Дан Симънс
Ендимион (50)

50

— Рол!

Беше поне час преди изгрева на Ком-Рияд. И А. Бетик, и аз седяхме на столове в стаята, в която спеше Енея.

— Тук съм, детенце. — Взех дясната й ръка в своята. Пръстите й вече не бяха трескави.

— Шрайка ли видя?

Това ме изненада, но след миг разбрах, че не става дума за пророчество или телепатия. Бях съобщил по комуникатора на А. Бетик за онова, което видях. Той сигурно е бил оставил високоговорителите включени, а Енея е чула.

— Да — отвърнах аз. — Но всичко е наред. Той не е тук.

— Но си го видял?

— Да.

Тя стисна дланта ми с двете си ръце и седна в леглото.

— Къде, Рол? Къде го видя?

— На сала. — Бутнах я обратно върху възглавниците. Калъфката и бельото й бяха мокри от пот. — Всичко е наред, детенце. Той не правеше нищо. Просто си стоеше.

— Той обърна ли си главата, Рол? Погледна ли към теб?

— Ами, да, но… — Замълчах. Тя тихо стенеше и мяташе глава върху възглавницата. — Детенце… Енея… всичко е наред.

— Не, не е — отвърна момичето. — О, Господи, Рол. Помолих го да дойде с мен. През онази последна нощ. Ти знаеше ли, че го помолих да дойде? Той каза „не“…

— Кой е казал „не“? — попитах аз. — Шрайка ли? — А. Бетик се изправи зад мен.

— Не, не, не — рече Енея. Страните й бяха мокри, макар да не знаех дали от сълзи, или от изпотяването след треската. — Отец Главк — каза тя и вятърът почти заглуши гласа й. — През онази последна нощ… помолих отец Главк да дойде с нас. Не трябваше да го правя, Рол… той не беше част от моите… от моите сънища… но аз го помолих… и трябваше да настоя…

— Всичко е наред — казах аз и отметнах от челото й влажен кичур коса. — Отец Главк е добре.

— Не, не е — отвърна момичето и тихо простена. — Той е мъртъв. Нещото, което ни преследва, го уби. Него и всички читчатуки.

— Искаш да кажеш, че Шрайка го е убил? — попитах аз.

— Не, не Шрайка — тихо отвърна тя и вдигна китка пред устните си. После изведнъж сграбчи китката ми с двете си ръце. — Рол, обичаш ли ме?

— Естествено, детенце. Искам да кажа…

Енея като че ли ме погледна истински за първи път, откакто се беше събудила и извикала името ми.

— Не, замълчи — каза тя. После тихо се засмя. — Съжалявам. За миг се откъснах от времето. Разбира се, че не ме обичаш. Забравих кога сме… кои сме сега един за ДРУГ.

— Не, всичко е наред — отвърнах аз, без да разбирам. Потупах я по ръката. — Наистина те обичам, детенце. А. Бетик също. Ние ще…

— Шт — рече Енея, пусна ме и допря пръст до устните ми. — Шт. За миг се обърках. Мислех си, че сме… ние. Така, както щяхме да… — Тя се отпусна по-дълбоко във възглавниците и въздъхна. — Боже мой, това е нощта преди Божия горичка. Последната нощ от пътуването ни…

Не бях сигурен дали не бълнува. Продължих да чакам.

А. Бетик попита:

— Госпожице Енея, Божия горичка ли е следващата ни цел по реката?

— Така ми се струва — отвърна момичето и сега ми заприлича повече на детето, което познавах. — Да. Не зная. Всичко избледнява… — Тя отново седна на леглото. — Шрайка не е този, който ни преследва, нали знаете. Нито пък Мирът.

— Разбира се, че е Мирът — казах аз. — Те са след нас, откакто…

Енея твърдо поклати глава. Косата й висеше на влажни кичури.

— Не — тихо, но много твърдо рече тя. — Мирът ни преследва, защото Техноцентърът му казва, че сме опасни за тях.

— Техноцентърът ли? — попитах аз. — Но той е… още от Падането е…

— Жив и опасен — довърши Енея. — След като Гладстоун и другите унищожили телепортаторната система, която осигурявала на Техноцентъра невралната му мрежа, той се оттеглил… но никога не е отишъл надалеч, Рол. Не го ли разбираш?

— Не — отвърнах аз. — Не разбирам. Къде е бил, ако не е отишъл надалеч?

— В Мира — просто рече момичето. — Баща ми — неговата личност в Шрьоновата верига на мама — ми го обясни преди да се родя. Техноцентърът изчакваше, докато Църквата започне да се съживява под управлението на Пол Дюре… папа Тейлхард I. Дюре е бил добър човек, Рол. Майка ми и чичо Мартин са го познавали. Той е носил два кръстоида… собствения си и на отец Ленар Хойт. Но Хойт е бил… слаб.

Потупах я по ръката.

— Но какво общо има това с…

— Слушай! — прекъсна ме момичето и дръпна ръката си. — Утре на Божия горичка може да се случи всичко. Възможно е и тримата да загинем. Бъдещето никога не е записано… а само нахвърлено. Ако аз умра, но ти оцелееш, искам да обясниш на чичо Мартин… на когото и да е, стига да те изслуша…

— Ти няма да умреш, Енея…

— Само слушай! — помоли момичето. В очите му отново имаше сълзи.

Кимнах и зачаках. Дори воят на вятъра като че ли стихна.

— Тейлхард е бил убит на деветата година от управлението си. Баща ми го предсказа. Не знам дали са го сторили агенти на Техноцентъра… те използват киборги… или са били просто някакви ватикански интриги, но когато Ленар Хойт бил възкресен от общите им кръстоиди, Техноцентърът започнал да действа. Именно Техноцентърът осигурил технологията, позволяваща кръстоидът да възкресява хората без характерната за племето на бикурите от Хиперион безполовост или идиотизъм…

— Но как? — попитах аз. — Откъде знаят ИИ от Техноцентъра как да въздействат върху кръстоидните симбионти?

— Те са създали кръстоидите — отвърна Енея. — Не сегашният Техноцентър, а ИИ, които той ще създаде в бъдещето. Пратили са симбионтите обратно във времето на Хиперион точно както Гробниците на времето. Изпитали са ги върху изчезналото племе… бикурите… отстранили са проблемите…

— Незначителни проблеми — прекъснах я аз, — като това, че възкресението унищожава възпроизводствените органи и разума.

— Да — рече Енея и хвана ръката ми, — Техноцентърът е бил в състояние да коригира тези проблеми с технологията си. Технологията, която са дали на Църквата под управлението на новия й папа… на Ленар Хойт. Юлий VI.

— Фаустовска сделка — казах аз.

— Да — съгласи се момичето. — Единственото, което е трябвало да стори Църквата, за да спечели вселената, е било да продаде душата си.

— И така се е родил Мирският протекторат — тихо каза А. Бетик. — Политическа власт чрез бъчва с паразити…

— Така че ни преследва Техноцентърът… преследва мен — продължи момичето. — Аз представлявам заплаха за тях, а не само за Църквата.

Бавно поклатих глава.

— Как така представляваш заплаха за Техноцентъра? Та ти си само дете…

— Дете, което е било във връзка с киборг ренегат преди да се роди — прошепна тя. — Баща ми беше свободен, Рол. Не само в инфосферата или в мегасферата… а в метасферата. Свободен в по-широка мрежа, от която се е ужасявал дори Техноцентърът…

— Лъвове, тигри и мечки — промълви А. Бетик.

— Точно така — отвърна Енея. — Когато личността на баща ми проникнала в мегасферата на Техноцентъра, той попитал ИИ Ъмон от какво се страхува Техноцентърът. Отговорили му, че не стигат по-надалеч в метасферата, защото е пълна с лъвове, тигри и мечки.

— Не разбирам, детенце — казах аз. — Съвсем се обърках.

Тя се надигна. Усещах топлия й сладък дъх до бузата си.

— Рол, ти знаеш „Песните“ на чичо Мартин. Какво се е случило със Земята?

— Старата Земя ли? — глупаво попитах аз. — В „Песните“ ИИ Ъмон казва, че трите елемента на Техноцентъра са във война… Вече разговаряхме за това.

— Разкажи ми го пак.

— Ъмон е казал на личността на Кийтс… на баща ти… че Променливите искат да унищожат човечеството. Устойчивите… неговата група… искали да го спасят. Те фалшифицирали унищожаването на Старата Земя от черна дупка и я преместили или в Магелановите облаци, или в Херакловия куп. Абсолютните, третата група, не давали и пукната пара какво става със Старата Земя или човечеството, стига да се осъществи проектът им за създаване на Абсолютен Интелект.

Енея чакаше.

— Църквата се съгласява с онова, в което вярват всички — малко неуверено продължих аз. — Че Старата Земя е била погълната от черната дупка и е загинала.

— В коя версия вярваш ти, Рол?

— Не знам — отвърнах аз. — Иска ми се Старата Земя все още да съществува, но това някак си не ми изглежда чак толкова важно.

— Ами ако има и трета възможност? — рече Енея.

— Трета възможност ли?

— Ъмон е излъгал — рече Енея. — ИИ са излъгали баща ми. Никой елемент от Техноцентъра не е премествал Земята… нито Стабилните, нито Променливите, нито Абсолютните.

— Значи наистина е била унищожена — казах аз.

— Не — отвърна Енея. — Баща ми тогава не го е разбрал. Открил го е по-късно. Старата Земя е била преместена в Магелановите облаци, да, но не от който и да е елемент на Техноцентъра. Не са разполагали с технологията, енергийните източници или нужното равнище на контрол на Празнотата, която обвързва. Техноцентърът не може дори да пътува до Магелановия облак. Прекалено далеч е… невъобразимо далеч.

— Кой тогава? — попитах аз. — Кой е откраднал Старата Земя?

Енея се отпусна върху възглавниците си.

— Не знам. Не мисля, че знае и Техноцентърът. Но те не искат да разберат — и се ужасяват от мисълта, че ние можем да го открием.

— Значи не Техноцентърът активира телепортаторите по пътя ни? — попита А. Бетик.

— Не — отвърна Енея.

— Ще открием ли кой го прави? — попитах аз.

— Ако сме живи — рече момичето. — Ако сме живи. — Очите й вече изглеждаха просто уморени, а не трескави. — Те ще ни чакат утре, Рол. И нямам предвид отец-капитана и хората му. Ще ни чака някой… нещо от Техноцентъра.

— Нещото, което смяташ, че е убило отец Главк, Кучиат и другите ли?

— Да.

— За някакво видение ли става дума? — предположих аз. — От което си разбрала за отец Главк, искам да кажа.

— Не е видение — с празен глас отвърна момичето. — Само спомен от бъдещето.

Погледнах навън към отслабващата буря.

— Можем да останем тук — казах аз. — Можем да се скрием. Не е нужно да играем тяхната игра и да минаваме през телепортала утре.

— Нужно е — каза Енея. — Трябва.

Понечих да възразя, но се отказах. След малко попитах:

— А какво е мястото на Шрайка?

— Не знам — каза момичето. — Зависи кой го праща този път. Или дали е възможно да действа самостоятелно. Не знам.

— Самостоятелно ли? — попитах аз. — Мислех си, че е просто машина.

— О, не — отвърна Енея. — Не е просто машина.

Потърках бузата си.

— Не разбирам. Възможно ли е да е приятел?

— В никакъв случай приятел — каза тя. После седна и постави ръка на бузата, която преди секунда бях потъркал. — Съжалявам, Рол, не искам разговорът да зацикля така. Просто не знам. Нищо не е предопределено. Всичко се променя… И извинявай, че преди малко се откъснах от времето…

— Откъснала си се? — повторих аз.

— Като те попитах, дали ме обичаш — с печална усмивка отвърна тя. — Забравих къде и кога сме.

— Няма значение, детенце — казах. — Аз наистина те обичам. И ще умра преди да оставя някой да те нарани утре — нито Църквата, нито Техноцентъра, никой.

— Аз също ще се стремя да предотвратя подобна възможност, госпожице Енея — рече А. Бетик.