Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 59 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)
Източник
sfbg.us

Издание:

Ендимион. Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат: 20 см.

Страници: 384

Цена: 420.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

21

Забелязвали ли сте някога, че от което и да е пътуване — дори да е много дълго — именно първата седмица изпъква най-ясно в паметта ви? Навярно това се дължи на изострените от пътуването сетива, на въздействието им върху ориентацията или просто на факта, че дори очарованието от новите неща скоро отслабва, но от собствен опит знам, че първите дни на ново място или срещите с нови хора често налагат отпечатъка си върху цялото пътуване. Или в този случай, върху целия ми живот.

Прекарахме първия ден от великолепното си приключение в сън. Детето беше изтощено и — трябва да призная — аз също.

По негласно споразумение равнищата на библиотеката и холоямката станаха обща територия. Кухнята — А. Бетик я наричаше „камбуза“ — беше вградена в стената на равнището на холоямката и обикновено ядяхме на ниската маса в самата холоямка.

Книгите в библиотеката бяха древни, публикувани по времето на Хегемонията или още по-рано, и аз с изненада открих екземпляр от епичната поема на Мартин Силенъс — „Умиращата Земя“, — както и томове от десетина класически автори, които често бях препрочитал по време на дългите си дни и нощи в колибата в блатата.

През онзи първи ден А. Бетик се присъедини към мен в библиотеката и извади от лавицата малко зелено томче.

— Това може да е интересно — рече той. Заглавието гласеше: „Пътеводител на пътешественика в Мрежата на световете: със специални раздели за Главната магистрала и р. Тетида“.

— Може да е ужасно интересно — съгласих се аз и с треперещи пръсти разтворих книгата. Треперенето, струва ми се, се дължеше на факта, че отивахме там — наистина пътувахме към световете от някогашната Мрежа!

— Тези книги са двойно по-интересни като вещи — каза андроидът, — тъй като произхождат от епоха, когато цялата информация е била мигновено достъпна на всички.

Кимнах. Като дете, докато слушах разказите на Баба за старите дни, се бях опитвал да си представя свят, в който всеки има имплантанти и е в състояние да проникне в инфосферата винаги, когато поиска. Разбира се, дори тогава Хиперион не е имал инфосфера — и никога не е представлявал част от Мрежата, — но за повечето от милиардите членове на Хегемонията животът трябва да е бил като безкрайна стимусимулация на визуална, слухова и печатна информация. Не е за чудене, че през старите дни повечето хора никога не са се учили да четат. Ограмотяването било една от първите цели на Църквата след повторното обединяване на междузвездното общество много след Падането.

Извадих десетина книги от лавиците и ги отнесах на масата, за да ги прегледам.

Енея също нахлу в библиотеката и веднага извади „Умиращата Земя“.

— В Джактаун нямаше екземпляри, а чичо Мартин не ми позволяваше да я чета, когато му ходех на гости — рече тя. — Казваше, че е единственото нещо, което бил написал — освен все още недовършените тогава „Cantos“ — и което си струвало да се прочете.

— За какво се разказва? — попитах, без да вдигам очи от книгата, която прелиствах.

— За последните дни на Старата Земя — отвърна Енея. — Всъщност за разглезеното детство на Мартин в голямото му семейно имение в Северноамериканския резерват.

— Какво според теб се е случило със Старата Земя? — попитах.

— Ами всички смятат, че по време на Голямата грешка от ’08 г. я е погълнала черна дупка. Че е изчезнала. Унищожена.

— Повечето хора все още мислят така — казах. — Но в „Песните“ си старият поет настоява, че Техноцентърът е откраднал Старата Земя и я е пратил някъде…

— В Херакловия куп или в Магелановите облаци — каза момичето. — Майка ми открила това, когато заедно с баща ми разследвали убийството му.

— Имаш ли нещо против да поговорим за баща ти?

Енея се поусмихна.

— Не, защо? Предполагам, че съм някакъв мелез, дете на лусусианка и клониран киборг, но това никога не ме е безпокояло.

— Не приличаш много на лусусианка — отбелязах аз. Обитателите на онази планета с толкова висока гравитация задължително бяха ниски и много силни и повечето имаха бяла кожа и тъмна коса. А момичето беше малко, но стройно и с ръст, обичаен за световете с 1 g, а в кестенявата й коса имаше руси кичури. Единствено блестящите й тъмни очи ми напомняха за описанието на Брон Ламия в „Песните“.

— Приличам на татко си — засмя се Енея. — Джон Кийтс е бил нисък, рус и слаб.

— Ти каза, че си разговаряла с баща си…

— А пък ти знаеш, че Техноцентърът е убил тялото му преди да се родя. Но знаеш ли, че майка ми в продължение на месеци е носила личността му в Шрьоновата верига, имплантирана зад ухото й?

Кимнах. За това се разказваше в „Песните“.

Момичето сви рамене.

— Спомням си, че разговарях с него.

— Но ти не си била…

— Родена — довърши Енея. — Точно така. За какво би могла да разговаря личността на един поет с неродения зародиш? Но ние разговаряхме. Личността му все още бе свързана с Техноцентъра. Той ми показа… е, доста сложно е, Рол. Повярвай ми.

— Вярвам ти — отвърнах. — Знаеш ли, в „Песните“ се казва, че когато личността на баща ти напуснала Шрьоновата верига, тя се вселила за известно време в ИИ на кораба.

— Да — рече Енея и се усмихна. — Вчера, преди да си легна, си говорихме около час. Баща ми е бил тук, вярно е. Личността му съжителствала с интелекта на кораба, когато Консула потеглил, за да види какво е станало с Мрежата след Падането. Но сега го няма. Корабът не може да си спомни много за пребиваването му тук и не помни нищо за онова, което се е случило с него — дали си е тръгнал след смъртта на Консула, или нещо друго, — така че не знам дали все още съществува.

— Е — казах възможно по-дипломатично, — Техноцентъра вече го няма, така че не разбирам как би могла да съществува личността на един киборг.

— Кой казва, че Техноцентърът не съществува?

Признавам, смаях се.

— Последният акт на Мейна Гладстоун и на Хегемонията е било унищожаването на телепортаторните връзки, инфосферите, векторната линия и цялото измерение, в което е съществувал Техноцентърът — отвърнах. — Дори „Песните“ се съгласяват с този факт.

Детето продължаваше да се усмихва.

— А, те са взривили базираните в космоса телепортатори, да. И инфосферите също ги нямаше по мое време. Но кой казва, че Техноцентърът е загинал? Все едно да кажеш, че щом си разкъсал няколко паяжини, паякът трябва да е умрял.

— Значи мислиш, че Техноцентърът все още съществува? Че онези ИИ продължават да кроят заговор срещу нас?

— Не знам за заговора — отвърна Енея. — Но знам, че Техноцентърът съществува.

— Как?

Тя вдигна показалеца си.

— Първо, личността на киборга на баща ми е продължила да съществува след Падането, нали така? Основата за тази личност е бил ИИ от Техноцентъра. Това показва, че Техноцентърът все още е бил… някъде.

Замислих се над думите й. Както вече споменах, за мен киборгите — подобно на андроидите — бяха като цяло митични същества. По същия начин спокойно можехме да обсъждаме физическите характеристики на джуджетата.

— Второ — продължи тя, като вдигна още един пръст, — аз съм се свързвала с Техноцентъра.

Премигнах и попитах:

— Преди да се родиш ли?

— Да — отвърна Енея. — И когато живеехме с мама в Джактаун. И след смъртта на мама. И тази сутрин.

Успях само да я зяпна.

— Гладна съм, Рол — каза тя от стълбището. — Искаш ли да слезем долу и да видим какво може да ни стъкми за обяд камбузът на този стар кораб?

Късно вечерта чух тихи звуци през отвора на палубата за сомния долу.

— Енея? — тихо попитах аз. — Енея?

Тя беше с гръб към мен. Бе придърпала одеялото върху раменете си, но можех да видя яката на старата риза на Консула, която използваше за нощница. Безшумно се приближих, коленичих до кушетката и прошепнах:

— Какво има, детенце?

— Нищо — изхлипа тя. — Мъчно ми е. Страх ме е. Всичко, което знам за бъдещето, адски ме плаши. Не знам как ще се промъкнем през ония типове от Мира, които ни чакат. Много ми е мъчно. Никога няма да мога да се върна и освен Мартин всички, които познавам, завинаги са изчезнали. И мама също…

Прегърнах я. Брон Ламия, майка й, беше част от легенда — жена, живяла и умряла само преди две седмици. И в същия момент осъзнах истината: Онази, която учи, дъщерята на Брон Ламия, също бе дете — дете, което се кикоти, когато му е смешно, и което плаче нощем.