Дан Симънс
Ендимион (30)

30

Попитах дали корабът може да ни прати реалновремеви холос на Шрайка, но той отвърна, че повечето от сензорите по корпуса му са покрити с тиня и не получава ясен образ на брега.

— На брега ли е? — попитах аз.

— Беше там поне преди миг, когато излязох да изнеса поредната партида багаж — разнесе се гласът на А. Бетик.

— Значи е бил в акумулаторния пръстен на Хокинговия двигател — каза корабът.

— Какво? — възкликнах аз. — Към тази част на кораба няма вход… — Замълчах преди съвсем да заприличам на идиот. — Къде е сега?

— Не сме сигурни — отвърна А. Бетик. — Сега ще изляза върху корпуса и ще взема със себе си един от радиопредавателите. Корабът ще ви предава гласа ми.

— Почакай… — започнах аз.

— Господин Ендимион — прекъсна ме андроидът, — не ви се обаждам, за да ви карам да побързате обратно, а за да предложа на вас и госпожица Енея… хм… да продължите още малко разходката си, докато с кораба разберем нещо за… намеренията на госта ни.

Стори ми се разумно. Бях натоварен да закрилям това момиче и когато се появеше онова, което спокойно можеше да е най-смъртоносната машина за убиване в галактиката, нима трябваше просто да се втурна към опасността? През този дълъг ден се бях държал малко идиотски. Протегнах ръка към нишките на полета, за да намаля скоростта, и отново обърнах на изток.

Малката длан на Енея ме спря.

— Не — рече тя. — Връщаме се.

Поклатих глава.

— Онова нещо е…

— Онова нещо може да отиде където си поиска — каза момичето. Очите и гласът й бяха съвършено сериозни. — Ако иска мен… или теб… то ще се появи право тук, на килимчето.

Думите й ме накараха да се огледам.

— Да се връщаме — повтори Енея.

Въздъхнах, извадих плазмената пушка от раницата, разгънах приклада и казах:

— Не разбирам. Има ли каквито и да било данни, че чудовището някога е напускало Хиперион?

— Не мисля — отвърна тя. Беше притиснала лице до гърба ми, като се опитваше да се скрие от вятъра.

— И така… какво става? Теб ли преследва?

— Изглежда логично. — Гласът й бе приглушен, тъй като говореше с уста до памучната ми риза.

— Защо? — попитах аз.

Енея се отдръпна толкова рязко, че инстинктивно протегнах към нея ръка, за да не се претърколи през задния край на килимчето. Тя се дръпна.

— Рол, наистина все още не знам отговорите на тези въпроси, разбираш ли? Не знаех, че нещото ще напусне Хиперион. Определено не исках да стане така. Вярвай ми.

— Вярвам ти — отвърнах аз. Отпуснах ръка върху килимчето и забелязах колко голяма изглежда тя в сравнение с малката й длан, малкото й коляно, мъничкото й краче.

Тя постави ръка върху моята.

— Да се връщаме.

— Добре. — Заредих плазмената пушка. Кутията от патроните не беше отделна, а се използваше като пълнител до изстрелването им. В един пълнител имаше петдесет плазмени мълнии. Когато се изстреляше и последната, пълнителят се изхвърляше. Рязко щракнах пълнителя на мястото му, както ме бяха научили в гвардията, настроих селектора на единична стрелба и проверих дали е включен предпазителят. После оставих оръжието напреки върху коленете си.

Енея докосна раменете ми с ръце и попита в ухото ми:

— Мислиш ли, че това нещо ще ти свърши някаква работа с Шрайка?

Обърнах глава, за да я погледна, и отвърнах:

— Не.

И продължихме да летим към залязващото слънце.

 

 

Когато пристигнахме, А. Бетик беше сам на тясната пясъчна ивица. Махнахме му, за да се уверим, че всичко е наред, но преди да се приземим аз все пак направих още един кръг над върхарите. Слънцето бе червена сфера.

Спуснах килимчето до купчината багаж и екипировка на брега в сянката на огромния корпус на кораба и скочих на пясъка с пушката в ръце.

— Още го няма — рече А. Бетик. Беше ни съобщил този факт преди да излезе от кораба, но въпреки това бях изпълнен с нервно очакване. Андроидът ни отведе до едно свободно пространство на брега, където имаше един-единствен чифт отпечатъци от стъпки — ако изобщо можеха да се нарекат така. Сякаш някой бе притиснал много тежка и снабдена с остриета селскостопанска машина на две места в пясъка.

Приклекнах до отпечатъците като опитен следотърсач, какъвто наистина бях, после осъзнах колко глупаво е това.

— Значи просто се е появил тук, после отново в кораба и после е изчезнал?

— Да — потвърди А. Бетик.

— Кораб, успя ли изобщо да засечеш нещото на радара или видеоекрана?

— Не — разнесе се отговорът от гривната. — В акумулатора на Хокинговия двигател няма видеокамери…

— Откъде знаеш, че е бил там?

— Във всеки отсек имам сензор за маса — рече корабът. — За управлението на полета трябва да знам точно каква маса е изместена във всяка част на кораба.

— Каква маса е изместил той? — попитах аз.

— Едно-точка-нула-шест-три метрични тона — отвърна корабът.

Замръзнах.

— Какво? Над хиляда килограма? Та това е смешно. — Отново погледнах към двата отпечатъка. — Няма начин.

— Има — възрази корабът. — По време на престоя на създанието в акумулаторния пръстен на Хокинговия двигател измерих изместване точно на едно-точка-нула-шест-три хиляди килограма и…

— Леле Боже — казах аз, обръщайки се към А. Бетик. — Чудя се дали някой изобщо е претеглял това копеле досега?

— Шрайка е почти три метра висок — рече андроидът. — И може да е много плътен. Освен това може да променя масата си, когато се налага.

— За какво да се налага? — промърморих аз и погледнах към върхарите на дърветата. След залязването на слънцето гъсталакът бе съвсем тъмен. Голосеменните папрати високо над нас улавяха последните отблясъци светлина и се скриваха в мрак. През последните няколко минути на полета ни се бяха струпали облаци — те също бяха заблестели в червено, а после помътняха.

— Готов ли си да фиксираш положението на някоя от звездите? — попитах инфотерма.

— Напълно — отвърна корабът. — Макар че ще трябва да изчакам тази облачна покривка да се прочисти. Междувременно направих едно-две други изчисления.

— Като например? — обади се Енея.

— Като например — на основата на въртенето на този свят около слънцето през последните няколко часа — денят на планетата е осем часа, шест минути и петдесет и една секунди. Според стандартните единици на старата Хегемония, разбира се.

— Добре — казах аз. — Хайде да решим къде ще прекараме нощта. Можем да лагеруваме тук навън, да спим в кораба или да натоварим този багаж на летящите велосипеди и да тръгнем надолу по реката до следващия портал колкото е възможно по-скоро. Можем да вземем със себе си надуваемия сал. Предлагам да направим последното. Не ми харесва много да останем на тази планета при положение, че Шрайка се навърта наоколо.

А. Бетик вдигна ръка като дете в класна стая.

— Трябваше да ви го съобщя по инфотерма по-рано… — сякаш засрамен каза той. — Както знаете, ЕВА-шкафът е претърпял известни поражения от атаката. Няма и следа от надуваем сал, макар корабът да си спомня, че е имало. Освен това три от четирите велосипеда са извън движение.

Намръщих се.

— Съвсем ли?

— Да, сър — отвърна андроидът. — Съвсем. Корабът смята, че един може да се поправи, но ще отнеме няколко дни.

— Майната му — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого.

— Какъв заряд имат велосипедите? — попита Енея.

— Сто часа при нормално използване — реагира инфотермът ми.

Момичето презрително махна с ръка.

— Струва ми се, че така или иначе нямаше да са ни чак от такава полза. Един велосипед не променя нещата, а пък можем и никога да не намерим нов източник на енергия.

— Помислих за това — казах аз. — Но ако изобщо вземем някакъв багаж, килимчето няма да побере трима ни плюс оръжията и необходимите ни вещи.

Мислех, че детето ще спори с нас за нуждата от багаж, но вместо това Енея рече:

— Предлагам да вземем всичко, но да не летим.

— Да не летим ли? — попитах аз. От идеята да си пробиваме път през джунглата ми се догади. — При липсата на надуваем сал ни остава единствено да летим или да вървим пеш…

— Пак можем да имаме сал — рече Енея. — Можем да си построим дървен сал и да плаваме по течението… не само в този участък от реката, но и в останалите.

Отново потърках бузата си.

— Водопадът…

— Можем да пренесем багажа си долу сутринта с килимчето — прекъсна ме тя. — Да построим сал под водопадите. Освен ако не смяташ, че не сме в състояние да си направим сал…

Погледнах към голосеменните: високи, тънки, яки, точно с нужната дебелина.

— Можем да построим сал — съгласих се аз. — На Канс често го правехме, за да пренасяме с шлеповете повече товар надолу по течението.

— Добре — каза Енея. — Тази нощ ще лагеруваме тук… тя не би трябвало да е прекалено дълга, щом денят е само осемнайсет стандартни часа. Ще тръгнем на разсъмване.

За миг се поколебах. Не исках да оставям едно дванайсетгодишно хлапе да взима решения за всички нас, но идеята ми се струваше разумна.

— Добре — казах аз, — но къде ще спим тази нощ? Тук на брега или в кораба, където ще е по-безопасно?

— При дадените обстоятелства ще се постарая да направя вътрешността си колкото е възможно по-безопасна и приятна — обади се корабът. — Две от кушетките на палубата за сомния все още могат да се използват за легла, освен това има хамаци, които могат да се опънат…

— Предлагам да лагеруваме на брега — прекъсна го Енея. — В кораба няма да сме по-защитени от Шрайка, отколкото ако сме навън.

Погледнах към помръкващата гора и казах:

— Възможно е да има и други неща, с които не бихме искали да се срещнем на тъмно. На кораба ми се струва по-безопасно.

А. Бетик посочи един малък вързоп.

— Намерих няколко аларми с ограничен периметър. Можем да ги разположим около лагера. Бих се радвал да остана на пост през цялата нощ. Признавам, че ще ми е приятно да останем навън след толкова много дни на борда на кораба.

Въздъхнах и се предадох.

Първо поставихме на място алармите, като ги забихме в полукръг от края на гората до самата вода.

— Ами ако онова голямо нещо изпълзи от реката и ни изяде? — попита Енея, когато свършихме. Вече сериозно се смрачаваше, но облаците скриваха всички звезди. Вятърът зловещо шумолеше в папратите над нас.

— Ако онова или каквото и да било друго изпълзи от реката и ни изяде — отвърнах аз, — ще ти се прииска да беше останала още една нощ на кораба. — Поставих последните детектори на речния бряг.

Разпънахме палатката по средата на пясъчната ивица, недалеч от носа на повредения кораб, Енея нагласи спалните чували, а аз сложих върху нагревателния куб тиган и отворих консерва задушено говеждо. В последния момент си спомних, че Енея е вегетарианка — през двете седмици на борда на кораба ядеше предимно салати.

— Всичко е наред — каза тя, като подаде глава от палатката. — Ще хапна малко хляб и може би сирене.

А. Бетик носеше паднали дърва и нареждаше камъни за огнище.

— Нямаме нужда от това — казах аз, като посочих към нагревателния куб и кипящото задушено в тигана.

— Да — съгласи се андроидът, — но си помислих, че огънят може да ни достави удоволствие. А и ще ни трябва светлина.

Оказа се, че светлината наистина много ни трябва. Седяхме под тентата на палатката и гледахме как пламъците хвърлят искри към небето, когато се разрази буря. Бе странна буря, с ивици от движещи се светлини вместо светкавици. Искрящите ивици падаха от бясно носещите се облаци само на метри от голосеменните папрати в шеметния вихър на надигналия се вятър. Нямаше гръмотевици, но някакъв вид инфразвуков тътен изопваше нервите ми. В самата джунгла танцуваха и се люлееха червени и жълти кълба фосфоресцираща светлина — не грациозно като сияйните есенни паяжини в горите на Хиперион, а нервно, почти зловещо. Реката зад нас кипеше от все по-силните вълни, които се разбиваха в брега. Трябва да съм представлявал комична гледка — седнал до огъня със слушалките, настроени на честотата на детекторите за движение, с плазмената пушка в скута си, с очилата за нощно виждане на чело, готов всеки момент да ги смъкна над очите си. Но тогава не ми изглеждаше забавно; постоянно се сещах за отпечатъците от стъпките на Шрайка в пясъка.

— Заплашително ли се държеше? — бях попитал А. Бетик.

— Не се държеше изобщо никак — отвърна той. — Просто стоеше там на брега — висок, бодлив и тъмен, но блестящ. Очите му бяха много червени.

— Към теб ли гледаше?

— Гледаше на изток, надолу по реката — бе отвърнал А. Бетик.

„Сякаш е чакал да се върнем ние с Енея“ — бях си помислил.

Така че седях до пламтящия огън, гледах танца на светлините и блясъка над разлюляната от вятъра джунгла, следях блуждаещите сред мрака на джунглата огньове, слушах инфразвуковия тътен и се чудех как, по дяволите, съм попаднал тук. Може би докато спокойно и глупаво си седяхме около огъня, в джунглата ни дебнеха какви ли не хищници. Или да придойде реката — стена от вода, която можеше да ни залее всеки момент. Да лагеруваме на тясната пясъчна ивица изобщо не бе благоразумно. Би трябвало да спим на кораба със здраво заключена херметична камера.

Енея, легнала по корем и загледана в огъня, изведнъж попита:

— Знаеш ли някакви истории?

— Истории ли! — почти извиках.

— Ами да — отвърна момичето. — Например за призраци.

Изсумтях възмутено.

Енея опря брадичка на дланите си. Огънят хвърляше по лицето й топли отблясъци.

— Просто си помислих, че може да е забавно — рече тя. — Обичам разказите за призраци.

Дойдоха ми наум четири-пет отговора на думите й, но се сдържах.

— Най-добре да заспиваш — казах накрая. — Ако корабът е прав за късия ден, нощта също няма да е дълга… — „Моля те, Господи, нека това е истина“ — помислих си в този момент. После продължих на глас: — По-добре да поспиш, докато можеш.

— Добре — отвърна Енея и хвърли последен поглед над огъня към разлюляната от вятъра джунгла, мълниите и огньовете в гората. После се пъхна в спалния си чувал и заспа.

Известно време мълчаливо седяхме с А. Бетик. От време на време разговарях с гривната инфотерм — помолих кораба незабавно да ми съобщи, ако реката започне да се надига, ако засече някакво изместване на маса или ако…

— Ще ми е приятно да остана първи на стража, господин Ендимион — рече андроидът.

— Не, върви да спиш — отвърнах аз, забравил, че синьокожият мъж почти няма нужда от сън.

— Тогава ще пазим заедно — меко каза той. — Но се чувствайте свободен да подремнете, когато ви се прииска.

Навярно съм задрямал преди тропическото разсъмване около шест часа по-късно. Времето през цялата нощ беше облачно и бурно и корабът не получи възможност да фиксира положението на някоя звезда. Не ни изядоха хищници. Реката не се надигна. Не ни удариха мълнии, кълбата блатен газ не напуснаха блатата, за да ни изгорят.

Онова, което помня най-добре от онази нощ, освен параноичния си страх и ужасната си умора, бе видът на спящата Енея, разпиляла кестеняворусата си коса извън червения спален чувал, вдигнала юмруче до бузата си като бебе, готвещо се да засмуче палец. През онази нощ разбрах значението и огромната трудност на задачата, която стоеше пред мен — да закрилям това дете от острите ръбове на една чудата и безразлична вселена.

Струва ми се, че точно през онази чуждоземна и бурна нощ за пръв път осъзнах какво е да си родител.

 

 

В зори поехме на път и аз си спомням онази утринна смесица от крайна умора, слепващи се очи, обрасли бузи, схванат гръб и искрена радост, която обикновено изпитвах след първите си нощи на такива лагерни пътешествия. Енея слезе до реката да се измие и трябва да призная, че изглеждаше по-свежа и по-чиста, отколкото можеше да се очаква при тези обстоятелства.

А. Бетик бе стоплил кафе върху куба и с него изпихме по чаша, докато гледахме как от бързо движещата се река се надигат валма утринна мъгла.

Когато слънцето заблестя над върхарите на джунглата и отнесе надигащата се от гората и реката мъгла, ние вече пренасяхме багажа си с Хокинговото килимче надолу по течението. Тъй като с Енея не бяхме работили предишния ден, оставих А. Бетик да прекарва вещите ни, а аз заизмъквах от кораба още неща и проверявах дали наистина сме взели всичко, от което имаме нужда.

Все още бях убеден, че някъде трябва да има сал, но колкото и да рових и да отварях различните отделения на шкафа, не успях да открия такъв.

— Господин Ендимион — каза корабът, когато споменах на детето какво търся, — имам смътен спомен.

С Енея спряхме да ровим и се заслушахме. В гласа на машината имаше нещо странно, почти болезнено.

— Имам смътен спомен, че Консулът взе надуваемия сал… помня, че ми махаше за сбогом от него.

— Къде е било това? — попитах аз. — На коя планета?

— Не знам — отвърна той със същия замаян, почти болезнен тон. — Може изобщо да не е било планета… помня, че под реката блестяха звезди.

— Под реката ли? — учудих се аз. Притеснявах се за състоянието на мозъка му след катастрофата.

— Споменът е разпокъсан — вече по-оживено продължи корабът. — Но със сигурност помня, че Консулът тръгна със сала. Беше голям и спокойно можеше да носи десетина души.

— Чудесно — отвърнах аз и затръшнах вратата на шкафа. После с Енея отнесохме последния багаж — бяхме провесили от херметичната камера една метална сгъваема стълба, така че влизането и излизането не бе толкова трудно, колкото преди.

А. Бетик се върна, след като беше оставил под водопадите лагерната екипировка и кутиите с храна. Погледнах онова, което оставаше: моята раница, напълнена с личен багаж, раницата и торбата на Енея, допълнителните комуникационни средства и очилата за нощно виждане, няколко дажби храна и — стегната под капака, на раницата ми — сгънатата плазмена пушка, както и мачетето, което А. Бетик бе намерил предишния ден. Дългият нож беше неудобен за носене дори в кожения си калъф, но няколкото минути, които прекарах в джунглата, ме бяха убедили, че може да ни дотрябва. Бях взел също брадва и един още по-компактен инструмент — всъщност сгъваема лопата, макар че ние, записалите се в пехотата идиоти, от хилядолетия бяхме обучени да го наричаме „шанцов инструмент“. Всички тези неща започваха да заемат прекалено много място.

Щях да се радвам, ако можех да оставя брадвата и да взема лазерен нож, за да отсека дърветата за сала — за предпочитане щеше да е дори някой стар верижен трион, но в оръжейния шкаф изненадващо нямаше режещи инструменти. В един момент си бях помислил да взема старата щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и просто да взривя онези дървета, ако трябва дори да ги обсипя с ПУЛСОВИ мълнии, но после се отказах. Щеше да вдигне прекалено много шум, би било твърде мръсно и неточно. Щеше да ми се наложи просто да използвам брадвата и малко да се поизпотя. Бях взел един от комплектите инструменти с чук, клещи, отвертка, винтове и сглобки — всички неща, които можеха да ни потрябват за построяването на сал, — както и няколко рула непромокаема облицовка, която можеше да се използва като груба, но подходяща настилка на сала. Най-отгоре в комплекта имаше неколкостотин метра покрито с найлон въже, разделено на три отделни намотки. В една червена непромокаема торба бях намерил сигнални ракети и обикновен пластичен експлозив от онези, които от безчет векове се използват за взривяване на дънери и скали, както и десетина детонатора. Взех всичко това, макар и да беше съмнително, че ще ми свърши работа при повалянето на дърветата. Към тази купчина прибавих два медицински комплекта и водопречиствател с размерите на бутилка, които щяха да са ни нужни за пътуването на изток.

Бях извадил и електромагнитния гравитопояс, но уредът бе прекалено обемист с хамута и енергийната си кутия. Така или иначе, го подпрях на раницата си, като си помислих, че може да ни дотрябва. На раницата ми беше опряна и 16-калибровата пушка, която андроидът не си бе направил труда да вземе със себе си. До нея лежаха три кутии с патрони. Бях настоял да вземем и игления пистолет, но нито А. Бетик, нито Енея искаха да го носят.

На колана ми висяха кобурът със заредения пистолет, калъфът със старомодния компас, който бяхме намерили в шкафа, сгъваемите ми очила за нощно виждане и един бинокъл за през деня, манерка, както и два резервни пълнителя за плазмената пушка.

— Нещо да сме забравили? — попитах аз. Тримата стояхме на тясната пясъчна ивица и гледахме багажа и оръжията.

— Мен — обади се по инфотерма на китката ми корабът. Гласът му звучеше малко жално.

Енея се приближи до него и докосна заобления метал на корпуса.

— Как си?

— Вече започнах ремонта, госпожице Енея — отвърна той. — Благодаря за вниманието.

— Все още ли смяташ, че ще ти трябват шест месеца? — попитах аз. Последните облаци се разпръскваха и небето отново беше бледосиньо. Зелените и белите папрати се люлееха на фона му.

— Приблизително шест стандартни месеца — отвърна корабът. — Става дума за вътрешното и външното ми състояние, разбира се. Не разполагам с макроманипулатори, за да ремонтирам такива неща като разбитите летящи велосипеди.

— Няма значение — рече Енея. — Оставяме ги тук. Ще ги поправим, когато отново се видим.

— Кога ще е това? — попита корабът. По инфотерма гласът му звучеше по-тихо от обикновено.

Детето погледна към А. Бетик и мен. Никой от нас не отвръщаше. Накрая Енея каза:

— Пак ще ни потрябват услугите ти. Можеш ли да се скриеш тук за месеци… или години… докато се поправяш и ни чакаш?

— Да — отвърна корабът. — На речното дъно става ли?

Погледнах към огромния сив корпус, който се издигаше от водата. Реката тук бе широка и навярно дълбока, но мисълта повреденият кораб да се крие в нея ми се стори странна.

— Няма ли да… пропуснеш вода? — попитах аз.

— Господин Ендимион — рече той с онзи глас, който ме караше да мисля, че се държи надменно, — аз съм междузвезден космически кораб, способен да навлизам в мъглявини и да съществувам съвсем спокойно във външната обвивка на червени гиганти. Едва ли ще пропусна вода — както се изразихте, — само защото съм потопен в H₂O за кратък период от години.

— Извинявай — казах аз и добавих, тъй като не исках да оставям укора му без отговор: — И не забравяй да затвориш херметичната си камера преди да се потопиш.

Корабът не каза нищо.

— Когато се върнем за теб — рече момичето, — ще можем ли да те извикаме?

— Използвайте инфотерма или честота деветдесет-точка-едно по общия радиоканал — отвърна той. — Ще изкарам над водата камшичеста антена, за да приема повикването ви.

— Камшичеста антена — замислено повтори А. Бетик. — Какъв прелестен израз.

— Съжалявам, че не си спомням произхода на този термин — рече корабът. — Паметта ми не е такава, каквато беше някога.

— Няма нищо — каза Енея и потупа корпуса. — Ти ни служи добре. Сега се възстанови… Искаме те във върхова форма, когато се върнем.

— Да, госпожице Енея. Ще остана във връзка и ще ви наблюдавам, докато не преминете през следващия телепортал.

А. Бетик и Енея седнаха на килимчето. Раниците им и последният ни багаж заеха останалото пространство. Пристегнах ремъците на обемистия гравитопояс. Това означаваше, че ще трябва да нося собствената си раница на гърди, а оръжието в свободната си ръка, но иначе всичко беше наред. Знаех как да управлявам уреда само от книгите — на Хиперион електромагнитните колани бяха безполезни, — но контролният механизъм беше прост и можех да разчитам на интуицията си. Енергийният индикатор показваше пълен заряд.

Килимчето висеше на десетина метра над реката, когато натиснах дръжката на контролера, издигнах се във въздуха, едва не се врязах в една от голосеменните папрати, възстанових равновесие и полетях до тях. Висенето от облицования хамут не бе толкова удобно, колкото седенето върху летящ килим, но удоволствието от полета беше много по-голямо. Все още стиснал в ръка дръжката на контролера, направих жест с палец нагоре към тях и полетяхме над реката към изгряващото слънце.

 

 

Между кораба и целта не видяхме много други пясъчни ивици, но имаше удобно място точно под водопада, на южния бряг на реката, след бързеите. Там А. Бетик бе разтоварил първата партида от багажа ни. После се сетих нещо и казах високо:

— Ами ако между нас и портала има друг водопад? Или още десет? Вчера не открихме телепортатор, така че не знаем колко път ни чака.

— Госпожица Енея ме помоли да поразузная — рече андроидът. — Направих го, когато докарах първата част от багажа.

Намръщих се.

— Да поразузнаеш ли? Та ти не си имал време да изминеш още сто или повече клика по течението.

— Не — съгласи се андроидът, — но се вдигнах много нависоко и използвах бинокъл, за да огледам пътя. Изглежда, реката тече право напред още почти двеста километра. Беше трудно естествено, но видях нещо, което може да е арка, на около сто й трийсет километра нататък. Дотам като че ли няма други водопади или по-съществени препятствия.

Намръщих се още повече.

— Как видя всичко това? На каква височина си се издигнал?

— Килимчето няма индикатор за височина — отвърна А. Бетик, — но ако се съди по видимата заобленост на планетата и смрачаването на небето, струва ми се, бях на около сто километра нагоре.

— Да не би да си облякъл някой от космическите костюми? — попитах. На тази височина човешката кръв би кипнала във вените и белият му дроб би експлодирал от ужасната декомпресия.

— Не — отвърна андроидът и се обърна да вземе една от кутиите. — Просто не дишах.

Поклатих глава, стиснах брадвата и тръгнах към дърветата.

 

 

Стигнахме огромния древен телепортал след два дни. По широката му задна част бяха израснали цели дървета; от декоративните му детайли се спускаха лиани.

В продължение на една безкрайна минута си мислех, че този портал е мъртъв, че няма да проработи. Зад него можех да видя познатата джунгла и синьото небе, да гледам как реката минава отдолу. Гледката бе нормална чак до момента, в който стигнахме сянката на гигантската арка. Видях как на десет метра пред нас над водата скочи някаква риба. Вятърът развяваше косата на Енея и вдигаше вълни. Над нас висяха тонове древен метал, напомнящ детска рисунка на мост.

— Нищо не стана… — започнах аз.

Внезапно въздухът се изпълни с електричество. Сякаш от арката точно над главите ни се беше спуснала гигантска завеса. Паднах на едно коляно, усещайки нейната тежест, а после и безтегловност. За миг, прекалено кратък, за да бъде измерен, се почувствах така, както при избухването на аварийното поле около нас в уцеления космически кораб — като зародиш в плацента.

После преминахме. Слънцето бе изчезнало. Нямаше я дневната светлина. Речните брегове и джунглата се бяха изпарили. До хоризонта от всички страни се простираше вода. Безброй звезди изпълваха небето, което изглеждаше прекалено огромно.

Право пред нас, очертавайки силуета на Енея като оранжеви прожектори, се издигаха три луни, всяка с големината на напълно осветена планета.