Артър Хейли
Детективи (34)

Трета глава

„Разполагаш с достатъчно време“ — бе казала Синтия на Патрик Дженсън. Но преди да бъдат предприети фаталните стъпки, изминаха почти четири години — определено повече, отколкото възнамеряваше тя.

Това време обаче изтече бързо, особено за Синтия, която с невероятна скорост се изкачваше по йерархичната стълба в полицейското управление в Маями. И все пак нито успехите й, нито времето укротяваха омразата, която изпитваше към родителите си. Нито пък отслабваше стремежът й за отмъщение. От време на време напомняше на Дженсън за ангажимента му към нея. Той твърдеше, че продължава да търси подходящия човек — умен, безжалостен, жесток и сигурен. Засега такъв не се беше появил.

Понякога целият замисъл се струваше на Дженсън зловещ и нереален. Като писател често бе писал за престъпници, но всичко това беше абстрактно — просто думи на компютърен екран. Истинският мрак на престъпността, както тогава го виждаше, се намираше в свят, който принадлежеше на други, съвсем различен вид, хора. И все пак сега той бе станал един от тях. С една-единствена безумна постъпка беше извършил възможно най-тежкото престъпление и от този миг с предишния му подчинен на закона живот бе свършено. Дали и другите попадаха в подземния свят по този главоломен, неочакван начин? Предполагаше, че с мнозина е така.

Понякога той се питаше: „В какво се превърна, Патрик Дженсън? — И си отговаряше: — Каквото и да е, ти отиде прекалено далеч. Вече няма връщане… Вече не можеш да си позволиш лукса на добродетелта… Ако някога се разбере какво си извършил, нищо няма да ти бъде простено… Така че единственото, което има значение, е оцеляването, оцеляване на всяка цена… дори и с цената на друг живот…“

Въпреки всичко Дженсън продължаваше да изпитва същото усещане за нереалност.

За разлика от него, и той го знаеше, Синтия не хранеше такива илюзии. Тя притежаваше твърдост, която не допускаше отклонение от целта. Беше я виждал в действие и разбираше, че няма как да избегне мисията си на екзекутор, действащ от името на Синтия Ърнст, и че ако я провали, тя ще изпълни обещанието си и ще го унищожи.

В крайна сметка Дженсън стигна до убеждението, че вече не е същият човек както някога. Беше се превърнал в безжалостен непознат, погълнат единствено от себе си.

По пътя към основната си цел Синтия се погрижи и за още нещо: използвайки високия си чин, попречи на производството на Малкълм Ейнсли в лейтенант. Мотивите й бяха съвсем ясни, дори за самата нея. Детството й! Никой, никой не можеше повече да я изоставя! Но Малкълм го беше направил, и прошка нямаше да има.

След продължителното отлагане Синтия реши, че е чакала достатъчно. Тя изрази нетърпението си пред Патрик по време на един уикенд, прекаран в Насау на Бахамите, където отново се регистрираха в отделни хотели — Синтия в луксозния „Парадайз айлънд оушън клъб“.

След продължителна сладострастна сутрин, Синтия внезапно седна на леглото си.

— Имаше достатъчно време. Искам да предприемеш някакви действия, в противен случай ще го направя аз. — Тя се наведе над него и го целуна по челото. — И вярвай ми, скъпи, действията, които имам предвид, няма да ти харесат.

— Зная. — От известно време Дженсън очакваше подобен ултиматум. — С колко време разполагам?

— Три месеца.

— Нека да са шест.

— Четири, като броим от утре.

Той въздъхна. Разбираше, че Синтия говори сериозно, съзнаваше също, че времето е дошло и за самия него.

 

 

Дженсън беше написал още една книга, която, подобно на предишните две, бе пълен провал в сравнение с някогашните му бестселъри. В резултат авансите, които Патрик беше получил от издателите за трите си книги и които отдавна бе изхарчил, не се изплатиха и постъпленията му спряха. Следващата стъпка можеше да се предскаже. Американската му издателска къща, която през успешните му години плащаше тлъсти аванси за все още ненаписани книги, престана да го прави и настоя да предаде завършен ръкопис, преди да подпишат какъвто и да е договор.

Това отчайваше Дженсън. През предишните няколко години той не беше овладял склонността си към разкошен живот и сега имаше само дългове. Така че възможността да получи двеста хиляди, за да наеме убиец — от които възнамеряваше да задържи половината, както и парите, които предвиждаше за собствените си услуги, — беше повече от привлекателна.

Задачата му да открие подходящ човек се улесни от поредица съвпадения. Първоначално те не бяха свързани с Патрик и се отнасяха до полицията, група инвалиди, ветерани от Виетнам и войната в Залива, и наркотици. Приковани към инвалидни колички, след войните ветераните се бяха пристрастили към дрогата, но после се бяха отказали и сега водеха истински кръстоносен поход срещу наркотрафика. В неспокойния, расово разнороден квартал, в който живееха — между „Гранд авеню“ и „Бърд роуд“ в Коконът гроув — те бяха обявили лична война на онези, които пласираха дрога и спомагаха за разрушаването на живота на мнозина млади хора. Членовете на групата знаеха, че и други от тяхното общество се опитват да се борят с наркотиците и трафикантите, в повечето случаи безуспешно. Ветераните в инвалидни колички обаче успяваха и по специфичния си начин се бяха превърнали в бдителни информатори на полицията.

Колкото и да беше парадоксално, техният водач и вдъхновител не бе нито ветеран, нито бивш наркоман, а някогашен спортист и студент. Четири години преди това двайсет и три годишният Стюърт Райс, известен като Стюи, бе претърпял падане по време на изкачване по отвесен планински връх, което завинаги го беше парализирало от кръста надолу и го бе приковало към инвалидна количка. Той също се вълнуваше от проблема за младежта и наркотиците и съюзът му с ветераните се роди от общата им позиция и братството, което хората в колички инстинктивно изпитват един към друг.

Райс обикновено казваше на новопостъпилите в групата, формирана в началото от трима ветерани от Виетнам, а сега увеличила броя си на дванайсет души: „Млади хора, хлапета със здраво тяло и активен живот биват унищожавани от онази измет, която би трябвало да е в затвора. И ние помагаме да я вкарат там“.

Тактиката на групата инвалиди се състоеше в това, да събират информация кой пласира дрога, къде, кога, колко често и кога се очакват нови доставки, и после анонимно да я предават на спецчастта за борба с наркотрафика от полицейското управление.

Веднъж Райс бе казал на свой доверен приятел: „Онези от нас, които са в колички, могат да се навъртат из местата, където се продава дрога. И почти никой не ни забелязва. Ако изобщо се сетят за нас, те си мислят, че просим. Смятат, че щом краката ни са парализирани или ръцете ни не помръдват, същото се отнася и за главите ни — особено наркоманчетата и пласьорите, отдавна разрушили и малкото си мозъчни клетки, които някога са притежавали“.

Отначало полицаите от спецчастта за борба с наркотрафика се отнасяха скептично към анонимните телефонни съобщения — съобщения, които Райс винаги предаваше лично по клетъчен телефон, за да не могат да го засекат. Веднага след предупреждението полицаят, приел разговора, питаше кой се обажда, но единственото име, което Райс съобщаваше преди да затвори, бе „Стюи“. Думите „Обажда се Стюи“ вече се посрещаха с поздрава: „Здрасти, приятел! Какво имаш за нас?“. Не се опитваха да го засекат. Защо да провалят нещо добро?

В резултат полицията започна все по-често да залавя наркобанди. Арестите и присъдите се трупаха. Отделни части от Коконът гроув станаха по-чисти. После установената система се наруши.

По-големите трафиканти усетиха, че има нещо гнило и започнаха да задават въпроси. Отначало нямаше резултат. После един от арестуваните пласьори случайно дочу реплика, разменена между двама полицаи: „Стюи се справи и този път“.

След час из целия Коконът гроув се разнасяше въпросът: „Кой, по дяволите, е този Стюи?“.

Отговорът дойде бързо. Беше разкрита и тактиката на групата на инвалидите.

Стюърт Райс трябваше да умре, и то по такъв начин, че да държи влага и на другите.

Поръчковото убийство предстоеше и тъкмо тогава — съвсем случайно — в историята се забърка Патрик Дженсън.

 

 

Дженсън бе станал редовен посетител в „Брас дъблуун“, шумен, задимен бар, добре известен като свърталище на пласьори на дрога. Когато онази вечер влезе вътре, от другата част на заведението се разнесе глас:

— Хей, Пат! Пишеш ли нещо ново, мой човек? Ела да ни разкажеш! — Гласът принадлежеше на бивш затворник на име Арли, е тясно, белязано от шарка лице, и е дебело криминално досие. Около масата имаше неколцина други, неизменна част от пейзажа, които Дженсън вече бе опознал покрай криминалния си роман. Един от групата писателят виждаше за първи път — едър мъж със сурови черти, широки рамене, мощни ръце, късо подстригана коса и светлокафява кожа. При приближаването на Дженсън непознатият се намръщи. Той изръмжа някакъв въпрос, на който отговори някой от присъстващите.

— Пат е наш човек, Върджило. Пише книги. Ти му кажеш некоя глупост, той прави цела история. Просто книга, нищо истинско, не ни вреди.

— Да, Пат си държи устата затворена — прибави някой друг. — Ясна му е картинката. Нали, Пат?

Дженсън кимна.

— Напълно.

Направиха му място край масата и му придърпаха стол. Той се обърна към огромния непознат и спокойно му каза:

— Не е нужно да ми казваш нищо, Върджило, просто ще забравя името ти. Ще ти задам обаче един въпрос. — Всички го зяпнаха. — Мога ли да ти взема нещо за пиене?

Все още намръщен, здравенякът изгледа Дженсън, после със силен акцент отвърна:

— Аз плаща пиячката.

— Чудесно. — Писателят също не извръщаше поглед. — Двойно уиски с черен етикет.

— Идвам! — извика барманът.

Върджило стана. Изглеждаше още по-огромен.

— Първо пусна една вода.

Когато се отдалечи, Дъч, мъжът, който беше гарантирал за писателя, каза на Патрик:

— Преценява те. По-добре да те хареса.

— Какво ме интересува?

— Щото никой не се пречка на Върджило. Той е колумбиец — идва и си отива. В родината му четирима доносници изпели шефа си на колумбийските ченгета. Върджило трябвало да им покаже, че не са постъпили добре. И знаеш ли к’во направил?

Дженсън поклати глава.

— Намерил ги и ги завързал за дървета с изпънати ръце. После с бензинов трион им отрязал десните ръце.

Дженсън рязко вдигна чашата си и отпи от скоча.

— Полезно е да познаваш Върджило — прошепна Арли. — Довечера ще има акция. Интересува ли те?

— Да. — В същия миг на Дженсън му хрумна нещо.

— Щом се върне — рече Дъч, — изчакай малко, после иди до кенефа и се помотай там. Ние ще питаме Върджило дали можеш да дойдеш.

Малко по-късно Дженсън получи разрешение.

 

 

— Продължавай да следваш джипа — нареди на Дженсън Дъч. — И когато спрат и изключат фаровете, направи същото.

Беше почти 03:00 часът. Пътуваха във волвото на Дженсън и бяха изминали петдесет и пет километра на юг по флоридската скоростна магистрала. Арли шофираше джип „Чероки“, в който бе и Върджило. После, точно когато минаваха покрай Флорида сити, отбивката за Евърглейдс, те завиха по „Кард саунд“, пуст, рядко използван път, който водеше към Кий Ларго^[1]. На лунната светлина Дженсън можеше да види вълните и разнебитените колиби от стари лодки по тинестите брегове от двете страни. Нямаше нито къщи, нито селища, които да осветяват нощта, нямаше и следа от други коли. Нощем шофьорите отбягваха този път и предпочитаха по-оживената и по-безопасна магистрала САЩ–1.

— Не мож ме накара да живея в некой от онез лайнарници — каза Дъч. — Ами ти? — Фаровете им бяха осветили купчина останки от лодка, на които имаше груба табела с надпис „Продавам раци“. Като се чудеше защо изобщо е тук, Дженсън не отговори.

В този момент джипът пред тях отби от пътя и спря. Фаровете му угаснаха. Писателят го последва, изключи фаровете на волвото и излезе. Двамата от джипа ги чакаха. Не размениха нито дума.

Едрият колумбиец вървеше покрай самата вода и се взираше в мрака.

Изведнъж блеснаха фарове. От пътя отби микробус с надпис „Отпушване на канали“ и спря до джипа. От него слязоха двама мъже. Патрик забеляза, че са с ръкавици. Новодошлите отидоха до задните врати на микробуса. Другите се приближиха до тях. Дженсън остана назад.

В микробуса се виждаше някаква сянка. Когато я издърпаха, Патрик откри, че е механична инвалидна количка. Беше съборена. В нея имаше човек и макар да беше завързан с въже, изглежда се съпротивляваше. Върджило се приближи — той също си бе сложил ръкавици. После, сякаш тежката количка стана като перце, колумбиецът я вдигна и я изправи. Патрик видя млад мъж със запушена уста. Очите на пленника отчаяно скачаха насам-натам, опитваше се да освободи устата си. Някак си за миг той успя и изплю част от натиканата в устата му кърпа. Младежът погледна към застаналия встрани Дженсън и с мъка извика:

— Отвлякоха ме! Казвам се Стюи Райс. Тези хора ще ме убият! Моля ви, помогнете…

Върджило размаза лицето на Стюи с огромния си юмрук. От устата му бликна кръв и той нададе остър вик, който заглъхна, когато Дъч отново натъпка вътре кърпата. Очите на пленника умолително продължаваха да скачат от човек на човек. Дженсън трябваше да се извърне.

— Да размърдаме се — рече Върджило и забута количката към водата. Тя се запъна и той отново я вдигна без усилие. Двамата, които бяха пристигнали с микробуса, го последваха. Единият носеше верига, а другият — циментов блок. Дъч тръгна заедно с тях и махна на Патрик да не изостава. Дженсън неохотно се подчини. Арли остана на брега.

Нагазиха в стария канал. В средата той достигаше два и половина — три метра дълбочина. Двамата, докарали количката, тръгнаха напред, заобикаляйки мангровите дървета.

В мрака пред тях се очертаваше мангрово островче, заобиколено с плитка вода и водорасли. Двамата изглежда познаваха мястото и спряха там, където усетиха, че започва да става по-дълбоко.

— Тук е добре — каза единият.

Върджило забута напред количката с изпадналия в паника младеж, докато не го потопи до кръста. Другите двама прекараха веригата през всяко от вече потопените под водата колела на количката и после закачиха единия й край за някакъв дънер на островчето, а другия за циментовия блок, който носеха.

— Няма никакъв шанс да остане на повърхността каза Дъч. — Започва приливът и след няколко часа водата ще се покачи над главата му. — Той се изсмя. — Така копелето ще има време да си помисли.

Завързаният младеж явно го чу, защото простена и още по-усилено започна да се мъчи да се освободи, но от движенията му количката само потъна още повече.

Дженсън потръпна в мрака. Още щом видя пленника, той разбра, че участва в убийство, поне като съучастник. Но знаеше и че ако се опита да избяга, ще бъде следващата жертва. Върджило не би се поколебал.

Дълбоко в него някакъв слаб гласец от миналото се обаждаше: „В какво съм се превърнал? Кога престана да ми пука?…“. И Дженсън си припомни нещо забравено: „Човекът, който някога бях, вече не съществува“.

— Тръгваме — рече Върджило.

Когато се насочиха обратно към брега и оставиха инвалидната количка, Дженсън се опита да не мисли за смъртта на Стюи Райс. Младежът неизбежно щеше да умре. Патрик мислено виждаше как водата постепенно се покачва пред безпомощния поглед на Райс, докато солените вълни — малко по малко — започнат да обливат лицето му… Скоро щеше да надига главата си колкото е възможно по-високо, да вдишва, когато може, и да задържа дъха си въпреки неумолимото покачване на водата… Инстинктът му за самосъхранение щеше да действа до последния миг… навярно от време на време щеше да вдишва глътка въздух, макар да знаеше, че скоро няма да може… После, когато водата се покачи още, той отчаяно щеше да се дави и плюе… и накрая, когато устата и носът му потънеха и дробовете му се напълнеха с вода, милостиво щеше да настъпи смъртта…

Дженсън се откъсна от мислите си.

Когато се върнаха на брега, Върджило отиде при Патрик и приближи плътно лицето си до неговото.

— Трябва пазиш абсолютна тайна. Иначе убивам, мамка ти.

— Така или иначе, трябва да си държа устата затворена, нали? И аз съм вътре. — Дженсън не се отдръпна, като се опитваше да говори спокойно. Бе решил, че единственият начин да се разбере с Върджило е да не проявява страха си.

— Да — призна здравенякът. — И ти вътре.

— Някой път искам да разговарям с теб насаме — тихо каза Дженсън. — Само ние двамата.

Върджило изглеждаше изненадан. Ясно се виждаше, че обмисля. После въпросително вдигна вежди.

— Да — рече Дженсън. Другият очевидно беше разбрал съобщението му.

— Сега заминава за Колумбия — отвърна Върджило. — Щом връща, открива те.

Патрик знаеше, че ще го направи. Знаеше също, че е намерил убиеца, когото търсеше.

 

 

Двама мотоциклетисти, рано сутринта, първи видяха полупотъналата инвалидна количка. От „Алабама Джакс“, известен рокерски бар малко по-нататък по пътя, те се обадиха в полицията в Метро-Дейд. Двама униформени полицаи и санитарите от Бърза помощ нагазиха във водата и малко по-късно главният санитар обяви, че мъжът е мъртъв. Лесно идентифицираха Стюърт Райс по кредитните му карти и документите, които откриха у него. Репортерите от местните медии вече бяха чули информацията по полицейската радиовръзка и пристигнаха на мястото.

Драматичните кадри от изнасянето на количката на брега с увисналата, все още завързана фигура в нея, изпълниха телевизията и вестниците и така несъзнателно медиите изпълниха целта на престъплението: да предупредят другите, особено ветераните инвалиди. След като вече се знаеше за групата и методите й, шпионирането престана. Полицейската спецчаст за борба с наркотрафика също вече не получаваше информация.

— Жалко за Стюи — говореха си полицаите. — Някой трябва да се е разприказвал. Винаги става така.

 

 

Няколко дни след убийството Дженсън телефонира на Синтия в апартамента й, за да й обяви среща. Преди да си тръгнат от Бахамите, тя го беше предупредила, че не трябва да се виждат, докато не постигнат целта си, както и известно време след това. Ето защо Патрик не трябваше да ходи в апартамента й, а да й телефонира само там и никъде другаде. По време на телефонния разговор Синтия му каза, че ще се срещнат следващата неделя в Бока Рътон, който се намираше доста далеч от Маями. Щяха да се видят в ресторанта на Пит на улица „Глейдс“, където сигурно нямаше да срещнат познати.

Дженсън пристигна рано и остана в автомобила си до идването на Синтия, която паркира наблизо. Двамата влязоха в приятния ресторант и си избраха маса на вътрешната веранда, която гледаше към езеро с фонтан и където можеха да разговарят на спокойствие. Синтия си поръча гръцка салата, а Дженсън — специалитета на заведението, без да знае какъв е.

— Открих човека, който ни трябва — директно започна той, когато сервитьорката се отдалечи. Патрик описа Върджило и разказа онова, което знаеше за якия колумбиец.

— Откъде знаеш, че той… — започна Синтия, но Дженсън я прекъсна:

— Още нещо. Имах възможност да го видя в действие. — Той снижи глас и й разказа събитията отпреди няколко дни, като започна с „Кард саунд“. Стигна до момента, в който беше пристигнал микробусът с инвалидната количка, но Синтия му хвърли яростен поглед и изръмжа:

— Млъквай, проклет да си! — Писателят се подчини и тя прибави: — Не ми казвай нищо повече. Не искам да знам.

Патрик сви рамене.

— Е, вече знаеш. Въпросът е, че Върджило извърши убийството. Трябва да си чула за него.

— Разбира се, че съм чула. — Побесняла, Синтия дишаше тежко. — Тъп идиот такъв! Не трябваше да ми казваш, а сега забрави, че си го направил! Просто изтрий последните няколко минути от паметта си.

— Добре, щом искаш, но ме остави да ти кажа още нещо. — Той замълча, докато сервират храната им. Когато сервитьорката си тръгна, Дженсън се наведе напред и заговори още по-тихо: — Въпросът е, че този тип Върджило обича да убива — видях го онази нощ. Умен е и изобщо не се страхува.

Все още видимо притеснена, Синтия изчака малко, преди да реагира.

— Сигурен ли си, че ще се свърже с теб?

— Да, сигурен съм. Очевидно е заминал за Колумбия, докато нещата се поуталожат, но ще се върне и тогава ще разговарям с него да пречука родителите ти. Зная, че ще се съгласи. Междувременно трябва да се погрижим за някои неща. Например за парите.

— Имам ги.

— Двеста хиляди?

— Нали така ми каза.

— И после същата сума — за мен.

Синтия се поколеба, после отвърна:

— Добре, но после.

— Естествено.

— Имам план за убийството — вече по-спокойно каза тя.

— Разкажи ми го.

— Наскоро станаха две убийства: едното — в Коконът гроув, а другото — във Форт Лаудърдейл. Изглежда са извършени от един човек и имат едни и същи странни особености. От отдел „Убийства“ смятат, че могат да последват и други.

— Какви особености?

— В Коконът гроув на местопрестъплението са били оставени мъртви животни.

— Четох за убийството, но не си спомням за никакви животни.

— Това не беше съобщено на пресата.

— А във Форт Лаудърдейл?

— Не помня точно, но беше нещо подобно — отвърна Синтия. — Мислех си, че ако убийството на родителите ми може да се извърши така, че да прилича на онези две…

— Съгласен съм — прекъсна я Дженсън. — Това ще отклони всички подозрения и ще изглежда като дело на един и същи човек. Можеш ли да разбереш още подробности?

Тя кимна.

— Добре. Тогава да се срещнем пак след две седмици.

Малко по-късно двамата напуснаха ресторанта, след като Синтия плати сметката им в брой.

 

 

Волвото на Дженсън остана зад БМВ-то с подвижен покрив на Синтия, когато двата автомобила излязоха на междущатска магистрала I–95, за да потеглят обратно към Маями. Синтия караше по-бързо и Патрик остави колата й да се скрие от погледа му, после зави в следващата отбивка и пое към търговския център, пред който паркира. Без да излиза от колата, той бръкна под сакото и извади малък касетофон. След като пренави лентата, Дженсън си сложи малки слушалки и прослуша записа. Въпреки предпазливите, тихи гласове, качеството беше отлично. Ясно се чуваше всяка дума, включително реакцията на Синтия, когато научи името на убиеца на инвалида, последвана от уговорката им Върджило да убие родителите й.

Дженсън се усмихна. „Синтия — помисли си той, — ти не си единствената, която може да записва изобличаващи разговори.“ Надяваше се никога да не му се наложи да използва този запис, но поне едно нещо вече бе сигурно. Ако нещо се объркаше, определено щеше да повлече със себе си Синтия Ърнст.