Артър Хейли
Детективи (30)

Дванадесета глава

— И какво е заключението ти? — попита Ейнсли.

— Заключението ми е — отвърна Ръби Боуи, — че когато е признал пред теб за убийството на семействата Есперанца и Икеи, Елрой Дойл е казал истината. О, естествено, някои от подробностите се разминаваха, но това не променя основните факти. — Тя замълча за миг. — Да започна ли от самото начало?

— Да.

Сержантът слушаше, докато Ръби му разказваше какво е научила, първо в Метро-Дейд, после и в Тампа.

— Рано сутринта разговарях по телефона с лабораторията в Тампа. Идентифицирали са нишките по ножа и те съответстват на дрехите, така че това със сигурност е ножът, с който е убито семейство Икеи, точно както ти е казал Дойл. А брошката, която намерихме в гроба… — Ръби погледна в бележките си — е определена като много стара и много ценна. Японска. Санди Янис смята, че възрастната госпожа е държала брошката някъде наблизо до себе си, когато е била убита, и Елрой Дойл я е харесал.

— После се е уплашил да не я открият у него и също я е оставил в гроба — довърши Ейнсли.

— Съвсем вярно. Така че Дойл все пак не ти е казал цялата истина.

— Но всичко, което ми призна, е вярно и ти го доказа.

— А, има още нещо. — Ръби извади копия на плика, намерен според Шърли Джазмънд до труповете на семейство Икеи, плика, върху гърба на който имаше седем печата в кръг, а вътре — страница от Откровението. Ейнсли огледа и двете.

— Това е от Пета глава — каза той, като гледаше оръфаната страница. — Три стиха са подчертани. — Сержантът ги прочете на глас:

„И видях в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата.

И видях силен Ангел, който викаше с висок глас: Кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите й?

И един от старците ми рече: плачи; ето лъвът, който е от Юдиното коляно, коренът Давидов победи и може да разгърне книгата и да снеме седемтях печата.“

— Това е работа на Дойл. — Ейнсли си спомни разговора с отец Кевин О’Брайън от черквата „Гизу“, който му описа страстта на дванайсетгодишния Дойл, както се беше изразил свещеникът, към „гнева Божи, преследванията, отмъщенията и убийствата“.

— Това съответства на всичките му по-късни престъпления — прибави сержантът.

— Защо е оставил тази страница до труповете? — попита Ръби.

— Само Дойл знае защо. Аз предполагам, че се е смятал за лъва от Юдиното коляно, което го е довело до серийните убийства. — Ейнсли мрачно поклати глава, после докосна плика и страницата и каза: — Ако разполагахме с това отначало и знаехме за убийството на Икеи, щяхме да заловим Дойл много по-рано.

Последва мълчание. Ръби попита.

— Току-що каза „серийни убийства“. А как виждаш сега случая „Ърнст“?

— Като отделно престъпление. — Ейнсли чуваше отчаяните думи на Елрой Дойл: „Другите ги убих аз, но не ща да умра обвинен в нещо, дето не съм го направил“.

— Преди се съмнявахме дали Дойл казва истината — продължи Ейнсли. — Но сега изглежда много вероятно да е така и предполагам, че случаят „Ърнст“ трябва да бъде разследван отново.

 

 

— От този момент продължаваме работа по случая „Ърнст“ — каза Лио Нюболд. — И ми се струва, че през цялото време си бил прав, Малкълм.

Ейнсли поклати глава.

— Това няма значение. Въпросът е откъде предлагате да започнем?

Двамата бяха сами в кабинета на лейтенанта.

— Ще започнем, като пазим всичко в тайна. Доколкото е възможно. — Нюболд се поколеба, преди да прибави: — Това включва и отдел „Убийства“. Кажи на Ръби да не обсъжда случая с никого.

— Вече й казах. — Ейнсли любопитно изгледа началника си и попита: — Какво е мнението ви?

Лейтенантът неуверено поклати глава.

— Не съм сигурен. Това би означавало, че убиецът на семейство Ърнст съзнателно се е опитал да имитира серийните убийства. И че същият този човек е знаел адски много за другите престъпления на Дойл: подробности, които никога не са били съобщавани в медиите.

Ейнсли внимателно подбра думите си.

— Предполагате, че някой е разполагал с вътрешна информация или че е имало съзнателно изтичане на сведения?

— По дяволите, не зная какво да предполагам! Единственото, което ми е известно, е, че съм адски нервен — чудя се дали някой в управлението, даже в този отдел, знае нещо по случая „Ърнст“, което двамата с теб не знаем. — Нюболд се изправи и се заразхожда напред-назад из кабинета. — Не ми казвай, че не си мислиш същото, защото отлично те познавам.

— Да, прав сте. — След кратко мълчание сержантът продължи: — Мислех си, че мога да започна, като прегледам всички случаи и отделя фактите, направени публично достояние. После можем да ги сравним с данните от случая „Ърнст“.

Нюболд кимна.

— Добра идея, но не го прави в офиса. Ако някой види всички онези документи пръснати около теб, ще се досети какво става. Вземи си ги вкъщи и поработи над тях няколко дни. Аз ще оправдая отсъствието ти.

Ейнсли беше стреснат. Имаше намерение да действа предпазливо, но не до такава степен, че да не вярва на колегите си. И все пак предполагаше, че Нюболд е прав. Освен това в отдела идваха и много външни хора, които винаги любопитстваха.

Ето защо същата вечер, след като пренесе дискретно пет обемисти папки в колата си — по една за всяко от двойните убийства на семействата Фрост, Ларсън, Хенънфелд, Урбина и Ърнст, — Ейнсли се прибра вкъщи и се приготви за напрегната работа.

 

 

— Не зная защо работиш вкъщи — каза на следващия ден Карън, — но самото ти присъствие с всички тези пръснати наоколо документи е направо чудесно. Мога ли да ти помогна?

Малкълм признателно я погледна.

— Можеш ли да отпечаташ някои от бележките ми на компютъра си?

Когато се върна от училище, Джейсън също се зарадва. Той седна при баща си на масата в трапезарията, премести настрани няколко от неговите папки, за да разчисти място за домашната си работа, и двамата продължиха да работят един до друг, прекъсвани само от въпросите на момчето:

— Татко, знаеш ли, че когато умножавана по десет, трябва само да прибавиш една нула? Нали е чудесно?… Татко, знаеш ли, че луната е само на триста осемдесет и четири хиляди километра от тук? Мислиш ли, че ще мога някога да отида там?… — И накрая: — Татко, защо винаги не правим така?

 

 

На Ейнсли му трябваха цели два дни, за да прегледа папките, да отдели подробностите, да си вземе бележки и да скицира всяко едно от престъпленията. Накрая стигна до някои важни заключения.

Започна с това, че прегледа подробностите около местопрестъпленията, които не бяха разгласени на медиите — с надеждата, че заподозреният може да се издаде, като покаже, че знае за тях. Сред тези факти бяха странните предмети, оставени до жертвите — четирите убити котки. Други запазени в тайна детайли бяха гърмящото радио, което полицията винаги откриваше на местопрестъплението; фактът, че завързаните жертви бяха поставяни една срещу друга. Това, че парите на жертвите липсваха, бе съобщавано, но полицията никога не беше споменавала, че ценните бижута, които убиецът също можеше да вземе, винаги бяха оставяни на местопрестъплението.

Някои репортери обаче имаха свои собствени източници на информация в полицейското управление и всичко, което научаваха неофициално, се излъчваше или отпечатваше независимо дали детективите го пазеха в тайна. Това повдигаше два въпроса. Първо, дали медиите бяха успели да публикуват всичко за четирите двойни убийства преди убийството на семейство Ърнст? Като че ли не, помисли си Ейнсли. И второ, съществуваше ли възможност — както бе загатнал Лио Нюболд — за изтичане на информация от управлението, случайно или не? Според Ейнсли отговорът беше положителен.

После идваше въпросът дали имаше някакви разлики между убийството на семейство Ърнст и другите убийства на Дойл? Да, откри сержантът, разликите бяха няколко.

Едната се отнасяше за радиоапаратите, оставени включени на всяко от местопрестъпленията. В случая с убийството на семейство Фрост в хотел „Роял Колониъл“ радиото бе настроено на „Хот 105“ и свиреше хардрок — основното амплоа на станцията. После идваше убийството на Хал и Мейбъл Ларсън и тъй като в доклада не се споменаваше за радио, Ейнсли телефонира на детектив Нелсън Ейбро, ръководител на разследването.

— Не — отвърна Ейбро, — доколкото ми е известно, не е работело никакво радио, но ще проверя и ще ви се обадя.

Детективът позвъни един час по-късно.

— Току-що разговарях с униформения полицай, който първи е пристигнал на местопрестъплението. Каза ми, че е имало включено радио. Спомнял си, че е свирело мощно рокендрол, но идиотът го е изключил и не ми е докладвал нищо. Беше ново хлапе и аз добре го насолих. Важно ли е?

— Не съм сигурен — отвърна Ейнсли, — но ви благодаря, че проверихте.

Ейбро полюбопитства за хода на разследването.

— Най-близкият роднина на семейство Ларсън ме попита дали Дойл със сигурност е извършил това убийство. Можете ли да ми кажете нещо по въпроса?

— В момента не, но ще предам на моя лейтенант, че бихте искали да научите, ако се появи нещо.

Ейбро се подсмихна.

— Разбрах. Знаете нещо, но не можете да ми го кажете.

— Сам знаете как стоят нещата — отвърна Ейнсли.

Беше му известно, че признанието на Дойл от Рейфорд все още не е разгласено и се надяваше да остане така още известно време. В крайна сметка обаче, заради спокойствието на роднините на жертвите, несъмнено щяха да разкрият цялата история.

След семейство Ларсън идваше убийството на Ървинг и Рейчъл Хенънфелд във Форт Лаудърдейл. По време на служебната си командировка в Маями шериф детектив Бенито Монтес бе съобщил, че когато открили труповете, радиото свирело „рок, при това толкова силно, че човек не можеше да си чуе приказката“.

После бяха Лазаро и Луиза Урбина, убити в Маями. Един съсед изключил шумното радио, за да се обади в полицията, но оставил станцията непроменена — „Хот 105“.

Радиото свирело високо и когато Тео Паласио, икономът на общинския съветник, открил труповете на Густав и Елиънър Ърнст. Паласио също изключил радиото, но запомнил, че било настроено на FM 93.1, УТМИ, „любимата програма на госпожа Ърнст“, защото предавали класическа и забавна музика. По УТМИ никога не излъчваха хардрок.

Дали музиката на местопрестъпленията имаше някакво значение? Ейнсли смяташе, че е възможно, особено в съчетание с другите разлики от убийството на Ърнст — мъртвият заек, който Ейнсли още от самото начало определено не смяташе за символ от Откровението.

И така, питаше се той, възможно ли е убиецът на семейство Ърнст да е чул за четирите котки и по погрешка да е решил, че друго животно ще свърши същата работа? Отговорът отново бе: вероятно „да“.

Също толкова важно беше, че малка група от старши детективи бяха научили за решената от сержанта теорема с цитатите от Откровението в деня след убийството на съветника и съпругата му.

Един друг фактор, свързан с времето, също повдигаше някои въпроси.

Интервалът между предишните убийства — на семействата Фрост, Ларсън, Хенънфелд и Урбина — никога не беше по-малък от два месеца и средно се равняваше на два месеца и десет дни. Но от убийството на семейство Урбина до това на Ърнст бяха изминали само три дни.

Сякаш, мислеше си Ейнсли, смъртта на семейство Ърнст е била подготвена да стане след обичайния интервал от време, но внезапно е попречило убийството на семейство Урбина. И докато новината за второто убийство се беше разпространила бързо, дали вече не е било прекалено късно, за да бъде спряно убийството на семейство Ърнст?

Внезапно съмнение смути мислите му, но той мигновено го сподави.

 

 

Колкото до последното убийство на Дойл — семейство Кингсли и Нели Темпон, макар че тук липсваха някои от основните характеристики на почерка му, навярно защото му бяха попречили, времето приблизително съвпадаше с предишните интервали и Ейнсли имаше обяснение за причината.

Детективът смяташе, че въпреки постановлението на съда за вменяемостта на Дойл, престъпникът всъщност е луд. В такъв случай бе възможно да е изпитвал неудържимо желание за убийство на определен интервал от време и за нещастие на семейство Темпон времето му за убиване да е дошло тъкмо тогава.

Но Ейнсли знаеше, че теорията му никога няма да може да се докаже.

Веднага след двудневната си работа с документите сержантът се отправи към отдел „Веществени доказателства“ в полицейското управление.

 

 

Винаги оживеният отдел „Веществени доказателства“ се намираше на един от по-долните етажи в главната сграда на полицейското управление. Началникът му, капитан Уейд Иъкън, набит, посивял ветеран с двайсет и девет годишен стаж в службата, посрещна Ейнсли в кабинета си.

— Точно ти ми трябваше! Как си, Малкълм?

— Добре, сър. Благодаря.

Иъкън махна с ръка.

— Остави официалностите. Готвех се да ти пратя бележчица, Малкълм — за онези серийни убийства на Дойл. Сега, след като вече е мъртъв и случаят е разплетен, тук имаме цяла планина от боклуци, които искаме да разчистим. Отчаяно се нуждаем от пространство.

Ейнсли сбърчи лице.

— Забрави за бележчицата, Уейд. По един от случаите отново започва разследване.

Думата „бележчица“ беше жаргонен термин за периодичните напомняния, изпращани на детективите, оставили криминални улики за съхранение в очакване на процес или с надеждата в някой момент да се стигне до арест. Всъщност в бележчицата се казваше: „Хей! Отдавна пазим тези неща и те заемат място, от което ужасно се нуждаем. Моля, помислете си дали все още ви трябват и ако не, хайде да ги разкараме оттук“. В повечето случаи изхвърлянето на улики изискваше съдебно нареждане.

С друга дума, „боклуци“, наричаха огромните количества предмети, съхранявани в отдел „Веществени доказателства“, включително наркотици — кокаин и марихуана в номерирани найлонови чували, които на улицата струваха няколко милиона долара; стотици огнестрелни оръжия — пистолети, пушки, амуниции, „достатъчни за да вдигнем бунт“, както веднъж бе заявил капитан Иъкън; кръв и телесни течности от убийства или сексуални насилия, които се пазеха в хладилници; по-прозаични неща като крадени телевизори, стереоуредби и микровълнови фурни, плюс стотици запечатани и подредени на високи камари кашони, съдържащи дреболии от други престъпления, включително и убийства.

Колкото до пространството, то никога не достигаше. „Претъпкани сме от пода до тавана, че и отгоре“ — постоянно се жалваше Иъкън, макар че някак си винаги намираха място за новите предмети и кашони.

— И какво става? — попита капитанът.

— Едно от онези серийни убийства може би не е разкрито, така че уликите трябва да останат. Но ти каза „планина“. Наистина ли са толкова много?

— Преди убийството на съветника и жена му бяха сравнително малко — отвърна Иъкън. — Но после пристигна голямата купчина. Само запечатани кашони. Казаха ми, че случаят бил изключително важен.

— Мога ли да ги видя?

— Естествено.

Капитанът го поведе през офиси и складови помещения, в които работеха двайсет души — петима полицаи и цивилни, въвеждащи изненадващ ред в предметите около тях. Всичко, което се съхраняваше, независимо от колко време — период от двайсет години не беше изключение, можеше да се открие за минути с помощта на компютър, като се въведеше номерът на случая и името или датата на постъпване в отдела.

Иъкън изпълни тази процедура и без да се колебае, спря пред купчина от десетина големи кашона, запечатани с лента „ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ“.

— Тези ги донесоха веднага след убийството на семейство Ърнст — каза той. — Струва ми се, че вашите хора са събрали много: боклуци от къщата, главно документи, и имаха намерение да ги прегледат, но не мисля, че някой го е направил.

Лесно можеше да се досети какво е станало, помисли си Ейнсли. Веднага след убийството на съветника и жена му спецчастта им бе започнала операцията по наблюдението на заподозрените, като използваха всички детективи, както и помощ от други отдели. В резултат документите и предметите от дома на семейство Ърнст бяха останали на заден план. После, след убийството на семейство Темпон, ареста и присъдата на Дойл, случаят „Ърнст“ бе смятан за приключен.

— Съжалявам, не мога да те избавя от боклуците на Дойл — каза Ейнсли. — Ще вземаме по няколко кашона, ще проучваме съдържанието им и после ще ги връщаме.

Иъкън сви рамене.

— Това е твое право, Малкълм.

— Благодаря — отвърна детективът. — Може да се окаже важно.