Дан Симънс
Ендимион (48)

48

Пътуването по повърхността на замръзналата атмосфера на Сол Дракони Септем криеше в себе си сурова, но незабравима красота. Небето беше вакуум, а повърхността на луната почерняваше, когато изгрееше слънцето, но миг след залеза сякаш експлодираха много хиляди звезди. Дрехите от вътрешна кожа на дух, които читчатуките ни бяха дали да облечем под дебелите роби, се справяха с почти космическата височина и ниските температури през целия ден, но бе очевидно, че дори читчатуките не могат да издържат на нощния студ. За щастие се придвижвахме достатъчно бързо по повърхността, така че ни оставяше да се подслоним само за шестчасов период мрак; читчатуките бяха планирали заминаването ни така, че преди падането на нощта да се възползваме от цял ден слънчева светлина.

Читчатуките се движеха в стегнат отбранителен строй. Носачът на огъня и лечителят бяха по средата, войните с приготвени копия по фланговете, Кучиат начело, а Чиаку — очевидно втори по старшинство — най-отзад.

През първия ден не видяхме духове, но пък прекарахме нощта в бърлога на дух. Спахме скупчени един до друг, двайсет и тримата от Неделимия народ и тримата Неразделни пътешественици, все още облечени в робите — и вакуумните мембрани, но със свалени маски.

Една подробност от последната ни нощ с читчатуките — бърлогата на духа беше облицована, изцяло облицована с човешки черепи и кости, всички поставени в ледената стена на леговището с нещо като старание на художник.

Не видяхме духове — бебета или пробиващи леда възрастни — и на следващия ден. Малко преди залез влязохме в ледените тунели над втория телепортатор. Когато стигнахме достатъчно дълбоко, за да сме отново в атмосферата, свалихме маските и мембранните костюми и малко неохотно ги върнахме на Чатчия. Сякаш предавахме емблемите си за принадлежност към Неделимия народ.

Кучиат произнесе кратка реч. Не можех да следя бързите срички, но Енея ни превеждаше:

— Имахме късмет… казва колко необичайно е, че не се е наложило да се бием с духове, когато сме пресичали повърхността… но, казва той, късметът днес почти винаги води до лош късмет утре.

— Предай му, че се надявам да греши — казах аз.

За около два часа сглобихме сала и се оттласнахме по течението. Помахахме на читчатуките за последно, после телепорталът и ледената стена се приближиха към нас, ние се наведохме под все по-ниската ледена издатина и изведнъж бяхме… другаде.

Плавахме под изгряващо слънце. Реката тук бе широка и спокойна. Бреговете бяха от червена скала, нататък се виждаше пустиня. Огромно червено слънце се издигаше от лявата ни страна. Температурата вече бе сто градуса над онази в ледената пещера. Засенчихме очи и съблякохме робите си. Пластовете лед по трупите заблестяха и бързо се стопиха.

Решихме, че сме на Ком-Рияд, още преди да се консултираме с инфотерма или пътеводителя по Тетида. Подсказа ни пустинята от червена скала — мостове от яркочервен пясъчник, източени колони, издигащи се на фона на розовото небе, изящни червени арки, в сравнение с които отдалечаващият се телепортал бе съвсем мъничък.

Към обяд навлязохме в по-плодородна долина. От реката се отклоняваха напоителни канали и по бреговете им растяха ниски жълти палми и пурпурни бутилкови храсти. Скоро се появиха малки сгради, а след това и цяло село. Но нямаше никакви хора.

— Прилича на Хеброн — прошепна Енея.

Наистина, нямаше и намек от хора или домашни животни. На два пъти спирахме сала до брега — веднъж, за да изтеглим вода от артезиански кладенец, а втория път, за да разгледаме малко селце, от което долитаха някакви звуци. Оказа се скъсан навес, развяван от пустинния вятър.

Изведнъж Енея се присви с болезнен вик. Вдигнах плазмената пушка към пустата улица, а А. Бетик изтича към нея. Нямаше никого. Зад прозорците не се забелязваше никакво движение.

— Всичко е наред — задъхано рече тя, когато андроидът я прегърна. — Внезапна болка…

— Какво има, детенце? — Тя хълцаше.

— Не… не… знам — успя да прошепне тя през ридания. — Нещо ужасно… не знам.

Отнесохме я обратно на сала.

— Моля ви — прошепна Енея. Зъбите й тракаха въпреки жегата. — Да си вървим. Да си вървим оттук.

А. Бетик разпъна микропалатката, издърпахме кожите под сянката, положихме момичето върху тях и му дадохме вода.

— Нещо в това село ли? — попитах аз. — Да не би нещо в него да…

— Не — изхълца Енея. — Не… нещо ужасно… и на този свят, но също… и зад нас.

— Зад нас ли? — Погледнах нагоре по реката, но там нямаше нищо друго освен долината, широкото легло на реката и отдалечаващото се село с разлюлени от вятъра жълти палми.

— Зад нас на ледения свят ли? — тихо попита А. Бетик.

— Да — успя да прошепне Енея преди отново да се превие от болка. — Боли…

Кожата й беше по-гореща, отколкото би трябвало, дори да се отчиташе жегата на долината и слънчевите изгаряния по лицето и ръцете й. Извадихме един от медицинските пакети и аз й залепих диагностичната лепенка. Тя показа силна треска, болка от 6.3 по скалата на долорометъра, мускулни спазми и неравномерна ЕЕГ. Пакетът препоръчваше вода, ибупрофен и лекарски преглед.

— Там има град — рече андроидът, когато реката рязко зави.

Прегледахме пътеводителя и решихме, че градът е Машхад, столицата на южния континент и местонахождение на Великата джамия, чиито минарета можехме да видим ясно, докато реката течеше през все по-често срещащите се села, предградия, промишлени зони и най-после навлезе в границите на града. Енея неспокойно спеше. Температурата й се бе покачила и диагностичните лампички на медицинския пакет мигаха в червено, което предполагаше лекарска намеса.

Машхад беше толкова зловещо пуст, колкото и Нови Йерусалим.

— Системата на Ком-Рияд не беше ли завладяна от прокудените приблизително по същото време, по което превзеха Въглищния чувал? — попитах. А. Бетик се съгласи, като отвърна, че са следили мирските радиопредавания по този въпрос от университетския град.

Завързахме сала за нисък кей и аз пренесох момичето в сянката на градските улици. Тук беше същото като на Хеброн, само че този път аз бях здравият, а момичето бе в безсъзнание.

По улиците цареше по-голямо безредие, отколкото в Нови Йерусалим: земеходи, паркирани под странен ъгъл, боклуци, носени от вятъра, отворени за червения пясък врати и прозорци и странни малки килимчета по тротоари, улици и загиващи морави. Спрях до първата група килимчета, която видяхме, мислейки си, че може да са Хокингови. Бяха си най-обикновени. И всички бяха ориентирани в една и съща посока.

— Молитвени килимчета — рече А. Бетик, когато се върнахме в сянката на градската улица. Дори най-големите сгради не бяха прекалено високи — не по-високи от минаретата, които се извисяваха от парковата зона с тропически дървета. — Населението на Ком-Рияд е било почти сто процента мюсюлманско — продължи той. — Заявили на Мира, че няма да намери почва тук въпреки обещанието за възкресение. Не искали да имат нищо общо с Протектората.

— Струва ми се, че това място е описано в „Песните“ — казах аз. Детето като че ли нямаше никаква тежест.

А. Бетик кимна.

— Господин Силенъс описва победата на полковник Касад над така наречения Нов пророк тук преди около триста години.

— Шиитите отново са станали силни след падането на Мрежата, нали? — попитах аз. Погледнахме по друга улица. Търсех червен полумесец вместо универсалния знак за медицинска помощ — червен кръст.

— Да — отвърна А. Бетик, — и яростно се съпротивлявали на Мира. Предполагаше се, че са посрещнали радостно прокудените, когато мирският флот се оттегли от този сектор.

— Е, като че ли прокудените не са оценили посрещането. Тук е като на Хеброн. Къде според теб са отишли всички? Възможно ли е да откарат цялото население на една планета като заложници?

След два квартала открихме нещо като частна клиника и автохирургът регистрира изтощение, обезводняване и необикновен ЕЕГ-модел, което можело да се дължи на сериозен удар в главата. С А. Бетик се спогледахме. Енея не бе получавала удар в главата.

Дадохме разрешение за лечение на изтощението и обезводняването и отстъпихме, когато от таблите на леглото се протегнаха пенопренови изолатори, псевдопръсти потърсиха вената на Енея и започнаха интравенозно преливане на успокоителни и солни разтвори.

След минути детето спеше спокойно. Диагностичният апарат съобщи, че пациентът трябва да се наспи и на сутринта ще е по-добре.

Свалих плазмената пушка от гърба си и казах, че ще поразгледам града преди да мръкне. За да се уверя, че сме сами.

А. Бетик скръсти ръце и се загледа към огромното червено слънце, което докосваше покривите на сградите от отсрещната страна на улицата.

— Струва ми се, че сме прекалено сами — рече той. — Тук е отнело малко повече време, това е всичко.

— Какво е отнело повече време?

— Онова, което е отнесло хората. На Хеброн нямаше и следа от паника или битки. Тук хората са имали време да изоставят колите си. Но молитвените килимчета са най-сигурният признак. — За първи път забелязах, че по синьото чело и около очите и устата на андроида има фини бръчки.

— Най-сигурен признак за какво?

— Те са знаели, че нещо ще им се случи — отвърна А. Бетик, — и са прекарали последните си минути в молитва.

— Все пак ще отида да хвърля един поглед — казах аз. — Ти остани с нея в случай, че се събуди, нали? — Извадих двата комуникатора от раницата си, подхвърлих единия на андроида и закачих другия на яката си. — Ще ти се обадя. Извикай ме, ако има някакъв проблем.

А. Бетик стоеше до леглото й. Голямата му ръка нежно докосна челото на спящото момиче.

— Ще бъда тук, когато се събуди, господин Ендимион.

Машхад бе странна смесица от съвременен град и пазар от „Хиляда и една нощ“, прелестна поредица от истории, които Баба често ми разказваше под звездното небе на Хиперион. На съседния ъгъл имаше вестникарска будка и банков автомат и щом свърнах зад завоя, видях по средата на улицата сергия с навес на ярки райета и купчини гниещи в щайги плодове. Можех да си представя врявата и оживлението тук — камили, коне или някакви други дохеджирски животни, които тропат насам-натам, лаещи кучета, крещящи търговци и пазарящи се купувачи, жени в черни фереджета и дантелени воали, и странните, неефикасни земеходи от двете страни на улицата, които ръмжат и бълват мръсен въглероден окис, кетони и така нататък…

Тръгнах по захладняващите и смрачаващи се улици и открих обточен с палми булевард. От двете му страни в ръчни колички имаше храна и играчки. Спрях до една от сергиите и подуших един геврек. Беше преживял доста лоши дни, дори седмици или месеци.

Булевардът излизаше на реката и аз завих наляво и тръгнах по крайбрежната улица към пътя, който отново щеше да ме отведе до клиниката. От време на време се свързвах с А. Бетик. Енея все още спяла дълбоко.

Нощта се спусна над града. Светеха само някои от сградите в центъра — каквото и да бе отвлякло населението, трябва да го бе направило през деня, — но величествените стари улични лампи обточваха цялата крайбрежна улица и светеха с газ. Ако не беше една от тези лампи в края на улицата до кея, където бяхме завързали сала, навярно щях да завия към клиниката, без да го видя. Но светлината на лампата ми позволи да го забележа от повече от сто метра.

Някой стоеше на нашия сал. Фигурата бе неподвижна, много висока и изглежда, носеше сребрист костюм. Светдината на лампата се отразяваше от повърхността на фигурата, сякаш тя беше в хромиран космически костюм.

Прошепнах на А. Бетик да пази момичето и че на сала има натрапник, извадих пистолета от кобура си и бинокъла от калъфа на колана. В мига, в който фокусирах окуляра, блестящата сребърна фигура обърна глава към мен.