-голямата промяна е осигуряването на действително безсмъртие. Поради тази причина ръстът на населението се регулира внимателно и стимулът за промяна на външните неща е по-слаб. Повечето преродени християни смятат, че животът им ще е дълъг — поне многовековен, а с известна доза късмет и хилядолетен — така че не бързат да променят нещата.

Енея внимателно ме погледна.

— Значи кръстоидното възкресение наистина действа?

— О, да.

— Тогава защо не си… приел кръста?

За трети път през последните дни ми се случваше да не мога да обясня. Свих рамене.

— От извратеност навярно. Голям инат съм. Освен това много хора като мен не го приемат, докато са млади — всички ние възнамеряваме да живеем вечно, нали? — и го правят едва когато възрастта им понапредне.

— Ти ще го направиш ли? — Тъмните й очи ме пронизваха.

— Не знам — отвърнах. Още не й бях разказал за „екзекуцията“ си и за последвалото възкресение при Мартин Силенъс. — Не знам.

А. Бетик пристъпи в кръга на холоямката.

— Струва ми се, бих могъл да отбележа, че сме заредили кораба с обилно количество сладолед. От няколко вида. Не желаете ли да го опитате?

Понечих да напомня на андроида, че на това пътуване не е прислужник, но преди да успея да се обадя, Енея извика:

— Да! Шоколадов!

А. Бетик кимна, усмихна се и се обърна към мен.

— Господин Ендимион?

Изтичаше един дълъг ден: пътуванията с Хокинговото килимче през лабиринта, прашните бури, касапницата — тя казваше, че това бил Шрайка! — и моето първо напускане на Хиперион. Какъв ден!

— Шоколадов — отвърнах аз. — Да. Шоколадов.