Дан Симънс
Ендимион (42)

42

Пътуването по ледените тунели до отец Главк и погребания град ни отне малко повече от един ден, но през това време имаше три кратки периода за сън и самото пътуване — мрак, студ, тесни проходи в леда — щеше да е напълно безинтересно, ако духът не беше отнесъл един от групата ни.

Както във всички действителни случаи на насилие, това се случи прекалено бързо, за да успеем да го видим. С Енея и андроида се влачехме зад напредващите в колона по един читчатуки, когато ненадейно избухна експлозия от лед и движения — аз замръзнах, като си помислих, че се е взривила мина — и облечената в роба фигура на двама души разстояние пред Енея изчезна дори без да извика.

Все още бях замръзнал, стиснал плазмената пушка — в момента безполезна, тъй като предпазителят беше вдигнат, когато най-близкият читчатук започна да вие от ярост и безпомощност, а двамата ловци до него се хвърлиха по новия коридор, отворил се там, където допреди секунда бе имало само стена.

Читчатуките продължиха да вият, дори след като преследвачите се върнаха с празни ръце. Разбрах, че не са видели нито духа, нито жертвата му, с изключение на кръв, разкъсана на парчета роба и кутрето от дясната й ръка. Кучту, онзи, когото смятахме за лечител, коленичи, целуна откъснатия пръст, прокара костения си нож по ръката си, докато собствената му кръв не закапа по кървавото кутре, и после внимателно, почти благоговейно го прибра в кожената си торба. Воят незабавно престана. Чиаку — високият мъж с оцапана с кръв роба, който вече беше повторно оцапан с кръв, тъй като бе един от втурналите се надолу по шахтата — се обърна към нас и сериозно заговори, докато другите нарамиха раници, отпуснаха копията си отстрани и възобновиха пътуването.

Докато продължавахме по ледения тунел, не можах да се въздържа и погледнах назад. Знаех, че животните обитават повърхността и слизат долу главно, за да ловуват, и досега не бях нервен. Но сега самият лед на пода ми се струваше коварен, виждах ледените ръбове и гребени на стените и таваните единствено като ловно прикритие на следващия дух. Открих, че се опитвам да вървя леко, сякаш това щеше да ме предпази от пропадането през шахтата, където чакаше звярът убиец. На Сол Дракони Септем не бе лесно да се стъпва леко.

— Госпожице Енея — рече увитата в роба фигура на А. Бетик, — не можах да разбера какво казваше господин Чиаку. Нещо за числата?

Лицето на Енея се губеше съвсем под зъбите на духа. Бях научил, че всички тези роби са от малки зверчета — от бебетата на духовете, — но мимолетното зърване на бели ръце с дебелината на тялото ми, появили се през ледената стена, на черни нокти с дължината на ръката ми, ме накара да разбера колко големи трябва да са тези създания.

— … та струва ми се, той говореше за факта, че групата вече не възлиза на просто число — казваше на А. Бетик Енея. — Докато тя не бе… отнесена… бяхме двайсет и шестима, което беше горе-долу добре, но сега скоро трябва да направят нещо или… не знам… нови нещастия.

Когато пристигнахме в града, забравих съвсем за проблемите на читчатуките с числата.

Първо видяхме светлината. След тези няколко дни очите ни бяха толкова привикнали с тлеещите въгленчета на „чучкитук“ — приличащият на митра костен мангал, — че дори случайният проблясък на фенерите ни се струваше ослепителен. А светлината от замръзналия град беше чак болезнена.

Горните етажи на небостъргача навярно още стърчаха в почти черния вакуум над повърхността на глетчера. И сигурно също бяха осветени.

Заслонили очи от блясъка, читчатуките спряха на входа и нададоха вой, по-различен от предишния им траурен стон в тунела, когато беше отвлечена жената. Това бе зов. Докато стояхме и чакахме, аз надзърнах в открития стоманено-стъклен скелет на това място — тук светеха десетки и десетки лампи, етаж след етаж, така че можехме да погледнем през прозрачния лед под краката си й да видим продължаващата надолу сграда с ярко осветени прозорци.

Отец Главк се приближи към нас през пространство, което бе наполовина ледена пещера, наполовина помещение от административна сграда. Носеше дълго черно расо и разпятие, които свързвах с йезуитите от манастира до Порт Романс. Беше очевидно, че старецът е сляп — очите му бяха покрити с млечнобели пердета, — но това не бе първото нещо, което ме порази в него: той беше стар, древен, побелял, брадат като патриарх и когато Кучиат го извика, лицето му оживя и той се пробуди, сякаш от транс, снежнобелите му вежди се извиха нагоре и набраздиха с дълбоки бръчки голямото му чело. Напуканите устни се усмихнаха. Може да звучи гротескно, но нищо в отец Главк не бе странно — нито слепотата, нито ослепително бялата брада, нито изпъстрената с петна старческа кожа или напуканите устни. Той беше толкова… самият себе си… че не му подхождаха никакви сравнения.

Бях имал много опасения относно срещата с този човек — страхувах се, че може да има някаква връзка с Мира, от които бягахме — а сега, след като вече бях видял, че е свещеник, би трябвало да грабна момичето и А. Бетик и да тръгна обратно с читчатуките. Но никой от трима ни не изпита такова желание. Този старец не беше Мира… той бе просто отец Главк. Това научихме само минути след първата ни среща.

Но отначало, преди някой от нас да каже нещо, слепият свещеник като че ли усети присъствието ни. След като поговори с Кучиат и Чичтисия на собствения им език, той изведнъж се обърна към нас, вдигнал високо едната си ръка, сякаш дланта му можеше да почувства топлината ни — на Енея, А. Бетик и моята. После пристъпи право към мен, постави костеливата си ръка на рамото ми и високо и ясно каза на хегемонийски английски:

— Ти си човекът!

Отне ми известно време — години — да поставя тези думи в подходящата перспектива. Тогава просто си помислих, че освен сляп, старият свещеник е и луд.

Уговорихме се да останем няколко дни с отец Главк в неговия подледников небостъргач, докато читчатуките вършат важните си читчатукски дела — с Енея предположихме, че уреждането на проблема с простото число е основният им приоритет, — а после групата да се върне и да ни вземе. С Енея успяхме да предадем чрез жестове, че искаме да разглобим сала и да го пренесем надолу по реката до следващия телепортал. Читчатуките, изглежда, разбраха — или поне кимнаха и използваха думата си за съгласие „чиа“, — когато изобразихме с мимики втората арка и преминаващия през нея сал. Ако правилно бях разбрал жестомимичния им и словесен отговор, пътуването до втория телепортатор щеше да изисква излизане на повърхността, да отнеме няколко дни и да минава през район с много арктически духове. Бях сигурен, че казаха, че ще обсъдим въпроса отново, след като удовлетворят неотложната си потребност да отидат и „потърсят неразтворимо равновесие“ — което, предполагахме ние, означаваше да намерят нов член за групата — или да загубят още някого. Последната мисъл ни накара да се замислим.

Във всеки случай ние щяхме да останем с отец Главк, докато не се върнеше групата на Кучиат. Няколко минути слепият свещеник оживено бъбри с ловците и после остана на отвора на ледената пещера, очевидно заслушан, докато светлината на костения им мангал не изчезна.

После отец Главк отново ни поздрави, като прокара ръце по лицата, раменете, ръцете и дланите ни. Признавам, че никога не бях проживявал подобно представяне. Когато обхвана лицето на Енея в костеливите си шепи, старецът рече:

— Човешко дете. Никога не съм очаквал да видя отново лицето на човешко дете.

Не го разбрах и попитах:

— Ами читчатуките? Те са хора. Трябва да имат деца.

Преди да се „представим“ отец Главк ни бе отвел по-надълбоко в небостъргача си и после нагоре по едно стълбище до по-топла стая. Това очевидно беше жилището му — във фенерите и мангалите ярко светеха същите тлеещи топчета, каквито използваха читчатуките, само че тук имаше стотици. Наоколо бяха разположени удобни мебели, имаше древен грамофон и стените бяха покрити с книги — което ми се стори нелепо в дома на един слепец.

— Читчатуките имат деца — рече старият свещеник, — но не им позволяват да идват с групите толкова на север.

— Защо? — попитах аз.

— Заради духовете — отвърна отец Главк. — На север от старата граница на тераформиране има много духове.

— Мислех си, че читчатуките зависят от духовете за всичко — казах аз.

Старецът кимна и поглади брадата си. Тя бе голяма, бяла и достатъчно дълга, че да скрива римската му якичка. Расото му беше грижливо закърпено, но все пак изтъркано и разнищено.

— Моите приятели читчатуките зависят от малките на духовете за всичко — отвърна той. — Метаболизмът на възрастните прави кожите и костите им безполезни за нуждите на групите…

Не разбрах това, но го оставих да продължи, без да го прекъсвам.

— … духовете, от друга страна, не обичат нищо повече от читчатукски деца — каза той. — Затова читчатуките и другите са много озадачени от присъствието на малката ти приятелка толкова на север.

— Къде са децата им? — попита Енея.

— На стотици километри на юг — рече свещеникът. — С групите за отглеждане на деца. Там са… тропици. Ледът е дебел само трийсет-четирийсет метра и атмосферата е почти годна за дишане.

— Защо духовете не ходят на лов за децата дотам? — попитах аз.

— Районът е лош за тях… прекалено е топло.

— Тогава защо всички читчатуки не се преместят на юг за по-безопасно… — започнах аз и замълчах. Тежкият товар на гравитацията и студът трябва да ме бяха направили по-глупав от обикновено.

— Точно така — каза отец Главк, като долови разбиране в мълчанието ми. — Читчатуките изцяло зависят от духовете. Ловните групи — като тази на нашия приятел Кучиат — се излагат на огромен риск, за да осигурят групите за отглеждане на деца с месо, кожи и оръдия. Децата пък са изложени на риск от гладна смърт преди да им бъде осигурена храната. Читчатуките имат малко деца, но за тях те са безценни. Или, както биха казали самите те, „Утчай тук айчит чакуткучит“.

— По-… свещени, струва ми се това е думата… от топлината — преведе Енея.

— Точно така — потвърди старият свещеник. — Но аз забравям добрите обноски. Ще ви покажа стаите ви — поддържам няколко, допълнителни стаи обзаведени и отоплени, макар вие да сте първите ми нечитчатукски гости от… хм… пет стандартни десетилетия, струва ми се. Докато се настаните, ще стопля вечерята.